Лабиринтът

1.

Каркасон

Юли, 1209 година

Алаис се събуди внезапно и стресната, седна с широко отворени очи в леглото. В гърдите й запърха страх. Младата жена притисна ръка до разтуптяното си сърце.

В началото още не се беше отърсила от съня. Усещаше, че се рее, че гледа самата себе си от голяма височина като каменните чудовища, които се мръщят на минувачите от покрива на катедралата в Сан Назари.

Малко по малко стаята отново застана на фокус. Алаис беше в леглото си в замъка Контал. Очите й постепенно свикнаха с мрака. Сега вече не я застрашаваха слабите чернооки хора, които нощем я преследваха, дращеха я с остри пръсти и я дърпаха. „Сега те не могат да ме достигнат.“ Словата, изсечени върху камъните — по-скоро изображения, отколкото думи, които не й говореха нищо, — бяха изчезнали като струйка дим в есенния въздух. Огънят също беше избледнял и се беше превърнал само в спомен в съзнанието й.

Предчувствие? Или просто кошмар?

Алаис нямаше как да разбере. Страхуваше се да узнае.

Пресегна се към балдахина на леглото, сякаш, ако докосне нещо веществено, и тя самата няма да се чувства толкова прозрачна и безплътна. Износеният груб плат между пръстите й, пълен с прах и с познатите миризми на замъка, й вдъхна увереност.

Нощ след нощ — все един и същ сън. Когато беше малка и се беше будила ужасена в тъмното, с пребледняло и мокро от сълзите лице, до нея неизменно беше баща й. Свещите се топяха и биваха заменяни с други, а той шепнешком разказваше премеждията си в светите земи. Разправяше й за безкрайните морета на пустинята, за извивките и кубетата на джамиите, как сарацините са били призовавани за молитва. Описваше дъхавите подправки, ярките цветове и лютивия вкус на храната, блясъка на кървавочервеното слънце, залязващо над Йерусалим.

Години наред в кухите часове между здрача и зазоряването сестра й беше спала до нея, а баща й беше говорил и говорил, за да отпъди обсебилите я бесове. Не беше позволил на черните качулки или на католическите свещеници да се доближат със своите суеверия и лъжливи символи.

Думите му я бяха спасили.

— Гилем! — прошепна Алаис.

Мъжът й спеше непробудно, с опънати ръце, сякаш цялото легло е негово. По възглавницата на ветрило се беше разпиляла дългата му къдрава коса с мирис на пушек, на вино и конюшня. Капаците на прозореца бяха оставени отворени, за да е по-прохладно, и отвън се процеждаше лунна светлина. Вече се съмваше и Алаис видя как по страните на Гилем се чернее наболата брада. Той се намести насън и златната верижка около врата му проблесна и затрептя.

На Алаис й се искаше мъжът й да се събуди и да й каже, че няма от какво да се страхува, че всичко е наред. Но той продължаваше да спи дълбоко, а тя не искаше да го буди. Безстрашна във всичко останало, в брака беше още неопитна и се държеше предпазливо с мъжа си. Затова се задоволи да прокара пръсти по гладките му, почернели от слънцето ръце и по раменете, стегнати и широки от тренировките с меч и с копие, за да е добър на рицарските турнири. Дори докато Гилем спеше, Алаис усещаше живота под кожата му. А при спомена как са прекарали началото на нощта се изчерви.

Алаис беше във властта на усещанията, които Гилем пробуждаше у нея. Радваше се, че сърцето й трепва всеки път, когато го зърне най-неочаквано, че земята сякаш се размества под нозете й, когато Гилем й се усмихне. Същевременно не й беше приятно, че се чувства безсилна. Страхуваше се, че любовта я прави слаба и я замайва. Не се и съмняваше, че обича Гилем, но знаеше, че не се отпуска докрай.

Алаис въздъхна. Единственото, на което можеше да се надява, бе с времето да й стане по-лесно.

Нещо в променящата се светлина, в мрака, който от черен стана сивкав, и в намека за птича песен, която се чуваше от време на време сред дърветата в двора, й подсказа, че зората не е далеч.

Стана и отиде на пръсти до скрина в дъното на стаята. Плочите под краката й бяха студени, рогозката я дращеше по стъпалата. Повдигна капака, махна торбичката лавандула върху купчината дрехи и извади обикновена тъмнозелена рокля. Потрепери и стъпи вътре в нея, промуши ръцете си в тесните ръкави, придърпа я над фустанелата си и пристегна здраво колана.

Беше на седемнайсет години и още не бе придобила заоблените, меки женски форми. Роклята стоеше някак безформено на слабичкото й тяло, сякаш беше чужда. Алаис се подпря с ръка на масата, обу удобни кожени пантофки и взе от облегалката на стола любимото си червено наметало. По краищата и по подгъва беше обточено с ширит със сложна синьо-зелена шарка, която Алаис сама беше измислила за сватбата си преди половин година. Беше везала седмици наред. Беше шила целия ноември и декември, пръстите й изтръпваха и я боляха, но тя бързаше да успее навреме.

Алаис насочи вниманието си към кошницата, оставена на пода до скрина. Провери дали вътре са торбичката за билки и кесията й, а също ивиците плат, с които да завързва растенията и корените, ножицата и мотичката. Накрая пристегна добре с панделката наметалото около врата си, пъхна ножа в ножницата на кръста си и си сложи качулката, за да прикрие дългата си несплетена коса. Мина тихо през стаята и излезе в коридора.

Още не се беше зазорило и в тази част на замъка, където бяха жилищните помещения, нямаше никой. Алаис забърза по коридора към стръмната тясна стълба, а наметалото й засвистя тихо над каменния под. Млад прислужник спеше сгърбен и подпрян на стената пред стаята на сестра й Ориан.

Когато заслиза по стъпалата, откъм кухнята в приземния етаж долетяха гласове. Слугите вече работеха усърдно. Чу се плесница, последвана от крясък: някое от момчетата имаше нещастието да започне деня с тежката ръка на готвача, стоварила се върху тила му.

Зададе се и един слуга — едва вървеше под тежестта на огромното буре с вода от кладенеца.

Алаис се усмихна.

— Bonjorn9.

— Bonjorn, господарке — отвърна той предпазливо.

— Изчакай малко — додаде тя, после избърза напред по стълбите, за да му отвори вратата.

— Merce10, господарке — рече слугата вече не толкова сковано. — Grand merce11.

В кухнята цареше врява и суетня. От огромния payrola — казан, окачен на кука над открития огън, се кълбяха облаци пара. Един по-възрастен слуга взе бурето с водата, изля я в казана и мълчаливо го върна на момчето. То го пое, погледна Алаис и пак се отправи към кладенеца.

Върху голямата маса в средата бяха наредени запечатани глинени делви с леща, зеле и петли, както и тави със солен кефал, змиорка и щука, които чакаха да бъдат сготвени. В единия край на масата имаше извара в платнени торби, гъши пастет и шунка. В другия се виждаха кошове със стафиди, дюли, смокини и череши. Едно девет-десетгодишно момченце се беше подпряло на лакти върху масата и от киселото му личице личеше, че не изгаря от желание да прекара още един горещ ден край шиша за печене на месо. Във фурната със сводест горен край до огнището яростно пламтяха съчки. От нея вече бяха извадени първите pan de blat — пшеничени хлябове, и бяха сложени да изстинат на масата. Те така ухаеха, че на Алаис й се прияде.

— Може ли да си взема един?

Вбесен, че в кухнята е влязла жена, готвачът вдигна поглед. Като видя кой е дошъл, изкривеното му от гняв лице грейна в дяволита усмивка, от която лъснаха развалените му зъби.

— Господарке Алаис — възкликна той радостно и избърса ръце в престилката си. — Benvenguda. Добре дошла. Каква чест! Отдавна не си се отбивала да ни видиш. Беше ни домъчняло за теб.

— Не исках да преча, Жак — обясни тя радушно.

— Да пречиш — на мен! — прихна готвачът.

Като малка Алаис беше прекарвала много време в кухнята, беше гледала и се беше учила — тя беше единственото момиче, което Жак бе допуснал някога в мъжкото си царство.

— Какво да ти дам, господарке Алаис?

— Само малко хляб, Жак, и вино, ако можеш да ми заделиш.

Върху лицето на мъжа се появи бръчка.

— Извинявай, но нали не отиваш на реката? По това време, без придружител! Жена с твоето положение… още дори не се е развиделило. Подочувам разни неща…

Алаис го хвана за ръката.

— Много мило, че се безпокоиш за мен, Жак, знам, че ми мислиш само доброто, но всичко ще бъде наред. Обещавам. Скоро ще се съмне. Знам къде точно отивам. Ще отскоча дотам и ще се върна още преди някой да е забелязал, че ме няма, наистина.

— Баща ти знае ли?

Тя долепи съзаклятнически пръст до устните си.

— Ти знаеш нещо, за което той няма и представа, но много те моля, не ме издавай. Аз ще внимавам много.

Жак не изглеждаше особено убеден, но реши, че и бездруго е казал повече, отколкото трябва, и се отказа да спори. Отиде бавно до масата, сложи една от питките в бяла ленена кърпа и прати един от слугите да донесе стомна вино. Алаис го гледаше със свито сърце. Напоследък Жак се движеше по-бавно и силно куцаше с левия крак.

— Още ли те мъчи кракът?

— Не много — излъга готвачът.

— Ако искаш, по-късно ще го превържа. Раната май не заздравява.

— Не ме боли чак толкова.

— Слагаш ли мехлема, който ти приготвих? — попита Алаис.

Жак разпери едри ръце, сякаш се предава.

— Имам много работа, господарке… всички тези нови гости, стотици са, като сложим и прислугата, écuyers12, конярите, придворните дами, да не говорим пък за консулите и семействата им. А напоследък много неща се набавят трудно. Ето, вчера пратих…

— Всичко това е чудесно, Жак — прекъсна го Алаис, — но кракът ти няма да зарасне сам. Раната е много дълбока.

Изведнъж забеляза, че вече не е така шумно. Вдигна очи и видя, че цялата кухня подслушва разговора им. По-малките момчета се бяха облакътили на масата и гледаха с отворени уста как се карат на сприхавия им господар. И то жена.

Алаис се направи, че не е забелязала, и понижи глас:

— Като се върна, ще го превържа в замяна на това? — Тя потупа питката. — Тъкмо ще ти се отблагодаря. Нека това да е втората ни тайна.

За миг й се стори, че се е държала прекалено свойски и е започнала да се разпорежда. Но след кратко колебание Жак се усмихна.

— Ben — рече Алаис. Добре. — Щом слънцето се вдигне, ще се върна и ще имам грижата. Dins d’abord.

До скоро.

На излизане от кухнята чу как Жак се разкрещя на слугите да не зяпат, ами да се залавят отново за работа. Алаис се усмихна.

Всичко си идваше по местата.

Алаис отвори тежката врата към големия двор и излезе в новия ден.

В разсейващия се мрак листата на брястовете в двора, където виконт Транкавел раздаваше правосъдие, изглеждаха черни. Клоните им гъмжаха от чучулиги и мушитрънчета, които приветстваха изгрева с чистите си, ясни гласове.

Дядото на Реймон-Роже Транкавел беше построил замъка Контал преди повече от сто години, за да управлява от него все по-обширните си територии. Земите му се простираха от Алби на север до Нарбон на юг, от Безие на изток до Каркасон на запад.

Замъкът беше вдигнат около голям правоъгълен двор и на запад включваше останките от по-стара крепост. Беше част от укрепленията откъм запад, опасали Града: обръч от плътен камък, издигнал се високо над река Од и над мочурищата на север.

Donjon13, където заседаваха консулите и се подписваха важни документи, се падаше в югозападния ъгъл на двора и беше добре охраняван. В мъждивата светлина Алаис забеляза нещо до външната стена. Взря се и видя, че е куче, което се е свило на кълбо и спи на земята! На оградата на кокошарника като гарвани бяха седнали две момчета, които се опитваха да събудят псето, като го замерваха с камъни.

В замъка Контал се влизаше от две места. Широката сводеста Западна порта водеше направо към тревистите склонове пред стените и обикновено беше затворена. Източната порта, малка и тясна, беше вместена между две високи кули и от нея се излизаше на улиците на Ciutat — Града.

Горните и долните етажи на кулите бяха свързани с дървени стълби и с няколко отвора в пода с капаци отгоре. Когато Алаис беше малка, сред любимите й игри беше да се провира заедно с момчетата от кухнята нагоре-надолу между различните равнища и да се опитва да се изплъзне на охраната. Беше бърза. И винаги излизаше победителка.

Сега тя се загърна с наметалото и забърза през двора. Вечер, след като камбаната биеше и стражата застанеше на пост, никой не можеше да мине през портата без разрешение на баща й. Макар и да не беше консул, Бертран Пелтие заемаше много висока длъжност в замъка и се ползваше с благоволението на виконта. Малцина дръзваха да не му се подчинят.

Той открай време не одобряваше навика на Алаис да се измъква още призори от Града. Напоследък беше още по-категоричен тя да не излиза от замъка нощем. Алаис предполагаше, че и мъжът й Гилем е на същото мнение, макар да не го правеше на въпрос. Но само в тишината призори тя се чувстваше свободна от ограниченията в замъка. Чувстваше се самата тя. Ничия дъщеря, ничия сестра, ничия съпруга. Дълбоко в себе си беше убедена, че баща й винаги го е разбирал. Колкото и неприятно да й беше да не му се подчинява, Алаис не искаше да се отказва от тези мигове на свобода.

Повечето мъже от стражата си затваряха очите и се правеха, че не я забелязват. Поне така беше досега. Напоследък бяха плъзнали слухове за война и гарнизонът беше станал по-предпазлив. На пръв поглед животът си продължаваше почти както преди и въпреки че от време на време в Града се появяваха бежанци, Алаис не намираше нищо необичайно в разказите им за нападения и за религиозни гонения. Всеки, който живееше извън укрепените села и градове, беше изживявал набезите на хора, които се появяваха като гръм от ясно небе и после пак изчезваха. Разказите на бегълците не съдържаха нищо ново или различно.

Поне според Алаис Гилем не изглеждаше особено разтревожен от мълвата за сблъсък. С нея той не разговаряше никога за такива неща. Но Ориан твърдеше, че французите набирали войска от кръстоносци и църковници, които да нападнат земите на Окситания. Освен това разправяше, че те се радвали на подкрепата на папата и на френския крал. Алаис знаеше от опит, че повечето неща, които Ориан казва, целят да я разстроят. Въпреки това сестра й често научаваше новините преди всички в замъка. А и от ден на ден вестоносците, които влизаха и излизаха от него, ставаха все повече. Бръчките по лицето на баща им ставаха все по-дълбоки, а страните му — по-хлътнали.

Sirjans d’arms14 на стража при Източната порта стояха нащрек, макар че след дългата нощ очите им бяха със зачервени клепачи. Квадратните сребърни шлемове и ризниците им проблясваха мътно на синкавата изгревна светлина. С щитовете, увиснали тежко на раменете им, и с мечовете, прибрани в ножниците, те бяха готови по-скоро за леглото, отколкото за битка.

След като се приближи, Алаис забеляза с облекчение Беранже. Щом я позна, той грейна в усмивка и сведе глава.

— Bonjorn, господарке Алаис. Рано си станала.

Тя също му се усмихна.

— Не ми се спеше.

— Мъжът ти толкова ли не може да измисли нещо, с което да запълва нощите ти? — попита Беранже и намигна похотливо.

Беше сипаничав, с изгризани до кръв нокти. От него лъхаше на бира.

Алаис не обърна внимание на думите му.

— Как е жена ти, Беранже?

— Добре е, господарке. Вече е добре.

— А синът ти?

— От ден на ден става все по-едър. Какъвто е лакомник, ще вземе да ни разори, ако не го държим под око!

— Явно се е метнал на баща си — отбеляза тя и го боцна с пръст по увисналото шкембе.

— И жената така разправя.

— Предай й много поздрави от мен, Беранже, чу ли?

— Тя ще бъде признателна, че я помниш, господарке. — Беранже замълча. — Сигурно искаш да те пусна да минеш?

— Ще отскоча само до Ciutat, може би и до реката. Няма да се бавя много.

— Наредено ни е да не пускаме никого — изръмжа другият часовой. — Заповед на майордом Пелтие.

— Теб никой не те пита — скастри го Беранже. — Не е заради това, господарке — допълни той вече по-тихо. — Знаеш какво е положението напоследък. Ако ти се случи нещо, господарке, и се разбере, че точно аз съм те пуснал, баща ти…

Алаис го хвана за ръката.

— Знам, знам — рече тя също тихо. — Но наистина е излишно да се притесняваш. Знам да се грижа за себе си. Освен това… — Алаис стрелна с очи другия часовой, който си бъркаше в носа и си бършеше пръстите в ръкава. — Каквито и изпитания да ме чакат на реката, те едва ли са по-неприятни от онова, което ти търпиш тук.

Беранже прихна.

— Нали ще ми обещаеш, че ще се пазиш?

Алаис кимна и поотвори наметалото, за да се види ловджийският нож.

— Ще се пазя. Имаш думата ми.

Беранже вдигна тежката дъбова греда, с която беше препречена външната врата, и я открехна колкото Алаис да се промуши навън. Тя му се усмихна, пъхна се под ръката му и излезе в широкия свят.

2.

Щом излезе от сянката между кулите на портата, Алаис усети как се ободрява. Беше свободна. Поне за кратко.

От портата до равния мост, свързващ замъка Контал с улиците на Каркасон, се стигаше по дъсчена пътека. Росата по тревата в сухия ров под моста трепкаше в моравата светлина.

Алаис крачеше бързо, а наметалото й оставяше кръгчета в прахта. Не й се искаше стражата на отсрещния край да й задава въпроси. Провървя й. Часовоите бяха задрямали на поста си и не я видяха.

Алаис прекоси забързано голото пространство и се шмугна в плетеницата от тесни улички, водещи към Кулата на Аварската воденица, най-старата част от крепостните стени. От портата се излизаше направо в зеленчуковите градини и faratjals, пасищата около Града и при северното му предградие Сан Висан. По това време на деня оттук човек можеше да стигне най-бързо до реката, без да го забележи никой.

Алаис запретна поли и тръгна предпазливо сред свидетелствата за поредната бурна нощ в taberna Sant Joan dels Evangelis15. Из прахта се въргаляха набити ябълки, недоядени круши, оглозгани кокали и счупени шишета от бира. Малко по-нататък в един от входовете се беше сгушил просяк, който спеше, отпуснал ръка върху огромно мръсно старо куче. При кладенеца други неколцина мъже сумтяха и хъркаха толкова силно, че заглушаваха птиците.

Часовоят при задната порта изглеждаше много умърлушен: кашляше и плюеше и се беше омотал с наметалото така, че се виждаха само върхът на носа му и веждите. Не искаше да го безпокоят. Отпърво не обърна внимание на Алаис. Тя бръкна в кесията и извади една монета. Без дори да поглежда към младата жена, мъжът от стражата хвана монетата с мръсна ръка, пробва я със зъби, после вдигна резетата и отвори задната порта колкото Алаис да мине през нея.

Пътеката надолу по външното укрепление беше стръмна и камениста. Минаваше между високите предпазни дъсчени стени и от нея не се виждаше почти нищо. Но Алаис беше напускала по нея Града много пъти и вървеше без усилие. Заобиколи ниската кръгла дървена кула, следвайки течението на бързата вода, където тя се спускаше като по воденичен улей по укреплението.

Гъсталакът я дереше по краката и бодилите се закачаха в роклята й. Докато Алаис слезе от укреплението, подгъвът на наметалото й се намокри от тревата и стана наситеноморав. Върховете на кожените й пантофки също потъмняха от влагата.

Още в мига, когато излезе от сянката на дъсчената ограда и видя пред себе си широкия свят, Алаис усети как я преизпълва въодушевление. Над Черната планина в далечината се стелеше бяла юлска мараня. Небето беше изпъстрено с розови и алени ивици.

Докато стоеше и се взираше в съвършения килим на нивите с ечемик, царевица и пшеница и в горите, разпрострели се докъдето поглед стига, Алаис усети присъствието на миналото, което я обгръщаше от всички посоки. На духове, приятели и призраци, които протягаха ръце, нашепваха за живота си и споделяха с нея своите тайни.

Алаис никога не бе стигала по-далеч от земите на виконт Транкавел. Беше й трудно да си представи сивите северни градове — Париж, Амиен или Шартр, откъдето беше родом майка й. Те бяха само имена, думи без цвят и топлина, груби като езика — langue d’oil — на който говореха там. Но макар да нямаше с какво да сравнява, Алаис не можеше да повярва, че някъде може да има пейзаж, тъй прелестен и траен, далеч от всичко тленно, както пейзажа в Каркасон.

Заслиза от хълма, като криволичеше през шубрака и бодливите храсти, и накрая стигна при равните мочурища по южния бряг на река Од. Мокрите й поли все се усукваха отзад около краката й и от време на време тя се препъваше. Усети, че е притеснена, все се озърта и върви по-бързо от обикновено. Заповтаря си, че Жак и Беранже не са искали да я плашат и както винаги, само се притесняват за нея. Днес обаче Алаис се чувстваше по-откъсната и уязвима.

Опипа ножа на кръста си, защото се сети за разказа на един търговец, че само преди седмица е видял на отсрещния бряг вълк. Всички отсъдиха, че той преувеличава. По това време на годината сигурно бе зърнал лисица или диво куче. Но сега, когато Алаис беше чак тук сам-сама, разказът й се стори по-правдоподобен. Студената дръжка на ножа й подейства успокояващо.

За миг Алаис се изкуши да се върне. „Бива ли да си толкова страхлива!“ Тя продължи нататък. Един-два пъти се обърна, стресната от някакви звуци наблизо, които се оказваха птичка, размахала криле, или жълта змиорка, която се гънеше в плиткото и разплискваше водата.

Докато Алаис вървеше по познатата пътека, страховете й лека-полека се разсеяха. Река Од беше широка и плитка, с множество притоци, наподобяващи жили върху ръка. Над водата потрепваше полупрозрачна изгревна мъгла. През зимата реката течеше яростно и бурно, набъбнала от влелите се в нея ледени планински потоци. Но лятото беше сухо и сега нивото на водата беше спаднало. Дърветата, с които мелеха сол, почти не се помръдваха от течението. Прихванати с дебели въжета за брега, те приличаха на дървен гръбнак в средата на водата.

Още беше много рано и над вировете не кръжаха мухи и комари, които, щом настанеше жега, увисваха като черни облаци над реката, затова Алаис тръгна по прекия път над калните плитчини. Той беше отбелязан с купчинки бели камъни. Младата жена вървеше бавно и предпазливо и накрая излезе при гората точно под западната част на градските стени.

Беше поела към прикътана полянка, където на шарена сянка в плитчините растяха най-лековитите растения. Щом стигна до дърветата, Алаис забави крачка. Наслаждаваше се на природата. Отмести бръшляна, увиснал над пътеката, и вдъхна от наситената миризма на пръст, на листа и мъх.

Макар да нямаше и следа от човешко присъствие, багрите и звуците вдъхваха живот на гората. Въздухът се огласяше от писъците и чуруликането на скорците, на мушитрънчетата и конопарчетата. Под нозете на Алаис пукаха съчки и шумоляха листа. Из гъсталака палуваха зайци с бели опашки, които се подаваха от кичестите жълти, морави и сини летни цветя. Високо сред разпрострелите се клони на боровете имаше катерици с червени кожухчета, които, докато белеха шишарките, запращаха долу към земята цял водопад от дъхави иглички.

Когато излезе на поляната, на Алаис вече й беше горещо. С облекчение остави кошницата, смъкна дебелото наметало и го окачи на един от ниските клони на върбата, после избърса с носна кърпа лицето и врата си. Сложи виното в една хралупа, за да не се стопли.

Високо над нея бяха надвиснали дебелите стени на замъка Контал. На фона на бледото небе се открояваха очертанията на високата тънка Пентска кула. Алаис се запита дали баща й вече е станал. Погледът й се премести вляво от наблюдателницата и затърси нейната стая. Дали Гилем още спеше?

Всеки път, когато поглеждаше през зеления балдахин на листата, Алаис се изумяваше колко близко е Градът. Два съвсем различни свята, противопоставени рязко един на друг. Там, по улиците и из коридорите на замъка Контал, кипяха суетня и врява. Нямаше спокойствие. Тук, долу, в царството на тварите, обитаващи гори и мочурища, цареше пълна тишина, сякаш неподвластна на времето.

Именно тук Алаис се чувстваше като у дома.

Тя изхлузи кожените пантофки. Тревата между пръстите на краката й беше приятно хладна, още влажна от росата на ранната утрин, и я гъделичкаше по ходилата. Стана й толкова приятно, че всички мисли за Града и за замъка се изпариха от съзнанието й.

Отнесе сечивата долу при реката. В плитчините по края растеше ангелика. Жилавите й набраздени стебла приличаха на редица оловни войничета, застанали мирно в размекнатата пръст. Яркозелените им листа, някои по-големи и от дланта на Алаис, хвърляха върху водата лека сянка.

Нямаше по-лековита билка от ангеликата за пречистване на кръвта и за инфекции. Приятелката и наставница на Алаис — Есклармонд, все й повтаряше колко е важно да събира билки за отвари, компреси и церове. Дори и днес в Града да нямаше инфекции, никой не знаеше какво може да донесе утрешният ден. Болестите и заразите можеха да ги връхлетят всеки момент. Както всичко, казано й от Есклармонд, и този съвет беше добър.

Алаис запретна ръкави и завъртя калъфа на ножа отзад на кръста си, за да не й пречи. Сплете косата си, втъкна полите на роклята в колана си и нагази в реката. От внезапния студ по глезените я побиха тръпки и тя си пое дълбоко дъх.

Натопи ивиците плат във водата и ги просна една до друга на тревата, после се зае да вади с лопатката корените. След малко първото растение излезе с жвакащ звук от коритото на реката. Алаис го довлачи до брега и го наряза с брадвичката. Уви корените в едно от парчетата плат и ги остави на дъното на кошницата, сетне сложи зеленикавожълтите цветчета с характерния им остър мирис в друга ивица плат и ги прибра в кожената торба. Изхвърли листата и останалите стебла, върна се в реката и започна всичко отначало. Не след дълго дланите й бяха оцветени в зелено, а ръцете й бяха напръскани с кал.

Щом извади всичката ангелика, Алаис се заоглежда дали няма още нещо, което да й влезе в работа. Малко по-нагоре по течението зърна зарасличе с неговите странни издайнически листа, показали се направо от стеблото, и обърнатите надолу розови и морави цветчета като камбанки. Зарасличето помагаше при охлузвания, благодарение на него кожата и костите зарастваха по-бързо. Алаис отложи още малко закуската, взе пак сечивата и се запретна за работа. Спря чак когато напълни кошницата и използва и последната ивица плат.

Седна на брега под дърветата и изпъна крака. Гърбът и раменете й се бяха схванали, но тя беше доволна от свършеното. Пресегна се и извади от хралупата виното на Жак. Запушалката излезе с тих пукот. Алаис потрепери леко, когато хладната течност я загъделичка по езика и гърлото. След това младата жена извади от кърпата току-що опечения хляб и отчупи голямо парче. Питката беше със странен вкус — на пшеница, на сол, речна вода и водорасли, но Алаис умираше от глад. Не помнеше хлябът някога да й се е услаждал толкова.

Сега небето беше светлосиньо, с цвят на незабравки. Алаис знаеше, че се е забавила доста. Но загледа как златистата слънчева светлина подскача по повърхността на водата, усети полъха на вятъра върху кожата си и осъзна, че изобщо не й се връща на оживените шумни улици на Каркасон и в тясното затворено пространство на замъка. Щеше й се да постои тук още малко. Легна по гръб на тревата и затвори очи.

Събуди се от писъка на птица някъде горе.

Стресна се и седна. Докато гледаше пъстрото покривало на листата, не успя да се сети къде е. После внезапно си спомни всичко.

Скочи подплашена. Слънцето се беше вдигнало високо в небето, нямаше нито едно облаче. Алаис се беше забавила много. Вече със сигурност бяха забелязали, че я няма.

Хукна да си събира нещата. Изплакна набързо калните сечива в реката и напръска с вода ивиците памучен плат, за да са влажни. Тъкмо да се обърне, когато погледът й беше привлечен от нещо, заплело се в тръстиката. Приличаше на пън или на ствол на дърво. Алаис сложи длан над очите си, за да не я заслепява слънцето, беше учудена, че досега не е забелязала.

Движеше се по течението много плавно и лениво, не можеше да е парче кора или дърво. Алаис се приближи още малко.

Сега вече видя, че е парче дебел вълнен плат, издуто от водата. След кратко колебание любопитството й все пак надделя и тя отново нагази в реката, но този път подмина плитчините и навлезе в тъмния, по-дълбок бързей в средата. С мъка успяваше да запази равновесие. Забиваше пръсти в жвакащата кал, а водата се плискаше в тънките й бели бедра и полите й.

След като подмина шамандурата в средата, тя спря с разтуптяно сърце и с потни от страх длани. Сега вече виждаше по-ясно.

— Payre Sant!

Пресвети Отче!

Във водата с лице надолу плаваше трупът на мъж с издуто около него наметало. Алаис преглътна. Мъжът беше облечен в сако с висока яка от кафяво кадифе, обточено с черна копринена лента и със златен ширит. Под водата проблесна нещо като златна верижка или гривна. Мъжът беше гологлав, с къдрава черна коса, тук-там прошарена. Май носеше около врата си нещо — приличаше на алена лента или ширит.

Алаис пристъпи още напред. Първото, което й хрумна, бе, че мъжът вероятно се е подхлъзнал в тъмното, паднал е в реката и се е удавил. Понечи да посегне, но нещо в начина, по който главата подскачаше във водата, спря ръката й. Алаис си пое дълбоко дъх, беше като омагьосана от подутия труп. И друг път беше виждала удавник — един моряк, подпухнал и обезобразен, с издута кожа, нашарена с морави и сини петна като от ударено. Това тук беше различно.

Безжизнените ръце бяха разпрострени напред, сякаш човекът се опитваше да плува. Тласкана от течението, лявата ръка се понесе към Алаис. Погледа й привлече нещо ярко току под повърхността: рана, грапава и неравна като родилно петно — червенееше се на фона на подпухналата бяла плът там, където би трябвало да бъде палецът. Алаис отмести поглед към врата на мъжа.

Усети как нозете й се подкосяват.

Всичко се задвижи много бавно, наклони се и се нагъна като повърхността на разбунено море. Грапавата алена черта, която Алаис беше помислила за яка или лента, всъщност беше жесток дълбок разрез. Тръгваше от лявото ухо на мъжа и продължаваше и под брадичката — главата му почти беше отрязана от тялото. Около раната се влачеха ивици разкъсана кожа, позеленяла под водата. Около нея си бяха направили гощавка мънички сребърни рибки и пиявици, черни и издути.

За миг на Алаис й се стори, че сърцето й е спряло. Сетне я блъснаха едновременно ужас и страх. Тя се завъртя кръгом и хукна назад през водата, като се хлъзгаше по калта и залиташе. От кръста надолу вече беше мокра до кости. Издута и натежала от водата, роклята се заплиташе между глезените й и я дърпаше надолу.

Сега реката й се струваше два пъти по-широка, но Алаис продължаваше да върви, да напредва към спасителния бряг. Изведнъж й се пригади и тя започна да повръща.

Като ту пълзеше на четири крака, ту се влачеше, успя да се добере по-нависоко и накрая се свлече на земята в сянката на дърветата. Виеше й се свят, устата й беше пресъхнала. Трябваше час по-скоро да се махне оттук. Помъчи се да се изправи, ала краката й не я държаха. Алаис се опита да не плаче, избърса уста с треперещата си ръка, сетне пак се помъчи да стане, като се подпираше на дънера на дървото.

Този път се закрепи на крака. Дръпна с отчаяни пръсти наметалото си от клона и напъха с усилие мръсните си ходила в пантофките. После, зарязвайки всичко останало, хукна обратно през гората, сякаш по петите я гонеше самият дявол.

Веднага щом излезе от дърветата при откритите мочурища, я блъсна жегата. Слънцето я защипа дразнещо по бузите и врата. Заедно с горещината се бяха появили и хапещи насекоми.

Изтощените й крака не й се подчиняваха, накъсаният й дъх пареше в гърлото. Единственото, което осъзнаваше, бе, че трябва да се махне възможно най-далеч от трупа и да каже на баща си.

Вместо да се прибере по пътя, откъдето беше дошла и който може би беше затворен, Алаис инстинктивно се насочи към Сан Висан и Родезката порта, свързваща предградието с Каркасон.

Улиците бяха оживени и Алаис трябваше да си проправя път. Колкото повече се приближаваше към входа на Града, толкова по-силни и натрапчиви ставаха врявата и олелията на пробуждащия се човешки свят. Алаис се опита да не ги чува и да мисли само как да стигне до портата.

По рамото я потупа някаква жена.

— Главата ви, госпожо — каза й тихо тя.

Гласът й беше добър, но сякаш идеше от много далеч.

Алаис забеляза, че косата й е спусната и разрошена и си сложи качулката. Ръцете й трепереха от изтощение и ужас. Продължи нататък, като се загърна с наметалото с надеждата да скрие петната от кал, бълвоч и зелени речни водорасли.

Всички се бутаха, блъскаха се и крещяха. На Алаис й се стори, че ще припадне. Подпря се на стената. Часовоите на стража пред Родезката порта кимаха на местните хора и ги пускаха без излишни въпроси, но спираха скитниците и просяците, циганите, сарацините и евреите, като ги разпитваха по каква работа идват в Каркасон и претърсваха вещите им по-грубо от необходимото, докато не получеха малки шишета бира или монети.

Пуснаха Алаис, без дори да я поглеждат.

Сега тесните улички на Града гъмжаха от зяпачи, търговци, добитък, войници, ковачи, jongleurs16, жени на консули заедно с прислугата, проповедници. Алаис вървеше с приведена глава — не искаше да я познаят.

Накрая съгледа познатите очертания на замъка Контал.

Плисна я облекчение. Очите й се напълниха с яростни сълзи. Вбесена от слабостта си, Алаис прехапа до кръв устните си.

Единственото, което искаше, беше да срещне баща си.

3.

Майордом Пелтие беше в едно от хранилищата до кухнята в приземния етаж и току-що беше приключил със седмичната проверка на доставките на зърно и брашно. Олекна му, като видя, че няма мухлясали чували.

Бертран Пелтие служеше вярно на виконт Транкавел вече повече от осемнайсет години. В началото на мразовитата 1191 година го бяха повикали да се върне в родния Каркасон, за да заеме длъжността intendant — майордом, на деветгодишния Реймон-Роже, наследник на владенията на рода Транкавел. Беше очаквал тази вест и се беше прибрал с голямо желание, като бе довел със себе си и своята бременна съпруга, французойка, и двегодишната си дъщеря. Никога не беше харесвал студения влажен Шартр. В Каркасон беше заварил момче, прекалено зряло за възрастта си, покрусено от загубата на своите родители и опитващо се да се справи с отговорността, стоварила се върху невръстните му плещи.

Оттогава Бертран беше неотлъчно до виконт Транкавел: в началото бе работил в замъка на попечителя на Реймон-Роже — Бертран Сесакски, после под закрилата на граф Фоа. Пелтие беше до Реймон-Роже, когато той навърши пълнолетие и се върна в замъка Контал, за да заеме полагащото му се място на виконт на Каркасон, Безие и Алби.

Като майордом Пелтие беше натоварен с управлението на замъка. Раздаваше правосъдие и отчиташе данъците, събирани от консулите, които управляваха делата в Каркасон. И по-важното, беше всепризнат довереник на виконта, негов съветник и приятел. Никой нямаше такова влияние, както Пелтие.

Замъкът Контал беше пълен с почетни гости, всеки ден прииждаха нови и нови. Seigneurs17 на най-важните замъци в земите на Транкавел и жените им, както и най-храбрите, най-прочути chevaliers18 в Миди. В края на юли на традиционния летен рицарски турнир по повод празника на Сан Назари биваха канени най-добрите трубадури. Въпреки сянката на войната, която беше надвиснала над тях вече повече от година, виконтът беше преизпълнен с решимост гостите му да се забавляват и турнирът да стане най-незабравимият по време на неговото управление.

На свой ред Пелтие също беше решен да не оставя нищо на случайността. Той заключи вратата на хамбара с един от многото тежки ключове, които носеше на желязна халка на кръста си, и тръгна по коридора.

— А сега избата — каза на слугата си Франсоа. — Последната бъчва беше прокиснала.

Пелтие продължи нататък по коридора, като спираше да надникне и в други помещения. Складът за платове ухаеше на лавандула и мащерка и беше празен, сякаш очакваше някой да дойде и да му върне живота.

— Покривките за маса изпрани ли са?

— Да, messire19.

В помещението срещу избата неколцина мъже осоляваха месо. По железните куки на тавана вече бяха окачени парчета филе и шунка. Мъжете редяха късове месо и в бурета. В ъгъла един от слугите нанизваше гъби, чесън и кромид лук, за да ги сложи да се сушат.

Когато Пелтие влезе, всички спряха работа и млъкнаха. Неколцина от по-младите слуги станаха на крака. Той не каза нищо, само огледа строго помещението, кимна одобрително и продължи нататък.

