Любов по време на холера

— Не — каза, — такива камбани могат да бъдат само от губернатор нагоре.

Америка Викуня, с бледото й тяло на ивици от притворените жалузи, не беше на възраст, когато се мисли за смъртта. Бяха се любили, след като обядваха, и лежаха голи в отлива на подиробедния сън под вентилатора, чието бръмчене не можеше да заглуши потрепването на лешоядите по нажежения ламаринен покрив. Флорентино Ариса я обичаше, както бе обичал много други случайни жени в дългия си живот, но нея обичаше с неизпитвана тъга, защото беше сигурен, че ще е умрял от старост, когато тя завърши гимназия.

Стаята приличаше по-скоро на корабна каюта с дъсчените си стени, многократно пребоядисвани, също като в корабите, но в четири часа задухата беше по-силна, отколкото в каютите на речните кораби, поради ламаринения покрив въпреки електрическия вентилатор, окачен над кревата. Това не беше обичайна спалня, а каюта на твърда земя, направена по поръчка от Флорентино Ариса зад кабинета му в КРК без никакъв друг претекст или цел, освен да подслонява старческата му любов. В делнични дни тук беше трудно да се спи поради крясъците на хамалите, грохота на крановете откъм речното пристанище и бученето на корабите. Но за момичето тя беше истински неделен рай.

Петдесетница бяха решили да прекарат заедно до часа, когато тя трябваше да се върне в интерната, пет минути преди вечерня, но камбаните припомниха на Флорентино Ариса, че е обещал да отиде на погребението на Херемия де Сент Амур, и се облече по-припряно от обикновено. Преди това както винаги сплете плитката на момичето, която той сам разплиташе, преди да се любят, вдигна я на масата, за да завърже възела на обувките от униформата, понеже тя не можеше да го прави. Помагаше й от чисто сърце и тя му помагаше да й помага, сякаш изпълняваше дълг: и двамата бяха престанали да съзнават възрастта си още от първите срещи и се държаха с доверието на съпрузи, които цял живот са крили толкова много неща един от друг, че вече не им остава почти нищо да си кажат.

Канцелариите бяха затворени и тъмни в празничния ден, а на пустия пристан имаше само един кораб със загасени котли. Задухата предвещаваше дъжд, първия за тази година, но прозрачният въздух и неделната тишина на пристанището напомняше някой зимен месец. Оттук светът изглеждаше по-суров, отколкото от каютата, а камбанният звън причиняваше по-силна мъка, дори без да се знае за кого е. Флорентино Ариса и момичето слязоха в селитрения двор, който някога бе служил за негърско пристанище на испанците и там още имаше останки от кантара и други ръждясали железарии от търговията с роби. Автомобилът ги чакаше в сянката под навеса. Настаниха се на задните седалки и чак тогава събудиха заспалия шофьор. Автомобилът заобиколи складовете, оградени с телена мрежа, мина през стария пазар в залива Лас Анимас, където мъже на възраст играеха полуголи на топка, и излезе от речното пристанище сред облак от нажежен прахоляк. Флорентино Ариса беше сигурен, че погребалните почести не бяха за Херемия де Сент Амур, но настойчивостта на камбаните го накара да се усъмни. Сложи ръка върху рамото на шофьора и го попита, почти викайки в ухото му, за кого бият камбаните.

— За оня доктор, нафукания — отвърна шофьорът. — Как се казваше?

Флорентино Ариса не трябваше да се замисли, за да разбере за кого става дума. Но когато шофьорът му разказа как е умрял, моментната му надежда се изпари, защото му се стори неправдоподобно. Едва ли нещо си прилича толкова с човека, както собствената му смърт, но тази най-малко от всички приличаше на човека, когото той си представяше. Но явно беше той, колкото и абсурдно да изглеждаше — най-добрият и квалифициран лекар в града и една от най-изтъкнатите личности по много други заслуги. Бе умрял с пречупен гръбначен стълб на осемдесет и една години, падайки от едно дърво, когато се пресягал да хване някакъв папагал.

Всичко, което Флорентино Ариса бе правил, откакто Фермина Даса се омъжи, се крепеше на надеждата за тази вест. Но сега, когато този час настъпи, той не изпита тържествуващото вълнение на победител, което толкова пъти бе предвкусвал в безсънията си, ами внезапен ужас: осени го фантастичната мисъл, че вместо за доктора за него можеха да бият камбаните на умряло. Седнала до него и раздрусвана от подскачането на автомобила, Америка Викуня се уплаши, като го видя така пребледнял, и го попита какво му става. Флорентино Ариса взе ръката й в своята ледена длан.

— Ах, мойто момиче — въздъхна той, — ще ми трябват още петдесет години, за да ти разкажа.

Забрави за погребението на Херемия де Сент Амур. Остави момичето пред входа на интерната, като набързо й обеща, че ще дойде да я вземе следващата събота, и нареди на шофьора да го закара до къщата на доктор Хувенал Урбино. Завари множество автомобили и наемни файтони да чакат в съседните улици и блъсканица от любопитни пред къщата. Гостите на доктор Ласидес Оливеля бяха научили скръбната вест в разгара на празника и пристигаха забързано и вкупом. Къщата бе препълнена с хора и Флорентино Ариса едва си проправяше път, но успя да се добере до главната спалня, повдигна се на пръсти и над струпаните хора видя Хувенал Урбино в брачното легло тъй, както бе мечтал да го види, откакто чу за пръв път да се говори за него: затънал в безчестието на смъртта. Дърводелецът току-що бе взел мерки за ковчега. До леглото, все още в тоалета на баба младоженка, с който бе ходила на тържеството, стоеше Фермина Даса, замислена и посърнала.

Флорентино Ариса си бе представял този момент до най-малки подробности още от младежките си години, когато се посвети изцяло на тази безразсъдна любов. Заради нея бе спечелил слава и богатство, без много да подбира средствата, заради пея бе пазил здравето си и се бе грижил за външния си вид с мания, която не изглеждаше много мъжествена на мъжете от неговото време, и бе чакал този ден, както никой в целия свят не би могъл да чака нещо или някого: без дори за миг да падне духом. Потвърждението, че смъртта най-сетне се бе намесила в негова полза, му вдъхна смелостта да повтори на Фермина Даса в първата й нощ на вдовица клетвата си за вечна вярност и любов завинаги.

Не можеше да отрече пред съвестта си, че това беше съвсем спонтанно действие, без изобщо да се замисля кога и как го прави, подгонен от страха, че тази възможност няма да му се предостави никога вече. Той бе желал и включително си бе представял това не по толкова груб начин, по така му било писано. Напусна опечаления дом с тягостното чувство, че и тя остава толкова потресена, колкото и той, но нищо не можеше да направи, за да го предотврати, чувствуваше, че тази жестока нощ е била вписана открай време в съдбата на двамата.

Следващите две седмици той прекара в безсъние. Питаше се отчаян къде ли е сега Фермина Даса без него, за какво ли мисли, какво щеше да прави през годините, които й оставаха да живее, с това бреме от страх, което бе стоварил в ръцете й. Прекара тежка криза от запек, та чак коремът му се опъна като барабан и трябваше да прибегне към по-сложни мерки от обикновените клизми. Старческите му страдания, които той понасяше по-лесно от връстниците си, защото ги знаеше от млад, сега го нападнаха всички едновременно. В сряда се появи в службата си след едноседмично отсъствие и Леона Касиани се уплаши, като го видя тъй блед и запуснат. Но той я успокои: безсънието както винаги, и отново прехапа език, за да не бликне истината през всичките пробойни, отворили се в сърцето му. Дъждът не му остави нито една слънчева пролука, за да може да мисли. Измина още една нереална седмица, през която не можеше да се съсредоточи над нищо, ядеше зле, спеше още по-зле, търсеше да долови някакви тайни знаци по посока към спасителния път. Но от петък го изпълни някакъв безпричинен покой и той го възприе като предвещание, че нищо ново няма да се случи, че всичко, което бе сторил в живота си, е било напразно и няма как да продължи: това беше краят. В понеделник обаче, като си влезе вкъщи на улица Вентанас, той за малко не настъпи едно писмо, плуващо в нахлулата в коридора дъждовна вода, и веднага позна на мокрия плик властния почерк, който многобройните превратности в живота не бяха успели да променят, и дори му се стори, че долавя нощното ухание на повехнали гардении, защото още след първия стрес сърцето вече му бе казало всичко: ето писмото, очаквано без минута покой от половин век насам.

Фермина Даса не си и представяше, че онова нейно писмо, предизвикано от сляп гняв, може да бъде изтълкувано от Флорентино Ариса като любовно. Бе вложила в него целия гняв, на който бе способна, най-жестоките думи, най-нараняващите, и то несправедливи оскърбления, но въпреки това й се струваха несравними с дълбоката обида. С писмото — завършек на две седмици горчиви проклятия — се мъчеше да свикне с новото си положение. Искаше отново да бъде тя самата, да си възстанови всичко, от което се бе отказвала в течение на половинвековното си робство — вярно, то я бе направило щастлива несъмнено, но не бе оставило и следа от собствената й личност след смъртта на съпруга. Сега тя беше призрак в една чужда къща, която само в един ден бе станала огромна и пуста, а тя се луташе безцелно из стаите и се питаше изтерзано кой всъщност бе умрял: покойният или този, който бе останал.

Не можеше да преодолее скритото си чувство на гняв срещу съпруга си, задето я бе оставил сама насред океана. Всяка негова вещ предизвикваше плача й: пижамата под възглавницата, пантофите, които винаги й бяха изглеждали като на болник, споменът за отражението му в дъното на огледалото, като се събличаше, докато тя разресваше косата си преди лягане, мирисът на кожата му, който щеше да се запази по нейната кожа още дълго след смъртта му. Захвърляше на средата каквото вършеше и се плясваше по челото, защото внезапно си спомняше нещо, което бе забравила да му каже. Непрекъснато в главата й изникваха някои от множеството ежедневни въпроси, на които само той можеше да отговори. Веднъж й бе казал нещо, което тя не можа да проумее: ампутираните усещали болки, спазми, гъдел в отрязания крак. Така се чувствуваше и тя без него, чувствуваше го да присъствува, където вече го нямаше.

Като се събуди в първата си сутрин на вдовица, тя се обърна в кревата още без да отваря очи, за да се намести по-удобно и да продължи да спи, и точно в този момент той умря за нея. Защото едва тогава осъзна, че той за първи път бе прекарал нощта извън къщи. Второто подобно чувство изпита на масата не защото се почувствува сама, както всъщност беше, а от особеното впечатление, че се храни с някого, който вече не съществува. Изчака да пристигне от Ню Орлиънс дъщеря й Офелия заедно със съпруга и трите си дъщери, за да почне отново да се храни на маса, но не в трапезарията, а на друга, импровизирана и по-малка, която тя разпореди да сложат в един от салоните. Дотогава не се беше хранила редовно. Отбиваше се в кухнята по различно време, като огладнееше, гребваше с лъжица от някоя тенджера на печката и хапваше от всичко по малко на крак, докато говореше с прислужничките — единствените, с които се чувствуваше добре и се разбираше. Но колкото и да се мъчеше, не успяваше да избегне присъствието на покойния съпруг: където и да отидеше, откъдето и да минеше, с каквото и да се заемеше, тя се натъкваше на нещо негово, което й го припомняше. Колкото и да беше достойно и справедливо да страда, тя все пак правеше всичко възможно да не се наслаждава на мъката. Така че взе крайното решение да изхвърли от къщата всичко, което й напомняше за покойния съпруг — единственото, което й хрумна, за да е в състояние да живее без него.

Беше същинска церемония на унищожението. Синът се съгласи да вземе библиотеката, за да разположи тя на мястото й шивалнята, която не бе имала като омъжена. От своя страна дъщерята щеше да отнесе някои мебели и множество предмети, които и се струваха много подходящи за търговете на антикварите в Ню Орлиънс. Всичко това донесе облекчение на Фермина Даса, въпреки че съвсем не и беше приятно да разбере, че вещите, които сама бе купувала на сватбеното си пътешествие, вече са антикварна рядкост. Пред безмълвното изумление на прислужнички, съседи, най-близки приятелки, които идваха да и правят компания през онези дни, тя вдигна клада на едно празно място в задния двор и изгори всичко, което я припомняше за съпруга: най-скъпите и елегантни дрехи, виждани в града от миналия век насам, най-доброкачествените обувки, шапките, които приличаха на него повече от портретите му, люлеещия се стол за следобедния сън, от който бе станал последния път, за да умре, безброй други предмети, тъй свързани с живота му, че представляваха част от личността му. Извърши всичко това без сянка от колебание, е пълната увереност, че съпругът й би го одобрил, и то не само заради хигиената. Защото той много пъти бе споделял с нея желанието си да бъде кремиран, а не затворен в тъмницата на кедров сандък. Религията му обаче не позволяваше това — бе се осмелил да подпита архиепископа за всеки случай, но той категорично му бе отказал. Беше само негова илюзия, защото църквата не допускаше съществуването на крематориум в нашите гробища дори за некатолическите религии, а ето че не на друг, ами на самия доктор Хувенал Урбино бе хрумнало, че е съобразно да се построи такава пещ. Фермина Даса не беше забравила този страх на мъжа си и въпреки суматохата се сети още в първите часове да нареди на дърводелеца да остави утехата на един процеп светлина в ковчега.

Жертвоприношението се оказа безполезно. Много скоро Фермина Даса установи, че споменът за съпруга беше еднакво недосегаем за огъня, както и за времето. Нещо по-лошо: след изгарянето на дрехите тя продължи да тъгува не само по всичко, което бе обичала в него, но и по това, което най-много я бе дразнило — шумоленето му рано сутрин, когато ставаше. Тези спомени й помогнаха да излезе от непроходимия лес на скръбта. Като връх на всичко тя твърдо реши да продължи живота, спомняйки си съпруга, сякаш не е умрял. Знаеше, че събуждането всяка сутрин ще продължава да бъде тежко, по с времето все по-малко.

