Лунна красавица

Двадесет и първа глава

Вече два дни и две нощи Магнъс се тресеше. Йона го разтриваше и постоянно го разхлаждаше е вода, налагаше най-различни лекарства и билки на възпалените места, на драскотините и на раните, без да се откъсва от леглото му.

Кенет, Спес, Айнър, старият Терил и Марта, които се бяха върнали от остров Айн Хелга, се опитваха да я накарат да поспи. Но тя категорично отказваше.

— Но, милейди — примоли й се Марта, — вие сте бременна. — Но преди да се намръщи загрижено, прислужницата се усмихна гордо.

— Така е, но никога не съм се чувствала толкова добре. Не се безпокой.

— Милордът ще се ядоса, ако се разболеете.

— Права си — прошепна тя и нежно погали мъжественото лице на Магнъс. Вече не изглеждаше бледо, както преди.

— Не е ли чудо, че ще родите дете? — промълви Марта.

Йона се усмихна изнурено.

— Наистина е чудо. А сега ме остави сама, Марта. Искам да постоя малко със съпруга си.

Намираха се в спалнята в кулата на замъка, където доведоха Магнъс след битката е Килдър. Той беше успял да извърви почти цялото разстояние, но коленете му се огънаха, щом изкачиха последното стъпало! И тогава го подкрепиха няколко от неговите войници, без да обръщат внимание на недоволното му мърморене.

След като го поставиха в леглото, той изпадна в безсъзнание, като само от време на време идваше на себе си. Това продължи часове наред и Йона го прегледа щателно, за да разбере дали се налага да затвори някои рани, или дали има счупени кости, но не откри нищо опасно. Той беше изпаднал в треска по ред причини — както от многото наранявания, получени по време на двубоя му с Килдър, така и от продължителния му престой в злокобния затвор, изтощил дори неговото здраво тяло.

Когато най-накрая треската премина, Магнъс не можа да разпознае никого около себе си. Йона се опасяваше, че някоя от раните може да е забрала, но това не я плашеше чак толкова. Единственото лекарство, жизненоважно за него, бе сънят, който щеше да смъкне температурата на тялото му.

Принцесата спеше на едно легло — люлка в стаята на болния, за да го чуе, когато се събуди. От време на време се качваше по извитото стълбище на терасата на кулата, за да подиша малко чист въздух. Оттам можеше да го наблюдава, а това я успокояваше.

Йона тъкмо се канеше да си ляга, когато той се размърда в просъница. Наведе се над него, но изведнъж се сепна, тъй като Магнъс отвори очи.

— Всички мъже в двореца те гледаха влюбено, а ти беше с прекрасна рокля! — с раздразнение каза той, вперил поглед право в нея.

Макар да бе убедена, че мъжът й бълнува, Йона се стъписа.

— Колко от тях се докоснаха до прелестното ти тяло, жено?

— Как смееш да ме обиждаш така, съпруже! — възнегодува тя, но като забеляза безизразния му поглед, се подразни от своята реакция. Напомни си, че той не е на себе си. Независимо от това, съпругът й бе дал изблик на мислите си. По дяволите! Как смее да поставя под съмнение честта й! Реши да спи на терасата тази вечер. В противен случай имаше опасност да удари свой пациент за първи път в живота си.

Магнъс продължи да бълва обвинителните си нападки, но Йона стана. След като прекоси стаята, тя се изкачи по извитите стълби и излезе на терасата. Там принцесата се свлече до парапета и се вгледа в лунната светлина, която проникваше през остъклените отвори. Бе твърде неспокойна, за да заспи.

Глупак такъв, помисли си тя, после безгласно го нарече с най-обидните ругатни, които й дойдоха наум. Неизвестно защо, това я поуспокои. Лека-полека Йона се поотпусна и се отърси от тлеещия в нея гняв. Главата й клюмна, клепачите й се затвориха и задряма.

