Лунна красавица

Шестнадесета глава

— Смятам, че трябва да се направи нещо — заяви Кенет, удряйки е юмрук по дланта си. — Тя не може да продължава така. — Той закрачи напред-назад из салона, чертите на лицето му се бяха сгърчили от гняв, а стъпките му отекваха като удари на барабан. — Всичко се върши пряко волята ми. Никой още не е издирил тези кучета. Защо е толкова трудно? А сега и Йона…

— Знам — рече Спес и гласът й затрепери от страх за братовчедка й.

Глен, който също беше в салона, стоеше неподвижно като някоя статуя и само тъмнозелените му очи шареха, тъй като следеше с поглед Кенет, който крачеше тежко напред-назад. Знаеше за мъката на господарката си и се начумери, задето обсъждаха този въпрос с един шотландец. Все пак се надяваше да успеят да измислят някакво развлечение за принцесата, което да я съживи отново.

Сякаш проумял болката, която причиняваше на Спес, Кенет изведнъж спря и направи кисела физиономия. С разтворени обятия той тръгна към Спес, но съзирайки замисленото изражение на Глен, прибра ръцете си. Вместо да я прегърне, Кенет я потупа непохватно по рамото.

— Не се тревожи, Спес. Тя не тъжи по твоя вина.

Кенет изпитваше силни чувства към Спес и се надяваше да се ожени за нея, но искаше да обсъди решението си с Айнър, щом приятелят му се върне на бреговете на клана Синклер. Освен това бе се привързал към вдовицата на Магнъс и се боеше за здравето й. Тя спазваше строг режим на работа, без да пада духом или да си почива. Бледа и устремена, Йона винаги се усмихваше на хората наоколо й. Но ако някой се вгледаше в нея скришом, щеше да съзре болката, ясно изписана на лицето й.

— Но какво можем да сторим? — попита Спес.

Кенет я улови за ръцете и окуражително ги стисна.

— Все ще измисля нещо.

Но какво? Много пъти беше молил Йона да се разтовари малко, но в отговор принцесата му се усмихваше и продължаваше да си върши работата.

— Принцесата трябва да има занимание — категорично заяви Глен.

Разтреперана от гняв, Спес се извърна към него:

— Дори това да я убива, Глен? А тя наистина се съсипва. Не спи, почти не яде. Единственото, което прави, е да се грижи за болните и нуждаещите се. — Широко разпери ръце. — А това означава за всеки от тази забравена от бога земя. — Тя покри лицето си с длани и заклати глава. — Простете, лорд Кенет. Не исках да обидя земята ви.

Този път Кенет се абстрахира от присъствието на Глен и я прегърна.

— Само трябва да кажеш какво да й наредя и аз ще го сторя. Искаш ли да я върна обратно в Исландия?

Спес го погледна смаяно, а в очите й блеснаха сълзи.

— Не… не искам това.

Кенет въздъхна облекчено и отново я прегърна.

— Не би и отишла — подхвърли Глен. — Трябва да довърши делото си на Айн Хелга.

Спес се вторачи в него.

— Може би точно това трябва да сторим. Ще я заведем на островите Оркни, където е нейният храм. Може отново да възвърне желанието си за живот.

— Няма да спре да жалее — подметна Глен.

— Знам, знам — отвърна Спес с тънък глас, който издаваше раздразнението й. — Но там може и да живне. Ще си спомня за щастливите им дни, прекарани заедно, ще обхожда отново местата, които са пребродили, и ще върши работата, предопределена за нея от Господ. Това ще я излекува.

Кенет улови Спес за ръцете.

— Не искам да ме оставяш сам — каза той.

Силна руменина изби по лицето й и тя крадешком погледна Глен. Но той ги наблюдаваше е каменно лице, без да си направи труда да ги остави насаме.

— Бих… бих останала с вас, милорд, но мястото ми е до моята господарка. — Понечи да се усмихне, но вместо това от гърдите й се изтръгна стон.

— Знам — с мъка продума Кенет.

— Няма да се върне на Айн Хелга, докато не се роди бебето на Мак’Клауд — произнесе Глен.

Спес се зарадва на тази новина и жизнерадостно погледна Кенет.

— Така е. Принцесата няма да остави лейди Мак’Клауд, защото държи да присъства на раждането.

Отвън долетя дрънчене на метал, след което желязната входна врата се отвори със звън и се затвори. На двете най-горни стъпала, водещи към салона, се появи Кормак.

— Какво ще кажете, господарю? Как е кланът в мое отсъствие?

Кенет пусна Спес и се запъти към чичо си, ръкувайки се с него.

— По-добре, отколкото преди завръщането ти. Как е кралят?

Кормак кимна хладно на Спес и Глен, после тръгна към камината, за да сгрее ръцете си.

— Войната е в своя разгар, макар положението на Малкълм да не е цветущо. Баронът е силен враг.

