Лунна красавица

Седемнадесета глава

Йона възседна кобилата, която Магнъс й бе подарил, и зарея поглед в морето от високата скала. Макар зимното слънцестоене да бе отминало, денят беше мек и слънцето грееше благодатно. Но дори и да имаше вихрушка, Йона пак би дошла тук, за да види как корабът на Айнър и още два плавателни съда влизат в пристанището във водите на клана Синклер.

Тя беше озадачена от появата му, тъй като той трябваше да е пуснал котва някъде на сигурно място, далеч от зимното море, но все пак се радваше На неговото пристигане, независимо от причината за това. До този момент не бе осъзнала колко много й липсваха Айнър и другите викинги, особено след изчезването на Магнъс преди четири месеца. Обзе я гордост, като видя колко умело лавираха корабите. После платната бяха свалени и силните ръце на гребците приближиха корабите до брега.

Сякаш доловила вълнението на своята господарка, кобилата на Йона се изправи на задните си крака и изпръхтя от високата скала. Зад нея войниците на Синклер, които винаги я охраняваха, гледаха е интерес.

— Ето ги и вашите викинги, милейди — рече един мъж на име Кеоун. Той беше приятел на Дъгълд и се бе сприятелил с принцесата.

Забелязвайки усмивката му, Йона кимна. Няколко месеца по-рано Кеоун би хукнал за оръжията си и би вдигнал тревога при поява на викинги в Северно море. Дали Магнъс виждаше колко добре се сработваха викингите и шотландците? При тази мисъл я прониза една добре позната тъга, от която усмивката й угасна.

Ликът на Магнъс не бе избледнял в съзнанието й. Виждаше го ясно. Когато погледна надолу към брега, тя си спомни за първата им среща. Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто Магнъс застана лице в лице е нея след поражението му на веслата. Той й липсваше страшно и тя отхвърляше всяко предложение на девер си и на Спес да се върне на Айн Хелга и да остане там. Трите кратки пътувания до този остров й бяха причинили достатъчно болка. Дори тогава бе оставала в рамките на къщата. Сърцето й щеше да се пръсне от мъка, ако трябваше да броди сама из полята, да гледа сама рибарките, да се къпе сама в горещия извор.

Гласът на Кеоун я изтръгна от тъжните й мисли.

— Много ще се зарадвате да видите своите сънародници, милейди.

— Така е — отвърна тя. — Не съм ги виждала от много месеци… И очаквах да ги срещна едва напролет. Сигурно нещо не е наред.

Усмихна се, за да прикрие измъчващата я тъга. Късно следващата пролет щеше да е изминала година от сватбата й, а нямаше да има съпруг, с когото да отпразнува тази годишнина. Той бе изчезнал от живота й, но въпреки това все още живееше в мислите й. Бе я посветил в любовта, а тя не можеше да забрави това.

— Самият аз изгарям от нетърпение да се срещна отново с Айнър. Научих няколко хватки от борбата, които няма да успее да парира… Макар да съм сигурен, че Синклер би се справил.

Йона разбра какво иска да й каже. Кенет беше господар от четири месеца, но никой още не бе го нарекъл „Синклер“. Само Магнъс си беше спечелил това почетно име.

Понякога сърцето й се късаше, че повечето хора от клана Синклер, за разлика от Кеоун, избягваха умишлено да говорят за любимия й съпруг с нея, но тя разбираше, че единственото им желание бе да пощадят чувствата й. Беше благодарна за любезността им, но никой викинг не забравяше мъртвите. Не един викинг роптаеше срещу небесата, извикваше обратно духа на мъртвеца и настояваше той да стане част от живота му.

Щом корабите започнаха да се приготвят да хвърлят котва, Йона се сбогува с Кеоун и се спусна с кобилата си надолу по тясната скална пътечка към брега. Знаеше, че Кеоун и останалите придружители ще я следят зорко отгоре.

Когато стигна до водата, тя слезе от коня. Изгаряше от нетърпение да разговаря със сънародниците си. Айнър сигурно носеше вести от Исландия и вероятно водеше още жени за храма. Въздъхна. Трябваше да отиде с Марта там, но не й се искаше да се върне на острова. Като се отърси от тази болезнена мисъл, Йона се провикна към морето:

— Хей, Айнър! Бойци на Исландия. Хей!

— О-о! Принцесо на Исландия! — Ревящите гърла на викингите заглушиха шума от разбиващите се вълни, сплашените рибарки записукаха и запляскаха с криле в знак на протест.

— Това, че слизат на сушата в слънчево време, е добра поличба, милейди.