Стресната от нещо, тя се събуди и се огледа наоколо. Майка й я бе сепнала със своя вик, че я грози опасност. Но това не бе възможно. Майка й бе мъртва. Йона разтърси глава и осъзна, че е сънувала.

В този миг долови шум. Някакво стържене. Премигна и се вторачи в стаята под терасата. Наистина тайната врата към тунела беше се отворила безшумно. Беше тъмно като в рог, е изключение на бледата светлина от фенера, закачен високо на стената. Две фигури, закачулени и загърнати в наметала, се промъкваха към леглото. Йона понечи да изкрещи, но изведнъж се опомни. Двата силуета се движеха тихомълком, прекосявайки стаята в посока към вратата, която водеше към коридора пред спалнята на Магнъс. Пуснаха резето на вратата.

Двата „призрака“ се обърнаха и доближиха леглото, при което извадиха мечове изпод своите наметала. Ужасена, Йона следеше е поглед убийците. Явно не бързаха — а защо ли трябваше да бързат? Никой не ги бе видял, че влизат през тунела. Никой не подозираше за присъствието им. А те несъмнено предполагаха, че Йона лежи до съпруга си.

Забравяйки за всякаква предпазливост, тя извика с все сила:

— Магнъс! Магнъс! На оръжие! Викинги, бързо елате! — После полетя надолу по извитите стълби. Късият й меч бе до най-долното стъпало. Бързо го сграбчи и се стрелна към двамата похитители, които се обърнаха, за да посрещнат удара й.

Някой затропа силно по залостената врата. Чуха се викове. Тогава Магнъс скочи от леглото, гол и замаян, но с меч в ръка. Веднага съзря жена си и се нахвърли върху двамата нападатели.

— Умрете! — изрева той и връхлетя върху тях решително, макар да се олюляваше.

В коридора отвън гръмогласният вик на викингите се сливаше с бойния вик на воините на Синклер. По вратата на стаята се думкаше и тряскаше, тъй като стражите се опитваха да влязат вътре.

Йона се мъчеше да нанесе удар на противника си, но той все й се изплъзваше. Гневът и яростта й към хората, които се осмеляваха да посегнат на съпруга й в неговата спалня, й вдъхваха смелост. Но врагът беше хитър и сръчен. Неведнъж й се наложи да отскача встрани, за да избегне силните удари на противниковия меч. Йона отчаяно жадуваше да повали убиеца, за да отвори вратата и да даде възможност на стражите да се бият вместо Магнъс. Той бе твърде слаб, за да надвие противника си.

Докато принцесата се дуелираше е единия от нападателите, те се озоваха до фенера, който осветяваше стаята. По лицето на противника й пробягна светлина и Йона едва не изпусна меча от изненада.

— Елизабет!

— Върви по дяволите! Трябва да умреш. — Елизабет се нахвърли върху нея е кама и меч.

Йона отби удара й и когато отстъпи назад, вече бе възвърнала самообладанието си. С крайчеца на окото си видя, че Магнъс още се дуелира с другия нападател. Тревогата й за него я разсея, но тя осъзна грешката си едва когато Елизабет се озова лице в лице с нея. Кръстосаха мечове и Елизабет замахна с камата, за да я прободе с нея. Йона успя да се извие настрани, но усети парлива остра болка в едната си ръка. Тя се подхлъзна и загуби равновесие, но все пак успя да отскочи възможно най-далеч.

Тогава отнякъде долетя оглушителният шум от пращене и пукане на дърво. Йона не му обърна никакво внимание, тъй като се бореше за живота си. Насочвайки меча си нагоре, тя се опита да се защити. За нейна голяма изненада, самодоволната усмивка на Елизабет бе последвана от пронизителен писък. Изведнъж забеляза, че Глен е притиснал съперницата й като в менгеме, сграбчвайки я в здравите си ръце и вдигайки я във въздуха.

— Благодаря ти, приятелю. — Йона повече не си губи времето е крещящата и гърчеща се жена, а бързо се изправи на крака и погледна към мястото, където Магнъс се биеше е втория нападател.