И наистина, в края на третата седмица започна да различава първите светлинки. Но колкото по-силни ставаха те, толкова по-ясно съзнаваше, че в живота й се е препречил един призрак, който не й оставяше и миг покой. Не беше призракът на съжалението, който я дебнеше от Евангелската градина и който тя, откакто остаря, извикваше с нежност в спомените си, а противният призрак в сюртук на палач, опрял шапка до гърдите си, чиято глупава безочливост толкова я бе притеснила, че вече не можеше да не мисли за него. Откакто на осемнадесет години то отхвърли, тя винаги вярваше, че е оставила в сърцето му семенце омраза, което с времето е пораснало. Винаги се бе съобразявала с тази омраза, долавяше я във въздуха, когато призракът беше наблизо, самият му вид я смущаваше, плашеше я дотолкова, че никога не можа да открие начин да се държи естествено с него. Вечерта, когато той отново я увери в любовта си, насред къщата, още изпълнена с уханието от цветята за покойния й съпруг, тя така и не разбра, че тази наглост изобщо не беше първата стъпка на зловещо отмъщение.

Упоритостта на спомена за него засилваше яда й. Когато първата сутрин след погребението се събуди с мисълта за него, успя да го изхвърли от паметта си с усилие на волята. Обаче ядът се връщаше отново и съвсем скоро тя разбра, че усилието да го забрави всъщност я караше да си го спомня. Тогава, победена от носталгията, за пръв път дръзна да се остави на спомена за илюзорното време на онази нереална любов. Опитваше се да си представи съвсем точно как изглеждаше тогава градината, изпочупените клони на бадемовите дървета, пейката, на която той я обичаше, защото те отдавна вече не бяха същите. Всичко се бе променило, нямаше ги дърветата с килима им от пожълтели листа, а на мястото на статуята на обезглавения герой бяха сложили друга — в парадна униформа, но без име и дати, без обяснение за какво е поставена на тоя пиедестал, в който беше инсталиран контролният пост на кварталното електрозахранване. Бащината й къща, която все пак се реши да продаде преди години, рухваше, занемарена от градските власти.

С усилие си припомни какъв беше тогава Флорентино Ариса, а още по-трудно можеше да си представи, че онова меланхолично момче, тъй безпомощно под дъжда, е същият немощен, нафталинен старец, изправил се пред нея, без изобщо да се съобрази със състоянието й и без да зачита скръбта й, за да изпепели душата й с такова оскърбление, от което още не можеше да си поеме дъх.

Братовчедката Илдебранда Санчес бе идвала у тях скоро след нейното гостуване в чифлика Флорес де Мария, където бе отишла, за да се съвземе от неприятностите, създадени от госпожица Линч. Илдебранда пристигна остаряла, дебела и щастлива заедно с най-големия си син, доскорошен майор в армията като баща си, но той самият го бе изгонил от къщи заради позорното му поведение при избиването на работниците от банановите плантации в Сан Хуан де ла Сиенага. Двете братовчедки се виждаха често и винаги прекарваха времето си в спомени за младите години. Сега Илдебранда бе обзета от носталгия повече от всякога и доста засегната от бремето на старостта. И за още по-голяма радост на носталгията тя бе донесла фотографията им на старинни дами, направена от белгийския фотограф в оня следобед, когато младият Хувенал Урбино нанесе съкрушителен удар в сърцето на опърничавата Фермина Даса. Фермина Даса бе загубила своята, а снимката на Илдебранда бе почти изличена от времето, но и двете се познаха през мъглите на разочарованието: млади и красиви, каквито никога повече нямаше да бъдат.

Илдебранда не можеше да не говори за Флорентино Ариса, защото винаги отъждествяваше неговата съдба със своята. Помнеше го от деня, когато предаде първата й телеграма, и оттогава се бе запечатил в сърцето й като тъжно врабче, обречено на забрава. От своя страна Фермина Даса го бе виждала често, без да говори с него, естествено, но не можеше да го възприеме като първата си любов. Винаги бе научавала по нещо за него, както рано или късно узнаваше всичко, което имаше някакво значение в града. Говореше се, че не се е оженил, защото имал по-особени наклонности, но тя и на това не обърна внимание, било защото никога не вярваше на слухове, било защото подобни слухове се носеха често за мнозина неподлежащи на съмнение мъже. Струваше й се странно обаче, че Флорентино Ариса все така упорито носи мистичното си облекло, употребява особени лосиони и продължава да е все така потаен дори след като си бе пробил път в живота по такъв явен и при това почтен начин. Не можеше да повярва, че е същият човек, и винаги се учудваше, когато Илдебранда въздишаше: „Горкичкият, колко ли трябва да е страдал!“ Защото Фермина Даса вече много отдавна го виждаше без болка — беше една бледа сянка.

И все пак вечерта, когато го видя в киното след завръщането си от Флорес де Мария, нещо странно стана в сърцето й. Не се учуди, че е с жена, и негърка при това. Учуди я, че е толкова добре запазен и се държи много по-непринудено, но не й хрумна, че може би не той, а тя се е променила след нахлуването на госпожица Линч в личния й живот. Оттогава, двадесет години вече, тя го гледаше с повече съчувствие. В нощта на бдението над съпруга й неговото присъствие й се стори не само разбираемо, но дори го изтълкува като естествен край на омразата му — израз на прошка и забрава. Затова я завари съвсем неподготвена драматичното повторно обяснение в любов, която за нея никога не бе съществувала, и то на възраст, когато и Флорентино Ариса, и тя нямаха какво повече да очакват от живота.

Гневът й от смъртната обида не стихна и след символичната кремация на съпруга и колкото по-безсилна ставаше да го обуздае, толкова той нарастваше и се разклоняваше; нещо по-лошо: пространствата в паметта, из които успяваше да уталожи спомените за покойния, бяха завземани постепенно, но неумолимо от поляните с макове, където бяха погребани спомените за Флорентино Ариса. Така тя мислеше за него против волята си и колкото повече мислеше, толкова повече се усилваше гневът й, а този гняв я заставяше да мисли все повече за него, докато накрая съзнанието й вече не побираше това нетърпимо напрежение. Тогава седна на писалището на покойния си съпруг и написа на Флорентино Ариса писмо от три безразсъдни страници, така изпълнени с оскърбления и коварни предизвикателства, че й донесоха облекчението, задето съзнателно е извършила най-недостойното деяние в дългия си живот.

Но и за Флорентино Ариса тези три седмици бяха дни на агония. Когато увери в любовта си Фермина Даса, той цяла нощ скита без посока по улиците, разрушени от следобедния порой, питайки се ужасен какво щеше да прави с кожата на тигъра, който току-що бе убил, след като половин век бе издържал на засадата му. Градът се намираше в бедствено положение след пороя. В някои къщи полуголи мъже и жени се мъчеха да спасят от наводнението каквото могат и на Флорентино Ариса му се стори, че всеобщото бедствие имаше нещо общо с неговото. Но въздухът беше тих и карибските звезди си стояха спокойно на мястото. Внезапно сред мълчанието на останалите гласове Флорентино Ариса позна гласа на един мъж, който преди години бяха чували с Леона Касиани да пее в същия час и на същия ъгъл: „От моста се върнах окъпан в сълзи“. Една песен, която тогава по някакъв начин и само за него имаше нещо общо със смъртта.

Никога досега не му беше липсвала толкова Трансито Ариса, мъдрите й слова, главата й, украсена с венец от книжни цветя, като се правеше на царица. Беше неизбежно: винаги когато се озовеше на ръба на пропастта, той изпитваше нужда от помощта на жена. Затова мина покрай интерната на педагогическото училище и видя светлинна в дългата редица прозорци на спалното помещение на Америка Викуня. С огромно усилие на волята сдържа безразсъдното желание да използува правата си на дядо и да я отведе в два часа през нощта, топла от съня в пелените й, още с мирис на люлка.

На другия край на града беше Леона Касиани, сама и свободна, готова винаги да му даде съчувствието, от което той имаше нужда — и в три часа през нощта, по всяко време и при всякакви обстоятелства. Не за първи път той щеше да почука на вратата й в пустинята на безсънието си, но съзнаваше, че тя е твърде умна и твърде много се обичаха, за да отиде да плаче в скута й, без да разкрие причината. След дълги размишления и призрачно бродене из пустия град му хрумна, че най-добре би се чувствувал с Пруденсия Питре — Вдовицата на двамина. Беше десет години по-млада от него. Познаваха се от миналия век и престанаха да се виждат, защото тя за нищо на света не искаше да се показва в настоящия си вид: полусляпа и наистина едва кретаща от старост. Щом се сети за нея, Флорентино Ариса се върна на улица Вентанас; напъха в една торба две бутилки опорто и буркан туршия и тръгна към нея, без изобщо да знае дали е още в същата къща, дали е сама и дали е жива.

Пруденсия Питре не беше забравила паролата от драскане по вратата, с която той известяваше за себе си, когато все още се смятаха за млади, макар да не бяха, и му отвори, без да пита кой е. Улицата беше тъмна и той едва се различаваше в тъмния си сукнен костюм, е твърда шапка и чадър като прилеп, увиснал, от ръката му. Пък и тя нямаше очи да го види освен на дневна светлина, но го позна по отблясъка от уличния фенер по рамката на очилата му. Приличаше на убиец, още неизмил кръвта от ръцете си.

— Подслон за едно бедно сираче — продума той.

Бе единственото, което успя да измисли, колкото да каже нещо. Изуми се колко е остаряла, откакто я видя последния път, и осъзна, че тя го вижда по същия начин. Но се утеши при мисълта, че след малко, като се съвземат от първия удар, ще забелязват все по-малко един другиму слиновете от ярема на живота и отново ще се виждат тъй млади, каквито бяха един за друг, когато се запознаха — преди четиридесет години.

— Като за погребение си — каза му тя.

Така беше. И тя, както почти целият град, бе стояла на прозореца от единадесет часа сутринта, за да гледа минаването на най-многолюдната и пищна погребална процесия, която се е виждала от смъртта на архиепископ Де Луна насам. От дрямката я бяха събудили артилерийските залпове, разтърсващи земята, разногласието на военните оркестри, нестройността на траурните химни, надделяващи погребалния звън на камбаните от всички църкви, които биеха безспир от предишния ден. Беше видяла от балкона конната гвардия в парадни униформи, религиозните общности, училищата, дългите черни лимузини на невидимата власт, каляската с коне в шлемове от пера и златни покривала, жълтия ковчег върху лафета на едно историческо оръдие, покрит с националното знаме, и най-накрая върволица стари открити каляски, които се поддържаха, за да карат погребалните венци. Едва бяха отминали балкона на Пруденсия Питре, малко след пладне, когато внезапно се изля порой и процесията се разпръсна в луд бяг.

— Каква нелепа смърт — каза тя.

— Смъртта няма усет за смешното — каза той и добави натъжен, — особено на нашата възраст.

Седяха на терасата срещу откритото море, гледаха луната с ореол, обхванал половината небе, гледаха разноцветните светлини от корабите на хоризонта и се наслаждаваха на прохладния, уханен бриз след бурята. Пиеха опорто и хапваха туршия с къшеи селски хляб, които Пруденсия Питре чупеше от самуна в кухнята. Бяха преживели много такива нощи, откакто тя бе останала вдовица и без деца на тридесет и пет години. Флорентино Ариса я срещна по време, когато би приела който и да е мъж, стига да й прави компания, макар за няколко часа, и установиха по-сериозна и продължителна връзка, отколкото изглеждаше възможно.

Макар че никога не направи и намек за това, тя бе готова да продаде душата си на дявола, за да се омъжи за него. Знаеше, че няма да й е лесно да се зароби с неговото скъперничество, с подранилото му старческо оглупяване, с маниакалния му режим, с ламтежа му да получава всичко, без да дава нищо от себе си, но в замяна на това не съществуваше друг мъж, на когото беше тъй приятно да се угажда, защото не можеше да има на света друг, който толкова да се нуждае от любов. Но пък и нямаше друг толкова изплъзващ се мъж, защото любовта му стигаше само дотам, докъдето не накърняваше твърдата му решимост да се запази свободен за Фермина Даса. И все пак връзката им продължи много години, дори след като той уреди Пруденсия Питре да се омъжи отново за един търговски агент, който се прибираше за три месеца и заминаваше за други три; от него тя имаше една дъщеря и четирима синове; единият от тях, както тя се кълнеше, бил на Флорентино Ариса.

Разговаряха, без да се грижат за часа, защото и двамата бяха свикнали да споделят безсъниците си още като млади, а много по-малко имаха да губят в старческите си безсъния. Въпреки че никога не пиеше повече от две чашки, този път Флорентино Ариса и след третата още не можеше да си възвърне духа. Беше станал вир-вода и Вдовицата на двамина му каза да си свали сакото, жилетката, панталоните, да си свали всичко, което поиска, дявол да го вземе, та те в края на краищата се познавали по-добре голи, отколкото облечени. Той каза, че би го направил, ако и тя се съблече, но тя не искаше; преди време се видяла гола в огледалото на гардероба и внезапно разбрала, че няма да посмее вече да се покаже гола нито пред него, нито пред когото и да било.

Флорентино Ариса, все още в мъчителната си възбуда, която не можа да уталожи и след четвъртата чаша опорто, продължи да говори за миналото, за хубавите спомени от миналото — единствената му тема напоследък, — но сега се мъчеше да открие в миналото някакъв таен път за отдушник. Защото точно това му трябваше: да излее душата си пред някого. Когато хоризонтът почна да светлее, той направи опит за заобиколно приближаване към целта. Попита сякаш съвсем между другото: „Какво би направила, ако някой ти предложи брак тъй както си — вдовица и на твоите години?“ Тя се засмя с набръчкания си старчески смях и попита на свой ред:

— Вдовицата на Урбино ли имаш предвид?

