Кървави кости

12

Докато чакахме съдебната заповед, разговарях със семейството. Не беше любимото ми занимание, но беше необходимо. Това не бе случайна атака, което означаваше, че вероятно са познавали вампира или са го познавали, преди да умре.

Всекидневната беше в познатата пастелна тема с доминиращ син цвят. Бет Сейнт Джон бе направила кафе. Беше накарала Лари да носи таблата. Предполагам, че не искаше да види тялото отново. Не мога да кажа, че я винях. Бях виждала по-кървави местопрестъпления, много по-кървави, но всяка смърт си има специфична мъчителност. Имаше нещо особено сърцераздирателно в Ели Куинлан, просната върху сладките розови чаршафи, а аз дори не я бях познавала. Бет Сейнт Джон от своя страна я познаваше. Това правеше нещата тежки.

Семейството се беше сгушило на бяла кушетка. Мъжът беше едър, не дебел, а квадратен като защитник от футболен отбор. Имаше къса черна коса, която беше започнала да посивява приятно по слепоочията. Много изискано. Лицето му беше червендалесто, нямаше тен, но въпреки това имаше цвят. Беше облечен с бяла риза, разкопчана около врата, но на ръкавите му все още стояха копчетата за ръкавели. Лицето му беше силно изопнато, неподвижно, като маска, сякаш под повърхността ставаше нещо съвсем различно. Изглеждаше спокоен, овладян, но усилието се отразяваше по кожата му. В тъмните му очи блестеше гняв.

Беше преметнал ръка през раменете на жена си. Тя се бе облегнала на него и тихичко ридаеше със затворени очи, сякаш това щеше да направи нещата по-леки. Гримът й се беше размазал по бузите на дълги разноцветни вадички, подобни на разлято гориво. Имаше гъста черна коса, оформена в някаква сложна къса прическа, която изглеждаше твърде стегната, че човек да посмее да я докосне. Носеше дамска блуза с дълги ръкави с изящен цветен мотив, в който преобладаваше розовата гама. Панталоните й бяха в сходно розово. Единствените й бижута бяха изящен златен кръст и брачна халка.

Момчето беше горе-долу с моя ръст и тънко като върба. Все още не беше достигнал пика на растежа си и това го правеше да изглежда по-малък, отколкото беше. Лицето му имаше онази перфектна мека кожа, която говореше, че никога не е имал пъпка, а бръсненето е далечна мечта. Ако момичето беше на седемнадесет, той трябваше да е най-малкото на петнадесет, може би шестнадесет години. Можеше да мине за дванадесетгодишен. Идеалната жертва, с изключение на очите и начина, по който се държеше. Дори и насред скръбта със следите от сълзи, засъхващи по лицето му, изглеждаше сигурен в себе си, овладян. В очите му прозираше пъргав ум и ярост, която щеше да държи побойниците настрани.

Косата му имаше идеално черния цвят на баща му, но все още беше по детски нежна, вероятно подобна на естествената коса на госпожа Куинлан, преди да я усмърти с прическата си.

В скута му лежеше малък черен пудел. Той беше джафкал като автоматично оръжие, джаф-джаф-джаф, докато не го бе вдигнал и гушнал. От малката му къдрава муцуна се носеше ниско ръмжене.

— Тихо, Рейвън — каза момчето и го потупа по главата, възнаграждавайки го по този начин за ръмженето.

Кучето изръмжа отново и той отново го потупа. Реших да не му обръщам внимание. Сметнах, че мога да се справя с пудела, ако се разбеснееше. Бях въоръжена.

— Г-н и г-жа Куинлан, казвам се Анита Блейк. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Прободохте ли тялото? — попита мъжът.

— Не, г-н Куинлан, с шерифа се разбрахме да почакаме двадесет и четири часа.

— Безсмъртната й душа е в опасност. Искаме това да се направи сега.

— Ако утре вечер все още искате да го направя, ще го направя.