Кенет се изплю в огъня.

— Тостиг е кръгла нула без него.

Кормак изгледа другите двама в салона.

— Ще отида при господарката — припряно рече Спес, тъй като усети, че чичото трябва да предаде нещо важно на племенника си.

Глен погледна втренчено двамата мъже, след което също напусна стаята.

Кормак замълча известно време, но после проговори:

— Този левент май не ме харесва.

— Така се отнася е всички, като изключим Йона.

— Може и да си прав. Но трябва да бъдем по-предпазливи.

Кенет зяпна чичо си.

— Чул ли си нещо?

— Да. Чух. — Кормак се озърна наоколо и огледа сводестия коридор, през който се излизаше от залата. — Знам, че навсякъде слухтят шпиони.

Кенет настръхна.

— Имам доверие на Спес. Освен това Глен е предан на Йона, която, от своя страна, ни е много вярна.

— Но те са викинги.

— Сега Йона е от рода Синклер. А Спес й е братовчедка.

Кормак си пое дълбоко дъх.

— Тя, изглежда, е избраницата на сърцето ти.

— Нещо повече от това. Смятам да се оженя за нея.

Чичо му изтръпна и поклати глава:

— Както всички, така и аз обичам Йона и Спес. Но ще те помоля да не бързаш. Не искам да ти давам съвети как да управляваш клана…

— Защо не? Нали често съветваше Магнъс?

— Така е. Но той невинаги се вслушваше в думите ми.

Двамата се засмяха, а Кенет отиде до масата и наля ейл в една халба.

— Небрежен съм по отношение на задълженията си. Сигурно умираш от жажда след това дълго препускане. — На лицето му се появи широка усмивка: — Но както винаги, изглеждаш така, сякаш си прекосил само двора на замъка.

Кормак изгълта на един дъх съдържанието на голямата чаша и я пъхна обратно в ръцете на Кенет, за да я напълни отново. Като следеше зорко племенника си, той нехайно подритна една пламтяща цепеница, при което полетяха искри.

— Малкълм иска да изпратим още войници от клана Синклер във войната.

— Какво? — Кенет се разтревожи. — Това не е възможно. Магнъс даде на Малкълм да разбере, че може да му даде само стотина души. Някои от най-добрите ни воини са вече при краля.

— Прав си — каза Кормак. — Но ходът на сраженията се променя многократно и Малкълм е притеснен. Нуждае се от още мъже.

— Не ми се иска да излагам на опасност живота на други хора от клана Синклер. Магнъс не искаше да праща повече от своите бойци във войната. — Кенет удари чашата си в дървената маса.

— Кралят изисква лоялност. Ти си най-новият господар на едно от неговите владения. Решението зависи единствено от теб.

— Така ли? — Кенет закрачи из стаята. — Ти какво мислиш по въпроса?

— Съгласен съм с теб. Тази работа не ми харесва. Но не виждам начин да я предотвратим. Дори Магнъс не би се опълчил срещу една явна молба от страна на краля. Ще се постарая да убедя Малкълм да се откаже от това свое желание. Но ако ти сам се изправиш срещу него и изразиш възраженията си открито, сигурно ще те изслуша по-внимателно.

Кенет се съгласи е думите на чичо си.

— Така и ще направя. Не ми се ще да излагам на риск клана. Магнъс и народът ни дадоха много жертви, за да си възвърнат заграбените земи на Синклер.

— Ние пък трябва да ги запазим в настоящите им граници — добави Кормак.

В подземната килия беше тъй тъмно, влажно и усойно, сякаш цареше непрестанна нощ. Чуваше се само водата, която капеше от стените, и цвърченето на притичващи плъхове, както и на други невидими обитатели на тази изключително мрачна тъмница. Повечето хора, затворени на такива места, не виждаха слънце до края на живота си.

Факлите по стените в коридора над килията хвърляха оскъдна бледа светлина през решетката, поставена върху капака на тавана. Това беше единственият изход от тъмницата, която имаше форма на дълбок кладенец. Тъмничарите му пускаха с въже съвсем малко вода и още по-оскъдно количество храна — ако изобщо се сетеха за него.

Кожата му, подобно на стените, се покриваше с бисерни капки пот от влагата и вонята, изпълващи въздуха. Подът бе станал мазен, храната бе като помия. Жаждата бе го тласнала към опасните опити да събира вода от стените. Тя сигурно бе заразена, но Магнъс вече не придиряше нищо. Водеше борба за живота си. За да оживее, той се нуждаеше от всеки залък храна, както и от прекомерна хитрост. Зрението му бе се изострило от тъмнината и в това отношение превъзхождаше тъмничарите. Веднъж на две седмици отваряха желязната решетка на тавана и винаги идваха двама: единият държеше запалена факла и размахваше оръжие, докато другият се спускаше по въжена стълба, за да провери дали затворникът не е умрял.