Йона се обърна и се усмихна на Глен. Не бе усетила кога се бе приближил, но беше предположила, че няма да е далеч от нея.

— По-добре да говорим на исландски — добави той, при което Йона се усмихна още по-широко. Колко омразен му бе галският и въпреки всичките си опити, не бе успял да усвои този език сносно. — Бъдете щастлива днес, милейди.

— Ще бъда. — Ако бе по-млада, помисли си тя, можеше да зачене дете от Магнъс. Доближи ръка до корема си и въздъхна. Месечният й цикъл бе дошъл седмица след отплаването на Магнъс от Айн Хелга и тя бе страшно разочарована. Би било чудесно да има дете.

Корабите пуснаха котва и веслата бяха наредени като наклонени дървени войници, които поздравяват слънцето. Като по команда, викингите енергично напуснаха корабите. Те зацапаха през водата към брега, без да спират. Затичаха се към Йона и коленичиха на едно коляно, за да й отдадат почитта си. С ръка на сърце, те я погледнаха в очакване на благословията й. Бавно и напевно гостите изрекоха шепнешком официалния исландски поздрав.

— Сърдечни поздрави, бойци на Исландия — отговори тя. — Бъдете горди, викинги! — Широко простря едната си ръка, включвайки всички присъстващи. Обърна се към всеки по име и се поинтересува за неговото здраве и за семейството му. Йона не помръдна от мястото си, докато всеки един от трите кораба не слезе на брега и не получи официален поздрав от нея.

Когато ритуалът приключи, Йона се огледа озадачено. Ако мъжете следваха обичая, сега трябваше да се затичат нагоре по скалната пътечка, където щяха да намерят кани с пенлива бира. Но никой не се отдели от широкия полукръг, който бяха образували около нея. Мъжете изглеждаха неспокойни, озъртаха се наляво и надясно, шепнеха помежду си и… чакаха.

Като капитан на всички кораби, Айнър слезе последен на брега. Мъжете ставаха все по-нервни с приближаването му към тях. Той се поклони пред принцесата, хвана ръката й и я допря до челото си.

— Аздис Йона, принцесо на Исландия, поздравявам ви и връщам вашите бойци здрави и читави.

— Благодаря ви за това, приятелю Айнър. Добре изпълнихте задълженията си. — Йона го огледа с нескрит интерес. — Но защо сте тук, а не сте на път за Исландия? Скоро ще настъпи истинска зима.

Айнър се поколеба.

— Права сте, принцесо.

— Какво се е случило? Изглеждате страшно притеснен, приятелю, като опънат лък.

— Така е, принцесо. — Айнър я улови за ръката и я поведе да се разходят по пясъка, а не по пътечката на скалата.

— И мъжете знаят причината за вашето безпокойство — прошепна тя. Обзе я страшно предчувствие. Още лоши новини? За нея бе известна утеха, че поне не е възможно да получи по-голям удар, отколкото когато бе разбрала за смъртта на Магнъс. — Кажете ми какво става!

Айнър си пое дълбоко дъх.

— Няма нужда да ви казвам, че нашите хора биха умрели, но не биха издали нещо, което желаем да забулим в тайна.

Кръвта й се смрази от официалния му тон.

— Знам — отвърна тя, стараейки се да не издаде нетърпението си. Не трябваше да го притиска.

— Както винаги, когато навлезем във вража територия или непозната земя, ние изпращаме бързоходци. Този път избрахме Торбьорн.

— Той е верен и отличен боец, мъдър и бърз — промълви Йона, както се очакваше от нея.

— Воин, син на воин… и предан викинг. — Йона изтръпна от колебанието в думите му. Тонът му й подсказваше, че трябва да се настрои за вестта.

— Продължавайте — подкани го строго тя.

— Откраднал е няколко коня и ги е закарал за продан в замъка, собственост на един от военачалниците на крал Тостиг, барон Урдрик Килдър. Тъй като знае техния език, той е разменил няколко думи с коняря, докато се е пазарил с него, и е научил някои неща. Докато са говорели, настанала някаква суматоха. Когато попитали какво се е случило, един от стражите е споменал, че злият шотландец е избягал някак от тъмницата, което било твърде необичайно, тъй като никой не е успял да го направи до този момент. Торбьорн дочул, че ако затворникът — злодей не е бил толкова едър, нямало да успее да се справи с охраната… освен това трябвало да го заловят отново, тъй като бил смятан от своя народ за мъртъв. Самият барон повел издирването, защото възнамерявал да изтезава и да екзекутира затворника същия ден.

Йона го погледна и Айнър видя как очите й се изцъклиха, докато ръцете й затрепериха.

