Любов по време на холера

За празниците по случай настъпването на новия век бе съставена модерна програма от обществени прояви, сред които най-значителна беше първото пътуване с въздушен балон, плод на неизчерпаемата инициативност на доктор Хувенал Урбино. Половината град се стече на площад Арсенал, за да наблюдава издигането на огромния тафтен балон с цветовете на националното знаме, който отнесе първата въздушна поща до Сан Хуан де ла Сиенага, отстоящ на тридесет левги североизточно по права линия. Доктор Хувенал Урбино и съпругата му, които бяха изпитали вълнението от полета по време на Световното изложение в Париж, се качиха първи в ракитовия кош заедно с инженера и още шест души почетни гости. Носеха писмо от областния губернатор до градските власти на Сап Хуан де ла Сиенага, в което бе документирано за историята, че това е първата поща, пренесена по въздуха. Един репортер от вестник „Диарио дел Комерсио“ попита доктор Хувенал Урбино какви биха били последните му думи, ако загине в предстоящото пътешествие, и той, без изобщо да се замисли, даде отговора си, който щеше да му спечели толкова хули.

— Според мен — каза той — деветнадесети век си отива за целия свят освен за нас.

Изгубен сред детински възторжената тълпа, която пееше Националния химн, докато балонът набираше височина, Флорентино Ариса се улови, че се съгласява с мнението на един мъж, който изкоментира в навалицата, че тази авантюра съвсем не подхожда за една жена, още по-малко на възрастта на Фермина Даса.

Но в края на краищата това се оказа съвсем не толкова опасно. Или попе не толкова опасно, колкото потискащо. Балонът стигна безпрепятствено до целта след спокойно пътуване по едно неправдоподобно синьо небе. Летяха устойчиво, много ниско, с лек попътен вятър, минаха първо през подножието на заснежените планински гребени, после над обширното плато Сиенага Гранде.

От небето видяха, тъй както бог ги виждаше, развалините на старинния героичен град Картахена де Индиас29, най-красивия на света, който жителите му бяха изоставили в паниката от холерата, след като цели три века бе устоявал на всякакви английски обсади и пиратски набези. Видяха непокътнатите крепостни стени, буренясалите улици, укрепленията, погълнати от теменуги, мраморните дворни и златните олтари, сред които лежаха вицекралете, изгнили от холерата в своите брони.

Прелетяха над наколните жилища в Трохас де Катака, боядисани в безумни цветове, над фермите за развъждане на игуани за ядене, окачените за сушене плодове от балсамина и астромелия в крайезерните градини. Стотици голи деца се хвърляха във водата, възбудени от всеобщата врява, скачаха през прозорците, скачаха от покривите на къщите и от канутата, които караха с удивителна сръчност, гмуркаха се като сардели, за да извадят пакетите с дрехи, флаконите хапчета против кашлица, храните, които красивата жена с шапка с пера им хвърляше от коша на балона.

Прелетяха над океана от сенки на банановите плантации, чиято тишина се издигаше до тях като мъртвешки полъх, и Фермина Даса си спомни как като момиченце на три или четири години се разхождаше из мрачната гора, уловени за ръка с майка си, която също изглеждаше като момиче сред другите жени, облечени в муселин и като пея с бели чадърчета и газени шапки. Инженерът на балона, който разглеждаше света с бинокъл, каза: „Сякаш са мъртви.“ Подаде бинокъла на доктор Хувенал Урбино и той видя биволските каруци сред нивите, релсите на железницата, ледените вади и където и да спреше поглед, откриваше разпръснати човешки трупове. Някой се обади, че холерата взимала много жертви в селата из Сиенага Гранде. Доктор Урбино, продължавайки да гледа през бинокъла, каза:

— Трябва да е някаква много особена разновидност на холерата, понеже всеки труп има дупка от куршум в тила.

Скоро след това прелетяха над море от пяна и безпрепятствено кацнаха върху нажежения бряг, чиято напукана селитрена почва пареше като жив огън. Тук ги чакаха представителите на местните власти, защитени от слънцето само с обичайните си чадъри, тук бяха и учениците от началните училища, които размахваха знаменца в такт с химните, цариците на красотата, накичени с поувехнали цветя и корони от позлатен картон, и тълпящото се процъфтяващо население на Гайра с най-добра слава из цялото карибско крайбрежие по онова време. Фермина Даса искаше едно-единствено нещо — да види отново родното си село, за да го сравни с най-ранните си спомени, — но не разрешиха никому никъде да ходи поради опасността от холера. Доктор Хувенал Урбино връчи историческото писмо, което впоследствие потъна в архивите и повече никой не го видя, а всички едва не се задушиха, унесени от приспивните речи. Накрая ги качиха на мулета, защото инженерът не успя да издигне отново балона във въздуха, и ги отведоха до пристана Пуебло Виехо, където блатото се сливаше с морето. Фермина Даса беше сигурна, че като съвсем малка е минавала оттук с майка си в каруца, теглена от два вола. Като порасна, тя често го разказваше на баща си, но той и до смъртта си бе убеден, че е невъзможно тя да го помпи.

— Много добре си спомням това пътуване и всичко беше точно така — й казваше той, — но то стана поне пет години преди да се родиш.

Членовете на експедицията с балон се върнаха след три дни в пристанището на своя град, изтощени от бурята, вилняла цяла нощ, и бяха посрещнати като герои. Изгубен в тълпата, Флорентино Ариса долови по лицето на Фермина Даса следи от изживения ужас. Но същия следобед я видя пак на демонстрация по колоездене, която се провеждаше също под патронажа на съпруга й, и не откри у нея никакви признаци на умора. Караше един необикновен велосипед, който по-скоро приличаше на цирков уред, с огромно предно колело, над което седеше тя, и едно задно, съвсем мъничко, което служеше само за опора. Беше облечена в шарени шалвари от кенар, които скандализираха възрастните дами и зашеметиха господата, но във всеки случай никой не остана безразличен към нейната ловкост.

Този и много други нейни образи, събирани през годините, се явяваха на Флорентино Ариса внезапно, когато им хрумнеше, и пак така изчезваха, оставяйки в сърцето му да вършее мъката. Но именно те изпълваха петолинието на живота му, защото той опознаваше жестокостта на времето не на собствен гръб, а в неуловимите промени у Фермина Даса всеки път като я видеше.

Една вечер влезе в хана на дон Санчо, луксозен ресторант в колониален стил, и седна по привичка в най-уединеното кътче, за да изяде сам скромната си като за птиченце вечеря. Внезапно видя Фермина Даса в голямото огледало в дъното — седеше на масата заедно с мъжа си и още две двойки и под такъв ъгъл, че той можеше да вижда отражението й в целия му блясък. Държеше се непринудено, като водеше разговора с изящество и смях, който избухваше като фойерверки, а красотата й беше още по-лъчиста под огромните кристални полилеи: Алиса отново бе минала през огледалото.

Флорентино Ариса я наблюдаваше до насита, със затаен дъх, гледаше я как се храни, как едва привкусва виното, как се шегува с четвъртия от рода дон Санчо, изживя заедно с нея един миг от живота й и от самотната си маса повече от час се разхождаше невидим в запретеното за него убежище на личния й свят. После изпи още четири чаши кафе, за да минава времето, докато я видя да си тръгва заедно с цялата група. Минаха толкова близо, че той различи нейния мирис сред полъха от парфюми на останалите в компанията й.

От тази вечер и в продължение на цяла година Флорентино Ариса упорито преследваше собственика на хана, като му предлагаше каквото пожелае — в пари или в услуги и въобще в каквото най-много е мечтал през живота си, — само и само да му продаде огледалото. Не беше лесно, защото дон Санчо вярваше на легендата, че разкошната му рамка, изработена от виенски резбари, била близнак на рамка, принадлежала на Мария-Антоанета, но безследно изчезнала: две уникални скъпоценности. Когато той най-сетне отстъпи, Флорентино Ариса закачи огледалото в салона на къщата си не заради съвършената рамка, а заради вътрешното пространство, което бе заемано цели два часа от любимия образ.

Почти винаги като срещнеше Фермина Даса, тя беше под ръка със съпруга си, двамата в пълна хармония се движеха сред свой собствен вътрешен мир с удивителната съгласуваност на сиамци, която се нарушаваше само когато го поздравяваха. Доктор Хувенал Урбино наистина му стискаше ръка с топло чувство, а понякога дори си позволяваше да го потупа по гърба. Тя обаче го бе осъдила на безличния режим на официалностите и никога и с най-малък жест не му позволи да заподозре, че го помни от моминските си години. Живееха в два различни свята, но докато той полагаше всякакви усилия, за да намали дистанцията, тя непрестанно я увеличаваше. Чак след много години той дръзна да помисли, че нейното безразличие бе само броня срещу страха. Тази мисъл го осени внезапно при кръщаването на първия речен параход, построен в местната корабостроителница, което беше и първият официален случай, когато Флорентино Ариса представи чичо си Леон XII като първи заместник-председател на КРК Това съвпадение придаде на акта особена тържественост и присъствуваше всеки, който имаше някакво значение в живота на града.

Флорентино Ариса приемаше поканените в главния салон на кораба, още с мирис на прясна боя и разтопен катран, когато откъм кея избухна гръм от ръкопляскания и духовият оркестър веднага подхвана победен марш. Трябваше да овладее потръпването си, старо почти колкото самия него, като види прекрасната жена на своите мечти под ръка със съпруга си, блестяща в своята зрелост, да преминава като кралица от други времена сред почетната гвардия в парадни униформи, под буря от серпентини и свежи цветя, които й хвърляха от прозорците. И двамата отвръщаха с ръка на овациите, по тя бе толкова ослепителна, че изглеждаше сама сред тълпата — облечена цялата в кралско златно — от обувките с високи токчета и лисичите опашки на шията до шапката е форма на камбана.

Флорентино Ариса ги посрещна на мостика заедно с областните власти сред грохота от музика, ракети и трикратното избучаване на корабната сирена, което забули кея в пара. Хувенал Урбино поздрави редицата посрещани с присъщата си непринуденост, която оставяше у всекиго впечатлението, че той храни особено добри чувства лично към него: първо капитана на кораба в парадна униформа, после архиепископа, после губернатора и съпругата му, кмета и неговата жена, след това началника на военния гарнизон — андинец, отскоро пристигнал в града. Редом до официалните лица бе застанал Флорентино Ариса, облечен в тъмен сукнен костюм, почти невидим сред толкова видни личности. След като поздрави началника на гарнизона, Фермина сякаш се поколеба пред протегнатата ръка на Флорентино Ариса. Военният, понечил да ги представи един на друг, я попита дали се познават. Тя не отговори нито с да, нито с не, а само подаде ръка на Флорентино Ариса със салонна усмивка. Същото се бе случвало на два пъти в миналото, щеше да се случва и занапред, и Флорентино Ариса го възприемаше винаги като поведение, присъщо на характера на Фермина Даса. Но в онзи ден с безкрайната си способност за илюзии той се запита дали пък това ожесточено безразличие не бе прикритие на любовна мъка.

Самото хрумване разпали още повече любовта му. Отново започна да се навърта покрай къщата на Фермина Даса, изпълнен със същите копнежи както преди толкова години в Евангелската градина, но вече не с умишленото намерение тя да го забележи, а само с желанието той да я зърне, за да знае, че все така я има на този свят. Но сега трудно можеше да остане незабелязан. Квартал Ла Манга се намираше на един остров, до неотдавна почти безлюден, отделен от стария град е канал от зеленясали води и обрасъл в храсталаци, давали убежище на неделните влюбени в колониалната епоха. През последните години бяха разрушили стария каменен мост, строен от испанците, и вдигнаха нов, от съвременни материали и с фенери, за да осветяват мулешкия трамвай. Отначало жителите на Ла Манга бяха подложени на едно мъчение, непредвидено в проекта — не можеха да заспиват от построената наблизо първа електроцентрала в града, чиито вибрации бяха също като непрекъснато земетресение. Дори самият доктор Хувенал Урбино с цялото си влияние не можа да издействува преместването й някъде, където нямаше толкова да ги смущава, докато на помощ не му се притече несъмненото му съучастничество с провидението. Една нощ котелът на станцията избухна с взрив от пара, полетя над новите къщи, мина по въздуха над половината град и разруши главната галерия на някогашния манастир „Свети Юлиан Гостоприемни“. Старата порутена сграда бе изоставена в началото на годината, по котелът причини смъртта на четирима затворници, които същата нощ били избягали от местния затвор и се укрили в параклиса.

Тихото предградие с красиви любовни традиции се превърна в луксозен жилищен квартал и вече не бе подходящо за бездомните влюбени. През лятото уличите тънеха в прах, зимъс се заблатяваха, а през останалото време на годината оставаха безлюдни, защото малкото на брой къщи се криеха сред кичести градини и вместо с високите стари балкони вече се строяха с ниски мозаични тераси, направени сякаш нарочно за да прогонват тайните влюбени. Добре, че по това време беше станало на мода да се наемат за следобедни разходки стари каляски, приспособени за един кон, и обиколката завършваше на едно възвишение, откъдето покъртителните октомврийски залези се наблюдаваха по-добре, отколкото от кулата на фара; можеха да се видят и акулите, които стаени дебнеха край плажа на семинаристите; и презокеанският параход, огромен и бял, който сякаш можеше да се докосне с ръка, като влизаше всеки четвъртък през канала в пристанището. Флорентино Ариса обичаше да наема каляска след някои тежък работен ден в службата, но не сгъваше гюрука, както правеха всички през горещите месеци, ами се стаяваше в дъното на седалката, невидим в сянката, винаги сам, като поръчваше на кочияша непредвидими посоки, за да не събуди подозрения. Но едничкото, което всъщност го интересуваше от разходката, беше партенонът от розов мрамор, полускрит между кичести бананови и мангови дървета, неудачно копие на идиличните къщи от памуковите плантации в Луизиана. Децата на Фермина Даса се връщаха вкъщи малко преди пет часа следобед. Флорентино Ариса ги виждаше да слизат от семейния файтон, а след това доктор Хувенал Урбино да излиза на всекидневните си лекарски посещения, но за цяла година обиколки не можа да зърне дори сянката на тази, за която жадуваше.

