Маргина, Бойко и другите

Глава 21

Срещата със Серафим се разби съвсем според очакванията ми. Двамата с Тупана влязохме в склада. Забелязахме, че докато останалите бачкатори бъхтеха здраво, Фиката беше приседнал в единия ъгъл, отпиваше от бутилка кола и играеше някаква игра на телефона си. Пребледня, като ни видя. Имаше неприятни спомени и от двама ни.

— Така ли бачкаш бе, Фика? — попитах го аз.

— Жоре, тук съм за прикритие! — потвърди думите на Крейзи Фиката.

— А онези пичове как се навиват да работят вместо теб?

— Освен че им оставям цялата си заплата, им давам по някой лев отгоре — ухили се глуповато той.

— Ще те чакам след малко на изхода. Трябва да се поразходим. Имаме да си говорим за нещо важно!

— Ама, Жоре, нали няма да ме биеш? — проплака той.

— Стига да не ми дадеш повод.

— Моля те, обещай ми, обещай ми! — разрида се той.

— Знаеш, че не обичам да ти давам празни обещания. Всичко си зависи от теб.

Десетина минути по-късно Фиката се настани в колата ми. Освен Тупана с мен водех и Муерте — един от новите ми охранители. Беше мелез — баща му египтянин, майка му българка. Вманиачен културист. Последния месец му бях отпуснал пари за химия и сега мозъкът му се бе размътил напълно. От години Тупана си биеше хормона на растежа, който увеличаваше хипофизната жлеза. Понеже не разполагаше с достатъчно пари, си купуваше от най-евтиния — руско производство, за който се говореше, че го изолирали от трупове. Муерте бе заложил на нещо още по-силно — животински хормон, който биеха на състезателните коне. И двамата изпадаха в странни състояние под въздействието на тежката химия. Определено се чувстваха много изнервени. За зла участ Серафим се оказа край тях точно в такъв момент.

Тупана отби колата в близката горичка до Зоологическата градина. Беше съвсем близо до склада на Фиката.

— Казвай, Фика, с какво се занимаваш? — подкарах го веднага аз.

— Пласирам контрабандни дискове на „Славейков“ — разтрепера се като лист той.

— Ок, значи изобщо не си се променил! Ако се сетиш нещо, аз съм наблизо — затворих вратата на колата аз.

След десетина минути Муерте гордо ми донесе диктофона, който оставих да запишат изповедта му. Фиката обясняваше с подробности как продавал хероин за Тони Клюна. Били се запознали чрез брата на Клюна, Стоян. Добре знаех, че братът на Клюна се казва Камен и затова кимнах на Муерте да повторят сеанса.

— Шефе, той е на умирачка, но иска да говори с тебе! — дойде след малко той.

— Какво му направихте?

— Аз само го душа, но не знам защо му потече кръв от ушите — въртеше очи учуден съвсем затъпелият Муерте.

— Доведете ми го тук, в храстите!

За около двайсетина минути Фиката беше станал неузнаваем. Дрехите му омазани с кръв, очите му полузатворени и подпухнали, а на гърба му, под разкъсаната фланелка се виждаха следи от юмруци.

— Искал си да говориш с мен? Слушам те!

— Жоре, аз бачкам при Пепи Щангата! — това вече ми прозвуча по-достоверно.

Щангата беше един от най-близките хора на Маргина и Димата. Прекара доста години като обикновен портиер в офиса. В последно време явно бършеше нещо сериозно, защото се мотаеше с S класа и около него имаше охрана. Сам наричаше себе си Фюрера. Беше нисък, русоляв тип, изглеждаше почти като двойник на Големия Маргин. Напоследък все по-често чувах, че прави опити да пробие в бизнеса с хероин.

— Какъв си му на Щангата?

— Вършач, Жоре — чистосърдечно си призна Серафим.

— Е, и какво си свършил досега?

— Доста неща — заби поглед в земята той.

— Не ме мотай! Говори с имена, за да не потретим сеанса!

— Застрелях някакъв си Руснака във Велико Търново.

Знаех за случая и му повярвах, тъй като бе в типично неговия гафаджийски стил. Този го бяха простреляли пред дома му, след което се довлякъл сам до болницата. Само ненавременните действия на лекарите не можаха да го спасят.

— И знаеш ли защо трябваше да го убиеш?

— Нямам никаква идея! Аз съм просто наемник.

Аз обаче знаех. Преди време същият този Руснак беше измамил Димата при някаква житна сделка. Месеци по-късно джипът на Димата, управляван само от шофьора му, гръмна на път за дома му. Поли беше още жив и Младен убеди Димата, че това е негово дело, изпълнено от Женята. След повече от година, докато бяхме в една дискотека, Димата дойде и се извини на Женята и Пехливанов заради случката. Разбрал, че бомбата заложили някакви „болярски“ гъзари.

Затова сега набързо вързах нещата.

— Аз раних и брата на Клюна, Жоре!

— И това е нормално за теб — бях чул, че бяха стреляли по него с автомат. И там се беше провалил. Малкия Клюн се беше измъкнал с дребни наранявания.

— Има ли нещо, което да си свършил като хората?

