Любов по време на холера

А Флорентино Ариса си съществуваше в действителността, противно на нейните самовнушения. Когато тя пристигна със съпруга и сина си в ландото със златистите коне на пристана на презокеанския кораб за Франция, той беше там и ги видя, като слизат — както ги бе виждал толкова други пъти на обществени места — бяха безупречни. С тях беше и синът им, възпитан по такъв начин, че отсега проличаваше какъв щеше да бъде като възрастен — такъв, какъвто и стана. Хувенал Урбино поздрави Флорентино Ариса, като размаха весело шапка: „Отиваме да завладяваме Фландрия.“ Фермина Даса му кимна с глава и Флорентино Ариса свали шапка с лек поклон, а тя се вгледа в него без никакво състрадание към ранните щети на оплешивяването. Да, беше той, такъв, какъвто тя го възприемаше: сянката на някой, но на кого — никога не узна.

И Флорентино Ариса не беше в най-добрата си форма. Към ежедневната напрегната работа, към сложностите на бракониерството и безветрието на годините се бе прибавила предсмъртната криза на Трансито Ариса, чиято памет наближаваше края без спомени — почти бяло поле. До такава степен, че понякога се обръщаше към него, виждаше го да чете във вечното му кресло и изненадана го питаше: „А ти чий син си?“ Той всеки път й казваше истината, но тя бързо го прекъсваше.

— А я ми кажи едно нещо, сине — питаше го тя. — Аз коя съм?

Беше напълняла толкова много, че едва се движеше, и прекарваше деня в магазинчето, където вече нямаше нищо за продан, гиздеше се още от ставането си с първи петли, та чак до тъмни зори на другия ден, защото спеше съвсем малко. Слагаше си венци от цветя на главата, червеше си устните, пудреше си лицето и ръцете и накрая запитваше който се случеше наблизо как изглежда. Съседите знаеха, че тя очаква винаги един и същ отговор: „Сега си съвсем като Хлебарчицата Мартинес.“ Само тази самоличност, присвоена от героиня на една детска приказка, я удовлетворяваше. Тя продължаваше да се люлее, вееше си с букет големи розови пера и в един миг започваше всичко отначало: венеца от книжни цветя, мускуса на клепачите, червилото на устните, оловното белило на лицето. И отново запитваше някой наблизо: „Как изглеждам?“ Когато всички съседи вече я взимаха на подбив, Флорентино Ариса накара да разглобят за една нощ тезгяха и шкафовете с чекмеджета на старото магазинче, закова вратата към улицата, подреди помещението така, както я беше чувал да описва спалнята на Хлебарчицата Мартинес, и тя никога вече не попита коя е.

По съвета на чичо Леон XII повика една възрастна жена да се грижи за нея, но тя, горката, вечно беше повече заспала, отколкото будна, и понякога май също забравяше коя е. Така че Флорентино Ариса си оставаше вкъщи след работа, докато успееше да приспи майка си. Престана да играе домино в Търговския клуб и дълго време не се срещаше с малцината стари приятелки, които обикновено бе навестявал, защото нещо много дълбоко в сърцето му се бе променило след ужасното познанство с Олимпия Сулета.

Бе станало мълниеносно. Флорентино Ариса току-що бе закарал до дома му чичо Леон XII, посред една от ония октомврийски бури, от които после дълго трябва да се оправяме, когато видя от колата едно дребно, крехко момиче с рокля цялата във волани от органдин, която приличаше повече на булчинска. Тя тичаше паникьосана насам-натам, защото вятърът й бе изтръгнал чадъра и го бе запратил в морето. Той я прибра в колата и се отклони от пътя си, за да я закара до дома й, някогашна отшелническа килия направо срещу морето, пригодена за живеене, чийто двор, пълен с къщички за гълъби, се виждаше от улицата. По пътя тя му разказа, че се омъжила преди по-малко от година за един търговец на грънци от пазара, когото Флорентино Ариса бе виждал често на корабите от тяхната компания да разтоварва сандъци с всякакви глинени съдове за продан и с плетени клетки, пълни с гълъби, като тия, дето използуват младите майки по речните кораби, за да посят новородените си бебета. Олимпия Сулета принадлежеше сякаш към семейство оси не само заради вирнатото си задниче и нищожния бюст, ами заради всичко — и бакърената коса, и луничките, излезли от слънцето, и кръглите, живи очи, леко раздалечени, и мелодичния и гласец, който използуваше само за да каже умни и весели неща. Тя се стори на Флорентино Ариса по-скоро забавна, отколкото привлекателна, и я забрави веднага щом я остави пред дома й, където живееше с мъжа си, свекъра и други членове на семейството.