Флорентино Ариса вечно забравяше, когато най не бива, че жените мислят повече за скрития смисъл на въпросите, отколкото за директния, а Пруденсия Питре — повече от всяка друга. Втрещен от ужасяващо точното й попадение, той се измъкна през погрешния изход: „Казвам го заради теб.“ Тя пак се изсмя: „Върви да се занасяш с майка си, мир на праха й.“ После настоя да й каже каквото имал да казва, защото знаеше, че нито той, нито който и да било друг мъж не би я събудил в три часа сутринта, и то като не са се виждали толкова години, само за да пият опорто и да ядат домашен хляб с туршия. Каза: „Такова нещо се прави само когато човек търси с кого да си поплаче.“ Флорентино Ариса би отбой.

— Веднъж и ти да сбъркаш — каза той. — Тази нощ аз имам повод по-скоро да пея.

— Ами да пеем тогава — отвърна тя.

И с чудесен глас запя модната песен „Рамона, без теб не мога вече аз“. Това беше краят на нощта, защото той но се осмели да играе непозволени игри с една жена, която му бе дала премного доказателства, че познава и обратната страна на лупата. Излезе в един съвсем непознат град, дъхав от последните юнски гергини, излезе на една улица от младостта си, по която шествуваха тъмните вдовици от утринната служба в пет часа. Но сега не те, а той премина на другия тротоар, за да не видят сълзите му, които повече не можеше да сдържа, не от полунощ насам, както мислеше, защото тези бяха други — сълзите, които бе преглъщал от петдесет и една години, девет месеца и четири дни насам.

Беше загубил представа за времето, когато се събуди, чудейки се къде е, пред един прозорец, облян в слънце. Гласът на Америка Викуня, която играеше на топка с прислужничките в градината, го върна към действителността: беше в леглото на майка си, в нейната спалня, която пазеше непроменена и където обичаше да спи, за да не се чувствува толкова самотен в редките случаи, когато самотата го измъчваше. Пред леглото беше голямото огледало от хана на дон Санчо и му стигаше да го погледне, като се събудеше, за да види Фермина Даса, отразена в дъното му. Разбра, че е събота, защото тогава шофьорът вземаше от интерната Америка Викуня и я докарваше в къщата му. Даде си сметка, че е спал, без да знае, сънувайки, че не може да заспи, смущаван насън от разяреното лице на Фермина Даса. Под душа обмисляше каква трябва да бъде следващата стъпка, облече, без да бърза, най-хубавите си дрехи, напарфюмира се и напомади побелелите си мустаци с изострени краища и на излизане от спалнята види от коридора на втория етаж красивото създание в униформа как хваща топката във въздуха с грация, която толкова съботи го бе карала да потреперва, но тази сутрин изобщо не то развълнува. Направи й знак да дойде с него и преди да се качат в автомобила, й каза непринудено; „Днес няма да правим разни нещица.“ Заведе я в Американската сладкарница, препълнена в този час от родители, които ядяха сладоледи с децата си под вентилаторите с огромни перки, окачени на тавана. Америка Викуня си поръча огромна чаша сладолед на няколко етажа в различни цветове, който тя страшно обичаше и всички предпочитаха, защото излъчваше вълшебен аромат. Флорентино Ариса пи едно черно кафе, гледайки мълчаливо момичето, докато то ядеше сладоледа си от лъжичка с много дълга дръжка, за да стига до дъното на чашата. Без да отмества поглед от нея, той внезапно проговори:

— Аз ще се женя.

Тя го погледна в очите с искрица съмнение, спряла във въздуха лъжичката, но веднага се окопити и се засмя.

— Лъжеш — каза тя. — Старчоците не се женят.

Следобед той я остави в интерната точно за вечернята след упорития дъжд, след като гледаха заедно куклен театър в парка, обядваха прясна пържена риба на пристанището, видяха клетките със зверове на току-що пристигналия цирк, накупиха всякакви сладкиши, за да занесе на съученичките си в интерната, и кръстосаха няколко пъти града с открития автомобил, за да почне тя да свиква с мисълта, че той е неин настойник и не вече любовник. В неделя й изпрати автомобила, ако поиска да се разходи с приятелките си, но не се срещна с нея, защото от предишната седмица бе осъзнал напълно възрастта на двамата. Същата вечер реши да напише извинително писмо на Фермина Даса, макар и само за да не се признае за победен, но го отложи за следващия ден. В понеделник, точно след три седмици терзания, той си влезе вкъщи мокър до кости и намери нейното писмо.

Беше осем часът вечерта. Двете прислужнички си бяха легнали и бяха оставили в коридора лампата да свети, за да може Флорентино Ариса да стигне до спалнята. Знаеше, че оскъдната му и блудкава вечеря е на масата в трапезарията, но и малкото глад, който изпитваше, след като толкова дни се бе хранил както случи, се изпари от вълнението при вида на писмото. Ръцете му трепереха и с едва успя да запали светлината в спалнята. Сложи мокрото писмо на леглото, запали нощната лампа и с престорено спокойствие, което беше неговият начин да се успокоява, съблече влажното си сако, закачи го на облегалката на стола, съблече жилетката си, сгъна я добре и я сложи върху сакото, свали черната копринена лента и целулоидната яка, отдавна минали от мода по цял свят, разкопча ризата си до кръста и разхлаби колана, за да диша по-свободно, накрая си свали шапката и я сложи да съхне до прозореца. Изведнъж изтръпна, защото се зачуди къде беше оставил писмото, и толкова се затормози, че като го намери, се изненада, защото не помнеше да го е оставял на леглото. Преди да го разпечата, попи плика с кърпичката си, за да не размаже мастилото, с което бе написано името му, и в това време му хрумна, че тази тайна вече не беше на двама, а поне на трима, защото който и да бе донесъл писмото, сигурно е обърнал внимание, че вдовицата на Урбино едва три седмици след смъртта на мъжа си пише на човек извън техния свят, и то тъй спешно, че не го изпраща по пощата, и предпазливо заръчва да не бъде предадено на ръка, ами да се подпъхне под вратата като анонимна бележка. Не се наложи да къса плика, защото лепилото се беше разтворило във водата, обаче писмото беше сухо: три плътни страници без обръщение и подписани с инициалите на името й по мъж.

Прочете го веднъж набързо, седнал на леглото, заинтригуван повече от тона, отколкото от съдържанието, и преди да мине на втората страница, вече знаеше, че именно такова оскърбително писмо беше очаквал. Остави го разтворено под светлината на нощната лампа, събу си прогизналите обувки и чорапи, загаси голямата лампа, сложи си велурената превръзка за мустаци и се излегна по панталон и риза, подпрял глава на две големи възглавници, на които се облягаше, когато четеше. Залови се пак с писмото, този път буква по буква, изследвайки всяка поотделно, за да разгадае скрития им смисъл, после го прочете още четири пъти, докато от прекалено взиране думите почнаха да губят смисъла си. Накрая го прибра без плика в чекмеджето на нощното шкафче, легна по гръб, скръстил ръце под тила, и четири часа остана така неподвижно втренчен в пространството на огледалото, където тя бе присъствувала, не мигваше и едва дишаше, по-мъртъв от мъртвите. Точно в полунощ стана и отиде в кухнята, приготви си и донесе в стаята един термос с гъсто като суров петрол кафе, сложи изкуствените ченета в чашата с борова вода, която намираше винаги приготвена на нощната масичка, отново легна в същата поза — статуя от мрамор, която нарушаваше от време на време, за да отпие глътка кафе, и така до шест часа сутринта, когато камериерката влезе в спалнята с друг пълен термос.

В този час Флорентино Ариса вече знаеше каква ще бъде всяка от следващите му стъпки. Всъщност не се докачи от хулите, нито се хвана да изяснява незаслужените обиди, които можеха да бъдат още по-остри, като познаваше характера на Фермина Даса и сериозността на мотивите й. Интересуваше го само едно: че писмото само по себе си му даваше възможност и право да отговори. Нещо повече: изискваше отговор. Така че животът сега бе стигнал предела, към който той искаше да го доведе. Всичко останало зависеше от него, а беше уверен, че собственият му ад, продължил повече от половин век, му бе отредил още много изпитания на живот и смърт, които той бе готов да посрещне с повече плам, болка и любов от досегашните, защото щяха да бъдат последни.

Пет дни след като получи писмото на Фермина Даса, влизайки в службата си, той изпита чувство, че се понася във внезапната и необичайна празнота на замлъкналите пишещи машини, чието дъждовно почукване се забелязваше по-малко, отколкото мълчанието им. Имаха почивка. Когато тракането им се възобнови, Флорентино Ариса надникна в стаята на Леона Касиани и я загледа, седнала пред собствената си машина, която се подчиняваше на пръстите й като човешки инструмент. Тя усети, че я наблюдават, и погледна към вратата с ужасната си слънчева усмивка, но не престана да пише, докато не завърши изречението.

— Кажи, лъвице на душата ми — запита я Флорентино Ариса, — как би се чувствувала, ако получиш любовно писмо, написано на тоя инструмент?

Тя, която вече от нищо не се учудваше, направи жест на истинска изненада.

— Виж ти! — възкликна тя. — Това изобщо не беше ми хрумвало.

Поради тая причина не можа да намери друг отговор. И Флорентино Ариса досега не се бе замислял по въпроса и реши да рискува. Понесе вкъщи една пишеща машина сред сърдечните шеги на подчинените си:

„Стар папагал не се научава да говори.“ Леона Касиани, която се въодушевяваше от всякакви новости, пожела да му дава уроци по машинопис вкъщи. Но той беше противник на методичното обучение още от времето, когато Лотарио Тугут искаше да го учи да свири на цигулка по ноти със заплахата, че ще му трябва поне една година като за начало, пет — за да го допуснат в професионален оркестър, и цял живот по шест часа на ден, за да свири добре. Но той успя да склони майка си и тя му купи една цигулка като за слепец, та с петте основни правила, на които го научи Лотарио Тугут, той след по-малко от година дръзна да свири към хора на катедралата и да изпраща серенади на Фермина Даса откъм гробището на бедните според посоката на вятъра. След като бе постигнал това на двадесет години с нещо тъй трудно като цигулката, не виждаше защо на седемдесет и шест да не се справи с такъв инструмент само за един пръст като пишещата машина.

Така и стана. Необходими му бяха три дни, за да научи разположението на буквите по клавишите, още шест да свикне да мисли, докато пише, и още три, за да завърши първото си писмо без грешки, след като накъса половин топ хартия. Започна с тържественото обръщение „Сеньора“ и се подписа с инициалите си, както правеше в парфюмираните писъмца от младостта си. Изпрати писмото по пощата, в плик с траурни винетки, както подобаваше за скорошна вдовица, и без да отбелязва на гърба името на подателя.

Писмото беше шест страници, напълно различно от всички, които изобщо бе писал. Не притежаваше нито тона, нито стила, нито риторичния повей от първите години на любовта и съдържанието му беше толкова рационално и добре премерено, че ароматът на гардения ставаше излишен. До известна степен то най-много се доближаваше до търговската кореспонденция, която така и не бе успял да усвои. След години щеше да се смята почти обидно, ако едно лично писмо е написано на машина, но тогава пишещата машина все още беше канцеларско животно без своя етика, чието опитомяване за лично ползуване не беше предвидено в учебниците за добри обноски. Изглеждаше по-скоро като дързък модернизъм и така навярно го бе изтълкувала Фермина Даса, защото във второто си писмо до Флорентино Ариса, написано, след като бе получила над сто и четиридесет негови, тя започваше с извинение за неразбираемия си почерк, тъй като не разполагала с по-напредничави средства за писане освен стоманеното перо.

Флорентино Ариса изобщо не споменаваше ужасното писмо, което тя му бе изпратила, ами още от началото въведе един различен метод на прелъстяване, без да се позовава на любовта от миналото, нито въобще на самото минало: сякаш всичко бе забравено. Писмата му представляваха по-скоро задълбочен размисъл върху живота, основан на идеите и опита му в отношенията между мъжа и жената, който бе възнамерявал да напише като допълнение към „Секретар на влюбените“. Само дето сега го бе обвил в патриархален стил, като мемоари на старец, за да не се забелязва прекалено много, че всъщност бе свидетелство за любов. Отначало бе написал множество чернови в предишния стил, които, щом прочетеше на свежа глава, веднага запращаше в огъня. Знаеше, че и най-дребното невнимание, най-малкият полъх на носталгия можаха да раздвижат в сърцето й раздразнението от миналото, и макар да бе предвидил, че тя ще му върне сто писма, преди да отвори първото, предпочиташе да не рискува. Така че изпипа плана си до последната подробност като за решаваща война: всичко трябваше да бъде различно, за да предизвика ново любопитство, нов интерес, нови надежди в една жена, която досега бе живяла пълноценен живот. Трябваше да бъде една безразсъдна илюзия, способна да й даде нужния кураж да захвърли на бунището предразсъдъците на една класа, която не беше нейна по произход, но накрая бе станала повече от нейна. Трябваше да я научи да възприема любовта като състояние на щастие, а не като средство към някаква цел, с начало и край у самата нея.