Воините на Синклер, въоръжени и готови за бой, бяха влетели в стаята, но се бяха заковали на място, за да наблюдават смъртоносния двубой на своя господар.

На Йона й се искаше да извика на съпруга си, но не го стори. Той трябваше да се съсредоточи максимално. Магнъс финтира, но бързо промени посоката на оръжието си и с все сила го заби в корема на своя противник.

Черната фигура се преви надве, при което качулката падна от главата.

— Кормак! — извика Кенет.

Кормак се строполи на земята, като кашляше и свирепо оглеждаше присъстващите, притискайки с ръце раната си.

— Това съм аз, по дяволите, аз съм. Кормак Синклер, законният господар на този клан. — Викането го изтощаваше, затова легна настрани. — Няма да изкарам нощта. Но това няма значение. — Изгледа Магнъс и се засмя злокобно. — За малко да те убия. Това щеше да ми върне клана, който по право ми принадлежи.

Йона се втренчи в Магнъс и го хвана, за да не падне.

— Съмняваше ли се в него?

Той бавно кимна с глава.

— Подозирах го, когато бях в тъмницата. — Прегърна я. — И когато Глен и Айнър разбраха, че абатът е доверено лице на моя чичо, всичко дойде на мястото си. — После й се усмихна уморено. — Видях как се би с Елизабет. Справи се добре, но така можеше да нараниш себе си и бебето.

— Няма страшно, и двамата сме добре. — Йона сподави сълзите си. Войни! Нямаше ли да настъпи мир най-после?

— Всичко свърши, скъпа. Започваме живота си отначало.

Вторачиха се в проснатия Кормак, който дишаше учестено.

— Забранявам ти да лекуваш раните му, Йона — нареди Магнъс с пресипнал глас. — Ти си мъжът от сънищата ми. Ти уби родителите ми. Защо?

Кормак се изкашля, а от крайчеца на устата му потече струйка кръв.

— Ти си глупак като баща си. Аз… бях… единственият… подходящ да управлявам… затова реших да си възвърна законната титла. — Задиша тежко. — Аз съм Синклер. Ти си твърде слаб, за да бъдеш господар.

— Ти уби родителите ми, а тази вечер се опита да убиеш и мен.

Кормак сбърчи лицето си.

— Имаш дяволски голям късмет, Магнъс. Толкова приличаш на баща си. Знаех, че трябваше да те премахна. Можех да манипулирам единствено Кенет. Не след дълго щях да се погрижа и той да те последва в гроба. Тогава всичко щеше да бъде мое, както ми бе предречено. — Лицето му се изкриви от болка. — Вие, глупаци, изобщо не подозирахте за това. Аз… изчаквах подходящия момент… най-внимателно. Но когато се ожени за тази исландска мръсница, вече трябваше да действам. Тя можеше да забременее, макар да нямаше големи шансове за това. — Погледът му се отмести върху Йона. — Кучетата… те трябваше да те убият.

Магнъс гневно сви юмруци, но гласът му бе спокоен, когато каза:

— Първото ни дете ще се роди през есента, Кормак.

— Проклет да си, Магнъс. Как… по дяволите… се измъкна от затвора? Никой… не го е правил. Килдър… ми се закле. — Устата му избълва кръв. Главата му се отпусна безжизнено на една страна.

— Изгорете тялото му и заровете праха в тресавището — нареди Магнъс. — Няма да бъде опят.

— Всичките тези години… — промълви Кенет. Даде знак на няколко воини да отнесат тялото му. — Дали всичко свърши вече?

— А какво ще стане с мен? — изплака Елизабет. — Магнъс, аз съм от стар род, който е бил предан на всички от семейство Синклер. Не знаех за плана на Кормак. Не… — Тя млъкна, тъй като Магнъс посочи към нея.

— Изгнание — грубо отсече той, придърпвайки жена си до себе си. — Всички родове, които са ми верни, ще отбягват тази жена. Изгнание и за абата. Всички да отбягват този свещеник.

— Не! Не! — изпищя Елизабет. — Къде ще отида?

