Лабиринтът - Невъзможно бягство

45

Според часовника на Томас беше късна сутрин, когато двамата с Миньо прекрачиха прага на Западната врата и се прибраха в Езерото. Томас беше толкова изморен, че искаше веднага да легне и да се наспи. Бяха прекарали в лабиринта почти двайсет и четири часа.

За негова изненада въпреки сумрачната светлина и събитията от последните дни животът в Езерото се бе върнал към обичайния си ритъм. Едни работеха в лехите или се грижеха за животните, други чистеха. Нют ги забеляза и дотича при тях.

— Вие сте първите, които се връщат — съобщи им. — Какво стана? — На лицето му бе изписана почти детинска надежда. — Кажете ми, че носите добри новини.

Миньо бе зареял мрачен поглед някъде в далечината.

— Нищо — отвърна той. — Лабиринтът, изглежда, е една голяма шибана лъжа.

— Той за какво говори? — обърна се Нют към Томас.

— Просто е обезкуражен — обясни Томас и повдигна уморено рамене. — Не открихме никакви промени. Стените не се движат, няма изходи, нищо. Снощи скръбниците идваха ли?

По лицето на Нют премина сянка. Той кимна.

— Да. Взеха Адам.

Томас не позна името, но въпреки това се почувства виновен, макар и без причина.

„Още един от нас — помисли си. — Може би Гали беше прав.”

Нют се готвеше да добави още нещо, когато Миньо внезапно избухна.

— Писна ми! — извика той злобно и вените на шията му се издуха. — От всичко ми писна! Край! Свърши се вече! — Свали раницата си и я хвърли на тревата. — Няма изход, никога не е имало и никога няма да има. Обречени сме да умрем тук.

Томас го гледаше с пресъхнало гърло, докато Миньо се отдалечи към Чифлика. Безпокойство сви сърцето му — ако Миньо се предаде, всички здравата са загазили.

Нют мълчеше. Беше свел поглед към земята. Във въздуха увисна отчаяние, като дима, който се стелеше от Картографската. Тежко и парещо.

Останалите бегачи се върнаха след около час и поне доколкото успя да чуе Томас, не бяха открили нищо, заслужаващо внимание, и в края на краищата се бяха отказали. Накъдето и да погледнеше, виждаше само мрачни, лишени от надежда лица.

Вече бе напълно сигурен, че разшифроването на тайното послание в лабиринта е единственият им шанс да разкрият нещо. След като поскита безцелно из лабиринта, той реши да провери как се развиват нещата.

„Тереза? — повика я мислено, като затвори очи. — Къде си? Намерихте ли нещо?”

След продължителна пауза, която почти го накара да си помисли, че не се е получило, тя отговори:

„Том? Каза ли нещо?”

„Да — повтори той, развълнуван от установения контакт. — Чуваш ли ме?”

„Чувам те, Том. Добре се справяш. Странно е, че разговаряме така, не мислиш ли?”

„Няма нищо чак толкова странно. Все още ли сте в подземието? Видях Нют, но той бързо изчезна.”

„Тук сме. Нют доведе трима или четирима от езерните да ни помагат. Мисля, че почти успяхме да дешифрираме съобщението.”

„Наистина ли?” — сърцето на Томас подскочи.

„Слез при нас.”

„Идвам.”

Той се затича, напълно забравил за умората.

Нют го пусна да влезе.

— Миньо все още не е идвал — подхвърли, докато се спускаха по стълбите. — Не зная какво му стана одеве.

Бе изненадващо, че Миньо се е предал на песимизма, особено след като можеха да работят над кода. Но веднага щом влезе в помещението, Томас прогони тази мисъл. Край масата се бяха скупчили неколцина езерни, които не познаваше. Изглеждаха уморени. Навсякъде бяха разхвърляни купища изрезки, включително и по пода. Сякаш през стаята бе преминало торнадо.

Тереза се бе облегнала на лавицата и разглеждаше един лист. Вдигна глава, когато Томас влезе, но сетне отново се зачете. Това го натъжи малко — надяваше се, че ще се зарадва да го види, но после осъзна колко глупава е тази мисъл. Очевидно бе погълната от разчитането на кода.

„Трябва да видиш това” — каза му мислено, докато Нют освобождаваше помагачите. Те се събраха при стълбището, като мърмореха уморено.

Томас се стресна, изплашен да не би Нют да се е досетил, че двамата разговарят мислено.

„Да не говорим така, когато Нют е наоколо. Не искам да знае за нашата… дарба.”

— Ела да погледнеш това — повика го тя на глас и едва успя да прикрие усмивката си.

— Готов съм да коленича и да ти целувам краката, ако намериш някакъв смисъл в това — заяви Нют.

Томас се приближи, нетърпелив да види какво става. Тереза му подаде листа с вдигнати вежди.

— Няма съмнение, че сме го разшифровали точно — изтъкна тя — Но не разбирам какво значи.

Томас взе листа и го прегледа. В лявата страна имаше числа — от едно до шест. До всяко от тях пишеше с главни букви:

ПУСНИ

ХВАНИ

КЪРВИ

СМЪРТ

ВКОЧАНЕН

НАТИСНИ

Това беше. Шест думи.

Томас бе силно разочарован — беше сигурен, че с разчитането на кода всичко ще стане ясно. Погледна Тереза със свито сърце.

— И това е всичко? Сигурна ли си, че са в правилния ред?

Тя взе листа от ръката му.

— Лабиринтът повтаря тези думи от месеци — отказахме се, когато стана ясно, че и нататък е същото. Всеки път след думата НАТИСНИ минава цяла седмица без никаква буква и после всичко започва с ПУСНИ. Затова предполагаме, че тя е първата дума в поредицата.

Томас скръсти ръце и се облегна на лавицата. Вече беше запомнил шестте думи и ги повтаряше. Пусни. Хвани. Кърви. Смърт. Вкочанен. Натисни. Не звучеше обещаващо.

— Страхотно, а? — попита Нют, сякаш прочел мислите му.

— Да — почти изстена Томас. — Трябва да повикаме Миньо — възможно е той да знае нещо, което ние не знаем. Да имахме повече данни… — Той млъкна, споходен от внезапно хрумване. Щеше да тупне на пода, ако не се опираше в лавицата. Ужасно, невероятно хрумване. Най-лошата от всички възможни идеи.

Но инстинктът му подсказваше, че е вярна. Че е нещо, което могат да направят.

— Томи? — повика го Нют и пристъпи към него. — Какво ти става? Лицето ти пребледня, сякаш си видял призрак.

Томас разтърси глава и се помъчи да се овладее.

— Ох… нищо, извинявай. Очите ме болят, май се нуждая от сън. — Той разтърка слепоочия, за да подсили думите си.

„Какво има?” — попита го мислено Тереза. Томас вдигна глава, за да се увери, че Нют не е усетил нещо.

„Така е, наистина. Уморен съм. Имам нужда от почивка.”

— Хубаво. — Нют протегна ръка и го потупа по рамото. — Прекарал си цяла нощ в лабиринта. Най-добре се наспи.

Томас стрелна с поглед Тереза, после Нют. Нямаше търпение да сподели с тях идеята си, но разбираше, че все още не бива да го прави. Затова само кимна и се изкачи по стълбите.

Ако не друго, поне имаше план. Колкото и да е лош, поне беше някакъв план.

Нуждаеха се от още данни за кода. От още спомени.

Ще трябва да позволи на някой скръбник да го ужили. Да мине през Промяната.

Доброволно.