— Честно да ти кажа, не знам защо си правим труда да идваме тук — чу Магнъс думите на един пазач последния път, когато го провериха. — Скоро ще умре. Ще го използват, за да преговарят за мир, и после ще го очистят.

— Мисля, че не е лошо да научим името му — отвърна другият.

— Това не е наша работа. Важното е, че е шотландски престъпник.

Това се случи преди две седмици. Скоро щяха да го проверят отново, тъй като горе в замъка беше настъпило оживление. Магнъс не чуваше глъчката, по-скоро я усещаше от своята тъмница, подобна на гробница, и предположи, че екзекуцията му наближава.

Беше очаквал да го измъчват, но това не се случи. Само стоя с вързани ръце цял един месец след затварянето му тук. Явно „добрият“ барон, който бе привърженик на изтезанията, го щадеше от някакви користни цели. Ако искаше да си спаси кожата, трябваше да предприеме някакво действие при следващото посещение на тъмничарите. В крайна сметка по-добре да умре в борба, а не като жертва на пъкления план на барона, който най-вероятно замисляше някакво специално мъчение, за да го умъртви. Магнъс нямаше никакво намерение да бъде главното ястие в менюто на някакъв дяволски пир.

Затова се зае с подготовката си. Тъй като под него нямаше шахта, през която да се измъкне, той започна да се упражнява да скача високо, докато най-накрая с лекота стигаше решетката на тавана.

При досегашните проверки на тъмничарите винаги беше се бе преструвал на страшно слаб и изтощен. Освен това двамата пазачи идваха сами — никой не ги охраняваше. Безспорно вече го смятаха за боязлив и примирен със съдбата си човек, а това можеше да ги направи небрежни.

Разбира се, бяха го обезоръжили, но бяха му оставили разкъсаното и оплескано с кръв карирано наметало. В подгъва му предвидливо бе вшита една малка, добре скрита ножница, в която имаше къса и тънка кама. С това оръжие можеше и да успее да се измъкне.

Използваше всяка свободна минута да поспи, тъй като трябваше да събере сили. Освен това така забравяше за храната. Макар да бе свикнал да се храни рядко на бойното поле, дългите месеци на затворничество бяха омаломощили дори неговото силно тяло. Четири дяволски дълги месеца! Какво ли правеше Йона? Сигурно са й съобщили, че е мъртъв. Дали тъжеше за него? Сигурно, нали се обичаха. Но той искаше да направи нещо повече. Първо трябваше да се измъкне от това окаяно положение, после щеше да се погрижи за жена си.

Облегнат на стената, Магнъс въздъхна и се сгуши в своето намачкано и смърдящо наметало от шотландско каре, след което затвори очи. Плъховете щяха да го нападат все по-ожесточено, ако останеше тук. Тъмничарите щяха да се появят на следващия ден. Предчувстваше го. Трябваше да измисли нещо.

Сънят го повали бързо и почти веднага плъховете започнаха вечерята си. Бяха го нахапали на няколко места, но той в съня си уби десетина от тях, след което те се прехвърлиха на труповете на своите събратя.

Шумът от превъртането на голям ръждясал ключ в ключалката го разбуди веднага и изостри сетивата му. Премятайки наметалото върху едната си ръка, той скри малката кама в другата си длан, готов да я хвърли. Имаше само един шанс.

— Няма да очаква това — чу се гласът на единия.

Мъжът изсумтя, когато отмести решетката.

— Голям смях ще падне, преди Килдър да се заеме е него — отвърна другият.

— Вярно ли е, че баронът изтръгва сърцата им, докато още са живи, и ги изяжда, преди да са умрели? — Светлината от факлата трепна, тъй като говорещият потрепери от ужас.

— Да. Братовчед ми е един от неговите палачи и твърди, че затворниците са готови да приемат всякаква смърт, след като баронът е приключил с тях. Малките момчета умират след много дни. Руфус казва, че той ги използва, докато не започнат да гният. Страшен човек е нашият барон.

Първият тъмничар кимна и се наведе над отвора на тавана, наклонявайки факлата към килията.

— Също така се говори, че…

Това бяха последните му думи, тъй като в този момент Магнъс скочи високо във въздуха, сграбчи мъжа за рамото и заби камата във вратните му жили. Тялото на пазача тупна на пода на тъмницата, приземявайки се със силен грохот, а факлата падна до него.

— Овус? — извика вторият. — Добре ли си? Ще пусна стълбата.

Магнъс скочи отново, вкопчи се и във втория мъж, събаряйки го на земята до себе си. Изви тялото му и стъпи на шията му, при което я счупи. Този тъмничар умря, без да гъкне, като единственият шум, който се чу, бе съскането на разискрената факла, която запращя на влажния под.

Бърз като стрела, Магнъс успя да спаси мъждукащия огън на факлата. Изчака пламъкът да се усили, после пъхна своята кама и късия меч на единия от тъмничарите в колана си.

