Маргина, Бойко и другите

Глава 4

Телефонът ме събуди с пронизителния си звън, продължил повече от няколко минути. Пискливият глас на Женята прокънтя в ушите ми:

— Ангелееееее… Трябва да се видим спешно!

— Къде? — попитах изнервен от опита му да имитира Поли, който по същия начин сменяше имената, като ни търсеше по телефона.

— Ако ти кажа къде, ще успееш ли след една минута? — продължи с истерична нотка Женята.

Знаех, че е страхливец, но бях сигурен, че това виждане ще е от полза. Ако му откажех сега, трябваше да чакам още поне четири-пет дни, за да се срещнем. Явно бе подплашен от създалата се ситуация.

— Добре. Казвай къде си!

— В твоя квартал.

— Това можеше и да го пропуснеш. Знам, че си някъде около нас. Къде точно?

— Ама… ако ти кажа, ще дойдеш ли наистина след една минута?

— След една минута мога да дойда само ако си пред блока ми. Но, повярвай ми, ако си тук, ще е страшно за теб, тъй като не съм ти показвал къде живея. А така ще съм убеден, че си ме следил. Иначе „Изток“ е голям квартал и ако си някъде другаде, едва ли ще успея.

— Ако съм пред блока ти, то е само случайно! — изписка Женята.

Сега вече се ядосах и го срязах на секундата:

— Престани да го усукваш! Казвай къде да идвам, не стига че ме събуди, а и десет минути не можеш да ми обясниш къде си!

— На фризьорския техникум. Но ако се забавиш повече от десет минути, изчезвам!

Колкото и да беше странно, техникумът се намираше на десет минути пеша от нас. По пътя ме загложди съмнението, че Женята много добре знае къде съм. Въпреки това не се притесних. Той сам никога не бе поемал отговорност за каквото и да е било убийство. Винаги някой му ги поръчваше. Най-малкото защото беше свикнал да му плащат за това. А в случая не можеше да плати сам на себе си. Нещо като при автомонтьорите, чиито коли винаги стояха развалени, защото няма кой да им плати да си ги поправят.

Женята ме чакаше в кафенето срещу техникума в типичното си папагалско облекло — лилав суичър и червен анцуг. С двуметровия ръст и огромната си глава, с патешко русата си къса коса, се бе опитал да се скрие сред учениците, излезли в голямо междучасие, но изглеждаше като слон в стъкларски магазин. Конспирацията му определено издъхваше. С моята поява се изпари напълно. Детската глъч заглъхна и погледите на около двайсетина ученици се впериха в нас.

— Ангелеее… — скочи и ме прегърна силно Женята, като дискретно ме опипа за оръжие. — Преди го носеше в колана… Сега защо ти е под мишницата? Оттам се вади много бавно… освен ако не си тренирал в последно време!

— Излишно е да се лъжем, Женя. Знаеш, че и двамата ще използваме чужди ръце, ако искаме да се отървем един от друг!

— Прав си! — изхили се нервно Женята. — Дори и за самозащита не можем да ги използваме тези патлаци! Щото, както казваш, ако сме решили да си направим сечено, ще си пратим автоматчици — пусна крива усмивка той.

— Ти никога не си ми пречил, Женя! Нямаме допирни точки в бизнеса. Ако искаш да сме откровени докрай, ще ти кажа, че исках да те отстраня, докато бе жив Поли. Все пак ти беше неговата маша.

— Искам да ти се закълна, че никога не съм бачкал по теб! — погледна ме страхливо Женята.

— Няма как да ти повярвам, че Поли не ме е поръчвал при теб.

— Поли сега е два метра под земята — въздъхна с неприкрито съжаление Женята. — Нямам никаква сметка да те лъжа. А и ние се познаваме толкова отдавна, познавам и майка ти. Ако те беше поръчал, щеше да прехвърли границата. Щях да те предупредя, аз може да си вадя хляба от убийства, но знам къде е мярката.

Изповедта на Женята за момент ме трогна. Но не можех да му повярвам докрай. Двойствената му природа бе изтъкана преди всичко от алчност.

— Съжаляваш, че Поли го няма? Или се лъжа? — попитах го небрежно аз.

— Няма да крия, че съжалявам. Дори ми е мъчно за него. Макар и да ме правеше на маймуна, с него имах някаква сигурност, а сега, като изляза на улицата, се чувствам гол. И колкото гадно да ти звучи, досега знаех, че никой няма сметка от моята смърт и винаги съм подозирал, че той ще е първи. А сега идва моят ред!… Но това не е толкова важно — продължи Женята. — Направо ме е яд, че докато беше жив, не ме научи да въртя някакъв бизнес. Предаде ми единствено занаята за убийствата.

— Крайно време е да ми кажеш за какво ми се обади! — прекъснах го грубо. — Само не се пробвай с някакви сантименталности за добрите стари времена. Искам да ти е ясно, че за мен никога не са били добри.