В един юнски следобед, когато се изля първият опустошителен дъжд, Флорентино Ариса настоя да продължи самотната си разходка, но конят се подхлъзна и се строполи в калта. Той ужасен видя, че се намират точно пред вилата на Фермина Даса, и замоли отчаяно кочияша, без да помисли, че това ще го издаде:

— Само не тук, моля ви — завика той. — Където и да с, само не тук.

Притеснен от подканите му, кочияшът се опита да изправи коня, без да го разпрегне, и оста на каляската се счупи. Флорентино Ариса слезе както можа и остана под безмилостния дъжд потънал от срам, докато мина друга кола и му предложиха да го откарат. Докато чакаше, една от слугините на семейство Урбино го бе видяла, целият прогизнал, да шляпа в кал до колене и му занесе чадър, докато иде да се подслони на терасата. Такова щастие Флорентино Ариса не бе мечтал и в най-необузданите си блянове, по точно тогава би предпочел да умре, отколкото да го види Фермина Даса в това състояние.

Докато живееха в стария град, Хувенал Урбино и семейството му в неделя ходеха пеш до катедралата за утринната литургия, която бе по-скоро светски, отколкото религиозен дълг. По късно, когато се преместиха, те ходеха на литургия с каретата години наред и понякога се задържаха да побъбрят с приятели под палмите в парка. Но когато построиха семинарийската съборна черква в Ла Манга, със собствен плаж и гробище, те престанаха да ходят в катедралата освен в много тържествени случаи. Останал в неведение за тези промени, Флорентино Ариса няколко недели ги причакваше на терасата на Енорийското кафене, като следеше навалицата и след трите служби. После разбра грешката си и в четирите недели на август ходеше в новата черква, станала на мода през последните години, като всеки път откриваше на утринната служба доктор Хувенал Урбино с децата си, по Фермина Даса я нямаше с тях. През една от тези недели той посети намиращото се в съседство ново гробище, където жителите на квартал Ла Манга вече строяха пищните си гробници, и сърцето му подскочи, когато в сянката на големи сейбови дървета откри най-пищната от всички, вече завършена, с готически витражи, мраморни ангели и надгробни плочи за цялото семейство със златни букви. Сред тях, разбира се, беше и плочата на допя Фермина Даса де Урбино де ла Кале, а до нея — на съпруга й, с обща епитафия „Заедно и в покоя божи“.

До края на годината Фермина Даса не се появи на нито едно светско или обществено събитие, та дори и по коледните празници, в които те със съпруга й обикновено бяха най-престижните участници. Но отсъствието й бе забелязано най-вече на представлението за откриване на оперния сезон. В антракта Флорентино Ариса се натъкна на една групичка, в която явно говореха за нея, макар че не споменаваха името й. Разправяха, че някой я видял през юни да се качва в полунощ на презокеанския параход на компанията „Кюнар“, отплавал за Панама; била с тъмен воал, та да не се забелязват опустошенията от срамната болест, която я разяждала. Някой попита какво ли е било това зло, толкова ужасно, че да посмее да сполети една тъй всесилна жена, и отговорът, който получи, преливаше от черна жлъч:

— Една високопоставена дама би могла да боледува единствено от туберкулоза.

Флорентино Ариса знаеше, че богатите в неговия край не страдаха от краткотрайни болести. Или умираха внезапно, почти винаги в навечерието на някой голям празник, който пропадаше поради траура, или гаснеха в бавни, отвратителни болести, чиито тайни накрая ставаха публични. Отшелничеството в Панама беше почти задължителната присъда в живота на богатите. Те се оставяха на божията воля в Адвентистката болница — огромно тайнствено бяло тухлено здание, загубено в праисторическите дъждове на областта Дариен, където болните губеха представа за малкото живот, който им оставаше, и в чиито самотни стаи с ледени пердета човек не можеше да определи дали мирисът на карболова киселина бе мирис на здраве или на смърт. Излекуваните се връщаха натоварени с щедри подаръци, които раздаваха с широка ръка и с известна печал, та да им бъде простена нетактичността, че са останали живи. Някои се връщаха с корем, прорязан от варварски шевове, правени сякаш с обущарски канап, и току повдигаха риза, за да ги показват на гостите, сравняваха ги с шевовете на други, които бяха умрели, задушени от прекаленото щастие, и до края на живота си не преставаха да разказват ангелските видения, които им се явявали под въздействието на хлороформа. Никой обаче не узна виденията на незавърналите се и на най-печалните сред тях — изгнаниците в туберкулозния павилион, които бяха умрели по-скоро от унинието на дъждовете, отколкото от мъките на болестта.

Заставен да избира, Флорентино Ариса се чудеше какво точно да предпочете за Фермина Даса. Преди всичко предпочиташе истината, дори да се окажеше непоносима, но колкото и да я търсеше, не можа да я узнае. Недопустимо му се струваше никой да не може да му даде и най-малкия знак в потвърждение на чутата мълва. В света на речните кораби, неговия свят, нямаше тайна или нещо поверително, което да не се узнае. Въпреки това никой нищо не бе чувал за жената с черния воал. Никой нищо не знаеше в един град, където се знаеше всичко, а много неща се узнаваха дори преди да са станали. Особено нещата на богаташите. Обаче никой не можеше с нищо да обясни изчезването на Фермина Даса. Флорентино Ариса продължи да обикаля из Ла Манта, слушаше безбожно литургии в базиликата на семинарията, присъствуваше на светските събития, които в друго душевно състояние изобщо не го интересуваха, по течението на времето само увеличаваше вероятността на мълвата. В къщата на Урбино всичко изглеждаше нормално освен отсъствието на майката.

По време на всички тези издирвания Флорентино Ариса се натъкна на други сведения, които не знаеше или поне не бе търсил. Сред тях и вестта, че Лоренсо Даса е починал в родното си бискайско село. Спомняше си го отпреди години в шумните шахматни воини в Енорийското кафене, с глас, прегракнал от много говорене и все по-дебел и загрубял, колкото повече затъваше в плуващите пясъци на една противна старост. Не бяха си продумвали от онази неприятна закуска с мастика през миналия век и. Флорентино Ариса беше сигурен, че Лоренсо Даса продължава да го мрази така, както и той него, дори след като осигури заможен брак на дъщеря си, което бе станало единствен смисъл на живота му. Твърдо решен да открие достоверни сведения за здравословното състояние на Фермина Даса, той стигна до Енорийското кафене, където се надяваше да ги научи от баща и — това беше по времето, когато се проведе историческият шахматен турнир, в който Херемия де Сант Амур игра сам срещу четиридесет и двама противници. Та така Флорентино Ариса научи за смъртта на Лоренсо Даса и се зарадва от все сърце, макар да съзнаваше, че цената на тази радост може да бъде окончателното разминаване с истината. Накрая прие версията с болницата за отписаните, като единствена утеха му беше известната поговорка: „Болна жена — вечна жена“. В дните на отчаяние се примиряваше с мисълта, че новината за смъртта на Фермина Даса — ако това се случи — ще го намери и без да я търси.

Но не беше писано да я получи. Защото Фермина Даса, жива и здрава, се намираше в имението, където братовчедка й Илдебранда Санчес живееше забравена от света, на половин левга от село Флорес де Мария. Беше си отишла без скандал, по взаимно споразумение с мъжа си, объркани и двамата като юноши от единствената сериозна криза за двадесет и пет години стабилен брак. Тя ги бе сполетяла в улегналата зряла възраст, когато вече се смятаха спасени от засадите на съдбата, когато децата им бяха отраснали и добре възпитани, а тях двамата ги чакаше бъдеще, в което да остаряват без горчивина. Случилото се ги връхлетя толкова неочаквано, че не се опитаха да търсят изход чрез викове, сълзи и посредници, както бе обичай тук в Карибието, ами чрез мъдростта на европейските нации, и докато се чудеха по тукашен ли, по тамошен ли начин да се оправят, вече бяха нагазили в една такава детинска каша, която не се знаеше откъде е. Накрая тя реши да си отиде, без изобщо да знае защо и за какво — ей така, от злоба, а той не можа да я възпре поради гузната си съвест.

Фермина Даса действително бе отплавала в полунощ, съвсем тайно и покрита с траурен воал, обаче не с презокеанския кораб на компанията „Кюнар“ за Панама, а с редовното корабче за Сан Хуан де ла Сиенага, града, в който се бе родила и живяла до пубертета и тъгата й за който ставаше все по-нетърпима с всяка изминала година. Против волята на съпруга и нравите на времето тя замина, придружена само от едно петнадесетгодишно девойче, храненица на дома им, но бяха известили за пътуването й капитаните на корабите и пристанищните власти. Когато взе безразсъдното си решение, тя съобщи на децата, че отива да прекара три месеца при леля Илдебранда, но смяташе да остане завинаги. Доктор Хувенал Урбино познаваше много добре твърдия й характер, но беше толкова разстроен, че смирено го прие като божие наказание за тежката си вина. Но светлините на кораба още не бяха изчезнали, когато и двамата се разкаяха за проявената слабост.

Макар че поддържаха официална кореспонденция за здравето на децата и по други домашни въпроси, минаха почти две години, без нито единият от двамата да открие някакъв път за връщане, който да не е миниран от гордостта. На втората година децата отидоха да прекарат ваканцията във Флорес де Мария, а Фермина Даса направи всичко възможно да изглежда доволна от новия си живот. Поне до такъв извод стигна Хувенал Урбино от писмата на сина. Освен това по същото време там бе на пасторска обиколка епископът на Риоача, яхнал под сянката на балдахина прословутото си бяло муле с покривало, извезано със сърма. Следваха го поклонници от далечни села, акордеонисти, амбулантни търговци на лакомства и амулети и чифликът в продължение на три дни бе станал приют за инвалиди и недъгави, които всъщност идваха не заради учените проповеди и пълното опрощение на греховете, а заради способностите на мулето, за което се носеше мълва, че правело чудеса тайно от господаря си. Епископът беше много близък със семейство Урбино де ла Кале още от годините си на обикновен свещеник и един ден се измъкна от свитата си, за да обядва в чифлика на Илдебранда. След обяда, на който разговаряха само по земни дела, той отведе настрани Фермина Даса и поиска от нея да се изповяда. Тя му отказа любезно, но твърдо, с ясния довод, че няма за какво да се покайва. Макар че не това бе целта й или поне не го направи нарочно, тя остана с впечатление, че отговорът й щеше да стигне където трябва.

Доктор Хувенал Урбино после неведнъж казваше, не без известен цинизъм, че вината за тези две горчиви години от живота му не била негова, а на жена му, която имала лошия навик да души обличаните дрехи на семейството, дори и своите, за да определи по миризмата дали са за пране, макар и да изглеждат чисти. Правеше го още от малка и не знаеше, че се забелязва толкова, докато мъжът й не й обърна внимание още в първата брачна нощ. Забелязал бе също, че пуши поне три пъти на ден, затворена в банята, но това не му правеше впечатление, защото жените от неговите среди имаха обичай да се затварят някъде на групички и да говорят за мъже, да пушат, та дори да пият евтина ракия, докато се затъркалят по пода, пияни като хамали. Но навикът й да души всяка попаднала й дреха му се струваше не само непонятен, но и опасен за здравето. Тя го обръщаше на шега, както правеше с всичко, което не искаше да обсъжда, и казваше, че бог й е сложил не само за украшение тоя любопитен нос като на златен кос. Една сутрин, докато тя беше на пазар, прислугата подлуди всички наоколо да търсят тригодишния син, когото не можеха да намерят никъде из къщата. Тя се върна в разгара на паниката, направи два-три кръга като куче следотърсач и откри детето заспало в един гардероб, където никой не си бе помислил, че може да се е скрило. Когато мъжът й смаян попита как го е открила, тя отвърна:

— По мириса на аки.

Всъщност обонянието й служеше не само за прането и за намиране на изгубени деца: то беше нейното сетиво за ориентация във всички области на живота и преди всичко в светския. Хувенал Урбино беше забелязал това през годините на брака им и особено в началото, когато я смятаха за пришълка в една среда, настроена враждебно към нея от триста години насам, по въпреки това тя плуваше между гъсталаците от заострени като ножове корали, без да се сблъска с никого, и се справяше със света по някакъв свръхестествен инстинкт. Тази нейна опасна способност, която еднакво можеше да се дължи на хилядолетна мъдрост или на бездушно като камък сърце, се прояви за нещастие един неделен ден, преди да отидат на църква, когато Фермина Даса просто по навик подуши дрехите, които бе носил мъжът й предния ден, и изпита смущаващото чувство, че в леглото й е имало чужд мъж.

Подуши първо сакото и жилетката, докато сваляше от бутониерата часовника с ланеца и вадеше от джобовете писалката, портфейла и дребните монети, които остави на тоалетката, после помириса ризата с басти, докато махаше от нея иглата за вратовръзка, бутонелите с топаз и златното копче за подвижната яка, а после подуши и панталоните, като вадеше от тях връзката с единадесет ключа и седефената острилка, накрая подуши и гащетата, чорапите и кърпата с бродиран монограм. Не, нямаше никакво съмнение — всяка дреха носеше мирис, какъвто не е имало никога през всичките години съвместен живот, мирис, който не можеше да определи, защото не беше нито на цветя, пито на изкуствена есенция, ами нещо свойствено на човешката природа. Тя не каза нищо, пък и не откриваше мириса всеки ден, но вече душеше дрехите му не за да провери дали са за пране, а с някаква непоносима мъка, която я разяждаше отвътре.