Хванал факлата с една ръка, Магнъс отново скочи нагоре и успя да се хване за ръба със свободната си ръка. Метна факлата през отвора и се измъкна. За известно време остана клекнал близо до дупката — негова килия, и се ослуша. Доволен, че не беше вдигната тревога, Магнъс хвърли вонящото и въшливо наметало върху двата трупа долу. После, възможно най-тихо, върна решетката на мястото й.

Вдишвайки дълбоко от недотам чистия въздух, беглецът се озърна наоколо. Колкото по-дълго останеше незабелязан, толкова по-голяма вероятност имаше да остане свободен и да живее. Не всички хора на барона бяха наивни като двамата убити от него тъмничари, а щом откриеха, че е избягал, щеше да настане страшна суматоха.

Здраво стиснал камата в едната си ръка, Магнъс се заизкачва дебнешком към едно стълбище, което се извиваше успоредно на стената, водеща към следващия етаж. Спотаен в най-извитата част на стълбите, той изимитира доста добре евентуален разговор между неговите мъртви пазачи, в случай че някой от горния етаж надава ухо.

Като държеше факлата пред себе си, за да хвърли сянка върху лицето си, Магнъс се спря в огромната мрачна стая на най-горната площадка на стълбището.

Макар да не се виждаше жива душа наоколо, не помръдна.

Подобно на повечето подземни затвори, този също приличаше на развъдник за зайци със своя лабиринт от коридори, с влажните си подове и стени, както и с миризмата на вкиснало, която се носеше във въздуха. Мъжът сбърчи нос, за да не вдишва вонята около себе си. От тази стая се отваряха четири коридора. Но кой ли беше пътят към свободата?

Изведнъж Магнъс се закова на място, тъй като чу някакви гласове. Опита се да разбере откъде долитат, след което пъхна факлата в един стенен свещник и се долепи плътно до стената, за да се скрие в тъмното.

— Къде са Овус и Анархий? — прокънтя в коридора груб мъжки глас.

— Сигурно са при затворника. Виждам отворената врата долу. Няма да се наложи отново да се занимават с него. Носи се слух, че баронът скоро ще му види сметката. Хайде да се махаме оттук. Не се чувствам добре в подземията. Ела да проверим западната страна, след което ще се върнем обратно горе.

Гласовете им заглъхнаха, затова Магнъс бързо взе факлата и се запъти към коридора, през който бяха дошли двамата мъже. Пътьом успя да вземе една стара кама, поставена до стената. Нито камата, нито късият меч бяха остри, но по-добре това, отколкото нищо. На една стена по-нататък имаше наредени наметала и той отмъкна едно със себе си. То бе направено от толкова груба материя, че ако не бе така омазнено, можеше да одере кожата му. Но поне щеше да му държи топло, докато намери нещо по-добро, а качулката скриваше червеникавата му коса.

За да не привлече вниманието върху себе си, Магнъс с бърза крачка заизкачва едно стълбище, водещо към друго преддверие.

— Хей, ти — извика някой от другия край на стаята. — От сектора на Овус и Анархий ли идваш? Затворникът готов ли е да се изповяда?

Магнъс се изсмя дрезгаво.

— Сто на сто, трепери.

— Сигурно.

Някой поздрави мъжа, който се обърна, за да му отвърне. Магнъс хукна да бяга с риск да се издаде.

Изкачи няколко етажа, без да спира, но все още не се чуваше сигнал за тревога. След като премина през още един коридор, търсейки изход от това проклето подземие, той реши, че вече е стигнал приземния етаж. Въздухът бе доста по-свеж. Зави зад един ъгъл. Изведнъж някаква светлина го заслепи. Закова се на място и премигна неколкократно, докато най-накрая очите му свикнаха. Оказа се на прага на една голяма стая, пълна е въоръжени мъже.

Магнъс изруга под носа си при вида на това човешко стълпотворение. Когато съзря оръжейната стена, отрупана с оръжия, пое си дълбоко дъх. Как да стигне дотам и да вземе необходимите неща? Стисна здраво едната от камите си и изведнъж шарещият му поглед се спря на един млад оръженосец, който притичваше бързо от маса на маса. Някои от широкоплещестите мъже замахваха да го ударят. Но момче то беше пъргаво и успяваше да избегне повечето от юмруци те. Внезапно един извика момчето и го накара да му донесе нещо. То остави тежката и неудобна табла и хукна да изпълнява заповедта.

Магнъс се преви надве, за да не стърчи над другите, и предпазливо се промъкна в стаята. Дебнешком отиде до огнище то, като следеше всяко движение на околните, без да гледа никого в очите. Надяваше се да го сметнат за прислужник. След като се възползва от един удобен момент, загреба с шепи няколко въгленчета и натри с тях косата и лицето си. После се промъкна до масата, където момчето беше оставило таблата. Бързо я грабна и я вдигна на височината на лицето си, за да се скрие възможно най-добре. Така, все още силно прегърбен, той се запромъква из стаята към оръжейната стена.

