Маргина, Бойко и другите

Глава 7

Женята запали две от скъпите коли на СИК. При това и двете бяха на приятели на Маджо. Едната — на любовницата на Венци Стефанов, а другата — на бившата жена на Фатик. Общата им стойност възлизаше на триста хиляди марки, които СИК трябваше да изплати.

Така хем ги ужилваха с пари, хем сваляха респекта от застрахователната компания. Обикновените клиенти си мислеха, че щом колите на такива видни фигури могат да бъдат запалени въпреки стикера, какво ли остава за тях. Иначе в нашия свят това изглеждаше смешно и непрофесионално. Да запалиш колите на жени, си беше падение. Първо неписано правило беше, че на жени и деца не се посяга. Така че актът на Женята минаваше повече за безпомощност. Друго щеше да бъде, ако бе запалил колите на Стефанов и на Фатик.

Няколко дни по-късно Маджо даде подобаващ отговор. За една нощ неговите хора запалиха входа на дискотека „Инкогнито“, собственост на Пехливанов, и нахлуха в паркинга на „Футура груп“, една от фирмите на Поли, сега контролирана от Пехливанов и Киро Турука, бивш съдружник на Поли.

Бяха вързали пазача и запалили единствено джипа на Турука. Този удар бе наистина сериозен. Няколко месеца преди да умре, Поли бе купил помещението, където се намираше „Инкогнито“, от Борислав Дионисиев и Майкъл Чорни. Пари в заведението инвестираха Пехливанов, Пепи Амигоса и Доктора. На практика заведението, което бе потръгнало добре, ставаше неизползваемо. Едва ли имаше нормален човек, който да иска да посещава бар, където стават атентати. Още повече че Амигоса и Доктора ревнаха да го продават, за да си върнат инвестициите.

С джипа на Турука нещата бяха по-сложни. Той и без това не можеше да диша Пехливанов. Бяха се скарали след смъртта на Поли. Тогава трябваше да се платят 10 000 долара, за да се докара тялото от Аруба. Пехливанов предложи да го оставят на острова или да изчакат държавата да го докара на нейни разноски.

— Не се излагай! — разкрещял се Турука. — Прибра му всичките пари, а сега се циганиш! Не забравяй, че той те направи човек! Редно е поне да го погребем в семейната им гробница!

Пехливанов вероятно се бе засрамил и плати. Разбра се, че не е изпълнил условията. Когато тялото на Поли пристигна, бе свалено от самолета натъпкано в кашон. Отново бе спестил пари, и то за един елементарен ковчег. Затова след запалването на джипа Турука беше още по-бесен.

— Дай някакви пари на Младен, за да ни остави намира! — крещеше той. — Следващия път ще ни запали фабриката, която аз и Поли градихме много години.

„Футура груп“ беше фабрика за рециклиране на гуми втора употреба, които бяха сравнително качествени, и имаше представителства в цяла България.

Пехливанов отново се държа дипломатично. Запази пълно мълчание, сякаш нищо не се бе случило, само и само да не се раздухва случката. Маджо беше инструктирал Димата да тръби навсякъде, че колумбийската мафия търси отмъщение и е готова на всичко, за да си прибере парите от изчезналия кокаин: „Това са колумбийците! Много са и са навсякъде!“ това беше и посланието, което се въртеше по пресата.

В крайна сметка Пехливанов не издържа, отстъпи под натиска на Амигоса и Доктора и продадоха заведението на тимаджиите. Но започна да изнудва Турука да продаде фабриката, а той със сигурност щеше да клекне, защото Пехливанов все пак държеше силовите структури.

Това отново не беше в негов плюс. Така щеше да прибере пари кеш, но да се лиши от сигурен и разработен бизнес. Същото положение беше и с продажбата на дискотеката. За пръв път сам попадна в прецизния капан на Маджо, чиято идея беше имено такава — да го лиши от бизнес и да го ослаби с готови пари, които се харчеха лесно и бързо. В стремежа си да се измъкне, Пехливанов му даде сериозна преднина.

По този повод седяхме в култовата стаичка за масаж на хотел „Хранков“ и Маджо във видимо добро настроение ме разпитваше:

— Какво стана сега с нашите общи приятели? — искрено се забавляваше той.

— Нали знаеш, че разпродадоха всичко?

— А Турука, Амигоса и Доктора не са ли му сърдити? Все пак тоя кретен ги постави в рискови ситуации, а те са обикновени бизнесмени, а не силови играчи като него — продължи да ехидничи Маджо, като натърти на „силови“.

— Сърдят му се, но той ги псува.

— Естествено, зад гърба им, нали?

— Да.

— И какво казва за Амигоса и Доктора?

— Че са долни шушумиги, с които, като има време, ще се разправи.

— Даааа… много интересно — сякаш на себе си каза Маджо. — А ти това не можеш ли да го запишеш? — приближи се рязко към мен.

— За да им го пуснеш и да ги привлечеш отново на твоя страна ли? — разкрих веднага плана му аз.

— Ще ти дам парички, ако ми направиш тази дребна услуга! Между другото, нали не си забравил, че съм ти дал капаро, там… да приключиш нашата сделчица! Смяташ ли да направиш нещо? — завърши с любимия си въпрос.

— Да, но когато се отвори възможност. Нали искаш да стане чисто?

— На всяка цена трябва да е чисто — кимна леко угрижен Маджо.

В този момент чухме викове от коридора.

— Къде е Младен, бе? Къде е Младен, бе? — разпознахме Амигоса, който не забравяше стария си навик да повтаря всичко по два пъти.

Маджо ми направи знак да мълча. Амигоса не трябваше да ме вижда с него. Излезе от стаята и настъпи мълчание, което пръв наруши Амигоса.

— Кво ти е бе, Младене? Що така си застинал и ме зяпаш?

— Ще видиш! — чух гласът на Маджо. След което влезе видимо ядосан при мен и се тресеше от нерви.

— Еба ти човека! Еба ти човека! — чувах гласа на Амигоса, който явно си тръгваше.

— Съжалявам! — кой знае защо ми се извини Младен. — Този не трябваше да го пускат тук! Но пък охраната е свикнала никога да не го спират. Нали, преди да ме предаде на Пехливанов, ми бе приятел. Но момчетата не са виновни, аз не съм им обяснил, че нещата са променени.

— Защо му позволяваш да се държи така нагло с теб? — провокирах го леко аз.

— Нещата с него не стоят толкова просто. Нали ти обясних, че имаме общи покровители — с неудобство разпери ръце Маджо. — Следиш пресата, нали? Скоро ще има промени в държавата. Струва ми се, че следващото правителство ще може да го нареди батко ти Младен! Ще го питам тогава Амигоса как ще работи — после се усети, че се е поувлякъл, сложи ръка на рамото ми и разтегна добродушна усмивка: — Това са глупости. Аз не желая да отмъщавам на никого. Казвал съм ти и преди, че съм обикновен, миролюбив човек, който понякога е принуден да се защитава! Хайде, тръгвай! — отпрати ме той. — И не забравяй за нашата сделка! — пусна в ход поредната си злорада усмивка. А от тях той имаше доста и ги използваше в разговорите си, сменяйки ги постоянно, в зависимост накъде отиваше работата.