Няколко дни по-късно видя отново мъжа и на пристанището, но този път той товареше стока, вместо да разтоварва, и когато корабът вдигна котва, Флорентино Ариса чу съвсем ясно в ухото си гласа на дявола. Следобеда, като закара чичо Леон XII до тях, той мина уж случайно покрай къщата на Олимпия Сулета и я видя над стобора да храни пърхащите гълъби. Той я викна от колата: „Колко струва един гълъб?“ Тя го позна и му отвърна весело: „Не се продават.“ Той я попита: „Ами какво се прави, за да получи човек един?“ Без да престава да хвърля храна на гълъбите, тя му отговори: „Взима в колата си гълъбарката, като я срещне залутана в бурята.“ Вечерта Флорентино Ариса се прибра вкъщи с подарък от Олимпия Сулета: пощенски гълъб с метален пръстен на крачето.

На следващия ден по времето за хранене красивата гълъбарка видя подарения гълъб да се връща и помисли, че е избягал. Взе го да го разгледа и откри в пръстенчето навита хартийка: признание в любов. За първи път Флорентино Ариса оставяше писмена следа и тя нямаше да бъде последната, въпреки че този път бе проявил благоразумието да не се подпише. На другия ден, тъкмо когато Флорентино Ариса влизаше вкъщи след работа, едно момче му връчи клетка със същия гълъб и устното съобщение, че това тука му го изпраща госпожата с гълъбите и заръчва да му каже, че ако обича, да го пази хубаво в клетката, иначе пак ще му избяга, а тя му го връща за последен път. Почуди се как да го изтълкува — дали гълъбът бе изгубил бележката, или гълъбарката бе решила да се прави на ударена, или пък му праща гълъба, за да й го върне отново. Но ако беше последното, нормално би било тя да върне гълъба с отговор.

В събота сутринта, след като дълго размисля, Флорентино Ариса отново изпрати гълъба с друго писъмце без подпис. Този път не трябваше да чака до другия ден. Следобед същото момче му донесе гълъба в друга клетка със съобщението, че отново му връща избягалия гълъб и че завчера му го върнала от добро възпитание, а сега му го връща от съжаление, но повече наистина няма да му го връща, ако пак избяга. Трансито Ариса до късно се забавлява с гълъба, извади го от клетката, люля го в ръце, опита се да го приспи с детски песнички и по едно време забеляза, че в пръстена на крачето му имаше хартийка само с един ред: „Не приемам анонимни писма.“ Флорентино Ариса я прочете и сърцето му лудо заблъска, сякаш това бе връхната точка на първата в живота му любовна авантюра, а през нощта почти не можа да спи, като току скачаше от нетърпение. Рано на другия ден, преди да отиде на работа, той отново пусна гълъба с любовно писмо, подписано съвсем ясно с името му, и освен това втъкна в пръстена най-свежата, пламтяща и уханна роза от градината си.

Оказа се не толкова лесно. След три месеца обсада красивата гълъбарка отговаряше все същото: „Не съм от тия.“ Но продължи да приема посланията му и винаги се появяваше на беглите срещи, които Флорентино Ариса нагласяваше така, че да изглеждат съвсем случайни. Беше станал неузнаваем: любовникът, който никога не се показваше пред хора, най-алчният за любов, но пък и най-големият скъперник, който не даваше нищо, но искаше всичко и не позволи на никоя да остави следа в сърцето му, този дебнещ ловец сега най-открито се впусна в безразсъдството на подписани любовни писма, галантни подаръци, неблагоразумни обиколки покрай къщата на гълъбарката, дори имаше два случая, когато съпругът нито беше на пазара, нито бе заминал. За първи път от младежките си години насам той се почувствува пронизан от стрелата на любовта.