Тъкмо оставяше таблата на пода, за да се присегне да вземе един меч и една броня, когато се вдигна тревога. Сред шума и глъчката зад гърба си Магнъс сграбчи един меч и бързо се изниза от това място, докато стражите тичаха да вземат оръжията си. С извърнато настрани лице, той закачи меча на дрехите си, след което успя да задигне една ризница от металически брънки. Бързо я нахлузи на себе си и сложи шлем на главата си. От години не бе носил шлем, затова сега му се струваше тежък и неудобен. Но поне скриваше лицето му.

Сякаш следвайки някаква заповед, Магнъс се присъедини към една група мъже, която пое по дългия коридор. Стори му се, че се бяха запътили към вътрешния двор. Ако имаше късмет, щеше да се озове до задната врата на крепостта, но горещо се замоли тя да е добре смазана. Нямаше да му се удаде друг шанс да избяга. Само след броени минути замъкът щеше да гъмжи от войници на барона, които щяха да го търсят навсякъде.

Очакванията му се сбъднаха — коридорът наистина водеше към задния двор. Другите мъже от групата се разпръснаха в различни посоки, но Магнъс се спотаи в една ниша и изчака, докато остана съвсем сам. Зората тъкмо се разпукваше, но поне хвърляше достатъчно светлина, за да му позволи да се огледа наоколо. Разчитайки на познанията си за нортумбрийските замъци, той се запромъква наляво. И наистина — портата се намираше там. Протегна ръка към халката и силно я натисна. Не беше смазана добре. В първия момент не се поддаде, но после се открехна със скърцане. Огледа се. Наблизо имаше няколко души, които тичаха да заемат позиция. Отвори вратата още малко и се промъкна във външния двор. Ниско приведен, той се затича към задната част на замъка.

Из двора сновяха стражи, които почти не му обърнаха внимание. Когато един от тях се спря, сякаш искаше да го попита нещо, Магнъс махна с ръка към предната част на замъка. Пазачът кимна и хукна в тази посока. Поне тълпата от викащи и тичащи мъже ми осигурява някакво прикритие, помисли си той. Първо щяха да претърсят конюшнята, после щяха да проверят дали някой е излязъл през централните порти на крепостта.

Вместо това, Магнъс бе тръгнал към сметището на гърба на замъка, далеч от шпионите на барона, неговото семейство и гостите му. Тук щяха да дойдат каруци, които да съберат сметта и отпадъците, за да ги извозят вън от пределите на замъка.

Късметът не му изневери. Точно в този момент товареха една кола с боклук. Магнъс сбърчи лице от погнуса при вонята от сметта, която се хвърляше е лопати върху дъното на каруцата. Но това беше най-безопасното убежище за него. Той стисна зъби, свали шлема и ризницата и зачака удобен момент, за да скочи в колата. Такава възможност наистина му се удаде — когато боклукчиите приключиха и се оттеглиха, при което единият от тях даде знак на коларя да тръгва.

Поемайки дълбоко дъх, Магнъс хукна след каруцата. Той се метна върху нея и се озова в най-мръсното място, което някога бе виждал.

Като се опита да не диша възможно най-дълго време, Магнъс сви краката си и се зарови още по-дълбоко в отвратителната смърдяща купчина боклук. Преди да си поеме дъх, той направи малка дупчица в сметта, за да диша малко по-чист въздух. Костваше му доста усилия да не запуши отново носа си…

Двама войника спряха колата и всеки от тях пъхна меча си в миризливата купчина боклук. Но те бързо се отдръпнаха и махнаха на коларя да продължава, като здраво стискаха носове.

Колата се заклатушка покрай стените на замъка и се насочи към предната му част. Точно преди да подмине главния вход, гръмнаха тръби. Високите порти, обковани с желязо, се отвориха със силно скърцане и от тях изскочиха няколко конника, които се пръснаха във всички посоки след подвижната вертикална решетка на крепостната врата.

Някакъв човек се показа след тях и застана на най-горното стъпало. Той беше едър широкоплещест мъж, облечен в черни дрехи, а в гъстата му черна коса светлееше само един прошарен кичур. Лицето му се бе сгърчило от гняв, а мощният му глас прозвуча дрезгаво, когато извика на подчинените си. Тропна с крак по най-горното стъпало, размахвайки сабята си и бълвайки ругатни.

— Намерете го, да ви вземат дяволите! Ще опека живи тези, които го оставиха да избяга. Ако искате и вас да ви сполети същата участ, оставете затворника да се измъкне. Искам да го доведете жив!

Ревящият му глас изплаши гарваните на кулата и те заграчиха ядосано, кръжейки над замъка, а тяхната лъскава черна перушина заблестя на слънцето.

