Кървави кости

34

Айви се отдръпна назад, оголвайки зъби. Лари изкрещя:

— Анита!

Чух гърмежа на пистолета и почувствах как куршумът удари тялото й. Удари я в рамото, обърна тялото й, но тя се извърна към мен с усмивка. Заби пръсти в рамената ми и ни превъртя, поставяйки ме отгоре, с една ръка, вкопчена в задната част на врата ми. Стисна го, докато не ахнах.

— Ще счупя гръбнака й, освен ако не хвърлиш тази играчка — каза тя.

— Така или иначе ще ме убие. Недей.

— Анита…

— Веднага, или ще я убия пред очите ти.

— Застреляй я!

Но нямаше как да получи видимост за ясен изстрел. Трябваше да мине зад мен и да я застреля от упор. Айви можеше да ме убие два пъти, преди той да стигне до нас.

Вампирката започна да натиска врата ми по-ниско. Подпрях дясната си ръка на земята. Щеше да се наложи да счупи нещо, за да ме приближи до себе си. Ако счупеше врата ми, всичко щеше да приключи; счупената ръка просто щеше да боли.

Чух, че нещо удари земята, тъпо, тежко изтрополяване. Пистолетът на Лари. Проклятие.

Тя натисна по-силно задната част на врата ми. Притиснах дланта си в пръстта достатъчно силно, че да оставя отпечатък.

— Мога да счупя тази ръка и да дойдеш при мен. Изборът е твой: по лесния или по трудния начин.

— По трудния — казах през стиснати зъби.

Тя посегна към ръката ми и на мен ми хрумна нещо. Строполих се напред върху нея. Това я свари неподготвена. Имах няколко секунди да измъкна верижката около врата си изпод тениската.

Ръката й се плъзна през косата ми като милувката на любовник и притисна лицето ми до бузата й, не силно, почти нежно.

— След три нощи ще ме харесваш, Анита. Ще ме боготвориш.

— Съмнявам се.

Верижката се плъзна напред и разпятието се допря до врата й. Последва проблясък от ослепителнобяла светлина. Прилив на топлина, която опърли косата ми.

Айви изпищя и замахна с нокти към кръста, изпълзявайки изпод мен.

Останах на четири крака, а кръстът се люлееше пред мен. Синьо-белите пламъци бяха угаснали, защото вече не докосваше вампирска плът, но въпреки това сияеше като пленена звезда и тя отстъпи назад от него.

Не знаех къде беше пистолетът ми, но мачетето блестеше на фона на тъмната земя. Обвих ръка около дръжката му и се изправих на крака. Лари беше зад мен със собствения си кръст, изпънат пред него, доколкото му позволяваше верижката. Бялата светлина със синя сърцевина беше почти болезнено ярка.

Айви изкрещя, закривайки очите си. Всичко, което трябваше да направи, бе да се махне. Но тя беше замръзнала, неподвижна пред лицето на кръстовете и двама истински вярващи.

— Пистолет — казах на Лари.

— Не мога да го открия.

И двата пистолета бяха матирано черни, така че да не отразяват светлина през нощта и да ни правят мишени, в резултат на което сега бяха невидими.

Пристъпихме към вампира. Тя прикри лицето си с две ръце и изкрещя:

— Не-е-е!

Беше отстъпила почти до края на кръга. Ако побегнете, нямаше да я преследваме, но тя не побягна. Може би не можеше.

Забих мачетето нагоре под ребрата й. По острието и ръцете ми потече кръв. Вкарах острието в сърцето й. Завъртях леко, за да го разрежа.

Ръцете й бавно паднаха от лицето. Очите й бяха разширени, изненадани. Тя зяпна надолу към острието, забито в стомаха й, сякаш не разбираше какво се случва. Плътта на врата й беше почерняла на мястото, където кръстът я бе изгорил.

Падна на колене и аз я последвах, без да изпускам мачетето. Не умря. Всъщност аз и не очаквах подобно нещо. Измъкнах острието с извиване, така че да нанеса още щети. Тя издаде нисък гъргорещ звук, но остана на колене. Ръцете й докоснаха кръвта, която се стичаше от гърдите и корема й. Взираше се в нея в проблясващия мрак сякаш никога преди не беше виждала такава. Изтичащата кръв вече се забавяше. Ако не я убиех скоро, раната щеше да се затвори.