Никой не й отговори и Глен я завлече навън от стаята.

— Кошмарът свърши завинаги — прошепна старият Терил. Отецът впери очи в Магнъс и Йона. — Видях бялата светлина със зеления лъч в центъра, светлината, която щеше да спаси Магнъс. Това бяхте вие, Аздис Йона. Двамата спечелихте спокойствието си. Грижете се за него… и за детето. — После безшумно излезе от стаята.

Йона не си направи труда да накара Магнъс да се върне в леглото. Направо нареди да й донесат гореща вода, парчета плат и игли, за да превърже току-що получените рани.

Магнъс я притегли до себе си и разгледа внимателно раната на ръката й.

— Спес, първо се погрижи за нея.

Спес кимна.

— Да, милорд.

— А ще се омъжиш ли за брат ми?

Младата жена се изчерви силно, но когато Кенет се засмя, тя се съгласи:

— Да, милорд.

— Добре. А сега прегледай жена ми и виж дали детето е добре.

Йона изгледа намръщено съпруга си.

— Мислех да го запазя в тайна за известно време.

— Нямаше да можеш. Много добре познавам фигурата ти. Скоро новината ще обиколи владенията ни и най-добрите жени ще се грижат за теб.

Принцесата го стрелна гневно е очи, при което някои от войниците, останали в стаята, се подсмихнаха. На сутринта всеки човек от клана щеше да знае, че Синклер очаква наследник.

Спес и Марта се засуетиха около Магнъс и Йона и не след дълго раните им бяха превързани. Прислужниците набързо подредиха стаята, после всички излязоха и двамата останаха насаме.

Магнъс притисна Йона до гърдите си и я взе в обятията си.

— Почакай! Ранен си и трябва да внимаваш.

— Раните не ми причиняват болка. Единствено би ме заболяло, ако те изгубя. Бих се измъчвал цял живот. За малко наистина да те изгубя. Проклета да е Елизабет!

Йона сложи ръка на устата му.

— Забрави за нея. Тя изчезна от живота ни.

Магнъс забеляза замисленото й изражение, докато галеше устните му с пръсти.

— Какво има?

— Струва ми се странно, че на съда смятах Скийн за предателя, който се е продал на Килдър. Но истинският изменник е бил Кормак. Изобщо не предполагах, че може да е той.

— Хич не ми се искаше това да е истина — отбеляза Магнъс и целуна пръстите на ръката й.

— Магнъс, днес един от войниците на дядо ми каза, че той иска да ме види. Затова го поканих в замъка Синклер.

— Добре. Надявах се да го направиш. За разлика от сина си, Ензло Скийн е почтен мъж.

Постави я на току-що оправеното легло, застлано с карирани завивки в цветовете на рода Синклер, за да ги топлят в студените нощи.

— Май Елизабет се надяваше, че интересът ми към теб ще отслабне. Но дори аз не подозирах колко много ще те обикна. — Като забеляза сълзите, бликнали в очите й, той се усмихна. — Бременността те е разнежила, скъпа принцесо. — Засмя се, когато тя свенливо кимна, и смъкна ризата й, за да я целуне по гърдите.

Йона с въздишка придърпа главата му.

— Не мога да повярвам, че ще имаме дете. Това не те ли изненада?

— Не, скъпа, бях убеден. От любовта ни ще се родят още деца.

— О, Магнъс, недей да храниш такива надежди… Целуна я, за да прекъсне възраженията й, легна до нея, но внимателно се облегна на лактите си.

— Няма да се счупя — пошегува се тя, — нито пък на детето ще му стане нещо. — Жадуваше да го докосва, затова пламенно го придърпа към себе си. — Бясна съм, че ме изостави сама с мъката ми през всичките тези месеци. Забранявам ти да го правиш отново.

Да забраниш нещо на един Синклер! Дори Малкълм не смееше да го стори. Въпреки това той само се усмихна. Любовта ги повлече като буря в морето и те на драго сърце се понесоха заедно е нея.