Магнъс очакваше някой пак да спре колата за проверка, но никой не се доближи до нея. Само няколко свирепи погледа проследиха боклукчията и неговия клатушкащ се вонящ товар.

Докато каруцата се изнизваше през главния вход, Магнъс мислеше за отколешния си враг. От много години се съмняваше, че подлият барон на Нортумбрия е причина за смъртта на родителите му. В душата му се надигна омраза, която измести на заден план всичко останало, и дори отрупалият го боклук не му се струваше тъй миризлив.

От две години не беше виждал барон Урдрик Килдър, най-силния военачалник на крал Тостиг, но той не бе се променил много. Широкото му лице бе жестоко насечено от саблени удари, но белезите се бяха врязали в плоските му черти. Очите му бяха винаги силно присвити, сякаш подозираха целия свят. За злословниците бе зъл, за привържениците си — също. Магнъс го презираше, но не с хладнокръвието, с което човек се отнася към врага си, а с изгаряща омраза, която го караше да се измъчва.

Както повечето хора, Магнъс също знаеше за порочните влечения на барона към малки момчета и момичета, които изчезваха безследно, след като им се наситеше.

Страстта му да измъчва другите бе известна на всички. Особено му допадаше смъртта чрез удушване, когато свързваха краката на жертвата с примката около врата така, че всяко движение би я стегнало. Тази смърт беше изключително мъчителна и бавна. Урдрик често проявяваше жестокостта си, тъй като изтезанията бяха обичайният начин за получаване на сведения. Но баронът предпочиташе да измъчва деца. Говореше се, че обичал да се храни, наблюдавайки ужасната смърт на някой клетник. Военачалниците му също бяха смъртно опасни. Магнъс съзнаваше това. Но той ненавиждаше Урдрик, защото се гавреше с невинните.

Когато колата зави след подвижния мост, замъкът и хората в него изчезнаха. Все още се чуваха викове и тропот на тичащи мъже, но никой не се приближи до каруцата.

Магнъс се подготви за едно противно, смрадливо пътуване.

Нито Магнъс, нито подчинените на барон Урдрик забелязаха продавача на коне, който обръщаше повече внимание на обстановката, отколкото на коняря, който му плащаше в злато за двата жребеца. Никой не предполагаше, че този мъж е викинг, тъй като косата му бе боядисана с въглен, а и лицето му беше почернено.

Но когато конярят се обърна, за да каже на търговеца, че ще купи още от неговите прекрасни коне, онзи вече беше изчезнал. Той сви рамене в почуда. Беше направил изгодна сделка и затова не се ядоса. Този продавач можеше да се появи отново.

Викингът се затича презглава към коня, който бе вързал в гъстата гора, недалеч от замъка на барона. Приведен плътно до жребеца, той го сръга в хълбоците и препусна в галоп към морето.

След повече от час този конник чу познатия писък на речна рибарка и се успокои. Сигналът беше даден от поста на викингите.

Изглежда, той не се боеше, че може да счупи собствения си врат или този на коня, тъй като се спусна по почти отвесната скала надолу към брега. Животното едва-едва успяваше да се задържи на крака.

Един викингски кораб се люлееше в дълбоки води далеч от скалите, докато предната му част във вид на щит го пазеше от шибащия вятър и от вълните на огромното Северно море. Бяха се осмелили да дойдат доста на юг в своето издирване. Натоварени с богата плячка, те очакваха само последния член от екипажа е парите от продажбата на конете, които той беше откраднал от някакъв васал на барон Килдър.

Една малка лодка дойде да вземе мъжа от брега. След като се качи на борда на кораба, той веднага отиде при капитана.

Айнър отвърна на поздрава му, изненадан от неговото явно вълнение.

— Е?

— Нося новини, лорд Айнър. За Магнъс Синклер.

Магнъс остана в миризливата каруца, докато тя стигна до сметището. Него всъщност не го интересуваше къде се намира — достатъчно беше, че не се вижда замъкът на омразния барон.

Когато каруцата забави ход, обонянието му вече бе станало безчувствено към вонята и цялото му тяло тънеше в мръсотия. Той така гореше от нетърпение да се освободи и да се върне в земите на Синклер, че не забелязваше почти нищо около себе си. Щом каруцата спря, върху лицето му се изсипа още по-отвратителна помия, затова затаи дъх. Нямаше никакво намерение да убива коларя, но ако се наложеше, щеше да го стори. Наоколо цареше тишина. Зачака с наострен слух. Разтревожи се, че мъжът не изхвърли товара си веднага. Дали не беше разкрит?

Слънцето сипеше жарките си лъчи и от боклука започна да се вдига пара. След като най-после реши, че коларя го няма, Магнъс се измъкна от миризливото си убежище. Пред очите му се откри един ров, над който се издигаше истинска планина от кал. Ето къде щеше да бъде изхвърлен, след като коларят изправи колата. Не! Беше преживял достатъчно.

