18

Томас гледаше в посоката, в която бе изчезнал Миньо.

Изведнъж изпита неприязън към него. Та той беше ветеран в лабиринта, бегач. Томас пък беше новак, едва от два дена в Езерото и от пет минути отвън. Ала от двама им Миньо първи бе изгубил самообладание и бе побягнал още щом се появиха страховитите звуци. „Как можа да ме зареже тук? — ядоса се Томас. — Как можа да го направи!”

А звуците се усилваха. Бръмчене на машини, прекъсвано от дрънкане на вериги, като че към него идваше някаква стара и недобре смазана фабрика. А след това се появи и миризмата — на прегоряло масло. Томас си припомни онзи кратък миг, в който бе зърнал скръбника зад прозореца. Какво ли ще направят с него? Колко дълго ще продължи?

„Престани” — заповяда си. Не биваше да губи време и да ги чака безпомощно.

Обърна се и се надвеси над Алби, все още подпрян на стената, сега само сянка в мрака. Коленичи до него, напипа шията му и потърси пулса. Долови нещо. Опря ухо на гърдите му и наостри слух, както бе направил Миньо.

Бум-бум, бу-бум, бум-бу-бум…

Още беше жив.

Томас се изправи и прокара длан по потното си чело. И в този кратък миг научи много за себе си. За онзи Томас, който е бил преди.

Томас не би могъл да остави приятел да умре. Дори и да е смахнат тип като Алби.

Наведе се, хвана Алби за ръцете, приклекна и го намести на раменете си. Повдигна отпуснатото му тяло на гърба си и напрегна крака, като изпъшка от усилие.

Но се оказа непосилно. Томас рухна на земята по лице и Алби се претърколи настрани със силно тупване.

Ужасяващите звуци, издавани от скръбниците, приближаваха с всяка секунда, отекваха в стените на лабиринта. На Томас му се стори, че вижда блещукащи светлинки в далечината, отскачащи от нощното небе. Нямаше никакво желание да се среща с източника на тези светлини и звуци.

Решил да опита нов подход, той хвана Алби за ръцете и започна да го влачи по земята. Не можеше да повярва колко тежко е момчето и му бяха нужни само десетина крачки, за да осъзнае, че и така няма да се получи. А и къде ще го отнесе?

Затова издърпа Алби обратно до цепнатината, бележеща входа на Езерото, и го подпря в седнало положение на каменната стена.

След това приседна до него, задъхан и изтощен. Докато рееше поглед към мрачните дълбини на лабиринта, умът му отчаяно търсеше някакъв изход. Не можеше да види нищо наоколо и знаеше, че въпреки съвета на Миньо ще е глупаво да търчи безцелно, дори да успее да вдигне Алби на рамене. Така не само имаше опасност да се изгуби, но по-вероятно бе да се затича право към скръбниците, вместо да се отдалечи от тях.

Сети се за бръшляна по стената. Миньо не бе обяснил защо не си заслужава да опита, само подметна, че е невъзможно да се изкатери. И все пак…

В главата му започна да се оформя план. Всичко зависеше от неизвестните способности на скръбниците, но беше най-доброто, което му хрумна досега.

Томас измина няколко крачки покрай стената, докато напипа участък, гъсто обрасъл с бръшлян, който покриваше почти плътно стената. Наведе се, взе един израстък, спускащ се до земята, и го уви около ръката си. Изглеждаше по-дебел и по-як, отколкото бе очаквал, с диаметър почти три сантиметра. Дръпна го силно и израстъкът се отдели от стената със звук на скъсана хартия. Томас отстъпи назад и продължи да дърпа Когато измина десетина крачки, вече не можеше да види горния край на израстъка, който бе изчезнал в тъмнината. Hо тъй като още не беше паднал на земята, Томас предполагаше, че е закачен някъде горе.

Поколеба се за миг, след това го дръпна с всички сили.

Израстъкът удържа.

Дръпна отново. После още веднъж, този път с две ръце Накрая отдели крака от земята и се залюля с цялата си тежест напред.

Израстъкът го удържаше.

Томас се зае бързо да отделя още няколко подобни израстъка, така си осигури цял набор от въжета за катерене. Изпита ги едно по едно и те всички се оказаха здрави като първия. Окуражен, той се върна при Алби и го омота с израстъците.

От вътрешността на лабиринта долетя рязък звук, последван от ужасяващо търкане на метал. Томас се завъртя рязко. Толкова се бе съсредоточил върху работата с лианите, че съвсем бе забравил за скръбниците. Не виждаше нищо, но звуците се бяха усилили — бръмченето, стенанията, подрънкването. Дори се виждаше слабо сияние и сега вече близката част на лабиринта бе по-различима, отколкото преди няколко минути.

Спомни си странните светлини, които бе наблюдавал през прозореца в стената заедно с Нют. Скръбниците бяха близо. Навярно беше така.

Томас овладя надигащата се паника и се върна към прекъснатата работа.

Сграбчи един от израстъците и го уви около дясната ръка на Алби. Израстъкът бе къс и се наложи да повдигне тялото на момчето. Когато свърши, хвана нов израстък и го стегна около лявата ръка. после друг около краката. Хрумна му, че така ще да прекъсне притока на кръв до пръстите на краката, но се налагаше да поеме този риск.

Помъчи се да не обръща внимание на глождещото го съмнение и продължи със задачата. Сега беше и негов ред.

Стисна един израстък с две ръце и започна да се катери точно над мястото, където бе вързал Алби. Дебелите клони на бръшляна вършеха отлична работа като дръжки и стъпала, имаше и доста пукнатини в стената, където също можеше да се закрепва. Хрумна му, че нямаше да се окаже толкова трудно, ако не беше…

Прогони тази мисъл. Не можеше да изостави Алби.

Веднага щом се издигна на няколко стъпки над своя другар, Томас усука един от израстъците около гърдите си и го подпъхна под мишниците за допълнителна опора. След това леко се отпусна, като се прикрепяше само с крака в пукнатините.

Сега идваше най-трудната част.

Четирите израстъка, завързани здраво за Алби, вече бяха увити около тялото му. Томас сграбчи този, който прикрепяше левия му крак, и дръпна. Успя да го повдигне едва няколко сантиметра, преди да го пусне — тежестта беше прекомерна. Нямаше да се справи.

Той се спусна на пода на лабиринта, решил да опита да повдига отдолу, вместо да дърпа отгоре. За да изпробва тази идея, помъчи се да издигне Алби поне няколко стъпки. В началото повдигна левия крак и завърза около него свободен израстък. После и десния. Когато и двата бяха закрепени, Томас направи същото и с ръцете му — първо лявата, сетне дясната.

Отстъпи задъхан назад и погледна от разстояние.

Алби висеше, на пръв поглед безжизнен, на три стъпки по-високо, отколкото се бе намирал преди няколко минути.

Дрънчене откъм лабиринта. Жужене на механизми. Вопли. Стенания. На Томас му се стори, че мярна няколко червени светлинки вляво. Скръбниците приближаваха и беше очевидно, че са повече от един.

Той се залови отново за работа.

Използва същия метод, за да повдига ръцете и краката н Алби, всеки път с по две-три стъпки. Изкатерваше се, докато се озове под завързаното тяло, увиваше израстъка около гърдите си, за да го задържа, и буташе отдолу някой от крайниците на момчето, после го пристягаше в новата позиция. И пак повтаряше целия процес.

Изкачване, завързване, бутане, отвързване.

Изкачване, завързване, бутане, отвързване. Скръбниците за щастие се придвижваха доста бавно из лабиринта и му осигуряваха повече време.

Отново и отново, малко по малко той се катереше нагоре. Усилието бе изтощително — Томас си поемаше мъчително въздух, тялото му бе плувнало в пот. Дланите му започнаха да се хлъзгат по лианите. Краката го боляха от притискането в каменните цепнатини. Звуците се усилваха — ужасните, ужасяващи звуци. Но Томас не спираше.

Когато се издигнаха на около трийсет стъпки над земята, Томас си даде почивка и се отпусна да виси на израстъците. Побутна стената с изранените си ръце и се завъртя към лабиринта. Всяка фибра на тялото му тръпнеше от изтощение, каквото не бе изпитвал досега. Боляха го всички мускули. Не можеше да повдигне Алби и един сантиметър повече. Силите му свършваха тук.

Това щеше да е тяхното скривалище. Или лобното им място.

Той осъзнаваше, че не могат да стигнат горния край — оставаше му единствено да се надява, че скръбниците не могат или няма да вдигнат погледи към тях. Или, като последна възможност, че ще успее да ги отблъсне от високо, един по един, вместо да бъде обкръжен долу от тях.

Нямаше представа какво да очаква, не знаеше дали ще доживее до заранта. Тук, където двамата висяха на бръшляна, те щяха да срещнат своята съдба.

Изминаха няколко минути, преди Томас да зърне първите проблясъци на светлина над стените на лабиринта отпред, ужасяващите звуци, които дочуваше от около час насам, ескалираха до пронизително металическо скърцане, все едно предсмъртен вик на робот.

Вниманието му привлече червена светлинка вляво от него на стената. Той се обърна и едва не изкрещя — един бръмбар острие висеше само на няколко сантиметра от лицето му, забил крачета през бръшляна в каменната стена. Червените точици на очичките му бяха като малки слънца, твърде ярки, за да гледаш право в тях. Томас примижа и се опита да се съсредоточи върху телцето на бръмбара.

Торсът му представляваше сребрист цилиндър с диаметър около пет сантиметра и дваж по-дълги крачета. Крачетата бяха общо дванайсет на брой и заради тях бръмбарът приличаше на гущер. Не можеше да различи главата заради сиянието на червените светлинки, но предполагаше, че е съвсем малка.

А после Томас забеляза онова, което му се бе мярнало и в гробището и което бе сметнал за породено от въображението му. Сега обаче се потвърди: червената светлинка от очите хвърляше призрачно сияние върху телцето и там, сякаш с кръв, бе изписана думата:

ЗЛО

Томас не можеше да си обясни кой би изписал точно тази дума на гръбчето на бръмбара, освен ако целта й не бе да предупреждава езерните, че това е нещо лошо. Нещо зло.

Той знаеше, че металното насекомо е шпионин на онзи, пратил го тук — Алби му го бе казал, обяснявайки, че Създателят ги наблюдава с помощта на бръмбарите. Постара се да виси неподвижно с надеждата, че бръмбарът може да засече само движение. Изминаха няколко дълги секунди, през които Дробовете му се бореха отчаяно за въздух.

После, с тихо потракване, бръмбарът се обърна и се отдалечи, изчезна сред бръшляна. Томас си пое жадно въздух, после още веднъж и почувства как израстъците се впиват дълбок гърдите му.

Откъм лабиринта чуваше метално стържене, вече съвсем близо, придружено от бръмчене на машини. Томас се помъчи да имитира безжизнено увисналото тяло на Алби.

Иззад ъгъла се показа нещо и се насочи към тях.

Нещо, което бе виждал и преди, ала в безопасност, зад преградата на дебелия прозорец.

Нещо невъобразимо.

Скръбник.

Загрузка...