Лакираният параван

ГЛАВА IX

Съдията Ди прекара много неприятна нощ. Килерът, в който му се наложи да спи заедно с помощника си, бе едва малко по-широк от двата тесни нара, съставляващи всичката мебелировка. Той си легна с дрехите, но и те не успяха да го предпазят от ордите кръвожадни насекоми, които тутакси се нахвърлиха отгоре му. Цяо Тай си легна направо на пода с глава до вратата и юнашкото му хъркане скоро се включи в общия хор, който разтърсваше тънките прегради между стаичките.

В ранни зори и двамата бяха на крак и слязоха в пивницата — все още пуста в този час. Явно обитателите на странноприемница „Феникс“ не бяха от ранобудните. Цяо Тай запали кухненската печка и се изми надве-натри. Побърза да приготви горещия утринен чай за господаря си и незабавно потегли към пазара, за да предаде писмото на регистратора на смъртните случаи. Съдията се настани до ъгловата маса и изсърба чая на малки глътки.

Първа се появи госпожица Розов Карамфил. Тя заблъска с юмруци по тезгяха, докато събуди прислужника, и го прати да приготви сутрешната булгурена каша. Малко след това се показаха Ефрейтора и четиримата му придружители. Ефрейтора придърпа един стол до масата на съдията, но отхвърли с възмущение предложения му чай.

— Стопли ми една кана вино — извика той на Розов Карамфил. След като грабна от ръцете й каната и я изсърба с видимо удоволствие, се обърна към съдията: — И какво стана снощи, старши брате?

— Покойната явно е била заможна жена — отвърна съдията. — А и убиецът й не е бил от бедните, щом е зарязал такива дрънкулки — той извади от ръкава си гривните и обеците и ги постави на масата. — Намери ли се купувач, за теб е половината.

— Всемогъщи небеса! — възкликна Ефрейтора. — Струвала си е разходката до блатото. Обаче и ти си прав, убиецът е някой от нейната черга. Трябва да се въргаляш в злато, за да зарежеш такива играчки. Опитай се да намериш тоя боклук, за да го накараме да кихне. Тъкмо ще му кажем другаде да трепе жените си, не на моя територия.

В този миг се появи един дрипльо и поиска паница каша. След като я омете, се обърна към Ефрейтора:

— Знаеш ли, началство, какъв труп докарали в съдилището? На собствената жена на съдията! Убили я при блатото.

Ефрейтора стовари с ядна псувня юмрука си върху масата.

— Имаш око — каза той на съдията. — Работата е дебела! Гледай колкото може по-бързо да спипаш убиеца, брат ми. Изцеди колкото ще го изцеждаш и го предай на съдилището. О, небеса, о, пъкъл… собствената жена на съдията!

— Е, какво толкова? — попита съдията Ди.

— Как какво, нали знаеш как е, щом опре до императорски чиновник! Ако някой окачи червен гердан на твоята женица или на моята и хукнем да се жалваме в съда, стражниците ще ни теглят един пердах и ще ни рекат по-добре да си пазим стадото. Обаче съпругата на един магистрат е друга опера! Не пипнат ли на часа убиеца, градът ще загъмжи от всичките куки, каквито можеш да измислиш: военни, тайни, на префектурата… да не говорим за императорските следователи и техните гълъбчета. Жална ни майка, брат ми, ще преровят целия град. Най-добре веднага да си вдигаме парцалите! Затова гледай час по-скоро да пипнеш оня боклук, дето ни докара всичко това на главата.

— Няма да е лесно — отговори съдията. — Явно и той е от голямото добрутро като нея.

— Любовникът й, естествено — изръмжа Ефрейтора. — Ех, тия дамички! И на тях връвта на панталоните е разхлабена като на нашите пачаври. Разбрала е госпожата, че онзи мисли да й реже квитанцията, вдигнала е пушилка и хубавецът й е теглил балтията. Наизуст мога да ти разкажа как е станало. Ще събера моите хора, за да им покажа бижутата. Няма начин да не разберат къде е палувала кучката с баджанака на нашия съдия. Научим ли къде е било гнездото на пиленцата, лесно ще пипнем оня мръсник.

— Хитро! — учтиво вметна съдията Ди. После помълча за миг, забил нос в своята паничка с каша. — Добре де, как ще се оправят твоите хора? Никой не е зървал и върха на носа й.

— Бъди спокоен! Когато ние с теб срещнем някоя засукана хубавица да ситни по улицата или пък да се кандилка в носилка, все надничаме да й зърнем муцуната. Обаче един просяк веднага залепя очи за накитите й. Това още учителите му в занаята са му го набили в главата и той си знае, че ако иска да има днес ориз на масата, не трябва много да зяпа. Мерне ли някоя обеца през булото, блесне ли гривна на ръката, която дърпа завесата на носилката, на часа ги оценява, за да реши струва ли си да се лепне отзад. Току-виж, хубавицата изтървала скъпата си кърпичка или дори изръсила някоя пара! А тия твоите бижута са първокачествена стока, по поръчка правени, и няма начин някой от моите хора да не ги е засякъл. Сега разбираш ли?

