Лакираният параван

ГЛАВА X

Когато съдията Ди пристъпи прага на кръчмата, видя Ефрейтора да бъбри пред тезгяха с един старец, облечен в мърляви дрипи. Недалеч от тях госпожица Розов Карамфил седеше с кръстосани нозе на ниско столче и оформяше ноктите на краката си.

— Ела, ела, брат ми! — провикна се Ефрейтора. — Имам хубави новини за теб.

Просякът извърна към съдията зачервените си сълзящи очи, които гледаха без никаква приветливост. Костеливото му, сбръчкано като ланска ябълка лице носеше очевидните белези на невъздържан живот. Подръпвайки мазната си рядка брадица, той започна с хленчещ глас:

— Моето място обикновено е на ъгъла на втората пряка, като се тръгне от Западната врата. Четвъртата къща е дом за срещи от добра класа и вечер паничката ми винаги е пълна.

— О, бива си го местенцето — обади се госпожица Розов Карамфил. — Излизал ми е един-два пъти късметът да ме водят там.

Просякът насочи към нея сълзливите си очи.

— Виждал съм те! — извика той пискливо. — Другия път да кажеш на твоя кавалер да пусне повече от два гроша. Обикновено ми дават четири… че и повече, когато пуякът е доволен.

— Без отклонения — обади се Ефрейтора.

— Добре де. Значи тази дама, с обеците, дето ми ги показахте, идва два пъти в оня дом. Не съм виждал лицето й, защото беше забулена, но обеците си личаха. Единия път, като излезе с младежа, ме погледна и му каза: „Дай на този нещастен старец десет гроша.“ И той ми пусна!

— Не се чуди — обясни Ефрейтора на съдията Ди. — Тия дрипльовци не са за оплакване. Трябва някой ден и ти да опиташ…

Съдията успя да промърмори нещо в отговор въпреки почудата, в която го бяха хвърлили думите на просяка. Освен ако нямаше втори подобен чифт обеци в Уейбин, което бе направо изключено, оставаше почти немислимата възможност госпожа Дън да си е имала любовник! Той попита дрипльото:

— Сигурен ли си, че това са същите обеци?

Гласът на просяка затрепери от възмущение.

— Може и да са ми влажни понякога клепачите, особено във ветровито време, но съм готов да се обзаложа, че виждам по-добре от вас!

— Мокро Око си знае работата — обади се Ефрейтора. — Значи ти остава само да намериш младежа, брат ми. Той е убиецът! Как изглеждаше той, Мокро Око?

— Изтупан. Може и да си пада по чашката, защото скулите му бяха зачервени. Друг път не съм го виждал.

Поглаждайки бавно брадата си, съдията каза на Ефрейтора:

— Ще отида да разпитам собственика на онзи дом.

Ефрейторът се изкиска. После тупна съдията по рамото и се провикна:

— Ти да не си мислиш, че си още началник на стражата? Хващаш човека, трошиш му кокалите и той ти изпява всичко! Какво според теб ще направи съдържателката, ако почнеш да я подпитваш? Ще ти бутне без пари може би?

Съдията прехапа устни. Събитията се развиваха прекалено бързо и той допускаше грешки. Ефрейторът отново стана сериозен и продължи:

— Единственият начин да откопчиш нещо е да идеш там с Розов Карамфил и да си вземеш стая като обикновен клиент. Мадамата я познава и няма нищо да подозре. И да не откриеш убиеца, поне ще опиташ Розов Карамфил. Ей Богу, бива си я, брат ми, и за теб ще е безплатно!

— Той да си приготви няколко наниза грошове — намеси се споменатата госпожица. — Мястото не е евтино. Пък и аз не съм сигурна дали съм навита да работя безплатно. Тук вървя със стаята, обаче навън е друго нещо.

— За това не се тревожи — каза съдията. — Кога можем да отидем?

— След като си изядем ориза на обяд. Тия домове не отварят по-рано.

Съдията почерпи Ефрейтора и стария просяк с по една чаша вино. Дрипльото развърза торбата със спомените и се впусна да разказва някои от многобройните си патила. Завърна се и Цяо Тай и се присъедини към тях, пресушиха се още чаши. Когато госпожица Розов Карамфил отиде да приготви обяда, съдията каза на своя помощник:

— Отивам след малко с нея в един дом за срещи при Западната врата.

— Мислех, че имате по-сериозна работа да вършите от ходенето по курви — прозвуча иззад гърба им един продран глас.