Фермина Даса се чудеше къде в ежедневието на съпруга й може да се появява този мирис. Не можеше да бъде между утринните лекции и обяда, защото смяташе, че никоя нормална жена не може да се люби по такова време, така набързо, и то с външен човек, когато трябва да мете къщата, до оправя леглата, да пазарува, да готви обяда и обзета от притеснение да не би някое от децата да се върне преждевременно от училище с разбита глава и да я завари да се излежава в единадесет сутринта гола в стаята си и на всичко отгоре с един доктор върху пея. Освен това знаеше, че доктор Хувенал Урбино се люби само нощем, и то в пълна тъмнина, и в редки случаи преди закуска, при песента на първите птици. След този час, както казваше той, повече бил трудът да си събличаш дрехите и пак да ги обличаш, отколкото удоволствието от любовта. Така че дрехите му можеха да прихванат тоя мирис или по време на лекарските му посещения, или в някой момент, откраднат от вечерите му за шахмат и за кино. Последното трудно можеше да се изясни, защото Фермина Даса, за разлика от много свои приятелки, беше прекалено горда, за да шпионира мъжа си или да кара някой друг да го прави. Часовете за посещения, които изглеждаха най-подходящи за изневяра, бяха същевременно най-лесни за проверяване, защото доктор Хувенал Урбино имаше стриктни отношения с всеки свой пациент, включително и за хонорарите, като се почне от първото посещение, та чак докато ги изпратеше от този свят с последно прекръстване и едно пожелание за блаженство на душата им.

Бяха минали три седмици от първия път и Фермина Даса вече няколко дни не бе откривала мириса по дрехите, по внезапно, когато най-малко очакваше, отново го откри, и то още по-силен отпреди, при това няколко дни непрекъснато, макар че единият от тях беше неделя, когато имаха семеен празник и двамата не бяха се разделяли нито за миг. Един следобед тя се озова в кабинета му против обичая и дори против волята си, сякаш не бе тя, а друга жена, която правеше нещо, което тя самата никога не би сторила — с една изящна бенгалска лупа тя разчиташе неразбираемите бележки от посещенията през последните месеци. За първи път влизаше сама в този кабинет, наситен с дъх на креозот, претъпкан с книги, подвързани в кожи от незнайни животни, с неясни снимки на група студенти, с почетни грамоти, с астролабии и изящни ками, колекционирани с години. Тайно светилище, което винаги бе възприемала като единственото нещо от личния живот на мъжа й, до което тя нямаше достъп, защото не бе част от любовта, затова и много рядко бе идвала тук, винаги в негово присъствие, и то за броени минути. Струваше й се, че няма право да влиза сама, още по-малко пък на оглед, което смяташе непристойно. Но ето че беше тук. Искаше да намери истината и я търсеше с настървение, почти равно на страха да не я намери, тласкана от някакъв неудържим ураган, по-властен от вродената й надменност, по-властен дори от гордостта й — едно наистина заслепяващо мъчение.

Не можа да изясни нищо, защото неговите пациенти, с изключение на общите им приятели, също бяха част от запазения периметър на мъжа й — хора без самоличност, познати не по лицето, а по страданията им, не по цвета на очите или по сърдечните им приключения, а по размера на черния дроб, обложеността на езика, утайката на урината, бълнуването в трескавите нощи. Бяха хора, които вярваха на мъжа й, вярваха, че живеят благодарение на него, когато всъщност те живееха за него и накрая бяха свеждани до думите, написани собственоръчно от него в полето на докторската му диплома: „Спокойно, бог те очаква на вратата.“ Фермина Даса излезе от кабинета, след като прекара в него два безполезни часа, с чувството, че се е поддала на непристойно изкушение.

Насъсквана от собственото си въображение, тя започна да открива промените в мъжа си. Намираше го разсеян, без апетит на масата и в леглото, склонен към раздразнителност и иронични забележки, а когато се прибираше вкъщи, вече не беше предишният стабилен мъж, а лъв в клетка. За първи път, откакто се ожениха, тя дебнеше закъсненията му, следеше ги до минута и му казваше лъжи, за да изтръгне истини, но после се чувствуваше ранена до смърт от собствените си противоречия. Една нощ се събуди стресната от призрачното усещане, че мъжът й я гледа в тъмното с очи, които й се сториха пълни с омраза. Подобно стресване бе изживяла и като девойка, когато видя Флорентино Ариса, застанал в нозете й, до леглото, само че й се бе явил не като омраза, а като любов. Пък и този път не бе видение: мъжът й беше буден в два през нощта и се бе надигнал в леглото и я гледаше как спи, по когато тя попита защо го прави, той отрече. Отново положи глава на възглавницата и каза:

— Трябва да си сънувала.

От тази нощ нататък, а и заради други подобни случки, в които Фермина Даса не знаеше къде точно свършва реалността и започва сънят, тя почна да мисли, че полудява. Накрая установи, че мъжът й не се е причестил в четвъртъка на Свето причастие, нито пък през последните недели, а и не бе намерил време за духовно уединение тази година. Когато го попита на какво се дължат тези странни промени в душевното му здраве, получи объркан отговор. Това бе основното доказателство, защото той не бе пропускал нито едно причестяване на такава важна дата, още от първото — на осемгодишна възраст. Така тя разбра, че съпругът й не само е изпаднал в смъртен грях, но и смята да продължава, щом не прибягва до помощта на своя изповедник. Никога не си бе представяла, че Може да се страда така дълбоко за нещо, което извеждаше точно обратното на любовта, но тя наистина страдаше и реши, че единственият начин да не умре е да подпали това змийско гнездо, което я тровеше отвътре. Така и направи. Един ден взе да кърпи чорапи на терасата, докато съпругът й четеше, след като бе подремнал. Внезапно тя прекъсна работата, вдигна очилата си на главата и го повика без никаква нотка на раздразнение в гласа:

— Докторе.

Той бе потънал в „L’Lle des pingouins“30, роман, който всичко живо четеше по това време, и отвърна, без да се откъсва от текста: „Oui.“31 Тя настоя:

— Погледни ме в очите.

Той я погледна невиждащо през мъглата на очилата си за четене, но и без да ги сваля, усети как го изгаря жарта на погледа й.

— Какво има? — запита той.

— Ти по-добре знаеш — отвърна тя.

Не каза нищо друго. Свали очилата си и продължи да кърпи чорапите. Тогава доктор Хувенал Урбино разбра, че дългите часове на тревожно очакване бяха свършили. Противно на това, което си бе представял за този миг, сърцето му не се разтърси от сеизмичен трус, а се изпълни от прилив на покой. Беше огромното облекчение, че се бе случило по-скоро рано, отколкото късно това, което рано или късно трябваше да се случи: призракът на госпожица Барбара Линч най-сетне влезе в къщата.

Доктор Хувенал Урбино се бе запознал с нея преди четири месеца, когато тя чакаше за свободен прием в Болницата на милосърдието, и той мигновено усети, че нещо непоправимо се е случило току-що в съдбата му. Тя беше висока, изискана мулатка, с едра кост, с нежна и матова като меласа кожа, носеше червен костюм на бели точки и широкопола шапка от същия плат, която хвърляше сянка до клепачите й. Изглеждаше с по-определен пол, отколкото всички други хора на света. Доктор Хувенал Урбино не преглеждаше в тази консултация, но винаги като минаваше оттам и разполагаше с време, влизаше, за да напомни на учениците си, че няма по-добро лекарство от точната диагноза. Затова нагласи нещата така, че да присъствува на прегледа на неочакваната мулатка, като внимаваше учениците му да не забележат някой негов жест, който да не изглежда случаен, и почти без да я поглежда, запомни отлично данните й. Същия ден след последното си посещение той нареди на кочияша да мине покрай адреса, който бе дала в консултацията, и тя наистина беше там — седеше на терасата и се наслаждаваше на мартенската прохлада.

Къщата беше типично антилска, боядисана в жълто до ламаринения покрив, с ленени пердета и саксии с карамфили и папрат, окачени на портала, стъпила върху дървени стълбове в ниския воднист бряг в Мала Крианса. Един кос пееше в клетка, закачена на стряхата. На отсрещния тротоар имаше първоначално училище и кочияшът трябваше да държи здраво юздите на коня, за да не хукне подплашен, от децата, които шумно и припряно излизаха. Това бе добре дошло, защото даде възможност на госпожица Барбара Линч да познае доктора. Поздрави го с жест на стари познати, покани го на едно кафе, докато се разотидат децата, а той против навика си го изпи очарован, докато я слушаше да говори за себе си — единственото, което го интересуваше от тази сутрин и щеше да го интересува без миг покой през следващите месеци. Веднъж като младоженци един приятел бе казал в присъствие на съпругата му, че рано или късно той ще срещне една влудяваща страст, способна да подложи на изпитание устойчивостта на брака им. Докторът, който смяташе, че се познава добре и познава здравината на моралните си корени, се бе изсмял на това прорицание. Но ето че се сбъдна.

Госпожица Барбара Линч беше дипломиран теолог и единствена дъщеря на преподобния Джонатан Б. Линч, протестантски пастор, черен и сух, който обикаляше с муле но бедняшките махали из залива, проповядвайки словото на един от многото богове, които доктор Хувенал Урбино пишеше с малка буква, за да ги различава от своя. Тя говореше добър кастилски с леко затруднение, което често препъваше синтаксиса, по пък увеличаваше чара й. През декември щеше да навърши двадесет и осем години, наскоро се бе развела с един пастор, ученик на баща й, с когото бе имала две години неудачен брак, и не изпитваше желание да повтаря грешката си. Каза: „Нямам друга любов освен моя кос.“ Но доктор Урбино беше прекалено сериозен, за да си помисли, че тя го казва с някакъв умисъл — напротив: попита се смутен дали толкова благоприятни съвпадения наведнъж не бяха някакъв капан на съдбата, та да трябва после тъпкано да ги плаща, но веднага отхвърли тази мисъл като теологична глупост, дължаща се на обърканото му състояние.

На сбогуване спомена случайно за сутрешния преглед, защото знаеше, че болният най-много обича да говори за страданията си, а тя бе тъй прекрасна, като говореше за своите, че той й обеща да дойде пак на другия ден, точно в четири часа, за да я прегледа по-щателно. Тя се притесни — знаеше, че лекар от такава класа е далеч над възможностите й, но той я успокои: „В пашата професия се опитваме богатите да плащат за бедните.“ После записа в джобния си бележник: „Госпожица Барбара Линч, Мала Криаиса, събота, 4,00“. Няколко месеца по-късно Фермина Даса щеше да прочете картона й, заедно с подробностите на диагнозата, лечението и развитието на болестта. Името привлече вниманието й и тя реши, че е някоя от актрисите, пътуващи с корабите от Ню Орлиънс, превозващи плодове, но адресът й подсказа, че трябва да е по-скоро от Ямайка и негърка, естествено, затова я отписа с лека ръка от вкуса на мъжа си.

Доктор Хувенал Урбино подрани на съботната среща с десет минути и госпожица Линч още не беше се дооблякла, за да го посрещне. Не помнеше да е чувствувал подобно напрежение от времето, когато в Париж се явяваше на устни изпити. Излетната на ленените чаршафи в тънък копринен комбинезон, красотата на госпожица Линч нямаше край. Всичко в нея беше голямо и силно — бедрата й на сирена, кожата й като печена на бавен огън, поразителните й гърди, прозирните й венци със съвършени зъби, въобще цялото й тяло излъчваше добро здраве, което именно беше човешкият мирис, откриван от Фермина Даса по дрехите на съпруга й. Беше отишла на преглед, защото страдаше от нещо, което тя очарователно наричаше „усукани колики“, а доктор Урбино смяташе за сериозен симптом. Така че провери вътрешните й органи по-скоро с желание, отколкото с внимание, като все повече забравяше науката си и захласнат откриваше, че това прекрасно същество и отвътре е толкова красиво, колкото и отвън. Тогава се отдаде напълно на насладата от докосването, но вече не като най-квалифицирания лекар из цялото Карибие, а като бедно божие създание, измъчвано от размира на инстинктите. В строгия му професионален живот само веднъж му се бе случвало подобно нещо и тогава бе изживял най-големия срам в живота си, защото възмутената пациентка отстрани ръката му, седна в леглото и каза: „Това, което вие искате, може и да стане, докторе, но не по този начин.“ Госпожица Линч обаче се остави в ръцете му и когато се увери напълно, че докторът вече изобщо не мисли за науката си, му каза:

— Мислех, че етиката не допуска това.

Той бе плувнал целият в пот, сякаш бе влязъл с дрехите в езеро, и избърса ръцете и лицето си с една хавлиена кърпа.

— Етиката си представя, че ние, лекарите, сме от камък — отговори й той.

Тя му подаде благодарна ръка.

— Дори и да мисля така, не значи, че не може. Но представи си какво е за мен, бедната негърка, да ме загледа такъв прочут мъж.

— Не съм преставал да мисля за вас нито миг — каза той.

Направи й това признание толкова боязливо, че бе достоен за съжаление. Но тя го измъкна от неудобството със смях, който озари цялата спалня.

— Знам го, откакто те видях в болницата, докторе — каза тя. — Черна съм, но не и глупава.

Съвсем не му беше лесно. Госпожица Линч държеше честта й да остане неопетнена, искаше сигурност и любов и вярваше, че ги заслужава. Предостави на доктор Урбино възможност да я ухажва, но без да влиза в стаята дори когато беше сама вкъщи. Не му позволи да стигне по-далеч от това да повтори церемонията с опипването и преслушването, с всякакво престъпване на етиката, което той пожела, но без да й съблича дрехите. Той от своя страна не можеше да се освободи от захапаната примамка, да настоява с почти всекидневна обсада. От гледна точка на лекарската практика бе почти невъзможно да продължава връзката си с госпожица Линч, но той беше прекалено слаб, за да спре овреме, както слаб щеше да се окаже по-късно, за да продължи. Толкова му бяха възможностите.

Преподобният Линч не водеше редовен живот. По всяко време той тръгваше с мулето, натоварено от едната страна с библии и брошури с богословска пропаганда, а от другата — с хранителни провизии, и се връщаше, когато най-малко го очакваха. Друго неудобство беше училището отсреща, защото децата заучаваха уроците си загледани навън и това, което най-добре виждаха, беше къщата отсреща, с врати и прозорци, разтворени докрай още от шест сутринта; виждаха как госпожица Линч окачва на стряхата клетката, та косът да научи песните им, виждаха и нея, с пъстър тюрбан, да им припява с блестящия си карибски глас, докато вършеше домашната си работа, а после я виждаха да сяда на портала и запяваше сама, на английски език, следобедните псалми.

Трябваше да изберат време, по което децата ги няма, а възможностите бяха само две — в обедната почивка между дванадесет и два часа, когато и докторът трябваше да обядва, или късно следобед, когато децата си отиваха вкъщи. Този час поначало беше подходящ, по тогава вече докторът бе приключил лекарските си посещения и разполагаше с броени минути да се прибере Вкъщи за вечеря. Третият и най-тежък проблем беше собственото му положение. Не можеше да ходи без каретата си, а тя беше прекалено известна, пък и винаги трябваше да го чака пред вратата. Би могъл да се споразумее с кочияша, както повечето му приятели от клуб „Социал“, но това бе толкова чуждо на нрава му, че когато посещенията в дома на госпожица Линч зачестиха прекалено и самият семеен кочияш в ливрея се осмели да го попита дали не е по-добре да дойде след известно време да го вземе, за да не стои каретата толкова време пред вратата, доктор Урбино го скастри остро — нещо несвойствено за него.

— Откакто те познавам, за пръв път те чувам да казваш нещо не на място — каза му той. — Ще смятам, че нищо не си казал.

Нямаше изход. В град като този бе невъзможно да се скрие някоя болест, докато каретата на лекаря чака пред вратата. Понякога докторът по собствена инициатива отиваше пеш, ако беше близо, или наемаше файтон, за да избегне злонамерени или прибързани предположения. Но и тези заблуди не вършеха много работа, защото истината можеше да се отгатне от рецептите, които се поръчваха в аптеката, та понякога доктор Урбино се принуждаваше да предписва фалшиви лекарства заедно с необходимите, за да запази свещеното право на болните да починат в мир, отнесли тайната на болестите си. Можеше да открие редица честни начини, за да оправдае престоя на каретата си пред къщата на госпожица Линч, но все пак не за много време, а още по-малко за колкото би желал той — за цял живот.

Светът му се струваше истински ад. Защото, веднъж уталожена началната жажда, двамата осъзнаха рисковете, на които се излагаха, а доктор Хувенал Урбино никога не бе имал смелост да се излага на скандали. В безумието на страстта той й обещаваше всичко, но като свършеше всичко, той пак отлагаше обещаното за после. Колкото повече нарастваше желанието му да бъде с нея, растеше и страхът да не я загуби, затова срещите им ставаха все по-припрени и трудни. Той не можеше да мисли за нищо друго. Очакваше следобедите с нетърпим копнеж, забравяше другите си задължения, забравяше всичко освен нея, но щом каретата наближеше Мала Крианса, той все по-силно молеше бог някаква пречка да го принуди в последния момент да отмине къщата. Ходеше толкова затормозен, че понякога се радваше да забележи от ъгъла бялата като памук глава на преподобния Линч, който четеше на терасата, а дъщерята в салона въвеждаше във вярата махленските деца с прочувствени псалми. Тогава си отиваше щастлив вкъщи, за да не предизвиква повече съдбата, по скоро след това подлудяваше от желание по цял ден и всеки ден да бъде все пет часът следобед.

И когато каретата пред вратата взе да се забелязва прекалено много, любовта им стана невъзможна, а в края на третия месец вече беше просто смешна. Видеше ли да влиза зашеметеният любовник, госпожица Линч тичаше в спалнята, без да имат време дума да си разменят. Тя предвидливо си обличаше широка пола в дните, когато го очакваше — прекрасна ямайска пола на червени цветя с волани, — обаче без бельо, без нищо, като мислеше, че това улеснение ще предотврати страха му. Но той разваляше всичко, което правеше тя за неговото щастие. Влизаше след пея в спалнята запъхтян, потен, захвърляше с гръм и трясък по пода всичко — бастуна, лекарската чанта, панамената шапка — и се любеше обзет от паника, загрижен повече да си тръгне час по-скоро, отколкото за удоволствието им. Тя тъкмо навлизаше в тунела си от самота, когато той вече се закопчаваше, грохнал, сякаш бе правил абсолютната любов на разделителната линия между живота и смъртта, когато всъщност бе извършил само физическия подвиг, колкото го имаше в любовния акт. Обаче оставаше в графика си: забавяше се точно толкова, колкото траеше слагането на венозна инжекция от опитен медик. После си отиваше вкъщи, засрамен от слабостта си, с желание да умре, проклинайки се заради липсата на смелост. Не вечеряше, молеше се небрежно, преструваше се в леглото, че продължава да чете следобедната си книга, докато жена му се въртеше из къщата, слагайки в ред света, преди да си легне. Докато клюмаше над книгата, той постепенно навлизаше в неизбежния лес на госпожица Линч, в дъха й на лежаща гора, в леглото й, на което ти се иска да умреш и където тя го очакваше без нищо под влудяващата си ямайска пола, и той изгаряше от нетърпение да е пет без пет на другия ден — истински адски кръг.

От няколко години вече той усещаше бремето на собственото си тяло. Познаваше симптомите. Беше ги чел в учебниците, беше ги виждал потвърдени в реалния живот при по-възрастни пациенти, без тежки оплаквания до този миг, които изведнъж почваха да описват синдроми, извлечени сякаш дума по дума от медицински книги, по се оказваха въображаеми. Професорът му по детски болести от „Салпетриер“ го бе съветвал да избере педиатрията като най-честната специалност, защото децата се разболяват само когато наистина са болни, и не могат да казват на лекаря условни термини, а само конкретни симптоми на действително съществуващи болести. Докато възрастните, натрупат ли години, или имаха симптоми без болести, или нещо по-лошо — имаха тежки болести със симптоми на други безобидни заболявания. Той ги залъгваше с облекчителни средства, за да даде време на времето, докато свикнеха да не забелязват неразположенията си от дългото съжителство с тях на бунището на старостта. Доктор Хувенал Урбино обаче никога не бе помислял, че лекар на неговата възраст, видял какво ли не, няма да може да преодолее тревогата, че е болен, когато не е. Или още по-лошото — само от лекарски предразсъдък да мисли, че не е болен, когато може би налети на е болен. Беше минал четиридесетте, когато каза в катедрата полу на шега, полу на истина: „Единственото, от което имам нужда в живота, е някой, който да ме разбира.“ Но когато се забърка в лабиринта на госпожица Линч, той вече го мислеше съвсем не на шега.

Всички действителни или въображаеми симптоми на възрастните му пациенти се струпаха в тялото му. Усещаше формата на черния си дроб така отчетливо, че можеше да определи точно големината му, без да го опипва. Усещаше мъркането като на дремеща котка на бъбреците си, усещаше преливащия се блясък на пикочния си мехур, усещаше жуженето на кръвта в артериите си. Понякога се събуждаше като риба на сухо, не му стигаше въздух. Имаше вода в сърцето. Усещаше го да губи ритъм за миг, да изостава с един удар като в училищните маршове, раз-два, и най-сетне го усещаше как отново се възстановява, защото бог е велик. Но вместо да прибегне към същите средства за облекчение, които даваше на болните си, той бе заслепен от ужас. Вярно беше: едничкото, което искаше от живота и като петдесет и осем годишен мъж, беше някой, който да го разбира. И така се обърна към Фермина Даса, съществото, което най-много го обичаше и което той най-много обичаше на този свят и с което тъкмо бе успял да намери покой на съвестта си.

А това се случи, след като тя прекъсна следобедното му четене и поиска да я погледне в очите, а той получи първия намек, че неговият адски кръг е разкрит. Само дето не разбираше как, защото не можеше да си представи, че Фермина Даса е разкрила истината само чрез обонянието си. Така или иначе, открай време в този град човек не можеше да има тайни. Скоро след прокарването на първите домашни телефони няколко брака, които изглеждаха стабилни, се разпаднаха само поради анонимни телефонни обаждания, а много семейства от страх върнаха телефонните апарати или дълги години отказваха да си прокарат телефон. Доктор Урбино знаеше, че съпругата му твърде много уважава себе си, за да допусне и опит за анонимно обаждане, а не можеше да си представи някой толкова дързък, че да го направи от свое име. Боеше се обаче от стария изпитан метод: бележка, пъхната под вратата от неизвестна ръка, можеше да окаже въздействие не само защото осигуряваше двойна анонимност — и на подателя, и на получателя, но и защото пословичният му произход позволяваше да му се припише някаква метафизична връзка със знаците на провидението.

Ревността не бе влизала в къщата му — за повече от тридесетгодишния съпружески мир доктор Урбино неведнъж се бе хвалил пред хората, и дотогава то беше вярно, че е като шведските кибритени клечки, които палят само от собствената си кутийка. Но нямаше понятие каква би могла да бъде реакцията пред установената изневяра на една толкова горда жена, с толкова честолюбие и силен характер като неговата. Така че, след като я погледна в очите, както тя бе поискала, не му хрумна нищо друго, освен пак да наведе поглед към книгата, за да прикрие смущението си, и се запреструва, че е погълнат от нежните извивки на остров Алка, докато измислеше какво да направи. Фермина Даса също не каза нищо повече. Когато привърши с кърпенето на чорапите, тя нахвърли пешата безредно в кошницата, разпореди се в кухнята за вечерята и се прибра в спалнята.

Тогава именно той взе решението си така окончателно, че в пет часа следобед не мина през къщата на госпожица Линч. Обещанията за вечна любов, бляновете за тайна къща само за нея, където той ще може спокойно да я посещава, небързащото щастие чак до смъртта, всичко, което бе обещавал в разгара на любовта, бе зачеркнато веднъж завинаги. Последното, което госпожица Линч получи от него, бе златна диадема с изумруди, която кочияшът й предаде без никакъв коментар, съобщение или бележка, а кутийката бе опакована в аптекарска хартия, та кочияшът да помисли, че е спешно лекарство. Повече не я видя, дори случайно, до края на живота си и само бог е свидетел каква болка му причини това героично решение и колко горчиви сълзи проля, затворен в тоалетната, за да преживее личното си поражение. В пет часа, вместо да отиде при нея, той извърши пред изповедника си акт на дълбоко покаяние, а в неделя се причести с разбито сърце, но с успокоена душа.

Същата нощ след отричането си, докато се събличаше за лягане, той повтори пред Фермина Даса горчивата литания от предутринните си безсъния, внезапните пробождания на сърцето, желанието да плаче по свечеряване — зашифрованите симптоми на тайната любов, които той представяше тогава като печални признаци на старостта. Трябваше да го сподели с някого, за да не умре, за да не трябва да каже истината, пък и в края на краищата тези отдушници бяха част от домашните ритуали на любовта. Тя го изслуша внимателно, но без да го поглежда, без да казва нищо, докато поемаше от ръцете му дрехите, които той събличаше. Подушваше всяка една, без да издаде с нито един жест яростта си, скатаваше я надве-натри и я хвърляше в коша за пране. Не долови мириса, но все едно: утре е друг ден. Преди да коленичи да се помоли пред малкия олтар в спалнята, той завърши изброяването на несретите си с тъжна и при това искрена въздишка: „Имам чувството, че ще умра.“ Без дори да мигне, тя му отвърна:

— Би било най-добре — каза. — Така и двамата ще бъдем по-спокойни.

Преди години, заболял от опасна болест, той бе заговорил, че може да умре, а тя му бе отвърнала по същия жесток начин. Тогава доктор Урбино го приписа на свойствената безпощадност на жените, благодарение на която земята продължаваше да се върти около слънцето, защото не знаеше, че тя винаги издига бариера от ярост, за да не й проличи страхът. И в този случай, най-ужасния от всички, тя се страхуваше да не остане без него.

Тази нощ обаче тя бе пожелала смъртта му с цялото си сърце и този факт го хвърли в паника. После я чу да хлипа в тъмното, съвсем тихичко, захапала възглавницата, за да не я усети той. Това окончателно го дообърка, защото знаеше, че тя не плаче лесно нито от душевна, нито от телесна болка. Плачеше само от крайна ярост, особено ако имаше нещо общо със страха, и от чувството за вина и тогава още повече се вбесяваше, защото не можеше да си прости слабостта да плаче. Той не посмя да я утеши, съзнавайки, че ще е все едно да утешава тигрица, пронизана от копие, нито намери смелост да й каже, че причините за плача й бяха изчезнали същия следобед, бяха изтръгнати из корен и завинаги от паметта му.

Умората го надви за няколко минути. Когато се събуди, тя бе запалила нощната си лампа и гледаше с широко отворени очи, но без да плаче. Нещо съдбовно се бе случило с нея, докато той спеше: утайките, наслоявани по дъното на възрастта и през всичките тези години, бяха надигнати от терзанията на ревността и излезли на повърхността, те я бяха състарили само в един миг. Смаян от внезапните й бръчки, увехналите устни, пепелявите й коси, той се осмели да й каже да се опита да поспи, че вече минавало два часът. Тя проговори, без да го гледа, вече без следа от гняв а гласа, почти смирено:

— Имам право да знам коя е.

Тогава той й разказа всичко, с усещането, че сваля от плещите си бремето на целия свят, защото беше сигурен, че тя знае всичко и иска само да се увери в някои подробности. Но не беше така, естествено, и докато той говореше, тя отново заплака, и не със свенливите хлипове като в началото, а с неудържими солени сълзи, които се стичаха по лицето й, прогаряха нощницата и възпламеняваха живота й, защото той не постъпи както тя се бе надявала в дъното на душата си — да отрече всичко, да се възмути от клеветата, да плюе разярено на това копелдашко общество, което пред нищо не се спираше, за да погази чуждата чест; и да остане невъзмутим дори пред унищожителните доказателства на изневярата му — като истински мъж. После, като й разказа, че следобеда е бил с изповедника си, тя изпита чувство, че ще ослепее от гняв. Още от училище се бе убедила, че духовниците са лишени от всякаква божия добродетел. Това бе едно от основните разногласия в хармонията на дома, което бяха успявали да заобикалят без сблъсъци. Но че съпругът й бе позволил на изповедника да се бърка до такава степен в интимния му живот, който не беше само негов — това минаваше всякакви граници.

— Все едно да го разкажеш на някой търгаш от порталите — каза тя.

За нея това означаваше краят. Беше сигурна, че честта й се разнася от уста на уста още отпреди мъжът й да се покае, и унижението, което изпитваше, бе много по-непоносимо от срама, гнева и непростимостта на изневярата. И на всичко отгоре с негърка, дявол да го вземе. Той я поправи: „Мулатка.“ Но всяко уточнение стана излишно: тя бе приключила.

— Все тая — каза тя. — Чак сега разбирам: беше миризма на негърка.

Това се случи в понеделник. В петък в седем часа вечерта Фермина Даса се качи на редовното корабче за Сан Хуан де ла Сиенага само с един сандък, придружена от храненицата на дома им и покрила лице с шал, за да избегне въпросите, а и да ги спести на мъжа си. Доктор Хувенал Урбино не дойде на пристанището, както се бяха уговорили след тридневен изнурителен разговор, в който решиха тя да замине за чифлика на братовчедка си Илдебранда Санчес, в село Флорес де Мария, където щеше да остане достатъчно дълго, за да обмисли окончателното си решение. Децата не знаеха причините и останаха с впечатление, че това е едно многократно отлагано пътуване, за което и самите те отдавна мечтаеха. Доктор Урбино успя да уреди нещата така, та никой от неговата коварна среда да не може да направи злонамерени изводи, и го постигна толкова добре, че ако и самият Флорентино Ариса не можа да открие никаква следа за изчезването на Фермина Даса, то бе, защото наистина нямаше такава, а не защото му липсваха средства за разузнаване. Съпругът не се съмняваше, че тя ще се върне вкъщи веднага щом гневът й се уталожи. Но тя замина убедена, че гневът й никога няма да стихне.

И все пак много скоро тя щеше да разбере, че това нейно крайно решение е било плод не толкова на озлобление, колкото на носталгия. След пътешествието от медения месец тя бе ходила още няколко пъти в Европа въпреки десетте дни път по море и винаги бяха оставали достатъчно дълго, за да бъде щастлива. Познаваше света, възприела бе да живее и мисли по съвсем друг начин, обаче никога повече не бе ходила в Сан Хуан де ла Сиенага след провалилия се полет с въздушния балон. Завръщането в родния край на братовчедката Илдебранда бе за нея нещо като изкупление, макар и закъсняло. Решението й да отиде не се дължеше на нещастието в брака — идваше много по-отрано. Просто самата мисъл да разрови младежките си увлечения я утешаваше в нещастието й.

Когато пристигнаха с храненицата в Сап Хуан де ла Сиенага, тя призова всички запаси на силния си характер и разпозна града въпреки предупрежденията, че е неузнаваем. Военачалникът и кмет на града, когото бяха известили за пристигането й, я покани ла разходка с официалната открита карета, докато дойде време да тръгне влакът за Сан Педро Алехандрино, където тя бе пожелала да отиде, за да се увери сама в приказките, че леглото, на което умрял Освободителя32, било малко като детско креватче. И сега, в унинието на ранния следобеден час, Фермина Даса видя родния си град отново голям. Отново видя улиците, които приличаха по-скоро на плажове, покрити със зеленясали локви, видя старите португалски къщи с хералдическите гербове на портите и с бронзови решетки по прозорците, а в мрачните им салони безжалостно се повтаряха все същите упражнения по пиано, неуверени и печални, които майка й като младоженка преподаваше на девойчетата от заможните къщи. Видя пустия площад, без пито едно дърво в селитрената жарава, редицата файтони с траурни гюруци и дремещи коне, жълтия влак за Сан Педро Алехандрино, а на ъгъла до голямата черква видя най-голямата и най-красивата къща с колонада от зеленикав камък и манастирски портал, видя прозореца на спалнята, където години по-късно щеше да се роди Алваро, по тя вече нямаше да има памет, за да го запомни. Помисли си за леля Есколастика, която не бе преставала да търси безнадеждно под дърво и камък, и мислейки за пея, се улови, че си е спомнила за Флорентино Ариса — с костюма му на литератор и книжката със стихове под бадемовите дървета в Евангелската градина, видение, което изникваше пред очите й само в редките случаи, когато си спомнеше неприятните години в колежа. Направи няколко обиколки, по не можа да открие старата семейна къща — там, където трябваше да бъде, имаше само един свинарник, а зад ъгъла започваше улицата на публичните домове с проститутки от цял свят, които си почиваха по порталите в очакване на пощата. Не, това не беше нейният град.

Още в началото на разходката Фермина Даса закри наполовина лицето си с шала, не от страх да не я разпознаят — тук никой не я познаваше, — а за да не гледа труповете, които се подуваха на слънцето, пръснати навсякъде от гарата до гробището. Военачалникът и кмет на града й каза: „От холерата.“ Тя знаеше, защото бе забелязала белите съсиреци по устата на спечените трупове, но бе забелязала и че никой от тях нямаше изстрел в тила, както по времето на полета с въздушния балон.

— Така е — каза й офицерът, — и бог усъвършенствува методите си.

Разстоянието от Сан Хуан де ла Сиенага до старата централа за захарна тръстика Сан Педро Алехандрино беше само девет левги, но жълтият влак се забави цял един ден, защото обичайните пътници бяха приятели с машиниста и го молеха да спира често, за да се поразтъпчат из поляните за голф на банановата компания или за да се изкъпят мъжете голи в бистрите ледени води на реките, които се спускаха от планината, а огладнееха ли, слизаха да доят кравите по пасбищата. Фермина Даса пристигна измъчена и отдели съвсем малко време да се възхити на прословутите тамариндови дървета, на които Освободителя, смъртноболен, бе окачвал хамака си, и за да се увери, точно както разправяха, че креватът, в който бе издъхнал, е малък не само за такъв прославен мъж, но дори за седеммесечно бебе. Един друг посетител с вид на всезнаещ каза, че креватът бил фалшива реликва, защото всъщност Бащата на отечеството бил оставен да умре захвърлен на пода. Фермина Даса се чувствуваше тъй потисната от всичко видяно и чуто, откакто напусна своя дом, че през останалия път повече не търсеше насладата от спомените за някогашното пътуване, както толкова бе мечтала, ами избягваше да минава през селата на своята носталгия. Така тя опази спомените си и самата себе си от разочарования. Чуваше акордеоните по същите странични пътеки, по които бягаше от огорчението, чуваше виковете от боевете с петли, залпове от стрелба, която не се знаеше дали е от война или от веселие, и когато все пак трябваше да минат през някое село, тя закриваше лице с шала, за да продължи да го вижда каквото бе някога.

Една вечер, след като дълго бе заобикаляла миналото, тя пристигна в чифлика на братовчедката Илдебранда и като я видя да чака на вратата, едва не загуби свяст: сякаш видя сама себе си в огледалото на истината. Беше дебела и съсипана, отрупана с буйни деца, които не бяха от мъжа, когото все така безнадеждно обичаше, а от едни военен в оставка, за когото се бе омъжила от отчаяние и който я обичаше до полуда. Но вътре, в опустошеното тяло, тя си беше същата. Няколко дни на чист въздух в полето и хубавите спомени помогнаха на Фермина Даса да се съвземе от потискащото впечатление, но напускаше чифлика само за неделната служба с внуците на някогашните си непокорни съзаклятнички — обяздвачи с великолепни коне и красиви момичета, добре облечени както майките си на тази възраст, които пътуваха прави във волските каруци и пееха в хор до самата черква в края на долината. Фермина Даса отиде само до село Флорес де Мария, където не бе ходила през някогашното пътуване, защото не очакваше, че ще й хареса, но като го обиколи, остана очарована. За нейна беда или за беда на селото тя никога по-късно не можа да си го спомни каквото беше в действителност, ами както си го беше представяла, преди да го види.

След като получи сведенията от епископа на Риоача, доктор Хувенал Урбино реши да отиде да я вземе. Стигна до заключението, че съпругата му се застоява там не защото не иска да се върне, а защото не знае как да надмогне гордостта си. И той тръгна, без да я извести, след като бе разменил няколко писма с Илдебранда, от които му стана ясно, че носталгията на съпругата му се бе преобърнала и сега тя мислеше само за дома си. Фермина Даса беше в кухнята в единадесет часа сутринта и приготвяше пълнени патладжани, когато чу виковете на ратаите, цвилене и изстрели във въздуха, после — решителните стъпки по чардака и мъжки глас:

— По-добре да дойдеш навреме, отколкото да чакаш покана.

Стори й се, че ще умре от радост. Побърза да измие надве-натри ръцете си, мърморейки: „Благодаря ти, господи, благодаря ти, колко си добър“, и се притесни, че още не беше се окъпала заради проклетите патладжани, които Илдебранда я бе помолила да приготви, без да й каже кой ще идва на обяд; притеснена, че е стара и грозна, а лицето й се бели от слънцето, и че той ще съжали, задето е дошъл, като я види в това състояние, проклета да е. Но избърса ръце в престилката, оправи колкото можа вида си, призова цялото високомерие, с което майка й я бе родила на този свят, за да успокои биещото до пръсване сърце, и тръгна да срещне мъжа с нежната си походка на сърна, с вдигната глава, с бляскав поглед, с войнствения си нос, благодарна на съдбата за огромното облекчение да се завърне в дома си, въпреки че нямаше да стане така лесно, както той си въобразяваше, естествено, защото тя си тръгваше щастлива с него, разбира се, по и решена да го накара тихомълком да си плати за горчивите страдания, които й съсипаха живота.

Почти две години след изчезването на Фермина Даса се случи едно от тия невероятни съвпадения, които Трансито Ариса би нарекла шега на съдбата. Флорентино Ариса не беше кой знае колко впечатлен от появата на киното, но Леона Касиани успя да го заведе без съпротива да гледат премиерната прожекция на „Кабирия“, филм, станал популярен заради диалозите, написани от поета Габриеле д’Анунцио. Големият двор под открито небе на дон Галилео Даконте, където някои вечери зрителите се наслаждаваха повече от блясъка на звездите, отколкото от нямата любов на екрана, сега преливаше от избрана публика. Леона Касиани следеше перипетиите на сюжета със затаен дъх. Флорентино Ариса обаче клюмаше глава, задрямал от безкрайно отегчителната драма. Зад гърба му един женски глас сякаш отгатна мислите му:

— Боже мой, това е по-дълго и от болка!

Каза само това, сконфузена може би, че гласът й прокънтя в тъмното, защото тук още не бе възприет обичаят да се украсяват немите филми с акомпанимент на пиано и се чуваше само дъждовният шепот на прожекционния апарат. Флорентино Ариса се сещаше за бога само в най-трудни положения, но този път му благодари от все сърце. Защото дори на двадесет лакти под земята той моментално би познал този глас с глух метален оттенък, който носеше в душата си от деня, когато го чу да произнася сред морето от пожълтели листа в самотния парк: „Сега си идете и не се връщайте, докато не ви известя.“ Знаеше, че седи точно зад неговия стол, редом с неизбежния си съпруг, долавяше топлото й, равномерно дишане и той вдишваше с любов въздуха, пречистен от здравия й дъх. Не я усети проядена от молеца на смъртта, както си я бе представял в своето униние през последните месеци, ами си я припомни отново в най-лъчезарната й и щастлива възраст, с корем, надигнат от кълна на първия син под туниката на Минерва. Представяше си я съвсем ясно, сякаш я виждаше, без да поглежда назад, напълно чужд на историческите катастрофи, които преливаха от екрана, с наслаждение долавяше полъха на бадемовия парфюм, с който тя сякаш го докосваше, и копнееше да разбере как според нея трябва да се влюбват жените от киното, за да не страдат от любовта толкова, колкото в живота. Малко преди края на прожекцията с ликуващо озарение помисли, че никога не бе седял така близо и толкова време до човек, когото толкова обичаше.