Тъкмо отключваше избата, когато чу, че на горния етаж някой крещи и тича.

— Виж какво става — нареди той подразнен. — Не мога да работя при такъв шум.

— Да, messire.

Франсоа се обърна и хукна нагоре по стълбите.

Пелтие бутна тежката врата и влезе в хладната тъмна изба, където усети познатата миризма на влажно дърво и възкиселия дъх на разлято вино и бира. Тръгна по пътеките между рафтовете, докато не откри бъчвите, които търсеше. От подноса, оставен на масата, взе глинена чаша и внимателно и бавно отвъртя канелката.

Отвън в коридора се чу звук, от който Пелтие настръхна. Остави чашата. Някой го викаше по име. Алаис. Беше се случило нещо.

Пелтие прекоси помещението и рязко отвори вратата.

Алаис тичаше надолу по стълбите, сякаш я гонеше цяла глутница псета, Франсоа бързаше подире й.

Щом зърна сред буретата вино и бира прошарения си баща, Алаис нададе вик на облекчение. Хвърли се в обятията му и зарови мокро от сълзи лице върху гърдите му. От познатата, вдъхваща спокойствие миризма на баща й й се доплака още повече.

— Какво става, в името на Свети Фоа? Какво се е случило? Пострадала ли си? Кажи ми!

Алаис долови тревогата в гласа му. Опита се да говори, но думите засядаха неизречени в гърлото й.

— Татко, аз…

Той я огледа набързо. Видя размъкнатите й мръсни дрехи и в очите му проблеснаха въпроси. Погледна Франсоа.

— Намерих господарката Алаис в този вид, господарю.

— А тя не ти ли спомена каква е причината да е… да е разстроена?

— Не, messire. Каза ми само да я доведа незабавно при теб.

— Добре. А сега ни остави сами.

Алаис чу как вратата се затваря. После усети допира на тежката ръка на баща си върху рамото си. Той я отведе да седне на пейката покрай стената на избата.

— Хайде, filha20 — рече й вече по-тихо и повдигна от лицето й кичур коса. — Не мога да те позная. Хайде, кажи ми какво се е случило.

Алаис отново направи опит да се овладее. С носната кърпа, която той й подаде, избърса мокрото си лице и зачервените очи.

— Пийни — подкани Пелтие, като й сложи в ръцете чаша вино, после седна до нея. Старото дърво се огъна под тежестта му. — Франсоа излезе. Сега сме сами. Стига си плакала и ми кажи какво се е случило. Гилем ли? Да не те е засегнал с нещо? Защото, ако те е обидил, ти обещавам, че…

— Гилем няма нищо общо, paire21 — побърза да каже Алаис. — Никой няма вина…

Тя го погледна, после отново сведе очи, притеснена и унизена, че седи пред него в такова състояние.

— Тогава какво има? — продължи да упорства баща й. — Как да ти помогна, след като не искаш да ми кажеш какво се е случило?

Алаис преглътна. Не знаеше откъде да започне.

Пелтие хвана ръцете й.

— Трепериш, Алаис. — Тя долови тревогата и обичта в гласа му, усилията му да потисне страха си. — И си погледни дрехите — продължи баща й, като стисна между пръстите си подгъва на роклята й и го вдигна. — Мокри, целите в кал.

Алаис виждаше колко уморен и притеснен е баща й.

— Не те познавам толкова мълчалива — рече Пелтие, дано я накара да проговори. — Кажи ми какво има де!

По лицето му се четяха такава любов и доверие, че Алаис усети как сърцето й се свива.

— Страх ме е, че ще ми се ядосаш, paire. И то с право.

Чертите му се изостриха, но той продължи да се усмихва.

— Обещавам да не ти се карам. Хайде, говори.

— Дори ако ти кажа, че съм ходила на реката ли?

Баща й се поколеба, но гласът му не трепна.

— Дори и тогава.

„Колкото по-бързо си призная, толкова по-добре.“

Алаис отпусна ръце в скута си.

— Тази сутрин точно преди зазоряване отидох на реката, на едно място, където често бера билки.

— Сама ли?

— Да, сама — призна си тя и го погледна в очите. — Знам, paire, обещала съм ти и те моля да ми простиш, че не те послушах.

— Пеша ли?

Алаис кимна и изчака баща ида даде знак, че може да продължи.

— Стоях там известно време. Не видях никого. Тъкмо си прибирах нещата, за да си тръгна, когато забелязах във водата вързоп дрехи, качествено сукно. Всъщност… — Алаис замълча. — Всъщност това беше труп. На мъж, доста стар. С черна къдрава коса. Отначало помислих, че се е удавил. Не виждах почти нищо. После забелязах, че гърлото му е прерязано.

Баща й се вцепени.

— Не си пипала тялото, нали?

Алаис поклати глава.

— Не, но… — Смутена, младата жена сведе очи. — Бях толкова ужасена, че загубих самообладание и побягнах, дори не си прибрах нещата. Единственото, което ми се въртеше в ума, бе, че трябва да се махна.

Пелтие отново се свъси.

— И не си забелязала никого?

— Жива душа. Беше съвсем безлюдно. Но щом видях трупа, се притесних, че убийците може би още са някъде наблизо. — Гласът й трепна. — Стори ми се, че усещам как ме наблюдават и следят.

— Значи не си пострадала, така ли? — попита баща й предпазливо, като подбираше внимателно думите. — Никой не те е наранил? Или обидил?

Алаис разбра какво има предвид той и това пролича от руменината, плъзнала бързо по страните й.

— Не ми се е случило нищо лошо, освен че бе засегната гордостта ми и… и че изгубих доверието ти.

Тя видя как по лицето на баща й плисва облекчение. Върху него грейна усмивка, която за пръв път от началото на разговора стигна и до очите.

— Е — въздъхна Пелтие. — Засега няма да обсъждаме безразсъдството ти, Алаис… ще отбележа само, че постъпваш правилно, като ми казваш.

Той хвана ръцете й, притисна малките й тънки пръсти между огромните си длани с изпръхнала, загрубяла кожа. Алаис се усмихна, признателна, че й се е разминало.

— Извинявай, paire. Не съм искала да престъпвам дадената дума, просто…

Той махна с ръка, за да й покаже, че не е нужно да се оправдава.

— Дай да не говорим повече за това. Колкото до онзи несретник, не може да се направи нищо. Обирджиите вече са много надалеч. Не ми се вярва още да се навъртат тук.

Алаис сбърчи чело. Покрай думите най-после осъзна какво се е въртяло в съзнанието й. Затвори очи. Представи си как е стояла в ледената вода и е гледала като омагьосана трупа.

— Точно това е странното, татко — бавно каза тя. — Според мен не са били разбойници. Не са взели връхната дреха на мъжа, а тя беше хубава и изглеждаше скъпа. И той си беше с накитите. Златни верижки на ръката, пръстени. Ако са били крадци, са щели да отнесат всичко.

— Нали каза, че не си докосвала трупа! — подвикна баща й.

— Не, не съм. Просто видях ръцете под водата. Накити. Страшно много пръстени, татко. Златна гривна от преплетени верижки. Верижка и около врата. Защо ще оставят такива неща?

Алаис замълча — беше си спомнила подпухналите призрачни ръце, които мъжът сякаш беше протегнал, за да я докосне, и как на мястото на палеца имаше кръв и натрошена бяла кост. Зави й се свят. Алаис се облегна на влажната студена стена.

— Нямаше кръв — уточни тя. — Отворена рана, червена като парче месо. — Алаис преглътна. — Палеца му го нямаше, беше…

— Нямаше ли го? — попита рязко Пелтие. — Как така го нямаше?

Алаис вдигна очи, изненадана от смяната на тона.

— Палецът му беше отсечен. Отрязан до костта.

— На коя ръка, Алаис? — Сега вече баща й дори не криеше колко е притеснен. — Помисли. Важно е.

— Аз не…

Пелтие не й обърна внимание.

— На коя ръка? — повтори той.

— На лявата, на лявата ръка, сигурна съм. На ръката откъм моята страна. Мъжът беше обърнат с главата срещу течението.

Пелтие прекоси помещението, повика Франсоа и рязко отвори вратата. Алаис стана: беше разтърсена от реакцията на баща си и изумена от ставащото.

— Какво се е случило? Кажи ми, умолявам те. Защо е толкова важно на коя ръка?

— Незабавно оседлай коне, Франсоа. За мен дорестия, за господарката Алаис сивата кобила и един кон за теб.

Лицето на слугата както винаги си остана безизразно.

— Разбира се, messire. Далече ли отиваме?

— Само до реката. — Пелтие му махна да върви. — Побързай, човече. И вземи меча ми и чисто наметало за господарката Алаис. Ще те чакаме на кладенеца.

Веднага щом Франсоа се отдалечи и вече не можеше да ги чуе, Алаис се втурна към баща си. Той не пожела да я погледне в очите. Върна се при бъчвите и с разтреперана ръка си наля вино. Гъстата червена течност се разплиска от пръстената купа на масата и остави петна по дървото.

— Paire — примоли се Алаис. — Кажи ми какво става. Защо се налага да ходиш на реката? Това със сигурност не е твоя работа. Нека иде Франсоа. Аз ще му обясня къде.

— Ти не разбираш.

— Ами тогава ми кажи, за да разбера. Можеш да ми имаш доверие.

— Трябва сам да видя трупа. Да установя дали…

— Дали какво? — побърза да попита Алаис.

— Не, не — отвърна баща й и заклати глава. — Това не е твоя работа…

Гласът му заглъхна.

— Но…

Пелтие вдигна ръка — беше се овладял.

— Достатъчно, Алаис. Не питай повече. Предпочитам да ти спестя това, но не мога. Нямам избор. — Той рязко й подаде чашата. — Пийни. Ще ти вдъхне сили, ще ти даде смелост.

— Мен не ме е страх — възропта Алаис, беше се засегнала, задето баща й е изтълкувал нейното нежелание като уплаха. — Не ме е страх да гледам мъртъвци. Бях толкова разстроена заради шока. — Тя се поколеба. — Но те умолявам, messire, кажи ми защо…

Пелтие се обърна към нея и изкрещя:

— Стига!

Алаис отстъпи назад, сякаш я беше ударил.

— Извинявай — каза бързо баща й. — Не съм на себе си. — Той се пресегна и я докосна по бузата. — Никой не може да мечтае за по-вярна и непоколебима дъщеря.

— Защо тогава не искаш да ми се довериш?

Пелтие се подвоуми и за миг Алаис си помисли, че го е убедила. После на лицето му отново се появи вглъбеност и угриженост.

— Единственото, което трябва да направиш, е да ми покажеш — отвърна глухо баща й. — Останалото е моя работа.

Камбаните в Сан Назари започнаха да бият за третия от седемте канонични часа точно когато те излязоха с конете от Западната порта на замъка Контал. Бащата на Алаис яздеше отпред, тя и Франсоа го следваха плътно.

Тръгнаха по тесния прашен път с остри завои, който лъкатушеше надолу по хълма под градските стени. След като слязоха в равнината, пришпориха конете в лек галоп.

Следваха течението на реката нагоре към извора. Щом навлязоха в мочурищата, безпощадното слънце напече гърбовете им. Над застоялата вода на цели рояци кръжаха комари и черни блатни мухи. Конете тропаха с копита и размахваха опашки, за да прогонят рояците насекоми, които ги хапеха през тънката лятна козина.

Няколко жени перяха в сенчестите плитчини на отсрещния бряг на река Од — бяха нагазили във водата и биеха с бухалките прането, наслагано по плоските сиви камъни. По единствения дървен мост, свързващ мочурищата и селата на север с Каркасон и предградията му, се чуваше монотонното тракане на колела. Имаше и хора, които минаваха направо през реката там, където тя беше най-плитка: несекващ поток от селяни и търговци. Някои носеха на раменете си деца, други караха стада кози и мулета, всички се бяха отправили към тържището на главния площад.

Тримата яздеха мълчешком един зад друг. Навлязоха в гората и тръгнаха бавно между дърветата. По едно време баща й се обърна и й се усмихна. Алаис му беше признателна за това. Сега тя беше притеснена, нащрек, ослушваше се за признаци на опасност. Върбите в мочурището бяха надвиснали някак злобно над главата й и Алаис си представи очи, които ги дебнат от здрача, причакват ги и ги наблюдават. Сърцето й се свиваше.

Тя не бе съвсем наясно какво е очаквала, но когато излязоха на поляната, всичко беше мирно и тихо. Кошницата й си стоеше под дърветата, където я беше оставила, от ивиците плат се подаваха връхчетата на растенията. Алаис слезе от коня и подаде юздите на Франсоа, после отиде при водата. Сечивата й също си бяха там, където ги беше захвърлила.

Тя подскочи, когато баща й я докосна по лакътя.

— Покажи ми — подкани той.

Алаис го поведе по брега към мястото. Отначало не видя нищо и за миг се запита дали не е било само кошмар. Но трупът си беше там, носеше се във водата сред тръстиките малко по-нагоре по течението.

— Ето го. При зарасличето.

За нейна изненада баща й не повика Франсоа, а смъкна наметалото си и нагази в реката.

— Ти стой тук — провикна се той през рамо.

Алаис седна на брега и загледа как баща й крачи през плитчината, без да обръща внимание на водата, която му влизаше в кончовите на ботушите. Щом стигна до трупа, спря и извади меча си. Поколеба се за миг, сякаш се готвеше за най-лошото, после вдигна предпазливо с върха на острието лявата ръка от водата. Обезобразената длан, издута и посиняла, се закрепи за миг, после като жива се загърчи надолу към дръжката на меча и пак цопна във водата.

Пелтие прибра меча си в ножницата, наведе се и обърна трупа. Той заподскача във водата, главата клюмна, сякаш се опитваше да се откачи от врата.

Алаис побърза да се обърне. Не искаше да гледа отпечатъка на смъртта върху лицето на непознатия.

На връщане към Каркасон настроението на баща й беше съвсем различно. Очевидно му беше олекнало, сякаш от плещите му се беше смъкнал тежък товар. Той си бъбреше весело с Франсоа и ако срещнеше погледа на дъщеря си, й се усмихваше сърдечно.

Въпреки изтощението и отчаянието, че не разбира какво се разиграва, Алаис също бе преизпълнена с радост. Чувстваше се както едно време, когато беше яздила с баща си и двамата имаха време да бъдат заедно.

След като реката остана зад тях и те се упътиха към замъка, любопитството й все пак надделя. Тя събра смелост да зададе на баща си въпроса, който й беше на върха на езика още откакто бяха тръгнали.

— Разбра ли каквото искаше, paire?

— Да.

Алаис изчака, докато не стана ясно, че ще трябва да вади обяснението дума по дума.

— Но не беше той, нали?

Пелтие я погледна строго. Тя обаче продължи да упорства.

— А от описанието беше останал с впечатлението, че може би познаваш човека, така ли? И заради това настоя сам да видиш трупа, нали?

От блясъка в очите му Алаис разбра, че е на прав път.

— Мислех за един човек, който ми беше скъп — отвърна накрая той. — От времето в Шартр.

— Но този беше евреин.

Пелтие вдигна вежди.

— Да, беше евреин.

— Евреин… — повтори Алаис — твой приятел?

Мълчание. Алаис продължи да подпитва.

— Но не беше той, нали?

Този път баща й се усмихна.

— Не, не беше той.

— А кой тогава?

— Не знам.

Известно време Алаис мълча. Беше сигурна, че баща й никога не е споменавал за такъв приятел. Беше добър човек, търпелив, но въпреки това, ако беше разказвал за такъв приятел, за евреин в Шартр, тя щеше да запомни. Но понеже знаеше, че е безсмислено да говори за нещо против волята на баща си, опита друг подход.

— Но не беше грабеж, нали? За това се оказах права.

Сега вече Пелтие й отговори с охота.

— Не. Беше предумишлено убийство. Оставили са по трупа почти всички ценни вещи.

— Почти всички ли? — Баща й си замълча. — Ами ако някой ги е прекъснал? — предположи Алаис, като рискува да продължи с въпросите.

— Според мен не.

— Или може би са търсели нещо конкретно?

— Стига вече, Алаис. Сега не е нито времето, нито мястото.

Тя понечи да каже нещо — не й се щеше да прекъсват разговора, но той очевидно беше приключил. Алаис нямаше да узнае нищо повече. Щеше да направи добре, ако изчакаше баща й сам да повдигне темата. Прибраха се, без да си продумат.

Когато пред тях се очерта Западната порта, Франсоа избърза напред.

— Хубаво е да не споменаваш на никого за тазсутрешния ни поход — предупреди Пелтие.

— Дори на Гилем?

— Съпругът ти едва ли ще остане доволен, ако разбере, че си ходила сама на реката — напомни той кисело. — Мълвата плъзва бързо. Забрави за тази неприятна случка.

Алаис срещна с невинни очи погледа му.

— Разбира се. Щом такова е твоето желание. Имаш думата ми, paire. Няма да говоря за това с никого освен с теб.

Пелтие се подвоуми, сякаш подозираше, че тя го лъже, после се усмихна.

— Послушна дъщеря си, Алаис. Знам, че мога да ти имам доверие.

4.

Застанало на покрива на пивницата, откъдето имаше добра видимост, момчето с кехлибарените очи и тъмнорусата коса се обърна да провери откъде идва шумът.

Откъм Нарбонската порта по оживените улици на Града препускаше вестоносец. Сажо отдалеч виждаше, че конят му беше много запенен. Зави рязко към моста, водещ към замъка Контал.

За да вижда по-добре, Сажо се изправи, като едвам се закрепи върху острия ръб на неравните керемиди, и точно тогава забеляза, че между кулите на портата се появява майордом Пелтие на мощен жребец, следван от Алаис, която също беше на кон. Тя изглеждаше разстроена и Сажо се запита какво ли се е случило и накъде са поели те. Не бяха облечени като за лов.

Сажо харесваше Алаис. Когато идваше на гости на баба му Есклармонд, тя си говореше с него, за разлика от много жени от замъка, които се правеха, че не го забелязват. Бяха прекалено погълнати от отварите и церовете, които искаха баба му да им приготви — за треска, за отоци, за по-леко раждане или за сърдечни дела.

Но през всичките години, откакто боготвореше Алаис, Сажо никога не я беше виждал в този вид. Момчето се плъзна по светлокафявите керемиди до ръба на покрива и скочи долу. За малко не падна върху една коза, завързана за килната настрани каруца.

— Ей! Какво правиш! — ревна някаква жена.

— Не съм я и докоснал — извика Сажо и на косъм се изплъзна от метлата й.

Градът се огласяше от звуците на пазарния ден, стелеха се какви ли не миризми. По всички улички дървените капаци на прозорците се блъскаха о камъка — слугите и собствениците искаха да проветрят, докато още не е станало много горещо. Бъчварите гледаха как чираците им търкалят с тътен и трясък бъчвите по калдъръма, като се надбягваха към пивниците, за да изпреварят конкурентите. Каруците се клатеха към главния площад по неравната земя, а колелата им поскърцваха и от време на време засядаха.

Сажо знаеше всички преки пътища в Града и се провираше през забързаните крака и ръце, промушваше се между овцете и козите, между магаретата и мулетата, натоварени със стока и кошове, между свинете, които пристъпваха бавно и лениво по улиците. Едно по-голямо момче с гневно лице беше подкарало нестройно ято гъски, които кряскаха и се кълвяха помежду си; опитаха се да клъвнат по голите крачета и двете момиченца, които стояха наблизо. Сажо им намигна, за да ги разсмее. Отиде точно зад най-грозната птица и плесна с ръце.

— Какво правиш? — разкрещя се другото момче. — Махай се оттук!

Момиченцата прихнаха. Една стара сива гъска се обърна, проточи врат и изсъска злобно в лицето на Сажо.

— Така ти се пада, глупак! — каза другото момче.

Сажо отскочи от тракащите оранжеви човки.

— Пази ги по-добре.

— Само пеленачетата се страхуват от гъски — взе да му се подиграва другото момче. — Нашето пеленаче страх ли го е от една безобидна малка гъска? Nenon. Бебе.

— Мен не ме е страх — изрепчи се Сажо, сетне посочи момиченцата, които се бяха скрили зад майка си. — Но те се плашат. Внимавай какво правиш.

— А теб какво те засяга, а?

— Просто ти казвам да внимаваш.

Другото момче се доближи и насочи пръчката към лицето на Сажо.

— И какво ще ми направиш? Точно ти?

Беше с една глава по-високо от Сажо. Кожата му беше цялата в синини и червени белези. Сажо отстъпи крачка и вдигна ръце.

— Попитах какво ще ми направиш — повтори другият хлапак, готов за бой.

Думите щяха да отстъпят място на юмруците, ако не беше старият пияница, който се беше свлякъл до стената и след като се събуди, се разкрещя да се махат и да го оставят на спокойствие. Сажо се възползва и се изплъзна.

Слънцето тъкмо се извисяваше над покривите на по-големите сгради, озаряваше с коси лъчи ту една, ту друга част от улицата и блещукаше по подковата върху вратата на ковачницата. Сажо спря и надникна вътре — дори от улицата усети върху лицето си горещината на пещта.

Отпред чакаха цяла тълпа мъже, както и неколцина по-млади ecuyers с шлемове, щитове или ризници на своите господари. Сажо си каза, че ковачът в замъка не може глава да вдигне от работа.

Той нямаше родословието и потеклото, за да стане chevalier, но това не го спираше да си мечтае. Усмихна се на един-двама малчугани, негови връстници, те обаче го погледнаха така, сякаш виждат празно място — както го бяха гледали и щяха да го гледат винаги.

Сажо се обърна и продължи нататък.

Повечето търговци на пазара идваха редовно тук и се бяха подредили на обичайните си места. Още щом Сажо излезе на площада, го удари миризмата на нагрята мазнина. Той поспря пред сергия, където един мъж правеше палачинки и ги обръщаше в топлия тиган. От уханието на гъста бобена чорба и на топъл ечемичено-пшеничен хляб на момчето му се прияде. То мина покрай сергии, където се продаваха катарами и грънци, сукно, кожи, местни стоки и екзотични колани и кесии от Кордова и от още по-далечни земи, но не спря. Само поразгледа сергията с ножици за стрижене на овце и с ножове, после отиде в другия край на площада, където държаха затворени повечето живи животни. Там винаги имаше много пилета и петли в дъсчени кафези, а понякога и чучулиги и мушитрънчета, които свирукаха и пееха. Най-любими му бяха зайците, струпани на купчинки — кафяви, черни и бели.

Сажо мина покрай сергиите за зърно и сол, за сланина, бира и вино, докато не намери сергията за билки и екзотични подправки. Отпред стоеше търговец. Сажо никога не беше виждал толкова висок и черен човек. Беше облечен в дълга, проблясваща синя роба, на главата си имаше лъскав копринен тюрбан и беше обут в островърхи златисточервени чехли. Беше по-мургав и от циганите, които идваха през планината от Навара и Арагон. Сажо предположи, че е сарацин.

Търговецът беше наредил стоката си във формата на кръг: зелено и жълто, оранжево, кафяво и червено, охра. Отпред бяха розмаринът и магданозът, чесънът, невенът и лавандулата, отзад обаче имаше по-скъпи подправки като кардамон, индийско орехче и шафран. Сажо не познаваше останалите, но вече изгаряше от нетърпение да разкаже на баба си какво е видял.

От площада се отправи към странноприемницата. Тъй като не носеше у себе си пари, му хрумна да предложи да свърши някаква работа срещу паница супа. Някой го извика по име.

Обърна се и видя една от приятелките на баба си, госпожа Марти, която седеше заедно с мъжа си на тяхната сергия и му махаше. Беше тъкачка, а мъжът й беше даракчия.

Сажо също махна с ръка. Подобно на Есклармонд, и госпожа Марти беше последователка на новата Църква. Съпругът й не беше вярващ, макар че на Петдесетница беше идвал заедно с жена си у Есклармонд, за да чуе проповедта на Bons Hommes22.

Госпожа Марти разроши косата на момчето.

— Как си, млади момко? Толкова си пораснал, че едвам те познах.

— Благодаря, добре съм — отвърна й той с усмивка, после се обърна към мъжа й, който чепкаше вълна и приготвяше къдели за продан. — Bonjorn, Sénher23.

— А Есклармонд? — продължи госпожа Марти. — Тя добре ли е? Пак ли лекува всички?

Сажо се усмихна.

— Както винаги.

— Ben, ben.

Добре.

Сажо седна до нея, кръстоса крака и загледа как чекръкът се върти и върти.

— Госпожо Марти — рече след малко, — защо вече не идвате да се молите с нас?

Господин Марти спря да работи и хвърли тревожен поглед към жена си.

— Е, знаеш как е — отвърна госпожа Марти, но избегна да го погледне в очите. — Напоследък имаме много работа. Трудно ни е да идваме често в Каркасон, макар да ни се иска.

Тя намести хурката и продължи да преде, а тракането на педала запълни спусналата се между тях тишина.

— На Menina24 й е мъчно за вас.

— На мен също ми е мъчно за нея, но приятелите невинаги могат да са заедно.

Сажо се свъси.

— Но защо тогава…

Господин Марти го потупа силно по рамото.

— Не говори толкова високо — пошушна той. — Нека тези неща си останат между нас.

— Кои неща? — учуди се момчето. — Аз само…

— Чухме, Сажо — прекъсна го отново господин Марти и погледна през рамо. — Целият пазар чу. Стига си говорил за молитви.

Сажо беше объркан, не знаеше какво толкова е направил, че да ядоса така господин Марти, затова стана. Госпожа Марти се извърна към мъжа си. Двамата сякаш изобщо бяха забравили за момчето.

— Бива ли да си толкова груб, Рожие — укори го тя. — Та той е още дете.

— Стига само един да се раздрънка и ще ни откарат заедно с другите. По-добре да не се излагаме на такава опасност. Ако хората решат, че общуваме с еретици…

— Дрън-дрън, еретици — схока го жена му. — Той е съвсем малък.

— Не ти говоря за момчето, а за Есклармонд. Навсякъде се знае, че и тя е от тях. А ако се разчуе, че ходим да се молим в къщата й, ще обвинят и нас, че сме последователи на Bons Hommes, и ще започнат и нас да преследват.

— Ами дай тогава да изоставим приятелите си, така ли? Само защото си чул някакви страхотии.

Господин Марти понижи глас.

— Казвам само, че трябва да сме предпазливи. Знаеш какво се говори. Че насам се е запътила войска, която да прогони еретиците.

— Това се говори от години. Правиш от мухата слон. Колкото до папските нунции, тези „Божии люде“ вече години наред кръстосват земите ни и са такива пияници, че бързо влизат в гроба, и от тая работа не е излязло нищо. Нека епископите си спорят, а ние, останалите, ще живеем както намерим за добре. — Тя се обърна към Сажо. — Не му обръщай внимание, не си направил нищо — увери го госпожа Марти и сложи ръка на рамото му.

Момчето заби поглед в краката си, не искаше жената да го види, че плаче. Госпожа Марти продължи с необичайно бодър глас:

— Я да видим сега, нали ми беше споменал, че искаш да купиш подарък на Алаис? Хайде да й потърсим нещо.

Сажо кимна. Знаеше, че госпожа Марти се опитва да го утеши, но се почувства смутен и объркан.

— Нямам с какво да ви платя — призна си той.

— Не се притеснявай. На тебе няма да ти вземем пари. Хайде, поразгледай. — Жената прокара пръсти по разноцветните ширити. — Какво ще кажеш за този? Как мислиш, дали ще й хареса? Много ще й отива на очите.

Сажо прокара пръст по нежния конец с цвят на мед.

— Не знам.

— Според мен ще й хареса. Да ти го увия ли?

Тя се извърна и затърси парченце плат да го загърне. Момчето не искаше да го помислят за неблагодарник, затова се замисли какво да каже.

— Днес я видях.

— Кого, Алаис ли? Как е тя? Със сестра си ли беше?

Сажо направи кисела физиономия.

— Не. Но въпреки това не изглеждаше много щастлива.

— Е, щом е била разстроена, тъкмо сега е моментът да й направиш подарък — отбеляза госпожа Марти. — Алаис обикновено идва на пазара сутрин, нали? Сигурна съм, че ще я намериш.

Момчето усещаше напрежението и беше доволно, че има повод да си тръгне, затова пъхна увития подарък под ризата си и се сбогува.

Сажо тръгна да обикаля и да пита за Алаис. Никой не я беше виждал.

Беше гладен и тъкмо си каза, че може да отскочи до къщи, когато най-неочаквано я зърна при сергията с козе сирене. Хукна натам, после се доближи крадешком и я прегърна през кръста.

— Bonjorn.

Алаис се стресна, но щом го видя, го възнагради с лъчезарна усмивка.

— Сажо! — възкликна тя и му разроши косата. — Изплаши ме!

— Търсих те къде ли не — ухили се той. — Добре ли си? Видях те одеве. Изглеждаше разстроена.

— Кога?

— Прибираше се с баща си в замъка. На кон. Веднага след вестоносеца.

— А, да — потвърди Алаис. — Не се притеснявай, добре съм. Просто сутринта беше уморителна. Но наистина ми е много приятно да видя милото ти лице. — Тя го целуна по главата, от което Сажо пламна до мораво. Загледа яростно в краката си, не искаше Алаис да забележи, че се е изчервил. — Така и така си тук, помогни ми да избера хубаво сирене.

Гладките кръгли буци прясно козе сирене бяха наредени съвсем симетрично върху слама в дървени тепсии. Алаис сочеше ту една, ту друга бучка, питаше колко струва, молеше Сажо за съвет, докато накрая избраха едно хубаво парче. Тя му подаде няколко монети от кесията си да плати на продавача и извади лъсната дъсчица, върху която да отнесе сиренето.

Очите на Сажо пламнаха от изненада, когато видя какво е нарисувано от обратната страна на дъската. Откъде ли я имаше Алаис? Беше толкова объркан, че изпусна монетите на земята. Смутен, се пъхна под масата да ги събере с надеждата да спечели време. Когато отново се изправи, с облекчение видя, че Алаис явно не е забелязала нищо, и забрави за дъската. След като прибраха сиренето, той се престраши да даде на Алаис подаръка.

— Имам нещо за теб — рече засрамен и пъхна рязко парчето плат в ръцете й.

— Много мило — отвърна тя. — От Есклармонд ли е?

— Не, от мен.

— Каква приятна изненада. Може ли да го отворя?

Сажо кимна със сериозно лице, но очите му блестяха от очакване, докато Алаис разгъваше внимателно плата.

— О, Сажо, колко е красив! — възкликна тя и вдигна високо лъскавия кафяв ширит. — Невероятно красив.

— Не съм го откраднал — побърза да уточни момчето. — Даде ми го госпожа Марти. Сигурно за да ме утеши.

Веднага щом го изрече, и съжали.

— Да те утеши ли? — учуди се Алаис.

В този момент се чу вик. Някакъв мъж наблизо сочеше към небето. Ниско над града от запад на изток прелиташе ято големи черни птици, подредени като стрела. Слънцето проблясваше като искри върху наковалня по лъскавите им тъмни пера. Някой наблизо каза, че това било поличба, макар никой да не беше наясно дали е добра или лоша.

Сажо не беше суеверен, но потрепери. Алаис също потръпна, прегърна го през рамо и го притегли към себе си.

— Какво има? — попита Сажо.

— Res — отривисто отговори тя.

Нищо.

Високо над тях, без да се вълнуват от света на човеците, птиците продължиха своя път.

5.

Алаис вече беше в двореца Контал, когато от Сан Назари камбаните оповестиха, че е пладне.

Тя беше капнала от умора и единственото, което искаше, беше да легне и да си почине в усамотението на своята стая.

Беше изненадана, че вратата е затворена. Слугите би трябвало вече да са разтребили. Балдахинът още затулваше леглото. Алаис видя в сумрака, че Франсоа е оставил кошницата на ниската масичка до огнището, както го беше помолила.

Сложи дъската със сиренето на нощното шкафче, отиде до прозореца и отвори капаците. Стаята отдавна трябваше да е проветрена.

Тя се приближи до леглото и дръпна балдахина.

За нейно изумление Гилем още спеше точно както го беше оставила преди изгрев-слънце. Изглеждаше толкова спокоен и отпуснат. Дори Ориан, която рядко казваше добра дума за някого, признаваше, че той е един от най-красивите рицари на виконт Транкавел.

Алаис седна на леглото до него и го помилва по златистата кожа. После като никога се престраши, топна пръст в мекото влажно козе сирене и сложи парченце върху устните на съпруга си. Гилем промърмори и се размърда под завивките. Без да отваря очи, се усмихна морно и протегна ръка.

Алаис затаи дъх. Въздухът наоколо сякаш затрептя от очакване и обещание и тя остави Гилем да я придърпа към себе си.

Откъм коридора се чуха тежки стъпки и съкровеният миг отлетя. Някой викаше по име Гилем, гласът беше познат, но от гнева бе станал неузнаваем. Алаис подскочи и се вцепени при мисълта, че баща й може да стане свидетел на тази сцена на близост. Гилем рязко отвори очи точно когато Пелтие нахълта в стаята, следван от Франсоа.

— Закъсняваш, Дю Ма — ревна той, след което грабна наметалото от близкия стол и го запокити към главата на зет си. — Ставай. Всички вече са в Голямата зала и чакат.

Гилем трепна и седна в леглото.

— В залата ли?

— Виконт Транкавел е свикал всичките си рицари, а ти още се излежаваш. Да не би да си въобразяваш, че можеш да правиш каквото си искаш? — Сега той се беше надвесил над Гилем. — Е? Какво ще кажеш за свое оправдание? — В този миг Пелтие забеляза дъщеря си от другата страна на леглото и лицето му поомекна. — Извинявай, filha. Не те видях. По-добре ли се чувстваш?

Тя сведе глава.

— Благодаря, messire, добре съм.

— Дали се чувства по-добре ли? — попита объркан Гилем. — Зле ли си? Да не се е случило нещо?

— Ставай! Мисли му, Дю Ма, ако не си в Голямата зала, докато аз сляза по стълбите и прекося двора! — викна пак Пелтие и излезе с гръм и трясък.

В стаята се спусна мъчителна тишина. Алаис сякаш бе залепнала за пода от притеснение, макар да не знаеше за кого — за съпруга си, или за себе си.

Гилем избухна.

— Как смее да нахълтва по този начин тук! Какво си въобразява! — Той изрита яростно завивките на пода и скочи от леглото. — Дългът ме зове — заяви ехидно. — Не бива да карам великия майордом Пелтие да чака.

Алаис подозираше, че каквото и да каже, ще ядоса още повече мъжа си. Искаше да му разкаже какво се е случило на реката ако не за друго, то за да отклони вниманието му от неговия гняв, но беше обещала на баща си да не споменава на никого.

Гилем вече се обличаше с гръб към Алаис. Раменете му бяха напрегнати, докато си слагаше туниката и пристягаше колана.

— Може би има новини… — подхвана жена му.

— Това не го оправдава — тросна се Гилем. — Никой не ме е предупредил.

— Аз…

Алаис млъкна насред думата. „Какво да му кажа?“

Вдигна от леглото наметалото и му го подаде.

— Много ли ще се бавиш? — попита го тихо.

— Откъде да знам, нямам представа за какво ме викат в Съвета — отвърна той все така ядосано. Изведнъж като че ли се отърси от гнева си. Раменете му се отпуснаха и той се извърна към жена си, вече не беше намръщен. — Извинявай, Алаис. Нямаш никаква вина за поведението на баща си. — Гилем прокара ръка по брадичката й. — Ела. Помогни ми.

Наведе се, за да може Алаис да стигне връзките. Тя се надигна на пръсти и закачи кръглата катарама от сребро и мед върху рамото му.

— Merce, mon cor25 — благодари й Гилем, след като тя приключи. — Хубаво. Дай да видим за какво е цялата шумотевица! Вероятно за нещо несъществено.

— Сутринта, докато се връщахме с конете в Града, пристигна вестоносец — рече Алаис, без много-много да му мисли.

Веднага се укори. Сега мъжът й със сигурност щеше да попита къде е ходила толкова рано, и то с баща си, но вниманието му беше насочено към това да извади меча си изпод леглото и той не вникна в думите й.

Алаис трепна от грубия звук на желязо, когато Гилем вкара острието в ножницата. Именно този звук олицетворяваше повече от всичко друго, че той напуска нейния свят, за да отиде в света на мъжете.

Когато стъпките му заглъхнаха, Алаис огледа стаята. По рогозката на пода бяха полепнали бучки бяло сирене, влажни и мазни. Тя въздъхна и се наведе да вдигне дъската, но напипа отдолу нещо. Обърна я да види какво е.

Върху лъснатата повърхност на тъмното дърво беше изрязан лабиринт.

— Meravelhos! Колко красиво! — прошепна младата жена.

Запленена от съвършените очертания на окръжностите, вместени една в друга, тя прокара пръсти по шарката.

Нещо смътно проблесна в главата й. Вдигна дъската, сигурна, че и преди я е държала. Но споменът беше неясен и отказваше да се избистри. Алаис дори не помнеше откъде се е взела дъската. Накрая се отказа да се опитва да се сети.

Повика прислужницата си Севрин да почисти стаята. После, за да не мисли за ставащото в Голямата зала, се зае с растенията, които призори беше набрала край реката.