Флорентино Ариса има благоразумието да не очаква незабавен отговор, достатъчно бе, че тя не върна писмото. Не му го върна, както не върна ни едно от следващите, и колкото повече дни минаваха, толкова повече се засилваше копнежът му, защото всеки ден без върнато писмо увеличаваше надеждата му за отговор. Честотата на писмата му се определяше от напредъка в машинописа: първо по едно на седмица, после по две и накрая всекидневно. Радваше се на развитието на пощенските услуги от времето с вдигането на знамената насам, защото не би рискувал да го виждат всеки ден в пощенската станция как изпраща писма до едно и също лице, нито пък да ги праща по някого, който би могъл да си развърже езика. Много по-лесно бе да изпрати някой служител да купи марки за цял месец и после да пуска писмото в една от трите пощенски кутии в стария град. Скоро този ритуал стана неизменна част от всекидневието му: използуваше безсънието си, за да пише, а на другия ден караше шофьора да спре за минутка пред пощенската кутия на ъгъла и слизаше да пусне лично писмото. Никога не разреши на шофьора да го прави, както му бе предложил той една дъждовна сутрин, а понякога дори взимаше предпазната мярка да пуска по няколко писма наведнъж, за да изглежда по-естествено. Шофьорът, разбира се, не знаеше, че останалите писма бяха празни листове, които Флорентино Ариса адресираше до самия себе си, тъй като никога не бе поддържал частна кореспонденция с никого освен отчета си на настойник, който изпращаше в края на всеки месец до родителите на Америка Викуня, излагайки личните си впечатления от поведението, душевното състояние и здравето на момичето, както и от успехите й в училище.

Започна да номерира писмата от първия месец, като всяко започваше с резюме на предишните, подобно на подлистниците с продължение във вестниците, от страх да не би Фермина Даса да не забележи, че са в определена последователност. Когато станаха всекидневни, той смени траурните пликове с продълговати бели пликове и това им придаде поверителната безличност на служебни писма. Когато започваше, той бе подготвен да подложи търпението си на върховно изпитание поне докато не получи явно доказателство, че си губи времето с единствения различен метод, който успя да изобрети. И действително чакаше, без да изпитва всичките ония терзания от младежките си години, чакаше с бетонната старческа заинатеност, без да мисли за нищо друго, без да се занимава с нищо в речната компания, която по това време си плаваше сама с попътни ветрове, и освен това сигурен, че ще бъде жив и в пълно владение на мъжките си способности в утрешния ден или вдругиден, или когато и да било, щом Фермина Даса се убеди най-сетне, че за тъгата й на самотна вдовица няма друг лек, освен да спусне за него вдигнатите си мостове.

В същото време продължаваше да води обичайния си начин на живот. Предвиждайки благосклонен отговор, той започна отново ремонт на къщата, за да бъде достойна за тази, която можеше да се счита нейна стопанка и господарка още от деня на купуването й. Посети още няколко пъти Пруденсия Питре не само в самотните си нощи, а по най-различно време на деня, както й бе обещал, за да й докаже, че я обича въпреки вредите, нанесени от възрастта. Продължи да минава покрай къщата на Андреа Варон, докато видя светлината в банята загасена — и се постара да бъде в тон с лудостите й в кревата, за да не наруши ревността в любовта, подтикван от убеждението си, че тялото живее, докато човек е жив.

Единствена засечка се получи в отношенията му с Америка Викуня. Беше наредил на шофьора да продължава да я взима всяка събота в десет сутринта от интерната, но се чудеше какво да я прави до неделя вечер. За първи път не се загрижи за нея и тя усети промяната. Той пращаше прислужничките да я водят на кино, на концертите в детския парк, на благотворителните томболи или й измисляше неделни програми със съученичките й, за да не я води в рая, скрит зад службата му, където тя искаше винаги да се върне, откакто я заведе първия път. Обвит в мъглявините на възобновените си илюзии, той не си даваше сметка, че едно момиче може да се превърне в зряла жена само за три дни, а бяха минали три години, откакто той я посрещна на моторния платноход от Пуерто Падре. Колкото и да се опитваше да подслади промяната, за нея тя бе жестока, но не можеше да проумее причината. Когато в сладкарницата й заяви, че възнамерява да се жени, издавайки й една истина, тя за миг изпадна в паника, но после й се стори тъй абсурдно, че го забрави напълно. Много скоро обаче разбра, че той се държи, сякаш е истина, избягва я без обяснения, като че ли не беше шестдесет години по-стар, ами шестдесет по-млад от нея.

Една събота следобед Флорентино Ариса я намери в спалнята си да пише на машината, и то доста умело, защото учеше машинопис в училище. Бе изписала механично повече от половин страница, но една изплъзнала се фраза издаваше душевното й състояние. Флорентино Ариса се наведе над рамото й, за да види какво пише. Тя се смути от мъжката му топлина, от пресеченото му дишане, от парфюма на дрехите му, същият като на възглавницата му. Вече не беше току-що пристигналото момиченце, което той разсъбличаше с бебешки залъгалки: първо обувчиците за мечето, после ризката за кученцето, после гащичките на цветенца за зайчето и сега една целувчица сладка за татко. Не: сега тя беше пълноценна жена, която обичаше да поема инициативата. Продължи да пише само с един пръст на дясната си ръка, а лявата плъзна по крака му, заопипва го, усети го как въздъхна от желание, старческото му дишане стана тежко и трудно. Тя го познаваше: оттук нататък не можеше да се владее, разсъдъкът му се разпадаше, оставяше се изцяло на нея и не намираше път назад, докато не стигнеше края. Тя го заведе за ръка до леглото като нещастен слепец на улицата и го разкъса парченце по парченце с лукава нежност, сложи му сол на вкус, пипер на мирис, една скилидка чесън, ситно накълцан лук, сок от един лимон, дафинов лист, докато го нагоди на вкус в тавата и фурната — нагрята на нужната температура. Нямаше никой в къщата. Прислужничките бяха излезли, а дърводелците и зидарите, които правеха ремонта, не работеха в събота: светът беше изцяло за тях двамата. Но той излезе от екстаза на самия ръб на пропастта, отстрани ръката й, изправи се, каза с треперещ глас:

— Внимателно, нямаме предпазители.

Тя остана дълго да лежи по гръб, замислена, и когато се върна в интерната един час по-рано, гневът й не разрешаваше даже да заплаче. Беше наострила обонянието си, беше наточила ноктите си, за да намери следите на скритото зайче, отровило живота й. Флорентино Ариса допусна още една мъжка грешка: реши, че тя се е убедила в безполезността на целите си и е решила да го забрави.

Той беше зает изцяло със своя проблем. Шест месеца по-късно той все още не бе получил нито знак и една нощ се въртя в кревата до съмнало, залутан в пустинята на една по-различна безсъница. Мислеше, че Фермина Даса сигурно е отворила първото писмо заради невинния му вид, но като е видяла познатите от младостта й инициали на подписа, е хвърлила писмото в огъня, без да си направи труда дори да го скъса. Достатъчно й е било навярно само да види пликовете и на следващите писма, за да стори същото, без да ги отваря, и така щеше да продължава до веки веков, а пък той вече наближаваше края на своите писмени размисли. Не вярваше, че може да съществува жена, способна да устои на любопитството към половин година всекидневни писма, без да се поинтересува поне с какъв цвят мастило са написани. Но ако съществуваше макар една такава жена, то можеше да бъде само тя.

Флорентино Ариса имаше чувство, че времето на старостта не е водоравна река, а продънена цистерна, от която изтичаше паметта. Неговата изобретателност се изчерпваше. След като се бе навъртал няколко дни покрай вилата в Ла Манга, той разбра, че по този младежки начин едва ли ще разбие вратите, залостени от траура. Една сутрин, като търсеше някакъв номер в телефонния указател, случайно попадна на нейния. Обади се. Телефонът звъня дълго, докато най-сетне отговори познатият сериозен и глух глас: „Кажете?“ Затвори, без да продума, но безкрайната далечност на този недостижим глас обезкуражи духа му.

След няколко дни Леона Касиани отпразнува рождения си ден и покани тесен кръг приятели. Той бе разсеян на масата и се накапа със соса от пилето. Тя почисти ревера му, като намокри крайчеца на салфетката в чаша вода и после му я сложи като лигавче, за да не стане някоя по-голяма беля: заприлича на старо бебе. Даде си сметка, че няколко пъти по време на вечерята си бе свалял очилата да ги изтрие, защото очите му сълзяха. Когато поднесоха кафето, той задряма с чашката в ръка и тя се опита да му я вземе, без да го събужда, но той засрамен се обади: „Исках само да си отморя очите.“ Когато си лягаше, Леона Касиани си помисли с изненада колко бе почнала да му личи старостта.

За година от смъртта на Хувенал Урбино семейството разпрати покани за панихидата, която щеше да се отслужи в катедралата. По това време Флорентино Ариса бе изпратил писмо номер сто тридесет и две, без да получи в отговор никакъв знак, и това го насърчи за дръзкото решение да отиде на панихидата, въпреки че не беше поканен. Оказа се едно светско събитие, по-скоро пищно, отколкото затрогващо. Пейките на първите редове, запазени пожизнено и наследствено, имаха на облегалката медни табелки с името на собственика: Флорентино Ариса дойде един от първите, за да заеме място, на което Фермина Даса да не може да не го забележи, като минава. Реши, че най-добре ще е да седне в централния кораб непосредствено зад запазените пейки, но вече го бяха изпреварили и нямаше свободни места, та трябваше да седне в страничния кораб за бедните роднини. Оттам видя да влиза Фермина Даса под ръка със сина си, облечена в черно кадифе до китките на ръцете, без никакви накити. Роклята й се закопчаваше от яката до пръстите на краката като епископско расо, на главата си носеше шал от кастилска дантела вместо шапка с воал както останалите вдовици, а и много други госпожи, копнеещи да станат такива. Откритото й лице излъчваше сияние на алабастър, копиевидните й очи живееха свой собствен живот под огромните полилеи на централния кораб и стъпваше така изправена, горда, господарка сама на себе си, че не изглеждаше по-възрастна от сина си. Флорентино Ариса, застанал прав, опря ръка на облегалката на пейката, докато му мине световъртежът, защото почувствува, че тя и той бяха не на седем крачки разстояние, а в два различни дни.

Фермина Даса стоя през цялата церемония изправена до фамилната пейка пред главния олтар с достолепие, сякаш гледаше опера. Обаче накрая разчупи нормите на панихидата и не прие от мястото си съболезнованията на присъствуващите според установения обичай, а тръгна между тях, за да благодари на всеки поотделно за вниманието: едно нововъведение, което много подхождаше на нейния стил. Ръкувайки се с всички подред, тя стигна до пейките на бедните роднини и се огледа наоколо, за да се увери, че не е пропуснала да поздрави никого. В този миг Флорентино Ариса изпита чувството, че някакъв свръхестествен вихър го изтръгва от мястото му: тя го забеляза. И действително, Фермина Даса се отдели от придружаващите я с непринудеността, с която правеше всичко в обществото, подаде му ръка и каза с много мила усмивка:

— Благодаря ви, че дойдохте.

Защото не само бе получила писмата, но ги бе изчела с голям интерес, откривайки в тях сериозни поводи за разсъждение над смисъла на живота. Закусваше заедно с дъщеря си, когато получи първото писмо. Отвори го от любопитство, защото бе написано на машина, и лицето й пламна, като позна инициалите на подписа. Но веднага се овладя и прибра писмото в джоба на престилката си. Каза: „Съболезнование от правителството.“ Дъщеря й се учуди: „Вече получихме всички.“ Тя не се смути. „Това е друго.“ Възнамеряваше да изгори писмото по-късно, далеч от въпросите на дъщеря си, но не устоя на изкушението да му хвърли преди това едно око. Очакваше заслужен отговорна своето оскърбително писмо, за което бе почнала да съжалява още щом го изпрати, но от официалното обръщение и от съдържанието на първите няколко реда разбра, че нещо на света се е променило. Толкова я заинтригува, че се затвори в спалнята си, за да прочете писмото на спокойствие, преди да го изгори, и го прочете три пъти един след друг.

Бяха размисли за живота, любовта, старостта, смъртта: идеи, прелитали неведнъж като нощни птици над главата й, но се бяха разпилявали като перушина, щом понечеше да ги улови. И ето ги сега тук — ясни, прости, както самата тя би искала да ги изрази — и отново й домъчня, че съпругът й не е жив, за да ги сподели с него, както имаха навика да си споделят преди заспиване разни случки от деня. Сега й се разкриваше един непознат Флорентино Ариса, с прозорливост, която нямаше нищо общо с трескавите му младежки писма, нито с мрачното поведение през целия, му живот. Бяха по-скоро думи на оня човек, когото леля Есколастика бе взела за осенен от Светия дух, и тази мисъл отново я стресна както някога. Във всеки случай духът й се успокои най-вече от явния факт, че това писмо на стар мъдрец не беше опит да повтори сквернословието от нощта на бдението, а просто един благороден начин да се изличи миналото.

Последвалите писма окончателно я успокоиха. След като ги изчетеше с нарастващ интерес, тя все пак ги изгаряше, но у нея се утаяваше чувство за вина, което не успяваше да разсее. Когато обаче започнаха да идват номерирани, тя намери търсеното морално оправдание да не ги унищожава. Първоначалното й намерение бе да ги събира — не за себе си, а за да му ги върне при подходящ случай, та да не се погуби нещо, което според нея имаше общочовешка стойност. Времето обаче минаваше, писмата продължаваха да идват на всеки три-четири дни вече цяла година, а тя представа нямаше как да му ги върне, без да излезе като пренебрежение, каквото тя повече не желаеше да проявява, и без да му дава обяснение за това в писмо, каквото гордостта й не позволяваше да напише.