— Да, отнесох с картечница главата на Тошко Матов. Обърках го с Джамов — прехапа устните си Фиката.

Това съвсем ме втрещи. Тошко Матов бе съдия по борба, а синът му — най-добрият приятел на Фиката. Често дори преспиваше в дома им. Чичо Тошко беше един от най-добрите хора, които познавах. Бе му помагал за какво ли не.

— Ти това за постижение ли го смяташ бе, боклук? — заудрях го. Тупана и Муерте скочиха да помагат, но аз им креснах да се прибират в колата.

— Ти си виновен, Жоре! — присви се от болка, но гласът му чак стържеше с твърдите си нотки. — Ти ме направи такъв! Биеше ме и ми се караше за всичко… Унижи ме по най-гнусния начин…Въпреки че отдавна не работя за теб, всеки миг гласът ти кънтеше в главата ми… Преследваше ме… на всяка крачка го чувах! Бях ужасен, че мога да направя грешка… че няма да си доволен от мен… и пак грешах… Ти беше моят идол… И моят кошмар!

— Никога не съм те карал да убиваш! — едва успях да кажа, потресен. Тази изповед ме смаза за секунди.

— А как да си върна уважението, след като ме накара да си забия четка в гъза? Имаш ли представа как съм се чувствал след това?

— Това не го ли направи заради Петя? — в този миг ми се искаше да не се чувствам виновен.

— А на теб кой ти дава право да се изживяваш като Господ? И да предопределяш съдбата ми. Петя можеше да бъде всякаква, курва, боклук… парцал… Но това си беше мой избор.

Фиката беше прав. Бях го унищожил заради шибаните правила на организацията, които така стриктно спазвах. Не беше виновен и за смъртта на Тошко Матов.

Бях проследил вестниците. Същия ден, докато в едната зала Тошко Матов провеждал тегленето на борците за предстоящото републиканско първенство, в съседната зала Джамов играел футбол с приятели. Фиката чакал притаен с картечницата на близкото кръстовище да излезе черната S класа на Джамов. За зла участ пръв от залата излязъл Тошко Матов с неговия колега Янчо Костадинов, който наскоро също си купил подобен черен мерцедес. Предложил на чичо Тошко да го хвърли до вкъщи, вместо да се влачи с градския транспорт. Вероятно моят глас отново е прокънтял в съзнанието му и с един откос е отнесъл главата на Тошко Матов с убеждението, че е изпълнил задачата и Джамов вече е на оня свят.

Нямаше за какво да го виня. Това беше една голяма ирония на съдбата.

Част от нашия прокълнат свят, в която аз бях въвел Серафим Антонов — Фиката.

Стегнах се. Моментът не беше подходящ за сантименталности. Все още ми липсваше основната информация — кой е убил Стоил.

— За какво ти е да знаеш, Жоре — след кратко мълчание промълви Фиката. — Стоил не ти беше близък. Ще ме предадеш ли, ако ти кажа?

— Ти вече ми разказа достатъчно неща, за които мога да те предам. Знаеш, че няма да го направя — успокоих го аз.

— Димата го организира — отговори с пълно безразличие.

— Ти откъде знаеш?

— Димата бе поръчал на Пешо да ме доведе, да се запознаем. Опитваше се да ме нахъса да поема поръчката за Бай Миле — изненада ме Фиката.

— Нямах идея, че и Димата е искал да се отърве от Милчо.

— Аз си замълчах, но Пепи Щангата каза, че с него ще е много трудно. Бай Миле бил голям професионалист. Тогава Димата се ядоса и се изпусна: „Той и Стоил беше голям професионалист, а излетя с асансьора с триста!“ Явно беше дрогиран, сякаш говореше на себе си. „Голяма работа беше този Стоил“ — и това го повтори на няколко пъти. — Беше изчислил всичко, без едно, че аз и Маргина построихме сградата на БулИнс и предварително определихме кабинетите на всички. Маджо се спаси, защото се отказа от собствен кабинет. А Стоил с удоволствие се намести в този над моя и на Маргина. Бяхме монтирали подслушвателни в стената на кабинета му и месеци наред слушахме как изсипва злоба срещу нас. Обясняваше на приближените си, че наближава краят на „тия боклуци, на които тъпча главите им сега“.

— И ти си сигурен, Фика, че това Димата го каза пред теб? — попитах го внимателно аз. Не можех да допусна, че играч от класата на Димата можеше да си позволи да говори така.

— Заклевам се, Жоре!

Знаех, че Фиката нямаше откъде да знае тия подробности, ако някой не му ги беше казал, а и едва ли имаше чак такова въображение, за да ги измисли.

— Пускам те да си ходиш — сложих ръка на рамото му. — Кажи ми само кой е сложил взрива. Съмнявам се Маргина и Димата да са се наели лично с това!

— Нямам идея… разказах ти абсолютно всичко, което знам — надигна се тежко от земята Фиката.

Гледах го как бавно се отправи към изхода на горичката, с отпуснати рамене, сякаш половината свят се бе стоварил върху плещите му. Стоях дълго бреме така в храстите с другата половина, върху моите рамене. Цялата мръсотия започна да ми идва в повече.