Шест месеца след първата среща те най-сетне се видяха насаме в каютата на един речен кораб, оставен за пребоядисване на пристана. Беше чудесен следобед. Олимпия Сулета се любеше радостно, беше като пърхаща гълъбарка и обичаше да стои гола с часове в ленивия отдих, който според нея съдържаше толкова любов, колкото и самата любов. Каютата беше раздигната и боядисана до половината, а мирисът на терпентин много подхождаше за спомен от един щастлив ден. Изведнъж в пристъп на невиждано вдъхновение Флорентино Ариса отвори кутия с червена боя, която беше близо до койката, топна показалец и нарисува на корема на красивата гълъбарка една кървава стрела, насочена към юг, като написа: „Тази хитруша е моя.“ Вечерта, забравила надписа, Олимпия Сулета се разсъблече пред съпруга си, а той, без дума да каже, без дори да му се промени нито дишането, нито нищо, отиде в банята, докато тя си обличаше нощницата, взе бръснача и я закла с един удар.

Флорентино Ариса узна това доста дни по-късно, когато укрилият се съпруг бе заловен и разказа пред вестниците причината за престъплението и как е била извършено. Години наред Флорентино Ариса се ужасяваше при мисълта за подписаните писма, броеше от колко години излежава присъдата си убиецът, който го познаваше много добре от сделките си по корабите, но се страхуваше не толкова от бръснача му, нито от обществения скандал, а най-вече да не би Фермина Даса да научи за изневярата му. През тези години на неспокойно очакване веднъж жената, която се грижеше за Трансито Ариса, се забави по-дълго на пазара заради неочаквания за сезона проливен дъжд и когато се върна вкъщи, я намери умряла. Седеше на люлеещия се стол, цялата както винаги изрисувана и накичена с цветя, а очите й изглеждаха толкова живи и усмивката — тъй дяволита, та жената чак след два часа разбра, че е умряла. Преди това обаче Трансито Ариса бе изровила изпод кревата делвите и бе раздала на махленските деца съкровището от златни бижута и скъпоценни камъни, разправяйки им, че можели да се ядат като бонбончета, та после така и не можаха да открият някои от най-ценните. Флорентино Ариса я погреба в някогашния чифлик Мано де Диос, известен още като Холерното гробище, и посади на гроба й розов храст.

Още при първите посещения на гробището Флорентино Ариса откри, че съвсем наблизо е погребана Олимпия Сулета, без надгробна плоча, обаче името и датите бяха изписани с пръст по още незасъхналия цимент на криптата и той ужасен помисли, че това е кървава гавра на съпруга й. Когато розовият храст цъфна, той оставяше по една роза на гроба й, ако наоколо нямаше никой, а по-късно й посади една издънка, отрязана от розовия храст на майка му. Двата храста се разрастваха така буйно, че Флорентино Ариса трябваше да носи градинарски ножици и други инструменти, за да ги поддържа в ред. Но не бе по силите му: след няколко години двата розови храста се разпростряха като шубрак между гробовете и доброто Холерно гробище оттогава почна да се нарича Гробище на розите, докато някакъв кмет, чужд на реализма на народната мъдрост, изкорени в една нощ розовите храсти и закачи на входната арка републиканския надпис: Общо гробище.