Първата година се оказа достатъчна, за да свикне с вдовството. Пречистеният спомен за съпруга й вече не спъваше всекидневните й занимания, съкровените мисли, най-простичките желания и се превърна в присъствие, което я пазеше и водеше, без да я смущава. Понякога го откриваше не като привидение, а жив, от плът и кръв — тъкмо там, където наистина й липсваше. Даваше й кураж чувството, че той е тук, все още жив, но без мъжките си капризи, без патриархалните си изисквания, без изморителната необходимост да го обича със същия ритуал от неуместни целувки и нежни думи, с които той я обичаше. Защото сега тя го разбираше по-добре отпреди, когато беше жив, проумя жаждата на неговата любов, потребността му да намери в жена си сигурността, която, изглежда, е била опората за обществения му живот, но която всъщност никога не бе получил. Един ден в пристъп на пълно отчаяние тя му бе креснала: „Ти изобщо не разбираш колко съм нещастна.“ Той свали очилата с обичайния си жест, без да се смути, и я обля с бистрите води на детинския си поглед, после само с едно изречение стовари връз нея цялата тежест на непоносимата си мъдрост: „Никога не забравяй, че най-важното за един добър брак не е щастието, а стабилността.“ Още в началото на вдовишката си самота тя разбра, че онова негово изречение не е таило жалка заплаха, както го бе изтълкувала тогава, а лунния камък, донесъл на двама им толкова щастливи мигове.

В многобройните си пътувания по света Фермина Даса купуваше всичко ново, което привличаше вниманието й. Пожелаваше тези неща с някакъв първичен порив, който мъжът й с удоволствие задоволяваше, а и те изглеждаха красиви и полезни, докато бяха в собствената си среда — на витрините в Рим, Париж, Лондон или в онзи Ню Йорк, разтърсен от чарлстона, където започваха да израстват небостъргачи, — обаче не издържаха изпитанието на Щраусовите валсове с пръски и дъжд от цветя в зной от четиридесет градуса на сянка. Въпреки това Фермина Даса винаги се връщаше с половин дузина огромни, високи сандъци от полиран метал, с медни ключалки и обковки, приличащи на фантастични ковчези, притежателка и стопанка на най-новите чудеса в света, които оправдаваха златната си цена само в краткотрайния миг, когато някой от тукашния свят ги видеше за първи път. Те за това и бяха купувани — за да ги видят другите поне веднъж. Тя бе осъзнала суетата на светския си образ много преди да започне старостта, и вкъщи често я чуваха да казва: „Трябва да се отървем от всичките тия дрънкулки, че от тях вече няма къде да живеем.“ Доктор Урбино я занасяше за безплодните й закани, защото знаеше, че щом се опразнеше някое място, то моментално се запълваше с нещо друго. Но тя настояваше, че наистина никъде нямало място за нищо, нито пък имало някъде нещо, което наистина да служи за нещо, като например ризи, изкачени но дръжките на вратите, или европейски зимни палта, натъпкани в кухненските шкафове. Така че някоя сутрин, като се събудеше в боен дух, тя разхвърляше на пода гардеробите, изпразваше сандъците, раздигаше таванските стаи и с раздразнение на мащеха струпваше накуп предостатъчно показвани тоалети, шапки, изобщо неупотребявани, защото не бе имало подходящ случай, докато са били на мода, обувки, които моделиерите в Европа откопирваха точно от пантофките на императриците, носени при коронясването им, но тук госпожиците от обществото презираха, защото ги имаше съвсем същите на пазара и негърките ги купуваха, за да ходят с тях из къщи. Цяла сутрин вътрешната тераса биваше в извънредно положение, а в къщата не можеше да се диша от острия мирис на нафталин. Но след няколко часа всичко отново се уталожваше, защото тя се смиляваше над всичката тази коприна, захвърлена по пода, над изобилието от брокати, ширити и шевици, както и опашки от сини лисици, осъдени на клада.

— Грехота е да се изгаря всичко това — казваше тя, — когато толкова хора нямат дори какво да ядат.

Така че изгарянето се отлагаше и винаги щеше да се отлага, а нещата само сменяха местата си — от привилегированите позиции те отиваха в бившата конюшня, превърната в склад за стари вещи, а освободените пространства, точно както бе казал докторът, почваха да се запълват и отново преливаха от вещи, които бяха живели само един миг и отиваха да умрат в гардеробите — до следващата клада. Тя казваше: „Трябва да се измисли какво да се прави с нещата, които не служат за нищо, но пък и не могат да се изхвърлят.“ Ужасяваше я настървеността, с която вещите завземаха жизненото пространство, като изблъскваха хората и ги натикваха в ъглите, докато Фермина Даса не ги напъхаше някъде, където да не се виждат. Защото тя не беше чак толкова подредена, колкото се смяташе, просто си имаше свой собствен, отчаян способ да изглежда такава — скриваше безредието. В деня, когато умря Хувенал Урбино, се наложи да опразнят половината вещи от кабинета му и да ги струпат в спалните, за да отворят място за бдението.

Влизането на смъртта в къщата разреши въпроса. След като изгори дрехите на съпруга си, Фермина Даса разбра, че сърцето й не трепна, и със същия порив продължи да пали кладата периодично, като хвърляше наред — и старо, и ново, — без да се съобразява със завистта на богатите, нито с възмездието на бедните, които умираха от глад. Накрая нареди да изкоренят манговото дърво, та да не остане и следа от нещастието, а живия папагал подари на градския музей. Едва тогава си пое дъх свободно в къщата, за която винаги бе мечтала: просторна, достъпна и нейна.

Дъщеря й Офелия живя при нея три месеца и после се върна в Ню Орлиънс. Синът идваше със семейството си на обяд всяка неделя, а и през седмицата се отбиваше винаги щом можеше. Най-близките приятелки на Фермина Даса започнаха да я посещават, щом се посъвзе от дълбоката скръб, играеха карти на терасата към оголения двор, обсъждаха нови готварски рецепти, държаха я в течение за тайния живот на ненаситния свят, който продължаваше да съществува и без нея. Една от най-редовните гостенки беше Лукресия дел Реал дел Обиспо, аристократка от старинен род, с която винаги бяха поддържали приятелски отношения, а след смъртта на Хувенал Урбино още повече се сближиха. Скована от артрит, разкаяна за неправилния си начин на живот, Лукресия дел Реал дел Обиспо не само й правеше най-добре компания, но и се допитваше до нея за проектите за обществени и светски прояви, които се подготвяха в града, и това я караше да се чувствува полезна заради самата себе си, а не заради покровителствената сянка на съпруга си. И все пак никога не бяха я отъждествявали до такава степен с него, както сега, даже престанаха да споменават моминското й име, с което винаги се бяха обръщали към нея, и почнаха да я наричат вдовицата Урбино.

Колкото и непонятно да й се струваше, но с приближаването на първата година от смъртта на съпруга Фермина Даса придобиваше чувството, че навлиза в някакво сенчесто, прохладно и тихо място: в леса на безвъзвратното. Тогава, а и месеци по-късно тя още не бе осъзнала колко много писмените размисли на Флорентино Ариса й бяха помогнали да си възвърне душевния мир. Именно те, заедно с всичко, което бе преживяла, й помогнаха да разбере собствения си живот и да зачака спокойно белезите на старостта. Срещата на панихидата беше възможност, предоставена от провидението, да покаже на Флорентино Ариса, че благодарение на писмата му, които й възвърнаха духа, тя също е готова да заличи миналото.

След два дни получи от него ново, различна писмо — писано на ръка, на фина хартия и с пълното име на подателя върху гърба на плика. Същият изтънчен почерк и същият лиричен тон като в някогашните писма, но този път вложени само в няколко скромни реда на благодарност, задето го бе удостоила с поздрав в катедралата. Дни след като го прочете, Фермина Даса продължи да мисли за писмото с пробудена носталгия, но и с толкова чиста съвест, че следващия четвъртък без никаква връзка попита Лукресия дел Реал дел Обиспо дали случайно познава Флорентино Ариса, собственика на речните кораби. Лукресия кимна: „Изглежда, е някакъв извратен нещастник.“ И повтори разпространената мълва, че никога не е бил виждан с жена, при положение, че е толкова добра партия, и имал един таен кабинет, където водел момчета, които нощем подмамвал на пристанището. Фермина Даса беше чувала този слух, откакто се помнеше, но никога не го повярва, нито му обърна внимание. Но когато го чу предаден така убедено от Лукресия дел Реал дел Обиспо, за която също се бе разправяло по едно време, че имала по-особени вкусове, не можа да устои на порива да сложи нещата по местата им. Разказа й, че познава Флорентино Ариса от дете. Напомни й, че неговата майка държала магазинчето на улица Вентанас, освен това купувала стари ризи и чаршафи, които разнищвала и продавала като превръзки по време на гражданските войни. И заключи твърдо: „Те са честни хора, със здрав корен.“ Пред пламенната й защита Лукресия оттегли думите си: „В края на краищата и за мен разправят същото.“ Фермина Даса не се и запита защо така страстно защитаваше този мъж, който в живота й бе представлявал само една сянка. Продължи да мисли за него, особено когато пристигаше пощата и не носеше писмо от него. Изминаха две седмици в мълчание, когато един ден камериерката я събуди от следобедния сън с припрян шепот.

— Сеньора — каза й, — дошъл е дон Флорентино. Беше тук. За миг Фермина Даса изпадна в паника. Първата й мисъл беше, че не й е до гости, да дойде друг ден, в по-подходящ час, пък и няма за какво да говорят. Но веднага се окопити и нареди да го поканят в салона и да му поднесат кафе, докато тя се облече. Флорентино Ариса бе изчакал на пътната врата, пържейки се на адското слънце в три часа следобед, но беше запазил пълно присъствие на духа. Подготвен беше, че няма да го приемат, макар и с любезно извинение, и тази увереност го успокояваше. Обаче решението й да го покани го разтърси до мозъка на костите и като влезе в сумрака на прохладния салон, не му остана време да помисли за чудото, което изживяваше, защото в стомаха му внезапно избухна взрив от мъчителна пяна. Седна, без да смее дъх да си поеме, а в главата му нахлу проклетият спомен как едно птиче нацвъка първото му любовно писмо, и застина неподвижен в сумрака, докато отмине първата вълна спазми, готов да понесе в този момент всякаква беда, само не и това несправедливо премеждие.

Познаваше се добре: въпреки вродения запек стомахът му го бе изнудвал пред хора три-четири пъти през дългогодишния му живот и всеки път той биваше принуден да се предаде. Само в тези, а и в няколко други пак тъй неотложни случаи той усещаше колко е вярна една фраза, която иначе казваше на шега: „Не вярвам в бог, но имам страх от него.“ Сега нямаше време за съмнения — помъчи се да си спомни някаква молитва, но не можа. Като дете едно момче го беше научило едно заклинание, което помагало да улучиш врабче с прашката: „Целя, целя, ако не улуча, ще те уцеля.“ Опита го, като отиде за първи път в планината, хем с нова прашка, и птичето падна на място. По някаква смътна причина реши, че двете неща имат нещо общо, и заповтаря заклинанието пламенно като молитва, но не постигна същия ефект. Остра спазма в червата като ос на спирала го вдигна от седалката, пяната в стомаха му, все по-мъчителна и гъста, издаде стон и той се покри целият с ледена пот. Камериерката, която му носеше кафето, се изплаши от вида му на мъртвец. Той изпъшка: „От жегата е.“ Тя отвори прозореца, за да му помогне, но слънцето блесна право в лицето му и трябваше пак да го затворят. Тъкмо бе разбрал, че няма да издържи нито минута повече, когато се появи Фермина Даса, почти невидима в сумрака, и се стресна, като го видя в такова състояние.

— Можете да си свалите сакото — каза му тя.

Би го заболяло много повече, ако тя чуеше куркането на червата му, отколкото от смъртоносната им спазма. Но успя с последни усилия да удържи още един миг, колкото да й каже едва чуто, че не, че той наминал само да я попита кога би могла да го приеме. Тя объркана му каза: „Но нали сте вече тук.“ И го покани да отидат на терасата към двора, където може би жегата не е така силна. Той отказа с глас, който й заприлича по-скоро на въздишка от съжаление.

— Умолявам ви да бъде утре — каза.

Тя си спомни, че утре е четвъртък, ден за неотменното посещение на Лукресия дел Реал дел Обиспо, и му предложи окончателно решение: „Вдругиден в пет.“ Флорентино Ариса й благодари, припряно повдигна шапка за довиждане и си отиде, без да опита кафето. Тя остана слисана насред салона, в пълно недоумение от случилото се, докато не заглъхна в дъното на улицата пърпоренето на автомобила. На задната седалка Флорентино Ариса потърси по-малко болезнено положение, затвори очи, отпусна се и се предаде на волята на тялото си. Сякаш се роди отново. Шофьорът след толкова години служба при него вече на нищо не се учудваше и остана невъзмутим. Но докато му отваряше вратата на автомобила пред входа на къщата, му каза:

— Внимавайте, дон Флоро, това ми прилича на холера.

Но си беше все същото. Флорентино Ариса благодари на бога, когато в петък точно в пет часа камериерката го поведе през сумрачния салон до терасата към двора и там завари Фермина Даса пред малка масичка, сервирана за двама. Тя му предложи чай, шоколад или кафе. Флорентино Ариса пожела кафе, горещо и много силно, и тя поръча на камериерката: „За мен както винаги.“ „Както винаги“ беше силна запарка от различни ориенталски чайове, които ободряваха духа й след подиробедния сън. Когато тя привърши чайника, а той каничката с кафе, вече и двамата бяха подхващали и прекъсвали множество теми — не защото наистина ги интересуваха кой знае колко, а главно за да избегнат другите, които нито тя, нито той се осмеляваха да засегнат. И двамата бяха смутени и се чудеха какво правят тъй далеч от своята младост на тази шахматна тераса, в една ничия къща, още с дъх на гробищни цветя. За първи път седяха един срещу друг на толкова малко разстояние с достатъчно време да се видят на спокойствие след половин век. И двамата се бяха видели каквито са: двама старци, дебнати от смъртта, без нищо общо помежду им освен спомена за едно краткотрайно минало, което вече не беше тяхно, а на изчезналите двама млади, които можеха да им бъдат внуци. Тя мислеше, че той най-сетне щеше да се убеди в нереалността на мечтата си и това щеше да го освободи от неговата настойчивост.