— Милейди…

— Искате да кажете, че това е Магнъс, така ли? — Дрезгавият й глас бе почти неузнаваем.

— През онзи ден разговарях надълго и нашироко с хората си. С екипажа разпитахме Торбьорн. Останахме там дълго. Но затворникът не бе открит. Баронът бе страшно побеснял. Заповяда да изгорят двамата тъмничари, които били убити от беглеца. Нареди да изтезават други. А трети одра живи. Един обикновен затворник не би предизвикал такъв гняв.

— Значи смятате, че е Магнъс — рече Йона. Нима е жив! Не е мъртъв! Цялото й същество крещеше от щастие, недоверие и страх. Още неотминалата болка се примеси с надежда. — Така ли е?

— Смятаме, че е той — потвърди Айнър, макар да осъзнаваше, че това може да й навлече нови страдания. — Възнамеряваме да се върнем, за да потърсим затворника и тогава ще разберете истината.

— И аз ще дойда!

Айнър се поколеба.

— Знам, че едва ли мога да ви разубедя. Вотан знае, че се опитах, когато искахте да се върнете в Оркни. Но сега трябва да ме изслушате. Не е изключено да имаме проблеми, принцесо. Нека помислим по въпроса и после ще го обсъдим.

Йона се съгласи с неохота.

— Ще поговорим… и ще направим план. След което ще тръгнем. След три дни. Нито час по-късно. Трябва да побързаме. Магнъс трябва да бъде спасен.

Айнър кимна в знак на съгласие — явно тя вярваше, че беглецът е нейният съпруг.

— Не ми беше приятно да излъжа Кенет и Спес — сподели Йона е Айнър и свали качулката си веднага щом корабът на викингите пое курс на юг. Както се бяха споразумели, те отплаваха от владенията на Синклер три дни след пристигането на Айнър, като оставиха Спес и Марта. Естествено Глен придружи Йона. — Но Кенет не искаше да ме пусне да пътувам за двореца заедно е него и Кормак, както помолих. Девер ми се страхува твърде много за мен — Йона поклати глава начумерено. — Много хора ще отидат в двореца, за да присъстват на мирните преговори. Може би най-накрая Малкълм ще успее да обедини клановете. Айнър, вярваш ли, че това ще стане? Лично аз не очаквах, че Тостиг и Малкълм ще постигнат мирно споразумение толкова скоро.

— Никой не го очакваше — добави Айнър и разгледа небето. Боеше се за принцесата, която водеше в двореца на Малкълм. — Макар Кенет да не знае новината, аз съм напълно съгласен с него. В двореца на краля ще има много врагове на Магнъс, а това може да ви изложи на опасност. Като вдовица на Синклер вие се радвате на завидна мощ и уважение, принцесо.

— Не се бойте, Айнър. Нищо не е в състояние да ме разубеди.

— Не вярвам на това мирно споразумение.

— Човек наистина трябва да се замисли. Въпреки това нямам право да го оспоря, след като е в наша полза. Пратеникът на краля, който пристигна вчера, за да покани Кенет в двореца, ни помогна най-неочаквано. Кенет не можеше да ме спре да тръгна, тъй като замина още сутринта… Макар че няма да ми бъде приятно да се срещна с него в двореца.

— Знам, че имахте желание да споделите с него чутото от Торбьорн, но след като не познаваме враговете си и не сме сигурни в правотата на предположенията ни, би било по-разумно да не уведомяваме Кенет за плановете ни.

— Какво е мнението ви за хората на съпруга ми, Айнър?

Йона вдигна поглед към мрачното небе и пожела облаците да се разпръснат, за да позволят на слънцето да ги стопли малко. С Божията благословия студените ветрове можеше да ги подминат и вместо тях да настъпи ранно затопляне.

— Преди няколко месеца бих ви отговорил, че са предатели, мошеници и убийци. — На лицето му се появи усмивка. — Сега смятам, че са предатели, мошеници и убийци… но не всички. Те са като нас, викингите. Има добри, има и лоши.

Йона се засмя.

— Боя се, че майка ми няма да се зарадва на откритието ни, приятелю. Но истината е, че съм напълно съгласна с вас. Между тях има добри и лоши. Много от тях смятам за свои приятели.

Викингът кимна.

— Имам доверие във вашия съпруг.

— Аз също — промълви тя. — Затова вярвам, че е жив.

— Щом е така, ще го открием. Един от нашите кораби се движи напред, за да разузнае положението.

— Както винаги, изпреварихте ме, приятелю.