Смъртта на майката обрече Флорентино Ариса отново да робува на маниакалните си занимания: службата, стриктно редуващите се срещи с хроничните любовници, партиите домино в Търговския клуб, старите любовни книги, неделното ходене на гробището. Това беше ръждата на навика, толкова оскърбителна и страшна, но пък именно тя го предпазваше да осъзнае възрастта си. И все пак една декемврийска неделя, когато розовите храсти между гробовете вече бяха надвили градинарската ножица, той забеляза ластовиците, накацали по жиците на току-що прокараното електричество. Внезапно си даде сметка колко време бе изминало от смъртта на майка му и колко — от убийството на Олимпия Сулета, и колко още от онзи далечен декемврийски следобед, когато Фермина Даса му бе изпратила писмо, в което му казваше, че да, тя завинаги ще го обича. До този миг той се бе държал, сякаш времето минаваше за другите, но не и за него. Предишната седмица бе срещнал една от многото двойки, оженили се благодарение на неговите писма, и не можа да познае големия им син, който беше негов кръщелник. Измъкна се от неудобното положение с общоприетата преструвка: „По дяволите, ама той станал цял мъж!“ Продължаваше да се държи така дори и след като тялото започна да му изпраща първите сигнали за тревога — на него, който винаги бе имал желязното здраве на болнавите. Трансито Ариса често казваше: „Моят син е боледувал единствено от холера.“ Тя бъркаше холерата с любовта, естествено, и то много преди да се замъгли паметта й. Но въпреки това тя пак се лъжеше, защото синът й тайно беше боледувал шест пъти от бленорея, макар лекарят да твърдеше, че не били шест, ами едно и също заболяване, което се проявявало след всяко загубено сражение, но никой мъж, и особено той, не го смяташе за болест, ами за боен трофей.

Едва навършил четиридесет години, му се наложи да отиде на лекар, защото изпитваше неопределени болки в различни части на тялото. След многобройни прегледи лекарят му каза: „От възрастта е.“ Той си отиваше всеки път вкъщи, без дори да се запита дали всичко това има нещо общо с него. Защото единствената отправна точка в миналото му беше мимолетната любов с Фермина Даса и само онова, което имаше нещо общо с нея, имаше нещо общо със сметките в неговия живот. Затова в деня, когато забеляза ластовиците по електрическите жици, той прехвърли наум миналото си до най-далечния спомен, прехвърли случайните любови, неизброимите препятствия, които трябваше да преодолее, за да стигне до ръководен пост, безчетните злополуки, предизвикани от ожесточената му решимост Фермина Даса да бъде негова и той неин над всичко и въпреки всичко; и едва тогава откри, че животът му отминава. Усети как отвътре го разтърсват ледени тръпки, та чак му притъмня, изпусна градинарските инструменти и трябваше да се подпре на зида на гробището, за да не го повали първият удар на старостта.

— По дяволите — каза си той ужасен, — изминали са тридесет години!

Така беше. Тридесет години, които бяха минали и за Фермина Даса, естествено, но за нея те бяха най-приятният и съзидателен период в живота й. Ужасните дни от замъка Касалдуеро бяха изхвърлени на бунището на паметта. Тя живееше в новата си къща в квартал Ла Манга, напълно господарка на съдбата си, заедно с един съпруг, когото пак би избрала измежду всички мъже на света, ако трябваше отново да избира; с един син, който продължаваше традицията на рода в Медицинския факултет; и с една дъщеря, която толкова приличаше на нея, когато беше на същите години, та понякога я смущаваше усещането, че се вижда повторена. Още три пъти бе ходила в Европа след онова злощастно пътуване, на което смяташе, че тръгва, за да не се върне никога повече в този печен ужас.

Бог трябва да беше чул най-сетне нечии молитви — на втората година от пребиваването им в Париж, когато Фермина Даса и Хувенал Урбино тъкмо почваха да търсят останките от любов из развалините, една среднощна телеграма ги събуди с вестта, че доня Бланка де Урбино е тежко болна, и почти веднага пристигна друга с вестта за смъртта й. Отпътуваха незабавно. Фермина Даса слезе от кораба в траурна туника, чиято ширина не успяваше да прикрие състоянието й. Беше отново бременна и новината породи една популярна песничка — по-скоро закачлива, отколкото заядлива, чийто припев се задържа на мода до края на годината: „Какво ли си имаш, красавице, в Париж, че идеш ли, се връщаш тука да родиш?“ Въпреки простоватите думи доктор Хувенал Урбино години наред поръчваше да я пеят на празненствата в клуб „Социал“, за да изтъкне високия си дух и благоразположение.

Аристократичният замък на маркиз Де Касалдуеро, за чието съществуване и герб така и не бяха открити достоверни сведения, бе продаден първо на градската съкровищница за прилична цена, а по-късно препродаден за цяло състояние на правителството, след като един холандски изследовател бе почнал да прави разкопки, за да докаже, че точно там се намирал истинският гроб на Христофор Колумб: петият поред. Сестрите на доктор Урбино отидоха да живеят в манастира на салезианките27, но без да дават обет, а Фермина Даса остана в старата си бащина къща, докато завършат вилата в Ла Манга. Влезе в нея с твърда стъпка, влезе, за да разпорежда, обзаведе я с английската мебел, донесена от сватбеното пътешествие, и с допълнителните неща, пристигнали след пътуването за сдобряване, като от първия ден почна да я пълни с всякакви екзотични животни, които лично ходеше да купува от антилските платноходи. Влезе с възвърнатия си съпруг, с добре възпитания син и с дъщерята, родена четири месеца след завръщането им, която кръстиха Офелия. Доктор Урбино от своя страна проумя, че е невъзможно да си възвърне съпругата така пълно, както по време на сватбеното пътешествие, защото тъкмо тази част любов, която той желаеше, тя бе отдала на децата заедно с повечето от времето си, но той се научи да живее и с остатъците, та дори да бъде щастлив. Дълго мечтаната хармония достигна кулминацията си, където най-малко очакваха: на една галавечеря поднесоха изключително вкусно ястие, което Фермина Даса не можа да познае от какво е. Започна с една добра порция, но толкова й хареса, че си взе още една, и тъкмо съжали, че заради добрия тон не може да си сервира трета, когато разбра, че току-що е изяла с неподозирана наслада две препълнени порции патладжаново пюре. Загуби с достойнство: оттогава във вилата в Ла Манга се поднасяха патладжани под всевъзможна форма и тъй често, както в замъка на маркиз Де Касалдуеро, а всички толкова ги обичаха, че на стари години доктор Хувенал Урбино развеселяваше свободните мигове, повтаряйки, че иска да има още една дъщеря, за да я кръсти Беренхена28 Урбино.

Фермина Даса тогава вече знаеше, че личният живот за разлика от светския е променлив и непредвидим. Затрудняваше се да установи същинската разлика между деца и възрастни, но в последна сметка отдаваше предпочитанието си на децата, защото те имаха по-верен критерий. Достигнала вече зрелостта, неподвластна на измамни илюзии, тя почна да предусеща разочарованието, че никога не можа да бъде такава, каквато мечтаеше да стане като млада в Евангелската градина, а се бе превърнала в нещо, което не смееше да назове дори пред самата себе си: една луксозна слугиня, В обществото вече бе станала най-обичаната, най-харесваната, затова и най-много вдъхваща страхопочитание, но в управлението на дома към нея се предявяваха изключително строги изисквания без никаква прошка. Тя винаги имаше чувство, че живее живот, даден й на заем от съпруга: беше пълновластна господарка на една огромна империя на щастието, създадена от него и само за него. Знаеше, че той я обича над всичко, повече от всекиго другиго на света, но само за себе си: беше на свещенослужение при него.

