Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава пета

Успях да я уговоря. Трябваше ми много време, все едно че трошах скала със сюнгер.

Някои мъже харесват енергичните жени. Разправят, че с тях отношенията винаги били ясни. За мен… аз им подарявам някоя много луксозна кутия. Бедата при самостоятелното момиче е, че през цялото време е с едни гърди пред теб. Ако искаш да го баламосаш за нещо, трябва да имаш двойно по-голяма преднина и, независимо дали ти харесва или не, накрая трябва да си купиш бандаж.

Както и да е, в края на краищата я убедих. Това беше най-важното. Накарах я да види как срещу два дни работа ще се отърве от затвора и може би ще забогатее.

Защо се безпокои за подробностите? Важно е действието. Аз имам да обмисля много неща и да свърша също толкова много, но това не е нейна грижа. Всичко, което трябва да знае е, какъв е планът, а не как съм го измислил.

Скоро след това четиримата решихме да отседнем в хотела. Мястото не беше по-лошо от всяко друго. Щеше да е по-добре да не се мотаем много из района, докато не сме обмислили всички детайли от кампанията ни. Взехме си стаи и се настанихме. Щом останах сам, незабавно се свързах с Медокс. Помислих, че ще получи удар, когато му съобщих, че съм намерил момичето. Изглежда имаше да се уреждат още неща около нашата работа и той не беше подготвен за връщането му. Отново настояваше за версията с отвличане от бандити, защото бил измислил възхитителна история за това как тридесет главорези я отмъкват от хотела.

Разказах му какво съм намислил и това отслаби напрежението му. Продължих да говоря и можех да чуя как кръвното му налягане спада. След малко ми заяви, че съм умен, а накрая искаше да ме разцелува.

Сценарият беше следния. Завеждам момичето в Пепоцтлан и започвам темата със змийското ухапване. Това само по себе си е вълнуваща история. На връщане от Пепоцтлан, Мира ще бъде отвлечена от банда гризери1. Познавах един дребен гризер, който живееше в планините и с удоволствие щеше да свърши работата за две стотачки. Правя няколко снимки и после пускам в ход трика със спасяването. Останалото беше просто. Всичко трябваше да приключи за седмица.

Според Медокс идеята беше страхотна. Бизнесът със змийското ухапване го развълнува и той спомена за включване в него. Не го обезкуражих, но бях решил, че ако от цялата работа паднат някакви пари, аз ще съм човекът, който ще ги вземе. Накарах го да ми разреши да харча толкова, колкото сметна за разумно — по моя преценка, не по негова — и затворих телефона. Тази част беше уредена.

После позвъних на Пол Джудън и го въведох в работата. Казах му къде да ми изпрати чантата, поисках му известна сума и го попитах как вървят нещата с медицинската сестра. Той ми обеща да направи всичко, което поисках, и каза, че това със сестрата било само шега. Знаеше, че познавам жена му.

Когато свърших всичко, реших да отида и да поговоря с Мира. Исках да науча нещо повече за нея, да заздравя приятелството ни и да разбера доколко е твърдо решението й. Отидох до стаята и погледнах вътре. Нямаше я. Открих я да се мотае около кадилака в сянката на едно бананово дърво. Когато ме видя да се приближавам, тя погледна през рамото си и свали капака на колата.

— Хайде — казах. — Виждаш ли тези планини? Да излезем и да ги погледнем отблизо. Искам да постоя малко навън, да усетя вятъра в лицето си и да се почувствам някой.

Тя ми хвърли старомоден поглед, но изглежда нещо се бе задвижило в главата й, защото влезе в колата без да продума. Седнах до нея. Кадилакът се задруса по паветата на площада, по главния път, който извеждаше от Оризаба.

Мълчахме, докато стигнахме до планинския път. Когато се заспускахме по стръмния склон, надолу към долината и въздухът засвистя покрай колата, тя неочаквано се обади:

— Бихме могли да продължим да караме все така и няма да има за какво да се тревожим. Когато си омръзнем, ще си кажем довиждане. Тогава и за двама ни ще останат още по-малко неща, за които да се тревожим.

— И светът ще остане без мазилото срещу змийска отрова, а ние няма да сме много щастливи от това.

— Вярваш ли наистина в тези измишльотини?

— Мисля, че вярвам — казах аз. — Пък и ти обеща на стария човек да му съдействаш.

Тя се засмя весело.

— Ти си журналист и ми говориш за обещания. Смешно е!

Погледнах я.

— Значи искаш два пъти да измамиш старика?

— Хич не ми пука за това — отговори тя, като намали скоростта, докато минавахме покрай редица стари, порутени от времето къщи и павилиони за разхладителни напитки с тенти, надвесени над улицата. — Никой не може да диктува живота ми. Единственото, което казвам, е, че можем да заминем оттук и да не се връщаме повече.

Кадилакът се заизкачва отново, оставяйки малкия град зад нас. Нямах идея как се казва и не ме интересуваше. Приближавахме гориста местност и следите от човешки живот непрекъснато оредяваха. Докато се изкачвахме нагоре, все по-рядко срещахме индианци да се движат покрай пътя, възседнали магаретата си. Неочаквано Мира намали скоростта, свърна от пътя и спря под сянката в края на гората.

— Хайде да излезем — предложи тя.

Последвах я, докато се отдалечаваше от колата, и седнах до нея върху изгорялата от слънцето кафеникава трева. Тя погледна нагоре, към искрящото небе, примижавайки от яркото слънце, и въздъхна доволно.

Намирах я вълнуваща. Не зная защо, но косата й с металния си блясък, нейната бяла шия, извивките на тялото под алено червената блуза, малките й ръце с фини кости и смелата извивка на устните и брадичката, ме смущаваха. Открих, че се връщам назад в миналото. Измежду всичките жени, които съм познавал, се опитвах да открия някоя, която да изглежда толкова добре, колкото това дете. Бледи призраци дефилираха в съзнанието ми, но никой не подхождаше.

— Слушай, сестричке… — започнах аз.

— Почакай малко — прекъсна ме тя. — Имаш ли нещо против да не ме наричаш сестричка? Аз не съм ти сестра, имам си име. Мира Шамуей. Ние се запознахме, не помниш ли?

— Ако ми беше сестра, щеше да си по-добро момиче — казах мрачно.

— Само за насилие си мислите вие, твърдите мъже. Това е единствената ви реакция към жените, нали?

— А какво очакваш, когато ни гощават с хладен прием и остър език? — попитах ухилен. — Освен това малко насилие помага.

— Спаси ме от това — рече тя, като изведнъж се оказа близо до мен. — Ти можеш да го направиш. Не искам да участвам.

Помислих си, „Ако знаеше и половината от онова, което съм ти подготвил, съкровище, щеше да се покатериш на дървото.“ Но само вдигнах рамене.

— Да не започваме отново. След седмица ще ми благодариш. Нали не се страхуваш от този Куинтъл?

— Не ме е страх от нищо на два крака… — започна тя.

— Спомням си, вече ми го каза.

— Но това е лудост — продължи тя. — На приказки всичко е добре, но ако трябва да го правиш наистина… същинска лудост е! Не говоря езика. Те ще разберат, че ги лъжа.

— Остави тази работа на Док. Той ще уреди всичко — рекох аз. — Защо се тревожиш?

Тя порови из чантата си и извади тесте карти.

— Има нещо свързано с теб и се чудя какво е — каза тя, като разгъна картите между пръстите си така, че те образуваха нещо като дъга след дъжд.

— Когато бях малък, майка ми ме мажеше с мечешка мас, — отговорих аз и се облегнах назад, подпрян на лакти. — Това ме изгради като личност.

Тя се наведе напред и извади четири аса от джоба на гърдите ми.

— Намираш ли, че съм сериозна млада жена?

Гледах картите, които премяташе между тънките си пръсти.

— Да — отговорих аз и усетих, как гърлото ми изведнъж се свива. — Нещо повече дори. Бих казал, че ти си изключителна млада жена.

Тя ме погледна с внезапен интерес.

— Наистина ли?

— Хъм, така мисля. Смятам, че ще знаем ужасно много един за друг, когато дойде време да се разделим?

Тя се пресегна да извади попа спатия от маншета ми. Усетих мириса на косите й. Той ми припомни едно лято, прекарано в Англия, и една стара провинциална градина, пълна с люлякови храсти.

— Така ли? — попита тя.

Хванах ръката й и я дръпнах към себе си. Тя не се възпротиви и ме остави да я приближа до себе си.

— Да — отвърнах аз и плъзнах ръка под раменете й. — Ужасно много.

Останахме да лежим така, близо един до друг и аз можех да виждам облаците, отразяващи се в очите й.

— Дали ще ти хареса? — попита тя с устни до моите.

— Може би, не зная.

След това я целунах, притискайки силно устните си до нейните. Тя лежеше неподвижно. Искаше ми се да затвори очи и да се отпусне, но не го направи. Усещах напрегнатите, съпротивляващи се мускули на гърба й. Чувствах устните й — твърди, стиснати и някак детски срещу моите. Тя не се опита да ме отблъсне, но да я целувам беше все едно да целувам опакото на ръката си. Оставих я и се отпуснах отново на лактите си.

— Няма нищо — казах аз. — Не обръщай внимание.

Мира се отдръпна. Докосна внимателно устните си с пръсти.

— Очакваше да се получи нещо, нали? — попита тя, като подгъна крака под себе си и оправи полата си.

— Да — казах аз. — Но какво от това? Понякога става, но не и този път. Важното е да не се форсират тези неща.

— Не — рече тя, като ме гледаше сериозно. — Трикът е да не ги правиш изобщо.

Тогава си помислих, какво ми става? Какво се опитвах да направя? Имах да върша работа. 25000 долара ме чакаха почти под носа, с моето име върху тях, а аз си играех с късмета си. Опитвах се да прегърна едно момиче, което ме интересуваше толкова, колкото и ланшния сняг. Сигурно беше заради косите й. Винаги съм си падал по блондинките.

— Промени ли намерението си да ме опознаеш? — попита тя като ме гледаше очаквателно.

— Мисля, че не — отговорих аз. — Ще продължа да опитвам. Разказах ли ти за червенокосата, която срещнах в Ню Орлеан.

— Няма защо да го правиш — каза тя и се изправи. — Мога да си я представя.

— Не и тази червенокоса — отвърнах, без да свалям поглед от нея. — Фигурата й беше като пясъчен часовник. Боже мой! Всяка минута беше от значение!

Тя се отправи бавно към кадилака.

— Значи няма да ми помогнеш? — попита тя. — Не, докато не бъда мила с теб?

— Какъв е проблемът?

Изправих се и тръгнахме към колата.

— Тази сутрин и двамата смятахме, че всичко е наред.

— Мислих върху това — каза тя, докато се качваше в колата. — Тази идея вече не ми харесва.

— Дай й шанс — настоях аз, като усещах как ме връхлита горещината от прашния път. — Бъди решителна.

— А каква ще е ползата ти от всичко това? — полюбопитства тя, като запали двигателя. — Прекалено си настоятелен, за да нямаш никакъв интерес.

— Статията за вестника — отговорих аз. — Ако беше журналист, щеше да разбереш какво е това. Ще стане чудесна история, с много фотографии. Може да публикуват снимката ми дори.

— Никога ли не мислиш за хората, които разпъват по страниците на твоя вестник? — попита Мира, карайки бавно по пътя, по който бяхме дошли.

Аз се намръщих.

— По-добре не започвай — казах аз. — Сарказмът убива романтичния ти порив.

Когато се заспускахме по стръмния, виещ се път, тя леко увеличи скоростта. Точно пред нас се намираше малкият планински град, през който бяхме минали на отиване.

— Хайде да спрем и да купим няколко бири — предложих аз. — Гърлото ми е пълно с прах.

Влязохме в града и подкарахме по покрития с павета главен път. Не обръщахме внимание на индианците, които усмихнато протягаха към нас огромни букети от пъстроцветни цветя. Спряхме пред малък павилион за бира. Навън имаше маса от винкелно желязо и пейки, засенчени с ярко оцветена тента. Миризма на бира и спарени тела се носеше отвътре.

— Няма да влизаме — казах аз и седнах на масата. — Миризмата ми напомня вестникарски офис.

Мира дойде и се настани до мен. Свали широкополата си сламена шапка и я постави внимателно на масата. От павилиона излезе слаб, възрастен мексиканец и ни се поклони. Очите му имаха странен, тревожен израз и аз си помислих, че сигурно има неприятности. Поръчах бира и той се отдалечи, без да продума.

— Ето един човек, който очевидно има сериозни проблеми — рекох аз, като разгърнах сакото си и отлепих внимателно ризата от гърдите си.

— Всички гризъри си приличат — отговори с безразличие Мира. — Тревожат се за глупости. По едно време ги съжалявах, но сега ми е все едно…

Тя млъкна и погледна покрай мен с широко отворени очи. Проследих погледа й. На вратата се бе облегнал най-дебелият човек, който бях виждал през живота си. Беше не само дебел, но и огромен. Мисля, че ръстът му надминаваше два метра. Той носеше обичайното сламено сомбреро. Наметката беше преметната през раменете му, но отдолу се виждаше елегантният черен костюм и меките мексикански ботуши за езда, украсени със сребърни шпори. Цигарата висеше между дебелите му устни, а черните му очи гледаха втренчено Мира.

Особено ме впечатлиха очите му. Бяха плоски като на змия. Видът му не ми харесваше. Бях сигурен, че не е от града. В него имаше твърде много шик. Не ми харесваше и похотливият поглед, с който гледаше Мира.

— Не е ли сладък? — попита тя. — Басирам се, че са били близнаци, преди майка им да ги свари в прекалено гореща баня.

— Чуй ме, ябълков цвят — казах тихо. — Запази остроумието си за мен. Този омбре няма да го хареса.

Дебелият извади цигарата от устата си и я хвърли към нас. Тя падна на масата между мен и Мира. Ако някой друг гризър беше направил подобно нещо, щях да забода ушите му на тила, но имах резерви по въпроса за удрянето на двойно по-едри от мене типове. Вече стана дума за това преди. А когато съотношението е три към едно, бих поддържал огромна дистанция помежду ни, преди да предприема нещо.

Мира нямаше нищо против да ме въвлече в битка, типично по женски. Всички жени си мислят, че неравният бой е признак на рицарство.

— Защо не натикаш това дебело момче в килера? — попита тя.

Може би мъжът не знаеше друг език, освен родния, но откъде можех да бъда сигурен? В днешни дни хора, от които най-малко си очаквал, се оказват образовани.

— Какво искаш да направя? Да се самоубия ли? — прошепнах аз.

— Не се каниш да оставиш тази буца сланина да ме оскърбява, нали? — попита Мира със святкащи очи. — Не виждаш ли какво направи?

И тя посочи цигарата, димяща до ръката й.

— Такава дреболия? — казах бързо. — Това беше случайно. Той не мислеше нищо лошо. Успокой се. Мадами като тебе предизвикват революции.

В това време слабичкият мексиканец излезе от павилиона. Той заобиколи дебелака, сякаш минаваше покрай отровен паяк. После остави двете бири пред нас и бързо се скри вътре.

Дебелият пушеше отново. Той извади цигарата от устата си и я хвърли към нас. С ръката си закрих своята чаша, докато цигарата описа дъга във въздуха и падна в чашата на Мира. Взех моята чаша и без да продумам, я сложих пред нея.

— Заповядай, съкровище, и — за Бога, не прави проблем от това.

Уплаших се, като видях лицето й. Беше пребледняла, а очите й светеха като на котка в тъмнината.

Внезапно шишкото се разсмя. Смехът му беше висок и писклив и подхождаше на бакенбардите и тънките му мустачки.

— Сеньорът има мляко във вените си — каза той и се плесна по дебелото бедро с вид, сякаш това бе най-голямото забавление в живота му.

Помислих си да стана и да му зашлевя един, но нещо ме възпря. Бях обикалял известно време из тази страна и бях виждал много решителни типове, но този беше нещо специално. Трябваше да имам пищов, ако исках да предприема нещо. Случаят беше такъв, а аз нямах оръжие. Това обаче не смути Мира. Тя го изгледа с поглед, който би заковал и състезателен кон на място, и извика:

— Иди да се удавиш в някое езеро, педераст такъв, и ако едно не те побере, скочи в две!

Перо да беше паднало, щеше да се чуе. Дебелакът престана да се смее.

— Устата ти е прекалено голяма, зайче — каза той. — Трябва да внимаваш какво говориш.

Божичко! Колко беше зъл!

— Скрий се някъде на сянка, дебело момче, преди главата ти да се е разтопила. Поеми въздух — мърдай — изчезвай — изпарявай се! — рече Мира.

Дебелакът пъхна ръката си под наметалото. Предположих, че се кани да извади оръжие и казах бързо:

— Не искаме неприятности, приятел. Просто минаваме оттук.

Но той не ме гледаше. Дори не мръдна повече. Просто стоеше като огромен гранитен блок, с изцъклени очи.

Погледнах Мира. Седеше с ръце на масата, а между свитите й пръсти се подаваше главичката на малка зеленикава змия. Тя мърдаше плоската си глава с резки движения, а раздвоеният й език се подаваше и скриваше така, че ме побиха тръпки. После Мира разтвори ръце и змията изчезна. Тя се усмихна на дебелака, сякаш бяха стари приятели.

Иска ми се да можехте да видите лицето му. Само преди минута беше изпълнен със самохвалство, низост и самочувствие и изведнъж се превърна в изпуснат балон. Той закри очи с ръце и заклати глава. Изглеждаше така, сякаш му костваше усилие да не се разпадне.

— Не чу ли какво ти казах първия път? — каза му тя. — Пукна се. Пое прекалено много въздух.

После възрастният мексиканец се приближи бързо и каза нещо на дебелия мъж. Приличаше на болен, когато посочи надолу по пътя. Дебелакът проследи треперещия му пръст и погледна свирепо към нас.

— Ще се срещнем отново — процеди той. — Особено със синьоритата. Тя има прекалено голяма уста. Ще напъхам вътре една оса и ще зашия устните й една за друга.

И той влезе в павилиона, като остави възрастния, слаб мексиканец да наблюдава облака прахоляк, който се издигаше над пътя и бързо се приближаваше към нас.

Разхлабих яката си.

— Чу ли какво каза за осата — рекох аз. — Защо ти трябваше да се правиш на умна с тип като този.

Тя взе шапката си.

— Няма значение — заяви тя. — Беше жълт като канарче.

— Разбрах. И ми хареса как пееше. Да се махаме. Имам чувството, че онова което се движи по нашия път, е облак от неприятности.

Едва бяхме стигнали до колата, когато група федерални войници пристигна в галоп.

Дребен мъж с цвят на кожата като развалено топено сирене, спря коня си до нас и скочи на земята. По мръсната си униформа приличаше на офицер и изглеждаше възбуден.

— Здравейте — казах аз и автоматично посегнах за документите си.

Но той не се интересуваше от мен. Попита ни дали не сме виждали тъдява един едър дебел мъж. Мира отвори уста, но аз уж случайно я сръгах. Лакътят ми я улучи в ребрата и това я спря.

— Никой не се е навъртал тук — отговорих аз. — Може някой друг да го е видял. Попитахте ли ги?

Офицерът се изплю в прахта.

— Казаха, че само преди пет минути е бил тук — рече той, като подмяташе револвера си.

— Много неща могат да се случат за пет минути. Може да е бързал. Кой е той, все пак?

Но офицерът бе загубил вече интерес към мен и се насочи към възрастния мексиканец.

Напъхах Мира в колата и влязох след нея. Исках да увелича колкото се може повече разстоянието между себе си и твърде вероятната неприятност.

Мира вече се бе окопитила.

— Защо не му каза? — попита тя. — Да не би да се страхуваш от него?

— Не става дума за страх — отвърнах, запалих колата и включих на скорост. — Бил съм достатъчно дълго в тази страна, за да зная, че не бива да се забърквам с никого. Досега това ми е служило добре и изглежда продължава да е така.

Насочих колата към Оризаба. Мира започна да се смее.

— Видя ли лицето на този дебелак, когато направих фокуса със змията?

— Видях — отговорих аз мрачно. — А ти чу ли заплахата му за осата?

— И какво от това? Не мислиш, че е сериозно, нали?

— Напротив, сериозно е — отговорих. — Тип като този, ще направи точно това дребно нещо и нищо повече. Следващия път, когато го срещнем, първо ще го застрелям и после ще се извинявам.

Тази възможност изглежда я шокира и ние продължихме до хотела, без да говорим повече.

Богъл седеше на верандата и пиеше бира. Той ни махна с ръка, когато се заизкачвахме по стълбите.

— Къде бяхте? — попита той, като остави чашата си на масата и се изправи. — Док се поболя от тревога. Мислеше, че сте избягали от него.

Мира каза:

— Здрасти, Самюел. Трябва да седиш на сянка. Светлината е твърде ярка за теб.

Богъл я наблюдаваше, докато се скри в хотела. Погледна ме намръщен.

— Тия дни тя ще си затвори устата завинаги — рече той мрачно. — Това доказва, че трябва да си много внимателен при избора на блондинка. Познавах преди време една мадама с коса като нейната. Имаше най-страхотния речник, какъвто съм чувал някога. Трябваше да чуеш имената, с които ме наричаше. Щеше да се изненадаш.

Бях изненадан от сантименталната жилка в характера му, но си замълчах.

— Любовният ти живот ме отегчава — казах му ухилен. — Нямам нищо против галените имена. Няма вреда от тях. Къде е Док?

Богъл изсумтя.

— О, той се храни. Аз не бях гладен, но сега може да си взема нещо.

— Ела да ядем заедно. Не е приятно да се храниш сам.

Богъл мрачно обмисли предложението ми.

— По-добре да ям сам, отколкото с този умен рус приятел — рече накрая. — Ще почакам. Когато сядам да се храня, обичам да ми е приятно.

— Щом е така… — отговорих аз и тръгнах към салона.

Точно в този момент по стъпалата на верандата се заизкачва едно дете. Беше малко индианско момче, много мръсно, облечено в изцапана бяла риза и скъсани панталони. В мръсната си ръка носеше дървена кутия. То огледа Богъл с преценяващ поглед.

Той му се усмихна глупаво.

— Здрасти, синко — каза той. — Дошъл си да си поговориш със стария чичо Сам?

Детето го гледаше замислено, с наклонена на една страна глава, влачейки босите си крака по верандата.

Богъл ме погледна.

— Обичам децата — заяви той просто, човъркайки зъби с нокътя на пръста си. — Този малък мърльо е симпатичен, нали?

Детето се приближи с още няколко крачки.

— Лъскане, сър? — попита то с надежда.

— Няма защо да се страхуваш от мен — рече Богъл и го погледна хитро. — Ела и кажи на чичо Сам какво искаш.

Хлапето не изглеждаше много уверено, но остави кутията на земята и повтори:

— Лъскане, Джони?

Богъл погледна към мен.

— Какво значи това… лъскане?

— Иска да ти лъсне обувките, тъпако — казах ухилен. — Схванал е думите ти за децата.

Той изглеждаше разочарован.

— Фу-у! Помислих, че детето е самотно.

— Лъскане, Джони? — повтори монотонно хлапето.

— Явно е зациклил — рече Богъл и като видя, че детето е неспокойно, махна благосклонно с ръка. — Обслужвай се, сине — каза той и протегна напред единия от огромните си крака.

Детето седна на пода и започна да навива крачола на панталона му.

— Е, аз съм гладен — казах. — Ще им кажа да ти оставят нещо.

— Колко да му дам на този мърльо? — попита Богъл, като гледаше към хлапето, което лъскаше обувката му.

— Колкото искаш — отговорих. — Тези деца не са придирчиви.

Друго момче, в мръсна червена риза се заизкачва странично по стълбите. То погледна към Богъл, хвърли се и изблъска настрани Бялата риза. Богъл премигна.

— Какво прави тоя? — попита той, когато Червената риза заизважда своите материали за лъскане.

— Конкуренция — обясних аз, усещайки, че мога да се позабавлявам. Облегнах се на стената и се приготвих да наблюдавам. От опит знаех каква напаст можеха да станат тези деца, ако ги окуражиш.

Богъл изглеждаше поласкан.

— Казах ти, че децата ме харесват — рече той, като се хилеше глупаво. — Дори се бият заради мен.

Беше познал, защото Бялата риза, окопитил се от изумлението си, сграбчи Червената риза за гърлото и започна да го души. Богъл беше доста шокиран. Той ги раздели и стисна всеки от тях в един от огромните си юмруци.

— Хей! — извика. — Не трябва да се държите така. Слушайте ме сега…

Червената риза обаче ритна Бялата риза и успя да нанесе съкрушителен удар върху крака на Богъл. Той ги остави да се бият и се хвана за крака с болезнен стон. Двете момчета започнаха да преобръщат всичко по верандата.

— Боже мой! — изпъшка Богъл. — Не можеш ли да ги спреш?

— Не ме намесвай в тази история — отговорих аз, като наблюдавах момчетата с интерес. — Аз съм само летописец.

Богъл се изправи на крака и успя да ги разтърве.

— Млъквайте! — изкрещя разярен той. — Край на боя! Чуйте ме сега, всеки от вас може да лъсне по една обувка. Какво ще кажете?

Никой от двамата не разбра какво им казва, но те се усмириха и го загледаха със светнали, очакващи очи.

Богъл изглеждаше доволен от тактиката си.

— Виждаш ли? — каза той, като седна отново. — Мога да се оправям с деца. Всичко, което трябва да направи човек, е да ги вразуми.

Едва успя да седне и двете момчета се хвърлиха и сграбчиха левия му крак. Започнаха да се блъскат един друг и да го дърпат насам-натам. Богъл се улови за масата, с широко отворени, изпълнени с тревога очи. Те опитваха различни начини, мъчейки се върху крака му като двойка бултериери.

— Хайде, вразуми ги, Сам — рекох аз, премалял от смях.

Накрая той успя да ги отпъди с шапката си и те се отдръпнаха, дишайки тежко. Едва ли биха го гледали с по-голям интерес, ако беше хубава, сочна, свинска пържола с пържени картофи по края.

Когато понечиха пак да се приближат, Богъл вдигна заплашително шапката си.

— Стойте настрана, глупаци — изръмжа той, а когато забеляза погледа ми, продължи: — Какво толкова забавно намираш в това, по дяволите? Кажи им да се държат прилично.

Приближих се и обясних на децата, че всяко от тях може да изчисти по една обувка. Не е нужно да се бият. Те помислиха за момент и поискаха да разберат, дали и заплащането ще бъде разделено наполовина. Предадох въпроса им на Богъл.

— О, да вървят по дяволите! — извика той, изгубил търпение. — Кажи им да се измитат. Мислех, че са добри деца. Само парите са им в главите. Стига са ми досаждали.

— Хей! А какво стана с всичките ти приказки, че обичаш децата — казах сурово. — Разочароваш ги, да знаеш.

Богъл си помаха с шапката.

— Така значи? — възмути се високо той. — А какво ще кажеш за мен? Те едва не ми счупиха крака.

— Прави, каквото знаеш — му отговорих аз и обясних на децата, че Богъл е променил решението си. Щом го изрекох и те започнаха да ревът с пълен глас. Трогнаха ме дори.

— Виждаш ли какво направи? — попитах аз Богъл.

— Разкарай ги — каза сконфузено той. — Ще вдигнат на крак целия квартал.

Мира и Док Ансел пристигнаха тичешком.

— Какво става? — попита Ансел, поглеждайки над слънчевите си очила с удивление.

— Нищо — отговори през зъби Богъл. — Просто две деца плачат. Не е нещо особено, нали?

Мира го изгледа с унищожително презрение.

— Даже и децата плашиш, значи, грубиян такъв — каза възмутено тя. — Трябва да се засрамиш от себе си!

Богъл затвори очи.

— Пак ли ти? — каза той и удари заплашително по масата. — Всеки път, когато си отворя устата, и получавам съобщение от теб. Чуй ме, децата искаха да ми лъснат обувките. Е, аз пък не искам да ми лъскат обувките. Това говори ли ти нещо?

Децата спряха да плачат и погледнаха с надежда към Мира. Те усещаха, че тя е на тяхна страна.

— И защо не искаш да ти ги излъскат? — попита тя. — Погледни ги само! Приличат на извадени от ковчег.

Богъл охлаби яката си.

— Не ми пука как изглеждат, не искам да ги лъскат — заяви той побеснял. — Ако искам да блестят, ще си ги лъсна сам.

— Каква безсмислица! — възмути се Мира. — Аз мисля, че ти просто си зъл. Не искаш да платиш на тези деца да ти лъснат обувките. Искаш да го направят безплатно.

Богъл грабна оловната халба и я сплеска в ръцете си.

— Отначало се съгласих да ми ги лъснат, но после се смених — изсъска той.

— Сменил си се? — повтори Мира. — Къде ще намериш такъв глупак, който да се смени с теб?

Богъл стисна пръсти. Приличаше на човек, който е получил остър астматичен пристъп.

— Няма защо да се ядосваме — намеси се умиротворително Ансел. — Ако Богъл не иска да му се лъскат обувките, няма какво повече да се говори. Излязохме само защото помислихме, че някой е пострадал. