Маргина, Бойко и другите

Глава 5

Охранителите на Маджо бяха обградили отвсякъде тенис кортовете в Банкя, където трябваше да се срещнем с него. Двамата с Тупана бяхме на около десетина метра, на едно леко възвишение, откъдето ги виждахме, а те нас — не.

— Погледни ги тия тулупи, Жорко — обади се Тупана, докато оглеждаше. — Само за украса стават.

Той беше напълно прав. Явно след смъртта на Поли охраната на Маджо се бе отпуснала. Смятаха го за Господ Бог. Без никакви врагове. В интерес на истината, донякъде имаха основание. Вече целият подземен свят знаеше, че Маджо бе убил Поли, и това му бе вдигнало акциите до небето. Никой не можеше да си обясни как е намерил убийци, как ги е пратил до Аруба да убият Поли и на всичко отгоре се бяха измъкнали невредими. След петгодишно отсъствие от престъпната сцена, докато се правеше на банкер, Маджо се бе завърнал с гръм и трясък като безспорен хегемон.

Огледах отново охранителите. Един чоплеше семки, друг пушеше замислено, а останалите бяха изпаднали в оживен разговор помежду си. Между впрочем, знаех как протичат разговорите — обсъждаха дали ще вземат тази седмица аванс или някакви премии. Хвалеха се кой каква нова пичка е изпукал, а по-задръстените пробутваха креватните подвизи с жените си.

Реших да им демонстрирам леко превъзходство. Не беше лошо да ги респектирам от време на време, а и така доказвах професионализма си пред Маджо. Заобиколихме по една стръмна пътечка и се озовахме в тила им. Докато се спускахме по пътеката, Тупана не спря да мърмори:

— Защо правим глупости сега? Тия дебили, ако ни усетят и не ни разпознаят, като нищо ще ни изпозастрелят от страх.

Това беше точно така, но аз обичах рисковете. А най-вече, когато бях убеден, че доминирам над другите. Тогава не ме интересуваше дали рискът, който поемам, е голям. Просто рискувах.

Сто и седемдесет стокилограмовият шеф на охраната на Маджо, Бабаса, се бе подпрял на оградата на кортовете, като последната преграда към боса си. Бяхме на четири-пет крачки пред него и вече бях готов да му се обадя, за да не стане някой гаф, когато чух силното му хъркане. Беше заспал прав. Направих знак на Тупана да мине настрани, доближих се до него, подпрях двата си пръста в гърба му, имитирайки пистолет.

— Бум! — Бабаса така се стресна, че се завъртя. Под тежестта му вратата се счупи. Другите моментално извадиха оръжие. Изненада ме, че по-бързо реагира охраната на Стоил, която също бе там. До един бивши барети и наистина неслучайни хора. До средата на 80-те години работеха в елитното подразделение на Специализирания отряд за борба с тероризма. След падането на комунистическия режим от професионалните барети не остана един свестен. Сега там работеха само чекиджии.

— Наш човек! — извика силно Бабаса и овладя положението. — Свалете оръжието!

В този момент се показа и Маджо с ракета в ръка. Определено много бързо схвана ситуацията и лицето му се разтегна в усмивка. Хвана ме под лакът и ме поведе към близките храсти. И както бе гърбом, подвикна на Стоил, който любопитно се бе приближил:

— Мои хора са, Стоиле! Спокойно! Идвам след малко! Никак не беше лоша демонстрацията ти — продължи той все така благоразположен. — Сега моите ще имат едно наум. Дори не е нужно да им се карам. Сами ще си вадят изводи от грешките си. Но според уговорката трябваше да ми се обадиш, като наближиш. Не искам да те вижда Стоил. Не че му нямам пълно доверие, но така е по-добре за теб! А пък и тези, моите, сега ще те намразят здраво — с неприкрито задоволство се захили Маджо.

Стана ми малко криво. В постоянното си желание да съм над другите, се бях преебал. През последната година охранителите на Маджо видимо показваха, че ме харесват. Явно и той го бе забелязал, щом сега злорадстваше. Принципно бяха добри момчета и никой от тях не носеше душа на престъпник. Затова тайно се надявах, че ако на някоя от срещите ни Маджо ми бе подготвил изненада, те биха ме предупредили по един или друг начин. А сега излизаше, че се опитвам да им изям хляба.

— Направи ли запис на Пехливанов? — извади ме от мислите ми Маджо.

— Не съм, а и не смятам да правя за в бъдеще. Ти ме превърна в звукозаписно студио. Смешно е след всичко, което направих за теб, все още да ми нямаш доверие.

— Никога не съм казвал, че ти нямам. Просто ми бе забавно да го чуя какво говори.

— Е, мога и да ти го преразкажа.

— Нещо опасно ли е? — сепна се Маджо.

— Нищо конкретно… Мисли да продължава да се бори докрай. Казва, че се дразни от факта, че се правите на дърти мафиоти.

— Що, като е факт, се дразни? — отговори ми с въпрос Младен. — Я го питай следващия път кой през последните години свърши сериозните неща в България? При това ние сме си извоювали всичко сами! — разпали се още повече Маджо. — По време на войната в „Дескрим“ мен ме стреляха, биха, без малко дори не ме наебаха — развесели се Маджо на собственото си остроумие. — А той какво е направил? Просто открадна парите на Поли.

— Предлагам ти да не го подценяваш — погледнах го аз.

— О-о-о, в никакъв случай. Вече знам доста неща за него. Разказаха ми как умее да надъхва хората си. А и обичал да дава обещания, които никога не изпълнява? — погледна ме въпросително Маджо.