Когато запалиха светлините, изчака другите да станат. После се изправи, без да бърза, обърна се небрежно, закопчавайки жилетката си, която обикновено разкопчаваше по време на прожекция, и четиримата се озоваха така близо, че бяха принудени да се поздравят, дори някой от тях да не желаеше. Хувенал Урбино поздрави първо Леона Касиани, която познаваше добре, после стисна ръка на Флорентино Ариса със свойствената си вежливост. Фермина Даса отправи и към двамата една любезна усмивка, любезна и нищо повече, но все пак усмивка на човек, който ги е виждал много пъти, знае кои са и затова няма нужда да му бъдат представяни. Леона Касиани й отвърна с изяществото си на мулатка. Флорентино Ариса обаче не знаеше какво да направи, защото, като я видя, остана поразен.

Беше друга. По лицето й нямаше никакъв признак от ужасната модна болест, нито от каквато и да било друга, тялото й беше още с теглото и стройността от най-добрите си времена, но се виждаше, че последните две години бяха минали през нея с жестокостта на десет зле изживени. Късата й коса с извивка на крило над бузите й отиваше, но вече не беше с цвят на мед, а на алуминий; красивите й копиеобразни очи бяха изгубили половината си живот и светлина зад бабешките очила. Флорентино Ариса я гледаше как се отдалечава под ръка с мъжа си сред навалицата, която излизаше от киното, и се удиви, че се е появила на публично място с бедняшки шал и в домашни пантофи. Но най-силно го затрогна жестът на мъжа й, като я хвана под ръка, за да й покаже пътя към изхода, въпреки това тя прецени зле височината на едно стъпало и едва не падна на вратата.

Флорентино Ариса беше много чувствителен към тези спънки на възрастта. Още като млад той прекъсваше четенето на стихове в градините, за да наблюдава възрастните двойки, които си помагаха да пресекат улицата и за него бяха уроци по живот, послужили му да узнае предварително законите на своята старост. Онази вечер в киното мъжете на възрастта на доктор Хувенал Урбино цъфтяха в един вид есенна младост, изглеждаха по-достойни с първите си побелели кичури, бяха остроумни и прелъстителни, особено в очите на младите жени, докато повехналите им съпруги трябваше да се вкопчат в ръката им, за да не се препънат дори в собствената си сянка. Само след няколко години обаче мъжете пропадаха внезапно в пропастта на една коварна старост на тялото и душата и тогава възстановените им жени трябваше да ги водят милостиво под ръка като слепци и да им пошепват на ухо, за да не наранят мъжката им гордост, че стъпалата са две, а не три, и да внимават, че посред улицата има локва, че този чувал, препречил тротоара, е мъртъв просяк, и да им помагат с всички сили да пресекат улицата, сякаш е единственият брод през последната река в живота им. Флорентино Ариса се бе виждал толкова пъти в това огледало, че се страхуваше не толкова от смъртта, както от коварната възраст, когато жена ще трябва да го води под ръка. Знаеше, че в този ден, и само в този ден, ще трябва да изостави надеждата за Фермина, Даса.

Срещата прогони съня му. Вместо да откара Леона Касиани с файтон, той я изпрати пеш през стария град, където стъпките му кънтяха като конски подкови по паветата. През отворените балкони току излитаха откъслеци от бегли гласове, съкровености от спалните, любовни стонове, усилени от призрачната акустика и горещото ухание на жасмини из заспалите улички. За втори път Флорентино Ариса трябваше да събере цялата си воля, за да не разкрие на Леона Касиани потисканата си любов към Фермина Даса. Вървяха заедно с отмерена крачка и се обичаха спокойно като стари годеници, тя — вживяна в щастието на Карибия, той — изживяващ своето собствено нещастие. От един балкон на площад Адуана пееше някакъв мъж и песента му отекваше сред сградите във верижно ехо: „Когато се носех в огромните морски вълни“. Вече пред къщата й на улица Сантос де Пиедра, тъкмо когато трябваше да се сбогува с нея, Флорентино Ариса помоли Леона Касиани да го покани на чаша бренди. За втори път я молеше при подобни обстоятелства. Първия път, преди десет години, тя му каза: „Ако се качиш при мен по това време, ще трябва да останеш завинаги.“ Той не се качи. Но сега щеше да се качи каквото и да станеше, дори ако трябваше после да измени на думата си. Но Леона Касиани го покани без никакво обвързване.

Така, когато най-малко предполагаше, той се оказа в светилището на една любов, изгаснала, преди да се роди. Родителите на Леона Касиани бяха починали, единственият й брат се бе замогнал в Кюрасао и тя живееше сама в старата семейна къща. Преди години, когато още не беше се отказал от намерението да я направи своя любовница, Флорентино Ариса често я посещаваше в неделя със съгласието на родителите й, а понякога идваше вечер и оставаше до късно през нощта, и имаше толкова голям принос за подреждането на къщата, че я смяташе почти като своя. Тази нощ след киното обаче той изпита чувството, че гостната бе изчистена от спомените за него. Мебелите бяха разместени, по стените бяха окачени други графики и той помисли, че всички тези ожесточени промени са направени нарочно за да засилят внушението й, че той никога не е съществувал. Котката не го позна. Уплашен от яростта на забравата, той каза: „Вече не ме помни.“ Но тя отвърна през рамо, докато сервираше брендито, че ако това чак толкова го тревожи, може да спи спокоен, защото котките никого не помнят.

Облегнати удобно на дивана, съвсем близо един до друг, те заговориха за себе си, какви са били, преди да се запознаят един следобед, кой знае кога, в мулешкия трамвай. Животът и на двамата протичаше в съседни канцеларии, а никога дотогава не бяха говорили за нещо друго освен за работата. Флорентино Ариса сложи ръка на бедрото й и почна да го гали с лекото си докосване на заклет прелъстител, тя не се отдръпна, но не му и отвърна дори с едно потръпване от любезност. Едва когато той се опита да отиде по-далеч, тя хвана изследователската му ръка и я целуна по дланта.

— Дръж се прилично — каза му тя. — Отдавна разбрах, че не си мъжът, когото търся.

Когато била съвсем млада, някакъв силен и ловък мъж, чието лице така и не видяла, я повалил ненадейно на вълнолома, разкъсал й дрехите и я обладал светкавично и буйно. Просната върху камъните, цялата изранена, тя се молела този мъж да остане завинаги, за да умре от любов в обятията му. Така и не видяла лицето му, пито чула гласа му, но била сигурна, че може да го познае измежду хиляди по формата, размера и начина му да се люби. Оттогава казвала на всеки, който се съгласявал да я изслуша: „Ако някога срещнеш един грамаден, як тип, изнасилил една бедна негърка на вълнолома на удавниците един петнадесети октомври, към единадесет и половина вечерта, кажи му къде може да ме намери.“ Казваше го просто по навик и го бе казвала на толкова хора, че вече бе загубила всякаква надежда. Флорентино Ариса бе изслушвал много пъти този разказ, както би слушал прощалните сирени на някой кораб в нощта. В два часа бяха изпили по три брендита и той наистина знаеше, че не е мъжът, когото тя чака, и се зарадва, че го знае.

— Браво, лъвице — каза й той на тръгване, — убихме тигъра.

Но не само това умря тази нощ. Злонамерената мълва за туберкулозния павилион бе осакатила бляна му, защото всели у него немислимото съзнание, че Фермина Даса е смъртна и следователно може да умре преди съпруга си. А когато я видя да се спъва на излизане от киното, сам направи още една крачка към пропастта с внезапното откровение, че той, а не тя, може да умре пръв. Това беше едно прозрение и толкова по-страшно, защото се основаваше на действителността. Назад бяха останали годините на неподвижно очакване, на щастливи надежди, обаче на хоризонта не се съзираше нищо друго освен бездънното море от въображаеми болести, уриниране капка по капка в безсънни осъмвания, ежедневната смърт на мръкване. Помисли, че всяка от минутите на деня, които преди бяха негови съюзници, заклети съучастници, сега започваха да заговорничат против него. Неотдавна бе тръгнал да посети една от нередовните си връзки и вървеше със сърце, свито от страх пред сляпата случайност. Намери вратата незалостена и с току-що смазани панти, за да влезе безшумно, но в последния момент се отказа, защото се уплаши да не стовари на чуждата, услужлива жена непоправимата беда да умре в леглото й. Та имаше основание да мисли, че жената, която най-много обичаше на земята и която бе чакал от единия век в другия без ни една въздишка на разочарование, едва би имала време колкото да го хване под ръка и да го преведе през една улица от лунни могили и поля с макове, разрошени от вятъра, помагайки му да стигне здрав и читав до другия тротоар на смъртта.

Всъщност за представите на времето си Флорентино Ариса бе преминал граничната межда на старостта. Беше на петдесет и шест години, не само навършени, но и според него добре изживени, защото бяха години на любов. Но ни един мъж на неговата възраст не би рискувал да стане за посмешище, като се прави на млад, независимо дали изглежда така, или си въобразява, че изглежда, а и никой не би посмял да си признае без срам, че все още плаче тайно по една нещастна любов от миналия век. Не беше време човек да е млад. Имаше установен начин на обличане за всяка възраст, но облеклото на старостта почваше да се носи малко след юношеството и продължаваше до гроб. Старостта беше за обществото не толкова възраст, колкото достойнство. Младежите се обличаха като дядовците си, придаваха си по-голяма тежест с преждевременно сложени очила, а на бастуна се гледаше много добре още от тридесетгодишна възраст. За жените имаше само две възрасти: възрастта за омъжване, която бе до двадесет и две години, и възрастта на вечните стари моми — за всички останали. Другите: омъжените, майките, вдовиците, бабите, бяха отделен вид, който водеше сметка на възрастта си не по изживените години, а по годините, които им оставаха до смъртта. Флорентино Ариса обаче прескачаше клопките на старостта с ожесточена дързост, макар че знаеше особената си орис още от дете да прилича на старец, Отначало беше поради немотията. Трансито Ариса разпаряше и преправяше за него дрехите, които баща му решаваше да изхвърли, затова като малък той ходеше на училище в сюртуци, които се влачеха по земята, като сядаше, и с дипломатически шапки, в които потъваше до ушите въпреки подплънките от памук. Понеже и от петгодишен носеше очила за късогледство, а косата му беше индианска като на майка му — с щръкнал и дебел косъм като конска грива, — видът му не говореше нищо. За щастие в цялата неуправия на правителството поради непрестанните граждански войни училищните изисквания не бяха така придирчиви, както преди, и в държавните училища се получи бъркотия от произходи и социални положения. Малолетни деца влизаха в час вонящи на барут от барикадите, с отличителни знаци и униформи на бунтовни офицери, извоювани с куршум в незнайни сражения, и с оръжие на коланите. При най-малката свата през междучасието почваха да стрелят, заплашваха учителите, ако им пишеха лоши бележки, а един от тях, ученик в трети курс в колежа „Ла Сал“ и полковник в оставка, застреля брат Хуан Еремита, общинския префект, задето казал в час по катехизис, че бог е член на консервативната партия.

От друга страна, децата на изпадналите в немилост знатни фамилии ходеха облечени като старинни принцове, а някои от най-бедните дори ходеха боси. Сред всички тия причудливости, насъбрани откъде ли не, Флорентино Ариса пак се нареждаше сред най-особените, но не дотам, че да привлича прекалено много вниманието. Най-тежкото оскърбление беше някой да му подвикне на улицата: „Грозният и сиромахът си остават все с ищаха.“ Та онези одежди, наложени му от нуждата, бяха и останаха до края на живота му най-подходящи за неговата загадъчна същност и мрачен характер. Когато му дадоха първия важен пост в Карибската речна компания, той си поръча дрехи по мярка, но пак в стила на облеклото на баща си, останал в паметта му като старец, умрял на почетната Христова възраст: тридесет и три; години. Така че Флорентино Ариса винаги изглеждаше много по-възрастен, отколкото е. До такава степен, че Брихида Сулета, краткотрайна негова любовница, която си беше доста цапната в езика и му поднасяше истините, без да ги поизплакне на чешмата, му каза още от първия ден, че й харесва повече без дрехи, защото гол бил двадесет години по-млад. Но той никога не можа да преодолее това, първо, защото собственият му вкус не позволяваше да се облича по друг начин и второ, защото никой на двадесет години не знаеше как да се облаче като по-млад, освен да извади отново от гардероба късите си панталонки и моряшката шапка. От друга страна, и той не можеше да избегне понятието старост, характерно за времето му, затова беше почти неестествено, че когато видя Фермина Даса да се спъва на излизане от киното, бе разтърсен от ужасяващото прозрение, че тази мръсница смъртта можеше да спечели безвъзвратно ожесточената му война за любовта.

Дотогава голямото му сражение, загубено безславно, бе с плешивината. Откакто видя първите косми, заплетени в гребена, разбра, че е осъден на адски мъки, невъобразими за тези, които не са подложени на тях. Съпротивлява се дълги години. Какви ли не билета и треви не изпробва, какви ли не поверия не повярва, изтърпя всякакви саможертви, за да брани от хищното опустошение всеки косъм на главата си. Научи наизуст селскостопанските инструкции в календара „Бристол“, защото някой му бе казал, че растежът на косата има пряка връзка с циклите на реколтите. Напусна постоянния си бръснар, който беше прекалено плешив, и го замени с един наскоро пристигнал чуждоземен, който подстригваше само когато луната навлиза в първата си четвъртинка. Новият бръснар тъкмо почваше да доказва, че има плодоносна ръка, когато се разкри, че изнасилвал послушнички и е търсен от полицията на няколко антилски държави, та го отведоха във вериги.