За да избегне неловки мълчания и нежелателни теми, тя се отклони във въпроси за речните кораби. Изглеждало невероятно, че той, собственикът на компанията, е пътувал само веднъж, и то преди много години, когато е нямал нищо общо с предприятието. Тя не знаеше причината, а той би дал мило и драго, за да й я каже. Тя също не познаваше реката. Съпругът й бе споделял отвращението от андинския въздух, прикривайки го с най-различни доводи: опасността от височината за сърцето, рискът от пневмония, двуличието на хората, неправдите на централизма. Така че познаваха половината свят, но не познаваха своята страна. Сега имаше един хидроплан „Юнкерс“, който кацаше от село в село из поречието на Магдалена като алуминиев скакалец с двамата си пилоти, шестима пътници и торбите с пощата. Флорентино Ариса заключи: „Прилича на ковчег във въздуха.“ Тя бе участвувала в първото пътуване с балон, без изобщо да изпита страх, а сега не можеше да повярва, че именно тя се бе осмелила някога на подобна авантюра. Каза: „Не е същото.“ Всъщност искаше да каже, че се е изменила тя, а не начините на пътуване.

Понякога се стряскаше от шума на самолетите. Беше ги гледала, като прелитаха съвсем ниско и правеха акробатически маневри по случай стогодишнината от смъртта на Освободителя. Един от тях, черен като огромен лешояд, мина, докосвайки покривите на къщите в Ла Манта, остави част от крилото си в едно близко дърво и увисна на електрическите жици. Но дори в този случай Фермина Даса не бе осъзнала съществуването на самолетите. През последните години не бе полюбопитствувала дори да отиде до залива Мансанильо, където кацаха хидропланите, след като лодките от охраната разгонеха все по-многобройните канута на рибарите и ладиите за разходка. Вече в напреднала възраст я бяха избрали да посрещне е букет рози Чарлс Линдбърг36, когато кацна тук в полета си на добра воля, а тя се чудеше как един тъй огромен мъж, тъй рус и тъй красив, е могъл да се издигне в тоя апарат, направен сякаш от смачкана тенекия, който двама механици трябваше да бутат откъм опашката, за Да му помогнат да се вдигне. Главата й не побираше мисълта как самолети, не много по-големи от този, могат да возят осем души. В замяна на това обаче бе чувала да разправят, че речните кораби са истинско удоволствие, защото не се люлеели като морските, по пък криели по-големи опасности, като засядане в пясъците и нападения от разбойници.

Флорентино Ариса й обясни, че всичко това са легенди от стари времена: съвременните речни кораби имат салон за танци, каютите им са луксозни и широки като хотелски стаи, с баня и електрически вентилатори, а от последната гражданска война насам повече не е имало въоръжени нападения. Освен това със задоволство като от лична победа той й обясни, че този напредък се дължал преди всичко на свободата на корабоплаването, защищавана от него, която насърчавала конкуренцията: вместо едно-единствено предприятие, както преди, сега съществуват три много активни и процъфтяващи компании. Обаче бързото развитие на авиацията представлявало реална заплаха за всички. Тя се опита да го утеши: корабите ще съществуват винаги, защото не са толкова много безумците, готови да се напъхат в такъв противоестествен апарат. Накрая Флорентино Ариса заговори за напредъка на пощите, както в транспорта, така и в разнасянето, разчитайки тя да отвори дума за писмата му. Но не го постигна.

След малко обаче случаят сам се предостави. Бяха се отдалечили много от темата, когато камериерката ги прекъсна, за да предаде на Фермина Даса писмото, получено току-що по специалната градска поща, създадена наскоро, която използуваше системата на разнасянето на телеграми. Тя не можа да намери очилата си за четене, както винаги. Флорентино Ариса запази самообладание.

— Няма да са ви необходими — каза той. — Писмото е от мен.

Действително, беше го написал предния ден в ужасно потиснато състояние, защото все не успяваше да превъзмогне срама от провала на първото си посещение. В него се извиняваше за дързостта да я навести без предварително разрешение и се отказваше от желанието си да дойде отново. Бе го пуснал в пощенската кутия, без много да му мисли, и когато се усети, вече бе станало късно да си го вземе обратно. Но сега му се стори, че е излишно да обяснява всичко това, и просто помоли Фермина Даса да не чете писмото.

— Добре — каза тя. — В края на краищата писмата са на този, който ги пише. Не е ли така?

Той направи една решителна стъпка.

— Така е — каза. — Затова, когато една връзка се прекъсне, те са първото, което се връща.

Тя се направи, че не долавя намека, и му върна писмото с думите: „Жалко, че не мога да го прочета, защото предишните ми бяха много от полза.“ Той пое дълбоко дъх, зашеметен, че тя така непринудено бе казала много повече, отколкото той очакваше, и й каза: „Не можете да си представите колко съм щастлив да узная това.“ Но тя промени темата и до края на следобеда той така и не можа повече да я подхване.

Сбогува се малко след шест часа, когато започнаха да палят осветлението в къщата. Чувствуваше се по-уверен, но без прекалени илюзии, защото не бе забравил своенравния характер и непредвидимите реакции на двадесетгодишната Фермина Даса, а нямаше причини да мисли, че се е променила. Затова с искрено смирение се осмели да я попита дали може да я посети и някой друг ден, а отговорът й отново го изненада.

— Елате когато искате — отвърна тя. — Почти винаги съм сама.

След четири дни, във вторник, той дойде отново, без да извести предварително, а тя не дочака да поднесат чая и му заговори колко много са й помогнали писмата му. Той каза, че не са писма в точния смисъл на думата, а отделни страници от книга, която би искал да напише. И тя така го била разбрала. И то дотолкова, че искала да му ги върне, стига той да не го изтълкува като пренебрежение, за да им отреди по-добра съдба. Продължи да разказва какво добро й сторили в тежкия за нея период и говореше с толкова въодушевление, благодарност и обич може би, че Флорентино Ариса дръзна да направи нещо повече от решителна стъпка — едно салтомортале.

— Преди си говорехме на ти — каза.

Думата преди беше забранена. Тя усети над тях да прелита химеричният ангел на миналото и се опита да го отклони. Но той задълба още повече: „Искам да кажа, в писмата ни отпреди.“ Тя се подразни и трябваше да направи сериозно усилие, за да не й проличи. Но той го забеляза и разбра, че трябва да напредва по-тактично. Все пак това леко препъване му показа, че тя си беше все така сприхава като в младостта си но се е научила да го проявява по-сдържано.

— Искам да кажа — продължи той, — че тези писма са съвсем друго нещо.

— Всичко се е променило в света — каза тя.

— Аз не — каза той. — А вие?

Тя спря чашата чай на половината път и го упрекна с очи, които бяха устояли на безпощадността на времето.

— Вече е все едно — каза тя. — Навърших седемдесет и две години.

Флорентино Ариса усети удара право в сърцето. Искаше му се да намери бърз и точен като стрела отговор, обаче тежестта на годините го надви: никога не се беше чувствувал тъй изчерпан от толкова кратък разговор, болеше го сърцето и всеки негов удар прокънтяваше с метален ек в артериите му. Почувствува се стар, тъжен, ненужен и внезапно изпита такова силно желание да заплаче, че не можеше да говори повече. Допиха втората си чаша в мълчание, набраздено от предчувствия, и когато тя заговори отново, бе, за да каже на камериерката да й донесе папката с писмата. Той за малко не я помоли да ги запази за себе си, защото си бе оставил копня с индиго, но помисли, че тази предвидливост би й се сторила неблагородна. Нямаше какво повече да говорят. Преди да се сбогува, той намекна, че би могъл да я посети следващия вторник в същия час. Тя се запита трябва ли да бъде толкова снизходителна.

— Не виждам какъв смисъл би имало от толкова посещения — каза.

— Не съм мислил, че трябва да има някакъв — отвърна той.

Така че следващия вторник в пет той пак дойде, а после продължи да идва всеки вторник, без условностите на предварителното известяване, защото в края на втория месец седмичните посещения вече се бяха вписали в ежедневието на двамата. Флорентино Ариса носеше за чая английски бисквити, захаросани кестени, гръцки маслини, всякакви дребни салонни наслади, каквито намираше на презокеанските кораби. Един вторник й донесе копие от фотографията й с Илдебранда, направена от белгиеца преди половин век, която той беше купил за петнадесет сентавос от една разпродажба на пощенски картички при Портала на писарите. Фермина Даса не можеше да си обясни как е попаднала там, а и сам той си го обясняваше единствено като някакво чудо на любовта. Една сутрин, като подрязваше розите в градината, Флорентино Ариса не устоя на изкушението да й занесе една при следващото гостуване. Това беше доста труден проблем за езика на цветята, защото ставаше дума за скорошна вдовица. Една червена роза, символ на огнена страст, би могла да оскърби траура й. Жълтите рози, които на друг език бяха цветята на щастието, в общоприетия речник бяха израз на ревност. Веднъж бе чул да говорят за черните рози от Турция, които може би бяха най-подобаващи, но той не успя да намери такива, за да ги аклиматизира в градината си. След дълъг размисъл реши да рискува с бяла роза, макар че те му харесваха по-малко от другите, защото бяха блудкави и неми. В последния момент им отряза бодлите, да не би Фермина Даса да ти за подозре, че означават нещо.

Розата бе приета добре, като подарък без скрит умисъл, и така ритуалът на вторниците се обогати. Дотолкова, че когато той дойдеше с бялата роза, вазата с вода вече чакаше в средата на масичката за чай. Един вторник, слагайки розата във вазата, той каза уж случайно:

— По наше време не се носеха рози, а камелии.

— Да, вярно е — каза тя. — но намеренията бяха други и вие знаете това.

Така беше винаги: той се устремяваше напред, а тя му затваряше пътя. Но сега въпреки недвусмисления отговор Флорентино Ариса разбра, че е улучил целта, защото тя извърна лице, за да скрие изчервяването си. Пламтящо, младежко изчервяване със собствен живот, чието неблагоразумие я накара да се ядоса сама на себе си. Флорентино Ариса внимателно отклони разговора към други, по-безболезнени теми, по любезността му беше толкова явна, че тя се усети разкрита и това увеличи гнева и. Беше един лош вторник. Тя едва не му каза да не идва повече, но представата за двама скарани годеници й се стори толкова комична на тяхната възраст и положение, че предизвика у нея неудържим смях. Следващия вторник, когато Флорентино Ариса слагаше розата във вазата, тя претърси съзнанието си и с радост установи, че от миналия път не е останала и следа от раздразнението.

Много скоро посещенията почнаха да придобиват една неудобна семейна гласност, защото доктор Урбино Даса и съпругата му понякога се появяваха сякаш случайно и оставаха да играят карти. Флорентино Ариса не умееше да играе, но Фермина го научи отведнъж и двамата изпратиха на съпрузите Урбино Даса писмено предизвикателство за следващия вторник. Тези срещи бяха приятни за всички, така че влязоха в реда на нещата толкова бързо, както неговите визити, и се установиха правила за приноса на всеки. Доктор Урбино Даса и съпругата му, майсторка на сладкишите, носеха всеки път различни торти. Флорентино Ариса продължи да носи лакомства от европейските кораби, а Фермина Даса измисляше всяка седмица по една нова изненада. Турнирите се провеждаха всеки трети вторник от месеца, като не играеха на пари, ами на губещия се определяше специален налог за следващата среща.

Доктор Урбино Даса отговаряше на образа си в обществото: беше със скромни възможности и тромави маниери, изпадаше във внезапна възбуда било от радост, било от яд или се изчервяваше неуместно, което внушаваше съмнения в силата на умствените му способности. Но явно беше — и то му проличаваше прекалено, още от пръв поглед — това, което Флорентино Ариса най-много се бе опасявал да не кажат за него самия: един добър човек. Жена му обаче беше жизнерадостна и с плебейско зрънце, находчива и уверена, което придаваше по-човечен нюанс на нейната елегантност. Нямаше по-добра двойка от тях за игра на карти и неутолимата нужда от любов на Флорентино Ариса се задоволи от илюзията, че си е в семейството.

Една вечер, като излизаха заедно от къщата, доктор Урбино Даса го покани да обядват заедно: „Утре в дванадесет и половина в клуб «Социал».“ Чудесно блюдо, но с отровно вино: клуб „Социал“ си запазваше правото да допуска само гости, отговарящи на изискванията му, и едно от най-важните условия беше клиентът да е законен син. В това отношение чичо Леон XII бе преживял неприятни моменти, а самият Флорентино Ариса бе изпитал срама да го накарат да излезе, след като вече бе седнал на масата по покана на един от основателите на клуба. Последният, на когото Флорентино Ариса бе правил доста ценни услуги в речната търговия. Нямаше друг изход, освен да го заведе другаде да обядват.

— Ние, които съставяме правилниците, сме най-задължени да ги спазваме — каза му той.