Съдията Ди кимна и побутна към своя сътрапезник гривните и обеците. Сведенията, които бе научил, сигурно щяха да му послужат някой ден в работата. В този миг влезе Цяо Тай и съдията каза на Ефрейтора:

— Излизаме с моя приятел да свършим една работа. Ще се видим скоро.

Докато двамата мъже крачеха към пазарището, Цяо Тай попита:

— Нали отиваме при вашия колега Дън, за да го предупредим за злоупотребите на Лън Циен?

— Не бързай! — отговори съдията. — Първо трябва да си поприказваме с банкера. Ще видим как ще посрещне опита ни да го изнудим, и ще разберем дали Куншан не ни залага капан.

Помощникът ококори очи и съдията добави:

— Ако Лън Циен се поддаде, това ще бъде един вид самопризнание. Но трябва да сме сигурни, че едноокият не се опитва да ни играе номера. Затова ще наблюдавам реакцията на банкера и ще ти дам знак, ако трябва да се действа.

Цяо Тай кимна, ощастливен от надеждата, че ще му се удаде случай да действа.

Дюкянът на Лън Циен заемаше цял един ъгъл на пазарния площад. Еднокатната постройка беше с внушителна фасада, отворена пред дълъг тезгях, зад който се суетяха десетина служители. Едни теглеха монети, други оценяваха бижута, трети обменяха медни грошове за кюлчета или обратно сред врявата, над която се извисяваха монотонните гласове на двама касиери, които проверяваха някаква сметка.

Съдията Ди се насочи към края на тезгяха. Седнал зад бюро, по-високо от останалите, старшият служител местеше топките на едно сметало. Съдията побутна визитна картичка под дървената решетка и каза любезно:

— Бих искал да поговоря с господин Лън. По възможност лично. Става дума за прехвърляне на една значителна сума.

Служителят изгледа масивните плещи на двамата посетители, смръщи леко вежди и зададе няколко въпроса във връзка с предстоящата операция. Съдията импровизира доста правдоподобна версия. Събеседникът му, впечатлен от изискания език, драсна няколко йероглифа върху картичката и изпрати един от помощниците да я отнесе на първия етаж. След малко момчето се завърна със съобщението, че господин Лън е готов да приеме господин Чън и съдружника му.

Банкерът седеше зад лакирано червено бюро, облечен в безупречно бяла траурна роба. Докато довършваше наставленията си към двама подчинени, той кимна към креслата до масичката за чай при прозореца. На часа единият от служителите се втурна да напълни чашите за посетителите. Съдията Ди внимателно изучаваше лицето на банкера, докато той даваше нарежданията си. Стори му се бледо и неспокойно. Погледът на магистрата обходи стаята и се задържа върху една картина на стената с лотосови цветове и дълго стихотворение, изписано с ярко индивидуален калиграфски почерк. Отдалеч се четеше само последната колона йероглифи: „От вашия съвсем неук малък брат Дъ.“ Явно подписът беше на брата на Лън Циен, младия художник Лън Дъ, за чиято смърт съдията бе научил по време на съдебното заседание. Лън Циен отпрати служителите си и делово попита съдията с какво може да му бъде полезен.

— Искам да прехвърля седемстотин жълтици, господин Лън — каза съдията. — Мисля, че най-важният документ, който трябва да ви покажа, е този.

При тези думи той извади от ръкава си откъснатия от тефтера лист и го постави пред банкера. Лицето на Лън веднага доби пепеляв цвят. Съдията Ди направи знак на Цяо Тай. Мъжагата пристъпи с тежки крачки до вратата и пусна резето, после затвори и капаците на прозореца. Банкерът го проследи с нарастваща паника в очите. Най-сетне Цяо Тай се изправи зад креслото на банкера и съдията Ди подхвана:

— Естествено, притежавам и целия тефтер. Доста е дебеличък, Бога ми.

— Как е попаднал във вашите ръце? — с дрезгав глас попита Лън.

— Да не се отклоняваме — каза съдията. — Аз съм умерен човек, но както сте отгатнали и от картичката ми, живея от комисиони и е естествено да очаквам такава и от вашите приходи. Приблизително ги оценявам на хиляда жълтици.

— Колко искате?

— О, някакви си седемстотин. И за вас остава прилично състояние.

— Мога да ви предам на съда! — изръмжа банкерът.