След като подаде едното си рамо, той заизвива тялото си така, че стъпалата му се смъкнаха от открития край на каруцата. За миг се спря и огледа внимателно околността. На вонящото сметище не се виждаше жива душа. Продължи да извива тялото си напред-назад и наклони колата надолу. Голяма част от товара се плъзна заедно с него и отново го покри. Замръзна на място, когато крантата, която теглеше каруцата, затропа с копита, но пак не се появи никой.

Стори му се, че е изминала цяла вечност, когато отново се размърда и лазейки по корем, стигна до другия край на каруцата, след което прибяга към една рядка горичка. Когато се скри сред дърветата, Магнъс се спря, за да се огледа наоколо. Вдиша някаква позната щипеща миризма. Наблизо имаше работилница за щавене на кожи. Не бе никак чудно, че имаха сметище точно на това място. Нито един човек, който цял ден работи със сурови кожи, не би почувствал задушаващите миризми. Но тук някъде трябваше да има вода. Всеки кожар се нуждаеше от вода и огън.

Приклекнал ниско, Магнъс разгледа околността. Вляво, на немного голямо разстояние от него, се виждаше някаква паянтова колиба е чимов покрив и каменни стени, а грубо изработената врата бе счупена и увиснала накриво. Пред нея имаше пейка, на която съхнеха чифт панталони и една риза от фина избеляла материя, но все още здрава. Щяха да му свършат добра работа за ново облекло.

Вдясно Магнъс съзря езерото, разпенено и явно възсолено, тук-там покрито с тънък пласт лед. Щеше да се вкочани от студ. Дори в най-студените дни бе плувал в Северно море. Заслужаваше си да измие вонята от себе си.

Но това, което го разсмя, бе дървената купа с течен сапун от луга, която стоеше върху пейката пред разнебитената къщурка. Вероятно го използваха за почистване на кожите. Грубият сапун щеше да свлече кожата на гърба му, но, с Божия помощ, можеше да измие мръсотията по тялото му.

Магнъс допълзя до пейката, грабна сапуна и се отправи обратно към езерото.

Безшумно влезе във водата и бавно се потопи на няколко пъти, като влизаше все по-надълбоко. После се насапуниса, бавно и навсякъде, като натърка главата си и всяка пора на тялото си. Потопи се, изплува на повърхността и отново се насапуниса. Повтори това неколкократно, докато не се почувства чист, докато и най-слабата миризма от вонящата кафява тиня, която се бе наслагала е времето по тялото му, не изчезна. Най-накрая той изглеждаше зачервен, настръхнал и чист. Изобщо не обърна внимание на белезите от ухапванията на животинките, които бяха съжителствали е него в подземната тъмница.

Когато се върна при колибата, той се изтри в една работна престилка и нахлузи панталоните и ризата. Те също миришеха на луга, но това беше приятен аромат.

След като си нахлупи една прекалено малка плетена триъгълна шапка на главата, за да скрие цвета на косата си, Магнъс се накани да тръгва. Тръпнеше от очакване да си отиде, да бъде далеч от Килдър. Възнамеряваше да поеме на север, към двора на Малкълм. Това щеше да му отнеме дни, но бе по-кратко пътуване, отколкото до собствените му земи. Изведнъж до него долетяха някакви гласове и той се спотаи в рядката горичка, като легна на земята.

— Казвам ти — отчетливо се чу гласът на един мъж, който явно приближаваше колибата. — Чух войниците на Килдър да говорят за това. Май милостивият крал Тостиг ще сключи мирен пакт с това копеле Малкълм. Този шотландски кучи син е поканил своите военачалници на среща с добрия Тостиг, барона и останалите. Жените им също ще дойдат в знак на примирие.

Говорещият се изкиска.

— Чух ги да говорят за викингската кралица, която се ожени за един долен шотландец. Носи се слух, че и тя ще бъде там.

Магнъс стисна зъби, за да не се намеси. Дали говореха за Йона? Но защо тя ще ходи в двореца на Малкълм? Не, сигурно не ставаше въпрос за нея.

Вторият кожар се оригна силно.

— Бива ли я?

— Някои са я виждали. Разправят, че косата й била с цвета на първия мраз, а кожата й била бяла като козе мляко. Викали й Лунната красавица.

— Това е измишльотина. Само една вещица може да изглежда така.

— Говори се, че е точно такава. Можела да съживява шотландците с черна магия. Тя е слуга на сатаната, няма съмнение.

— Би се харесала на барона. Той има най-различни вкусове и си играе със сатаната. Може да устрои засада на Малкълм в собствения си замък и да плени тази Лунна вещица.