Платът, в който ги беше увила, беше изсъхнал, корените се бяха спаружили, а листата бяха увехнали. Убедена, че все може да спаси нещо, Алаис напръска кошницата с вода и запретна ръкави.

Но докато кълцаше корените и шиеше торбички за цветовете, с които да освежава въздуха в стаите, докато приготвяше мехлема за крака на Жак, неволно все поглеждаше към дъската, която лежеше безмълвно на масата и отказваше да разкрие тайните си.

Гилем се втурна през двора с развято наметало — беше ядосан, че са го повикали точно днес.

Chevaliers обикновено не участваха в заседанията на Съвета. Това, че трябваше да се явят в Голямата зала, а не в donjon, издаваше, че въпросът е сериозен.

Дали Пелтие казваше истината, че е пратил човек в стаята на Гилем да му съобщи? Младият мъж нямаше как да бъде сигурен. Ами ако Франсоа беше идвал и не го беше намерил? Какво щеше да каже Пелтие?

Както и да беше, Гилем щеше да си има неприятности.

Тежката врата на Голямата зала зееше. Гилем се завтече нагоре по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж.

След като очите му свикнаха със здрача в коридора, той различи ясно силуета на тъст си, който стоеше пред входа на Голямата зала. Гилем си пое дълбоко дъх и свел глава, продължи нататък. Пелтие му препречи пътя с ръка.

— Къде беше? — попита той.

— Извинявай, messire. Не съм бил повикан…

Пелтие се беше изчервил до мораво, личеше, че е бесен.

— Как смееш да закъсняваш? — рече той със стоманен глас. — Нима си въобразяваш, че заповедите не важат за теб? Че си толкова прочут chevalier, та можеш да идваш и да си тръгваш, когато ти хрумне, а не когато ти е заповядал твоят Seigneur.

— Messire, заклевам се в честта си, че ако знаех…

Пелтие се засмя горчиво.

— В честта си — повтори той разярен и забучи пръст в гърдите на Гилем. — Не ме разигравай, Дю Ма. Пратих слугата си да ти предаде съобщението лично в стаята ти. Разполагаше с предостатъчно време да се приготвиш. И въпреки това се наложи да идвам на крака да те викам. И какво заварвам — още се излежаваш!

Гилем понечи да каже нещо, но размисли. Забеляза пяната, избила в ъгълчетата на устата на тъста си, и слюнката по прошарената му остра брада.

— Що за важност си придаваш? Не знаеш какво да кажеш, а? Предупреждавам те, Дю Ма, това, че си женен за дъщеря ми, няма да ме спре да взема мерки. Ще бъде за назидание на всички.

— Господине, аз…

Най-неочаквано Пелтие го удари с юмрук в корема. Гилем загуби равновесие.

Изненадан, той се свлече по стената.

Пелтие тутакси го сграбчи с тежка ръка за врата и притисна главата му до камъка.

— Ясен ли бях? — изсъска той в лицето на зет си и го натисна още по-силно. — Не те чувам, gojat26. Ясен ли бях?

Този път Гилем успя да изрече някак:

— Да, господине.

Усети, че се е изчервил до мораво. Кръвта бумтеше в главата му.

— Предупреждавам те, Дю Ма. Държа те под око. Чакам. Една погрешна стъпка, и ще има да съжаляваш. Разбрахме ли се?

Гилем се опита да си поеме въздух. Успя само да кимне. Пелтие го бутна още веднъж и вместо да се върне в Голямата зала, се втурна обратно към двора.

Гилем се преви, закашля се — поемаше големи глътки въздух. Разтърка си врата и изтри кръвта от устните си.

Малко по малко дишането му се възстанови. Оправи си дрехите. Вече умуваше как да отмъсти на Пелтие, задето го унизи. Два пъти за един ден. Обидата беше прекалено тежка, Гилем не можеше да я преглътне.

Заканите на Пелтие още кънтяха в ушите му, когато се вмъкна възможно най-незабележимо в залата.

6.

Виконт Реймон-Роже Транкавел беше застанал на подиума в дъното на Голямата зала. Той забеляза закъснелия Гилем Дю Ма, но всъщност чакаше не него, а Пелтие.

Транкавел беше облечен за дипломация, а не за война. Червената му туника със сърмен ширит около врата и в долния край на дългите ръкави му стигаше до коленете. Синьото му наметало бе прихванато около врата с голяма кръгла златна тока и тя отразяваше слънчевата светлина, която проникваше през високите прозорци. Над главата му беше окачен огромен щит с герба на рода Транкавел: две тежки железни копия, образуващи диагонален кръст. Същият знак се виждаше по хоругвите, по тържествените одежди и ризниците. Висеше над подвижната вертикална решетка след рова на Нарбонската порта, за да приветства приятелите и да им напомня за историческите връзки между династията Транкавел и нейните васали. Вляво от щита имаше гоблен с танцуващ еднорог, който висеше тук от поколения.

В дъното на подиума, много навътре в дебелата стена, имаше вратичка, водеща към покоите на виконта в Пенската кула, която беше най-старата в замъка Контал и служеше и за наблюдателница. Вратата беше затулена от дълга синя завеса, върху която също беше извезан гербът на Транкавел. Тя донякъде спираше свирепото течение в Голямата зала през зимата. Днес беше прихваната с тежък сърмен шнур.

Реймон-Роже Транкавел беше прекарал ранното си детство именно в тези помещения, после се беше завърнал да живее между древните им стени заедно с жена си Агнес дьо Монпелие и двегодишния си син и наследник. Падаше на колене в същия малък параклис, където бяха коленичили и родителите му, спеше в дъбовото им легло, където се беше родил. В летни дни като днешния гледаше на здрачаване от същите сводести прозорци и се любуваше на залезното слънце, което обагряше в червено небето над земите на Окситания.

От разстояние Транкавел изглеждаше спокоен и невъзмутим, кестенявата му коса се спускаше по раменете, а ръцете му бяха кръстосани зад гърба. Ала върху лицето му се четеше тревога и той непрекъснато поглеждаше към главния вход.

Пелтие беше плувнал в пот. Дрехите го стягаха под мишниците, бяха залепнали на кръста му. Той се чувстваше стар и неспособен да изпълни задачата, която му бяха възложили. Надяваше се чистият въздух да проясни главата му. Още не можеше да си прости, че си е изпуснал нервите и е допуснал враждебността към зет му да го отклони от задачата. Не можеше да си позволи разкоша точно сега да мисли за това. Ако се наложеше, щеше да се разправя по-късно с Дю Ма. Сега беше длъжен да стои до виконта.

Мислите му често го отвеждаха и при Симеон. Пелтие още усещаше смазващия страх, обзел го, докато обръщаше трупа във водата. И облекчението, когато бе видял издутото лице на непознатия, вторачил в него мъртви очи.

В Голямата зала беше много задушно. Бяха се събрали над сто мъже — църковници и държавници — и миришеше на пот, на тревога и вино. Всички разговаряха и обсъждаха нещо притеснено.

Когато Пелтие се появи, слугите до вратата се поклониха и се втурнаха да носят вино. Точно отсреща, в другия край на залата, имаше сложени в редица столове с високи облегалки от тъмно лъснато дърво, като столовете за хора в катедралната църква в Сан Назари. На тях седяха благородниците от Миди, владетелите на Мирпоа и Фанжо, на Курсан и Термьонес, на Алби и Мазаме. Всички те бяха поканени в Каркасон за празника на Сан Назари, а сега бяха повикани да участват в Съвета. На Пелтие му направи впечатление, че лицата им бяха напрегнати.

Той си запроправя път между групичките мъже, консули на Каркасон и изтъкнати граждани на търговските предградия Сан Висан и Сан Микел. В здрача покрай северната стена се бяха спотаили църковници и неколцина монаси с почти скрити зад наметалата лица и пъхнати в широките ръкави на черните им одежди ръце.

Рицарите на Каркасон, сред които и Гилем дю Ма, стояха пред огромна каменна камина от пода до тавана в дъното на залата. Escrivan27 Жеан Конгост, писар на Транкавел и съпруг на голямата дъщеря на Пелтие Ориан, седеше на високото си писалище отпред.

Пелтие спря пред подиума и се поклони. По лицето на виконт Транкавел се изписа облекчение.

— Извинявай, господарю.

— Не се притеснявай, Бертран, важното е, че вече си тук.

Долепиха глави, за да не ги чува никой, и си размениха няколко думи. Сетне по нареждане на Транкавел Пелтие пристъпи напред.

— Господа — ревна той. — Тишина, господа, ще говори вашият Seigneur, Реймон-Роже Транкавел, виконт на Каркасон, Безие и Алби.

Транкавел излезе на светло, разперил ръце за поздрав. Залата замълча. Никой не помръдваше.

— Benvenguda, господа, приятели верни — рече той. Добре дошли. Гласът му беше ясен и звънлив като камбана. — Benvenguda a Carcassona. Благодаря за търпението и присъствието ви. Признателен съм на всички ви.

Пелтие плъзна поглед по морето от лица и се опита да прецени в какво настроение е множеството. Долови любопитство, вълнение, сметкаджийство, трепет — разбираше всички тези чувства. Никой не знаеше как да се държи, докато не чуеше защо са повикани и по-важно, какво иска Транкавел от тях.

— Горещо се надявам — продължи виконтът, — че както сме предвидили, турнирът и празникът ще продължат в края на месеца. Днес обаче получихме новини, които са толкова сериозни, с такива тежки последици, та реших, че е редно да ви ги съобщя. Те засягат всички нас. Заради онези, които не са присъствали на последния ни Съвет, ще напомня как стоят нещата. Миналият Великден негово светейшество папа Инокентий III не можа да преглътне, че неговите нунции и проповедници не са успели да принудят свободния народ на нашите земи да се подчини на Римокатолическата църква, и призова към кръстоносен поход, целящ да освободи християнския свят от онова, което той нарече „рака на ереста“, плъзнал безпрепятствено из Окситания. Той заяви, че така наречените еретици — Bons Hommes, са по-опасни и от сарацините. Но колкото и страстни и пламенни да бяха словата му, те си останаха глас в пустиня. Кралят на Франция остана безучастен. Подкрепа почти нямаше. Злостта на негово светейшество папата беше насочена към чичо ми Реймон VI, граф на Тулуза. Именно заради невъздържаните действия на хората на чичо ми, замесени в убийството на папския нунций Петер де Кастелнау, негово светейшество насочи вниманието си към Окситания. Чичо ми беше обвинен, че се отнася с търпимост към ереста, плъзнала в неговите, а оттам и в нашите земи. — Транкавел се поколеба, после се поправи. — Не, не се отнася с търпимост, а направо насърчава Bons Hommes да търсят убежище във владенията му.

Един монах с яростен аскетичен вид, който стоеше отпред, вдигна ръка, за да му разрешат да се изкаже.

— Свети братко — побърза да го спре Транкавел, — ще те помоля да имаш още малко търпение. След като приключа, всички ще получат възможност да се изкажат. Ще дойде време и за обсъждане.

Монахът се свъси и свали ръка.

— Тънка е границата между търпимост и насърчение, приятели мои — продължи тихо виконтът. Пелтие кимна и го поздрави наум колко прозорливо се справя с положението. — Не мога да не призная, че чичо ми далеч не се слави като най-благочестивия… — Транкавел помълча известно време, та всички да схванат неизречения упрек. — Не мога да не призная и че поведението му съвсем не е безукорно, но не ние ще съдим кое е добро и кое — зло. — Той се усмихна. — Нека свещениците обсъждат богословието и оставят нас, останалите, на мира. — Виконтът отново замълча. По лицето му премина сянка. Сега вече в гласа му нямаше нищо лековато. — Не за пръв път нашата независимост и суверенитет са застрашени от нашественици, тръгнали от север. Мислех, че от това няма да излезе нищо. Не можех да повярвам, че с благословията на Римокатолическата църква на християнска земя ще се пролее кръвта на християни. Чичо ми, графът на Тулуза, не споделяше моя оптимизъм. Още от самото начало беше убеден, че наистина съществува опасност от нашествие. За да защити земите и независимостта си, той ни предложи съюз. Помните какво му отговорих: ние, окситанците, живеем в мир с всичките си съседи, били те Bons Hommes, евреи, дори сарацини. Щом спазват законите ни, щом уважават нашите обичаи и традиции, значи спадат към нашите поданици. Тогава моят отговор беше такъв. — Той замълча. — И занапред пак ще бъде такъв.

Пелтие кимна в знак на съгласие и видя как в Голямата зала плисва вълна на одобрение, обхванала дори епископите и свещениците. Не се трогна само онзи самотен монах, който, ако се съди от цвета на одеждите му, беше доминиканец.

— Ние тълкуваме другояче търпимостта — изпелтечи той със силен испански акцент.

Някъде от дъното екна друг глас.

— Ще прощавате, messire, но това е всеизвестно. Това не е никаква новина. Какво е положението сега? Защо сме повикани на Съвет?

Пелтие позна наглия провлачен глас на най-буйния от петимата синове на Беранже дьо Масабрак и щеше да се намеси, но усети, че виконтът го хваща за ръката.

— Тиери дьо Масабрак — рече Транкавел с престорено благ глас, — признателни сме за въпроса. Но някои от нас тук не сме така добре запознати със сложните пътища на дипломацията.

Неколцина от мъжете се засмяха, а Тиери пламна.

— Но си прав да питаш. Днес съм ви повикал тук, защото обстоятелствата се промениха. Тази сутрин получихме вест, че опасността от северната войска е по-близо, отколкото си мислехме доскоро. L’Ost, ето как се нарича армията на тези нечестивци, които на празника на Йоан Кръстител са се стекли в Лион. По наша преценка в града са нахлули близо двайсет хиляди chevaliers, придружавани от един бог знае колко свещеници, коняри, дърводелци, духовници, ковачи. Войнството е напуснало града, предвождано от белия вълк Арналд-Амалрик, абат на Сито. — Виконтът замълча и огледа залата. — Знам, това е име, което ще прониже като с желязо сърцата на мнозина от вас. — Пелтие забеляза, че някои от по-възрастните държавници кимат. — Заедно с него са католическите архиепископи на Реймс, Санс и Руан, както и епископите на Отун, Клермон, Невер, Бейо, Шартр и Лизийо. Колкото до временното водачество, кралят на Франция Филип не е откликнал на бойния призив, нито е разрешил на сина си да го представлява, затова пък са го сторили мнозина от най-могъщите владетели и благородници от Севера. Продължи, ако обичаш, Конгост.

Щом чу името си, писарят остави показно перото. Зализаната му коса падна върху лицето. Кожата му бе едва ли не прозрачна, защото Конгост почти не излизаше навън. Писарят най-демонстративно се пресегна надолу към голямата си кожена чанта и извади пергаментов свитък. Той сякаш оживя в мазните му ръце.

— Побързай, човече — подкани едва чуто Пелтие.

Конгост се изпъчи, прокашля се няколко пъти и най-сетне зачете:

— Йод, херцог на Бургундия, Евре, граф на Невер, графът на Сен Пол, графът на Оверн, Пиер Оксерски, Ерве Женевски, Ги, граф на Еврьо, Гоше, граф на Шатийон, Симон дьо Монфор…

Гласът на Конгост беше писклив и безизразен, ала всяко име сякаш падаше като камък в сух кладенец и кънтеше в залата. Това бяха могъщи врагове, влиятелни владетели от Севера и Изтока, които разполагаха с богатства, пари и хора. Човек трябваше да се страхува от такива противници, а не с лека ръка да ги подценява.

Малко по малко се разбра колко голяма и силна е войската, опълчила се срещу Юга. Дори Пелтие, който вече беше чел насаме списъка, усети как го побиват тръпки.

В залата се чу приглушен дълъг тътен: изненада, неверие и гняв. Пелтие откри сред насъбралите се катарския епископ на Каркасон. Той слушаше съсредоточено, с безизразно лице, наобиколен от неколцина катарски проповедници — parfaits28. Сетне орловият му поглед съзря острите черти под качулката на Беранже дьо Рошфор, католическия епископ на Каркасон, който беше застанал със скръстени ръце в другия край на Голямата зала заедно със свещеници от катедралната църква в Сан Назари и с проповедници от Сан Сериен.

Пелтие беше убеден, че поне на първо време Дьо Рошфор ще остане верен на виконт Транкавел, а не на папата. Но докога ли? Как да имаш доверие на човек, който често сменя лагерите? А че той щеше да ги смени, беше сигурно точно толкова, колкото, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Не за пръв път Пелтие се запита дали не е по-добре да отпратят църковниците, та те да не чуят нещо, което после ще се почувстват длъжни да съобщят на господарите си.

— Ще се изправим срещу тях, колкото и да са — провикна се някой от дъното. — Каркасон е непревземаем!

Присъединиха се и други.

— Латур също е непревземаем!

Не след дълго от всички посоки в Голямата зала гръмнаха гласове, които отекваха от всяка повърхност като гръм в клисурите и долините на Черната планина.

— Нека само дойдат на хълмовете — изкрещя друг. — Ще им покажем какво е битка.

Реймон-Роже вдигна с усмивка ръка, за да покаже, че е признателен за подкрепата.

— Господа, приятели мои — рече той едва ли не с крясък, за да го чуят. — Благодаря ви за смелостта, за неотклонната ви преданост. — Той замълча и изчака залата да утихне. — Тези мъже от Севера не са длъжни да ни бъдат верни, както и ние не сме длъжни да им бъдем верни освен като хора, свързани помежду си на земята по Божията воля. Въпреки това не съм очаквал да ме предаде човек, който по силата на своите семейни отговорности е длъжен да закриля нашите земи и народ. Говоря ви за своя чичо Реймон, граф на Тулуза, на когото съм васал.

Сред насъбралото се множество настъпи тягостна тишина.

— Преди няколко седмици получих вест, че чичо ми се е подложил на много унизителен обред. Проверих дали слуховете отговарят на истината. Оказа се, че да. В голямата катедрална църква в Сен Жил, в присъствието на папския нунций графът на Тулуза е бил приет отново в лоното на Римокатолическата църква. Бил е съблечен гол до кръста, на врата му е било сложено въжето на покаянието и докато е пълзял в нозете на свещениците и е молел за опрощение, те са го налагали с камшици. — За миг Транкавел замълча. — Чрез това нечувано унижение той е бил приет отново в лоното на майката църква. — Из Съвета се пронесе презрителен шепот. — Но това не е всичко, приятели мои. Не се и съмнявам, че с такова позорно деяние чичо ми е искал да докаже колко силна е вярата му и какъв противник е той на ереста. Това обаче явно не е било достатъчно, за да отклони опасността, надвиснала над него. Чичо ми е предоставил на нунциите на негово светейшество папата властта над своите владения. Днес научих… — Виконтът замълча. — Днес научих, че заедно със стотици от своите хора Реймон, графът на Тулуза, е във Валенсия, която е на по-малко от седмица път оттук. Той само чака знак, за да преведе нашествениците от Север през река Бокер и да нахлуе в земите ни. — Транкавел отново замълча. — Станал е кръстоносец. Той, господа, възнамерява да ни нападне.

Най-сетне залата избухна във възмутени викове.

— Тишина! — разкрещя се до прегракване Пелтие в напразен опит да възстанови реда и да преодолее хаоса. — Тишина, моля!

Виконтът пристъпи напред и застана на ръба на подиума, точно под герба на Транкавел. Беше поруменял, но в очите му играеше пламъчето на предвкусваната битка и лицето му излъчваше дързост и мъжество. Той разпери широко ръце, сякаш за да прегърне помещението и всички в него. Насъбралите се замълчаха.

— И така, приятели и съюзници мои, сега стоя пред вас в отколешния дух на чест и вярност, свързващ всекиго от нас с нашите братя, за да ви поискам съвет. Пред нас, мъжете на Миди, са останали само два пътя и ние разполагаме с твърде малко време, за да изберем по кой да поемем. Въпросът е следният. Per Carcassona! — За Каркасон! — Per lo Miegjorn! — За земите на Миди! — Да се подчиним ли? Или да се бием?

Транкавел седна на стола и в залата веднага настана врява.

Пелтие не се сдържа. Наведе се и отпусна ръка върху рамото на младежа.

— Добре го каза! — пошушна му той. — Постъпи много благородно, господарю!

7.

Споровете бушуваха часове наред.

Слугите сновяха, носеха кошници с хляб и грозде, огромни чинии с месо и бяло сирене и до безкрайност пълнеха отново и отново големите стъкленици с вино. Почти никой не ядеше, затова пък всички пиеха и това подклаждаше гнева им и замъгляваше здравия разум.

Животът извън замъка Контал си продължаваше, както преди. Камбанариите на църквите възвестяваха часовете за молитва. Монасите пееха, а монахините се молеха в Сан Назари, където се чувстваха като в пашкул. По улиците на Каркасон хората си вършеха работата. В предградията и къщите извън крепостните стени децата играеха, жените шетаха, търговците, селяните и занаятчиите ядяха, говореха си и играеха барбут.

Вътре в Голямата зала разумните доводи започнаха да отстъпват място на обиди и обвинения. Едни настояваха да се даде твърд отпор. Други смятаха, че трябва да се сключи съюз с графа на Тулуза, защото ако приблизителните данни за размера на войската, свикана в Лион, бяха верни, дори и да се обединяха, мъжете от Миди нямаше да спрат такъв враг.

Всеки чуваше в съзнанието си барабаните на войната. Някои си представяха честта и славата на бойното поле, кънтежа на желязо о желязо. Други виждаха планините и долините удавени в кръв, несекващ поток от ограбени и ранени, които след разгрома се скитат из опожарената земя.

Пелтие кръстосваше неуморно из залата и търсеше признаци на несъгласие и съпротива. Но не видя нищо, което да говори, че някой оспорва властта на виконта, и да дава основания за безпокойство. Беше убеден, че господарят му е сторил достатъчно, за да приобщи всички към себе си и че въпреки различните интереси владетелите на Окситания ще се обединят зад виконт Транкавел, каквото и решение да вземе той.

Разногласията следваха по-скоро географските граници, отколкото верските съображения. Владетелите, чиито земи се намираха в по-уязвимите равнини, предпочитаха да се уповават на силата на преговорите. Онези, чиито владения бяха в Черната планина на север или в Сабартес и Пиренеите на юг и запад, бяха решени да дадат отпор на кръстоносците и да се бият.

Пелтие знаеше, че дълбоко в себе си виконт Транкавел е заедно с вторите. Беше от същото тесто, както владетелите от планините, и притежаваше същия яростен независим дух. Пелтие обаче знаеше: здравият разум на Транкавел му подсказва, че единственият начин да запази земите си непокътнати и да защити народа си е да преглътне своята гордост и да преговаря.

Надвечер в залата миришеше на отчаяние, доводите се бяха изчерпали. Пелтие беше капнал от умора. Бе останал без сили да търси вратички и обиколни пътища, да подбира премерени изрази. Сега го болеше и глава. Той се чувстваше скован и стар, прекалено стар, както си помисли, докато въртеше пръстена, който винаги носеше на палеца си.

Беше време да приключват.

Пелтие нареди на един от слугите да донесе вода, после топна в нея квадратна ленена кърпа и я подаде на виконта.

— Вземи, господарю — рече му.

Транкавел пое с благодарност мократа кърпа и избърса с нея челото и врата си.

— Как смяташ, предоставихме ли им достатъчно време?

— Според мен да, господарю — отвърна Пелтие.

Транкавел кимна. Седеше, отпуснал твърдо ръце върху страничните резбовани облегалки на дървения стол, и изглеждаше спокоен, точно както първия път, когато беше станал на крака, за да се обърне към Съвета. Пелтие си помисли, че мнозина по-възрастни и по-опитни мъже биха се затруднили да овладеят Съвета. Но виконтът бе с твърд характер и това му даваше сили да продължи.

— Както се разбрахме ли, господарю?

— Да — потвърди Транкавел. — Те не са на едно мнение, но според мен малцинството ще се подчини на волята на мнозинството… — Той замълча и в думите му за пръв път се прокрадна нотка на нерешителност, на съжаление. — Но ми се иска, Бертран, да има и друг начин.

— Знам, господарю — отвърна тихо Пелтие. — Чувствам се по същия начин. Но колкото и да ни е обидно, нямаме друг избор. Единствената ти надежда да защитиш народа си е да се споразумееш с чичо си за примирие.

— Нищо чудно той да откаже да ни приеме, Бертран — сподели също тихо виконтът. — Последния път, когато се срещнахме, наговорих неща, които не биваше да казвам. Разделихме се скарани.

Пелтие го хвана за ръката.

— Длъжни сме да поемем този риск — заяви той, макар че се опасяваше от същото. — Оттогава мина много време. Фактите говорят сами за себе си. Ако войската на кръстоносците наистина е толкова голяма, колкото твърдят, та дори и наполовина да е, нямаме друг избор. Ние вътре в Града сме в безопасност, но поданиците извън градските стени… Кой ще защити тях? След като е решил да стане кръстоносец, графът има само една мишена и това сме ние, това си ти, господарю. Сега вече войската на кръстоносците няма да бъде разпусната. Необходим й е враг, с когото да се сражава.

Пелтие се взря в лицето на Реймон-Роже и видя съжаление и скръб.

— Направи всичко по силите си, господарю. Сега трябва да си твърд. Трябва да доведеш докрай решението си. Хората нервничат.

Транкавел се извърна към герба отгоре, после отново към Пелтие. За миг двамата се гледаха право в очите.

— Съобщи на Конгост — каза той.

Пелтие въздъхна от облекчение и забърза към escrivan, който седеше на писалището си. Конгост отметна рязко глава, взе перото и се приготви да запише окончателното решение на Съвета.

Реймон-Роже Транкавел стана.

— Преди да оповестя решението си, трябва да благодаря на всички. Владетели на Каркасес, Разес, Албижоа и земите отвъд, приветствам ви за вашата твърдост и вярност. Говорим от часове и вие проявихте завидно търпение и дух. Не можем да се упрекнем в нищо. Ние сме невинни жертви на война, която не сме обявявали. Някои от вас ще бъдат разочаровани от онова, което ще кажа, други ще останат доволни. Моля се с Божията помощ и милост да намерим мъжеството да останем заедно. — Той изправи гръб. — За доброто на всички нас и заради сигурността на нашите поданици ще се опитам да си издействам аудиенция при Реймон, графа на Тулуза, на когото съм племенник и васал. Няма как да разберем какво ще излезе от това. Не е сигурно дори дали чичо ми ще ме приеме и времето не е на наша страна. Ето защо е важно да не разгласяваме намеренията си. Мълвата се разпространява бързо и ако някоя от целите ни стигне до ушите на чичо ми, това може да осуети преговорите. Ето защо подготовката за турнира ще продължи според предварителните ни намерения. Целта ми е да се завърна много преди празника, и то, надявам се, с добри вести. — Виконтът се замисли. — Смятам да поема на път утре призори. Ще взема със себе си само неколцина chevaliers и представители — с ваше разрешение — от Кабаре, а също от Минерв, Фоа, Кийан…

— Аз съм с теб, господарю — извика един рицар.

— И аз — присъедини се друг.

Доста от присъстващите в залата паднаха един по един на колене. Транкавел вдигна ръка с усмивка.

— Вашата храброст, вашата смелост правят чест на всички ни — заяви той. — Майордомът ще уведоми онези от вас, от чиито услуги се нуждая. А сега, приятели мои, ви моля да разрешите да се оттегля. Предлагам да се приберете по стаите си и да починете. Ще се видим на вечеря.

В суматохата настъпила след като виконт Транкавел си тръгна от Голямата зала, никой не забеляза самотния мъж в дълго синьо наметало с качулка, който излезе крадешком от здрача и се шмугна през вратата.

8.

Камбаните за вечерната служба отдавна бяха заглъхнали, когато Пелтие най-сетне излезе от Пентската кула и отново отиде в Голямата зала. Разтърка слепоочията си в опит да попритъпи упоритата, туптяща болка в главата.

След края на Съвета виконт Транкавел беше свикал най-силните си съюзници, с които беше обсъждал как да постъпи с графа на Тулуза. Бяха разговаряли часове наред. Трябваше да се вземат важни решения. От замъка Контал бяха препуснали вестоносци на коне, за да отнесат писма не само на Реймон VI, но и на папските нунции, на абата на Сито и на консулите и съдиите на Транкавел в Безие. Рицарите, които щяха да придружават виконта, бяха уведомени. В конюшните и ковачницата вече беше започнала подготовка, която щеше да продължи почти цяла нощ.

В залата цареше напрегната тишина. Заради ранното заминаване на другия ден пиршеството беше отменено и вечерята щеше да бъде по-скромна. Бяха наслагани дълги маси без покривки, подредени в редици от север на юг. В средата на всяка трепкаха мъждукащи свещи. Факлите по поставките високо на стените вече пламтяха яростно и запращаха подскачащи сенки.

Из залата сновяха слуги с подноси с ястия, обилни, но не и тържествени. Еленско месо и друг дивеч, пилешки бутчета с червен пипер, глинени съдини с боб и наденици и току-що омесен бял хляб, сливи, киснати в мед, розе от лозите на Корбиерите и кани с бира за онези, които не носеха на пиене.

Пелтие кимна одобрително. Беше доволен. Франсоа се беше справил добре в негово отсъствие. Всичко изглеждаше както трябва и съответстваше на любезността и гостоприемството, които гостите на виконт Транкавел имаха право да очакват.

Въпреки нещастното си детство Франсоа беше добър слуга. Майка му беше прислужница в дома на Маргьорит, французойката, за която Пелтие се беше оженил, и беше обесена за кражба, когато Франсоа бе съвсем невръстен. Не се знаеше кой му е баща. Когато преди девет години жената на Пелтие почина, той взе при себе си Франсоа, обучи го и го назначи в замъка. От време на време си позволяваше да изпитва задоволство какъв добър слуга се е оказал младежът.

Пелтие излезе навън в Парадния двор. Тук беше прохладно и той се позадържа на прага. Около кладенеца играеха деца и бавачките ги пошляпваха по краката, ако лудориите им станеха прекалено буйни. Хванати под ръка, в здрача се разхождаха девойки, които си говореха и шепнешком си споделяха тайни.

В началото Пелтие не забеляза тъмнокосото момченце, което седеше с кръстосани крака на стената при параклиса.

— Господарю, господарю — провикна се хлапакът и скочи на земята. — Трябва да ви предам нещо.

Пелтие не му обърна внимание.

— Господарю — настоя малчуганът и го подръпна за ръкава. — Майордом Пелтие, важно е.

Детето сложи нещо в ръката му. Беше писмо, написано върху плътен жълтеникав пергамент. Сърцето на Пелтие трепна. От външната страна с познат характерен почерк бе изписано неговото име.

Той сграбчи малчугана за яката.

— Откъде си го взел? — разтърси го той грубо. — Говори. — Момчето се загърчи и се опита да се отскубне. — Казвай! По-бързо!

— Даде ми го един мъж при портата — проплака хлапето. — Не ме бийте. Не съм направил нищо.

Пелтие го разтресе още по-силно.

— Какъв мъж?

— Ами мъж.

— А, така няма да се разберем — подвикна Пелтие. — Ще ти дам един sol29, ако ми кажеш каквото те питам. Мъжът млад ли беше или стар? Войник ли беше? — Той се замисли. — Евреин?

Изстрелваше въпросите един след друг. Детето му обясни, че си играело с приятели в рова на замъка. На здрачаване при тях дошъл мъж и попитал дали някое от децата познава майордом Пелтие. Момчето казало, че го познава, и тогава непознатият му дал един сол, за да занесе писмото. Било много важно и спешно.

Мъжът бил на средна възраст, нито млад, нито стар. Не бил много мургав, но не бил и с бяла кожа. Нямал отличителни белези, не бил сипаничав. Момчето не било забелязало дали непознатият носи пръстен, защото ръцете му били пъхнати под наметалото.

Накрая Пелтие реши, че е научил каквото има да научава, затова, доволен, бръкна в кесията и даде на малчугана една монета.

— Вземи. За услугата. А сега върви.

Детето не чака да му повтарят. Отскубна се от хватката на майордома и хукна колкото му крака държат.

Пелтие отново влезе вътре, като притискаше писмото плътно до гърдите си. Не забеляза никого, докато бързаше по коридора към стаята си.

Вратата беше заключена. Пелтие се прокле, задето е толкова предпазлив, и затърси ключа. Франсоа беше запалил газеничетата и както всяка вечер, беше донесъл кана вино и два глинени бокала. Беше ги оставил с подноса на масата в средата на стаята.

За да се поуспокои, Пелтие си наля от виното, главата му беше пълна с мъгляви образи, със спомени от светите земи и дългите червени сенки на пустинята. За трите книги и за древната тайна, която страниците им пазеха.

Виното започна да киселее на езика му и го парна по гърлото. Пелтие го изпи на един дъх, после напълни отново бокала. Много пъти се беше опитвал да си представи как ще се чувства в този миг. А сега, когато той най-сетне беше настъпил, Пелтие се беше вцепенил.

Седна и сложи писмото на масата. Знаеше какво пише в него. Това беше вестта, която Пелтие чакаше от дълги години, още откакто беше дошъл в Каркасон. И все пак се страхуваше от нея. В онези дни благоденстващите земи на Миди, прочути със своята търпимост, му се бяха стрували безопасно място, където да се скрие.

Годишните времена идваха и си отиваха и Пелтие престана да чака да го призоват. Всекидневието надделя. Мислите за книгите се заличиха в съзнанието му. Накрая той почти забрави, че чака.

Бяха минали повече от двайсет години от деня, когато за последен път беше видял човека, написал писмото. Сега си даде сметка, че до днес дори не е знаел дали неговият учител и наставник е още жив. Тъкмо Хариф го беше научил да чете в сянката на маслиновите горички край Йерусалим. Тъкмо Хариф бе пробудил сетивата му за един свят, по-славен, по-великолепен от всичко, което Пелтие бе познавал дотогава. Тъкмо Хариф му беше помогнал да проумее, че сарацините, юдеите и християните следват различни пътища към един и същ бог. Тъкмо Хариф му беше разкрил, че зад всичко, което познаваме, е заложена истина, много постара, много по-древна и абсолютна от всичко, което може да предложи днешният свят.

Нощта, когато Пелтие беше посветен в Noublesso de los Seres, се беше врязала ясно и дълбоко в съзнанието му. Проблясващите златни мантии и излинелият бял покров върху жертвеника, ослепителен като крепостите, блещукащи високо в планините над Алепо, сред кипарисите и портокаловите горички. Мирисът на благовонията, гласовете, нашепващи в мрака. Просветлението.

Тъкмо онази нощ бе надзърнал в сърцето на лабиринта и беше дал обет да брани тайната с цената на живота си.

Той доближи свещта. Дори и да нямаше печат, изобщо не се съмняваше, че писмото е от Хариф. Почеркът, изящните букви и точните пропорции между тях, Пелтие можеше да разпознае безпогрешно.

Пое си дълбоко дъх, после пъхна ножа под печата. Восъкът се разцепи с тих пукот и пергаментът се разгъна.

Писмото беше кратко. В горния край на листа се виждаха символите, които Пелтие помнеше от жълтите стени на пещерата с лабиринта край свещения град. Бяха на древния език, на който са говорели предците на Хариф, и за непосветените в Noublesso не значеха нищо.

Пелтие прочете думите на глас и познатите звуци му вдъхнаха увереност, сетне погледна писмото на Хариф.

Указанията на Хариф бяха ясни. Той не искаше от него нищо повече от онова, което Пелтие се беше зарекъл навремето да даде. Въпреки това сега той се чувстваше така, сякаш са изсмукали душата му от тялото и са оставили кухо място.

Беше обещал да пази книгите по своя воля, но с наивността, присъща на младостта. Сега, когато беше пред прага на старостта, нещата бяха по-сложни. В Каркасон Пелтие живееше друг живот. Имаше други задължения, други хора, които обичаше и на които служеше.

Чак сега осъзна как си е внушил, че няма да доживее отново да го призоват. Че никога няма да бъде принуден да избира между верността и дълга към виконт Транкавел и задълженията си към Noublesso.

Никой не може да служи почтено на двама господари. Ако Пелтие стореше каквото Хариф искаше от него, това означаваше, че ще зареже виконта точно когато той имаше най-голяма нужда от него. Но докато стоеше до Реймон-Роже, Пелтие не можеше да изпълни дълга си към Noublesso.

Прочете писмото още веднъж, като се молеше решението да дойде само. Този път обърна внимание на израза: „Брат ти те чака в Безие“.

Хариф можеше да говори само за един човек: за Симеон. Но защо в Безие? Пелтие вдигна бокала и отпи, ала не усети вкус. Колко странно, че Симеон беше изникнал в съзнанието му точно днес, след толкова години отсъствие!

Приумица на съдбата? Съвпадение? Пелтие не вярваше нито в едното, нито в другото. Но как тогава да обясни уплахата, плиснала го, когато Алаис му беше описала трупа на убития, носещ се по водите на Од? Пелтие нямаше причини да смята, че това е Симеон, а бе сигурен, че е именно той.

Ами това: „Сестра ти в Каркасон“?

Озадачен, Пелтие започна да рисува с пръст по светлия слой прах върху дървената маса. Лабиринт.

Нима Хариф бе определил жена за пазителка? И дали тя през цялото време е била тук, в Каркасон, само на хвърлей от Пелтие? Той поклати глава. Това беше невъзможно.

9.