Застанах над нея и вдигнах мачетето назад, здраво стиснала дръжката с две ръце. Вложих цялата си сила в удара. Острието се заби във врата й чак до гръбнака и закачи костта.

Айви погледна към мен, а от врата й течеше кръв. Замахнах за повторен удар, а тя само ме наблюдаваше, твърде наранена, за да избяга. С мъка освободих острието от гръбнака, а тя продължаваше да примигва насреща ми. Ако не я довършех, щеше да оздравее дори от тези наранявания.

Замахнах с острието за трети път и почувствах как и последната част от костта поддава. Острието излезе от другата страна и главата й се изтърколи от раменете със струя кръв подобна на черен фонтан. Тази черна кръв се изля върху кръга и го затвори.

Силата изпълни кръга, докато направо започнахме да се давим в нея. Лари падна на колене. Светлината от кръстовете угасна подобно на умиращи звезди. Вампирката беше мъртва и сега кръстовете нямаше да ни помогнат.

— Какво става?

Можех да почувствам силата от всички страни, подобно на вода, задушаващо близо. Дишах я, попивах я през кожата си.

Изкрещях безмълвно и паднах на земята. Паднах през слоеве сила и в момента щом ударих земята, можех да я почувствам под себе си, разтягаща се надолу и навън.

Лежах върху кости. Те се извиваха, като че ли се движеха в съня си. Пропълзях на колене с ръце, ровещи пръстта. Докоснах дълга тънка лакътна кост и тя помръдна. Изправих се със залитане, бавно, твърде бавно през притискащия ме въздух, и гледах.

Костите се плъзгаха през земята като събираща се вода. Земята се повдигаше и люлееше под краката ни, сякаш отдолу имаше гигантски къртици.

Лари също се бе изправил на крака.

— Какво става?

— Нещо лошо — отвърнах аз.

Никога не бях виждала мъртвите да се срастват. Винаги се появяваха цели на повърхността на гроба. Никога не бях осъзнавала, че е като нареждането на зловещ пъзел. Под краката ми се оформи скелет и по костите му, подобно на глина, започна да се появява плът и да се залепя по тях.

— Анита?

Обърнах се към Лари. Сочеше към един скелет в далечния край на кръга. Половината кости бяха извън кръга. По костите, намиращи се от нашата страна започна да се появява плът и да се притиска към границата на кръга от кръв. Земята потрепери за последен път и магията се изля навън по повърхността. Чух как изщрака в главата ми, като клапа за изпускане на напрежението. Въздухът се разстла настрани, вече не толкова задушаващо гъст. Изля се върху хълма като невидим пламък и навсякъде, където го докосна, мъртвите започнаха да оформят тела.

— Спри го, Анита. Спри го.

— Не мога.

Убийствената магия в земята беше откраднала юздите.

Единственото, което можех да направя, бе да гледам и да чувствам как силата се разпростира. Достатъчно сила, която да яхнеш завинаги. Достатъчно сила да вдигне хиляда мъртъвци.

Усетих, когато Одрано лице и кървави кости разби затвора си. Почувствах как силата отслабна, когато нещото избяга. След това тя се стрелна обратно към нашето парче земя и ни събори на колене. Мъртвите се изправяха с мъка от земята, подобно на плувци, измъкващи се на брега. Когато близо двадесет мъртъвци стояха с празни очи в очакване, силата се разпростря навън. Почувствах, че търси още мъртви, още нещо за вдигане. Това можех да предотвратя. Феята беше изчезнала, измъкнала се бе от примката. Беше получил, каквото искаше.

Повиках силата обратно. Притеглих я в себе си, обратно през земята, сякаш измъквах змия от дупка, като я дърпах за опашката. Хвърлих я насред зомбитата. Хвърлих я върху тях и казах:

— Живейте.

Набръчканата плът се изду. Мъртвите очи заблестяха. Изпокъсаните дрехи станаха цели. Мръсотията падна от дълга раирана рокля. Погледна ме жена с тъмна коса, тъмна кожа и впечатляващите очи на Магнус. Всички те ме погледнаха. Двадесет мъртви, всичките над двестагодишни, които можеха да минат за нормални хора.