— Добре, добре! — смънка Женята — Карам направо. Пехливанов ми каза, че с теб са се свързали Параноика и дебелият му слуга — влезе отново в конспиративен тон Женята, сякаш допреди няколко минути не си бяхме говорили в прав текст за убийства. Реших да не му развалям играта на думи, за да разбера все пак какво иска.

— Теб какво те касае, че са се свързали?

— Парите. Офертата на Пехливанов е двеста хиляди за Параноика и сто за Дебелия. Ако ми ги осигуриш двамата на една маса, ще делим, естествено, като приспаднем разходите по „сервитьорките, които ще ги обслужват“ — намигна ми Женята.

— Ако приемем, че мога да организирам такава среща — провлачих думите си аз, — защо си мислиш, че няма да използвам мои „сервитьорки“? — върнах му намигването.

— Страхувам се, че не са толкова обиграни като моите. Може да не се справят добре със сервирането, а като раздразнят такъв тип клиенти, онези ще вземат да си го изкарат върху ресторанта. А в случая, Жоро… — съвсем забрави за конспиративното „Ангелеее“ Женята — ресторантът сме аз и ти.

Женята бе напълно прав. Неговите хора действително бяха сериозно проверени, но пък аз нямах никакво желание да „нареждам“ Маджо. Все пак почувствах облекчение, защото той пръв отвори дума за това и сам се набута да осъществи част от плана ми. Сега спокойно можех да му пробутам Бай Миле.

— Забрави за двамата на една маса. Ако искаш Дебелия — имаш го!

— И това е нещо — кимна ми Женята. — Но трябва да стане час по-скоро! Едно от условията на Пехливанов е да е в рамките на месец. Изчислил си е, че в момента плаща по сто хиляди на месец за охрана. Колкото по-бързо свършим работата, тия разходи ще му отпаднат, иначе ще остане съвсем без пари.

Тук вече не издържах и избухнах в смях.

— Ти по-добре знаеш Поли колко пари дръпна от кокаина бе, Женя! Нали сега са в Пехливанов?

— Това са пълни глупости! — неуверено трепна гласът му. — Поли държеше парите си в различни швейцарски и австрийски банки. Кодовете знаеше само той. Смятай ги за изчезнали завинаги.

— Не мога да повярвам, Женя, че цял ден висиш на улицата, а тя не жужи, а направо бучи къде са парите на Поли!

— Нормално е да не знам! — отчаян сведе глава Женята. — Това е същото, като да ти изневерява жена ти… Винаги научаваш последен — съвсем се смачка той.

— Ти си бил в Японския, когато Пехливанов се е срещнал с Маджо и Бай Миле.

— Бях — едва чуто промълви Женята. — Но те не пожелаха въобще да говорят с мен. Третираха ме като уличен помияр. Маджо каза, че ще ни приеме, ако се откажа от дрогата. Предложи да я дам цялата на Мето Илиянски, но аз се развиках, защото това е единственото ми препитание. Пехливанов още не ми е простил, че се изпуснах. И си е прав. Цял ден ме предупреждаваше да не говоря в прав текст, понеже онези записвали всичко. Въпреки че Маджо не ми се стори толкова злонамерен. Сам ми предложи да искам в замяна от Мето няколко паркинга. Все пак бил легален бизнес, а той не търпял в организацията си бандити като мен.

— А ти защо не се съгласи? — напуши ме отново на смях.

— К’во да ги правя тия паркинги бе, Жоро? Нищо не разбирам от това. Ще почнат да ме лъжат там някакви работници, не мога да се оправям с данъците. Трябвало всеки месец да отчитам сума на Софиянски и слугите му. А на всичкото отгоре, да облека и костюм. И вместо Женя Дългия, ще почнат да ми викат Женя Паркинга.

Убедих се за сетен път, че беше непоправимо прост. Неслучайно Маджо го бе изритал от срещата. Не се усетих, че бях изпаднал в размисли, докато не видях, че вече се бе изправил.

— Много се отплеснах… а е опасно! Все пак дойдох да се видим за минута. Какво се уговаряме за Дебелия?

— Имаш го другата седмица!

— Ок — стисна ръката ми силно Женята, сякаш да докаже искрено приятелство. — Само че като ти се обадя, искам да се видим след минута и за една минута.

— Разбирам те — плеснах го приятелски зад врата. Исках да сваля част от напрежението. — Къде ти е охраната? — подвикнах след него закачливо.

— Вътре са, в колата — махна небрежно с ръка той. — Не им давам да излизат. Изобщо не разчитам на тях. Най-много някой екип от убийци да ги разпознае, ако се въртят отвън, и да влязат да ме разстрелят, докато моите смелчаци се разбягват като пилци.

Проследих го с поглед. Изглеждаше отчаян, а и приведената му стойка показваше, че никак не му беше лесно да носи товара, който сам бе поел. Отвори вратата на колата и след секунди потегли с мръсна газ.