Все пак Флорентино Ариса реши да рискува с доктор Урбино Даса, но беше приет с особено внимание, само дето не го помолиха да се разпише в златната книга на забележителните гости. Обядът беше кратък, само за тях двамата и премина в минорен тон. Опасенията по повод на тази среща, които измъчваха Флорентино Ариса от предишния ден, се разсеяха още с чашата опорто за аперитив. Доктор Урбино Даса искаше да говори с него за майка си. От всичко, което му каза, Флорентино Ариса разбра, че тя му е споменавала за него. И нещо още по-удивително: беше го лъгала в негова полза. Казала му бе, че са приятели от деца и играли заедно, откакто тя пристигнала от Сап Хуан де ла Сиенага, че той я съветвал какви книги да чете, поради което хранела към него отдавнашна благодарност. Беше му казала също, че след училище прекарвала по цели часове с Трансито Ариса в магазинчето й, сътворявайки чудеса от бродерии, защото тя била известна майсторка; и не продължила да се вижда толкова често с Флорентино Ариса не защото не искала, а защото животът им тръгнал в различни посоки.

Преди да стигне до целта си, доктор Урбино Даса се отклони в някои размисли върху старостта. Смяташе, че светът би напредвал по-бързо, ако не го спъват старите. Каза: „Човечеството е също като войска в поход, напредва със скоростта на най-бавния.“ Предвиждаше едно по-хуманно, а следователно и по-цивилизовано бъдеще, когато човешките същества ще живеят изолирано в странични градове, където няма да се сравняват е останалите и така щели да бъдат спестени срамът, страданията и ужасяващата самота на старостта. От медицинска гледна точка, според него, границата би могла да бъде шестдесет години. Но докато се стигнело до това милостиво пиво, единствено разрешение били приютите за старци, където те щели да се утешават взаимно, откривайки сродни души във вкусовете и недоволствата си, в навиците и скърбите, спасени от естествените разногласия със следващите поколения. Каза: „Старците сред старци са по-малко стари.“ Та доктор Урбино Даса искал да благодари на Флорентино Ариса за приятната компания, която прави на майка му във вдовишката й самота, и го молеше ла го прави и занапред за добро на двамата и за удобство на всички и да проявява търпение към старческите й настроения. Флорентино Ариса изпита облекчение от този изход на срещата. „Бъдете спокоен — каза му той. — Аз съм четири години по-голям от нея, и то не само сега, а отпреди, много преди вие да се родите.“ После, за отдушник, се поддаде на изкушението да направи една иронична забележка.

— В обществото на бъдещето — заключи той — вие би трябвало сега да отидете на гробището, за да занесете за нея и мен букет хризантеми за обяд.

Доктор Урбино Даса до този момент не беше се усетил колко нетактични са прорицанията му и се впусна в лабиринт от обяснения, в които още повече се заплете. Но Флорентино Ариса му помогна да се измъкне. Той сияеше, защото знаеше, че рано или късно щеше да се състои срещата му с доктор Урбино Даса, за да изпълни една неминуема обществена формалност: официално та поиска ръката на майка му. Обядът беше окуражаващ не само по тази причина, но и защото му показа колко леко и добре посрещнато щеше да бъде това негово неизбежно действие. Ако можеше да разчита и на съгласието на Фермина Даса, всичко щеше да бъде наред. Нещо повече, след всичко, което бяха говорили на този исторически обяд, формалното поискване на ръката ставаше почти излишно.

Флорентино Ариса се качваше и слизаше по стълби особено внимателно още от млад, защото винаги бе смятал, че старостта започва от едно първо незначително падане, а смъртта идва с второто. Най-опасни му изглеждаха стълбите в службата, защото бяха високи и тесни, и много преди да почувствува нозете си неуверени, той се изкачваше, като си гледаше внимателно в краката, хванат здраво за перилата с две ръце. Много пъти му бяха подсказвали да построят друго стълбище, не тъй опасно, но все отлагаше решението за следващия месец, защото му се струваше, че това ще бъде отстъпка пред старостта. Колкото повече напредваха годините, толкова по-бавно се изкачваше, но не защото му ставало по-трудно, както той бързаше да обясни, ами защото все повече внимавал в стъпалата. Но този следобед, когато се върна от срещата с доктор Урбино Даса, след чашата опорто за аперитив и половин чаша червено вино с яденето и особено след победния разговор, той се опита да вземе направо три стъпала с такава младежка танцова стъпка, че левият му глезен се изви, той падна по гръб и по чудо не се преби. В момента на падането той с ясен разсъдък помисли, че няма да умре от това сгромолясване, защото по логиката на живота не е възможно двама мъже, които много години бяха обичали толкова една и съща жена, да умрат по един и същ начин, и то само с година разлика. И се оказа прав. Сложиха му гипс от ходилото до прасеца и го накараха да лежи неподвижно в леглото, но той си беше по-жив, отколкото преди падането. Когато лекарят му предписа шестдесет дни на тегло, той не можа да повярва в толкова голямо нещастие.

— Недейте така, докторе! — замоли го той. — Два месеца за моята възраст са като десет години за вашата.

Няколко пъти се опита да стане, като придържаше с две ръце крака си на статуя, но действителността все го надвиваше. Когато най-сетне отново проходи, с още наболяващ глезен и натъртен гръбнак, имаше предостатъчно причини да вярва, че провидението му е изпратило това късметлийско падане като награда за постоянството му.

Първият понеделник беше най-тежкият му ден. Болката бе стихнала и лекарските предвиждания бяха обнадеждаващи, но не можеше да се примири с фаталността, че няма да види на другия ден Фермина Даса — за първи път през тези четири месеца. И все пак по време на следобедния сън след дълъг размисъл той се принуди да приеме действителността и й написа бележка, с която молеше да го извини. Написа я на ръка на парфюмирана хартия и с фосфоресциращо мастило, за да може да се чете на тъмно, и без страх описа премеждието си в доста драматичен тон, за да предизвика нейното съчувствие. Тя му отговори след два дни много разтревожена и любезна, но без нито една дума в повече или в по-малко, както беше в дните на голямата им любов. Той се възползува от случая и побърза да й пише отново. Когато тя му отговори за втори път, той реши да отиде доста по-далеч от шифрованите вторнишки разговори и накара да инсталират до леглото му телефон под претекст, че трябва да контролира всекидневно хода на работата в предприятието. Поиска от телефонистката в централата да го свърже е трицифрения телефон, който помнеше наизуст, откакто позвъни първия път. Отговори гласът с приглушени звънчета, напрегнат от тайнството на разстоянието, отговори любимият глас, позна отсрещния глас и любезно се сбогува само след две-три общоприети фрази за поздрав. Флорентино Ариса изпадна в отчаяние от нейното безразличие: отново се бяха озовали в началото.

Два дни по-късно обаче той получи писмо от Фермина Даса, в което го молеше да не й телефонира повече. Съображенията й бяха сериозни. В града имаше много малко телефони и връзката се осъществяваше чрез една телефонистка, която познаваше всички абонати, живота им и чудесата им, и нямаше значение, ако не са си вкъщи: тя ги откриваше където са. В замяна на тази ефикасност тя се държеше в течение на разговорите, научаваше тайните от личния им живот, драмите, пазени в най-дълбока дискретност, и нерядко се намесваше в някой разговор, за да изрази своето мнение или да успокои духовете. От друга страна, през същата година бе основан вестник „Хустисия“37, вечерен ежедневник, чиято главил цел бе да заклеймява фамилии с дълги имена, назовавайки ги директно и без никакво зачитане, като това беше един вид отмъщение на собственика, задето синовете му не били приети за членове на клуб „Социал“. Въпреки че животът й бе чист, Фермина Даса но това време внимаваше повече от всякога какво говори и нрави дори с най-близките си приятели. Затова връзката й с Флорентино Ариса продължи чрез анахроничната нишка на писмата. Кореспонденцията стана толкова оживена, че забрави краката си, наказанието да бъде на легло, забрави всичко и се посвети изцяло да пише върху една портативна масичка, с каквато в болниците носят храна на болните.

Отново си заговориха на ти, отново почнаха да споделят неща за живота си както в някогашните писма, по Флорентино Ариса пак прибърза: написа името й с дупчици от карфичка върху листенцата на една камелия и й я изпрати в едно писмо. Фермина Даса не можеше да избегне чувството, че всичко това са детинщини. Особено когато Флорентино Ариса упорито държеше да й припомня следобедите с меланхоличните стихотворения в Евангелската градина, тайниците за писмата по пътя към училището, уроците по бродерия под бадемовите дървета. С мъка в душата тя го постави на мястото му с един въпрос, уж случайно зададен сред други незначителни неща: „Защо толкова държиш да говориш за нещо, което не съществува?“ По-късно го упрекна за безплодното му упорство да не се оставя да остарее естествено. Според нея това беше причината за неговата прибързаност и за неудачния му стремеж все да припомня миналото. Тя не разбираше как е възможно мъжът, способен на разсъжденията, които толкова много й бяха помогнали да понася вдовството, да се заплита така детински, когато се опитва да ги приложи към собствения си живот. Ролите се размениха. Сега тя се опитваше да му вдъхне сили да гледа към бъдещето и му писа една фраза, която той, зашеметен от бързане, не можа да разгадае: „Остави времето да тече и ще видим какво ще донесе.“ Защото той не умееше да бъде такъв добър ученик като нея. Принудителната неподвижност, все по-ясното съзнание за изтичането на времето, влудяващото му желание да я види, всичко му доказваше, че страховете му от падането са били по-основателни и трагични, отколкото бе предполагал. За първи път взе да осъзнава, че смъртта е реалност.

Леона Касиани през ден му помагаше да се къпе и да сменя пижамата, правеше му клизма, слагаше му подлогата, налагаше му лапи от арника по разранения гръб, правеше му по лекарско предписание масажи, за да не доведе обездвижването до други усложнения. В събота и неделя я заместваше Америка Викуня, която през декември трябваше да се дипломира за учителка. Той й бе обещал да я изпрати да следва в Алабама на разноски на речната компания отчасти за да успокои съвестта си, но главно за да избегне упреците, които тя се чудеше как да му отправи, а също и обясненията, които й дължеше. Той изобщо не си представяше колко страда тя в безсънните пощи на интерната, в съботните и неделните дни без него, в живота си без него, защото изобщо не си представяше колко го обича. С едно писмо от училището го бяха уведомили, че от първо място в учението тя е минала на последно и че ако върви така, ще я скъсат на матурата. Но пренебрегна дълга си на настойник и не съобщи нищо на родителите на Америка Викуня, възпиран от чувство за вина, което се мъчеше да потисне, не заговори и с нея на тази тема, защото основателно се боеше, че тя ще го обвини за провала си. Затова остави нещата сами на себе си. Без да си дава сметка, той започваше да отлага проблемите си с надеждата, че ще ги разреши смъртта.

Не само двете жени, които се грижеха за него, но и сам Флорентино Ариса се учудваше колко много се е променил. Само преди десет години беше нападнал една от слугините си зад стълбището вкъщи и така на крак, по-бързо и от петел, я остави в интересно положение. Наложи се да й подари мебелирана къща, за да се закълне, че авторът на безчестието й е един неин полугоденик, с когото се срещаше в неделя и който дори не беше я целувал, а бащата и чичовците й, яки секачи на захарна тръстика, ги заставиха да се оженят. Оня, който само преди няколко месеца потръпваше от любов, сякаш не беше същият мъж, когото сега две жени опипваха от главата до петите, сапунисваха, подсушаваха с хавлиени кърпи от египетски памук и му правеха масажи по цялото тяло, без да предизвикат дори една въздишка на вълнение. Всяка от тях имаше свое обяснение за неговата безчувственост. Леона Касиани смяташе, че това са прелюдиите на смъртта. Америка Викуня го отдаваше на някаква скрита причина, чиято следа не успяваше да открие. Само той знаеше истината, а тя си имаше собствено име. Във всеки случай не беше справедливо: повече страдаха те, като го обслужваха, отколкото той, така добре обслужван.

Достатъчни бяха само три вторника, за да усети Фермина Даса колко много й липсват посещенията на Флорентино Ариса. Прекарваше много добре времето с редовно гостуващите й приятелки и все по-добре, колкото повече времето я отдалечаваше от смъртта на мъжа й. Лукресия дел Реал дел Обиспо бе заминала за Панама, да се лекува от болки в ухото, които от нищо не минаваха, и се завърна след месец, доста по-добре, но чуваше по-слабо отпреди, въпреки фунийката, която слагаше в ухото. От всичките й приятелки Фермина Даса проявяваше най-голяма търпимост към вечното й объркване на въпроси и отговори и това така насърчаваше Лукресия, че не минаваше ден, без да се отбие. Но никой не можа да замени успокоителните следобеди с Флорентино Ариса.

Със спомена за миналото не можеше да се откупи бъдещето, както той упорствуваше да вярва. Напротив: засилваше отдавнашното убеждение на Фермина Даса, че оная трескава лудост на двадесетте им години бе нещо много красиво и благородно, по не и любов. Въпреки суровата си прямота, тя нямаше намерение да му разкрие това нито в писмо, нито в разговор, а пък сърце не й даваше да му каже колко фалшиво й звучат сантименталностите в писмата му, след като бе познала чудотворната утеха от писмените му размисли; колко го принизяват лиричните му лъжи и колко му наврежда маниакалното му упорство да възкреси миналото. Не: нито един ред от някогашните му писма, нито едни миг от собствената й възненавидяна младост не бяха я накарали да почувствува вторнишките следобеди тъй безкрайно дълги, каквито бяха всъщност без самия него, тъй самотни и неповторими без него.

В един от пристъпите си за разчистване на къщата тя бе запратила в конюшнята радиолата, която съпругът й бе подарил за един рожден ден и която двамата възнамеряваха да подарят на музея като първата в града. В сенките на траура си тя бе решила да не я употребява повече, защото вдовица с нейните фамилни имена не можеше да слуша никаква музика, даже и насаме, без да оскверни паметта на покойния. Но след третия самотен вторник тя нареди да я върнат в салона — не за да се наслаждава както преди на сантименталните песни, излъчвани от Радио Риобамба, а за да запълни мъртвите си часове със сълзливите радионовели от Сантяго де Куба. Идеята се оказа много удачна, защото след раждането на дъщерята бе започнала да губи навика да чете, които съпругът й бе втълпявал така усърдно по време на сватбеното пътешествие, а е напредващото отслабване на зрението дотолкова загуби този навик, че по цели месеци не знаеше къде са й очилата.