Ако нещо й действуваше убийствено, то бе непрекъснатата верига на всекидневното хранене. Защото ястията не само трябваше да бъдат готови навреме, но да бъдат съвършени и точно тези, които той искаше, без да го питат предварително. Ако тя го попиташе някой път, просто като един от безбройните безполезни домашни ритуали, той отговаряше, без да вдигне поглед от вестника: „Какво да е.“ Казваше го искрено, по своя приветлив начин, защото по-непретенциозен съпруг човек не можеше да си представи. Но седнеха ли да се хранят, то не биваше да бъде какво да е, ами точно каквото той искаше, без никаква грешка: месото да няма вкус на месо, рибата да няма вкус на риба, свинското да няма вкус на сланина, пилето да няма вкус на перушина. Дори когато не беше сезон за аспержи, трябваше да му намира на каквато и да било цена, та да се радва той на уханната си урина. Тя не винеше него, винеше живота. Но пък той беше безпощаден персонаж от живота. Достатъчно беше и най-лекото подозрение, за да отстрани чинията пред себе си с думите: „Това ястие е готвено без любов.“ За тези неща въображението му нямаше граници. Веднъж, още неопитал отварата от лайкучка, той я върна с думите: „Тази помия има вкус на прозорец.“

И тя, и прислужничките се смаяха, защото не бяха чували някой някога да е пил варен прозорец, по като вкусиха отварата, опитвайки се да разберат, разбраха — имаше вкус на прозорец.

Той беше съвършеният съпруг: никога не вдигаше нищо от пода, не гасеше лампите, пито затваряше вратите. В полумрака на утрото, като се окажеше, че му липсва някое конче, тя го чуваше да казва: „Човек трябва да има две съпруги, една за обичане и друга — да му шие копчетата.“ Всеки ден при първата глътка кафе и първата лъжица димяща супа той надаваше сърцераздирателен вой, който вече никого не стряскаше: „Ако някой ден напусна тази къща, да се знае, че е, защото ми омръзна вечно да ходя с изгорен език.“ Твърдеше, че готвели най-вкусните и разнообразни обеди все в дните, когато взимал пургатив и не можел да ги опита, и толкова беше сигурен, че това е едно коварство на съпругата му, че накрая не взимаше разхлабително, ако не вземеше и тя.

Измъчена от неговото неразбиране, тя пожела един необикновен подарък за рождения си ден: той да поеме за един ден домашните работи. Доктор Хувенал Урбино прие развеселен и наистина влезе във владение на къщата още от съмнало. Поднесе великолепна закуска, но забрави, че тя не обича пържени яйца и не пие кафето с мляко. После даде разпореждания за обяда в чест на рождения ден, на който бяха поканени осем души, нареди да се разтреби къщата и така се престара в усилията да се справи по-добре от нея, че още преди пладне той се предаде, и то без ни най-малко чувство на срам. От самото начало установи, че изобщо няма представа кое къде се намира, и особено в кухнята, а слугините го оставиха да обръща всичко с краката нагоре, докато търсеше всяко нещо, защото и те се бяха включили в играта. В десет часа още не беше решено какво ще се приготвя за обяда, защото още не бяха приключили почистването на къщата и оправянето на спалнята, банята остана неизмита, той забрави да сложи тоалетна хартия, да смени чаршафите и да изпрати кочияша за децата, освен това обърка задълженията на слугините: на готвачката нареди да оправи креватите, а камериерките прати да готвят. В единадесет часа, малко преди да дойдат гостите, хаосът в къщата бе толкова голям, че Фермина Даса, умирайки от смях, пое командуването в свои ръце, но не с тържествуващ вид, както бе искала, а затрогната от съжаление към домакинската безполезност на съпруга си. Той се измъкна от поражението с вечния си довод: „Поне не бях толкова зле, колкото би била ти, ако се хванеш да лекуваш болните.“ Но урокът се оказа полезен, и то не само за него. С течение на годините двамата по различни пътища бяха стигнали до мъдрия извод, че нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта — иначе и не биха били в състояние да живеят заедно, нито да се обичат.