— Мили Боже! — прошепна Лари.

Дори аз бях впечатлена.

— Много впечатляващо, госпожице Блейк — гласът на Стърлинг беше изкривен, сякаш не трябваше да се намира там. Той беше различна част от реалността с почти перфектните зомбита. Феята беше избягала, но аз щях да си свърша работата, дори и да не ни помогнеше кой знае колко.

— Кой от вас е Бувие?

Последва мърморене, повечето гласове говореха на френски. Почти всички бяха Бувие. Жената се представи като Аня Бувие. Изглеждаше доста жива.

— Изглежда ще трябва да преместите хотела си — казах аз.

— О, не мисля така — отвърна Стърлинг.

Обърнах се и го погледнах.

Беше измъкнал голям, блестящ, сребрист пистолет. Никелиран пистолет, четиридесет и пети калибър. Държеше го като във филм, пред себе си, на нивото на кръста. Четиридесет и пети калибър е голям пистолет, човек не може да улучи кой знае какво от нивото на кръста. Или поне такава е теорията. Както беше насочен към нас, нямах желание да я проверявам.

Баярд беше насочил двадесет и втори калибър приблизително в нашата посока. Не изглеждаше като да е държал пистолет преди. Може би беше забравил и бе оставил предпазителя спуснат.

Госпожа Харисън имаше никелиран тридесет и осми калибър, насочен много стабилно към мен. Стоеше с разкрачени крака, стъпила стабилно на нелепо високите си токчета. Беше хванала пистолета с две ръце, сякаш знаеше какво прави.

Хвърлих един бърз поглед към лицето й. Силно гримираните й очи бяха леко разширени, но беше стабилна като скала. По-стабилна от Баярд и с по-добра стойка от Стърлинг. Надявах се, че Стърлинг й плаща добре.

— Какво става, Стърлинг? — попитах аз.

Гласът ми беше равен, но се усещаше нотка на сила. Все още владеех силата, достатъчно, че да върна зомбитата обратно в земята. Достатъчно, че да извърша много неща.

Той се усмихна широко на ярката отразена светлина.

— Ти освободи създанието, сега ще те убием.

— Защо би ти пукало дали Кървави кости е на свобода, или не? — виждах пистолетите и все още не разбирах защо.

— Дойде в сънищата ми, госпожице Блейк. Обеща ми цялата земя на семейство Бувие. Цялата.

— Това, че феята е на свобода, няма да ти донесе земята — казах аз.

— Ще ми я донесе, щом Бувие умрат. Ще се окаже, че нотариалният акт, който ни даде този хълм, включва цялата земя, веднага щом няма кой да го оспори.

— Дори и Магнус да умре, пак няма да получиш земята — казах аз, но гласът ми не беше толкова сигурен.

— Имате предвид сестра му? — каза Стърлинг. — Тя ще умре също толкова лесно, колкото и той.

Стомахът ми се сви.

— А децата й?

— Одрано лице и кървави кости най-много обича деца — отвърна той.

— Ти, копеле такова.

Това беше Лари. Той пристъпи напред и госпожа Харисън насочи пистолета към него. Сграбчих го за ръкава със свободната си ръка. Все още държах мачетето в другата. Лари спря и пистолетът остана насочен към него. Не бях сигурна, че това е подобрение.

Напрежението буквално се лееше надолу по рамото му. Бях го виждала ядосан, но никога по този начин. Силата отговаряше на този гняв. Всички зомбита се обърнаха към нас с шумолене на плат. Блестящите им, толкова живи очи, ни очакваха.

— Преместете се пред нас — прошепнах аз.

Зомбитата се раздвижиха. Най-близките застанаха пред нас моментално. Изгубих триото, размахващо пистолети, от поглед. Надявах се, че и те са ни изгубили.

— Убийте ги — каза Стърлинг високо, почти изкрещявайки.

Започнах да се хвърлям към земята все така стискайки Лари за ръката. Той се запротиви. Около нас избухнаха изстрели и той моментално се озова с лице на земята.

