52

Отново всички заговориха едновременно. Нют се изправи, дръпна Томас до вратата и му каза:

— Тръгваш си. Веднага.

— Защо? — изуми се Томас.

— Мисля, че каза достатъчно. Трябва да поговорим и да решим какво ще правим — без теб. — Нют го побутна навън. — Чакай ме при Кутията. Когато приключим тук, двамата с теб ще си побъбрим.

Понечи да се обърне, но Томас се пресегна и го спря.

— Нют, трябва да ми повярваш. Това е единственият изход — можем да се справим, кълна се. Това се очаква от нас.

Нют се наведе и заговори с гневен шепот.

— Да, особено ми хареса онази част, в която предложи себе си за самоубиец.

— И съм готов да го направя — увери го Томас, подтикван от чувството за вина. Вината, че е съпричастен към създаването на лабиринта. Ала дълбоко в себе си се надяваше, че ще удържи достатъчно дълго чудовищата, за да успее някой да въведе кода и да изключи скръбниците, преди да му видят сметката. Да отвори вратата.

— Брей, така ли? — повдигна ядосано вежди Нют. — Много си благороден, а?

— Имам си предостатъчно свои причини. Донякъде вината е и моя, че сме тук. — Той си пое дъх и се овладя. — Ще го направя каквото и да решите, така че по-добре не си губете времето.

Нют се намръщи, сетне очите му се изпълниха със състрадание.

— Томи, ако наистина си помогнал в изграждането на лабиринта, вината едва ли е твоя. Ти си хлапе — сигурно са те накарали да го направиш.

Но нямаше значение какво смята Нют. Нито който и да било. Томас знаеше, че носи пълна отговорност за ставащото и тази мисъл му тежеше все повече с всяка изминала минута.

— Просто си мисля… че трябва да се опитам да ви спася. И да поправя стореното от мен.

Нют отстъпи назад и бавно поклати глава.

— Томи, знаеш ли кое е смешното?

— Кое?

— Наистина ти вярвам. Няма и намек за измама в очите ти. Направо не мога да повярвам, че го казвам. Сега ще се върна при другите и ще направя всичко възможно да ги убедя, че трябва да постъпим както ти настояваш. Да минем през Дупката на скръбниците. Може би е по-добре да се изправим срещу тях, отколкото да чакаме тук, докато отвличат по един от нас. Но ме чуй! — Той вдигна пръст. — Не искам и думичка за това, че си решен да умреш и че смяташ да постъпиш като герой. Ако ще го правим, ще поемем рисковете заедно. Чу ли ме?

Томас разпери ръце.

— Повече от ясно. Просто се опитвах да докажа, че си заслужава риска. Щом някой ще умре и без това, можем да го използваме за нашия план.

— Ама че весела идея, а? — намръщи се Нют.

Томас понечи да си върви.

— Томи? — спря го Нют.

— Да?

— Ако не успея да убедя тези сбръчканяци, най-доброто време за тръгване ще е през нощта. Да се надяваме, че скръбниците ще са излезли да скитат из лабиринта — и не са в тази тяхна дупка.

— Разбрах — кимна Томас. Оставаше му само да се надява, че Нют ще успее да убеди блюстителите.

— Ще го направим тази нощ. Преди някой да изгуби живота си — продължи с усмивка Нют. После се върна при останалите.

Малко объркан от последните му думи, Томас отиде и седна на пейката до Кутията. Припомни си откъслечните думи на Алби. Момчето бе спомегнало изгорена земя, болести и някакъв изблик и той се зачуди какво ли може да означава това. Не помнеше нищо подобно, но ако бе истина, светът, в който се опитваха да се върнат, не изглеждаше никак гостоприемен. Но от друга страна, нима имаха някакъв избор? Светът се бе променил и сега скръбниците можеха да ги нападат необезпокоявани всяка нощ.

Объркан и обезсърчен, той реши да повика Тереза.

„Можеш ли да ми помогнеш?”

„Да — отвърна тя. — Къде си?’*

„При Кутията.”

„Идвам след минута.”

Едва сега Томас си даде сметка колко силно жадува за компанията й.

„Добре. Ще ти кажа какъв е планът ми. Мисля, че и останалите ще го одобрят.”

„И какъв е?”

Томас се наведе напред и подпря брадичка с юмрук. Интересно, как ли щеше да реагира Тереза на думите му. „Трябва да минем през Дупката на скръбниците. Да използваме кода, за да изключим чгудовищата и да отворим вратата.”

„Предположих, че ще е нещо от тоя род” — отговори тя след кратка пауза.

Томас помисли малко и добави:

„Освен ако не ти е хрумнало нещо друго?”

„Не. Но ще е ужасно.”

Той блъсна дланта си с юмрук, макар да знаеше, че тя не го вижда.

„Можем да го направим.”

„Съмнявам се.”

„Но трябва да опитаме.”

Нова пауза, по-дълга.

„Прав си.”

„Мисля, че ще тръгнем тази нощ. Бих искал да дойдеш, за да поговорим.”

„Ще бъда при теб след няколко минути.”

Стомахът на Томас се сви на топка. Едва сега осъзнаваше напълно всички последствия от плана, който бе предложил. Знаеше, че е опасен, но най-ужасната част бе идеята да се изправят срещу скръбниците. В най-добрия случай един от тях щеше да умре. Макар че дори това не беше сигурно. Може би Създателите щяха да променят програмата на скръбниците. И тогава шансовете щяха да са още по-нищожни.

Опита се да не мисли за това.

Тереза се появи по-скоро, отколкото очакваше, седна и се притисна към него, въпреки че имаше достатъчно място. Пресегна се и хвана ръката му. Той стисна пръстите й силно, макар да знаеше, че ще я заболи.

— Кажи ми — подкани го тя.

Томас й разказа всичко, дума по дума, виждаше, как очите й постепенно се изпълват с ужас.

— След като им изложих плана си — завърши той, — Нют реши, че трябва да тръгнем още тази нощ. Струва ми се, че е прав.

Всъщност точно сега не мислеше така. Представи си какво ще е, ако с тях са Тереза и Чък. Искаше да може да ги защити някак, но знаеше, че няма да е в състояние.

— Можем да го направим — промълви тихо тя накрая.

— Да знаеш само колко ме е страх.

— Ти си човешко същество. Нормално е да те е страх.

Томас не отговори и известно време те седяха на пейката, хванати за ръце, без да кажат нищо — нито на глас, нито в умовете си. Споходи го някакво странно усещане за покой и той се опита да му се наслади колкото се може по-дълго.

Загрузка...