— Искаме да бъде направено сега — стискаше жена си много здраво, а пръстите му се забиваха в рамото й.

Тя отвори очи и примигна към него.

— Джефри, моля те, нараняваш ме.

Той преглътна тежко и отпусна хватката си.

— Съжалявам, Сали, съжалявам — изглежда извинението отне част от гнева му. Изражението на лицето му омекна. Той поклати глава. — Трябва да спасим душата й. Тя е мъртва, но душата й остава. Трябва да спасим поне нея.

Имаше време, когато и аз вярвах в това. Вярвах до мозъка на костите си, че всички вампири са зли. Вече не бях толкова сигурна. Познавах твърде много, които не изглеждаха толкова лоши. Разпознавах злото, щом го почувствах, и те не бяха това. Не знаех какво представляват, но бяха ли прокълнати? Според католическата църква, да, бяха прокълнати и същото важеше за момичето на горния етаж. Но пък според католическата църква и аз бях такава. Бях станала член на епископалната, когато католическата отлъчи всички възкресители.

— Католик ли сте, г-н Куинлан?

— Да, какво значение има това?

— Отгледана съм като католичка. Така че разбирам вярванията ви.

— Това не са вярвания, госпожице… Как е името ви?

— Блейк, Анита Блейк.

— Това не са вярвания, госпожице Блейк. Това са фактите. Безсмъртната душа на Ели е в опасност от вечно проклятие. Трябва да й помогнем.

— Разбирате ли какво ме молите да направя? — попитах аз.

— Да я спасите.

Поклатих глава. Госпожа Куинлан ме гледаше. Очите й бяха много настоятелни. Бях готова да се обзаложа, че мога да предизвикам малък семеен спор.

— Ще забия кол в сърцето й и ще отрежа главата й.

Премълчах факта, че вече извършвах повечето екзекуции с пушка от близко разстояние. Беше мърлява работа и имаше нужда от затворен ковчег, но беше много по-лесно за мен и по-бърза смърт за вампира.

Г-жа Куинлан започна да плаче отново, сгушена в съпруга си. Беше заровила лице в него, размазвайки грима си по чистата му бяла риза.

— Нима се опитвате да разстроите жена ми?

— Не, господине, но искам да осъзнаете, че след две нощи Ели ще се вдигне като вампир. Ще върви и ще говори. Евентуално ще може да се навърта около вас. Ако я пронижа с кол, ще е просто мъртва.

— Тя вече е мъртва. Искаме да си свършите работата — отвърна той.

Г-жа Куинлан не ме поглеждаше. Или вярваше в същите неща като съпруга си, или не искаше да спори с него. Дори и за да продължи съществуването на дъщеря си.

Оставих нещата така. Можех да изчакам двадесет и четири часа. Съмнявах се, че господин Куинлан ще промени мнението си, но таях надежда за госпожа Куинлан.

— Пуделът винаги ли лае непознатите?

И тримата примигнаха насреща ми като зайци срещу фарове. Смяната на темата беше твърде рязка за изпълнените им със скръб глави.

— Това пък какво общо има? — попита той.

— Някъде отвън има вампир убиец. Ще го хвана, но ми трябва помощта ви. Така че, моля ви, просто отговорете на въпросите ми по най-добрия възможен начин.

— Какво общо има кучето?

Въздъхнах и отпих от кафето си. Той току-що беше открил дъщеря си мъртва. Бях сигурна, че си е втълпил, че е убита и изнасилена. Ужасът от това му осигуряваше малко търпение от моя страна, но то вече започваше да се изчерпва.

— Пуделът се скъса да лае, когато влязох през вратата. Винаги ли лае, когато някой непознат влезе в къщата?

Момчето усети накъде бия.

— Да, Рейвън винаги лае по непознатите.

Игнорирах родителите му и започнах да разговарям с най-разбрания човек в стаята.

— Как се казваш?

— Джеф — отвърна той.