Алаис стоеше на прозореца в стаята си и чакаше Гилем. Небето над Каркасон бе кадифено, наситеносиньо и беше забулило земята с нежно наметало. Откъм планините духаше лек сух северняк, който шумолеше сред листата на дърветата и тръстиките по бреговете на Од и носеше със себе си обещание за прохлада.

В Сан Микел и Сан Висан проблясваха светлини. Калдъръмените улици в самия Град кипяха от живот: хората ядяха, пиеха, разказваха си истории, пееха песни за любов, за храброст и загуба. На ъгъла след главния площад огънят в ковачницата още гореше.

„Чакам. Постоянно чакам.“

Алаис беше натъркала с билки зъбите си, за да са по-бели, и беше зашила в яката на роклята си торбичка с незабравки, за да ухае на хубаво. Стаята беше изпълнена със сладостната миризма на запалена лавандула.

Съветът беше приключил преди доста време и Алаис очакваше Гилем да си дойде или поне да прати някого да й каже кога ще се върне. От двора долу като дим се издигаха откъслечни разговори. Алаис зърна Жеан Конгост, мъжа на сестра й Ориан, който, тътрузейки нозе, прекоси двора. Тя преброи седем-осем chevaliers от замъка, които се втурнаха устремно заедно със своите ecuyers към ковачницата. Малко преди това младата жена видя как баща й се кара на някакво хлапе, че се навърта около параклиса.

А от Гилем нямаше и следа.

Алаис въздъхна, не й беше никак приятно, че се е затворила тук. Тръгна напред-назад из стаята, сновеше от масата до стола и обратно и търсеше с неспокойни пръсти нещо за вършене. Спря пред гергефа и се взря в малкия гоблен, който тъчеше за господарката Агнес: какви ли не диви зверове и птици с извити на дъга опашки се катереха и впиваха нокти в стената на замък. Ако лошото време или задълженията й я задържаха в стаята, Алаис обикновено намираше утеха в гоблена.

Тази вечер обаче нямаше сили да се заеме с нищо. Иглите си стояха недокоснати върху възглавничката, ширитът, който Сажо й подари, лежеше неразопакован до тях. Отварите, които Алаис беше приготвила от ангеликата и зарасличето, бяха старателно надписани и подредени на дървената полица в най-прохладната и тъмна част на стаята. Алаис вдигна дъската и я разглежда, докато й втръсна. Пръстите й изтръпнаха да очертават отново и отново рисунката с лабиринта. Младата жена чакаше, чакаше.

— Es totjorn lo meteis — прошепна тя.

Все една и съща песен.

Отиде до прозореца и се взря. Оттам я погледна малко, сериозно сърцевидно лице с умни кафяви очи и бледи страни, нито грозно, нито красиво. Алаис намести яката на роклята си, както беше виждала, че правят други момичета. Дали, ако пришиеше дантела…

На вратата се почука рязко.

Perfin. Най-после.

— Тук съм — провикна се Алаис.

Вратата се отвори. Усмивката върху лицето на младата жена застина.

— Франсоа! Какво има?

— Майордом Пелтие ви вика, господарке.

— По това време?

Франсоа запристъпва притеснено от крак на крак.

— Чака ви в стаята си. Мисля, че трябва да побързате, Алаис.

Тя го погледна, изненадана, че я нарича по име. Никога досега не беше допускал такава грешка.

— Да не се е случило нещо? — попита младата жена. — Да не би баща ми да не се чувства добре?

Франсоа се поколеба.

— Много е… угрижен, господарке. Ще се радва, ако отидете при него.

Тя въздъхна.

— Цял ден все обърквам нещо.

Слугата беше озадачен.

— Моля?

— Не ми обръщай внимание, Франсоа. Не съм в настроение. Ще дойда, разбира се, щом баща ми го иска. Тръгваме ли?

В стаята си в другия край на замъка Ориан седеше в средата на леглото, подвила под себе си дълги красиви крака.

Беше присвила като котка зелените си очи. Усмихна се доволно, докато прокарваха гребена през черните й, падащи на водопад къдрици. От време на време усещаше как костените зъби на гребена я докосват съвсем лекичко, нежно и многозначително по кожата.

— Действа ми много… успокояващо — каза Ориан.

Зад нея стоеше мъж. Беше гол до кръста и между широките му, яки плещи проблясваше пот.

— Успокояващо ли, госпожо? — повтори той развеселен. — Намеренията ми бяха други.

Ориан усети върху врата си топлия му дъх. Мъжът повдигна косата й и я усука отзад на гърба.

— Много си красива.

Започна да разтрива гърба и шията й — отпърво нежно, сетне по-силно. Ориан сведе глава, докато опитните му ръце се плъзгаха леко по скулите, носа и брадичката й, сякаш за да запомнят чертите й. От време на време слизаха надолу към нежната бяла кожа на врата й.

Ориан доближи ръката му до устните си и прокара език по върховете на пръстите му. Мъжът я придърпа към себе си. Тя усети горещото му силно тяло, почувства и члена му, който бе долепен до гърба й и който доказваше колко силно я желае мъжът. Той я обърна с лице към себе си, раздалечи с пръсти устните й, после започна да я целува бавно.

Тя не обърна внимание на стъпките в коридора, докато на вратата не се заблъска.

— Ориан! — извика някой пискливо и сприхаво. — Там ли си?

— Жеан! — прошепна тя съвсем тихо — беше по-скоро подразнена, отколкото разтревожена, че ги прекъсват. Отвори очи. — Нали каза, че още няма да си дойде?

Мъжът погледна към вратата.

— Мислех, че ще се забави. Когато си тръгнах, останах с впечатлението, че ще бъдат при виконта още доста време. Заключено ли е?

— Разбира се — потвърди Ориан.

— Той няма ли да се усъмни?

Жената вдигна рамене.

— Не е толкова глупав, че да влиза, ако не е поканен. Но въпреки това се скрий. — Тя посочи малката ниша зад гоблена в другия край на леглото. — Не се притеснявай — усмихна се Ориан, забелязала изражението му. — Ще го отпратя възможно най-бързо.

— И как?

Ориан обви ръце около врата му и го притегли до себе си така, че той да усети как миглите й го гъделичкат по кожата. Мъжът потрепери.

— Ориан! — изписка Конгост. — Отвори незабавно вратата!

— Почакай и ще видиш — прошепна жената, после се наведе, за да целуне мъжа по гърдите, по стегнатия корем и по-надолу. — А сега изчезвай. Дори той няма да стои вечно отвън.

След като се увери, че любовникът й се е скрил добре, Ориан отиде на пръсти до вратата, завъртя безшумно ключа, после притича отново до леглото и дръпна балдахина. Беше готова да се позабавлява.

— Ориан!

— Съпруже — отвърна тя подразнено. — Не е нужно да вдигаш такъв шум. Отворено е.

Тя го чу как се суети, после вратата се отвори и в стаята нахълта мъжът й. Ориан чу как по дървото изтрака метал: Конгост беше оставил свещта на масата.

— Къде си? — попита сприхаво. — И защо тук е толкова тъмно? Не ми е до игри.

Ориан се усмихна. Излегна се върху възглавниците, като поразтвори крака и пъхна гладките си голи ръце под главата. Не искаше да оставя нищо на въображението на Конгост.

— Тук съм, съпруже.

— Когато първия път натиснах дръжката на вратата, тя не беше отворена — подхвърли той свадливо, след което отмести балдахина и направо онемя.

— Явно не си натиснал… достатъчно силно — отвърна Ориан.

Конгост пребледня, после се изчерви до мораво. Очите му се изцъклиха и той зяпна с отворена уста стегнатите й големи гърди с тъмни зърна, разпуснатата й коса, която се бе разпиляла на ветрило, като гърчещи се змии по възглавницата, извивката на талията й и заобления й корем, триъгълника къдрави черни косми между бедрата й.

— Какви ги вършиш? — изписка той. — Веднага се покрий.

— Спях, съпруже — отвърна Ориан. — Ти ме събуди.

— Събудил съм те? Събудил съм я бил — изпелтечи Конгост. — И си спала в този… в този вид?

— Горещо е, Жеан. Нима не мога да спя както искам в собствената си стая?

— Всеки можеше да влезе и да те завари в този вид. Сестра ти, прислужницата ти Гиранд. Всеки!

Ориан седна и предизвикателно погледна мъжа си, като усука кичур коса между пръстите си.

— Всеки ли? — повтори тя присмехулно. — Освободих Гиранд — допълни Ориан хладно. — Вече нямах нужда точно от нейните услуги.

Забеляза, че на мъжа й отчаяно му се иска да й обърне гръб, а не може. В сухарените му вени течаха и желание, и отвращение.

— Всеки можеше да влезе — повтори той, макар и не така убедено.

— Да, сигурно. Но не е влизал никой. Освен ти, съпруже мой. — Тя се усмихна. Имаше вид на звяр, който се готви да нападне. — И понеже вече си тук, може би ще ми кажеш къде си бил.

— Знаеш къде съм бил — тросна се Конгост. — На Съвет.

Тя се усмихна отново.

— На Съвет ли? Толкова време? Съветът приключи много преди да се мръкне.

Той се изчерви.

— Не си в положение да ме разпитваш.

Ориан присви очи.

— Ама че си надут, Жеан. „Не си в положение…“ — имитира го тя толкова добре, че и двамата мъже трепнаха от жестокостта в гласа й. — Хайде, Жеан, кажи ми къде си ходил. Може би си обсъждал държавните дела? Или си бил с любовница, а? Имаш ли някъде в замъка любовница?

— Как смееш да ми говориш така! Аз…

— Другите мъже казват на жените си къде ходят. А ти? Може пък да си имаш основателна причина да не го правиш.

Сега вече Конгост се разкрещя.

— Другите мъже би трябвало да се научат да държат езика си зад зъбите. Това не е женска работа.

Ориан се приплъзна бавно по леглото към него.

— Не е женска работа ли? — повтори тя. — Наистина ли?

Говореше тихо и злобно. Конгост знаеше, че тя му се подиграва, но не владееше правилата на тази игра.

Ориан се пресегна и притисна с длан издайническата подутина под туниката му. Доволна, забеляза паниката и изненадата в очите му, когато започна да плъзга нагоре-надолу ръка.

— Е, съпруже — рече презрително. — Кажи ми кое според теб е женска работа. Любовта ли? — Тя натисна по-силно. — Това тук? Как ще го наречеш, нагон ли?

Конгост усети, че Ориан му залага капан, но беше като омагьосан от нея и не знаеше какво да прави. Не беше в състояние да се спре и се наведе още повече към нея. Влажните му устни се отваряха и затваряха като на риба, очите му се въртяха. Презираше я, ала тя пък знаеше как да го накара да я желае точно като всеки друг мъж, подвластен на онова, което висеше между краката му. Въпреки цялата начетеност на Конгост Ориан го ненавиждаше.

Тя дръпна най-неочаквано ръка — беше постигнала целта си.

— Е, Жеан — рече хладно. — Щом не си измислил какво да ми кажеш, можеш да си вървиш. Не ми трябваш тук.

Още преди Ориан да разбере какво става, мъжът й я удари, и то толкова силно, че я запрати обратно на леглото.

Тя зяпна изумена.

Конгост се вцепени и загледа ръката си, сякаш тя нямаше нищо общо с него.

— Ориан, аз…

— Жалък си — изкрещя му тя. От устните й потече кръв. — Казах ти да си вървиш. Хайде, тръгвай. Махай ми се от очите!

За миг й се стори, че Конгост ще започне да се извинява. Но когато той вдигна очи, Ориан видя в тях не срам, а омраза. Въздъхна облекчено. Нещата щяха да се разиграят според плана й.

— Отвращаваш ме — изкрещя Конгост и се дръпна от леглото. — Ти си като животно. Не, по-страшна си от животно, защото съзнаваш какво правиш. — Той грабна синьото й наметало, хвърлено на пода, и го запокити в лицето й. — Покрий се. Когато се върна, не искам да те заварвам разкрачена като уличница.

След като се увери, че мъжът й наистина си е тръгнал, Ориан легна отново и се зави с наметалото. За пръв път през четиригодишния им брак старият немощен глупак, за когото баща й я беше принудил да се омъжи, най-после бе успял да я изненада. Тя със сигурност бе целяла да го ядоса, но не беше очаквала той да я удари. И то толкова силно. Ориан прокара пръсти по кожата си, която още я болеше от плесницата. Конгост нарочно й беше причинил болка. Дали щеше да й остане синина? Какво пък! Тогава Ориан щеше да покаже на баща си докъде я е довел с решението си.

Засмя се горчиво. Тя не беше Алаис. Баща й държеше само на Алаис, колкото и да се опитваше да го прикрие. Като външност и характер Ориан приличаше прекалено много на майка си, та баща й да я харесва. Все едно му беше, дори и Жеан да я пребиеше от бой. Щеше да отсъди, че си го е заслужила.

За миг Ориан даде воля на ревността, която криеше от всички освен от Алаис, и тя изби иззад съвършената маска върху красивото й непроницаемо лице. Беше й много криво, че няма власт, няма влияние, чувстваше се разочарована. Какво, като е млада и хубава, щом е обвързана с мъж без амбиции и бъдеще, с мъж, който никога не е вдигал меч? Не беше честно по-малката сестра Алаис да има всичко, за което Ориан мечтаеше и което й беше отказано. А то й се полагаше по право.

Тя усука плата между пръстите си, сякаш щипеше Алаис по бледата кльощава ръка. Грозната, разглезена Алаис, която получаваше всичко, каквото си пожелае. Ориан стисна още по-силно и си представи как по ръката на сестра й избива червенина.

— Не трябваше да се заяждаш с него — екна в тишината гласът на любовника й.

Ориан почти беше забравила, че и той е тук.

— Защо пък да не се заяждам? — възкликна тя. — Това е единственото удоволствие, което мога да получа от него.

Мъжът излезе крадешком иззад завесата и докосна Ориан по бузата.

— Заболя ли те? Останал ти е белег.

Ориан се усмихна, развеселена от загрижеността в гласа му. Колко малко я познаваше той! Виждаше само каквото искаше да види, образа на жената, за каквато я мислеше.

— Няма ми нищо — отвърна Ориан.

Сребърната верижка около врата му се допря до кожата й, когато се наведе да я целуне. Тя надуши желанието му да я обладае. Прокара длани по бедрата му, където кожата беше бяла и мека в сравнение със златистия загар по гърба, ръцете и гърдите му, сетне премести очи по-нагоре. Усмихна се. Мъжът беше чакал прекалено дълго.

Наведе се, за да поеме члена му с уста, ала мъжът я изтика да легне и коленичи пред нея на пода.

— А от мен какви наслади искаш, повелителко моя? — попита той и раздалечи нежно краката й. — Това ли?

Ориан прошепна нещо, когато мъжът се наведе и я целуна.

— Или това?

Устните му се плъзнаха по-надолу, към скритото й потайно местенце. Ориан затаи дъх, когато езикът му заигра по кожата й. Мъжът започна да я хапе леко, да я лиже и възбужда.

— Или може би това?

Младата жена усети ръцете му — силни и здрави — около кръста си, когато той я притегли към себе си. Тя обви крака около гърба му.

— Или може би всъщност искаш ето това? — продължи мъжът с глас, треперлив от желанието, и после я облада. Ориан простена от удоволствие и заби нокти в гърба му. — Съпругът ти каза, че си уличница, нали? Я да проверим дали наистина е така.

10.

Докато чакаше Алаис, Пелтие сновеше напред-назад из стаята си.

Сега беше по-прохладно, но по широкото му чело пак имаше пот и лицето му беше пламнало. Трябваше да е долу в кухнята и да държи под око слугите. Но моментът беше изключително важен и той мислеше само за едно. Чувстваше, че е на кръстопът. Всичко, което беше ставало в живота му досега, всичко, което щеше да се случва оттук нататък, зависеше от решението, което Пелтие щеше да вземе.

Защо ли Алаис се бавеше толкова?

Пелтие стисна писмото още по-здраво. Вече го знаеше наизуст.

Извърна се от прозореца и погледът му беше привлечен от нещо ярко, което проблесна в мрака зад вратата. Пелтие се наведе и го вдигна. Беше тежка сребърна катарама с медна украса, достатъчно голяма, за да държи наметало или роба.

Пелтие се свъси. Катарамата не беше негова.

Поднесе я към свещта, за да я разгледа по-добре. Беше виждал стотици такива, продаваха ги на пазара. Обърна я. Беше с добро качество, личеше, че е на човек, достатъчно заможен, но не и богат.

Катарамата едва ли беше тук от много време. Франсоа чистеше стаята всяка сутрин и щеше да я забележи, ако е била зад вратата. Други слуги нямаха право да влизат тук и стаята стоеше по цял ден заключена.

Пелтие се огледа за следи, че някой е влизал. Притесни се. Дали само му се струваше, или вещите по писалището бяха леко разместени? Дали покривалото на леглото не беше нагънато? Тази вечер всичко го хвърляше в смут.

— Paire! — рече Алаис тихо, но въпреки това го стресна. Той побърза да скрие катарамата в кесията си. — Татко — повтори младата жена. — Викал си ме.

Пелтие се посъвзе.

— Да, да, точно така. Влизай.

— Имаш ли нужда от още нещо, господарю? — попита от прага Франсоа.

— Не. Но чакай отвън, може да ми потрябваш.

Пелтие постоя, докато вратата се затвори, сетне повика Алаис да седне на масата. Наля й чаша вино и напълни отново своята, но не седна.

— Виждаш ми се уморена.

— Да, малко.

— Какво говорят хората за Съвета, Алаис?

— Никой не знае какво да мисли. Плъзнали са какви ли не слухове. Всички се молят положението да не е чак толкова тежко, колкото изглежда. Знаят, че утре виконтът тръгва с малка свита за Монпелие, за да моли графа на Тулуза да го приеме. — Тя вдигна глава. — Вярно ли е?

Баща й кимна.

— Но хората говорят, че турнирът ще продължи.

— И това е вярно. Виконтът възнамерява да изпълни задачата и до половин месец да се прибере. До края на юли със сигурност ще бъде тук.

— А ще успее ли да я изпълни?

Пелтие не отговори. Продължи да крачи напред-назад. Тревогата му се предаде и на Алаис. Тя отпи от виното — за смелост.

— Гилем включен ли е в свитата?

— Той не ти ли е съобщил? — възкликна рязко баща й.

— Не съм го виждала, откакто Съветът се разпусна — призна дъщеря му.

— Къде се е запилял, да го вземат мътните! — ядоса се Пелтие.

— Много те моля, кажи ми само — да или не.

— Гилем дю Ма беше избран, макар и против моята воля. Виконтът има слабост към него.

— И с основание, paire — пророни тихо Алаис. — Той е опитен рицар.

Пелтие се пресегна и отново наля вино в бокала й.

— Кажи ми, Алаис, имаш ли му доверие?

Въпросът я завари неподготвена, но тя отвърна без колебание:

— Нима съпругите не са длъжни да имат доверие на съпрузите си?

— Да, да. Не съм и очаквал друг отговор — махна той с ръка. — Той попита ли те какво е станало днес сутринта на реката?

— Ти ми нареди да не споменавам на никого — напомни дъщеря му. — И аз естествено те послушах.

— Не съм се и съмнявал, че ще изпълниш обещанието си — каза баща й. — Но ти пак не ми отговори на въпроса. Гилем попита ли те къде си ходила?

— Не е имал възможност — каза предизвикателно тя. — Както вече ти обясних, не съм го виждала.

Пелтие отиде до прозореца и както беше гърбом към дъщеря си, я попита:

— Страх ли те е от война?

Алаис се смути от внезапната смяна на темата, но отговори, без дори да трепне.

— Като си помисля, да — рече тя предпазливо. — Но нали няма да се стига чак до война?

— Да, може и да не се стигне.

Той се подпря на перваза, явно беше погълнат от мислите си.

— Знам, смяташ въпроса ми за неуместен, но имам причини да ти го задавам. Взри се дълбоко в сърцето си. Помисли внимателно. И после ми кажи истината. Имаш ли доверие на съпруга си? Разчиташ ли той да те закриля, да бъде до теб?

Алаис разбра, че думите, които всъщност са от значение, са останали неизречени, скрити някъде под повърхността, но се страхуваше да отговори. Не искаше да предава Гилем. В същото време сърце не й даваше да излъже баща си.

— Знам, татко, че си настроен срещу него — каза Алаис с твърд глас, — макар и да не съм наясно какво толкова е направил, че да те обиди…

— Знаеш прекрасно какво прави — възрази нетърпеливо Пелтие. — Казвал съм ти много пъти. Но в случая личното ми мнение за Дю Ма не е толкова важно. Човек може да не харесва някого и въпреки това да вижда достойнствата му. Много те моля, Алаис. Отговори на въпроса ми. От това зависят много неща.

Образът на Гилем, докато спи. Очите му, тъмни като метал, извивката на устните му, докато той я целува от вътрешната страна на китката. Спомени, толкова ярки, че на Алаис чак й се зави свят.

— Не мога да отговоря — каза тя накрая.

— Ох! — въздъхна баща й. — Добре. Добре. Разбирам.

— Моето уважение към теб, paire, но не разбираш нищо — заяви дръзко Алаис. — Не съм казала и дума.

Той се извърна към нея.

— Съобщи ли на Гилем, че съм пратил да те повикат?

— Както ти обясних, не съм го виждала и… и не е хубаво да ме разпитваш така. Караш ме да избирам между верността си към теб и към него. — Алаис понечи да стане. — Затова, ако няма основателна причина да искаш да съм тук в този късен час, бих помолила за разрешение да си тръгна.

— Седни, седни — рече Пелтие. — Виждам, че съм те обидил. Извинявай. Стана неволно. — Той протегна ръка. След малко Алаис я пое. — Не искам да говоря с недомлъвки. Но се колебая… Трябва да си изясня нещата. Тази вечер, Алаис, получих изключително важна вест. От няколко часа се опитвам да реша какво да правя, обмислям възможностите. По едно време смятах, че вече съм взел решение, и пратих да те доведат, но въпреки това съмненията си остават.

Алаис го погледна в очите.

— А сега?

— Сега ми е ясно по кой път да поема. Да. Убеден съм, че знам какво трябва да сторя.

Младата жена пребледня.

— Значи все пак се задава война? — попита тя тихо.

— Да, според мен е неизбежно. Знаците не са добри. — Пелтие седна. — Застигнати сме от събития, над които нямаме власт и не можем да ги променим, колкото и да се мъчим да си внушим обратното. — Той се подвоуми. — Но има нещо, Алаис, което е по-важно и от това. И ако в Монпелие ударим на камък, може би… може би така и няма да успея да ти кажа истината.

— Какво може да бъде по-важно от опасността от война?

— Преди да продължа, трябва да ми дадеш дума, че каквото ще ти разкажа тази вечер, ще си остане между нас.

— Заради това ли ме попита за Гилем?

— Отчасти да — призна баща й, — макар че има и други причини. Но първо ми обещай, че каквото ти разкажа, ще си остане между тези четири стени.

— Имаш думата ми — отсече тя без колебание.

Пелтие отново въздъхна, този път обаче Алаис долови в гласа му не тревога, а облекчение. Зарът беше хвърлен. Баща й беше направил своя избор.

Тя се доближи до него. Светлината на свещите заподскача и затрепка в кафявите й очи.

— Това е история, която е започнала преди хилядолетия в древните земи на Египет — подхвана Пелтие. — Това е истинската история на Граала.

Той говори, докато газеничетата угаснаха.

Дворът долу беше притихнал, гуляйджиите се бяха прибрали да спят. Алаис беше капнала от умора.

Докато разказваше, Пелтие също се умори и се почувства стар.

— В отговор на въпроса ти — не трябва да правиш нищо. Поне засега, а може да не се наложи изобщо. Ако пътуването ни утре се увенчае с успех, ще разполагам с времето и възможността сам да занеса книгите на сигурно място, както съм обещал.

— А ако не успеете? Ако ти се случи нещо?

Алаис замълча, задавена от страх.

— Всичко може да мине добре — отвърна глухо баща й.

— А ако не? — настоя дъщеря му. — Не искаше да я успокояват. — Ако не се върнеш? Как ще разбера какво да правя?

Известно време баща й я гледа в очите. После затърси в кесията си и извади нещо, увито в жълтеникаво сукно.

— Ако с мен се случи нещо, ще получиш знак като този. — Той остави пакетчето на масата и го побутна към нея. — Отвори го.

Алаис бавно разгърна плата. Показа се малък диск от светъл камък с две букви, издълбани отгоре. Тя доближи камъчето до светлината и ги прочете на глас.

— NS.

— Съкратено от Noublesso de los Seres.

— Какво е това?

— Merel, таен знак, който се подава, стиснат между палеца и показалеца. Има и друго, по-важно предназначение, но на теб не ти се налага да го знаеш. Ще потвърди, че можеш да имаш доверие на човека, който ти го носи. — Алаис кимна. — А сега го обърни.

От другата страна беше издълбан лабиринт, същият като върху опакото на дъската. Младата жена затаи дъх.

— Виждала съм го и преди.

Пелтие завъртя пръстена на палеца си, свали го и й го показа.

— Изсечен е от вътрешната страна — обясни той. — Всички пазители носят такъв пръстен.

— Не, виждала съм го тук, в замъка. Днес купих от пазара сирене и взех от стаята си една дъска, с която да го пренеса. Такъв лабиринт има на едната й страна.

— Но това е невъзможно. Изключено е да е същият.

— Заклевам ти се, че е същият.

— Откъде се е взела дъската? — попита настойчиво баща й. — Помисли, Алаис. Някой дал ли ти я е? Подарък ли ти е?

Тя поклати глава.

— Не знам, не знам — каза отчаяна. — Цял ден се опитвам да си спомня, а не мога. Най-странното е, че бях сигурна — виждала съм рисунката и другаде, макар че дъската ми беше непозната.

— Къде е сега тя?

— Оставих я на масата в стаята си — рече дъщеря му. — Защо? Смяташ, че е важно ли?

— Значи е могъл да я види всеки — каза покрусен Пелтие.

— Сигурно — съгласи се притеснена Алаис. — Гилем, някой от слугите, знам ли? — Тя погледна пръстена в ръката си и най-неочаквано всичко си дойде на мястото. — Ти мислеше, че човекът в реката е Симеон, нали? — попита провлачено Алаис. — И той ли е пазител?

Пелтие кимна.

— Нямах причини да смятам, че е той, а някак си бях сигурен.

— А другите пазители? Знаеш ли къде са?

Баща й се наведе и сложи пръстите й върху merel.

— Стига си ме разпитвала, Алаис. Пази това. Не го губи. И скрий дъската с лабиринта далеч от любопитните очи. Ще се занимавам с това, след като се върна.

Алаис се изправи.

— В какъв смисъл ще се занимаваш с дъската?

Пелтие се усмихна, развеселен от упорството й.

— Ще помисля за нея, filha.

— Но това, че дъската е тук, означава ли, че някой в замъка знае за съществуването на книгите?

— Никой не може да каже — отсече твърдо баща й. — Ако смятах, че този въпрос стои, щях да ти кажа. Имаш думата ми.

Прозвуча храбро, така би казал всеки, готов да се бори, но от изражението на Пелтие пролича, че той лъже.

— А ако…

— Basta — рече баща й тихо и вдигна ръце. — Стига толкова.

Алаис се отпусна в огромните му обятия. От познатата му миризма се просълзи отново.

— Всичко ще бъде наред — увери я твърдо баща й. — Бъди смела. Прави само каквото съм те помолил, не повече. — Той я целуна по главата. — Утре призори ела да се сбогуваме. — Алаис кимна, не смееше да каже нищо. — Ben, ben. А сега побързай. И Бог да те пази.

Алаис притича до другия край на тъмния коридор и излезе на двора — във всяка сянка й се привиждаха духове и нечисти сили. Беше зашеметена. Старият познат свят изведнъж й се стори огледален образ на старото си „Аз“, същият, но и съвсем различен. Вързопчето с диска, скрито под роклята й, сякаш я пареше по кожата.

Навън беше прохладно. Повечето хора се бяха прибрали, макар че в стаите над Парадния двор тук-там още се виждаха светлини. Алаис подскочи, когато откъм помещенията за стражата екна смях. За миг й се стори, че на един от прозорците по горните етажи стои човек. После обаче пред нея прелетя прилеп, който привлече погледа й, и когато тя отново вдигна очи, прозорецът вече беше тъмен.

Алаис ускори крачка. В главата й на вихрушка се въртяха думите на баща й, всички въпроси, които тя е трябвало да зададе, а не го е направила.

След няколко крачки усети, че настръхва. Погледна назад.

— Кой е?

Никой не й отговори. Тя отново се провикна. В мрака сякаш я дебнеше някаква зла сила, Алаис я надушваше, усещаше я. Забърза още повече, сега вече беше сигурна, че някой я следи. Чуваше тихо тътрузене на крака и тежко дишане.

— Кой е? — попита тя отново.

Изневиделица груба мазолеста ръка запуши устата й. Смърдеше на бира. Алаис понечи да извика, но усети внезапен остър удар по тила си и се свлече. После по тялото й плъзнаха ръце — досущ плъхове, пъплещи из зимник, — които накрая намериха каквото търсеха.

— Aqui es.

Ето го.

Това беше последното, което Алаис чу, после я обгърна непрогледен мрак.

11.

Връх Суларак

Планината Сабартес

Югозападна Франция

Понеделник, 2005 година

— Алис! Алис, чуваш ли ме?

Очите й трепнаха и се отвориха.

Въздухът беше леденостуден и влажен, като в неотоплена църква. Сега тя не се рееше, а лежеше на твърдата студена земя.

„Къде ли съм?“ Алис усещаше мократа пръст, грапава и неравна. Понамести се. Острите камъни и едрият пясък я задраскаха по кожата.

Не, не беше в църква. Проблесна спомен. Алис беше вървяла по дълъг тъмен проход и се беше озовала в пещера, в нещо като каменно помещение. После какво? Всичко тънеше в мъгла. Алис се опита да се надигне. Грешка. В главата й се взриви болка. Пригади й се.

— Алис! Чуваш ли ме?

Някой й говореше. Притеснен, разтревожен глас, който й беше познат.

— Алис! Събуди се.

Тя се опита отново да вдигне глава. Този път болката не беше толкова силна. Предпазливо се поизправи.

— Господи! — простена с облекчение Шийла.

Алис усети как някой я хваща за ръцете и й помага да седне. Всичко наоколо тънеше в мрак, ако не се броят стрелкащите се кръгове светлина, идваща от факлите. Две факли. Алис присви очи и позна Стивън, един от по-възрастните членове на екипа. Беше се надвесил над Шийла и очилата му с телени рамки отразяваха светлината.

— Кажи нещо, Алис. Чуваш ли ме? — попита Шийла.

„Не съм сигурна. Може би.“

Алис се опита да промълви нещо, но устата й беше пресъхнала и от нея не излязоха думи. Опита се да кимне. От усилието й се зави свят.

Докато Шийла я държеше от едната страна, а Стивън — от другата, се премести малко назад, подпря се на коленете си и седна на най-горното от каменните стъпала. Всичко сякаш се движеше напред-назад, нагоре-надолу, като във филм, който не е на фокус.

Шийла приклекна пред нея и продължи да й говори нещо, но Алис не разбираше какво. Звукът беше изкривен, като от плоча, пусната на погрешни обороти. Пак й се пригади, отново я плиснаха несвързани спомени: тракането на черепа, търкулнал се в тъмното, ръката й, пресегнала се да вземе пръстена, съзнанието, че е разтревожила нещо, което се е спотайвало в най-далечните кътчета на планината, някакво зло.

После нищо.

Беше премръзнала. Знаеше, че е била в безсъзнание съвсем кратко, най-много няколко минути. Но й се струваше достатъчно дълго, за да се прехвърли безпрепятствено от един свят в друг.

Потрепери. После друг спомен. Как сънува все един и същ познат сън. В началото усещането за умиротворение и лекота, за нещо бяло и чисто. Сетне тя се носи шеметно все по-надолу и надолу през празното небе, а земята се е устремила да я посрещне. Няма сблъсък, няма удар, само тъмните зелени стълбове на дърветата, надвиснали над нея. След това огънят, тътнещата стена от червени, златни и жълти пламъци. Защо ли сънят се беше върнал? Когато беше малка, същият сън я беше преследвал, без да я отвежда никъде. Но не беше се появявал от години. Беше я оставил на спокойствие.

— Дали да не се опитаме да те изправим? — попита Шийла.

„Сънят не означава нищо. Щом не означава нищо, значи ще се повтаря отново и отново.“

— Алис — повика я Шийла малко по-рязко. — Как мислиш, ще успееш ли да се изправиш? Трябва да те отведем в лагера да те прегледат.

— Мисля, че да — каза Алис, сякаш с чужд глас. — Има ми нещо на главата.

— Можеш, Алис. Хайде, опитай.

Алис погледна зачервената си подута китка. „Ужас!“

— И аз не знам какво се е случило. Това тук… — Тя вдигна ръката си. — Това е станало отвън.

Шийла я прегърна, за да й помогне да стане.

— Сега добре ли е?

Алис се остави Шийла да я вдигне. Стивън я хвана за другата ръка. Тя се олюля леко, но след секунди вече не се чувстваше зашеметена и усещаше изтръпналите си крайници. Започна да сгъва и да разгъва предпазливо пръстите си и усети как наранената й кожа се опъва по кокалчетата.

— Добре съм. Само ми дайте малко време.

— Какво те е прихванало, че си дошла тук сама?

— Аз такова… — не се доизказа Алис, понеже не знаеше какво да обясни. — Трябва да видите нещо. Там, долу.

Шийла насочи факлата към мястото, накъдето гледаше Алис. По стените и тавана на пещерата плъзнаха сенки.

— Не, не тук — рече Алис. — Там, долу.

Шийла наклони надолу лъча.

— Пред жертвеника.

— Жертвеник ли?

Силната бяла светлина проряза като с прожектор мастиленочерния мрак в пещерата. За стотна от секундата сянката на жертвеника се открои върху каменната стена отзад като гръцката буква „пи“, насложена върху изсечения в скалата лабиринт. После Шийла премести ръка, образът изчезна и факлата намери гроба. Белите кости скочиха от тъмното срещу тях.

Настроението тутакси се промени. Шийла си пое въздух. Слезе като робот по първото, после по второто и третото стъпало.

Стивън понечи да тръгне след нея.

— Не — подвикна Шийла. — Стой горе.

— Аз само…

— Всъщност иди да потърсиш доктор Брейлинг. Кажи му какво сме намерили. Веднага — подвикна тя, защото Стивън не се беше и помръднал.

Той тикна факлата в ръката на Алис и изчезна в прохода. Алис чу как стъпките му стават все по-тихи, докато накрая мракът не ги погълна.

— Можеш да не крещиш — подхвана тя.

Шийла я прекъсна.

— Пипала ли си нещо?

— Не точно, макар че…

— Макар че какво?

— В гроба имаше едни неща — допълни Алис. — Мога да ти покажа.

— Не — кресна Шийла. — Не — вече по-спокойно. — Не искаме да се пипа.

Алис понечи да напомни, че вече е късно, но размисли.

Шийла застана над плиткия гроб. Имаше нещо предизвикателно в начина, по който прокарваше нагоре-надолу лъча светлина по скелетите, сякаш ги оглеждаше. Нещо почти неуважително. Светлината падна върху острието на ножа, когато Шийла приклекна с гръб към Алис.

— Каза, че не си пипала нищо — рече тя внезапно. — Защо тогава пинцетите ти са тук?

Алис пламна.

— Прекъсна ме, не успях да довърша. Тъкмо се канех да ти кажа, че намерих един пръстен и го взех с пинцетите, но го изпуснах, когато ви чух в прохода.

— Пръстен ли? — попита Шийла.

— Може би се е търкулнал някъде.

— Е, не го виждам. — Шийла внезапно се изправи. — Хайде да се махаме оттук. Трябва да прегледат раните ти.

Алис се взря изумено в нея. Лицето на приятелката й беше неузнаваемо. Ядосано, непреклонно, осъдително.

— Но не искаш ли да…

— Господи, Алис — възкликна Шийла и я сграбчи за ръката. — Трябва да вървим!

След кадифения мрак в пещерата светлината отвън им се стори прекалено ярка. Слънцето сякаш се взриви в лицето на Алис.

Тя затули очите си с длани. Чувстваше се съвсем объркана, не можеше да определи къде във времето и пространството се намира. Познатият пейзаж се беше преобразил.

„Или може би аз го виждам с различни очи?“

Трепкащите върхове на Пиренеите в далечината бяха загубили ясните си очертания. Дърветата, небето, дори самата планина бяха по-безплътни, по-нереални.

Шийла мълчеше. Вече слизаше по склона, долепила до ухото си клетъчния телефон, без да обръща внимание на Алис. Тя забърза, за да я настигне.

— Шийла. Чакай малко. — Докосна я по ръката. — Виж какво, наистина съжалявам. Знам, че не трябваше да ходя там сама. Не помислих.

Шийла изобщо не й обърна внимание. Дори не я погледна, макар че затвори телефона.

— Върви по-бавно. Не успявам да те настигна.

— Добре — тросна се другата жена и се обърна. — Ето, спрях.

— Какво става тук?

— Ти ще ми кажеш. Какво очакваш да чуеш? Че всичко е наред ли?