— Така е! В това отношение поне си приличате — срязах го аз.

— Разбра ли… — прокашля се Маджо, колкото да отклони темата, макар че леко почервеня, — че тези дни пратих Димата да преговаря с него?

— Не, сега го чувам от теб!

— Ех, значи твоят псевдо приятел не е никак откровен с теб! Димата изигра ролята на подводница — продължи непринудено Маджо. — Казал му: „Жорка, Маджо и Бай Миле са сериозни хора, видя какво направиха с Поли. Едва ли ще те забавят много и теб!“ „Какъв ти е кярът да ме отваряш, нали работиш с тях?“ — отвърнал му Пехливанов. „Така е, ама знам, че Маджо е голям тиранин, а с теб и Поли добре си поживяхме последните пет-шест години… Пихме, ядохме, ебахме, щавехме и бихме, който си поискаме. Имам някакъв сантимент към теб. Все пак не си забравил, че аз дойдох единствен на погребението на Поли, въпреки упреците, които си навлякох от Маджо и Маргина“ — продължил Димата. „Значи да разбирам, че и Маргина, с когото сме пили, яли и ебали, вече е срещу мен?“ — запитал го Пехливанов. „Няма друг избор, Жорка! — поклатил глава Димата. — Нашите пари ги държи той, на практика сме длъжни да му робуваме.“ „Защо не тръгнете тогава с мен?“ — продължил да упорства Пехливанов. „Защото ти си никой, приятелю! Имаш готовите пари на Поли, но никакъв бизнес. Няма как да надделееш“ — присмял му се Димата. „Това само Господ го знае! — отвърнал му Пехливанов. — аз вярвам, че съм прав и той ще ме пази! И предай на Маджо, който те е пратил да ме записваш, да си го завира по всички дупки. А ако не е доволен от това как го ебе Бай Миле, нека да ми се обади, аз ще го задоволя!“

Това последното, което Маджо ми разказа за ебането, сякаш го възбуждаше и усетих искреното му задоволство. Накара ме да се замисля дали не е прикрит гей. А и често, като ме прегръщаше, леко ми опипваше рамото с фините си пръсти. Дори бях забелязал, че ме гледа влюбено, или поне така ми се струваше.

— Ти откъде си сигурен, че разговорът им е протекъл точно така? — попитах го.

— Еех, дадох и на Димчо едно такова устройство като твоето да го запише. А Димата, като стара лисица, е успял да вкара упреците си към мен, защото не смее да ми ги каже в очите… Жоро, Жоро… — въздъхна тежко Маджо. — Никак не ми е леко на мен. Грам не се заблуждавам, че Димата и Маргина чакат да видят кой ще вземе превес в този двубой. И ако Пехливанов успее, веднага биха минали на негова страна. А има и нещо друго, което не знаеш… Пехливанов се е чул още на другия ден след смъртта на Поли с Жоро Илиев. Говорили са си цели единадесет минути — усмихна се благо Маджо. — Знаеш, че куките ми предоставят такива записчета. Малкия Черешар (така Маджо наричаше Жоро Илиев) го е уверил, че може да разчита на него. Но сега батко ти Младенчо ще пусне това записче на Мето Илиянски и ще стане голяма интрижка. Мето и без това постоянно протестира, че върти целия ВИС, докато Черешара купонясва и прибира по-големия пай от дрогата. И ако от Поли имаше респект и си деляха улицата петдесет на петдесет, в никакъв случай няма да иска да пусне такава аванта на Пехливанов. А идеята на Малкия Черешар ми е ясна. Иска да взема процент и от другата страна, още повече че иска да прибере част от милионите на Поли, като вкара онзи глупак в някакъв измислен бизнес.

— А ти защо мислиш, че Мето ще ти се върже — гледах го изумен. Схемата му беше невероятно проста, но ефектна. Без да си мръдне пръста, щеше да разбие ВИС и да отстрани Пехливанов.

— Как няма да се върже тоя боклук? — озлоби се изведнъж Маджо, — Навремето, когато градихме охранителните фирми, той беше обикновен крадец, който прескачаше по балконите, аз съм го вкарал в тези структури, сега ми е длъжен! А и нали ти казвам, че записът, който ще чуе, няма да му хареса — за миг усети, че е преминал границата, и се успокои. Определено не обичаше да изпуска злобата си пред другите и да разваля образа, който сам градеше за себе си.

Не вярвах, че ме е повикал само да ми разкаже плановете си, и затова го попитах директно:

— Това са си твои неща! Какво се иска от мен?

— Нещо много дребно — тонът му пак стана мазен и мил. — Чух, че тези дни сте се виждали с Женята — погледна ме ехидно той. Вече бях сигурен, че има достъп до всички телефони, до които пожелае. Явно бе проникнал доста навътре в МВР.

— Така е. Видяхме се!

— Е, и как е той?

— Колеблив… объркан!

— Нормално е — усмихна се Маджо. — Явно не приема Пехливанов като сериозна шапка. Моята молба към теб е — провлачи думите си той — да му предадеш там, по твой си начин, че ако иска да носи каскет, да си седи там. Но идват тежки времена, бури, виелици… абе направо зима… Ще му трябва мека и удобна, кожена шапка. Нека ми се обади. Нямам нищо против лично да му я надяна на главата. При това ще го направя много нежно. Женята е полезен човек… нали не се лъжа? — погледна ме изпитателно той.

— Не се лъжеш.

— Ами, питай го тогава какъв му е кярът да е полезен, но беден! Мисля, че това ще свърши работа — стисна ме и нежно прокара пръстите си по рамото ми с привичния си жест. После се обърна и отиде на корта.