Господи, Джефри-младши, естествено.

— Колко пъти трябва да дойда до къщата преди Рейвън да престане да ме лае?

Той се замисли върху това, прехапвайки долната си устна, наистина се замисли. Госпожа Куинлан се изправи и застана малко встрани от съпруга си.

— Рейвън винаги лае, когато някой дойде до вратата. Дори и да ви познава.

— Тази вечер лаеше ли?

Родителите се намръщиха насреща ми, но Джеф отговори:

— Аха. Лаеше като луда, докато Ели не я пусна в стаята си, точно след мръкване. Ели я пусна вътре, а след няколко минути Рейвън слезе обратно по стълбите.

— Как открихте тялото?

— Рейвън започна да лае отново и не искаше да спре. Ели не я пускаше да влезе, а винаги го прави. Имам предвид, че мен не ме пуска в стаята си, но Рейвън винаги може да влезе, дори когато Ели иска да е сама — от големите му очи се изтърколи сълза. — Отидох и повиках тате.

— Вие ли отворихте вратата, г-н Куинлан?

Той кимна.

— Да, и тя просто лежеше там. Не можех да понеса да я докосна. Вече е нечиста. Аз… — задавяше се от сълзи. Толкова силно се опитваше да не плаче, че лицето му започваше да става мораво.

Джеф се приближи и постави ръка около раменете на баща си, накланяйки се към майка си. Продължаваше да държи пудела в другата си ръка. Кучето изскимтя тихо и започна да ближе грима от лицето на госпожа Куинлан. Жената погледна нагоре и се изсмя задавено, потупвайки къдравата козина.

Исках да си тръгна. Исках да ги оставя да се прегръщат и да тъгуват. По дяволите, смъртта беше толкова скорошна, че още не бяха успели да се осъзнаят. Бяха в шок. Но не можех да напусна. Шериф Сейнт Джон щеше да се върне със заповедта и имах нужда от цялата информация, която можех да получа, преди да се отправим в мрака.

Лари стоеше в ъгъла, седнал на светлосин стол. Беше толкова тих, че човек можеше да забрави, че е там. Но очите му бяха жадни, забелязваха всичко и го запомняха. Когато за пръв път осъзнах, че той запомня всичко, което кажа или направя, се почувствах заплашена. Сега разчитах на това.

Бет Сейнт Джон дойде в стаята с поднос със сандвичи, кафе и безалкохолни напитки. Не помня някой да ги беше поискал, но си мисля, че Бет имаше нужда да прави нещо, освен да стои и да гледа как семейство Куинлан плачат. И аз имах нужда.

Тя постави таблата на масичката за кафе между кушетката и двойното диванче. Семейство Куинлан не й обърнаха внимание. Аз си взех чаша кафе. Разпитването на скърбящи семейства винаги върви по-леко с кофеин.

Груповата прегръдка се разпадна. Пуделът беше прехвърлен в ръцете на съпругата, а двамата мъже застанаха от двете й страни. Джефри и Джеф ме гледаха с еднакви очи. Беше почти свръхестествено. Генетиката в действие.

— Вампирът трябва да е бил в стаята с Ели, когато е пуснала кучето след мръкнало — казах аз.

— Дъщеря ми не би пуснала убиеца си.

— Ако беше на осемнадесет години, г-н Куинлан, нямаше да е убийство.

— Да ви превърнат във вампир против волята ви си остава убийство, госпожице Блейк.

Почваше да ми писва всички да ми викат „госпожица“, но скърбящият баща имаше позволение да го направи още няколко пъти.

— Вярвам, че дъщеря ви е познавала вампира. Смятам, че го е пуснала по своя воля.

— Вие сте луда. Бет, повикай шерифа. Искам тази жена да се махне от къщата ми.

Бет се изправи несигурно.

— Дейвид отиде да вземе някои неща. Аз… заместник Колтрейн е горе при тялото, но…

— Тогава го доведи тук.

Бет погледна към мен, после обратно към него. Скръсти малките си ръце и почти започна да ги кърши.

— Джефри, тя е лицензиран убиец на вампири. Правила го е много пъти. Чуй какво иска да ти каже.

Той се изправи.

— Дъщеря ми беше убита и изнасилена от някакво бездушно, кръвопиещо животно и аз искам тази жена да се махне от къщата ми веднага. — Щях да се вбеся, ако докато го казваше, не плачеше.

Бет ме погледна. Беше готова да му се противопостави, ако имах нужда от нея. Спечели си много точки.

— Някой, когото сте познавали, да е изчезвал или умирал наскоро? — попитах аз.

Куинлан ме погледна накриво. Изглеждаше объркан. Промяната на темата отново беше твърде внезапна. Надявах се, че ще мога да го разсея от желанието му да ме изхвърли за достатъчно дълго време, че да науча нещо.

— Какво?

— Някой, когото сте познавали да е изчезвал или умирал наскоро?

Той поклати отрицателно глава. — Не.

— Анди изчезна — обади се Джеф.

Куинлан отново поклати глава.

— Това момче не е наш проблем.

— Кой е Анди? — попитах аз.

— Гаджето на Ели.

— Не й е гадже — каза Куинлан.

Улових погледа на Джеф. Казваше всичко. Анди е бил гаджето и добрият стар татко въобще не го е харесвал.

— Защо не харесвахте Анди, господин Куинлан?

— Той е престъпник.

Повдигнах вежди.

— В какъв смисъл.

— Беше арестуван за злоупотреба с наркотици.

— Беше пушил малко трева — обади се Джеф.

Все повече ми се приискваше да изляза и да поговоря с Джеф. Той изглежда знаеше какво става и не се опитваше да го скрие. Номерът беше как да го направя.

— Имаше вредно влияние върху дъщеря ми и аз сложих край на това.

— И той е изчезнал? — попитах аз.

— Аха — отвърна Джеф.

— Аз ще отговарям на въпросите на госпожица Блейк, Джеф. Аз съм мъжът в къщата.

Исусе, мъжът в къщата. От доста време не бях чувала този израз.

— Искам да разгледам останалата част от къщата в случай, че вампирът е влизал някъде другаде, освен в стаята й. Ако Джеф е съгласен да ми покаже вратите, ще съм благодарна.

— Аз мога да ви разведа, госпожице Блейк — каза Куинлан.

— Убедена съм, че в момента жена ви се нуждае от вас. Джеф може да ме разведе, но само вие можете да я успокоите.

Г-жа Куинлан погледна първо към него, а после към мен, сякаш не беше сигурна, че иска да я успокояват, но аз знаех, че гледката ще му въздейства.

Той кимна и докосна жена си по рамото.

— Вероятно сте права. В момента Сали се нуждае от мен.

Сали помогна, започвайки отново да плаче и употреби пудела за нещо като импровизирана носна кърпичка. Пуделът се заизвива и заскимтя. Куинлан седна и прегърна жена си. Кучето се освободи и изприпка при Джеф.

Изправих се. Лари ме последва. Придвижих се към вратата и погледнах към момчето. Джеф се изправи и кучето доприпка при него. Отворих вратата и изведох всички ни навън. Пуделката Рейвън ме изгледа подозрително, но също дойде.

Мярнах за последно Бет Сейнт Джон, която се взираше във вратата сякаш искаше да дойде с нас, но в крайна сметка седна до нежеланите сандвичи и изстиващото кафе. Седна като добър войник. Нямаше да изостави поста си.

Затворих вратата, чувствайки се като страхливка. Радвах се, че не беше мое задължение да държа ръцете на семейство Куинлан. Сравнена с това, перспективата да се изправя срещу вампира, макар да беше нощ, не изглеждаше толкова лоша. Естествено все още бях в безопасност в къщата. Навън в мрака и с вампира можеше и да се почувствам другояче.