Йона го потупа по ръката, опитвайки се да отърси съзнанието си от мисълта за Магнъс. Ако мислеше прекалено много за него, щеше да бъде по-уязвима и сетивата й щяха да се притъпят. Предстоеше й важна битка, битката на живота й, за да намери съпруга си. Независимо че оръжията й бяха предвзетите думи, сведените очи и лукавите усмивки, тя щеше да научи доста неща за него. И тогава…

Айнър наклони главата си, забелязвайки болката в разсеяното й изражение.

— Винаги ще ви служа вярно, принцесо, както и целият ми род.

— Знам. Никога не съм се съмнявала във верността ви. Но ние имаме врагове, Айнър. Магнъс също. Трябва да побързаме, за да го намерим.

Отново погледна сребристите облаци, които ги обгръщаха подобно на разбушувалото се море. „Магнъс! Магнъс, къде си! Трябва да си жив. Няма да преживея такава мъка отново. Защо не ми се обадиш, Магнъс?“

Пътуването с кораб по източния бряг на Шотландия към двореца на Малкълм им отне само три дни. За викингите това не бе дълго плаване, но размътените зимни води отклоняваха неведнъж кораба от курса му, докато ледените ветрове им създаваха големи ядове.

Морето често удряше и понасяше кораба, като го накланяше ту на една, ту на друга страна в опитите си да го завлече в дълбините си. В най-критичните моменти Айнър нареждаше на принцесата да се скрие долу, а самият той се покатерваше по въжетата, за да спаси платната от силните вълни на Северно море.

В една ясна студена утрин, последния ден от декември, огрявани от слабото зимно слънце, те се насочиха към скалистия бряг, където бе дворецът на Малкълм. Щом вдигнаха шотландския боен флаг и викингския кръст, една голяма лодка заплува към тях, за да ги посрещне. Това бе едновременно проява на учтивост и на предпазливост. Нито един гост, независимо от ранга си, не можеше да слезе на сушата без този специален поздрав, който осигуряваше защита на владетеля и придаваше официален тон на посещението.

Войникът, който ги приветства, облечен в шотландското каре в цветовете на Малкълм, на което бе изобразена корона, огледа посетителите, после се поклони ниско пред Йона.

— Добре дошли, лейди Синклер, принцесо на Исландия. Вашият пратеник ни съобщи радостната новина за предстоящото ви пристигане. Кралят очаква с нетърпение вашата поява, като ви изпраща хиляди поздрави и най-добри пожелания за вас и вашите спътници. Също така ви очаква възможно най-скоро в двореца си.

Официалният и учтив тон прикриваше заповедта. Йона, обиграна в дворцовите маниери, долови ясно явното и скритото послание.

— Молбата на краля е голяма чест за нас — отвърна тя. — И ще побързаме да я удовлетворим.

Воинът се усмихна и даде знак на хората си да обърнат лодката. По традиция викингите щяха да придружат принцесата до брега. На военачалника не му се нравеше да види викинги на сушата, но заповедта на краля бе категорична. Трябваше да се отнасят към лейди Синклер е подобаващото за една кралска особа уважение. Бе смаян от вида на жената, известна като Лунната красавица. Наистина беше красива.

Двата викингски кораба прибраха весла и безшумно зашиваха към брега.

Айнър се наведе към Йона, докато се приготвяха да слязат в лодката.

— Смятам да ви придружа заедно с двадесет от най-добрите си войници, принцесо. Останалата част от екипажа ще се раздели, за да защитават корабите ни. Скоро ще се появи Торбьорн с третия ни кораб, но ще изпрати новините по бързоходци. Не след дълго ще научим повече неща.

Айнър й помогна да слезе в очакващата ги лодка и не промълви нито дума повече, докато не стигнаха брега, където ги посрещна друга група от хора на Малкълм.

— Трябва да сме крайно предпазливи, милейди — прошепна й Айнър.

— Знам — промълви тя в отговор. — Нортумбрийците ще пристигнат тук, за да обсъдят мирното споразумение. — Усмихна се хладно. — Научих се да разбирам езика им.

— Дворецът е мястото, където ще се наложи да напрегнете слуха си, милейди. Вероятно няма да бъда винаги пред очите ви, но заедно с Глен ще ви следваме неотлъчно. Скоро ще научим истината.

— Благодаря ви, приятелю. — Йона впери очи в приближаващата ги свита, когато Глен застана от лявата й страна. Айнър остана от дясната. — Наистина ни посрещат като кралски особи, приятели. Посрещачите са много, а и цветовете на Магнъс са непосредствено до флага на краля.

— Внимавайте, милейди — посъветва я Айнър. — Не се знае, може би влизаме в меча бърлога. — След тези думи той й предложи ръката си и двамата се запътиха към очакващата ги група от посрещани.