Попита ме, докато лежеше притиснат към пръстта:

— А сега какво?

Куршумите удряха зомбитата. Телата се разтресоха и загърчиха. Някои от много живите лица се загледаха надолу притеснени, когато по телата им започнаха да се появяват дупки. Но за тях нямаше болка. Паниката беше просто рефлекс.

Някой крещеше, не бяхме ние.

— Спрете, спрете. Не можем да го направим. Не можем просто да ги убием.

Беше Баярд.

— Малко е късно за пристъп на съвест — отвърна госпожа Харисън.

Май беше първият път, в който чувах гласа й. Звучеше експедитивна.

— Лайънъл, или си с мен, или си срещу мен.

— Проклятие — измърморих аз.

Пропълзях напред, опитвайки се да видя какво става. Отместих настрана една огромна пола точно навреме, за да видя как Стърлинг прострелва Лайънъл в стомаха. Четиридесет и петкалибровият избумтя и почти изскочи от ръката му, но той го удържа. От по-малко от тридесет сантиметра разстояние човек може да застреля почти всичко с този калибър.

Баярд падна на колене и погледна към Стърлинг. Опитваше се да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук.

Стърлинг взе пистолета от ръката на Баярд и го прибра в джоба на сакото си. Обърна му гръб и пристъпи по твърдата суха земя.

Госпожа Харисън се поколеба, но последва шефа си.

Баярд падна на една страна, а от тялото му шуртеше тъмна кръв. Очилата му отразяваха лунната светлина и го правеха да изглежда сляп.

Стърлинг и госпожа Харисън идваха за нас. Стърлинг тръгна сред мъртвите, сякаш бяха дървета и той преминаваше между тях. Мъртвите не се отдръпнаха за него. Стояха като твърдоглави бариери от плът. Не им бях казала да се движат, така че нямаше да го направят.

Госпожа Харисън беше престанала да се опитва да си пробие път. Лунната светлина проблесна върху лъскавия й пистолет, когато тя използва рамото на едно зомби, за да се прицели в нас.

— Убийте я — прошепнах аз.

Зомбито, което използваше за подпора, се обърна към нея. Тя нададе изненадан звук и мъртвите се скупчиха около нея.

Лари ме погледна.

— Какво им каза?

Госпожа Харисън пищеше. Пронизителни, ужасени писъци. Пистолетът й гърмеше и гърмеше, докато не изтрака празен. Бавни, жадни ръце и усти се залепиха за тялото й.

— Спри ги — каза Лари и ме сграбчи за ръката. — Спри ги.

Можех да почувствам как ръцете късат парченца плът от госпожа Харисън. В рамото й се забиха зъби, разкъсаха мекия врат и усетих, когато кръвта й потече в тази уста. Лари също го усещаше.

— О, Господи, спри го! — беше паднал на колене и ме дърпаше и молеше.

Стърлинг не беше стрелял нито веднъж. Къде беше?

— Спрете — прошепнах аз.

Мъртвите замръзнаха като автомати, спрени насред действието. Госпожа Харисън се плъзна на земята като ридаеща купчинка.

Стърлинг се появи отстрани с големия пистолет, насочен много стабилно към нас, хванат с две ръце, както трябваше. Беше ни минал в гръб, докато зомбитата се занимаваха с госпожа Харисън. Стоеше почти върху нас. Искаха се много здрави нерви да се приближиш толкова до зомбита.

Пръстите на Лари се забиха в ръката ми.

— Недей, Анита, моля те, недей.

Дори когато се взираше в цевта на нечий пистолет, Лари се придържаше към моралните си ценности. Похвално.

— Ако изречете и една думичка, ще ви застрелям, госпожице Блейк.

Само го гледах. Бях толкова близо, че можех да се протегна и да докосна крачола на панталона му. Четиридесет и петият калибър беше насочен към главата ми. Ако дръпнеше спусъка, бях мъртва.

— Небрежно от ваша страна да не накарате зомбитата да нападнат и двама ни.

Бях съгласна с него, но единственото, което можех да направя, бе да го гледам. Все още държах мачетето в една ръка. Опитах се да не стягам хватката си. Да не привличам внимание към него.