Както винаги Куншан се бе вмъкнал безшумно на плъстените си подметки.

— Твоята работа я свършихме — отвърна му съдията.

— Я тръгвай с нас да хапнем някъде, дължим ти един обяд.

Куншан прие поканата и тримата излязоха заедно. Намериха една кръчмичка в съседната улица и се разположиха край изолирана маса в ъгъла. Съдията Ди поръча ориз с пържено свинско, туршия и три канички вино. Щом келнерът им обърна гръб, Куншан попита нетърпеливо.

— Подписа ли Лън Циен чековете? Трябва да се бърза, защото май са го арестували.

Съдията мълчаливо извади от ръкава си двата листа с подписите на банкера и ги постави на масата. Едноокият посегна към тях с радостен вик, но съдията веднага ги прибра обратно.

— Не бързай толкова, приятелче! — отсече той.

— Да не би да се отмятате от думата си? — заплашително попита Куншан.

— Ти ни излъга. Каза ни само, че въпросът е да се издои един банкер измамник. Не ни каза обаче, че работата е много по-дебела, че има и убийство.

— Какво убийство? Вие сънувате нещо — сопна се Куншан.

— Лъжливото самоубийство на господин Гъ Циюан.

— Не знам за какво говорите — ядно изсъска едноокият.

— Я по-добре кажи истината! — намеси се Цяо Тай. — И двамата не обичаме да ни вземат за канарчета.

Куншан отвори уста, но веднага я затвори, защото в този миг към тях се приближи келнерът с храната и виното. Когато си тръгна, той надигна треперещ от възмущение глас:

— Опитвате се да ме изпързаляте, но няма да мине. Дайте си ми моя чек!

Съдията Ди бе стиснал вече пръчиците и пълнеше паничката си. Изяде няколко хапки и каза спокойно:

— Ти ще ми дадеш тефтера и ще ми кажеш къде и как си турил ръка на него. Никакъв чек иначе!

Куншан скочи на крака и столът му изтрополи на пода зад него. Всичката кръв се бе дръпнала от лицето му.

— Ще има да съжалявате, мошеници! — изкрещя той. Цяо Тай го сграбчи за ръката.

— Да го заведем в странноприемницата и да си поприказваме на спокойствие с него в нашата стая.

Едноокият се освободи с рязко дръпване и запенен, избълва поток псувни.

— Ще си гризете лактите, задето постъпвате така с мен!

Цяо Тай се надигна от стола, но съдията го спря:

— Остави го, не искам разправии тук — и добави, обръщайки се към Куншан: — Знаеш къде да ни намериш, ако решиш, че се нуждаеш от тия пари.

— Бъди спокоен! — извика едноокият и изхвърча през вратата.

— Не беше ли неразумно да го пускаме? — попита Цяо Тай.

— Няма да се откаже лесно, не се тревожи. Ще си поговорим, като се успокои — после погледна към отрупаната маса и виното: — Какво ще правим сега с всичкото това ядене?

— Негово превъзходителство да не бере грижа за това — ухили се до уши помощникът му, грабна пръчиците и купчината ориз започна стремително да се топи.

Съдията Ди не беше гладен. Въртеше разсеяно чашата между пръстите си и мислеше за тайните срещи на госпожа Дън. Съобщението бе така неочаквано за него, че се опасяваше да не извърши нещо прибързано. Вече бе допуснал една грешка в странноприемницата и сега се питаше дали бе постъпил правилно с Куншан. Та той дори не знаеше къде би могъл да намери опасния бандит. Дали не се бе впуснал слепешката в една объркана история? Той допи своята единствена чаша. Цяо Тай вече бе довършил всичко останало и доволно млясна с уста.

— Не мога да се оплача, добре си хапнах! Каква ще ми е задачата за следобеда?

Съдията си избърса брадата и мустаците с една влажна салфетка и каза:

— Ще отидеш в гарнизонната канцелария, за да разпиташ за Ефрейтора. Не ми се вярва да е забъркан в нашия случай, но явно тук трябва да си отваряме очите на четири. После иди при Диен Хун, оня гадател, дето предрекъл на Гъ Циюан, че на петнайсети живота му ще е заплашен. Виж дали е свестен човек, или шарлатанин, и се опитай да разбереш познава ли Куншан. Разприказвай го, научи какво знае за Гъ. Смъртта на този търговец не ми дава мира.

Той плати сметката и двамата се прибраха в странноприемница „Феникс“.