В разгара на новия си живот Фермина Даса срещаше Флорентино Ариса по различни обществени прояви толкова по-често, колкото повече той израстваше в службата, но свикна така бързо с присъствието му, че неведнъж от разсеяност забравяше да го поздрави. Често чуваше да се говори за него, защото в търговските среди неговото предпазливо, по неудържимо издигане в КРК беше постоянна тема. Забелязваше как маниерите му стават по-изтънчени, а стеснителността му се разсейва като загадъчна далечина, лекото напълняване му стоеше добре, отиваше му улегналостта на възрастта и достойно понасяше безмилостното оплешивяване. Единственото, с което продължаваше все така да предизвиква времето и модата, бяха мрачните му одежди, анахроничните сюртуци, вечно същата шапка, поетичните ленти вместо вратовръзки, взети от магазинчето на майка му, ужасяващият чадър. Фермина Даса свикна да го възприема по нов начин и вече не го свързваше с унилия юноша, който сядаше да въздиша по нея под вихрушката пожълтели листа в Евангелската градина. Във всеки случай никога не й стана безразличен и винаги се радваше на добрите новини, които научаваше за него, защото те малко по малко облекчаваха чувството й за вина.

Въпреки това, когато вече го смяташе изличен от паметта си, той отново й се яви откъдето най-малко очакваше, превърнат в призрак на носталгията й. Вече бе усетила първия полъх на старостта, когато взе да изпитва и чувството, че нещо непоправимо се е случило в живота й, всеки път като чуеше да гърми преди дъжд. Това беше неизлечимата рана от самотната гръмотевица, прокънтявала из камънаците всеки октомврийски ден точно в три часа следобед в планината Вилянуева, а споменът за нея почваше да й изглежда все по-скорошен с напредването на годините. Докато новите спомени се объркваха в паметта й само след няколко дни, то спомените от прословутото пътуване из родния край на братовчедката Илдебранда ставаха тъй живи, сякаш бяха от вчера, с извратената яснота на носталгията. Спомняше си планинското селце Манауре, единствената му права и зелена улица, птиците, предвестници на добра съдба, къщата на ужасите, където се събуждаше посред нощ, плувнала в непресъхващите сълзи на Петра Моралес, умряла от любов преди много години в същото легло, в което спеше тя. Спомняше си вкуса на тогавашната гуаяба, който никога повече не бе откривала, предзнаменованията — толкова силни, че шушненето им можеше да се сбърка с шепота на дъжда, виждаше отново топазените следобеди в Сан Хуан дел Сесар, когато излизаше на разходка със свитата оживени братовчедки и стискаше зъби да не й изскочи сърцето, като наближаваха телеграфната станция. Продаде набързо бащината си къща, защото вече не можеше да понася мъката по юношеството, гледката на запустялата градина пред балкона, пророческия аромат на гардениите в горещите нощи, уплашения си израз от портрета й на старинна дама от оня съдбовен за нея февруарски следобед; и докъдето и да се върнеше паметта й в онези времена, тя все се натъкваше на спомени за Флорентино Ариса. Но беше достатъчно благоразумна, за да си даде сметка, че не са любовни спомени, нито пък разкаяние, а образът на някакво неудовлетворение, което оставяше по лицето й следи от сълзи. Без да знае, тя бе заплашена от същия оня капан на съжалението, погубил много от нищо неподозиращите жертви на Флорентино Ариса.

Вкопчи се за съпруга си. И тъкмо по времето, когато той най-много се нуждаеше от нея, защото с десет години неизгодна преднина бе почнал да се лута сам сред мъглите на старостта и с още по-голямата несгода, че е мъж и по-слаб. Вече толкова се познаваха един друг, че още преди да навършат тридесет години брачен живот, те бяха сякаш едно и също, разделено на две същество, и се сконфузваха, задето много често си отгатваха мислите, без да искат, или пред хора изпадаха в смешното положение единият да изрече това, което другият току-що се е канел да каже. Заедно бяха преодолели ежедневните разногласия, мигновените омрази, дребнавостите и лъжливото блаженство от съпружеското съзаклятие. През този период те се обичаха най-добре, без бързане и прекаляване, като и двамата съзнаваха и бяха благодарни за невероятните си победи над превратностите на съдбата. Животът им бе отредил и занапред нови смъртни изпитания, разбира се, но вече нямаше значение: те бяха доплували до отвъдния бряг.