Вероятно съм направила някакво издайническо движение, защото той каза:

— Махнете ръката си от ножа, госпожице Блейк, бавно.

Не го направих. Продължих да гледам него и пистолета му.

— Веднага, госпожице Блейк, или… — той дръпна петлето, ненужен, но винаги драматичен жест.

Пуснах мачетето.

— Отдръпнете ръката си, госпожице Блейк.

Отдръпнах я. Не се отместих от него и от пистолета му. Искаше ми се, но се насилих да остана неподвижна. Няколко сантиметра нямаше да направят пистолета по-малко смъртоносен, но можеха да са от огромно значение, ако се опитах да му се нахвърля. Не би бил първият ми избор, но ако нямахме други възможности… Нямаше да се дам без бой.

— Можете ли да пратите тези зомбита в покой, г-н Къркланд?

Лари се поколеба.

— Не знам.

Добро момче. Ако беше казал „не“, Стърлинг може би щеше да го убие. Ако беше казал „да“, щеше да убие мен.

Лари пусна ръката ми и се отдръпна съвсем леко от мен. Очите на Стърлинг пробягаха в негова посока, после обратно към мен, но дулото не потрепна. Проклятие.

Лари беше на колене и все още се отдръпваше от мен, карайки Стърлинг да наблюдава и двама ни. Пистолетът се отклони на сантиметри от средата на главата ми в негова посока. Поех си въздух и го задържах. Не още, не още… Ако опитах нещо твърде скоро, бях мъртва.

Лари се хвърли към нещо на земята. Четиридесет и петият калибър се отклони към него.

Направих две неща едновременно. Прокарах лявата си ръка зад крака на Стърлинг и дръпнах, и сграбчих слабините му с дясната ръка, като дръпнах с всички сили. Правех погрешното нещо, за да причиня много болка, но то го накара да изгуби равновесие. Той падна по гръб и пистолетът се насочи отново към мен.

Надявах се, че ще го изпусне или ще е по-бавен. Не го направи и не беше. Така че разполагах само с част от секундата да реша дали да се опитам да му откъсна топките и да причиня колкото се може повече болка, или да се хвърля към оръжието. Хвърлих се към оръжието, но не се опитах да го сграбча, а посегнах към ръцете му. Ако контролирах ръцете му, контролирах и пистолета.

Оръжието изгърмя. Не погледнах. Нямаше време. Лари или беше улучен, или не беше. Ако не беше, трябваше да измъкна този пистолет. Ръцете на Стърлинг бяха до земята, притиснати от моите, но нямах опорна точка. Той вдигна ръце и нямаше как да го спра. Забих крак в земята и насилих ръцете му над главата, но цялата ситуация се превръщаше в мач по борба, а той бе по-тежък от мен поне с двадесет и пет килограма.

— Пусни пистолета.

Гласът на Лари дойде иззад мен. Не можех да отклоня вниманието си от пистолета. И двамата го игнорирахме.

— Ще те застрелям — каза Лари.

Това привлече вниманието на Стърлинг. Очите му се отклониха към Лари, за момент тялото му се поколеба. Продължих да стискам китките му и се хвърлих напред и нагоре по тялото му. Забих коляно в слабините му и се опитах да стигна до земята през тях. Той нададе задавен писък. Ръцете му се разтресоха конвулсивно.

Преместих ръце нагоре и докоснах пистолета. Хватката му се стегна. Не пускаше.

Застанах откъм ръцете на Стърлинг и ги опънах на бедрото си. Завъртях едната му ръка към тялото си само с едно бързо движение и я счупих от лакътя. Ръката се вдърви и пистолетът падна в моята.

Изпълзях настрани от него с пистолет в една ръка.

Лари стоеше надвесен над нас с насочено към Стърлинг оръжие. На Стърлинг като че не му пукаше. Люлееше се напред-назад и се опитваше да успокои и двете наранявания едновременно.

— Имах пистолет. Можеше просто да се отдръпнеш от него — каза Лари.

Поклатих глава. Вярвах, че Лари ще застреля Стърлинг, просто не вярвах, че Стърлинг няма да застреля Лари.

— Бях сграбчила пистолета. Щеше да е срамота да го пусна — отвърнах аз.

Лари насочи оръжието към земята, но продължи да го стиска с две ръце.

— Пистолетът е твой, искаш ли си го?

Поклатих глава.

— Дръж го, докато стигнем до колата.

Погледнах към зомбитата. Те ме наблюдаваха със спокойни очи. По устата на тъмнокосата жена имаше кръв. Нейните зъби се бяха забили в гърлото на госпожа Харисън.

Последната лежеше съвсем неподвижно на земята. Най-малкото беше припаднала.

Силата започваше да се разплита по краищата. Ако щях да изпращам всички в покой, сега бе моментът да го направя.

— Отивайте обратно в земята. Обратно в гробовете си. Отивайте обратно, всички.

Мъртвите се раздвижиха по земята един край друг, подобно на деца, увлечени в игра. След това един по един започнаха да лягат върху земята, която ги поглъщаше като вода. Пръстта се раздвижи и развълнува, докато всички не изчезнаха от поглед.

От земята не стърчаха кости. Повърхността беше гладка и мека, сякаш целият връх на планината беше разкопан и загладен.

Силата се накъса и се вля обратно в земните недра или откъдето бе дошла. Трябваше да идем до джипа и да започнем да провеждаме телефонни разговори. Имаше вилнееща фея на свобода. Трябваше поне да изпратим полиция към къщата на семейство Бувие.

Лари коленичи до госпожа Харисън. Докосна я по врата.

— Жива е.

Когато отдръпна ръката си, цялата бе изцапана с кръв.

Погледнах към Стърлинг. Беше спрял да се люлее и се бе сгушил на една страна, а ръката му висеше под странен ъгъл. Погледът, който ми хвърли, беше частично изпълнен с болка, частично с омраза. Ако някога получеше втори шанс, бях мъртва.

— Застреляй го, ако мръдне — казах аз.

Лари се изправи на крака и послушно насочи пистолета си към Стърлинг.

Отидох да проверя Баярд. Лежеше на една страна, наполовина свит върху раната на корема си. Широк черен кръг показваше къде кръвта му е попила в жадната земя. Знаех, че е мъртъв още щом го видях, но коленичих от далечната страна на тялото, така че да държа Стърлинг под око. Не че не вярвах на Лари, просто не вярвах на Стърлинг.

Нямаше пулс на врата. Кожата вече изстиваше на хладния пролетен въздух. Не ставаше дума за моментална смърт. Лайънъл Баярд беше умрял, докато ние се борехме. Беше умрял сам и бе осъзнавал, че умира, и че е бил предаден. Това беше лош начин да си отидеш.

Изправих се и погледнах към Стърлинг. Исках да го убия заради Баярд, заради Магнус, заради Дори Бувие и децата и за това, че е безсърдечно копеле.

Беше станал свидетел на това как използвам зомбитата като оръжие. Използването на магия като смъртоносно оръжие беше наказуемо със смърт. Самоотбраната не беше приемливо извинение.

Взирах се съвсем спокойно в Стърлинг и изпадналата в безсъзнание госпожа Харисън и осъзнах, че мога да ида до тях и да ги застрелям, след което да спя спокойно.

Исусе Христе.

Лари погледна към мен, като продължаваше да държи пистолета стабилно, но за момент бе отклонил поглед от Стърлинг. Тази вечер това не бе фатално, но трябваше да го отуча.

— Мъртъв ли е Баярд?

— Аха.

Отправих се обратно към тях, като се чудех какво ли ще правя. Не мисля, че Лари щеше да ми позволи да ги застрелям хладнокръвно. Част от мен се радваше. Друга част не.

Вятърът обрули лицето ми. Разнесе се шумолящ звук като от клоните на дървета или от плат. На върха на планината нямаше дървета. Обърнах се с големия четиридесет и пети калибър, стиснат здраво в ръце, и Янос просто стоеше там, на края на планината. Мисля, че за момент спрях да дишам, докато се взирах в кокалестото му лице. Беше облечен изцяло в черно, дори ръцете му бяха скрити в черни ръкавици. За един див момент изглеждаше като реещ се череп.

— Момчето е при нас — каза той.