По това време Флорентино Ариса бе изрязал каквито реклами против оплешивяване му попаднеха из всевъзможните вестници, издавани в Карибието, и на които се публикуваха две фотографии на един и същ мъж, първо плешив като пъпеш, а после с лъвска грива — преди и след употребата на безпогрешното лекарство. За шест години бе изпробвал сто седемдесет и две такива плюе много други допълнителни средства, посочени на етикетите на шишенцата, и единствената му придобивка беше екзема на главата, сърбяща и воняща, наречена „Северно сияние“ от фарисеите в Мартиника, защото на тъмно фосфоресцираше. Накрая прибягна до всевъзможните билки, които индианците възхваляваха по пазара, и до всички чудодейни церове и ориенталски отвари, които се продаваха на Портала на писарите, но когато се усети, че всичко е мошеничество, вече имаше тонзура на свещенослужител. В нулевата година на новия век, когато Хилядодневната война още обезкървяваше страната, през града мина един италианец, който изработваше по мярка перуки от естествена коса. Струваха цяло състояние и производителят не даваше гаранция за повече от три месеца, по малцина от заможните плешивци устояха та изкушението. Флорентино Ариса беше от първите. Премери една перука, която толкова приличаше на опетнената му коса, та чак се уплаши да не би да настръхне при лошо настроение, но не можа да възприеме мисълта, че ще носи на главата си косата на мъртвец. Единствената му утеха бе, че скоротечното оплешивяване не му даде време да се види с бели коси. Веднъж един развеселен пияница го срещна на речния пристан, като излизаше от работа, прегърна го въодушевено и му свали шапката сред подигравките на хамалите, като го целуна звучно по кратуната.

— Божествен плешивец!33

Същата вечер, на четиридесет и осем години, той подстрига редкия мъх, останал по слепоочията и на тила, и се примири докрай със съдбата си на абсолютен плешивец. До такава степен, че всяка сутрин преди банята насапунисваше не само брадата и бузите си, но и онези места по черепа, където набождаше мъх, и после с един бръснач оставяше главата си като бебешко дупе. Дотогава не си сваляше шапката дори в канцеларията, защото плешивината му създаваше чувство на голота, която му се струваше неприлична. Но когато я прие докрай, той й приписа разни мъжествени преимущества, за които бе чувал да се говори, но сам бе подценявал като чисти измислици на плешивите.

По-късно възприе новия навик да прехвърля през черепа си един дълъг кичур от дясно на ляво, който повече не изостави. Но и така продължаваше да ходи винаги с шапка във вечния погребален стил дори когато се наложи модата на шапките канотие34, които при нас наричаха татарки.

Загубата на зъбите му обаче не беше природно бедствие, а стана поради некадърността на един пътуващ зъболекар, който реши да изтръгне из корен една обикновена инфекция. Ужасът от фрезмашината с педал възпираше Флорентино Ариса да отиде на зъболекар въпреки непрестанните болки в кътниците, докато накрая стана нетърпимо. Майка му се уплаши, като слушаше цяла нощ неутешимите стенания в съседната стая, защото й се сториха същите като от ония времена, вече почти изличени в мъглата на паметта й, но когато го накара да отвори уста, за да види къде го боли любовта, откри, че изнемогва от гнойно възпаление.

Чичо Леон XII го прати при доктор Франсис Адонай, черен гигант в брич и гамаши за езда, който пътуваше с речните кораби, натоварил пълен зъболекарски кабинет в дисаги на чифликчия и приличаше по-скоро на търговски пътник на ужаса из селищата по брега на реката. Той само погледна в устата на Флорентино Ариса и заяви, че трябва да му се извадят дори здравите зъби, за да се спаси веднъж завинаги от пови премеждия. За разлика от плешивостта това брутално лечение не предизвика у него никаква тревога освен естествения страх от клането на живо без упойка. А и мисълта за изкуствени челюсти не го разтревожи, първо, защото една от носталгиите по детството му беше споменът за един фокусник на панаира, който вадеше двете си ченета и ги оставяше да говорят сами на една маса, и второ, защото слагаше край на болките в кътниците, които още от дете го измъчваха почти толкова жестоко, както любовните страдания. Не го възприе като коварен удар на старостта, както щеше да му се стори оплешивяването, защото беше сигурен, че въпреки стипчивия дъх на вулканизирана гума видът му щеше да бъде по-свеж с ортопедичната усмивка. И той се остави без съпротива на кървавите клещи на доктор Адонай и понесе заздравяването със стоицизма на товарно магаре.

Чичо Леон XII се погрижи за подробностите в тази операция, сякаш го засягаше лично. Той проявяваше подчертан интерес към изкуствените челюсти, породен в едно от първите му пътувания по река Магдалена, както и от маниакалната му слабост към белкантото. През една пълнолунна нощ близо до пристанище Тамара той се бе хванал на бас с един германски землемер, че е способен да разбуди всяка твар в джунгла-, та, ако запее един неаполитански романс от капитанския мостик. И за малко не спечели. В мрака над реката се дочу как чапли запляскаха с крила в блатата, каймани заудряха с опашки, а ужасени сардели се мъчеха да скочат на земята, обаче на най-високата нота, когато имаше опасност артериите на певеца да се скъсат от мощното пеене, изкуственото му чене изхвръкна от устата с последния дъх и потъна във водата.

Корабът се забави три дни в пристанище Тенерифе, докато му направят спешно друго чене. Стана чудесно. Обаче на връщане в стремежа ся да обясни на капитана как е загубил предишното си чене чичо Леон XII вдъхна с цели дробове горещия въздух на джунглата, стигна най-високата нота, на която беше способен, задържа я до последен дъх, опитвайки се да подплаши приличащите се на слънце каймани, които наблюдаваха, без да мигнат, минаването на кораба, и новите челюсти също потънаха във водата. Оттогава държеше копия на зъбите си навсякъде — на различни места из къщи, в чекмеджето на писалището и по един чифт във всеки от трите кораба на компанията. Освен това, когато се хранеше вън от къщи, носеше по едно запасно чене в джоба си в кутийка от хапчета за кашлица, защото веднъж едно му се беше счупило, когато се мъчеше да отхапе парче препържено месо на един излет в полето. Опасявайки се племенникът му да не стане жертва на подобни премеждия, чичо Леон. XII нареди на доктор Адонай да му направи два чифта челюсти: едните от евтини материали за всекидневно ползуване в службата, а другите — за неделни и празнични дни, с позлата на кътника, откриващ се при усмивка, което им придаваше допълнителна правдивост. И ето че на Цветница, въодушевен от празничните камбани, Флорентино Ариса се появи на улицата с нова самоличност, чиято съвършена усмивка му остави впечатлението, че някой друг е заел неговото място в света.

Това беше по времето, когато почина майка му и Флорентино Ариса остана сам в къщата. Тя беше подходящо място за неговия начин да обича, защото улицата беше закътана, макар многото прозорци в името й35 да навеждаха на мисълта, че прекалено много очи следят иззад перденцата. Но всичко това бе направено, за да бъде щастлива Фермина Даса — единствено тя, — затова Флорентино Ариса предпочете да изпусне много възможности в най-хубавите си години, преди да опетни къщата с друга любов. За щастие всяко стъпало, което изкачваше в КРК, му даваше нови привилегии, и преди всичко секретни, като една от най-полезните за него беше разрешението да ползува канцеларията нощем, в неделя и в празнични дни. Веднъж, вече като първи заместник-председател, се любеше набързо с едно от момичетата от неделната служба — той седеше на стол зад писалището, а тя на коленете му, — когато вратата ненадейно се отвори. Чичо Леон XII надникна, сякаш беше сбъркал стаята, и спря, загледал над очилата ужасения племенник. „По дяволите“ — каза той без ни най-малко учудване. „Същински бащичко!“ И преди да затвори вратата, с поглед в празното, каза: „А вие, госпожице, продължавайте, не се притеснявайте. Кълна се в честта си, че не съм ви видял лицето.“

Повече не се отвори дума за това, по в кабинета на Флорентино Ариса следващата седмица не можеше да се работи. В понеделник нахълтаха електротехници, за да инсталират на тавана вентилатор с перки. Без предупреждение дойдоха ключари и с грохота на бойни действия сложиха на вратата една ключалка, та да се заключва отвътре. Дърводелци взеха мерки, без да казват за какво, тапицери донесоха кретонени мостри да видят дали подхождат на цвета на стените, а следващата седмица се наложи да напъхат пред прозореца, защото не минаваше през вратите, едно огромно брачно канапе на дионисиеви цветя. Работеха в най-немислими часове с подчертана наглост и на всички, които протестираха, отговаряха едно и също: „Заповед на главната дирекция.“ Флорентино Ариса така и не узна дали тази намеса беше любезност от страна на чичото, който дебнеше любовните му авантюри, или беше своеобразен негов начин да му покаже, че прекалява. Но не му хрумна истината, а именно, че чичо Леон XII го насърчаваше, защото и той бе дочул слуха, че племенникът му имал по-различни наклонности от повечето мъже, а това го измъчваше и му пречеше да го направи свой приемник.

За разлика от своя брат Леон XII Лоайса бе имал стабилен брак цели шестдесет години и винаги изтъкваше, че в неделя не работи. Бе имал четирима синове и една дъщеря, като искал да подготви всичките за наследници на своята империя, обаче животът му бе отредил едно от онези случайни стечения, които много се използуваха в романите от неговото време, но никой не вярваше, че съществуват в действителността: четиримата му синове починаха един след друг, щом заемеха ръководен пост, а дъщерята бе лишена напълно от влечение към речното плаване и предпочете да умре, гледайки корабите по Хъдзън от един прозорец, намиращ се на петдесет и два метра височина. Всичко това беше много необичайно и не липсваха хора, които да повярват в мълвата, че Флорентино Ариса със зловещия си вид и вампирския си чадър е направил нещо, за да станат толкова случайности наведнъж.

Когато чичото се пенсионира не по своя воля, а по съвет на лекарите, Флорентино Ариса почна да жертвува доста от своите неделни любови. Откарваше го до селското му убежище с един от първите внесени в града автомобили, чиято манивела с такава сила отскачаше назад, че счупи ръката на първия шофьор. Разговаряха часове наред — старецът седнал в хамака си с монограм, избродиран с копринени конци, далеч от всичко, с гръб към морето, тук, в някогашния чифлик с роби, от чиито тераси, обрасли в астромелии, се виждаха заснежените върхове на планината. Флорентино Ариса и чичо му никога не можаха да говорят за друго освен за речното корабоплаване, особено сега, в тези забавени следобеди, когато смъртта винаги присъствуваше като невидим гост. Чичо Леон XII много се тревожеше да не би речното корабоплаване да мине в ръцете на предприемачи от вътрешността на страната, свързани с европейските концерни. „Винаги е било примамлива търговия — казваше той. — Пипнат ли го мошениците, ще го върнат даром на германците.“ Постоянната му тревога се дължеше на едно негово политическо убеждение, което често обичаше да заявява с повод и без повод.

— Вече ставам на сто години и съм виждал всичко да се променя, та дори разположението на звездите в небето, но още не съм видно да се промени нещо в тази страна — казваше той. — Тук на всеки три месеца се правят нови конституции, пови закони, нови войни, но продължаваме да си бъдем в колониалната епоха.

На братята си масони, убедени, че всяко зло иде от провала на федерализма, той винаги отговаряше: „Хилядодневната война бе загубена още преди двадесет и три години, във войната от 1876 година.“ Флорентино Ариса, чието политическо безразличие граничеше с абсурда, слушаше вечните му досадни речи, сякаш слуша шума на морето. Но спрямо политиката на компанията той ставаше непримирим опонент. Противно на чичо си смяташе, че изостаналостта на речното корабоплаване, което винаги беше на ръба на краха, можеше да се преодолее само с незабавен отказ от монопола над параходите, предоставен от Националния конгрес на Карибската речна компания под формата на концесия за деветдесет и девет години и един ден. Чичото протестираше: „Тези идеи ти ги набива в главата моята адашка Леона с анархистичните си измишльотини.“ Беше вярно само наполовина. Флорентино Ариса се позоваваше на опита на германския комодор Хуан В. Елберс, провалил някога благородните си намерения с безмерната си амбициозност. Чичото обаче смяташе, че провалът на Елберс се е дължал не на привилегиите му, а на това, че се е нагърбил с премного нереални ангажименти наведнъж, които на практика означавали едва ли не да поеме отговорност за цялата национална география — наел се да поддържа плавателността на реката, пристанищните съоръжения, принадлежащите земни пътища и транспортните средства. Освен това, казваше чичото, яростното противопоставяне на президента Симон Боливар било пречка съвсем не за подценяване.

Повечето от съдружниците възприемаха тези спорове като семейни свади, в които двете страни имат еднакво право. Твърдоглавието на стареца им се струваше естествено, защото не беше признак на отслабена от старостта далновидност, както някои прекалено леко отсъждаха, а защото отказът от монопола за него сигурно беше като да изхвърли на боклука трофеите от една историческа борба, която той и братята му бяха водили сами в героични времена срещу могъщи противници от цял свят. Затова никой не му се противопостави, когато обвърза праната на компанията по такъв начин, че никой не можеше да посегне на тях преди изтичането на законния срок. По неочаквано, след като Флорентино Ариса вече бе сложил оръжие, в един от следобедните разговори в чифлика чичо Леон XII даде съгласието си за отказ от стогодишната привилегия при единственото условие това да стане след неговата смърт.