Така се запали по радионовелите от Сантяго де Куба, че всеки ден с нетърпение очакваше продълженията. От време на време слушаше и новините, за да знае какво става по света, а в редките случи, когато оставаше сама в къщата, слушаше съвсем тихичко далечните, но ясни меренгес38 от Санто Доминго и пленас39 от Пуерто Рико. Една нощ, по някаква непозната станция, която внезапно прозвуча тъй силно и ясно, сякаш беше в къщата на съседите, чу потресаваща новина: двойка възрастни хора, които от четиридесет години повтаряли на едно и също място медения си месец, били убити с весло от лодкаря по време на разходка, за да ограби парите им: четиринадесет долара. Тя се потресе още по-силно, когато Лукресия дел Реал й разказа цялата история, както била описана в едни местен вестник. Полицията открила, че убитите старци, тя на седемдесет и осем години, а той на осемдесет и четири, били тайни любовници, които прекарвали заедно отпуската си от четиридесет години насам, но и двамата си имали стабилни и щастливи многолюдни семейства. Фермина Даса, която никога не бе плакала на радионовелите, сега трябваше да потисне буцата, която се надигна в гърлото й. В следващото си писмо Флорентино Ариса й изпрати без никакъв коментар изрезката от вестника.

Не бяха последните сълзи, които Фермина Даса трябваше да потисне. Флорентино Ариса още не беше излежал шестдесетте дни затвор, когато „Хустисия“ разкри на цялата си първа страница и със снимки на героите предполагаемата тайна любов между доктор Хувенал Урбино и Лукресия дел Реал дел Обиспо. Спекулираше се с подробности за връзката, с честотата и начина, както и за разврата на съпруга, отдаден на содомия с негрите от захарната му фабрика. Разказът, публикуван с едър, кървавочервен шрифт, отекна като гръм сред попарената местна аристокрация. Но всъщност нямаше верен нито един ред: Хувенал Урбино и Лукресия дел Реал бяха близки приятели от младежките си години и продължиха да дружат и след като всеки от тях си създаде семейство, но любовници никога не са били. Във всеки случай не изглеждаше, че публикацията има за цел да опетни името на доктор Хувенал Урбино, чиято памет се ползуваше с всеобщо уважение, а по-скоро да злепостави съпруга на Лукресия дел Реал, който предишната седмица бе избран за председател на клуб „Социал“. Скандалът бързо бе потушен. Но Лукресия дел Реал не стъпи повече в къщата на Фермина Даса и тя го изтълкува като признание на вината.

Много скоро обаче стана ясно, че и Фермина Даса не е предпазена от рисковете на своята класа. „Хустисия“ я атакува в единственото й слабо място: търговията на баща й. Когато той се изсели оттук против волята си, тя узна само един епизод от тъмните му сделки, така както й го разказа Гала Пласидия. По-късно, когато доктор Хувенал Урбино го потвърди след разговора си с губернатора, тя остана с убеждението, че баща й е станал жертва на клевета. А фактът бе, че двама правителствени агенти се представили със заповед за обиск в къщата пред Евангелската градина, претърсили я цялата, без да намерят каквото търсели, и накрая заповядали да се отвори гардеробът с огледални врати в някогашната спалня на Фермина Даса. Гала Пласидия, сама в къщата и без възможност да предупреди никого, отказала да го отвори, с извинението, че няма ключове. Тогава единият от агентите счупил огледалото с дръжката на револвера си и се оказало, че между дървото и огледалото имало кухина, натъпкана с фалшиви банкноти от по сто долара. Това било върхът на веригата от следи, които водели до Лоренсо Даса като последна брънка в голяма международна операция. Било майсторска фалшификация, защото банкнотите имали водните знаци на оригиналните: по химичен път, който направо приличал на магия, били изличени банкноти от един долар и върху тях били отпечатани банкноти по сто. Лоренсо Даса тогава се позовал на факта, че гардеробът бил купен много след омъжването на дъщеря му и трябва да е пристигнал в къщата със скритите в него банкноти, но полицията удостоверила, че гардеробът си бил там още откакто Фермина Даса ходела на училище. Никой освен самия него не е могъл да скрие фалшивото богатство зад огледалата. Само това разказа доктор Урбино на съпругата си, когато обеща на губернатора да изпрати тъста си обратно в родния му край, за да прикрият скандала. Но вестникът сега разказваше много повече.

Разказваше, че през една от многото граждански войни от миналия век Лоренсо Даса бил посредник между правителството на президента либерал Акилео Пара и някой си Йожеф К. Корженьовски, поляк по произход, който пребивавал няколко месеца тук с екипажа на търговския кораб „Saint Antoine“, плаващ под френско знаме, с цел да разплете някаква объркана сделка за оръжие. Корженьовски, който по-късно щеше да стане известен на цял свят като Джоузеф Конрад40, се свързал незнайно как с Лоренсо Даса, който откупил от него товара оръжие за сметка на правителството с всички редовни документи и платил в чисто злато. Според версията на вестника, Лоренсо Даса представил оръжията за изчезнали при недоказано нападение и отново ги продал на двойна цена на консерваторите, които воювали срещу правителството.

„Хустисия“ разказваше още, че Лоренсо Даса закупил на много ниска цена товар ботуши, останали в излишък на английската армия, по времето, когато генерал Рафаел Рейс основал Военноморския флот, и само чрез тази операция удвоил състоянието си за шест месеца. Според вестника, когато товарът пристигнал на това пристанище, Лоренсо Даса отказал да го приеме, защото били изпратени само десните ботуши, но когато митницата ги изнесла на търг, той бил единственият конкурент и ги закупил за символичната сума сто песос. По същото време негов съучастник купил при същите условия левите ботуши, получени от митницата в Риоача. Вече комплектовани, Лоренсо Даса се възползувал от политическото си роднинство с фамилията Урбино де ла Кале и продал ботушите на новия Военноморски флот с печалба две хиляди на сто.

Накрая „Хустисия“ съобщаваше, че Лоренсо Даса напуснал Сан Хуан де ла Сиенага в края на миналия век, но не за да търси по-добро бъдеще за дъщеря си, както той обичал да казва, а защото бил спипан в процъфтяващата си индустрия да смесва вносен тютюн със ситно нарязана хартия толкова умело, че и най-взискателните пушачи не можели за забележат измамата. Посочваха се също така връзките му е незаконно международно предприятие, което се занимавало доста успешно с нелегалното прехвърляне на китайци през Панама. В замяна на всичко подозрителната му търговия с мулета, подбила толкова името му, изглежда, била единственият му честен занаят.

Когато Флорентино Ариса стана от легло, все още с изранен гръб и за първи път с бастун вместо неизменния чадър, първото му излизане беше до дома на Фермина Даса. Не можа да я познае: по кожата й личаха следите на възрастта и бе толкова паднала духом, че нямаше желание да живее. Доктор Урбино Даса бе навестил два пъти Флорентино Ариса в неговото изгнание и му бе разказал в какво отчаяние е изпаднала майка му от публикациите в „Хустисия“. Първата я довела до такъв необуздаем гняв от изневярата на съпруга и предателството на приятелката, че се отказала от привичката да ходи в семейната гробница всеки месец, защото излизала от кожата си, че той не може да чуе от ковчега всички хули, които искала да му изкрещи: скарала се е покойника. Пратила да кажат на Лукресия дел Реал да се задоволи с утехата, че поне един истински мъж е минал през леглото й сред всички минали през него. От публикацията за Лоренсо Даса не се знаело кое я е засегнало повече, дали самата публикация или късното откритие на истинската самоличност на баща й. Но едно от двете или пък двете заедно я бяха съсипали. Косата й с цвят на чиста стомана, която така много облагородяваше лицето й, сега приличаше на жълти царевични коси, а красивите й очи на пантера не можеха да си възвърнат предишния блясък дори с искрите на гнева. Решението да не продължава да живее личеше във всеки неин жест. Отдавна бе отвикнала да пуши, затваряйки се в банята или по друг начин, но сега пак почна, и то за пръв път пред хората, с необуздано пристрастяване — отначало с цигари, които тя сама си свиваше, както винаги й бе харесвало, а после с най-простите, които се намираха на пазара, защото нямаше нито време, нито търпение да ги свива. Всеки друг мъж освен Флорентино Ариса би се запитал какво ли би могло да им отреди бъдещето — на един старец като него, куц и с гръб, натъртен като на магаре, и на една жена, която вече не копнееше за друго щастие освен смъртта. Но не и той. Той изрови една искрица надежда от развалините на бедствието, защото му се стори, че нещастието на Фермина Даса я възвеличаваше, гневът я разхубавяваше, озлоблението срещу целия свят й бе възвърнало дръзкия характер на двадесетте й години.

Тя имаше нова причина да благодари на Флорентино Ариса, защото по повод долните публикации той бе изпратил на „Хустисия“ едно нравоучително писмо за етичната отговорност на печата и за зачитането на чуждото достойнство. Не го публикуваха, обаче авторът изпрати копие в „Диарио дел Комерсио“, най-стария и сериозен вестник по карибското крайбрежие, и той го отпечата на първа страница. Беше подписано с псевдонима Юпитер и беше толкова обосновано, язвително и добре написано, че хората решиха, че негов автор е някой от изтъкнатите местни писатели. Беше самотен глас сред океана, по се чу надълбоко и надалеко. Фермина Даса разбра кой е авторът, без никой да й казва, защото разпозна някои възгледи, та дори една цяла фраза дословно от нравствените разсъждения на Флорентино Ариса. Затова го посрещна с възобновена привързаност сред безпътицата на своята угнетеност. Това беше по времето, когато Америка Викуня се озова една събота сама в спалнята на улица Вентанас и съвсем случайно, без да е търсила, откри в незаключения шкаф машинописни копия от размислите на Флорентино Ариса и ръкописните писма на Фермина Даса.

Доктор Урбино Даса се зарадва от възобновяването на посещенията, които толкова повдигаха духа на майка му. За разлика от сестра му Офелия, която пристигна от Ню Орлиънс с първия товарен кораб веднага щом научи, че Фермина Даса поддържа странна дружба с мъж, чиято репутация не беше от най-добрите. Тревогата й се превърна в криза още от първата седмица, като видя как фамилиарно и самонадеяно Флорентино Ариса влиза в къщата и сред какви шушукания и мигновени спречквания на годеници протичаха срещите им до късна вечер. Това, което за доктор Урбино Даса представляваше здравословно общуване между двама самотни старци, за нея беше порочна форма на тайна любов. Такава си беше Офелия Урбино винаги, толкова приличаше на доня Бланка, баба й по баща, сякаш тя я беше родила. Беше внушителна като нея, надменна като нея и живееше като нея във властта на предразсъдъците. Не беше в състояние да възприеме, че дружбата между мъж и жена може да е невинна дори на петгодишна възраст, та камо ли на осемдесет. В ожесточения спор по този повод с брат си тя каза, че единственото, което липсвало за пълното утешение на майка им, било Флорентино Ариса да се пъхне при нея във вдовишкото й легло. Доктор Урбино Даса нямаше смелост да й се противопостави, както никога не бе имал в нейно присъствие, обаче съпругата му се намеси, като спокойно оправда любовта на каквато и да било възраст. Офелия изпадна в бяс.

— Любовта е смешна на нашата възраст — кресна тя, — а на тяхната е свинщина.

Тя реши с такова настървение да прогони от къщата Флорентино Ариса, че разправията стигна до ушите на Фермина Даса. Тя я извика в спалнята си, както правеше винаги когато искаше да говори, без да я чуват прислужничките, и я помоли да повтори обвиненията си. Офелия не ги спести: сигурна била, че Флорентино Ариса, чиято слава на извратен не била тайна за никого, преследвал злепоставяща връзка, която била по-вредна за доброто име на фамилията, отколкото престъпленията на Лоренсо Даса и невинните авантюри на Хувенал Урбино. Фермина Даса я изслуша, без да каже дума, без дори да мигне, но когато дъщеря й свърши, тя бе съвсем друга: бе се завърнала към живота.

— Единственото, за което съжалявам, е, че нямам достатъчно сила да те набия за наглостта ти и злите ти помисли колкото заслужаваш — каза й тя. — Но още сега ще напуснеш тази къща и се кълна в костите на майка ми, че повече няма да стъпиш тук, докато аз съм жива.

Никаква сила не можеше да я разубеди. Временно Офелия отиде да живее в къщата на брат си и оттам изпращаше всевъзможни молби по високопоставени пратеници. Напразно. Нито посредничеството на сина й, нито намесата на приятелките й успяха да пречупят волята на Фермина Даса. Пред снаха си, с която винаги се бяха спогаждали заради народния си произход, тя най-сетне изпусна едно признание с цветистия език от младите си години: „Преди един век ми осраха любовта с този беден човек, защото бяхме прекалено млади, а сега искат да го повторят, защото сме прекалено стари.“ Запали цигара от фаса на предишната и изхвърли докрай отровата, която я разяждаше отвътре.

— Да вървят по дяволите — каза. — Ако ние, вдовиците, имаме някакво преимущество, то е, че вече няма кой да ни командува.

Нямаше какво да се прави. Когато Офелия се убеди окончателно, че всички средства са изчерпани, тя се върна в Ню Орлиънс. Успя да склони майка си само да се сбогува с нея, което Фермина Даса прие след много молби, по без да я допусне да влезе в къщата: бе се заклела в костите на майка си, които в онези мътни дни бяха единственото чисто, което й бе останало.