8

Изглеждаха стари като света. Томас изви глава, за да погледне към ръба на стената, и за миг му се стори, че всъщност гледа надолу, а не нагоре. Отново му се зави свят и той се олюля.

— Отвън е лабиринтът — показа с палец през рамо Алби. Томас погледна нататък през отвора в стените, който служеше за изход от Езерото. Коридорите там изглеждаха почти същите като тези, които бе видял от прозорчето при Източната врата рано тази сутрин. Внезапно го завладя ужас от мисълта, че някъде там може да дебне скръбник и да се нахвърли върху тях. Отстъпи назад, преди да осъзнае какво прави. „Успокой се” — рече си малко засрамен.

Алби продължаваше:

— Тук съм от две години. Никой друг не е бил толкова отдавна. Тези, които заварих, вече са мъртви. — Томас се изцъкли и сърцето му заби учестено. — От две години се опитваме да намерим изход и все удряме на камък. Проклетите стени на лабиринта се местят всяка нощ, също като тези на вратите. Никак не е лесно да се състави карта, никак. — Той кимна към бетонната постройка, където снощи се бяха прибрали бегачите.

Томас все още не можеше да се отърси от чутото. Тук са от две години? Стените на лабиринта се местят? Има умрели? Пристъпи напред, за да надзърне в лабиринта, сякаш отговорите чакаха някъде зад ъгъла.

Алби протегна ръка и го бутна в гърдите.

— Нямаш работа там, изтърсак.

— Защо да нямам? — озъби се Томас с наранена гордост.

— Да не мислиш, че съм ти пратил Нют, за да те позабавлява? Това е Първото правило, чудако, и хубаво ще е никога да не го забравяш или нарушаваш. Никой — ама никой — не може да излиза навън, освен бегачите. Нарушиш ли това правило и не загинеш ли от скръбниците — ние ще те убием, разбра ли?

Томас кимна, макар да смяташе, че Алби преувеличава. Надяваше се да е така. Ала от друга страна, и да бе имал някакви съмнения в това, което бе заявил снощи на Чък, сега те изчезнаха напълно. Той ще бъде бегач. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да излезе там, в лабиринта. Въпреки всичко, което бе научил досега, той го зовеше и този призив имаше силата на глад или жажда.

Вниманието му привлече движение нагоре по Южната врата. Нещо сребристо проблесна между бръшляна и почти веднага изчезна.

— Какво беше това? — Томас посочи стената.

Алби дори не си направи труд да погледне.

— Никакви въпроси, докато не свърша, изтърсак. Колко пъти трябва да ти повтарям? — Той поклати глава и въздъхна. — Бръмбари остриета — така Създателят ни наблюдава. По-добре недей…

Прекъсна го силен гръм, последван от тревожен сигнал. Томас притисна ушите си с ръце и се заозърта, търсейки сирените. Но когато погледът му попадна на Алби, се стресна.

Младежът не изглеждаше изплашен, а по-скоро… объркан. Изненадан. Алармите продължаваха да ечат във въздуха.

— Какво става? — попита Томас. Изпита облекчение, че водачът му не смята това за края на света, макар да му бе омръзнало от тези постоянни изненади.

— Странно — промърмори Алби, докато оглеждаше с присвити очи Езерото. Томас забеляза, че момчетата в Кървавия дом също се озъртат смутено. Едно от тях извика на Алби:

— Какво беше това?

— Не зная — отговори замислено Алби.

Но Томас не можеше да издържа повече.

— Алби! Какво става?

— Кутията, сбръчканяк, Кутията! — бе всичко, което се изтръгна от устните на Алби. Той се обърна и се отправи забързано към центъра на Езерото.

— Какво за Кутията? — попита Томас, след като се затича да го настигне. „Отговори ми, де!” — му се искаше да добави.

Но Алби мълчеше. Когато наближиха Кутията, там вече се бяха събрали десетина момчета. Забеляза Нют и му извика, опитвайки се да овладее страха си.

— Нют, какво става?

Нют го погледна, после кимна и се приближи, неестествено спокоен насред хаоса. Тупна Томас по гърба.

— Означава, че Кутията ще изтърси поредния новак. — Млъкна, очаквайки думите му да впечатлят Томас. — Още сега.

— Е, и? — настоя Томас, едва сега забелязал, че е сбъркал спокойствието на Нют с пълно объркване.

— Е, и? — повтори Нют и долната му челюст увисна в ядна гримаса. — Новако, досега не сме получавали две попълнения в един месец, камо ли за по-малко от два дни.

След тези думи той се обърна и хукна към Чифлика.

Сирените най-сетне замлъкнаха, след като раздираха въздуха в продължение на две минути. Насред двора, край стоманените врати се бе събрала тълпа. Томас с изненада си припомни, че беше пристигнал тук вчера. „Вчера? — помисли си удивен. — Наистина ли е било само вчера?”

Някой го сръга с лакът, той се озърна и видя Чък.

— Как върви, новак? — попита момчето.

— Добре — отвърна Томас, макар че отговорът му не можеше да е по-далече от истината. Посочи вратите на Кутията. — Защо всички се чудят толкова? Не става ли винаги така?

Чък сви рамене.

— Знам ли — навярно защото досега е имало някакъв ритъм. Веднъж в месеца, всеки месец. Може би този, който отговаря за всичко това, е сметнал, че си огромна грешка, и е побързал да ти прати заместник. — Изхили се и сръга Томас в ребрата. Кой знае защо това накара Томас да го хареса още повече.

— Започваш да ме дразниш — сопна му се обаче. — Наистина.

— Може, но сме приятели, нали? — Този път Чък се разсмя с глас.

— Явно не ми оставяш голям избор по въпроса. — Ала истината бе, че се нуждаеше от приятел, а Чък напълно отговаряше на тази роля.

Момчето скръсти ръце и го погледна с доволно изражение.

— Радвам се, че уредихме този въпрос, новако. Защото на място като това всеки има нужда от приятел.

Томас се завъртя и го сграбчи за яката.

— Хубаво, приятелче, тогава ме наричай по име. Томас. Инак ще те хвърля в дупката, след като Кутията си тръгне. — Това пробуди ново хрумване. — Чакай малко, вие опитвали ли сте да…

— Опитвахме — отвърна Чък, преди Томас да успее да завърши.

— Какво опитвахте?

— Да слезем с Кутията — обясни Чък. — Не стана. Отказва да се спусне, докато не бъде изпразнена.

Томас си спомни, че Алби му бе казвал същото.

— Знаех го, но от друга страна, дали…

— Опитахме.

Томас едва сдържа раздразнения си стон.

— Човече, никак не е лесно да се говори с теб. Какво сте опитвали?

— Да слезем в дупката, след като Кутията се спусне. Не може. Капаците се отварят, но надолу е само мрак, пустота, нищо. Няма въжета, нито макари. Не може нищо да се направи.

— Ами да…

— И това също.

Този път Томас изстена мъчително.

— Добре де, какво?

— Да хвърляме разни неща в дупката. Нито веднъж не чухме някое от тях да удря дъното. Сякаш летят вечно.

Томас го изгледа втренчено.

— Ти да не четеш мисли? — опита се да вложи сарказъм в думите си.

— Просто съм гениален, нищо повече — намигна Чък.

— Чък, никога не ми намигай така — каза с усмивка Томас. Момчето го дразнеше, но от друга страна, благодарение на него нещата тук не изглеждаха толкова ужасни. Томас въздъхна и се обърна към тълпата около дупката. — И колко време има до доставката?

— Обикновено отнема около половин час след сирената.

Томас се замисли. Ето нещо, което може би не бяха опитвали.

— Сигурен ли си за дупката? Някога опитвали ли сте… — Той млъкна в очакване да го прекъснат, но Чък не проговори. — Опитвали ли сте да направите въже?

— Да, опитвали са. От бръшляна. Изплели са най-дългото, което са могли. Да речем, че експериментът не е протекъл успешно.

— Какво означава това? — попита Томас.

— Не съм бил тук, но ми разказаха, че момчето, което изявило желание да го изпробва, се е спуснало около десетина стъпки и тогава нещо изсвистяло във въздуха и го разрязало надве.

— Какво? — Томас се разсмя. — Не вярвам на нито една дума.

— О, така ли, умнико? Видях костите на нещастника. Държат ги в един сандък, за да показват на бъдещите „герои” какво ги очаква.

Томас гледаше Чък с надеждата той да се разсмее или да покаже с нещо, че това е шега. Кой е чувал за хлапе, разрязано наполовина? Но Чък отново мълчеше.

— Сериозно ли говориш?

Чък го изгледа.

— Аз не лъжа, нова… Томас. Ела, да идем да видим какво ще стане. Не мога да повярвам, че ще си новак само един ден. Цопльо.

Докато вървяха натам, Томас го попита за нещо, за което досега не се бе сетил.

— Откъде знаете, че не са припаси или друго?

— Защото, когато ни пращат друго, сирената мълчи — обясни Чък. — Припасите идват по едно и също време всяка седмица. Ей, виж. — Чък спря и посочи някого в тълпата. Беше Гали, мрачно взрян в тях.

— Внимавай — предупреди го Чък. — Този тип хич не те харесва.

— Знам — промърмори Томас. — Вече го разбрах. — И чувството беше взаимно.

Двамата се приближиха към смълчаната групичка. И да имаше още въпроси, Томас ги бе забравил. Желанието за разговор се бе изпарило, след като видя Гали.

Но не и на Чък.

— Защо не идеш да го попиташ какъв му е проблемът? — подхвърли той, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си.

Кой знае защо Томас не хареса никак идеята.

— Ами първо, защото той има повече съюзници от мен. Не е най-подходящият човек, с когото да се караш.

— Да, но ти си по-умен. И предполагам — по-бърз. Можеш да се справиш с него и приятелите му.

Едно от момчетата пред тях се обърна и ги изгледа навъсено през рамо.

„Може да е приятел на Гали” — помисли си Томас.

— Ще млъкнеш ли? — просъска той на Чък.

Зад тях се чу затръшване на врата. Томас се обърна. Откъм Чифлика се приближаваха Алби и Нют. И двамата имаха изтощен вид.

При вида им в съзнанието на Томас отново изплува образът на Бен — ужасната картина на гърчещо се тяло в леглото.

— Чък, човече, трябва да ми разкажеш за тази Промяна. Какво правеха тези двамата с онзи нещастник Бен?

Чък сви рамене.

— Не зная подробности. Скръбниците вършат ужасни неща, карат тялото да преминава през нещо отвратително. И когато приключи, ти си… различен.

— Различен? — повтори Томас, почувствал, че най-сетне се е доближил до някаква истина. — Какво искаш да кажеш? И какво общо има това със скръбниците? Това ли имаше предвид Гали под „ужилване”?

— Шшшт! — Чък опря пръст на устните си.

Томас едва не изкрещя от разочарование, но трябваше да мълчи Реши да го разпита по-късно, независимо дали му се нрави, или не.

Алби и Нют бяха приближили тълпата и си пробиха път до първия ред, досами капаците, затварящи Кутията. Всички се умълчаха и за пръв път Томас чу стърженето и потракването на изкачващия се асансьор, което му напомни за неговото кошмарно пристигане. Завладя го тъга, сякаш преживяваше наново онези ужасни минути на пробуждане в мрака и загуба на памет. Което и да бе новото хлапе, още отсега изпитваше съжаление към него.

Приглушен удар оповести пристигането на асансьора.

Нют и Алби заеха позиции от двете страни на вратата на шахтата. По средата се появи цепнатина. Те закачиха дръжките с обикновени метални куки и ги дръпнаха настрани. Капаците се разтвориха със скърцане и във въздуха се вдигна облак прах.

Сред езерните се възцари пълна тишина. Докато Нют се навеждаше над отвора, откъм кошарите долетя блеене на коза. Томас се надигна на пръсти, надявайки се да зърне новодошлия.

Нют внезапно се изправи и на лицето му се изписа объркване.

— Пресвета… — промърмори той и се озърна, без да поглежда някого.

По това време Алби също бе надникнал и реакцията му беше сходна.

— Не може да бъде — произнесе той като в транс.

Хор от въпроси изпълни въздуха. Всички започнаха да се бутат и да доближават отвора.

„Какво ли са видели вътре? — зачуди се Томас. — Какво може да са видели?” Изведнъж го завладя страх, като този, който го бе споходил призори, когато зърна скръбника.

— Почакайте! — извика Алби. — Стойте на място!

— Е, какво има? — извика някой отзад.

Алби се изправи.

— Двама новаци за два дена — каза той почти шепнещком И сега това. Цели две години не се случваше нищо различно — а сега това. — Сетне, по някаква причина, той погледна към Томас. — Какво става тук, новако?

— Аз пък откъде да знам? — попита Томас със зачервено лице.

— Алби, защо не ни кажеш какво има вътре? — обади се Гали. Тълпата отново се раздвижи и се люшна напред.

— Я млъквайте всички! — скастри ги Алби. — Кажи им, Нют.

Нют надзърна още веднъж в Кутията, после се обърна с мрачно лице към тълпата.

— Момиче е — рече.

Сега вече всички заговориха едновременно и Томас долавяше само откъслечни думи.

— Момиче?

— Проклет да съм!

— И как изглежда?

— На колко е години?

Томас се потапяше в море от всеобщо объркване. Момиче? Досега не се бе замислял, че в Езерото има само момчета и никакви момичета. Дори не бе обърнал внимание. „Коя е тя? — зачуди се той. — Защо… “

Нют ги сгълча да мълчат.

— И това е само половината — каза той и посочи Кутията. — Мисля, че е мъртва.

Две момчета завързаха Алби и Нют с въжета от бръшлян и ги спуснаха в Кутията при тялото на момичето. Останалите пристъпваха от крак на крак с мрачни лица. Никой не смееше да признае, че няма търпение да зърне новодошлата, ала Томас бе сигурен, че и те се измъчват от същото любопитство като него.

Гали бе едно от момчетата, които държаха въжетата, готови да изтеглят момичето, Алби и Нют от Кутията. Томас го наблюдаше внимателно. В очите му трепкаха зли пламъчета сякаш бе омагьосан. Кой знае защо видът му накара Томас да се бои от него повече, отколкото преди малко. Откъм шахтата долетя гласът на Алби със съобщението, че са готови, и Гали и още двама задърпаха въжетата. След още малко пъшкане неподвижното тяло на момичето бе изтеглено горе и положено върху близката каменна плоча. Всички изтичаха нататък и се скупчиха около тялото, из въздуха витаеше почти осезаемо вълнение. Но Томас остана на мястото си. От зловещата тишина го побиваха тръпки, сякаш бяха разкопали наскоро заровен гроб.

А и нямаше как да види каквото и да било — хлапетата пред него се бяха скупчили твърде плътно. Беше успял да я зърне само докато я вадеха. Имаше мършаво тяло, но не беше дребна. Може би метър и шейсет, доколкото успя да определи. Изглеждаше на петнайсет или шестнайсет, с гарвановочерна коса. Най-много го изненада кожата й — бледа, бяла като перла.

Нют и Алби се изкатериха от Кутията и си проправиха път към положеното тяло. Секунди по-късно тълпата се разтвори и Томас видя, че Нют го сочи с ръка.

— Ей, новак, ела тук — извика той, без да си прави труда да бъде любезен.

Сърцето на Томас подскочи, сякаш щеше да се загнезди в гърлото му, дланите му се изпотиха. Какво ли искаха от него? Нещата се развиваха все по-зле. Той пристъпи неохотно напред и се помъчи да изглежда напълно невинен. „Успокой се — рече си. — Ти си невинен. Нищо не си направил.”

Но нещо вътре в него не му даваше покой.

Момчетата, оформили коридор, за да премине, го гледаха сякаш е виновен за всичко, сполетяло ги тук — за Езерото, лабиринта, скръбниците. Томас избягваше да ги поглежда право в очите.

Приближи Нют и Алби, които бяха коленичили до момичето. Избегна погледите им и се съсредоточи върху новодошлата. Въпреки бледата си кожа тя несъмнено бе много хубава.

Повече от хубава. Красива. Копринена коса, гладка кожа, идеално оформени устни, дълги крака. „Няма да изглежда още дълго така — мина му отвратителната мисъл. — Скоро ще започне да се разлага.” Остана изненадан, че го спохождат толкова мрачни мисли.

— Познаваш ли това момиче, изтърсак? — попита Алби, който очевидно беше разгневен.

— Да я познавам? — Томас бе шокиран от въпроса. — Разбира се, че не я познавам. Никого не познавам. Освен вас.

— Не това те… — поде Алби, но млъкна и въздъхна раздразнено. — Питах дали ти изглежда позната? Някакво усещане да си я виждал преди?

— Не. Нищо. — Томас пристъпи от крак на крак и пак погледна момичето.

— Сигурен ли си? — Алби се намръщи. Сякаш не вярваше на нито една негова дума.

„Защо смята, че имам нещо общо?” — зачуди се Томас. Срещна погледа на Алби и отговори по единствения начин, който познаваше.

— Да. Защо?

— Внимавай как ми говориш! — Алби извърна глава към момичето. — Не вярвам да е съвпадение. Двама новаци за два дни, единият жив, другият мъртъв.

Едва сега Томас осъзна накъде бие Алби.

— Да не мислиш, че аз… — не можа да довърши изречението.

— Успокой се, новако — намеси се Нют. — Никой не твърди, че ти си убил момичето.

Мислите на Томас се гонеха в безумен бяг. Беше сигурен, че никога преди не е виждал това момиче, ала после в съзнанието му започна да се прокрадва съмнение.

— Кълна се, че не ми изглежда позната — заяви въпреки това. Беше му омръзнало от обвинения.

— Ти…

Преди обаче Нют да успее да довърши изречението, момичето внезапно седна. Пое шумно дъх, отвори очи и премигна, после огледа заобикалящата я тълпа. Алби извика и отскочи назад. Нют се олюля и също се дръпна рязко. Томас не помръдваше, втренчил изплашен поглед в момичето.

Блестящите й сини очи се стрелкаха, докато тя поемаше дълбоко въздух. Розовите й устни потрепваха, шепнейки тихи слова. И тогава тя произнесе едно изречение — гласът й бе странен, призрачен, но ясен.

— Всичко ще се промени.

Томас я изгледа с почуда. Очите й се завъртяха и главата й се отпусна на земята. Дясната й ръка щръкна нагоре, сякаш за да им посочи небето. Между пръстите се подаваше смачкана хартия.

Томас се опита да преглътне, но устата му бе пресъхнала. Нют се втурна, разтвори пръстите на момичето и измъкна бележката. Разгъна я с разтреперани пръсти, коленичи и я приглади на земята. Томас се надвеси над него и погледна.

Върху хартията бяха изписани само няколко думи:

Тя е последната.

Завинаги.

Загрузка...