Когато смехът на мъжете гръмна, Магнъс едва успя да потуши гнева си. Йона! Не бе възможно. Бе я оставил на сигурно място, в Айнхалоу. Но това описание! Дали не бе някоя друга?

— Да — прошепна първият кожар, — никой мъж няма да я иска после, след като е била в ръцете на барона.

— Не се знае, баронът може да я умори, докато я измъчва. Това ще е по-добре за нея.

Магнъс скръцна със зъби и прокълна всички светии, които закриляха неговия враг. От все сърце желаеше Килдър да се озове на река Стикс в една пробита лодка, така че да изгори и да се удави. Не жадуваше за забрава чрез смърт, а за живи спомени в едно вечно проклятие.

Но Йона! Проклятие — дано не бе в двореца на Малкълм. Откъде й бе щукнало да се излага на опасност? Кръвта му се смрази при мисълта, че някой друг мъж, особено барон Килдър, посяга на жена му.

Страхът му за Йона, подсилен от дългото недояждане, както и мъките от дългите месеци затвор и думите на кожарите, разпали въображението му и той едва не изгуби съзнание. Нима някой бе посмял да я докосне? Дали тя би позволила това? Дали споменът за страстта, за красотата на изгарящия ги плам, който го поддържаше през цялото време на раздялата, бе една илюзия? Не, той бе истина, запазена единствено за него. Би било много мерзко от нейна страна да се е преструвала, че го обича тъй силно. Но наистина ли и за нея бе така?

Наблюдавайки двамата кожари, Магнъс сподави желанието си да ги удуши, да ги задуши, докато вените им не се пръснат. Думите им го бяха вбесили.

По-едрият от двамата вдигна високо няколко чифта ботуши от еленова кожа. Мръсните му ръце бяха увити в някакви парцали и той внимателно изчетка всеки ботуш в посока срещу косъма, докато гъстата кожа не заблестя на обедното слънце.

— Да — доволно рече той, — хората на барона ще ги харесат веднага. Доста пари ще вземем за тях.

— Внимавай да не изчегърташ част от кожата — посъветва го по-сбръчканият. — За това ще те накажат със смърт чрез удушване. — Той потрепери и неспокойно се огледа.

Другият кимна и сложи ботушите на паянтовата пейка.

— Хайде да донесем и другите неща — предложи той и двамата се обърнаха.

Но изведнъж по-едрият мъж се спря и погледна пейката през рамо:

— Сапунът не беше ли тук?

По-дребният кожар се извърна назад и сви рамене.

— Може да сме го сложили другаде.

— Голям глупак съм. Сигурно си прав. — Той плесна приятеля си по рамото, но не спомена повече за сапуна, докато се отдалечаваха.

Гласовете още не бяха заглъхнали, когато Магнъс излезе от прикритието на дъбравата. Желанието му да удуши двамата все още пулсираше в него, когато грабна най-големия чифт ботуши и ги обу. Малко го стягаха, но щяха да свършат работа. Той предпазливо се промъкна до една долчинка, недалеч от криволичещия път, по който бе дошла каруцата. За него бе по-добре да избягва пътищата.

След като измина известно разстояние, той се озърна наоколо. Долчинката бе спокойна — не се чу уплашено пърхане на птици или движение на други стреснати животинки. Беше сам. Бавно затича на север и пробяга няколко километра, без да се умори. Встрани от пътя теренът бе неравен и осеян с камъни, орлова папрат и шубраци. Но беглецът щеше да остане незабелязан, в случай че се появи някой. Трябваше да излезе извън границите на Нортумбрия. Животът му не струваше пукната пара. Баронът сигурно вече бе обявил награда за главата му, жив или мъртъв. Магнъс обаче нямаше никакво желание да се прости с главата си.

Затова пое на север към шотландската граница. Разкъсван от гняв, раздразнение и несигурност, изобщо не се боеше за състоянието си, когато отвикналите на натоварване мускули се напрегнаха болезнено и когато леденият декемврийски вятър го зашиба силно.

На свечеряване Магнъс намери подслон и заспа. Ако пътуваше нощем в непозната земя, можеше да се нарани или да го сполети нещо по-лошо. По-добре бе да рискува да се придвижва на дневна светлина.

Зората се пукна и той отново пое на север, обръщайки гръб на слабото зимно слънце.

Към края на седмицата Магнъс бе измършавял от недояждане, а дрехите му бяха започнали да се късат. Обгръщаха го мъгли, но той не им обръщаше внимание. Бе прекосил мрачните нортумбрийски мочурища и вече се намираше на шотландска земя. Съзнанието му изцяло бе ангажирано от мисълта за двореца на Малкълм и за положението, което щеше да свари там. Трескавото му въображение започна да си представя как Йона пирува и се весели е враговете му. Измъчваше се от ревност, макар да не искаше да го признае. Но ако тя беше престъпила клетвата си за вярност и бе го предала, щеше да я затвори в тъмницата на замъка Синклер.