Това беше последната му намеса. Повече не заговори по работа, не разрешаваше дори да се допитват до него за съвети, не загуби и къдрица от великолепната си глава на император, нито капка от бистрия си ум, но нравеше всичко възможно да не го вижда никой, който би могъл да го съжалява. Дните му се нижеха в съзерцание на вечните снегове от терасата, като се люлееше бавно на виенски люлеещ се стол до малка масичка, където прислужничките винаги поддържаха топло черно кафе в една каничка и чаша вода със сода бикарбонат за изкуствените челюсти, които той си стигаше само когато имаше гости. Виждаше се с много малко приятели и разговаряше само за тъй далечното минало, че предхождаше дори речното корабоплаване. Измисли обаче нова тема: задомяването на Флорентино Ариса. Намекна му го няколко пъти и все по един и същ начин:

— Ако бях с петдесет години по-млад, бих се оженил за адашката Леона. По-добра съпруга не мога да си представя.

Флорентино Ариса трепереше от страх да не би дългогодишният му труд да пропадне в последния момент заради това непредвидено условие. По-скоро би напуснал работа, би захвърлил всичко, би умрял, отколкото да измени на Фермина Даса. За щастие чичо Леон XII не настоя. Когато навърши деветдесет и две години, определи племенника си за свой единствен наследник и се оттегли от компанията.

Шест месеца по-късно по единодушно споразумение на съдружниците Флорентино Ариса бе назначен за председател на управителния съвет и генерален директор. В деня, когато пое поста, след наздравицата с шампанско, старият лъв в оставка помоли за извинение, че ще говори, без да става от виенското си кресло, и произнесе кратка, импровизирана реч, която приличаше по-скоро на елегия. Каза, че животът му започнал и завършвал с две знаменателни събития, изпратени му от провидението. Първото било, че го е носил на ръце Освободителя, когато минал през село Турбако на път за смъртта си. Другото — че можал да намери въпреки всички препятствия, поставени му от съдбата, продължител на своето дело, достоен за предприятието. Накрая, опитвайки се да смекчи драмата, той заключи:

— Единственият провал в живота ми е, че след като пях на толкова много погребения, няма да пея на своето.

И като завършек той все пак пя. Изпя арията „Сбогом, живот“ от „Тоска“ без съпровод с все още стабилен глас. Флорентино Ариса се развълнува, но си позволи да му проличи само в потрепването на гласа, когато изказа благодарността си. Всичко, което бе правил и мислил в живота си, сега стигаше върха — така както го бе мислил, без никаква друга цел освен яростната му решимост да бъде жив и здрав в момента, когато вземе в ръце съдбата си в сянката на Фермина Даса.

На празненството, устроено му от Леона Касиани същата вечер, го придружаваше обаче не само споменът за Фермина Даса. Придружаваше го споменът за всички жени: и тези, които спяха в гробището, мислейки за него чрез розите, посадени от него на гробовете им, както и другите, които все още полагаха глава на същата възглавница, на която спеше съпругът с рога, позлатени от луната. И тъй като нямаше пито една от тях, той изпита желание да бъде е всички едновременно, както винаги когато биваше обзет от страх. Защото и в най-трудните си периоди, и в най-лошите моменти винаги бе поддържал някаква връзка, ако ще и съвсем слаба, с безчетните си любовници от всички тези години: винаги бе следял нишката на живота им.

Тази вечер си спомни за Росалба, най-отдавнашната от всички, тази, която отнесе трофея на девствеността му, а споменът за нея го измъчваше винаги, както още в първия ден. Стигаше само да затвори очи, за да я види в муселинената рокля и шапката с дълги копринени панделки как люлее клетката с бебето на борда на кораба. Няколко пъти през многобройните си години той се накапваше да тръгне да я търси, без да знае къде, без да знае презимето й, без дори да знае дали именно нея търси, но сигурен, че ще я намери където и да било сред гори от орхидеи. Обаче всеки път възникваше някаква пречка в последния момент или най-ненавременно му изменяше волята и пътуването се отлагаше, когато корабът вече вдигаше котва — а причината винаги имаше нещо общо с Фермина Даса.

Спомни си вдовицата на Назарет, единствената, с която оскверни майчината си къща на улица Вентанас, въпреки че не той, а Трансито Ариса я бе въвела. Към нея бе проявил най-голямо разбиране в сравнение с всяка друга, защото бе единствената, която излъчваше толкова нежност, че можеше да замести Фермина Даса въпреки цялата си непохватност в леглото. Но наклонностите й на скитаща котка, по-необуздаеми дори от силата на нежността й, осъдиха и двамата на невярност. Те успяха да останат спорадични любовници почти тридесет години благодарение на мускетарския си лозунг „Неверни, но не предатели“. Освен това тя бе единствената връзка, която Флорентино Ариса издаде. Когато научи, че е починала и ще бъде погребана на общински разноски, той пое разходите за своя сметка и бе единственият на погребението й.

Спомни си и за други вдовици, които беше обичал. За Пруденсия Питре, най-възрастната от живите, известна като Вдовицата на двамина, защото дважди бе овдовяла. И за другата Пруденсия, вдовицата на Ареляно, влюбена до уши — късаше му копчетата, за да го задържи още малко в къщата си, докато му ги зашие. Също и за Хосефа, вдовицата на Сунига, луда от любов по него — тя пък за малко не го лиши от мъжествеността му с една лозарска ножица, за да не принадлежи на никоя, макар че и неин нямаше да бъде.

Спомни си за Анхелес Алфаро, най-нежната и най-обичаната от всички — беше дошла в града за шест месеца да преподава лъкови инструменти в музикалното училище и прекарваше лунните нощи с него на терасата така, както майка я е родила, като свиреше най-прекрасните сюити от цялата музика на виолончелото си, чийто глас заприличваше на мъжки между златистите й бедра. Още в първата лунна нощ сърцата и на двамата щяха да се пръснат от любовта им на кръвожадни начинаещи. Но Анхелес Алфаро си отиде, така както дойде — с нежността си и с виолончелото си на грешница, — на един презокеански кораб под знамето на забравата и едничкото, което остана от нея на лунната тераса, беше помахването за сбогом с бялата кърпичка, прилична на самотна, тъжна гълъбица на хоризонта, също като в стиховете от литературните конкурси. С нея Флорентино Ариса научи нещо, измъчвало го неведнъж, без да знае защо: че можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и то във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя. Останал самотен сред навалицата на пристанището, във внезапен пристъп на гняв той си каза: „Сърцето има повече стаи и от публичен дом.“ Стоеше облян в сълзи от мъката на сбогуването. Но корабът още не беше изчезнал зад линията на хоризонта, и споменът за Фермина Даса отново завладя цялото пространство.

Спомни си за Андреа Варон, пред чиято къща бе прекарал цялата предишна седмица, но оранжевата светлина в прозореца на банята го предупреждаваше, че не може да влезе: някой го бе изпреварил. Някой: мъж или жена, защото Андреа Варон не обръщаше внимание на подробности от този род в бъркотиите на любовта. От всички жени в списъка тя единствена живееше от тялото ся, но разполагаше с него както й скимне, без да му избира управител. В добрите си години беше направила легендарна кариера на тайна куртизанка, която й спечели бойното прозвище Всеобщата света Богородица. Подлуди губернатори и адмирали, на рамото й плакаха прославени хора на оръжието и на словото, които не биха толкова прославени, колкото си мислеха, но плакаха дори и някои наистина прочути. Вярно беше също така, че президентът Рафаел Рейес само срещу половин припрян час, между две случайни посещения в града, й отпусна пожизнена пенсия за отлична служба в Министерството на финансите, където не бе служила нито един ден. Раздаваше даровете на насладата, докъдето й стигна тялото, и макар че непристойното й поведение беше публична тайна, никой в нищо не можеше да я уличи, защото влиятелните й съучастници я пазеха като собствения си живот, съзнавайки, че не тя, а те щяха да загубят повече при един скандал. Заради нея Флорентино Ариса престъпи свещения си принцип да не плаща, а тя престъпи своя — да не го прави гратис дори със съпруга. Бяха се споразумели за символичната цена едно песо всеки път, но тя не го взимаше, нито пък той й го даваше на ръка, а го пъхаха в касичката-прасенце, докато сумата станеше достатъчна, за да купят някое задморско изобретение от Портала на писарите.

Смяташе за истински късмет, че сред толкова много похождения единствената, която му донесе капка горчивина, бе хлъзгавата като змия Сара Нориега, завършила дните си в лудницата „Божията пастирка“, рецитирайки старчески стихове с толкова неприлично съдържание, че я изолираха в отделна стая, за да не допобърка останалите луди. Но когато пое изцяло отговорността за КРК, Флорентино Ариса нямаше вече много време, нито настроение да търси заместителки на Фермина Даса: знаеше, че тя е незаменима. Постепенно придоби делничната привичка да навестява вече установените си приятелки и да ляга с тях, доколкото му вършеха работа, докогато той можеше, докогато бяха живи. В неделята на Петдесетница, когато умря Хувенал Урбино, вече му беше останала само една приятелка, едва навършила четиринадесет години, но тя имаше всичко, което никоя друга не бе имала дотогава, за да го влуди от любов.

Казваше се Америка Викуня. Преди две години родителите й я бяха изпратили от крайморския град Пуерто Падре при Флорентино Ариса, с когото имаха родствена връзка, да бъде неин настойник, докато учи в интерната за гимназиални учителки, за който беше получила държавна стипендия. Слезе от кораба с вързопа за спане и с пътното си сандъче с ламаринена обковка, приличащо на кукленско, и още като я видя с белите й обувки и със златистата плитка на гърба, Флорентино Ариса изпита дръзкото предчувствие, че щяха да прекарат заедно много неделни следобеди. Тя беше още дете в пълния смисъл, с шини на зъбите и с обелени колена, но той веднага усети, че скоро щеше да стане жена от най-чиста проба, и се залови да я отгледа за една дълга година със съботни циркове, неделни паркове със сладолед и привечери с детски забавления, чрез което спечели нейното доверие, обичта й и с ласкавото коварство на добродушен дядо я поведе за ръка към тайната си кланица. За нея бе нещо наближаващо и очаквано: сякаш й се разтвориха вратите на рая. Избухна в буен цъфтеж, който я остави да се носи в облаците на щастието, даде й стимул в учението и тя успяваше да бъде винаги най-добрата в класа, за да не загуби разрешението за излизане в събота и неделя. За него това беше най-уютното кътче в тихия залив на старостта. След толкова години пресмятана любов неподправеният вкус на невинността носеше очарованието на обновяваща извратеност.

Допаднаха си. Тя се държеше като това, което си беше — девойче, готово да открие живота, водена от един почитан мъж, когото нищо не можеше да учуди, а той съзнателно се държеше като това, от което най-много се бе опасявал в живота — един застаряващ годеник. Никога не я отъждестви с Фермина Даса, въпреки че прилика лесно можеше да се открие не само поради възрастта, ученическата униформа, плитката, селската походка, та чак до високомерието и непредвидимите й реакции. Нещо повече: мисълта да я замени, която бе подтиквала просяшката му любов, сега напълно изчезна. Момичето му харесваше заради това, което беше, и накрая я обикна заради самата нея с треската на залязващата наслада. За първи път с нея взе мерки против случайно забременяване. След първите пет-шест срещи единствената мечта и на двамата вече бяха неделните следобеди.

Тъй като само той бе упълномощен да я извежда от интерната, ходеше да я взима с шестцилиндровия „Хъдзън“ на КРК Понякога в заоблачени дни сваляха гюрука на колата, като правеха разходка по плажа, той с мрачната си шапка, а тя, заливаща се от смях, придържаше е две ръце моряшката барета от униформата си, за да не я отвее вятърът. Някой я бе посъветвал да не излиза е настойника си повече от задължителното, да не хапва, нищо, от което той е ял и да се държи настрани от дъха му, защото старостта била заразна. Но тя не обръщаше внимание. Двамата не се интересуваха какво може да помислят за тях, защото всички знаеха за родството им, пък и крайната разлика във възрастта им ги спасяваше от всякакви подозрения.

В неделята на Петдесетница в четири часа следобед тъкмо бяха свършили да се любят, когато забиха камбаните. Флорентино Ариса едва се съвзе от силното сърцебиене. В младежките му години ритуалните камбани се включваха в цената на погребението и бяха недостъпни само за най-бедните хора. Но след последната ни война, на моста между двата века, консервативният режим затвърди колониалните обичан и погребалното великолепие стана толкова скъпо, че можеха да го заплащат само най-богатите. Когато почина архиепископ Данте де Луна, камбаните в цялата област биха без прекъсване девет денонощия и така изтормозиха хората, че повият архиепископ отмени ритуала да се бие за умряло и го запази само за най-видни покойници. Затова, когато Флорентино Ариса чу камбаните на катедралата да бият в четири следобед на Петдесетница, той се почувствува споходен от призрака на изгубената младост. Изобщо не си представи, че това са тъй мечтаните камбани, очаквани от толкова години — още от неделята, когато видя Фермина Даса бременна в шестия месец на излизане от главната литургия.

— По дяволите — каза той в полумрака. — Трябва да е някоя много едра риба, щом бият камбаните на катедралата.

Америка Викуня, съвсем гола, се събуди.

— Трябва да е заради Петдесетница — каза тя.

Флорентино Ариса не беше много сведущ по църковните работи, пък и на литургия не беше ходил от времето, когато свиреше на цигулка към хора с оня германец, който освен това го научи да борави с телеграфа и за чиято съдба повече не се узна нищо определено. Но знаеше със сигурност, че камбаните не бият за Петдесетница. Наистина този ден в града имаше едно погребение. Предобед в дома му бе идвала комисия от карибски емигранти, за да му съобщи, че Херемия де Сент Амур е осъмнал мъртъв в ателието си. Флорентино Ариса не беше близък приятел с него, но дружеше с много други емигранти, които винаги го канеха на обществените си прояви и най-вече на погребения. Но беше сигурен, че камбаните не бият за Херемия де Сент Амур, защото беше невярващ и върл анархист, а освен това бе умрял от собствената си ръка.