Любов по време на холера

— Фермина — каза й той, — очаквах този случай повече от половин век, за да ти повторя още веднъж клетвата си във вечна вярност и любов завинаги.

Фермина Даса щеше да помисли, че пред нея стои луд, ако нямаше причини да смята, че Флорентино Ариса в този миг е осенен от милостта на Свети дух. Понечи да го прокълне, задето бе осквернил дома, когато трупът на съпруга й бе още топъл в гроба. Но не й позволи достойнството на гнева. „Махай се — каза му тя. — И да не те виждат очите ми през годините, които ти остават да живееш.“ Върна се, отвори докрай пътната врата, която бе почнала да заключва, и добави:

— Които, надявам се, няма да бъдат много.

Когато чу как стъпките му заглъхнаха из пустата улица, тя много бавно затвори вратата, залости я, заключи и се изправи сама пред съдбата си. Никога до този момент не бе осъзнавала напълно тежестта и дълбочината на драмата, която самата тя бе предизвикала едва осемнадесетгодишна и която щеше да я преследва до смъртта. Заплака за първи път след нещастието онзи следобед, без свидетели, както единствено си позволяваше да плаче. Плака заради смъртта на мъжа си, от самота и гняв, а когато влезе в празната спалня, заплака заради самата себе си, защото много рядко бе спала сама в това легло, откакто престана да бъде девствена. Всяка вещ на мъжа й разпалваше сълзите: пантофите с пискюли, пижамата под възглавницата, празното пространство в огледалото на тоалетката, неговият мирис по кожата й. Разтърси я една блуждаеща мисъл: „Хората, които човек обича, би трябвало да умират заедно с всичките си вещи.“ Не пожела никой да й помогне, като си лягаше, не пожела да хапне нищо преди заспиване. Смазана от скръбта, тя помоли бог да й изпрати смъртта през нощта, докато спи, и си легна с тази надежда, боса, но с дрехите, и в същия миг заспа. Спа, без да съзнава това, но усещаше, че продължава да е жива в съня, че другата половина на леглото й е в излишък, че лежи както винаги на левия край, но й липсва тежестта на другото тяло в отсрещния край. Мислейки насън, тя разбра, че никога вече нямаше да спи така, и се разрида насън, и спа в ридания, без да променя позата си, в своя край на леглото много след като пропяха първи петли и я събуди нежеланото слънце на утринта без него. И чак тогава си даде сметка, че беше спала дълго, без да умре, че бе ридала насън и че в риданията на съня беше мислила повече за Флорентино Ариса, отколкото за покойния си съпруг.