— Не, аз…

— Защото знаеш ли, нищо не е наред. Страшно глупаво си постъпила, като си отишла там сама. Разбъркала си находките и един бог знае още какво. На какво си си играла?

— Знам, знам. И наистина съжалявам — повтори Алис и вдигна ръце.

— Имаш ли представа в какво положение ме поставяш? Именно аз съм гарантирала за теб. Именно аз съм убедила Брейлинг да те допусне до експедицията. Сега само защото ти си се правила на Индиана Джоунс, от полицията вероятно ще прекратят разкопките. Брейлинг ще стовари вината върху мен. Всичко, което съм направила, за да дойда тук, за да ме включат в експедицията. Времето, което съм хвърлила, за да…

Шийла замълча и прокара пръсти по късата си, изрусена до бяло коса.

„Не е честно.“

— Чакай малко. — Алис знаеше, че Шийла е в правото си да се сърди, но все пак прекаляваше. — Не си справедлива. Съгласна съм, беше глупаво да влизам вътре… не помислих добре, признавам, но и ти преиграваш. Все пак не съм го направила нарочно. Брейлинг едва ли ще се обади в полицията. Всъщност не съм се докосвала до нищо. Няма пострадали.

— Брейлинг ще се обади на властите — изсъска тя, — защото, както щеше да знаеш, ако си беше направила труда да чуеш какво ти говоря, полицията беше против тези разкопки и накрая склони само при условие че ако открием човешки останки, незабавно ще съобщим в участъка.

На Алис й причерня.

— Мислех, че това са само празни приказки. Никой не го приемаше на сериозно.

— Ти очевидно не си го приела на сериозно — подвикна Шийла. — За разлика от нас, професионалистите.

„Няма никаква логика.“

— Но защо от полицията ще се интересуват от археологически разкопки?

Шийла избухна.

— Господи, Алис, още не проумяваш за какво става дума, нали? Дори сега. Изобщо не е важно защо. Важното е, че е така. Не ти решаваш кои правила да спазваш и кои да пренебрегваш.

— Никога не съм казвала, че…

— Защо непрекъснато правиш напук? Винаги смяташ, че ти знаеш най-добре, винаги искаш да нарушаваш правилата, да бъдеш различна.

Сега вече и Алис се разкрещя.

— Не се чуваш какво говориш. Изобщо не съм такава и ти го знаеш. Просто не помислих…

— Точно там е работата. Никога не мислиш, освен за себе си.

— Това е лудост, Шийла. Защо ми е да ти усложнявам живота! Чуй се какво говориш! — Алис си пое дълбоко въздух, за да се овладее. — Виж какво, ще обясня на Брейлинг, че аз съм виновна, но… знаеш, че при обичайни обстоятелства нямаше да хукна да влизам сама, но…

Тя отново замълча.

— Но какво?

— Ще прозвучи глупаво, но нещо сякаш ме теглеше натам. Знаех, че вътре има пещера. Не мога да го обясня, но бях сигурна. Чувство някакво. Déjà vu30. Сякаш вече съм била там и друг път.

— Нима смяташ, че от това нещата стават по-розови? — подметна ехидно Шийла. — Господи, чуй се само. Имала чувство някакво. Жалка си.

Алис поклати глава.

— Не е само това…

— При всички положения защо си се качила да копаеш там? И то сама. Ето на, нарушаваш правилата, колкото да правиш напук.

— Не — възрази Алис. — Не е така. Колегата, с когото работя в екип, не е тук. Видях нещо под големия камък и понеже днес ми е последният ден, реших да покопая малко. — Гласът й заглъхна. — Просто исках да разбера дали си струва да продължаваме — допълни тя, схванала твърде късно грешката си. — Нямах намерение да…

— Нима за капак ми съобщаваш, че си намерила нещо? Открила си някакъв предмет и не си си направила труда да съобщиш на никого?

— Аз…

Шийла протегна ръка.

— Дай ми го.

Алис я гледа известно време в очите, после бръкна в джоба на дънковите шорти, извади носната кърпа и й я подаде.

Загледа как Шийла разгъва памучната тъкан и отвътре се показва катарамата. Не се сдържа и посегна към нея.

— Красива е, нали? Виж как медта по краищата, тук и тук, отразява светлината. — Тя се поколеба. — Според мен сигурно е била на някого от хората в пещерата.

Шийла вдигна поглед. Настроението й за пореден път се беше сменило. Тя вече не беше ядосана.

— Нямаш представа, Алис, какво си направила. Ама никаква. — Тя сгъна носната кърпа. — Ще я занеса долу.

— Аз…

— Не се занимавай повече с това, Алис. Сега не ми се говори с теб. Каквото и да кажеш, само си усложняваш положението.

„Това пък какво беше?“

Алис продължаваше да стои смаяна. Шийла тръгна да слиза. Беше вдигнала скандал ей така, за нищо, и това беше изненадващо дори за нея със сприхавия й нрав, а после точно толкова бързо беше забравила за караницата.

Алис седна на най-близката скала. Всичко я болеше, беше й много криво. Знаеше, че разкопките са финансирани от частно лице и не са свързани с някой университет или учреждение, затова не попадат под ограниченията, които пречат на повечето археолози. По тази причина конкуренцията кой да бъде включен в експедицията е била много ожесточена. Шийла работеше в Ма д’Азил, само на няколко километра северозападно от Фоа, когато за пръв път чула, че в планината Сабартес ще има разкопки. Поне както разказваше самата тя, засипала доктор Брейлинг, ръководителя на експедицията, с какви ли не писма, препоръки и електронни съобщения и накрая преди година и половина той капитулирал. Дори по онова време Алис недоумяваше защо приятелката й е като обсебена и толкова държи да участва.

Алис погледна надолу към планината. Шийла почти не се виждаше, високото й стройно тяло беше закрито от храстите и зановеца. Дори и да искаше, Алис вече не можеше да я настигне.

Въздъхна. Пак беше объркала всичко. Да тръгне да копае сама! „Така е по-добре.“ Предпочиташе да върши всичко сама и да не разчита на никого. Но точно сега не беше сигурна, че има сили да се добере сама до лагера. Слънцето прежуряше, краката й се подкосяваха. Алис погледна раната на ръката си. Тя пак бе започнала да кърви, и то по-силно отпреди.

Младата жена огледа напечения от слънцето летен пейзаж в планината Сабартес, която си беше все така умиротворена, извън времето. За миг се почувства добре. После внезапно долови друго усещане и настръхна. Сякаш очакваше нещо. И го беше разпознала.

„Всичко завършва тук.“

Тя затаи дъх. Сърцето й заби по-ускорено.

„Завършва тук, където е започнало.“

Изведнъж съзнанието й се напълни с шепот, с несвързани звуци като повтарящо се ехо във времето. Пред очите й отново изникнаха думите, изсечени в горния край на стъпалата. Pas a pas. Те започнаха да се въртят в ума й като почти забравена приспивна песен.

„Това е невъзможно. Каква глупачка съм.“

Разтърсена, Алис се подпря на колене и се насили да се изправи. Трябваше да се върне в лагера, трябваше да се махне от слънцето, да пийне малко вода.

Заслиза бавно. Трябваше да се махне от кънтящия камък, от духовете, заселили се в него. Не знаеше какво става с нея, знаеше само, че трябва да бяга.

Закрачи все по-бързо и по-бързо, препъвайки се в камъните. Но думите се бяха впили в съзнанието й и се повтаряха високо и ясно като мантра.

„Стъпка по стъпка се стига далеч. Стъпка по стъпка.“

12.

Беше почти трийсет и три градуса на сянка. Наближаваше три часът следобед. Алис седеше под брезентовия навес и покорно пиеше оранжадата, която някой беше тикнал в ръцете й. Миришеше силно на брезент, на палатки и спирт.

Промиха раните й, а бинтованата й китка беше станала като топка за тенис.

„Сама си го навлече.“

Погледна се в огледалцето, окачено на една от подпорите на палатката. Видя в него малко сърцевидно лице с умни кафяви очи. Кожата под луничките й беше бяла. Изглеждаше ужасно. Косата й беше пълна с прах, по тениската й имаше петна засъхнала кръв.

Единственото, което Алис искаше, беше да се прибере в хотела във Фоа, да метне мръсните дрехи в мивката и да стои дълго под душа. После да отиде на площада, да си поръча бутилка вино и да не мърда до вечерта.

„И да не мисля за случилото се.“

Но вероятността за това бе твърде малка.

Преди половин час бяха дошли полицаите. До очуканите ситроени и рена на археолозите имаше цяла върволица бяло-сини полицейски автомобили. Приличаше на нашествие.

Алис очакваше да се заемат първо с нея, но след като потвърдиха, че именно тя е намерила скелетите, полицаите я оставиха за по-късно. Никой от останалите не идваше при нея. Алис ги разбираше. Тя беше виновната за цялата бъркотия. От Шийла нямаше и следа.

Полицаите бяха десетима, в светлосини ризи, с черни ботуши до коленете и с пистолети на кръста. Пъплеха по склона и си подвикваха нещо.

Веднага отцепиха пещерата с найлонова лента. Тишината в планината беше нарушена от врявата и от бръмченето на самозареждащи се фотоапарати.

Лекият ветрец донасяше откъм спрените автомобили гласове. Алис се обърна и видя, че доктор Брейлинг се качва по стъпалата заедно с Шийла и набит полицай, явно някакъв шеф.

— Очевидно е, че тези скелети не са на двамата души, които издирвате — настоя доктор Брейлинг. — Личи, че костите са на стотици години. Когато съобщих на властите, и за миг не ми е минавало през ума, че последиците ще бъдат такива. — Той махна с ръка наоколо. — Имате ли представа какви вреди нанасят подчинените ви? Уверявам ви, тази работа не ми харесва никак.

Алис огледа полицая, нисък мургав мъж на средна възраст с шкембе и с много малко коса. Едвам си поемаше дъх, жегата очевидно го мъчеше. Стискаше намачкана носна кърпа, с която без особен успех бършеше лицето и врата си. Алис забеляза кръговете пот под мишниците му и по маншетите на ризата.

— Извинявайте за безпокойството, господин директор — подхвана той бавно и любезно на английски. — Но тъй като експедицията е частна, съм сигурен, че ще обясните на спонсорите си за какво става въпрос.

— Това, че имаме щастието да ни финансира не учреждение, а частно лице, не променя нещата. Принудени сме не по своя воля да прекратим работа, което ни създава големи неудобства. Това, което правим тук, е изключително важно.

— Доктор Брейлинг — рече Нубел така, сякаш от известно време говорят едно и също, — аз съм с вързани ръце. Разследваме убийства. Видели сте обявите със снимките на двамата изчезнали, нали? Затова въпреки неудобствата сме длъжни да докажем по удовлетворителен начин, че костите, които сте намерили, не са на безследно изчезналите, и дотогава работата ще бъде прекратена.

— Не ставайте за смях, господин следовател. Не може да има никакво съмнение, че скелетите са на стотици години!

— Изследвали ли сте ги?

— Е, не — поруменя той. — Не цялостно, разбира се. Но е очевидно. Вашите криминалисти ще ме подкрепят.

— Не се и съмнявам, доктор Брейлинг, но дотогава… — Нубел сви рамене. — Нямам какво друго да ви кажа.

Шийла също се включи.

— Разбираме в какво положение се намирате, господин следовател, но можете ли поне да ни кажете кога ще приключите?

— Bientôt. Скоро. Не аз определям правилата.

Доктор Брейлинг вдигна отчаян ръце.

— В такъв случай ще бъда принуден да се обърна към някого от началниците ви! Това наистина е нелепо.

— Както решите — отвърна Нубел. — Междувременно ми изгответе списък на всички, които освен жената, намерила телата, са влизали в пещерата. Щом приключим с предварителното разследване, ще извадим телата от пещерата и вие с подчинените ви ще можете да си тръгнете.

Брейлинг тръгна нанякъде, Шийла хвана ръката на следователя и веднага след това я пусна. Двамата явно обсъждаха нещо. По едно време се обърнаха и погледнаха надолу към автомобилите. Алис също погледна натам, но не забеляза нищо интересно.

Мина половин час, а при нея все още не идваше никой.

Тя бръкна в раницата си, която Стивън или Шийла вероятно бяха свалили от планината, и извади молив и скицник. Отвори го на празна страница.

„Представи си, че стоиш на входа и гледаш прохода.“

Алис затвори очи и си представи как стои на входа. Скалата. Скалата бе изумително гладка, сякаш някой я е лъскал. Крачка напред, в мрака.

„Имаше лек наклон.“

Алис започна да рисува. Проход, отвор, пещера. Върху втори лист нарисува по-ниската част, от стъпалата до жертвеника и скелетите по средата. Отстрани на скицата на гроба състави списък на вещите: нож, кожена кесия, парче плат, пръстен. Отгоре пръстенът бе съвсем гладък и плосък, изненадващо дебел, с мъничка вдлъбнатинка по средата. Странното бе, че образът беше издълбан от вътрешната страна, където не можеше да го види никой. За него можеше да знае само човекът, който носи пръстена. Точно умалено копие на лабиринта, изсечен на стената зад жертвеника.

Алис се облегна на стола, кой знае защо, не й се искаше да повтори образа върху хартия. Колко ли беше голям? С диаметър някъде около метър и двайсет? Или повече? И с колко окръжности?

Тя нарисува кръг, с който запълни почти цялата страница, после спря. Колко черти? Алис знаеше, че ако види рисунката отново, ще я познае, но сега й беше трудно да си го припомни: беше държала пръстена само няколко секунди и беше видяла изсечения върху скалата лабиринт в далечината съвсем смътно в тъмнината.

Някъде в разхвърляния таван на паметта й се пазеха познанията, които сега й бяха необходими. Часовете по история и по латински в училище, документалните филми по Би Би Си, които, свита на канапето, беше гледала заедно с родителите си. В детската стая имаше дървена библиотечка с любимата й книга на долната лавица. Илюстрирана енциклопедия на древните митове с лъскави, шарени страници, които вече се бяха опърпали, толкова често Алис ги беше разгръщала.

„Имаше изображение на лабиринт.“

Тя отвори наум енциклопедията точно на тази страница.

„Но беше различен.“

Алис взе молива и опита отново. Нарисува вътре в първия кръг втори и се помъчи да ги съедини. Не успя. Следващият й опит не беше по-добър, по-следващият — също. Младата жена си даде сметка, че тук става въпрос не само колко са окръжностите, които се вплитат като спирала и се доближават до центъра, а че рисунката й поначало е сбъркана.

Но не се отказа, продължи да упорства, макар че първоначалното вълнение бе заменено с едва доловимо отчаяние. Купчинката смачкани на топка листове в краката й ставаше все по-голяма.

— Madame Tanner31?

Алис подскочи.

— Docteur32 — поправи тя по инерция мъжа и се изправи.

— Извинявайте, докторе. Казвам се Нубел. От криминалната полиция на департамент Ариеж.

Нубел й поднесе служебната си карта. Алис се направи, че я чете, като същевременно пъхаше всичко в раницата. Не искаше следователят да види неуспешните й рисунки.

— На английски ли предпочитате да говорим?

— Да, ще бъде по-лесно, благодаря ви.

Инспектор Нубел беше заедно с униформен полицай с будни шарещи очи. Изглеждаше така, сякаш току-що е завършил училище. Той не беше представен.

Нубел се намести на един от тесните сгъваеми столове. Едвам успя. Бедрата му стърчаха над брезентовата седалка.

— И така, госпожо, как се казвате?

— Алис Грейс Танър.

— Дата на раждане?

— Седми януари 1974 година.

— Омъжена ли сте?

— Важно ли е? — тросна се тя.

— Само за сведение, доктор Танър — отвърна меко следователят.

— Не, не съм омъжена — отвърна Алис.

— Адресът ви.

Алис му посочи най-подробно в кой хотел във Фоа е отседнала и домашния си адрес, като произнесе буква по буква непознатите английски имена.

— Не е ли далеч всеки ден да пътувате дотук от Фоа?

— Тук нямаше места, затова…

— Bien33. Доколкото разбрах, сте доброволка, нали?

— Да. Шийла… доктор О’Донъл е една от най-старите ми приятелки. Следвали сме заедно, преди да… — „Само отговаряй на въпросите. Не му разказвай живота си.“ — Просто съм дошла за кратко, да се видим. Доктор О’Донъл познава добре тази част на Франция. Когато се разбра, че трябва да дойда по работа в Каркасон, Шийла предложи да се отбия дотук за няколко дни. И да съчетая почивката с работата.

Нубел си записа в бележника.

— Значи не сте археолог?

Алис поклати глава.

— Но е прието на археологически разкопки да работят и доброволци, любители, които проявяват интерес, и студенти по археология, които вършат грубата работа.

— Колко доброволци сте тук?

Тя пламна, сякаш са я хванали в лъжа.

— Всъщност съм само аз. Останалите са археолози и студенти.

Нубел се вторачи в нея.

— И ще останете докога?

— Днес е последният ми ден.

— А Каркасон?

— В сряда имам насрочена среща там, после няколко дни ще поразгледам. В неделя се прибирам в Англия.

— Красив град — отбеляза мъжът.

— Никога не съм била там.

Нубел въздъхна и отново избърса с носната кърпа зачервеното си чело.

— И какво е естеството на тази среща?

— И аз не знам със сигурност. Една роднина, която живее във Франция, ми е завещала нещо. — Алис замълча, не й се говореше за това. — Ще науча повече на срещата с адвоката в сряда.

Нубел пак си записа. Алис се опита да разчете на обратно почерка, но не успя. За нейно облекчение следователят заговори за друго.

— Значи сте доктор… — подхвана той.

— Не съм лекарка — уточни Алис, доволна, че сега са на по-безопасна почва. — Преподавателка съм, имам научна степен. По литература на средноанглийски. — Нубел я погледна неразбиращо. — Не съм лекарка. Преподавателка в университет съм.

Нубел въздъхна и пак си записа нещо.

— Добре. На въпроса. — Тонът му вече не беше разговорен. — Работили сте сама горе. Това обичайна практика ли е?

Алис застана нащрек.

— Не — отвърна тя бавно, — но тъй като днес ми беше последният ден, исках да поработя, въпреки че колегата не беше тук. Бях сигурна, че сме открили нещо.

— Под големия камък пред входа ли? Само за да си изясня как се решава кой къде ще копае.

— Доктор Брейлинг и Шийла… доктор О’Донъл де, имат план какво искат да постигнат за времето, с което разполагат. И в съответствие с него разпределят участъците.

— Значи там ви е пратил доктор Брейлинг? Или доктор О’Донъл?

„Инстинктът. Просто знаех, че там има нещо.“

— Не. Качих се по-нависоко, защото бях сигурна, че там има нещо… — Тя се поколеба. — Не успях да намеря доктор О’Донъл, за да й искам разрешение… затова отидох на своя глава.

Нубел се свъси.

— Ясно. Значи сте работели. Камъкът се е плъзнал. Паднал е. После какво?

В паметта й наистина имаше големи празноти.

— После чух в прохода зад мен нещо и…

Изведнъж думите заседнаха на гърлото й. Нещо, което Алис беше потискала в съзнанието си, отново изникна с трясък, сякаш…

„Сякаш какво? — Тя си отговори сама: — Сякаш са ме намушкали.“ Точно така се чувстваше. Сякаш я пробожда острие. Болка нямаше, имаше само студен въздух, който нахлува бързо, и притъпен ужас.

„И после?“

Искряща светлина, ледена и безплътна. И лице, скрито вътре в нея. Лице на жена.

Гласът на Нубел се вклини в избилите на повърхността спомени и ги натроши на парчета.

— Доктор Танър!

„Дали не е било халюцинация?“

— Доктор Танър! Да доведа ли някого?

Алис го погледна невиждащо.

— Не, не, благодаря. Добре съм. От жегата е.

— Казахте, че ви е стреснал някакъв шум…

Тя си наложи да се съсредоточи.

— Да. В тъмното загубих ориентация. Не разбрах откъде е дошъл звукът и се уплаших. Сега си давам сметка, че са били Шийла и Стивън…

— Стивън ли?

— Стивън Къркланд. К-ъ-р-к-л-а-н-д.

Нубел обърна бележника към нея да провери дали е написал правилно името.

Алис кимна.

— Шийла забелязала камъка и дошла да види какво става. Стивън вероятно е тръгнал след нея. — Тя отново се поколеба. — След това вече не знам какво е станало. — Този път лъжата излезе с лекота от устата й. — Вероятно съм се препънала в стъпалата. Когато дойдох на себе си, чух, че Шийла ме вика.

— Доктор О’Донъл твърди, че когато са ви намерили, сте били в безсъзнание.

— За кратко. Най-много за минута-две. Поне така ми се стори.

— Друг път припадали ли сте, доктор Танър?

Алис трепна, когато в съзнанието й изникна ужасяващият спомен за първия припадък.

— Не — излъга тя.

Нубел не забеляза, че е пребледняла.

— Казвате, че е било тъмно и заради това сте паднали — рече той. — Но преди това сте имали светлина, нали?

— Имах запалка, но я изпуснах, когато чух шума. Пръстена също.

Следователят реагира на мига.

— Пръстен ли? — попита той рязко. — Не ми споменахте нищо за пръстен.

— Между скелетите имаше малък пръстен — поясни Алис, разтревожена от изражението на Нубел. — Взех го с пинцетите, за да го разгледам по-добре, но докато…

— Какъв пръстен? — прекъсна я следователят. — От какво беше направен?

— Не знам. От някакъв камък, не беше сребърен или златен. Всъщност не успях да го видя добре.

— Върху него имаше ли нещо? Букви, печат, изображение?

Алис понечи да отговори, но после изведнъж изгуби желание да продължи.

— Извинявайте. Всичко стана някак много бързо.

Известно време Нубел я гледа, сетне щракна с пръсти и повика младия полицай. На Алис й се стори, че момчето също е развълнувано.

— Био. Намерено ли е такова нещо?

— Не знам, господин инспектор.

— Тогава побързайте. Трябва да го потърсите… И уведомете господин Отие. Вървете! Бързо!

Болкоуспокояващите вече не действаха и Алис разтърка слепоочията си. Сякаш главата й беше стегната в обръч.

— Докосвали ли сте нещо друго, доктор Танър?

— Без да искам, изритах един от черепите и го разместих. Но освен това и пръстена не съм докосвала нищо. Вече ви казах.

— А предметът, който сте намерили под камъка?

— Катарамата ли? След като излязохме от пещерата, я дадох на доктор О’Донъл — уточни Алис и потрепери леко при спомена. — Не знам какво е направила с нея.

Нубел вече не я слушаше. От време на време поглеждаше през рамо. Накрая реши да не се преструва повече и затвори бележника.

— Бъдете така любезна да почакате малко, доктор Танър. Може би ще се наложи да ви задам още въпроси.

— Но аз нямам какво повече да ви кажа… — понечи да възрази тя. — Не може ли поне да отида при останалите?

— По-късно. Засега ви моля да останете тук.

Подразнена и капнала от умора, Алис се сгърби на стола, а Нубел излезе с тежка стъпка от палатката и тръгна нагоре по склона към неколцината полицаи, които оглеждаха големия камък.

Когато той се приближи, обръчът се разстъпи колкото Алис да зърне висок мъж в цивилни дрехи, който стоеше в средата.

Тя затаи дъх.

Мъжът беше облечен в добре скроен светлозелен костюм и в снежнобяла риза и очевидно беше някакъв шеф. Отдалеч личеше, че има власт, че е свикнал да заповядва. До него Нубел изглеждаше размъкнат. Алис усети как я побиват тръпки.

Мъжът се открояваше не само с облеклото и поведението си. Дори отдалеч Алис долови, че е силна, обаятелна личност. Лицето му беше бледо и изпито, черната коса беше пригладена назад над високото чело. У него имаше нещо отшелническо. Нещо познато.

„Не ставай смешна. Откъде ще го познаваш?“

Алис отиде до входа, откъдето загледа напрегнато как двамата мъже се отделят от групата. Говореха нещо. По-скоро говореше Нубел, а другият слушаше. След секунди той се обърна и се изкачи до входа на пещерата. Полицаят, оставен да пази, вдигна лентата, а мъжът с костюма се пъхна отдолу и изчезна в пещерата.

Кой знае защо, по дланите на Алис изби пот. Тя отново настръхна, както когато беше чула звука в пещерата.

„Ти си виновна. Ти го заведе там. — Алис се сепна. — Какви ги говориш? — Но гласът в главата й отказваше да замлъкне. — Ти го заведе там.“

Сякаш привлечени от магнит, очите й пак се насочиха към входа на пещерата. Това беше по-силно от нея. Само като си помислеше, че след всичко, което е било направено, та лабиринтът да остане скрит, мъжът все пак е влязъл вътре!

„Ще го намери.“

— Какво ще намери? — промърмори Алис.

И тя не знаеше.

Но съжали, че не е прибрала пръстена.

13.

Нубел не влезе в пещерата. Остана да чака зачервен в сивата сянка на издадената скала.

„Знае, че има нещо гнило“, помисли Алис. От време на време той казваше нещо на полицая отпред и пушеше цигара от цигара. Алис си пусна музика, та времето да минава по-бързо. В главата й забумтя „Никълбак34“ и заглуши всичко.

След петнайсет минути мъжът в костюма се появи отново. Нубел и полицаят на пост се изпъчиха и сякаш се източиха с три-четири сантиметра. Алис смъкна слушалките, върна стола на предишното му място и пак застана на входа на палатката, откъдето се виждаше по-добре.

Загледа как двамата мъже заслизаха от пещерата.

— Вече мислех, че сте ме забравили, инспекторе — каза тя, когато се приближиха.

Нубел промърмори някакво извинение, но не я погледна в очите.

— Това е господин Отие, доктор Танър.

Отблизо се потвърди първото впечатление на Алис, че е човек с обаяние. Но сивите му очи бяха студени и пронизващи. Тя застана нащрек. Опита да се пребори с неприязънта си и протегна ръка. След кратко колебание Отие я пое. Пръстите му бяха хладни, той се ръкува някак вяло. Алис изтръпна.

Побърза да пусне ръката му.

— Дали да не влезем вътре? — предложи той.

— И вие ли, господин Отие, сте от криминалната полиция?

В очите му за миг се мерна нещо, но не последва отговор. Притеснен от тишината, Нубел запристъпва от крак на крак.

— Господин Отие е от кметството в Каркасон.

— Така ли?

Тя беше изненадана, че Каркасон е към същия административен район, както Фоа.

Отие се настани на стола й и не й остави друг избор, освен да седне с гръб към входа. Алис беше нащрек, имаше чувството, че трябва да се пази от мъжа.

Той се усмихваше заучено, като политик. Очите му си оставаха безучастни.

— Имам един-два въпроса, доктор Танър.

— Съмнявам се, че мога да ви кажа нещо повече. Вече съобщих на господин следователя всичко, което помня.

— Инспектор Нубел ми изложи накратко показанията ви, но ще ви моля да ги повторите още веднъж. Има несъответствия, някои подробности в тях, които трябва да изясним. Не е изключено да сте забравили нещо, което преди ви се е сторило несъществено.

Алис едва се сдържа да не избухне.

— Казах всичко на господин следователя — повтори вироглаво тя.

— Нека, доктор Танър, започнем от мига, когато сте влезли в пещерата. Стъпка по стъпка.

Алис трепна. „Стъпка по стъпка ли?“ Дали Отие не я проверяваше? Лицето му не издаваше нищо. Погледът на младата жена падна върху златното кръстче, което мъжът носеше около врата си, после пак върху сивите му очи, вторачени в нея.

Алис усети, че няма избор, и започна отново. В началото Отие я слушаше напрегнато и съсредоточено, без да я прекъсва. После започна разпитът. „Опитва се да ме хване натясно.“

— Доктор Танър, ясно ли се виждаха думите в горния край на стъпалата? Поспряхте ли, за да ги прочетете?

— Повечето букви се бяха заличили — отвърна тя предизвикателно, така че Отие да я опровергае. Когато той не го направи, Алис усети как я плисва задоволство. — Слязох по стъпалата до жертвеника. И тогава видях скелетите.

— Докосвали ли сте ги?

— Не.

Отие издаде тих звук, сякаш не й вярваше, сетне бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Това ваше ли е? — попита и разтвори длан, в която държеше синята пластмасова запалка.

Алис понечи да си я прибере, но Отие дръпна ръка.

— Може ли да я взема?

— Ваша ли е, доктор Танър?

— Да.

Той кимна и пак я пусна в джоба си.

— Твърдите, че не сте пипали телата, но на инспектор Нубел сте казали друго.

Алис се изчерви.

— Стана случайно. Ритнах един от скелетите, но не съм ги пипала.

— Доктор Танър, ще стане по-лесно, ако само отговаряте на въпросите ми.

Същият студен твърд глас.

— Не виждам какво…

— Как изглеждаха? — попита рязко Отие.

Алис долови, че Нубел трепва от грубия тон, но не направи нищо, за да спре шефа си. Страшно притеснена, младата жена се опита да отговаря точно и ясно.

— И какво видяхте между скелетите?

— Кама, някакъв нож. Както и кесия, според мен кожена. — „Не се поддавай на сплашването му.“ — Не съм сигурна, защото не съм я докосвала.

Отие присви очи.

— Погледнахте ли какво има в кесията?

— Казах ви, не съм пипала нищо…

— Ако не броим пръстена. — Мъжът внезапно се наведе напред. Приличаше на змия, която се кани да ухапе. — И точно това ми се вижда доста загадъчно, доктор Танър. Питам се защо сте проявили интерес точно към пръстена и сте го вдигнали, а всичко останало сте оставили непокътнато.

Алис го погледна в очите.

— Пръстенът просто привлече погледа ми, нищо повече.

Отие се засмя ехидно.

— В почти непрогледната тъмнина на пещерата забелязвате именно този мъничък предмет, така ли? Колко голям е той? Колкото монета от едно евро ли? По-голям, по-малък?

„Не му казвай нищо.“

— Предполагам, че сам сте могли да прецените колко голям е — отговори тя хладно.

Мъжът се усмихна. С усещането, че потъва, Алис си даде сметка, че някак се е превърнала в играчка в ръцете му.

— Де да можех, доктор Танър — рече той меко. — Така стигаме до същността на въпроса. Пръстен няма.

Алис се вцепени.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Пръстенът не е там. Всичко останало си стои, общо взето, както го описвате. Но пръстен няма.

Когато Отие сложи ръце върху стола й и доближи дългото си бледо лице до нейното, Алис се дръпна назад.

— Какво сте направили с него, Алис? — прошепна Отие.

„Не му позволявай да те нагрубява.“

— Обясних ви какво точно се случи — отвърна тя, като се помъчи да се отърси от страха си. — Пръстенът се изплъзна от ръката ми, когато изпуснах запалката. Ако го няма там, значи някой го е взел. Но не съм аз. — Стрелна с очи Нубел. — Ако го бях взела, щях да кажа още на първия разпит.

— Никой, освен вас не твърди, че е виждал тайнствения пръстен — натърти Отие, без да обръща внимание на думите й — и затова остават само две възможности. Или не сте видели добре. Или сте взели пръстена.

Инспектор Нубел най-после се намеси.

— Господин Отие, наистина не мисля, че…

— Не ви плащат да мислите — тросна се другият мъж, без дори да поглежда следователя. Нубел се изчерви. Отие продължи да гледа вторачено Алис. — Само излагам фактите.

Тя разбра, че участва в битка, ала никой не й беше съобщил правилата. Казваше истината, а не знаеше как да убеди Отие.

— След мен в пещерата влизаха много хора — заяви тя упорито. — Криминалистите, полицаите, инспектор Нубел, вие. — Алис го погледна предизвикателно. — Самият вие бяхте вътре доста дълго. — Нубел затаи дъх. — Шийла О’Донъл може да потвърди казаното от мен за пръстена. Защо не питате нея?

Той пак се подсмихна.

— Питах я. Тя каза, че не знае нищо за никакъв пръстен.

— Но аз й обясних всичко — извика Алис. — Тя също го търси.

— Нима твърдите, че доктор О’Донъл е огледала гроба? — попита рязко Отие.

От страх младата жена не можеше да мисли. Вече не помнеше какво е казала на Нубел и какво е премълчала.

— Доктор О’Донъл ли ви разреши да работите там?

— Не точно — рече Алис. Паниката й се засили.

— А направи ли тя нещо, с което да ви попречи да работите в тази част на планината?

— Не е толкова просто.

Отие се облегна на стола.

— В такъв случай се опасявам, че нямам избор.

— Нямате избор за какво?

Той стрелна с поглед раницата й. Алис се втурна към нея, но се забави. Отие я грабна пръв и я тикна на инспектор Нубел.

— Нямате никакво право — изкрещя младата жена. Обърна се към следователя. — Той няма право, нали? Защо не го спрете?

— Защо възразявате, нали нямате какво да криете? — подметна Отие.

— Въпросът е принципен! Нямате право да ровите из вещите ми.

— Господин Отие, не съм сигурен…

— Изпълнявайте нареждането, Нубел.

Алис се опита да дръпне раницата. Отие се пресегна светкавично и я сграбчи за китката. Тя се вцепени от физическия допир. Краката й започнаха да треперят — не знаеше дали от гняв или от страх.

Отскубна ръката си от хватката на Отие и се облегна задъхана, а Нубел претърси джобовете на раницата.

— Продължавайте. Побързайте!

Алис знаеше, че е въпрос на секунди да намери скицника. Той срещна погледа й. „И на него му е неприятно.“ За беда и Отие забеляза лекото колебание на Нубел.

— Какво става, инспекторе?

— Няма пръстен.

— Какво открихте? — попита Отие и протегна ръка.

Нубел неохотно му подаде скицника. Другият мъж го разлисти с покровителствено изражение. След това присви очи и Алис долови в тях искрена изненада.

Отие рязко затвори скицника.

— Благодаря за… съдействието, доктор Танър — каза той и стана.

Алис също стана.

— Рисунките ми, ако обичате — каза тя, като се постара гласът й да не трепва.

— Ще ви бъдат върнати, след като приключим — отвърна Отие и пъхна скицника в джоба си. — Раницата също. Инспектор Нубел ще ви издаде разписка, ще донесе и показанията, за да ги подпишете.

Алис беше изненадана от внезапния край на разпита. Докато се окопити, Отие вече беше излязъл от палатката, отнасяйки вещите й.

— Защо не го спрете? — обърна се Алис към Нубел. — Не си мислете, че ще му се размине току-така.

Изражението на следователя стана по-твърдо.

— Ще ви върна раницата, доктор Танър. Моят съвет е да си продължите почивката. Забравете за случилото се.

— И дума да не става, ще му потърся сметка за това отношение — подвикна Алис, но Нубел вече си беше тръгнал и я беше оставил сама насред палатката.

Тя не разбираше какво става. Беше бясна не само на Отие, но и на себе си, задето се е оставила да я сплашат. „Но той е различен.“ Никога досега не беше реагирала толкова остро срещу някого.

Малко по малко дойде на себе си. Изкушаваше се да се оплаче още сега от Отие на доктор Брейлинг и дори на Шийла, искаше да направи нещо. После се отказа. Сега беше персона нон грата.

Докато обмисляше случилото се и търсеше някаква логика, Алис се видя принудена да се задоволи да състави наум жалба. Малко по-късно друг полицай й донесе показанията да ги подпише. Алис ги прочете внимателно, те обаче отразяваха съвсем точно казаното от нея, затова се подписа без колебание в долния край на страницата.

Пиренеите вече бяха окъпани в нежна червеникава светлина, когато тленните останки най-сетне бяха извадени от пещерата. Мрачното шествие заслиза по склоновете към поляната с полицейските автомобили.

Алис отиде при другите на билото на хълма, за да види как полицаите качват тленните останки в катафалката. Всички мълчаха. Вратите бяха затворени, после автомобилът набра скорост сред градушка от камъчета и прах. Повечето колеги на Алис се върнаха веднага да си приберат вещите, наглеждани от двама полицаи, които щяха да останат да пазят тук. Алис поизостана, не искаше да се среща лице в лице с никого. Загледа как конвоят криволичи през долината, докато накрая се превърна в размазано петно на хоризонта.

Лагерът наоколо беше притихнал. Алис изведнъж забеляза, че Отие още не е заминал. Тя се приближи и загледа с любопитство как той слага внимателно сакото си на задната седалка на скъпата сребриста кола. Затръшна вратата, после извади от джоба си клетъчен телефон. Барабанеше тихо с пръсти по покрива на автомобила, докато чакаше да го свържат.

Когато заговори, беше лаконичен.

— Вече го няма там — беше единственото, което каза.

14.

Шартр

Величествената готическа катедрала „Нотр Дам“ в Шартр се извисяваше над пъстрата шарка на оранжевите покриви и фронтони, над обкованите до половината с дърво къщи и над сградите от варовик в историческия център на града. Река Йор лъкатушеше в шарената сянка на късното следобедно слънце, под оживената плетеница от тесни криви улички.

Пред Западната врата на катедралата се тълпяха туристи. Мъжете насочваха като пистолети видеокамерите и по-скоро записваха, отколкото да изживяват бляскавия калейдоскоп от багри, плиснали се от трите стреловидни прозореца над Кралската врата.

До осемнайсети век деветте врати на катедралата са могли да се запечатват в случай на опасност. Портите бяха махнати преди много време, но нагласата си оставаше. Шартр още беше град, състоящ се от две части: стара и нова. Най-скъпите улици се намираха северно от Манастира, където навремето се е възправял Дворецът на епископа. Постройките от светъл камък гледаха властно към катедралата, обвита с многовековното влияние и сила на Римокатолическата църква.

На улица „Шовал Блан“ се открояваше къщата на рода Орадор. Беше надживяла Френската революция и нацистката окупация и сега се възправяше като паметник на старите пари. Месинговото чукче и пощенската кутия проблясваха, декоративните растения в саксиите от двете страни на стълбището бяха оформени съвършено.

От вратата се влизаше в огромен вестибюл. Подът беше от тъмно, лъснато до блясък дърво, на овалната маса в средата имаше тежка стъклена ваза с току-що набрани амарилиси. Покрай стените имаше витринки, свързани с аларма. В тях беше подредена безценна сбирка от древноегипетски предмети — Орадорови се бяха сдобили с тях в началото на деветнайсети век, след победоносното завръщане на Наполеон от кампаниите в Северна Африка. Това бе една от най-големите частни колекции с древноегипетски произведения на изкуството.

Сегашната глава на рода, Мари-Сесил дьо л’Орадор, търгуваше с антики от всички времена и епохи, но и тя като дядо си предпочиташе средновековното минало. На стената с ламперия срещу входната врата бяха окачени два големи френски гоблена, които Мари-Сесил беше закупила вече след като бе наследила къщата преди пет години. Най-ценните вещи, които родът притежаваше: картини, накити, ръкописи, бяха заключени в касата, далеч от любопитните очи.

В голямата спалня на първия етаж с изглед към улица „Шовал Блан“ сегашният любовник на Мари-Сесил — Уил Франклин, лежеше по гръб на леглото с балдахин, завит до кръста с чаршаф.

Беше пъхнал под главата си ръце със силен тен, а красивото му лице с усмивка като на момченце, което се е изгубило, беше обрамчено със светлокестенява коса, тук-там изрусена от престоя му в Мартас Вайнярд35, където като малък бе ходил всяко лято.

Мари-Сесил седеше в богато украсено кресло в стил „Луи XIV“ до камината и беше кръстосала дългите си красиви крака. Късата й копринена нощница с цвят на слонова кост блещукаше на фона на тъмносинята плюшена тапицерия.

Тя беше с характерния профил на рода Орадор, бледа орлова хубост, но устните й бяха големи и чувствени, а зелените й като на котка очи бяха с гъсти тъмни мигли. Съвършено подстриганите й черни къдри стигаха до изваяните й рамене.

— Невероятна стая — отбеляза Уил. — Съвършен декор за теб. Скъпа, обзаведена с изтънчен вкус.

Мари-Сесил се пресегна да угаси цигарата и мъничките й диамантени обици проблеснаха.

— Била е на дядо ми.

Английският й беше безупречен, с едва доловим френски акцент, който още възбуждаше Уил. Тя се изправи, прекоси безшумно по дебелия светлосин мокет стаята и отиде при него.

Той й се усмихна с очакване — беше усетил неповторимата й миризма: секс, „Шанел“ и едва доловимия дъх на цигари „Голоаз“.

— Обърни се — нареди му Мари-Сесил и той се подчини.

Тя започна да разтрива врата и широките му рамене. Уил усети как от допира й тялото му се отпуска. И двамата не обърнаха внимание на звука от входната врата, която се отвори и пак се затвори.

На вратата на спалнята се почука силно два пъти.

— Maman36!

Уил изтръпна.

— Няма страшно, синът ми — успокои го Мари-Сесил. — Какво има, Франсоа-Батист?

— Maman! Трябва да поговоря с теб.

Уил надигна глава.

— Мислех, че ще се върне чак утре.

— Не.

— Maman! — повтори Франсоа-Батист. — Важно е!

— Ако преча… — рече смутен Уил.

Мари-Сесил продължи да разтрива раменете му.

— Той знае, че не бива да ме безпокои. Ще поговоря с него по-късно. Pas maintenant37, Франсоа-Батист — подвикна тя. После заради Уил добави и на английски, докато прокарваше длани по гърба му: — Сега не е… удобно.

Все по-притеснен, Уил се обърна по гръб и седна. Познаваше Мари-Сесил от три месеца, а никога не беше виждал сина й. Франсоа-Батист все го нямаше — първо беше в университета, после отиде на почивка заедно с приятели. Чак сега на Уил му хрумна, че Мари-Сесил нарочно е наредила нещата така.

— Ще разговаряш ли с него?

— Ако така ще бъдеш по-спокоен — отвърна тя и бавно стана от леглото.

Открехна съвсем леко вратата. Последва приглушен разговор, който Уил не чу, сетне тупуркане надолу към вестибюла. Мари-Сесил завъртя ключа в ключалката и пак се обърна към Уил.

— Сега по-добре ли е? — попита тя тихо.

Върна се бавно при него, като го гледаше премрежено през дългите си тъмни мигли. В движенията й имаше нещо преднамерено, сякаш предварително репетирано, но въпреки това Уил усети как тялото му откликва.

Мари-Сесил го събори на леглото и го яхна, като обви тънките си ръце около раменете му. Острите й нокти оставиха леки драскотинки по кожата му. Уил усети как коленете й го притискат отстрани. Прокара пръсти по гладките й красиви ръце, после загали през коприната гърдите й. Тънките презрамки се смъкнаха от изваяните й рамене.

Клетъчният телефон, оставен на нощното шкафче, иззвъня. Уил не му обърна внимание.

— Ще се обадят пак, ако е важно.

Мари-Сесил погледна номера на дисплея. Настроението й веднага се промени.

— Трябва да вдигна!

Уил се опита да я спре, но тя го изтика припряно.

— Не сега.

Наметна се и отиде на прозореца.

— Oui. J’écoute38.

Уил чу пукот по линията.

— Trouve-le, alors39! — каза жената и прекъсна връзката.

Лицето й пламна от гняв, тя се пресегна за цигара и я запали.

Ръцете й трепереха.

— Да не е станало нещо?

Уил реши, че Мари-Сесил не го е чула. Тя сякаш беше забравила за него. После вдигна поглед.

— Изникна нещо.

Уил зачака, докато накрая не разбра, че няма да получи друго обяснение и Мари-Сесил разчита той да си тръгне.

— Извинявай — рече тя помирително. — Предпочитам да остана с теб, но…

Подразнен, Уил стана от леглото и си обу дънките.

— Ще се видим ли на вечеря?

Тя направи физиономия.

— Заета съм. Имам работа, ако случайно си забравил. — Жената сви рамене. — По-късно, oui?

— Колко късно е по-късно? Десет часът? Полунощ?

Тя се приближи до Уил и вплете пръсти в неговите.

— Извинявай.

Уил се опита да се дръпне, макар че Мари-Сесил не го пускаше.

— Постоянно го правиш. Никога не знам какво става.

Мари-Сесил се приближи, така че той да усети през тънката коприна гърдите й. Въпреки че беше ядосан, Уил почувства как се възбужда.

— По работа е — прошепна тя. — Нямаш причини да ревнуваш.

— Не ревнувам. — Уил не помнеше вече колко пъти бяха водили този разговор. — По-скоро…

— Довечера — каза тя и го пусна. — Трябва да се приготвя.

Влезе в банята и затвори вратата.

След като си взе душ, Мари-Сесил с облекчение видя, че Уил си е тръгнал. Нямаше да се изненада, ако го беше заварила да се излежава още с изражение на момченце, което се е изгубило.

Вече я дразнеше с настойчивостта си. Искаше да му отделя все повече време и внимание — нещо, за което тя не беше готова. Уил явно не разбираше естеството на отношенията им. Очевидно се налагаше да му го изясни.

Реши сега да не мисли за него. Огледа се. Камериерката беше идвала да почисти в стаята. Нещата й бяха оставени на леглото. До него бяха сложени златистите ниски обувки, ръчна изработка.

Мари-Сесил извади от табакерата поредната цигара. Пушеше много, но тази вечер беше нервна. Първо почука с филтъра по капака на табакерата и чак тогава запали. Поредният навик, който беше наследила заедно с толкова много други неща от дядо си.

Отиде до огледалото и тръсна от раменете си белия копринен халат. Той се нагъна в краката й. Погледна оценяващо образа в огледалото. Стройно тяло, което в разрез с модата бе бяло, налети стегнати гърди, безупречна кожа. Мари-Сесил прокара ръка по тъмните зърна, сетне надолу по ханша и плоския си корем. Около очите и устата й може би имаше една-две нови бръчки, но иначе времето почти не беше й се отразило.

Позлатеният часовник върху полицата над камината отброи часа и й напомни, че трябва да се приготви. Тя се пресегна и свали от закачалката дългата до земята прозрачна мантия. Отпред беше с шпиц деколте и беше шита специално за нея.

Мари-Сесил пристегна върху високите си рамене връзките — тесни златисти панделки, — после седна пред тоалетката. Зае се да разресва с четка косата си, като усукваше около пръста си къдриците, докато те не заблестяха като лъснат черен кехлибар. Обичаше този миг, когато се преобразяваше в Navigataire40. Това я свързваше през времето с всички, които преди нея бяха изпълнявали същата роля.

Мари-Сесил се усмихна. Само дядо й би разбрал как се чувства сега. Неописуемо щастлива, въодушевена, непобедима. Тази вечер не, но следващия път, когато го направеше, щеше да бъде на мястото, където навремето са стояли предците й. Ала не и дядо й. Болеше я много, че пещерата е само на хвърлей от мястото, където преди половин век дядо й бе правил археологически разкопки. Бил е прав още от самото начало. Ако ги беше преместил само няколко километра на изток, именно той, а не Мари-Сесил, щеше да се изправи, за да промени хода на историята.

След смъртта му преди пет години тя стана наследница на рода Орадор. Това беше роля, за която дядо й я беше подготвял, откакто Мари-Сесил се помнеше. Баща й — единственият му син — го беше разочаровал. Тя го знаеше от най-ранна възраст. Когато Мари-Сесил навърши шест години, дядо й се зае лично с образованието и обучението й: обществено, научно и философско. Той имаше страст към красивото в живота и изумителен усет за багрите и добрата изработка. Мебели, гоблени, облекло, картини, книги — вкусът му беше безупречен. Всичко, което Мари-Сесил ценеше у себе си, беше усвоила от него.

Беше я подготвил и за властта, как да я прилага и как да я задържи. Когато тя навърши осемнайсет години и дядо й реши, че е готова, той лиши сина си от наследство и прехвърли всичко на нейно име.

В отношенията им имаше само една спънка: неочакваната й и нежелана бременност. Колкото и да се беше посветил на Търсенето на древната тайна на Граала, дядо й беше заклет правоверен католик и не одобряваше извънбрачните деца. И дума не можеше да става Мари-Сесил да махне детето. Или да го даде за осиновяване. Дядо й я допусна отново в живота си едва след като се убеди, че майчинството не е подкопало решимостта й и дори обратното, изострило е амбициите и безпощадността й.

Тя всмукна дълбоко от пърлещия дим на цигарата, който проникна в гърлото и белите й дробове, и съжали, че помни толкова добре всичко. Дори след двайсет години споменът за заточението й я изпълваше с ледено отчаяние. Дядо й предпочиташе да го нарича отлъчване.

Уместно описание. По онова време Мари-Сесил се чувстваше едва ли не мъртва.

Тя тръсна глава, за да прогони сълзливите си мисли. Тази вечер не искаше нищо да помрачава настроението й. Не можеше да допусне нещо да хвърли сянка точно тази вечер. Не можеше да допусне грешки.

Извърна се отново към огледалото. Първо си сложи блед фон дьо тен, после и златиста пудра, която отразяваше светлината. След това очерта клепачите и веждите си с плътен черен молив, за да открои тъмните мигли и черните зеници, сетне нанесе зелени сенки, които като паунова опашка преливаха във всички оттенъци. Избра за устните си златисто червило. Накрая пръсна във въздуха малко парфюм, който полепна като мъгла по кожата й.

Върху тоалетката бяха подредени три кутии от червена кожа с месингови закопчалки, лъскави и блещукащи. И трите церемониални накита бяха на стотици години, но бяха точно копие на украшения отпреди хилядолетия. В първата кутия имаше диадема, която приличаше на тиара и бе по-широка в средата; във втората бяха сложени два амулета с формата на змии с блещукащи изумруди вместо очи; третата съдържаше огърлица от масивно злато с орнамент, окачен по средата. Лъскавите повърхности бяха отглас, въображаем спомен за прахта и горещината в Древен Египет.

След като се приготви, Мари-Сесил отиде на прозореца. Под нея улиците на Шартр се бяха разпрострели като върху пощенска картичка; делничните магазини и ресторанти се бяха сгушили в сянката на величествената готическа катедрала. Не след дълго от същите тези къщи щяха да излязат мъжете и жените, избрани да участват в обреда довечера.

Мари-Сесил затвори очи. Сега вече не виждаше познатите очертания на града и притъмнелия хоризонт, острата кула и сивата манастирска ограда. Вместо това виждаше, представяше си целия свят, който наподобяваше блещукаща карта и се беше ширнал пред нея.

Най-сетне беше достатъчно тя да се пресегне, за да го вземе.

15.

Фоа

Алис се сепна и подскочи от упоритото звънене в ухото й.

— „Къде ли съм, да го вземат мътните?“

Бежовият телефон на лавицата над леглото иззвъня отново.

„Ами да.“ В хотелската стая във Фоа. Беше се върнала от мястото на разкопките, беше опаковала част от багажа си, после си беше взела душ. Последното, което помнеше, бе, че е полегнала за пет минути.

Затърси опипом слушалката.

— Oui. Allo?

Собственикът на хотела господин Ано говореше със силен местен акцент: широки гласни и носови съгласни. Алис го разбираше трудно и на живо. А по телефона, без помощта на веждите и на ръкомахането, това си беше невъзможно. Звучеше й като герой от карикатура.

— По-бавно, ако обичате — каза Алис. — Говорите много бързо. Не разбирам.

Настъпи мълчание. Някъде встрани се чу шушукане. После се обади госпожа Ано, която обясни, че някой чакал Алис на рецепцията.

— Жена? — попита тя обнадеждена.

Беше оставила бележка за Шийла в хотела на археологическата експедиция и две съобщения на гласовата й поща, но без резултат.

— Не, мъж — отвърна съдържателката.

— Добре — въздъхна Алис. — Идвам след две минути.

Прокара гребена през още влажната си коса и набързо облече фланелка и пола. Нахлузи еспадрилите и като се питаше кой ли я търси, се отправи към рецепцията.

Основният екип на археологическата експедиция беше отседнал в хотелче близо до мястото на разкопките. Алис вече се беше сбогувала с онези, които изобщо й обърнаха внимание. Никой друг не знаеше къде е. Алис беше скъсала с Оливър, кой ли наистина я беше издирил чак тук?

На рецепцията нямаше никой. Младата жена се взря в здрача, очакваше госпожа Ано да седи зад високото дървено бюро. Съдържателката обаче я нямаше. Алис надзърна към фоайето. Нямаше никой на старите ракитови столове и на двете кожени канапета край камината. Не се помръдваше и клюмналата въртяща се поставка за пощенски картички с изгледи от Фоа и Ариеж.

Алис се върна на рецепцията и натисна звънеца. Нанизите едри мъниста на вратата се раздвижиха и откъм помещенията, където живееха съдържателите, се показа господин Ано.

— Разбрах, че някой ме търси?

— Там — потвърди той и се надвеси над бюрото, за да й покаже.

Алис поклати глава.

— Няма никой.

Съдържателят заобиколи рецепцията, за да погледне, после сви рамене, изненадан, че във фоайето няма никой.

— Отвън ли?

Господин Ано изобрази с ръце мъж, който пуши.

Хотелът се намираше на малка пресечка, свързваща главната улица, където имаше само учреждения и закусвални и където беше пощата, невероятна сграда в стил ар деко от трийсетте години на двайсети век, с по-живописния средновековен център на Фоа и неговите кафенета и антиквариати.

Алис погледна наляво, после надясно, но не забеляза никого. По това време на деня всички магазини бяха затворени и улицата беше почти безлюдна.

Озадачена, тя се обърна и понечи да влезе в хотела, когато от един вход изникна мъж. Беше на двайсетина години и бе облечен във възголям светъл летен костюм. Гъстата му черна коса беше подстригана съвсем късо, очите му не се виждаха от тъмните очила. Държеше цигара.

— Доктор Танър.

— Да — потвърди предпазливо Алис. — Вие ли ме търсите?

Мъжът бръкна в горния джоб на сакото си и й подаде плик.

— Това е за вас. Заповядайте.

Постоянно се озърташе, явно се притесняваше да не ги видят. Изведнъж Алис го позна — беше младият униформен полицай, който придружаваше инспектор Нубел.

— Вече съм ви срещала, нали? На връх Суларак.

Младежът премина на английски.

— Много ви моля — рече той припряно. — Вземете го.

— Бяхте заедно с инспектор Нубел, нали? — настоя Алис.

По челото на младежа бяха избили капчици пот. Изненадващо сграбчи Алис за ръката и тикна в нея плика.

— Ей! — възнегодува тя. — Какво е това?

Но младежът вече беше изчезнал.

Алис погледна писмото в ръката си, сякаш беше бомба, после си пое дълбоко дъх и го отвори. Вътре имаше лист за писма, на който с главни букви беше драснато „APPELEZ41“. Отдолу имаше телефонен номер: 02-68-72-31-26.

Алис се начумери. Номерът не беше тукашен. Кодът на Ариеж беше 05.

Обърна листа. Нямаше нищо. Понечи да изхвърли бележката, сетне размисли. „Засега ще я запазя.“ Пъхна я в джоба си, а плика метна в кошчето. Прибра се в хотела озадачена.

Така и не забеляза мъжа, който излезе от кафенето отсреща, приближи се до кошчето и извади плика.

С разтуптяно сърце Ив Био най-после спря да тича. Наведе се и се подпря на колене, за да си поеме дъх. Високо над него вече цяло хилядолетие се възправяше замъкът Фоа. Той олицетворяваше независимостта на областта и беше единствената по-голяма крепост, която по време на кръстоносния поход срещу Лангедок не е била превзета. Убежище за катарите и за борците за свобода, прогонени от градовете и равнините.

Био знаеше, че го следят. Които и да бяха, дори не правеха усилие да се крият. Пъхна ръка под сакото си и напипа пистолета. Поне беше свършил каквото му беше заръчала Шийла. Може би щеше да се измъкне, стига да успееше да премине границата и да се прехвърли в Андора, преди те да са се усетили. Сега вече разбираше, че е твърде късно да спре събитията, за които сам бе допринесъл толкова много. Сторил бе всичко, каквото му наредиха, жената обаче се връщаше отново и отново. Каквото и да правеше Био, то все беше недостатъчно.

Пакетът беше заминал с последната поща при баба му. Тя знаеше как да постъпи. Това беше единственото оправдание, което Био намираше за стореното от него.

Огледа улицата и в двете посоки. Никой.

Пое отново към къщи по дълъг, нелогичен път, в случай че го причакваха. Ако се прибереше от тази посока, щеше да ги види пръв.

Докато прекосяваше покрития пазар, подсъзнателно мерна сребристия мерцедес на площад „Сен Волюзиан“, но не му обърна внимание. Не чу тихото кашляне на двигателя, нито смяната на скоростите, когато автомобилът се заплъзга меко по калдъръмената улица на стария средновековен град.

Слезе от тротоара и тръгна да пресича. Автомобилът набра внезапно скорост и се изстреля напред. Младежът рязко се обърна, вцепенен от ужас. Тъп удар и краката му се подкосиха, а тялото му, останало без опора, бе отхвърлено върху предното стъкло на мерцедеса. За стотна от секундата Био се извиси във въздуха, а сетне беше запратен с все сила към желязната подпора на наклонения покрив на пазара.

Младежът увисна там като дете на въртележка в лунапарк. Земното притегляне го повлече надолу и той се свлече, оставяйки кървавочервена следа върху стълба от черен метал.

Мерцедесът не спря.

Хората от заведенията наоколо изскочиха на улицата. Две жени надзърнаха от прозорците с изглед към площада. Собственикът на кафене „Пе Ме Ю“ погледна навън и се втурна да звъни на полицията. Някаква жена се разпищя, но бързо млъкна. Около тялото се струпа тълпа.

В началото Алис не обърна внимание на врявата. Но воят на сирените я накара да отиде на прозореца в хотелската стая.

„Това няма нищо общо с теб.“

Беше излишно да се забърква, но водена от неосъзнат импулс, Алис изхвърча от стаята.

Тясната уличка беше препречена от полицейски автомобил с включен буркан.

— Човек не е в безопасност никъде — промърмори някаква американка на мъжа си, — дори в Европа.

Предчувствията на Алис се засилиха. От една пресечка изникна втори полицейски автомобил, който закова спирачки до първия. Лицата се обърнаха, гората от ръце, крака и тела изтъня и Алис успя да види тялото на земята. Светъл костюм, черна коса, слънчеви очила с кафяви стъкла и златна рамка, отхвърчали малко встрани.

„Изключено е да е той.“

Алис си запроправя път. Момчето лежеше неподвижно. Тя пипна по инерция листчето в джоба си. „Не може да е съвпадение.“

Вцепенена от ужас, заотстъпва назад. Затръшна се врата на автомобил. Алис подскочи и се обърна точно когато инспектор Нубел слизаше от седалката зад волана. Тя се шмугна в навалицата. С наведена глава, тръгна инстинктивно през площада, по-далеч от Нубел.

Веднага щом зави зад ъгъла, хукна презглава.

— S’il vous plait42 — изкрещя Нубел и започна да се провира през насъбралите се. — Police. S’il vous plait43.

Ив Био се беше проснал върху безмилостната земя, ръцете му бяха под прав ъгъл. Единият крак на младежа беше подвит под него и явно беше счупен, от панталона му стърчеше бялата кост на глезена. Другият беше обърнат неестествено. Една от светлокафявите мокасини се беше изхлузила.

Нубел приклекна и се опита да провери дали има пулс. Момчето още дишаше, но съвсем повърхностно, а кожата му беше студена и очите бяха затворени. Нубел чу в далечината очаквания вой на линейка.

— Ако обичате — извика той отново и се изправи. — Отстъпете назад.

Пристигнаха още два полицейски автомобила. По радиовръзката бе съобщено, че има ранен полицай, и затова на местопроизшествието вече имаше повече пазители на реда, отколкото любопитни. Те отцепиха улицата и отделиха очевидците на произшествието от зяпачите. Бяха делови и напрегнати.

— Не беше злополука, господин инспектор — поясни американката. — Колата тръгна право към него, движеше се много бързо. Беше невъзможно да се спаси.

Нубел я погледна изпитателно.

— Присъствали сте на злополуката, така ли, госпожо?

— Разбира се.

— Видяхте ли какъв беше автомобилът? Марката?

Тя поклати глава.

— Сребрист, само това мога да кажа.

Жената се обърна към съпруга си.

— Мерцедес — уточни той веднага. — И аз не успях да го разгледам добре. Обърнах се чак когато чух шума.

— Регистрационният номер?

— Струва ми се, че завършваше с единайсет. Всичко се разигра много бързо.

— Улицата беше почти безлюдна, господин полицай — повтори американката, сякаш се опасяваше, че той не я възприема сериозно.

— Видяхте ли колко души има вътре?

— Със сигурност един отпред. Но не мога да кажа дали и отзад имаше хора.

Нубел възложи на един от полицаите да запише подробностите, после отиде при задната врата на линейката, където качваха с носилка Био. Вратът и главата му бяха подпрени на шина, но изпод превръзката на раната бликаше кръв.

Младежът беше восъчноблед. Към устата му беше прикрепена тръбичка, ръката му беше прикачена към преносима система.

— Ще прескочи ли трапа?

Лекарят от „Бърза помощ“ се намръщи.

— На ваше място щях да позвъня на роднините му — отвърна той, докато затръшваше вратата.

Нубел удари с пестник отстрани по линейката и разхлаби вратовръзката си.

Трябваше да поговори с Био. Момчето не беше на себе си още откакто бе пристигнало под връх Суларак. Обикновено преливаше от ентусиазъм. А днес беше изнервено и притеснено, после се беше губило някъде половин следобед.

Нубел забарабани притеснено с пръсти по волана. Отие твърдеше, че Био изобщо не му е съобщил за пръстена. А защо той ще лъже за такова нещо?

При мисълта за Пол Отие Нубел усети как в стомаха го пронизва остра болка. Лапна един ментов бонбон, за да притъпи киселините. Това беше друга грешка. Нубел не биваше да допуска Отие близо до доктор Танър, макар че, като се замислеше, не виждаше какво друго би могъл да направи. Когато се получи съобщението за скелетите при Суларак, заедно с него пристигна и заповед Пол Отие да бъде допуснат до мястото и да му се окаже съдействие. Нубел не бе успял да разбере как Отие е научил за скелетите и на всичкото отгоре е уредил да го допуснат до тях.

Нубел се срещаше с Отие за пръв път, макар че подобно на повечето полицаи го знаеше по име. Отие беше адвокат, прословут с крайните си религиозни възгледи, и ако се вярваше на мълвата, половината криминална полиция и жандармерия в Миди му се подчиняваше безпрекословно. Един колега на Нубел бе призован като свидетел по дело на двама обвиняеми, защитавани от Отие. И двамата членували в крайнодясна организация и били обвинени в убийството на алжирец, таксиметров шофьор в Каркасон. Плъзнаха слухове, че полицаят е бил заплашван. Накрая обвиняемите бяха оправдани, а доста полицаи бяха принудени да напуснат силите на реда.

Нубел погледна слънчевите очила на Био, които беше вдигнал от земята. Беше му криво и преди това. А сега вече просто не можеше да си намери място.

Радиостанцията изпращя и избълва сведенията за близките роднини на Био, които Нубел беше поискал. Той поседя още малко така, после започна да набира телефонните номера.

16.

Беше единайсет часът вечерта, когато Алис навлезе в предградията на Тулуза. Беше много уморена, за да продължи към Каркасон, и реши да потърси къде да пренощува.

Пътуването сякаш трая само миг. Главата й беше пълна с разбъркани образи на скелетите и на ножа между тях, на бялото лице, изникнало пред нея от мъртвешки сивата светлина, на момчето, повалено на земята пред църквата във Фоа. Дали беше мъртво?

„И лабиринтът.“ Накрая Алис винаги стигаше до лабиринта. Реши, че е обхваната от параноя. „Просто се озова на неподходящо място в неподходящо време.“ Но никак не беше убедена, че е така.

Изхлузи обувките и както беше с дрехите, легна на леглото. Всичко в стаята беше евтино. Безлика пластмаса и шперплат, сиви плочки и имитация на дърво. Чаршафите бяха много колосани и я жулеха.

Извади от раницата малцово уиски „Бушмилс“. В бутилката бяха останали към два пръста. Най-неочаквано Алис усети как на гърлото й засяда буца. Беше пазила остатъците от уискито за последната си вечер на археологическите разкопки. Пак набра номера на Шийла, но и този път се включи гласова поща. Алис се пребори някак с раздразнението и остави поредното съобщение. Ядоса се, че Шийла продължава с нейните игри.

Изпи с уискито две болкоуспокояващи хапчета, после си легна и угаси лампата. Беше капнала от умора. Главата й бумтеше, подутата й китка пареше, раната на ръката я болеше ужасно.

В стаята беше задушно и горещо. Алис дълго се мята, чу как камбаните отброяват полунощ, после и един часа и накрая стана и отвори прозореца. Това не помогна особено. Мислите й не искаха да се успокоят. Тя опита да си представи бели пясъци и бистра синя вода, карибски плажове и хавайски залези, но съзнанието й отново и отново я връщаше към сивата скала и леденостудения подземен въздух в планината.

Страхуваше се да заспи. Ами ако сънят отново се върнеше?

Часовете се изнизваха бавно. Устата й беше пресъхнала, от уискито сърцето й прескачаше. Умът й най-сетне се предаде чак когато белезникавата предизгревна светлина пропълзя иззад опърпаните краища на пердетата.

Този път сънят беше различен.

Тя яздеше през снега дорест кон. Зимната му козина беше гъста и лъскава, в бялата му грива и опашка беше вплетена червена панделка. Алис беше облечена като за лов: с най-хубавото си наметало с качулка, поръбено с кожа от катерица, и с дълги кожени ръкавици с кожа на бялка, които й стигаха чак до лактите.

До нея на сив скопен кон, по-едър и як, с черна грива и опашка, яздеше мъж. Той постоянно придърпваше юздите, за да озапти коня. Кестенявата му коса беше прекалено дълга, стигаше до раменете. Наметалото му от синьо кадифе се развяваше отзад. Мъжът носеше кама на кръста. На врата му висеше сребърна верига със зелен камък.

Мъжът току поглеждаше Алис с нещо средно между гордост и собственическо чувство. Връзката между двамата беше силна. Алис се намести насън и се усмихна.

Някъде в далечината екна ловджийски рог, който огласи ледения декемврийски въздух в знак, че хрътките са надушили дирята на вълк. Алис знаеше, че е декември, особен месец. Знаеше и че е щастлива.

После светлината се промени.

Сега тя беше сама в гора, която не познаваше. Дърветата бяха по-високи и по-гъсти, голите им усукани клони се чернееха като пръстите на мъртвец на фона на бялото от снега небе. Някъде зад нея, невидими и страховити, хрътките я догонваха, тръпнещи от обещанието за кръв.

Тя вече беше не ловецът, а плячката.

Гората се тресеше от хиляди чаткащи копита, които се приближаваха все повече. Сега вече Алис чуваше крясъците на преследвачите си. Те си подвикваха на език, който Алис не разбираше, но тя знаеше, че търсят нея.

Конят й се препъна. Хвърли я и тя падна на твърдата земя. Рамото й изпука и я проряза силна болка. Парче дърво, замръзнало и твърдо като връх на стрела, беше разкъсало ръкава й и се беше забило в ръката.

Стиснала очи, Алис отчаяно задърпа парчето, докато не го извади. Спря кръвта с подгъва на наметалото, скочи и хукна през голите клони и вледенените шубраци. Чупливите вейки пукаха под нозете й, мразовитият въздух я щипеше по бузите, в очите й избиха сълзи.

Сега ушите й пищяха по-силно и по-настойчиво и тя се почувства съвсем лека. Безплътна като призрак.

Изведнъж гората свърши и Алис се озова на края на урва. Нямаше накъде да бяга. Под краката й зееше обрасла с дървета пропаст.

Отпред беше заснежената по върховете планина, разпростряла се докъдето поглед стига. Беше толкова близо, та на Алис й се стори, че стига да се пресегне, и ще я докосне.

Тя се намести притеснена насън.

„Искам да се събудя. Нека се събудя, моля.“

Замъчи се да се отърси от съня, но не успя. Той я беше стиснал здраво в гънките си.

От прикритието на гората изскочиха кучетата, които залаяха и заръмжаха. Затракаха със зъби, от дъха им във въздуха се образуваха валма пара, от устата им потече кървава слюнка. Върховете на копията на ловците проблеснаха ярко в сгъстяващия се мрак. Очите им бяха изпълнени с омраза и възбуда. Алис ги чу как си шушукат и се смеят.

— Hérétique, hérétique44.

Решението беше взето за стотна от секундата. Дори да беше дошло време да умре, Алис нямаше да допусне да я убият такива мъже. Вдигна и разпери ръце, после скочи и предаде тялото си на въздуха.

Светът тутакси притихна.

Времето изгуби смисъла си, докато Алис падаше бавно и полека, с издути около нея зелени поли. Чак сега усети, че на гърба й има закачено нещо, парче плат във формата на звезда. Не, не на звезда, а на кръст. На жълт кръст. Rouelle. Докато непознатата дума нахлуваше в съзнанието й, а после също толкова бързо го напускаше, кръстът се разхлаби, откачи се и политна като есенен лист.

Земята не се приближи. Алис вече не се страхуваше. Още докато образите от съновидението се разпадаха и изчезваха, подсъзнателно разбра онова, което съзнанието й не можеше да схване. Че пада не тя, Алис, а някой друг.

И че това е не съновидение, а спомен. Частица от живот, изживян много, много отдавна.

17.

Каркасон

Юли 1209 година

Алаис се намести и под нея запукаха клонки и листа.

Миришеше силно на мъх, на лишеи и пръст. Нещо я жилна по ръката, боцна я съвсем леко, но мястото веднага започна да смъди. Комар или мравка. Алаис усети как отровата се влива в кръвта й. Пресегна се да отпъди насекомото. От движението й се пригади.

„Къде съм?“

Отговорът дойде като ехо. Defora. Навън.

Лежеше ничком на земята. Кожата й лепнеше и беше студена от росата. Развиделяване или здрачаване? Дрехите й, омотани около нея, бяха влажни. Алаис успя да седне съвсем бавно и за да не падне, се облегна на дънера на един бук.

Doçament. Полека, внимателно.

Видя през дърветата по билото, че небето е бяло и на хоризонта е започнало да розовее. Плоските облаци се носеха като кораб, попаднал в безветрие. Алаис различи черните очертания на плачещи върби. Зад нея имаше крушови и черешови дървета, които по това време на годината бяха белезникави и лишени от цвят.

Значи беше по изгрев-слънце. Опита се да разгледа наоколо. Светлината й се стори ослепително ярка, макар че слънце нямаше. Чу някъде наблизо вода, явно беше плитка и течеше лениво по камъните. В далечината — ясния крясък на кукумявка, завърнала се от нощен лов.

Алаис погледна ръцете си, изпъстрени с малки червени следи от ухапване. Разгледа и драскотините и раните по краката си. Освен местата, където я бяха хапали насекоми, тя видя, че по глезените й има прилични на гривни следи от спечена кръв. Доближи ръце до лицето си. Кокалчетата й бяха ожулени и отекли. Между пръстите имаше ръждивочервени черти.

Спомен. Как я теглят нанякъде, а ръцете й се влачат по земята.

Не, преди това.

„Прекосявах двора. Светещи прозорци по горните етажи.“

Тя настръхна от страх. Стъпки в тъмното, мазолеста ръка върху устата й, после ударът.

Perlihos. Опасност.

Алаис вдигна ръка към главата си и се смръщи, когато напипа лепкавата пихтия от кръв и коса зад ухото си. Стисна очи, за да прогони спомена за ръцете, които пъплят като плъхове по тялото й. Двама мъже. Миризма на застояло, на коне, бира и слама.

„Дали са намерили merel?“

Опита се да стане. Трябваше да каже на баща си какво се е случило. Той заминаваше за Монпелие, Алаис помнеше поне това. Но преди да тръгне, тя на всяка цена трябваше да разговаря с него. Пак се помъчи да стане, ала краката не я държаха. Главата й отново се размъти и Алаис се почувства безтегловна, отново в плен на безпаметния сън. Опита да се съпротивлява и да запази съзнание, но безуспешно. Сега минало, настояще и бъдеще бяха част от безконечно бяло време, разпростряло се пред нея. Цветовете, звуците, светлината изгубиха всякакво значение.

18.

Както яздеше до виконт Транкавел, преди да излезе през Източната порта, Бертран Пелтие разтревожено се обърна и за последно погледна назад. Не проумяваше защо Алаис не е дошла да ги изпрати.

Яздеше мълком, погълнат от мислите си, и почти не чуваше какво си говорят хората около него. Духът му беше смутен от това, че Алаис не е дошла в Парадния двор, за да им пожелае на добър път и успех. Беше изненадан, дори разочарован, макар да нямаше сили да си го признае. Сега съжаляваше, че не е пратил Франсоа да събуди дъщеря му.

Въпреки ранния час по улиците се бяха наредили хора, които им махаха и ги насърчаваха. Бяха избрали от конюшните на замъка Контал само най-добрите коне, най-яките и издръжливите, най-бързите. Реймон-Роже Транкавел яздеше любимия си дорест жребец, който лично беше обучил още от малко конче. Козината му беше с цвят на лисица през зимата, а на муцуната му се белееше петно, което, ако се вярва на мълвата, беше с очертания точно като земите на виконта.

Всеки щит беше с герба на Транкавел. Той беше извезан и на всички знамена и по наметалата, които рицарите носеха върху пътните доспехи. Изгряващото слънце надзърташе иззад проблясващите шлемове, мечове и оглавници. Конярите бяха лъскали дори дисагите на пътните коне дотогава, докато не видяха лицата си, отразени в кожата.

Доста умуваха колко голяма да бъде свитата. Ако беше твърде малка, Транкавел щеше да остави впечатление за недостоен и недостатъчно внушителен съюзник, а и щяха да се превърнат в лесна плячка за разбойниците. Ако беше твърде голяма, някой можеше да помисли, че са тръгнали да обявяват война.

Накрая бяха избрани шестнайсет рицари, сред които въпреки възраженията на Пелтие беше и Гилем дю Ма. Заедно с шепата слуги и духовници, Жеан Конгост и ковача, който да подковава конете по пътя, свитата наброяваше общо трийсетина души.

Бяха тръгнали за Монпелие, главния град във владенията на виконта на Ним, откъдето беше родом и Агнес, жената на Реймон-Роже. Подобно на Транкавел, Ним беше васал на краля на Арагон Педро II, затова, макар и Монпелие да беше католически град, а самият Педро — заклет противник на ереста, която подлагаше на жестоки гонения, те имаха основания да очакват пътуването да бъде безопасно и спокойно.

Предвиждаха да яздят три дни. Никой не знаеше кой — дали Транкавел или графът на Тулуза, ще пристигне пръв в града.

В началото поеха на изток, по течението на Од към изгряващото слънце. От Треб навлязоха в земите на Минервоа, като тръгнаха по древния римски път, който минаваше през Ларьодорт, през укрепения град Азил, разположен на хълм, и нататък през Олонзак.

Най-добрите земи бяха засети с коноп. Нивите се бяха ширнали докъдето поглед стига. Вдясно от тях бяха лозята, някои вече подрязани. Вляво имаше море от злачни ечемичени ниви, които по жътва щяха да станат златни. Селяните с широкополи шапки, закрили лицата им, вече се трудеха усърдно и жънеха последната за тази година пшеница, а железните дъги на сърповете им от време на време улавяха изгряващото слънце.

Оттатък реката, покрай която растяха дъбове и върби, се чернееха непроходимите притихнали гори, където прелитаха орли. Там гъмжеше от елени, рисове и мечки, през зимата имаше и вълци и лисици. Над горите и шубраците в низините се възправяха тъмните лесове на Черната планина, където властваше глиганът.

Благодарение на издръжливостта и оптимизма на младостта виконт Транкавел беше в добро настроение, разказваше си с другите весели случки и слушаше за минали подвизи. Спореше с хората си кои са най-добрите ловджийски кучета, дали хрътките или мастифите, колко струва една добра женска за разплод и клюкареше кой колко е заложил на мятане на стрели или на барбут.

Никой не отваряше дума за целта на похода и какво ще стане, ако чичото на виконта не откликнеше на молбата му.

Някой в края на колоната се провикна дрезгаво и привлече вниманието на Пелтие. Той погледна назад. Гилем дю Ма яздеше рамо до рамо с други двама рицари, Алзьо дьо Прексан и Тиери Казанон, които също бяха обучени в Каркасон и бяха посветени в рицарското звание по едно и също време, на Великден.

Гилем усети укорния вторачен поглед на по-възрастния мъж, затова вдигна глава и се взря в него нагло. За миг двамата продължиха да се гледат. Сетне по-младият мъж понаклони глава, с което засвидетелства неискреното си уважение и се извърна. Пелтие усети как кръвта му кипва и се ядоса още повече, задето е безсилен да стори каквото и да било.

Часове наред яздиха през равнините. Разговорът стана откъслечен, после заглъхна, защото въодушевлението, с което бяха поели от Града, отстъпи място на опасенията.

Слънцето се извиси още повече в небето. Най-потърпевши бяха духовниците с техните черни одежди. По челото на епископа се стичаше пот, а по подпухналото лице на Жеан Конгост бяха избили неприятни червени петна. В кафявата трева жужаха и бръмчаха пчели, щурци и цикади. Комарите хапеха мъжете по ръцете, мухите не оставяха на мира конете.

Едва след като слънцето се изкачи точно над главите им, виконт Транкавел отби от пътя, за да починат малко. Разположиха се на полянка до поток, където тревата беше чудесна за паша. Слугите разседлаха конете и ги разхладиха с потопени във водата върбови клонки. Драскотините и раничките от ухапване бяха наложени с листа лапад и синапени компреси.

Рицарите смъкнаха пътните доспехи и ботушите и се измиха от прахта и потта. Неколцина от слугите бяха пратени в най-близкото стопанство, откъдето се върнаха с хляб и наденички, бяло козе сирене, маслини и силно тукашно вино.

След като се разчу, че виконт Транкавел е направил стан наблизо, на неуморен поток заприиждаха чифликчии и селяни, старци и млади жени, тъкачи и пивовари, за да донесат в скромния бивак под дърветата дарове за своя господар: кошници с череши и току-що нападали сливи, една гъска, сол и риба.

Пелтие беше притеснен. Това щеше да ги забави. Чакаше ги дълъг път. Но подобно на баща си и майка си, Реймон-Роже обичаше да се среща с поданиците си и за нищо на света не би допуснал някой от тях да бъде отпратен.

— Точно заради това преглъщаме гордостта си и отиваме да сключим мир с чичо ми — заяви той тихо. — За да защитим всичко добро, невинно и истинско в нашия бит. И ако се наложи, ще се бием пак в името на това.

Подобно на крал воин от древността, виконт Транкавел посрещаше поданиците в сянката на зелените дъбове. Той приемаше с благодарност, обаяние и достойнство всички дарове, които му носеха. Знаеше, че този ден ще се превърне в предание, за което всички ще обичат да разказват и да слушат.

Сред последните, които се явиха пред него, беше хубаво смугло момиченце на около пет-шест години с блеснали очи с цвят на къпина. То направи бърз реверанс и поднесе на виконта китка диви орхидеи, бели слънчогледи и полски орлови нокти. Ръцете му трепереха.

Виконт Транкавел се наведе към момиченцето, извади от колана си ленена кърпа и му я подаде. Дори Пелтие се усмихна, когато пръстчетата срамежливо се пресегнаха и взеха твърдото бяло квадратче плат.

— Как се казваш, madomaisela45? — попита той.

— Ернестин, господарю — пророни детето.

Транкавел кимна.

— Е, госпожице Ернестин — рече той, при което извади от китката едно розово цвете и го втъкна в туниката си, — ще го нося за късмет. И за да ми напомня колко добри са хората в Пюишрик.

Едва след като и последните посетители си тръгнаха от стана, Реймон-Роже Транкавел свали сабята от кръста си и седна да хапне. Мъжете и момчетата утолиха глада, изтегнаха се и задрямаха с пълни с вино стомаси и натежали от следобедната жега глави.

Само Пелтие не легна да почива. Щом се увери, че засега не е нужен на виконт Транкавел, тръгна покрай потока. Имаше нужда да е сам.

Над водата прелитаха мушици, досами повърхността се стрелкаха пъстро оцветени водни кончета, които потрепваха, носеха се и се плъзгаха по натежалия от горещината въздух.

Станът се скри от погледа му, Пелтие седна на дънера на едно повалено дърво и извади от джоба си писмото на Хариф. Не го отвори. Държеше го, сякаш е талисман.

Не можеше да си избие от главата Алаис. Мислите му се люшкаха. В един момент съжали, че изобщо й се е доверил. Но ако не се довереше на Алаис, тогава на кого?

Ако им беше писано, всичко щеше да бъде наред. В случай че молбата, отправена към графа на Тулуза, бъдеше удовлетворена, до края на месеца те щяха да се завърнат победоносно в Каркасон, без да се е проляла и капка кръв. Пелтие щеше да издири в Безие Симеон и да научи коя е „сестрата“, за която му пишеше Хариф.

Ако така им беше отредено.

Пелтие въздъхна. Взря се в мирната гледка, разпростряла се пред негови си представи другото — безредие, разруха и унищожение.

Сведе глава. Знаеше, че не е могъл да постъпи иначе. Ако не се върнеше в Каркасон, поне щеше да издъхне със съзнанието, че е сторил всичко по силите си, за да опази Трикнижието. Алаис щеше да изпълни задълженията му. Неговият обет щеше да стане неин обет. Тайната нямаше да се изгуби в хаоса на битката или да гние в някой френски зандан.

Откъм стана се чуха звуци, мъжете бяха наставали и това върна Пелтие в настоящето. Беше време да потеглят. До залез-слънце ги чакаха дълги часове езда.

Той прибра писмото на Хариф в кесията и тръгна към стана. В дните напред едва ли щеше да има много такива мигове на спокойствие и кротко съзерцание.

19.

Когато се събуди отново, Алаис лежеше в ленени чаршафи, а не на трева. Ушите й пищяха тихо като есенен вятър, който свисти сред дърветата. Тялото й бе изненадващо тежко и неподвижно, сякаш не беше нейно. Беше й се присънило, че с нея е Есклармонд и е положила на челото й хладна длан, за да отнеме температурата.

Отвори очи. Над нея бе познатият тъмносин балдахин. Стаята беше окъпана в нежната златиста светлина на залеза. Алаис долови лекото ухание на току-що запалени билки. На розмарин и лавандула.

Чу някъде наблизо и женски гласове, хрипливи и тихи. Жените шепнеха явно за да не я събудят. До празната камина точно като две стари гарги седяха Алзиет, жената на главния коняр, която всички мразеха, и Рание, хитра злобна клюкарка, омъжена за недодялан грубиян. Сестрата на Алаис — Ориан, често им възлагаше да свършат едно друго, но Алаис им нямаше вяра и недоумяваше как са се озовали в стаята й. Баща й не би ги пуснал за нищо на света.

После се сети. Него го нямаше. Беше заминал за Сен Жил или Монпелие, Алаис вече не помнеше точно за къде. Гилем също.

— И къде бяха? — изсъска Рание.

— В овощната градина, точно при върбите край потока — уточни Алзиет. — Най-голямото момиче на Мазел ги е видяло как слизат там. И нали си е проклето, веднага изприпкало да каже на майка си. После самата Мазел дотърча на двора, кършеше ръце, все повтаряше какъв срам било това и как не искала да ми казва точно тя.

— Открай време е завиждала на момичето ти. Дъщерите й са дебели като свине и са сипаничави. Всички са грозни като смъртта. — Рание доближи глава. — А ти какво направи?

— Как какво! Слязох да проверя. Сграбчих Раул за косата — ужасно твърда и сплъстена е, и го шляпнах по ушите. А той, моля ти се, си закопчаваше с едната ръка колана, беше станал морав от срам, задето съм го спипала. Когато се обърнах към Жанет, Раул се отскубна и си плю на петите.

Рание изцъка.

— А Жанет цивреше през цялото време и си повтаряше като навита, че Раул я обичал и щял да се ожени за нея.

— Ами ако той е искрен в намеренията си?

Алзиет изсумтя.

— Раул не е в положение да се жени — завайка се тя. — Петима по-големи братя и само двама задомени. Баща му кисне денонощно в пивницата. До последния им сол отиват в джоба на Гастон.

Алаис се опита да не слуша клюкарките. Приличаха на лешояди, които кълват мърша.

— Но пак добре де — рече хитро Рание и кимна към леглото. — Ако не беше слязла долу, нямаше да намерят нея.

Алаис застана нащрек.

— Така си е — съгласи се Алзиет. — Мисля, че ще ме възнаградят прещедро, щом баща й се прибере.

Сенките се издължиха. Алаис ту се унасяше, ту се будеше.

По едно време в стаята влезе болногледачка, също от любимите прислужници на сестра й, която смени Алзиет и Рание. Алаис се пробуди от шума. Болногледачката седна на края на леглото и под тежестта й то прискърца. След броени секунди сумтенето, свистенето и измъченото хъркане оповестиха, че жената е заспала.

Алаис изведнъж се разсъни. В миг си спомни до най-малките подробности последните напътствия на баща си. Да пази дъската с лабиринта. Седна на леглото и трескаво започна да я търси.

Дъската я нямаше.

Като внимаваше да не събуди болногледачката, Алаис дръпна вратата на нощното шкафче. Прокара пръсти по края на леглото, да не би дъската да е паднала между дюшека и дървената рамка. Нямаше я и там.

Res. Нищо.

Стъпи на пода и на пръсти отиде до стола, където шиеше. Искаше да бъде сигурна. На облегалката беше оставено наметалото й. Някой се беше опитал да го почисти, но по червения извезан подгъв още имаше кал. Миришеше на кисело, на двор или на конюшня. Кесията й я нямаше, а заедно с нея и merel.

Изведнъж старите познати сенки й се сториха страховити. Алаис съзираше опасност навсякъде около себе си.

„Ами ако нападателите са още в замъка? И ако дойдат пак?“

Облече се припряно, вдиша светилника и нагласи пламъка. Стресна се при мисълта, че отново ще прекоси сама двора, но не можеше да стои в стаята и просто да чака.

Coratge. Смелост.

Притича през Парадния двор до Пентската кула, като затуляше с длан трепкащия пламък. Трябваше на всяка цена да намери Франсоа.

Открехна вратата и го повика. Отговор не последва. Алаис се пъхна в стаята.

— Франсоа — прошепна тя отново.

Светилникът хвърляше бледожълто сияние и тя видя, че някой лежи на сламеника край кревата на баща й.

Остави светилника на пода, надвеси се и докосна спящия леко по рамото. Веднага дръпна ръка, сякаш си е опарила пръстите. Стори й се нередно да го прави.

— Франсоа!

Пак не се чу отговор. Алаис стисна грубия край на одеялото, преброи до три, после го дръпна.

Отдолу имаше купчина стари дрехи и кожи, наслагани така, че да приличат на заспал човек. На Алаис й олекна, макар да бе и доста озадачена.

Вниманието й беше привлечено от шум отвън в коридора. Тя духна пламъка и се скри в мрака зад леглото.

Вратата изскърца и се отвори. Човекът на прага се поколеба, може би бе доловил миризмата на дървеното масло в светилника или беше забелязал, че завивките върху сламеника са разместени. Извади ножа от калъфа.

— Кой е там? — попита той. — Покажи се.

— Франсоа — възкликна с облекчение Алаис и излезе иззад завесата. — Аз съм.

Прислужникът се стресна повече и от нея.

— Извинете, господарке. Не ви видях. — Дишаше тежко, сякаш е тичал.

— Вината е моя, но къде си ходил в този късен час? — попита тя.

— Аз такова…

Алаис предположи, че е бил при жена, но не проумяваше защо е толкова смутен. Чак й домъчня за него.

— Не е толкова важно, Франсоа. Дошла съм, защото ти си единственият човек, на когото разчитам да ми каже какво се е случило с мен.

Той пребледня като платно.

— Не знам нищо, господарке — побърза да каже задавено прислужникът.

— Е, със сигурност си чул някакви слухове, някакви клюки в кухнята.

— Не съм чул нищо.

— Хайде тогава да помислим заедно — предложи Алаис, изненадана от поведението му. — Ти ме повика да дойда в стаята на баща ми и след като си тръгнах оттук, си спомням, че ме нападнаха двама мъже. Когато дойдох на себе си, видях, че съм в овощната градина, наблизо имаше ручей. Беше ранна утрин. После пак не помня нищо, докато не се събудих в собствената си стая.

— Ще познаете ли мъжете, ако ги видите пак, господарке?

Алаис го прониза с поглед.

— Не. Беше тъмно, всичко стана много бързо.

— Взели ли са ви нещо?

Тя се поколеба.

— Нищо ценно — излъга инстинктивно. — Знам, че после Алзиет Бешер е вдигнала тревога. Чух я одеве как се хвали, макар да не проумявам защо точно тя седеше с мен в стаята ми. Защо не са пратили Риксанд? Или някоя друга от моите прислужници?

— Така разпореди госпожа Ориан. Пое лично грижите за вас.

— Хората не обсъждат ли тази нейна загриженост? — учуди се Алаис. Това изобщо не беше в стила на Ориан.

Франсоа кимна.

— Но тя бе много настойчива, господарке.

Алаис поклати глава. Смътен спомен проблесна в паметта й — тясно пространство, смрад на пикоч, на животни и немара. Колкото повече се опитваше да улови спомена, толкова повече той й се изплъзваше.

Тя насочи отново мислите си към неотложните дела.

— Баща ми сигурно е заминал за Монпелие, нали, Франсоа?

Той кимна.

— Преди два дни, господарке.

— Значи днес е сряда — пророни тя ужасена. Беше изгубила два дни. — Когато заминаваха, Франсоа, баща ми не попита ли защо не съм там да му пожелая „на добър път“?

— Пита, господарке, но… ми забрани да ви будя.

„Странно.“

— А съпругът ми? Гилем не спомена ли, че онази нощ не съм се прибрала в стаята?

— Мисля, господарке, че онази нощ рицарят Дю Ма е бил в ковачницата, после е присъствал заедно с виконт Транкавел на службата в параклиса. Изглеждаше точно толкова изненадан от отсъствието ви, колкото и майордом Пелтие, освен това…

Прислужникът замълча.

— Продължавай. Няма да ти се сърдя.

— С ваше разрешение, господарке, мисля, че рицарят Дю Ма не е искал баща ви да разбере, че не знае къде се намирате.

Алаис разбра, че той е прав. Точно сега отношенията между мъжа й и баща й бяха по-лоши от всякога.

— Но тези хора са се изложили на голяма опасност — отбеляза тя за нападението. — Наистина е безумие да ми се нахвърлят насред замъка Контал. Защо изобщо са се надявали, че ще им се размине?

Тя трепна, осъзнала значението на думите си.

— Всички, господарке, бяха много заети. Нямаше стража. Западната порта беше затворена, но Източната остана отворена чак до сутринта. Ако лицето и дрехите ви не са се виждали, двама мъже са могли спокойно да ви пренесат. Имаше много дами… жени де, сещате се…

Алаис едвам се сдържа да не прихне.

— Благодаря ти, Франсоа, разбрах те.

Усмивката й помръкна. Алаис трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Беше по-объркана от всякога. „Трудно е да действаш срещу враг без лице.“

— Не е зле, Франсоа, да пуснем мълвата, че не помня нищо от нападението — рече след малко Алаис. — Така няма да подплашим нападателите, ако те все още са в замъка.

При мисълта, че пак трябва да мине през двора, душата й се вледени. Освен това не й се искаше да спи, надзиравана от слугинята на Ориан. Не се съмняваше, че тя я е пратила да я следи.

— Ще прекарам тук остатъка от нощта — добави Алаис.

За нейна изненада Франсоа се ужаси.

— Ама как така, господарке, не приляга на една…

— Съжалявам, че трябва да те извадя от леглото ти — рече Алаис, като смекчи с усмивка заповедта, — но жената, която са ми пратили да стои с мен през нощта, не ми е никак симпатична. — Лицето на прислужника стана безизразно, той сякаш се затвори в себе си. — Ала ще ти бъда признателна, Франсоа, ако стоиш наблизо, в случай че пак ми потрябваш.

Той не отвърна на усмивката й.

— Както желаете, господарке.

Алаис го гледа известно време, после си каза, че отдава прекалено голямо значение на държанието му. Помоли го да запали светилника и го освободи.

Веднага щом прислужникът излезе, тя се сви на кълбо в средата на леглото на баща си. Сега, когато отново беше сама, тъгата, че Гилем го няма, я връхлетя като тъпа болка. Тя се опита да си представи лицето му, очите, извивката на брадичката, ала чертите му се замъглиха и не искаха да изникнат в съзнанието й. Алаис знаеше, че не може да си спомни образа на мъжа си, защото е разгневена. За кой ли път си напомни, че Гилем просто е изпълнявал рицарския си дълг. Че не е постъпил несправедливо или погрешно. Всъщност е сторил точно каквото се иска от него. В навечерието на такова важно пътуване е трябвало да се подчинява на господаря си. Но колкото и да си го повтаряше, Алаис не успяваше да заглуши чувствата си. Точно когато се нуждаеше от закрилата на Гилем, той я беше подвел. Колкото и несправедливо да беше, Алаис винеше именно него.

Ако той беше забелязал, че онази нощ я няма, сигурно са щели да заловят нападателите й.

„И татко нямаше да замине сърдит и ядосан, че не съм ги изпратила.“

20.

В изоставено стопанство край Аниан, в равните плодородни земи на запад от Монпелие един възрастен катар parfait и осем вярващи се бяха свили в ъгъла на плевня, зад цяла купчина стари хамути за волове и мулета.

Един от мъжете беше тежко ранен. Окото му беше извадено от очната кухина, толкова силен бе ударът, обезобразил бузата му. Кръвта около зейналата дупка се беше съсирила. Приятелите му бяха отказали да го изоставят в къщата, където се бяха събрали да се помолят, когато ги нападна малък отряд дезертьори от френската войска.

Заради него обаче се бяха забавили и не се бяха възползвали от предимството, че познават местността. Кръстоносците ги бяха преследвали цял ден. Нощта не ги беше спасила и сега катарите бяха хванати в капан. Отвън кръстоносците правеха клада.

Съвършеният знаеше, че краят им наближава. Мъже като тези, тласкани от омраза, невежество и фанатизъм, нямаше да проявят милост. Никога на християнска земя не бе имало такава войска. Съвършеният нямаше да повярва, ако не го беше видял с очите си. Беше пътувал на юг, успоредно с Кръстоносния поход. Беше видял огромните тромави шлепове, прекарващи по река Рона оръжие и оборудване, както и прихванати с железни обръчи ковчежета с безценни свещени реликви, които да носят благословия на кръстоносците. Копитата на хиляди животни вдигаха облаци прах, които се стелеха над войската.

Още от самото начало граждани и селяни залостваха портите, гледаха иззад крепостните стени и се молеха войската да ги подмине. Ширеха се какви ли не слухове за все по-голямо насилие и ужаси. За опожарени стопанства, за селяни, подложени на какви ли не мъчения, защото отказали да допуснат войниците да плячкосват земите им. В Пюиларок на клада били изгорени неколцина катари, изобличени като еретици. Всички евреи в Монтелимар, мъже, жени, деца, били избити до крак, а окървавените им глави били набучени на колове пред градските стени, за да се превърнат в храна за лешоядите.

В Сен Пол дьо Троа Шато малък отряд мародери гасконци разпънали на кръст един съвършен. Завързали го за импровизиран кръст от две прихванати с въже греди и приковали с гвоздеи ръцете му към дървото. От тежестта тялото му се смъкнало надолу, но той пак не се прекършил и не се отказал от вярата си. Накрая, отегчени от бавната му смърт, войниците го изкормили и го оставили да гние.

Абатът на Сито и френските владетели или отричаха да има такива нечувани злодеяния, или твърдяха, че те са извършени от шепа дезертьори. Но докато седеше, свит в мрака, съвършеният знаеше, че тук думите на владетели, на свещеници и папски нунции не значат нищо.

Единственото, което можеше да стори, беше да се опита да спаси душите на вярващите, така че те да могат да погледнат Божието лице. Преходът им от този свят в отвъдното нямаше да бъде от най-спокойните.

Раненият още беше в съзнание. Стенеше тихо, ала тялото му вече бе вкочанено, а кожата му имаше сивия оттенък на смъртта. Съвършеният положи длани върху челото на мъжа, за да отслужи прощалния обред на своята вяра и да изрече думи на consolament46.

Другите вярващи се хванаха за ръце и както стояха в кръг, започнаха да се молят.

— Пресвети Отче, Бог справедлив на духа ни, Ти, Който никога не се лъжеш, Ти, Който никога не заблуждаваш и не се съмняваш, дай ни да познаем…

Сега вече кръстоносците ритаха вратата, смееха се и подхвърляха подигравки. Не след дълго щяха да открият катарите. Най-младата от жените, която беше на около четиринайсет години, се разплака. По бузите й се затъркаляха безмълвни сълзи на отчаяние.

— Дай ни да познаем каквото знаеш Ти, да обичаме каквото обичаш Ти, защото не от този свят сме ние и този свят не е от нас, и ни е страх да не срещнем смъртта в това царство на чужд бог.

Съвършеният повиши глас точно когато гредата, с която беше запречена вратата, се разцепи на две. В плевнята се посипа градушка от трески и мъжете нахълтаха вътре. Бяха осветени от оранжевото сияние на огъня в двора и съвършеният видя, че очите им са изцъклени и нечовешки. Преброи десетима, всеки с меч.

Премести поглед към командира им, който вървеше най-отзад. Висок мъж с бледо слабо лице и безизразни очи, спокоен и овладян за разлика от войниците си, разгорещени и разпасани. Излъчваше жестокост и власт.

По негова заповед бегълците бяха извлечени от своето скривалище. Той вдигна ръка и заби острието в гърдите на съвършения. За миг катарът погледна французина в кремъчносивите очи, непреклонни и изпълнени с презрение. Командващият вдигна отново ръка и този път заби меча в черепа на стареца.

След убийството на свещеника другите катари изпаднаха в паника. Опитаха се да побегнат, но от кръвта подът бе станал хлъзгав. Един от кръстоносците сграбчи една от жените за косата и заби меча си в гърба й. Баща й се опита да го издърпа, ала той се завъртя и го съсече. От шока очите на човека бяха широко отворени, когато войникът завъртя острието, после избута с крак набученото на меча тяло.

Най-младият кръстоносец се обърна и повърна върху сламата.

След броени минути всички мъже лежаха мъртви. Командирът заповяда на кръстоносците да изведат двете по-възрастни жени. Задържа момичето, момчето, което повръщаше — също. Трябваше му закалка.

Момичето се дръпна с блеснали от страх очи. Командирът се ухили. Не бързаше, а жертвата му нямаше къде да избяга. Мъжът започна да обикаля около нея като вълк около плячката си, после най-неочаквано й се нахвърли. С едно-единствено движение я сграбчи за врата, фрасна главата й отзад в стената и разкъса роклята й. Сега младата жена пищеше по-силно, удряше диво с ръце и риташе. Мъжът я халоса с пестник по лицето, доволен, че костите са се натрошили под ръката му.

Краката на жената се подкосиха. Тя се свлече на колене. Командирът запретна полите й до кръста. Жената захлипа.

— Не бива да им се разрешава да зачеват и да раждат такива като тях — отсече с леден глас мъжът и извади ножа от калъфа.

Нямаше намерение да скверни плътта си, като се докосва до еретичка. Стисна ножа и заби острието дълбоко в корема на момичето. С цялата си омраза започна да нанася удар след удар, докато тялото не застина пред него. Накрая я обърна по лице и за да я оскверни докрай, с два удара на ножа изсече кръст върху гърба й. По бялата кожа избиха капчици кръв като рубини.

— Нека им е за урок на останалите, които решат да тръгнат по този път — заяви спокойно командирът. — А сега я махни оттук.

Той избърса острието о разкъсаната й рокля и се изправи.

Момчето ридаеше. Дрехите му бяха изцапани с бълвоч и кръв. То се опита да изпълни заповедта, но беше прекалено мудно.

Командирът сграбчи хлапака за гърлото.

— Казах, махни я оттук. И по-чевръсто. Ако не искаш да се присъединиш към тях.

Изрита момчето по кръста. Не му трябваше войник със слаби нерви.

Кладата насред двора на стопанството гореше яростно, раздухвана от горещия нощен вятър откъм Средиземно море.

Кръстоносците стояха доста далеч от нея и бяха затулили с длани лицата си, за да се предпазят от горещината. Конете, завързани при портата, чаткаха възбудено с копита. В ноздрите им проникваше смрадта и ги правеше неспокойни.

Здраво завързани, жените бяха съблечени и накарани да паднат на колене пред мъчителите си. По лицата, издраните им гърди и голите рамене личаха следи от насилие, но те си мълчаха. Някой ахна, когато пред тях беше метнат трупът на момичето.

Командирът тръгна към огъня. Вече беше отегчен и бързаше да си тръгне. Беше станал кръстоносец не за да избива еретици. Този жесток поход беше подарък за подчинените му. Трябваше да им намира някакво занимание, да ги държи във форма, иначе те щяха да се нахвърлят един на друг.

Нощното небе беше обсипано с бели звезди около пълна месечина. Командирът си даде сметка, че сигурно е минало полунощ. Беше възнамерявал да се върне много по-рано, да не би да се получи вест.

— Да ги предадем ли на огъня, господарю?

Той рязко извади меча и отсече главата на жената, която стоеше най-близо. Рукна кръв, която наплиска краката му. Той изрита още тресящото се тяло и то се свлече в прахта.

— Убийте и останалите проклети еретички, изгорете телата и подпалете плевнята. И без това се забавихме много.

21.

Алаис се събуди точно когато отвън се прокрадваше зората.

За миг се учуди, че е в стаята на баща си. Седна в леглото и се протегна, за да се разсъни. После зачака споменът за деня да се върне, ярък и силен.

По някое време през дългите часове между полунощ и разсъмване Алаис беше взела решение. Въпреки накъсания сън мозъкът й беше бистър като планински ручей. Тя не можеше да седи безучастно и да чака баща си. Когато беше споделил с нея за свещения си дълг към Noublesso de los Seres и за тайната, която пазеха, баща й не беше оставил у нея никакво съмнение, че честта и гордостта му зависят от това дали ще успее да изпълни завета. Неин дълг беше да го издири, да му разкаже за случилото се.

Алаис отиде до прозореца и отвори капаците, за да проветри. Непоклатима и неподвластна на времето, Черната планина потрепваше в далечината, морава във все по-силната утринна светлина. При вида й младата жена се преизпълни с още по-голяма решимост. Светът я зовеше.

Алаис се излагаше на опасност, все пак щеше да пътува сама. Баща й би я нарекъл своенравна. Но тя яздеше отлично, беше бърза и се осланяше на инстинкта, беше убедена, че ще се изплъзне на всяка банда мародери или разбойници. Освен това, поне доколкото знаеше, в земите на виконт Транкавел нямаше нападения.

Докосна цицината отзад на главата си — доказателство, че някой й мислеше злото. Ако й беше дошло времето да умре, по-добре да се изправи с лице пред смъртта с меч в ръката.

Вдигна от масата студения светилник и видя отражението си в окаденото стъкло. Беше бледа, очите й блестяха от умора. Но се долавяше и целеустременост, каквато преди не бе имало.

Не й се искаше да се връща в стаята си, но нямаше избор. Прекрачи внимателно Франсоа и след като се промъкна през двора, влезе в жилищните помещения на замъка.

Лукавата сянка на Ориан — Гиранд, спеше на пода пред стаята на сестра й и Алаис мина на пръсти покрай нея. Красивото намусено лице на прислужницата се беше отпуснало в съня.

Когато Алаис влезе в стаята си, я посрещна тишина. Болногледачката вече я нямаше. Сигурно се беше събудила и, видяла, че младата жена я няма, се беше изнесла.

Без да губи време, Алаис запретна ръкави. Планът й щеше да се увенчае с успех само ако тя успееше да заблуди всички, че е прекалено омаломощена. Никой в замъка не биваше да узнава, че всъщност е поела към Монпелие.

Извади от дрешника най-леката ловджийска рокля — червеникавокафява, от катеричи кожи, със светли ръкави с цвят на камък, които под мишниците бяха много широки и надолу се стесняваха и завършваха с връх като ромб. Пристегна около кръста си тънък кожен колан, на който закачи ножа за ядене и зимната ловджийска чанта.

Обу ловджийските ботуши, които й стигаха до коляното, пристегна кожените върви в горния край, за да втъкне втори нож, после намести токата и се заметна с обикновено кафяво наметало с качулка, което не беше поръбено с кожа.

След като се облече, Алаис взе от ковчежето няколко скъпоценни камъни и накити, включително огърлицата от слънчев камък и тюркоазената огърлица и пръстен. Можеха да й влязат в работа: да ги замени срещу подслон или за да премине безпрепятствено, особено след като излезеше от владенията на виконт Транкавел.

Накрая се увери, че не е забравила нищо, и извади меча си от скривалището зад леглото, където го беше държала недокоснат още от сватбата си. Стисна го здраво в дясната ръка и го вдигна пред лицето си, после сложи острието върху дланта си. Още си беше право и надеждно. Тя описа във въздуха осморка, за да си припомни тежестта и нрава на оръжието. Усмихна се. Пасваше добре на ръката й.

Прокрадна се в кухнята и се примоли на Жак за ечемичен хляб, смокини, чирози, бучка сирене и манерка вино. Той както винаги й даде повече, отколкото й беше нужно.

Вдигна от сън прислужницата си Риксанд и й каза да предаде на господарката Агнес, че се чувства по-добре и ще се присъедини към другите придворни дами в Дамската зала след обедната служба. Риксанд се изненада, но не каза нищо. Алаис не обичаше тази част от задълженията си и стига да беше възможно, обикновено молеше да я извинят, че не присъства. В дамска компания се чувстваше като хваната в кафез и се отегчаваше от глупавите женски брътвежи. Днес обаче това щеше да послужи като неоспоримо доказателство, че тя смята да се прибере в замъка.

Надяваше се да не забележат скоро отсъствието й. Ако й провървеше, чак когато камбаната забиеше за вечерната служба, щяха да разберат, че още не се е прибрала, и да вдигнат тревога.

„А дотогава ще съм много далеч оттук.“

— Риксанд, иди при господарката Агнес чак след закуска — заръча й тя. — Изчакай първите лъчи на слънцето да осветят западната стена на двора, разбра ли? Дотогава, ако някой — дори слугата на баща ми — дойде да ме търси, кажи, че съм отишла да пояздя при нивите отвъд Сан Микел.

Конюшните се падаха в североизточния ъгъл на двора, между Казармената и Главната кула. Когато Алаис се приближи, конете зачаткаха с копита и зацвилиха тихо с надеждата да им даде зоб. Алаис спря при първата преграда и погали по широката муцуна старата си сива кобила. Отпред и отстрани тя беше изпъстрена с твърди бели косми.

— Не днес, стара ми приятелко — каза Алаис. — Не мога да искам толкова много от теб.

Другата й кобила — шестгодишна, арабска порода, беше в съседното помещение. Казваше се Тату и й беше подарък за сватбата от баща й. Беше дореста, с цвят на зимни жълъди, с бяла опашка и грива, светложълти глезени и бели петна и на четирите крака. Тату стигаше до раменете на Алаис, беше с характерната за породата сплескана муцуна, с плътни кости, як гръб и кротък нрав. И по-важно, беше издръжлива и много бърза.

Алаис видя с облекчение, че в конюшнята е само Амиел, най-големият син на ковача, който дремеше върху сеното в дъното. Щом я зърна, той скочи на крака, притеснен, че са го заварили да спи.

Започна да се оправдава, но Алаис го прекъсна.

Амиел провери копитата и подковите на кобилата, сложи й юзда, после подложи парче плат и по молба на Алаис намести върху него не ловджийско, а яздитно седло.

Алаис усети тежест в гърдите. Подскачаше като ужилена и при най-малкия звук откъм двора.

Чак когато Амиел приключи с приготовленията, тя извади изпод наметалото си меча.

— Острието е тъпо — рече Алаис.

Двамата се спогледаха. Амиел пое безмълвно меча и го занесе в ковачницата.

Алаис загледа как от наковалнята хвърчат искри, докато Амиел напряга плещи, стоварва чука върху острието и го сплесква, изравнява и заточва.

— Хубав е, господарке — рече той глухо. — Ще ви служи добре, макар че… Моля се на Бог да не опирате до него.

Алаис се усмихна.

— Leu tanben.

Аз също.

Амиел й помогна да се качи на седлото и преведе кобилата през двора. Алаис със свито сърце се молеше да не я види някой в последния момент.

Скоро излязоха на Източната порта.

— На добър път, господарке — прошепна Амиел, когато Алаис сложи в ръката му един сол.

Стражата отвори портата и младата жена подкара с разтуптяно сърце Тату напред по моста, а оттам по ранните утринни улици на Каркасон. Първата опасност беше преодоляна.

Щом мина през Нарбонската порта, тя пришпори кобилата.

Libertat. Свобода.

Докато яздеше към слънцето, изгряващо на изток, Алаис се чувстваше в мир със света. Косата й се вееше назад, от вятъра страните й си възвърнаха руменината. Докато Тату препускаше през равнините, младата жена се запита дали душата се чувства така, след като напусне тялото. Дали я обзема това усещане за Божията благодат, за Бога, Който стои над всичко, за сътворението, което смъква всичко тленно, докато не остане само духът.

Алаис се усмихна. Съвършените проповядваха, че ще дойде време, когато всички души ще бъдат спасени и всички въпроси ще получат отговор на небето. Засега обаче тя бе готова да чака. Имаше да върши още много неща на земята.

Сянката й се носеше зад нея и всички мисли за Ориан, за замъка, за страха се стопиха. Алаис беше свободна. Градските стени и кули се смаляваха все повече и повече и накрая изчезнаха съвсем.

22.

Тулуза

Вторник, 5 юли 2005 година

На летище „Бланяк“ в Тулуза човекът от охраната обърна повече внимание на краката на Мари-Сесил дьо л’Орадор, отколкото на паспортите на пътниците.

Всички я заглеждаха, докато вървеше през просторните помещения, боядисани в строго сиво, с бели плочки по пода. Симетричните й черни къдрици, червеният костюм и снежнобялата шемизета — всичко говореше за човек, който не би се редил по опашки и когото не бива да карате да чака.

На изхода я чакаше шофьор, който с тъмния си костюм веднага привличаше погледа сред тълпата отпускари по тениски и къси панталони. Докато вървяха към автомобила, Мари-Сесил се усмихна и го попита как е семейството му, макар че мислите й бяха другаде. Когато включи клетъчния си телефон, видя, че има съобщение от Уил, което изтри.

Автомобилът се движеше плавно в потока от коли по околовръстното шосе на Тулуза. Мари-Сесил си позволи да се поотпусне. Церемонията от предната вечер я беше въодушевила както никога дотогава. Въоръжена с мисълта, че пещерата вече е намерена, тя беше преобразена, преизпълнена от обреда и привлечена от властта, която беше наследила от дядо си. Когато беше вдигнала ръце и бе изрекла заклинанието, беше усетила как във вените й се влива чиста енергия.

Дори задачата да се запуши устата на Таверние, посветен, който се беше оказал ненадежден, бе изпълнена без затруднения. Нямаше място за безпокойство, стига да не се раздърдореше още някой, а Мари-Сесил беше сигурна, че сега вече никой няма да посмее. Тя не беше губила време и не му бе дала възможност да се защити. Поне според нея бяха предостатъчни и стенограмите на разговорите му с онзи журналист и други доказателства не бяха нужни.

Мари-Сесил отвори очи.

Някои неща в тази история все пак я тревожеха. Начинът, по който се беше разбрало, че Таверние е имал неблагоразумието да издаде тайната, това, че записките на журналиста бяха изненадващо последователни и сбити, а самият журналист беше изчезнал сякаш вдън земя.

Но ако имаше нещо, което наистина я притесняваше, то това беше съвпадението във времето. Нямаше причина откриването на пещерата под връх Суларак да се свързва с една екзекуция в Шартр, която вече е била насрочена, а следователно и изпълнена, но въпреки това в съзнанието на Мари-Сесил двете неща вървяха заедно.

Автомобилът намали. Мари-Сесил отвори очи и видя, че шофьорът е спрял, за да плати за магистралата. Тя почука по стъклото.

— Pour la péage47 — каза Мари-Сесил и подаде на мъжа банкнота от петдесет евро, навита на фунийка между пръстите й с безупречен маникюр.

Не искаше да оставя следи във вид на хартийки.

Трябваше да свърши нещо в Авиньоне, на трийсетина километра югоизточно от Тулуза. Оттам щеше да отиде в Каркасон. Срещата беше в девет часа. Колко щеше да остане в Каркасон, зависеше от мъжа, с когото щеше да се срещне.

Мари-Сесил кръстоса дългите си крака и се усмихна. Изгаряше от нетърпение да види дали славата на този човек наистина е оправдана.

23.

Каркасон

Точно беше станало десет часът, когато мъжът, познат като Одрик Бейар, излезе от железопътната гара в Каркасон и се отправи към града. Беше слаб и в светлия костюм създаваше впечатлението на изискан, макар и старомоден човек. Крачеше бързо, стиснал като жезъл между тънките си пръсти дълъг дървен бастун. Панамената шапка прикриваше очите му от ослепителното слънце.

Бейар прекоси изкуствения канал Миди и подмина великолепния хотел „Терминюс“ с огледала в стил ар деко и с въртяща се желязна декоративна врата. Каркасон се беше променил много. Нови магазини за облекло, сладкарници, книжарници и бижутерийни магазини. Навсякъде витаеше духът на благоденствието. В Града отново се стичаха хора.

Белият плочник на обновения площад „Карно“ блестеше на слънцето. Великолепният фонтан от деветнайсети век беше възстановен и чистата му вода проблясваше. Площадът беше изпъстрен с ярко оцветените столове и маси на кафенетата. Бейар хвърли един поглед към кафене „Феликс“ и се усмихна при вида на познатия, опърпан навес под лимоновите дръвчета. Поне някои неща си оставаха същите.

Тръгна по тясната оживена пресечка за Pont Vieux48. Кафявите табели за паметници на културата, сочещи към укрепения средновековен град, също показваха как Каркасон се е преобразил в международна туристическа забележителност, един от обектите, включени от ЮНЕСКО в списъка на световното културно наследство.

После Бейар излезе от пресечката и го видя. Lo Ciutat. Градът. Както винаги, усети тръпката, че отново е у дома.

В началото на Стария мост беше сложена декоративна преграда, която да спира движението. Навремето човек трябваше да се долепи до стената, за да избегне потока от каравани, камиони и мотоциклети, пъплещи по тесния мост. По зидарията личаха белезите от замърсяване, трупало се с десетилетия. Сега парапетът беше чист. Може би прекалено чист. Но по средата на моста още си стоеше очуканият камък, на който Исус висеше като парцалена кукла на кръста и бележеше границата между Bastide49 Кан Луи и укрепения стар град.

Бейар извади от горния си джоб жълта носна кърпа, с която избърса лицето си. Бреговете на реката бяха добре поддържани, с посипани с пясък пътеки, криволичещи между дърветата и храстите. На северния бряг, сред ширналите се морави имаше красиво подредени цветни лехи с огромни екзотични цветя. На металните пейки в сянката на дърветата седяха добре облечени дами и се любуваха на реката.

Старият мост отвеждаше до квартал „Тривал“, който от западнало предградие беше превърнат в преддверие на средновековния Град.

Хлебарницата и бакалията бяха оцелели, както и хотел „Пон Вийо“, но на мястото на месарницата сега имаше антиквариат, а малката галантерия беше превърната в огромен магазин.

Колко ли години бяха минали от последния път, когато Бейар беше идвал тук?

Зави надясно по улица „Гаф“, където също видя следите на обновлението. Улицата беше тясна, приличаше по-скоро на алея, по нея можеше да мине само една кола. На ъгъла имаше художествена галерия — „La maison du chevalier“50, с две големи витрини, извити на дъга в горния край и защитени с метални решетки, които изглеждаха някак бутафорно, като декор на Холивуд. Върху стената имаше шест дървени щита с рисунки върху тях, а до вратата, там, където навремето са връзвали конете, беше сложена метална халка, та хората да си връзват кучетата.

Много от вратите бяха боядисани съвсем наскоро. От време на време някой турист с карта и бутилка вода в ръка го спираше и го питаше на спънат френски как да стигне до Града. Иначе почти нямаше движение.

Жан Жиро живееше в малка къща, зад която започваха стръмните тревисти склонове, водещи към средновековните укрепления. В края на улицата обновените къщи бяха по-малко. Някои вече се рушаха или бяха заковани с дъски. Една старица и някакъв мъж седяха на столове, които бяха изнесли от кухнята. Докато минаваше, Бейар свали шапка и им пожела „добър ден“. Познаваше по лице някои от съседите на Жан.

Жан седеше в сянката пред входната врата и го чакаше. Както винаги, изглеждаше спретната и оправна, беше облечена в обикновена риза с дълъг ръкав и тъмна права пола. Косата й беше пристегната на нисък кок. Приличаше на учителка, каквато всъщност беше, докато не се пенсионира преди двайсет години. Откакто се познаваха, Одрик Бейар я беше виждал само в изряден външен вид.

Бейар се усмихна — колко любопитна беше Жан в началото и как все го подпитваше. Къде живее? Какво прави през дългите месеци, когато не се виждат? Къде ходи?

Бейар й отговаряше, че пътува. Че се рови, събира сведения и материали за своите книги, че ходи на гости на приятели. „Какви приятели?“, питаше пак Жан.

Съратници, познати от университета, хора, с които са изживели заедно едно или друго. Беше й разказал за приятелството си с Грейс.

Малко по-късно сподели, че е родом от село в Пиренеите, недалеч от Монсегюр. Но иначе почти не говореше за себе си и с десетилетията Жан се бе отказала да пита.

Тя беше изследователка, която се осланя на интуицията, но не се поддава на чувствата, прилежна и последователна. През последните трийсетина години беше работила заедно с Бейар върху всичките му книги и най-вече върху последния, недовършен труд — биография на катарско семейство, живяло в Каркасон през тринайсети век.

За Жан това беше като криминално разследване. За Одрик то бе труд, който е плод на любов.

Щом го забеляза, Жан вдигна ръка.

— Одрик! — усмихна се тя. — Не съм те виждала от толкова време.

Той стисна дланите й между своите.

— Bonjorn.

Жената се дръпна назад и го огледа от глава до пети.

— Изглеждаш добре.

— Te tanben — отвърна той.

Ти също.

— Дойде бързо.

Бейар кимна.

— Влакът пристигна по разписание.

Жан беше възмутена.

— Нали не си дошъл пеш от гарата?

— Не е далеч — усмихна се той. — Признавам си, исках да видя дали Каркасон се е променил.

Бейар влезе след нея в прохладната малка къща. Кафяво-бежовите плочки по пода и стените я правеха мрачна и старомодна. В средата на стаята стоеше малка кръгла маса с очукани крака, които се подаваха изпод жълто-синята мушама. В ъгъла имаше писалище със старовремска пишеща машина, а френските прозорци отзад водеха към тясна тераса.

Жан излезе от килера с поднос, на който имаше кана вода, купичка лед, чиния соленки, купа със зелени маслини и чинийка за костилките. Остави го на масата, после се пресегна към тясната дървена полица от единия до другия край на стената. Напипа бутилка гиньоле, горчив черешов ликьор, който, както Бейар знаеше, Жан пазеше за редките му посещения.

Ледът запука и затрака о стъклото, докато яркочервената напитка се стичаше на тънка струя върху кубчетата. Известно време двамата седяха в дружелюбно мълчание.

— И така — подхвана Одрик, — разкажи ми какво се е случило.

Жан придърпа стола по-близо до масата.

— Както знаеш, внукът ми Ив работи в криминалната полиция на департамента Ариеж, в самия Фоа. Вчера са го повикали на археологически разкопки в планината Сабартес, под връх Суларак. Археолозите били намерили два скелета. Ив се изненадал, че шефовете му разглеждат случая едва ли не като убийство, било ясно, че скелетите са там от доста отдавна. — Известно време Жан мълча. — Ив, разбира се, не е провел разпита на жената, натъкнала се на телата, но е присъствал на него. Знае горе-долу какво правя за теб и се е досетил, че ще проявиш интерес към пещерата.

Одрик затаи дъх. Години наред се беше опитвал да си представи този миг. Не беше губил вяра, че все ще дойде време, когато той ще разбере истината за онези последни часове.

Десетилетията отминаваха. А нямаше никаква вест. E ara? И сега?

— Ив влизал ли е в пещерата?

Жан кимна.

— Какво е видял?

— Имало жертвеник. Зад него върху скалата бил изсечен символът на лабиринта.

— А телата? Къде са били?

— В гроб, по-скоро в плитък ров пред жертвеника. Между телата били оставени различни предмети, но имало много хора и Ив не успял да се приближи и да ги разгледа.

— Колко са били?

— Два. Два скелета.

— Но това… — Бейар замълча. — Както и да е, Жан. Продължавай, ако обичаш.

— Изпод тях внук ми е взел… взел е това.

Жан побутна през масата малък предмет. Одрик не се помръдна. След толкова време се страхуваше да го докосне.

— Вчера надвечер Ив се обади по телефона от пощата. Връзката беше лоша и не го чувах добре, но ми каза, че е взел пръстена, защото нямал вяра на хората, които го търсят. Беше притеснен. — Жан замълча. — Не, беше уплашен, Одрик. В цялата работа имало нещо гнило. Установеният в полицията ред не се спазвал, на мястото имало прекалено много хора, които не би трябвало да са там. Ив говореше шепнешком, сякаш се страхуваше, че го подслушват.

— Кой знае, че той е влизал в пещерата?

— Нямам представа. Полицаите, които са били заедно с него. Шефът му. Вероятно и други.

Бейар погледна пръстена, сетне го взе от масата. Наклони го към светлината. Видя ясно нежната рисунка на лабиринт от вътрешната страна.

— Това неговият пръстен ли е? — попита Жан.

Одрик не отговори. Беше изумен от случайността, благодарение на която пръстенът се е озовал в неговите ръце. Но дали наистина беше случайност?

— Ив каза ли къде са отнесли скелетите?

Тя поклати глава.

— Можеш ли да го попиташ? И ако е възможно, да състави списък на хората, които вчера са присъствали на отварянето на пещерата.

— Ще попитам. Сигурна съм, че стига да може, Ив ще помогне.

Бейар сложи пръстена на палеца си.

— Предай му, че съм му много признателен. Сигурно не му е било никак лесно да вземе това. Няма представа колко важна може да се окаже неговата съобразителност. — Той се усмихна. — Спомена ли какво друго са открили при телата?

— Кама, празна кожена кесия, светилник върху…

— Празна? — попита невярващо Бейар. — Но това е невъзможно.

— Доколкото разбрах, инспектор Нубел, следователят по случая, е питал изрично жената за това. Според Ив тя била категорична. Твърдяла, че не е докосвала нищо, освен пръстена.

— А според внука ти искрена ли е била?

— Не ми каза.

— Ако… явно някой друг е взел… — промърмори той на себе си и сбърчи умислено чело. — Какво ти каза Ив за тази жена?

— Малко. Англичанка е, няма трийсет години, не е археолог, работила е на доброволни начала. Била отседнала във Фоа. Дошла по покана на своя приятелка, заместник-ръководителката на експедицията.

— Спомена ли как се казва?

— Май Тейлър. — Жан сбърчи чело. — Не, не Тейлър… Танър. Да, точно така. Алис Танър.

Времето сякаш застина.

— Es vertat? — Наистина ли? Името отекна в главата му. — Es vertat? — повтори той шепнешком.

Дали жената е взела книгата? Дали я е познала? Не, не. Бейар се спря. Нямаше логика. Ако е взела книгата, защо е оставила пръстена?

Ръцете му трепереха и той се подпря на масата.

— Можеш ли да попиташ Ив дали не знае някакъв адрес на…

Бейар не се доизказа, не беше в състояние.

— Ще попитам — обеща жената, после попита: — Добре ли си, Одрин?

— Уморен съм. — Опита се да се усмихне. — Само това.

— Очаквах да си… по-радостен. Това е… би могло да бъде венец на дългогодишния ти труд.

— Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Но изглеждаш по-скоро стъписан, отколкото развълнуван от новината.

— Вълнувам се — рече той. — И съм страшно признателен на Ив, на теб също, разбира се, но… — Старецът си пое дълбоко дъх. — Не може ли още сега да звъннеш на Ив? Искам да разговарям лично с него. И дори да се срещнем.

Жан отиде в антрето, телефонът беше на масичката в долния край на стълбите.

Бейар погледна през прозореца към склоновете, водещи към стените на Града. В съзнанието му изникна образът й — как пее, докато работи, светлината, падаща на ярки снопове между клоните на дърветата и хвърляща шарена сянка върху водата. Тя бе заобиколена отвред от звуците и уханието на пролетта: цветни точици, сини, розови и жълти, сред шубрака, наситената тежка миризма на пръст и главозамайващият аромат на чемшири от двете страни на каменистата пътека. Обещанието за топлина и за летни дни, които тепърва предстоят.

Бейар подскочи, когато Жан го повика.

— Никой не вдига — каза тя.

24.

Шартр

В кухнята в къщата на улица „Шовал Блан“ в Шартр Уил Франклин изпи млякото направо от пластмасовата бутилка, за да притъпи вкуса на коняк в устата си.

Икономката беше пренесла закуската рано сутринта, точно преди да й свърши смяната. Италианската кафеварка беше на печката.

Уил предположи, че е оставена за Франсоа-Батист: ако Мари-Сесил не си беше у дома, икономката не се стараеше чак толкова заради американеца. Франсоа-Батист сигурно също спеше до късно, защото всичко на масата си стоеше непокътнато. Две купички, две чинии, две чаши с чинийки. До голямата купа бяха наслагани четири различни вида сладко, имаше и мед. Уил вдигна бялата ленена салфетка. Отдолу имаше праскови, нектарини, пъпеш и ябълки.

Не му се ядеше. Предната вечер, за да убие времето, докато се появи Мари-Сесил, беше изпил чаша коняк, после втора и трета. Отдавна беше минало полунощ, когато тя си дойде, а Уил вече се беше докарал до алкохолно опиянение. Мари-Сесил беше в диво настроение и се постара той да забрави, че са се карали. Не си легнаха чак до зори.

Уил стисна между пръстите си листчето хартия. Мари-Сесил дори не си беше направила труда сама да напише бележката. И този път бе оставила икономката да му съобщи, че тя заминава по работа извън града и се надява да се върне преди почивните дни в края на седмицата.

Уил и Мари-Сесил се бяха запознали чрез приятели на майка му и баща му през пролетта, на парти по случай откриването на нова художествена галерия в Шартр. Уил беше в началото на половингодишното си щуро пътуване из Европа, а Мари-Сесил беше сред хората, подкрепили със средства галерията. Свали го тя. Привлечен и поласкан от вниманието, той бързо започна да разказва на бутилка шампанско живота си. Тръгнаха си от галерията заедно и оттогава не се бяха разделяли.

„Поне отстрани погледнато“, помисли горчиво Уил. Пусна студената вода и си наплиска лицето. Сутринта се обади на Мари-Сесил, без да е сигурен какво точно иска да й каже. Беше му писнало от тези постоянни приливи и отливи, в които никога не знаеше за какво точно става дума.

Погледна през прозореца към малкия заден двор. Както всичко останало в къщата, беше проектиран съвършено и точно. Светлокафяви ситни камъчета, високи глинени саксии с лимонови и портокалови дръвчета. В саксиите на прозореца избуяло червено мушкато. Портичка от ковано желязо в стената, покрита с многовековен бръшлян. Всичко говореше за постоянство. И щеше да си бъде тук дълго след като Уил си отидеше.

Почувства се като човек, който се е събудил и е установил, че светът всъщност не е такъв, какъвто си го е представял. Най-умното беше да се вдигне и да си тръгне. Колкото и разочарован да беше от връзката си с Мари-Сесил, тя се бе държала и щедро, и мило с него. И ако трябваше да бъде откровен, бе изпълнила своята част от уговорката. Той се беше докарал дотук заради нереалистичните си очаквания. Мари-Сесил нямаше никаква вина. Тя не бе давала обещания.

Беше предприел това пътуване заради възможността да си даде сметка какво всъщност иска от живота. Първоначалните му намерения бяха да отиде от Франция в Испания, да събира идеи за книгите си, да търси вдъхновение, но откакто беше дошъл в Шартр, той не бе написал, кажи-речи, и ред. Негови теми бяха бунтът, гневът и тревогата, несветата троица на американския живот. У дома бе намирал колкото щеш поводи да негодува. Тук нямаше какво да каже. Занимаваше го само Мари-Сесил, но това бе единствената забранена тема.

Допи млякото и реши да закуси навън. Гадеше му се само при мисълта да води любезен разговор с Франсоа-Батист.

Отиде във вестибюла до входната врата. Тишината там се нарушаваше само от тиктакането на богато украсения старовремски часовник.

Тясната врата вдясно от стълбите водеше към огромната винарска изба под къщата. Уил грабна дънковото си яке от закачалката и тръгна да излиза, когато забеляза, че един от гоблените е изкривен съвсем леко, но в съвършената симетрия на помещението с ламперия това веднага биеше на очи.

Уил посегна да го намести, после се поколеба. Надолу по стената, иззад лъснатото дърво се процеждаше тънък сноп светлина. Уил погледна към прозореца над вратата и стълбището, макар да знаеше, че по това време на деня слънцето още не огрява вестибюла.

Светлината, изглежда, идваше иззад тъмната дървена ламперия. Озадачен, Уил повдигна гоблена. В ламперията имаше врата с малка месингова топка. Уил я завъртя. Съвсем тихо поскърцване и вратата се отвори. Лъхна го едва доловима миризма на подземие. Надзърна вътре и веднага откри източника на светлина: самотна матова крушка над стръмните стълби, които се спускаха надолу в здрача.

Отстрани намери два електрически ключа. Единият беше за крушката над вратата, а другият запали наниз от жълти крушки с формата на свещи, които висяха от метални аплици, прихванати за каменната стена чак до долу. Вместо парапет от двете страни на стълбите имаше син усукан шнур, промушен през черни метални халки.

Уил прекрачи първото стъпало. Таванът — стари тухли, кремък и камък, беше нисък, само на педя от главата му.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-студено ставаше. Преброи двайсет стъпала. Никъде не се виждаха отдушници или вентилация, но отнякъде сякаш лъхаше свеж въздух.

Озова се в малко преддверие към масивна врата, запълнила цялата ширина и височина на коридора. Електрическите крушки хвърляха върху всичко болнаво жълта светлина.

Тежкият старовремски ключ в ключалката се завъртя лесно. Веднага щом Уил прекрачи прага, обстановката се преобрази. Вече го нямаше циментовия под. Вместо него имаше дебел виненочервен мокет, който заглушаваше стъпките му. Оскъдното осветление беше отстъпило място на богато украсени метални аплици. Стените също бяха от тухли и камък, но тук имаше гоблени, изображения на средновековни рицари, жени с порцеланова кожа и качулати свещеници в бели сутани, със сведени глави и протегнати напред ръце.

Уил долови мирис на тамян — тежката възсладка миризма, която му напомни за отдавна забравените Коледи и Великдени от неговото детство. Неволно се обърна назад. Видът на стълбите, които водеха към къщата, го поуспокои. Късият коридор завършваше с тежка плюшена завеса, изпъстрена с извезани сърмени символи, смесица от египетски йероглифи, астрологически фигури и зодиакалните знаци.

Уил дръпна завесата.

Зад нея имаше друга врата. Беше от същото тъмно дърво като ламперията горе във вестибюла, а краищата й бяха украсени с дърворезба. Не се виждаше нито дръжка, нито ключалка, нищо, с което вратата да се отваря. Уил прокара отгоре пръсти с надеждата да разбере как се влиза. Все имаше някакъв начин. После плъзна ръка по страничната рамка, пак по горната и отново надолу, докато накрая не напипа точно над пода малка вдлъбнатинка.

Приклекна и натисна силно. Чу се остро кухо тракане, сякаш стъклено топче подскача по облицован с плочи под. Механизмът се задейства и освободи вратата.

Уил се изправи, по дланите му беше избила пот. Беше настръхнал. Каза си, че ще стои вътре най-много две-три минути и после ще се махне. Искаше просто да надзърне. Какво толкова. Накрая се осмели и бутна вратата.

Вътре бе тъмно като в рог, миризмата на запален тамян беше много по-силна.

Опипом потърси по стената електрически ключ, но не намери. Сети се, че ако дръпне завесата, откъм коридора ще влезе малко светлина, и завърза тежкия плюш на голям възел. Първото, което съгледа, беше собствената му сянка, издължена и очертана над прага. Най-после очите му свикнаха с кафеникавочерния здрач и той видя какво има зад тъмнината.

Стоеше в края на дълго правоъгълно помещение. Таванът беше нисък и сводест. Покрай двете стени бяха наредени дървени скамейки като в църква или манастирска трапезария, краят им не се виждаше. Горе, там, където стените се съединяваха с тавана, имаше фриз, едни и същи думи и символи, които се повтаряха многократно. Май бяха същите, както египетските йероглифи, които Уил беше видял отвън по завесата.

Точно в средата на помещението имаше внушителна каменна ракла, наподобяваща ковчег. Уил я обиколи, като прокарваше ръка по повърхността. Беше гладка, само в средата имаше някакъв релеф. Той се надвеси, за да го разгледа по-добре, и проследи с пръсти очертанията. Представляваха изображение на вместени една в друга все по-малки окръжности, като пръстените на Сатурн.

Когато очите му съвсем привикнаха със здрача, Уил забеляза, че на всяка от четирите страни в камъка е издълбана буква: И в горния край, С и Ю — откъм двете по-дълги страни, една срещу друга, и З в долния край. Точките на компаса?

После видя малък каменен блок с височина около трийсетина сантиметра в основата на раклата, който беше изравнен с буквата И. В средата имаше извита на дъга плитка вдлъбнатина.

Подът около него беше по-тъмен от останалата част. Изглеждаше влажен. Уил приклекна и го опипа. Дезинфектант и още нещо, възкисела миризма като от ръжда. Под ъгъла на камъка се беше закачило нещо. Уил го изчегърта с нокти.

Беше раздърпано парченце плат. По краищата имаше кафяви петънца. Като засъхнала кръв.

Уил изпусна парчето плат и хукна, като затръшна вратата и откачи завесата още преди да е осъзнал какво прави. Завтече се по коридора, изкачи се шеметно по тясното стръмно стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж, и накрая излезе във вестибюла.

Преви се одве, подпря се на колене и си пое въздух. После си даде сметка, че в никакъв случаи не трябва да се разбере, че е ходил долу. Угаси осветлението и с треперещи пръсти намести гоблена.

За миг застана като вкаменен. От старовремския часовник разбра, че са минали най-много двайсет минути.

Погледна си ръцете. Разтърка върховете на пръстите си и ги подуши. Миришеха на кръв.

25.

Тулуза

Алис се събуди с ужасно главоболие. В началото не разбра къде се намира. Погледна с присвито око празната бутилка върху нощното шкафче. „Така ти се пада.“

Обърна се и грабна ръчния си часовник.

Единайсет без петнайсет.

Алис простена и се свлече върху възглавницата. В устата й горчеше, върху езика й още се усещаше тръпчивият вкус на уискито.

„Трябва да глътна един аспирин. И да пийна вода.“

Отиде в банята и се погледна в огледалото. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото и се чувстваше. По челото й имаше синини. Под очите й се тъмнееха кръгове. Смътно си спомни съня си: гора, зимни клони с полепнал по тях скреж. Лабиринтът върху парче жълт плат? Алис не можеше да се сети.

Снощното пътуване от Фоа също тънеше в мъгла. Тя не помнеше дори какво я е накарало да тръгне към Тулуза, а не към Каркасон. Алис простена. Фоа, Каркасон, Тулуза. И дума не можеше да става да ходи където и да било. Легна пак и зачака хапчетата да подействат. Сетне дълго стоя под парещия душ. Мислите й я върнаха към Шийла и останалите от екипа. Запита се какво ли правят сега. Обикновено отиваха на разкопките в осем сутринта и стояха до мръкнало. Живееха и дишаха заради експедицията.

След като се загърна в мъничката опърпана хотелска хавлиена кърпа, тя отново провери телефона за съобщения. Нищо. Неведнъж и два пъти през десетгодишното им приятелство Шийла се беше затваряла в себе си и беше мълчала седмици наред. Всеки път Алис първа подаваше ръка и сега си даде сметка, че й е втръснало.

„Нека този път тя да му мисли.“

Порови в несесера с гримовете, докато не намери стара тубичка коректор, с който поприкри синините. Сложи си очна линия и малко червило. Подсуши си косата. Накрая избра най-удобната пола и нова блузка с гол гръб. Слезе да плати и тръгна да разглежда Тулуза.

Още се чувстваше зле, но щеше да й мине с малко свеж въздух и сериозна доза кофеин.

Качи саковете в колата и реши просто да повърви безцелно. Климатикът на автомобила под наем не беше в ред и беше по-добре да поизчака да се захлади и тогава да тръгне за Каркасон.

Докато вървеше под шарената сянка на чинарите и разглеждаше витрините, започна да идва на себе си. Беше смутена от начина, по който се бе държала предната вечер — като пълна параноичка, направо беше станала за смях. Днес сутринта мисълта, че някой я следи, й се струваше съвсем нелепа.

Тя напипа с пръсти телефонния номер в джоба си. „Но момчето не беше плод на въображение.“ Алис се отърси от мисълта. Щеше да разсъждава позитивно, да гледа напред.

Тръгна по криволичещите улички в стария град. Богато украсените розови фасади на сградите бяха изискани и ненатрапчиви. Имената на улиците и табелите по фонтаните и паметниците свидетелстваха за дългата славна история на Тулуза.

Алис влезе в катедралата „Сент Етиен“, за да се скрие от слънцето. Обичаше спокойствието и умиротворението на катедрали и църкви. Усети глад и реши, че след като разгледа и манастира, ще потърси къде да обядва. Беше направила само няколко крачки, когато чу плач на дете. Обърна се, но не видя никого. Леко смутена, продължи нататък. Хлипането като че ли се засили. Алис чу някой да шепти. Мъжки глас, който съвсем отблизо изсъска в ухото й:

— Hérétique, hérétique…

Тя рязко се обърна.

— Ей! Кой е там?

Нямаше никой. Думата започна да се повтаря като злокобен шепот в главата й: „Hérétique, hérétique“.

Алис си запуши ушите. По стълбовете и стените от сив камък сякаш започнаха да се появяват лица. Измъчени уста, ръце, които се усукват, протягат се за помощ и се подават от всеки ъгъл.

Сетне Алис зърна отпред жена в дълга зелена рокля и червено наметало, която ту потъваше в здрача, ту отново се показваше. Носеше плетена кошница. Алис извика, за да привлече вниманието й, точно когато иззад стълба изникнаха трима мъже, монаси. Жената изпищя, когато те я сграбчиха. Започна да се дърпа, а монасите я повлякоха.

Алис отново се опита да привлече вниманието им, ала от устата й не излезе и звук. Сякаш я чу само жената, защото се обърна и я погледна право в очите.

— Оставете я на мира — изкрещя Алис и се завтече към тях.

Но колкото повече тичаше, толкова повече силуетите се отдалечаваха. Сякаш се бяха слели със стените на самия манастир.

Изумена, Алис опипа камъка. Озърна се, търсейки обяснение, но бе пусто. Обхвана я паника. Хукна към изхода с очакването мъжете в черни сутани да я преследват.

На улицата всичко си беше както преди.

„Всичко е наред. Ти си добре.“ Алис се отпусна запъхтяна до стената. Докато се съвземаше, си даде сметка, че чувството, което изпитва, вече не е ужас, а скръб. Не й беше необходим учебник по история, за да разбере, че на това място се е случило нещо ужасно. Тук витаеше духът на страданието, имаше белези, които никакъв цимент или камък не можеха да прикрият. Призраците сами разказваха своята история. Изведнъж усети, че по бузите й се стичат сълзи.

След като събра сили, Алис се отправи към центъра на града. Искаше да се отдалечи възможно най-много от „Сент Етиен“. Не можеше да си обясни какво й се е случило, но нямаше намерение да му се поддава.

Обичайният делничен живот наоколо я поуспокои и тя спря пред някаква бирария.

Алис седна на единствената свободна маса и веднага си поръча. Изпи на един дъх две чаши вода, после се облегна на стола и се опита да се наслади на милувката на слънцето върху лицето си. Наля си чаша розе, добави няколко кубчета лед и отпи голяма глътка. Обикновено не се плашеше лесно, както беше станало днес.

„Е, не може да се каже, че си в добра емоционална форма.“

Цяла година се опитваше да дойде на себе си. Беше се разделила с приятеля си, с когото ходеше отдавна. От години връзката им не вървеше и на Алис й олекна, когато остана сама, но от това болката не ставаше по-малка. Гордостта й беше засегната, душата й бе наранена. За да забрави момчето, беше се отдала изцяло на работата си. Надяваше се с двете седмици във Франция да презареди батериите. И да си стъпи на краката.

Направи физиономия. „Чудна почивка, няма що!“

Сервитьорът дойде при нея и сложи край на самоанализа. Омлетът беше съвършен и Алис го изяде с апетит. Докато топеше с хляб последните следи от зехтин, се запита как ще прекара остатъка от следобеда.

Когато й донесоха кафето, вече знаеше.

Тулузката библиотека се помещаваше в голяма квадратна каменна сграда. Алис разтвори рязко читателската си карта от Британската библиотека пред лицето на отегчения мъж на пропуска и така успя да влезе безпрепятствено. Няколко пъти се губи по стълбището и накрая се озова в огромната читалня, посветена на общата история. От двете страни на пътеката имаше дълги, лъснати до блясък дървени маси с настолни лампи. По това време на горещия юлски следобед малко от местата бяха заети.

В дъното на залата бе онова, което Алис търсеше: компютри. Регистрира се при библиотекарката и й дадоха парола.

Щом компютърът се включи, Алис написа в „Търсене“ думата „лабиринт“. Предпочиташе да не се осланя на паметта си и беше сигурна, че някъде из стотиците файлове ще намери съответствие на своя лабиринт. Беше толкова близо до ума, че тя недоумяваше как не се е сетила досега.

Веднага проличаха разликите между традиционния лабиринт и спомена й за изображението, изсечено върху скалата и пръстена. Класическият лабиринт се състоеше от сложно свързани концентрични окръжности, които се смаляваха все повече и отвеждаха към центъра, докато Алис бе почти сигурна, че лабиринтът под връх Суларак е с прави линии, които после се обръщат в обратната посока и не водят наникъде. Приличаше повече на плетеница.

Древният произход на символа на лабиринта и на свързаните с него митове беше сложен и труден за проследяване. Смяташе се, че най-ранните достигнали до нас образци са на повече от три хилядолетия. Имаше открити символи с лабиринти, изрязани върху дърво, скала, плочи или камък, имаше и лабиринти върху тъкани или в природата — в градини, оформени от чимове.

Първите лабиринти в Европа датираха от къснобронзовата и ранната желязна епоха, от времето между дванайсети и пети век преди Христа, и бяха открити около ранните търговски средища в Средиземноморието. Във Вал Камоника, Северна Италия, и Понтеверда, Галиция, както и в най-северозападния ъгъл на Испания, в Кабо Фистера Финистере, бяха намерени изсечени изображения на лабиринти от периода между девети и пети век преди Христа. Алис съсредоточено се взря в илюстрацията. Изображението наистина приличаше на онова, но не беше същото.

Съвсем логично бе търговците да са пренесли символа от Изтока, от Египет и другите далечни провинции на Римската империя, и после заради взаимодействието с други култури той да е бил променен. Пак съвсем логично беше Християнската църква да заимства лабиринта, който очевидно беше дохристиянски символ. И Източноправославната, и Римокатолическата църква бяха вместили в ортодоксалната си вяра много по-древни символи и митове.

Доста от сайтовете бяха посветени на най-прочутите лабиринти: на лабиринта в Кносос на остров Крит, където според преданието е бил държан Минотавър, получовек — полубик. Алис ги пропусна, защото инстинктът й подсказваше, че не това е посоката. Заслужаваха внимание изображенията с минойски лабиринти, намерени при археологически разкопки в древния град Аварис в Египет и достигнали до нас от 1550 година преди Христа, както и лабиринтите, открити в храмове край Ком Омбо в Египет и в Севиля.

От дванайсети-тринайсети век нататък символът на лабиринта се беше появявал често в преписвани на ръка средновековни ръкописи, обикаляли манастирите и дворците в Европа, а писарите бяха разкрасявали и усъвършенствали илюстрациите, като бяха създавали изображения, превърнали се в тяхна запазена марка.

В началото на средновековието като най-разпространен се беше наложил съвършеният от математическа гледна точка лабиринт с единайсет окръжности, дванайсет стени и четири оси. Алис разгледа репродукцията на лабиринта, изсечен върху стената на църквата „Свети Панталеон“, строена през тринайсети век в Арсера, Северна Испания, и на друг, малко по-ранен, от катедралата в Лука, Тоскана. Отвори сайт с карта, на която беше посочено къде в европейските църкви, параклиси и катедрали има лабиринти.

„Невероятно!“

Направо не повярва на очите си. Във Франция имаше повече лабиринти, отколкото в цяла Италия, Белгия, Германия, Испания, Англия и Ирландия, взети заедно: Амиен, Сен Кантен, Арас, Сент Омер, Кан и Бейо в Северна Франция, Поатие, Орлеан, Санс и Оксер в средата, Тулуза и Мирпоа на югозапад, списъкът нямаше край.

Най-прочутият лабиринт върху под беше в Северна Франция, в средата на нефа на първата — и най-внушителна — сред средновековните катедрали: катедралата в Шартр.

Алис стовари длан върху масата, при което доста от посетителите се извърнаха възмутено. Ами да! Може ли да е толкова глупава! Шартр беше побратимен с родния й град Чичестър на южното крайбрежие на Англия. Всъщност за пръв път беше пътувала в чужбина, когато единайсетгодишна замина от училище на екскурзия в Шартр. Помнеше смътно, че през цялото време беше валяло и премръзнала и мокра, тя беше стояла сгушена в дъждобрана под внушителни каменни колони и сводове. Но виж, лабиринт не помнеше.

В катедралата на Чичестър нямаше лабиринт, но градът беше побратимен и с Равена в Италия. Алис прокара пръст по екрана, докато не откри каквото търсеше. В мраморния под на църква „Сан Витале“ в Равена беше вграден лабиринт. Според обяснителната бележка като размер той бе едва една четвърт от лабиринта в Шартр и датираше от много по-ранен исторически период, може би още от пети век след Христа, въпреки това обаче беше същият.

Алис избра пасажите и ги прехвърли в текста, който искаше да разпечата, после натисна клавиша. След като принтерът се включи, тя написа в правоъгълника на „Търсене“ „Катедрала Шартр Франция“.

Научи, че макар още през осми век на мястото да е имало постройка, сегашната катедрала в Шартр е вдигната през тринайсети век. Още оттогава със сградата се свързвали какви ли не езотерични схващания и представи. Мълвяло се, че между сводестия й таван и каменните стълбове се крие изключително важна тайна. Въпреки упоритите усилия на Римокатолическата църква тези предания и митове продължавали да се ширят.

Никой не знаел по чия заповед и защо е бил построен лабиринтът.

Алис избра абзаца, който й трябваше, после излезе от сайта.

Разпечата и последната страница. Хората наоколо вече се приготвяха да си тръгват.

Алис се нареди на опашката, за да плати. Чакащите напредваха бавно. Мислите й отново се върнаха към лабиринта.

Дали беше възможно сред стотиците изображения, които беше разглеждала, сред хилядите думи да няма и едно-единствено съответствие на каменния лабиринт при връх Суларак?

„Не е изключено, но е малко вероятно.“

Мъжът зад нея стоеше прекалено близко. Алис се обърна и го изгледа ядосано. Той отстъпи крачка. Лицето му й се стори някак познато.

— Oui, merci51 — каза тя и застана пред гишето.

Точно когато излезе на стълбите пред библиотеката, камбаните на „Сент Етиен“ започнаха да бият за седем часа.

Беше време да потегля, затова забърза към отсрещния бряг на реката, където беше оставила автомобила. Погълната от мислите си, не забеляза мъжа от опашката, който вървеше на безопасно разстояние след нея. Не го забеляза и докато се вливаше в потока автомобили. Мъжът извади телефон и започна да набира.