— И аз мога да направя същото — любезно се усмихна съдията. — Както виждате, в еднакви позиции сме.

Лън внезапно скри лице в дланите си.

— Небесата ме наказват — простена той. — Старият Гъ си отмъщава.

На вратата се почука. Лън Циен се надигна да стане, но тежката десница на Цяо Тай го притисна надолу.

— Спокойно, спокойно! — прошепна той в ухото му. — Резките движения са опасни за здравето. Кажете на онзи, който чука, да дойде по-късно.

Лън покорно извика:

— Имам работа в момента, елате след малко.

Съдията Ди внимателно изучаваше лицето на банкера, поглаждайки брадата си.

— Банкерът Гъ не е знаел, че го ограбвате, защо тогава се страхувате от призрака му?

Лън го погледна унесено.

— Отворен ли беше пликът, или запечатан? — попита той със заекване.

Съдията Ди нямаше представа, какво може да се крие зад този въпрос. Досега бе мислил, че Куншан е откраднал тефтера, но сега излизаше, че работата е по-объркана.

— Бога ми — отвърна той, — не обърнах внимание — щом тефтерът се е намирал в плик, най-вероятно бе той да е бил запечатан и съдията добави след известно мълчание: — А да, спомням си, запечатан беше.

— Благословени да са небесата! — възкликна Лън. — Не аз съм го тласнал към смъртта.

— Вече казахте доста и сега ще трябва да изпеете всичко — сухо каза съдията. — Както имах честта да ви уведомя, аз съм умерен човек и може би бих смекчил условията.

Лън изтри избилата по челото му пот. Като че мисълта да сподели с някого терзанията си му носеше облекчение.

— Допуснах една глупава грешка — започна той. — Когато ме покани на вечеря, Гъ поиска да му занеса някои документи, за да ги прегледа. Аз ги сложих в един плик, запечатах го и го пъхнах в пазвата си. Но забравих да му ги дам, когато стигнах. На трапезата по някое време той ми ги поиска. По погрешка извадих плика с моя тефтер. Него го нося винаги с мен, запечатан. Беше съвсем еднакъв с другия. И едва когато Гъ отиде до къщата, за да си вземе лекарството, си дадох сметка, какво съм направил. Затова, когато се хвърли в реката, помислих, че е разпечатал плика, разбрал е, че аз, най-добрият му приятел, го лъжа, и от отчаяние е посегнал на живота си — той поклати тъжно глава и добави: — От два дни тази ужасна мисъл не ми дава покой. Не мога да спя.

— Е, какво пък, ще ви се наложи да се разделите с част от парите си, но в замяна получавате една утешителна вест — заяви съдията Ди. — Предполагам, че се каните скоро да напуснете града?

— Така е. Ако не беше станало това с Гъ, щях да замина тази седмица, оставяйки му писмо, в което обяснявам всичко и го моля да ми прости. Трябваха ми деветстотин жълтици, за да си върна дълговете, с останалото възнамерявах да се установя надалече. След самоубийството на Гъ се надявах съдът да издаде незабавно смъртен акт, което би ми позволило да отворя касата му, където той винаги държеше двеста жълтици. Сега ще трябва да изчезна незабавно и кредиторите ми ще останат на червено.

— Няма повече да злоупотребявам с времето ви — каза съдията. — Операцията е съвсем рутинна. Къде са парите?

— Депозирах ги при един сарафин. Дюкянът му се казва „Небесен дъжд“.

— Чудесно. Ще ми напишете два чека срещу този сарафин, всеки за по триста и петдесет жълтици. Ще се подпишете отдолу и ще сложите печата си, но без да посочвате името на бенефициента.

Лън извади от чекмеджето си два формуляра с печата на къщата и ги попълни с една четчица. Съдията ги прочете внимателно, за да се увери, че всичко е, както трябва, и ги пъхна в ръкава си.

— Мога ли да ви помоля за лист хартия и за тази чудесна четка? — попита той, след което сложи листа на масичката за чай.

Цяо Тай стоеше неотклонно зад гърба на съдията, докато той се извърна и написа с отривистия си изразителен почерк:

Той пъхна листа в плик и постави отгоре му малкия личен печат, който неизменно носеше със себе си. След това стана.

— Довиждане, господин Лън. Не напускайте дюкяна си в продължение на един час. Моят съдружник ще остане да наблюдава къщата от другата страна на улицата. Няма да е здравословно за вас, ако не се вслушате в съвета ми. Може би ще се видим някой ден!

Цяо Тай отключи вратата и двамата мъже слязоха по стълбището. Вече на улицата съдията връчи на помощника си плика с една визитна картичка на името на господин Чън и му каза:

— Тичай веднага в съдилището и връчи на моя колега това писмо. Аз се връщам в странноприемница „Феникс“.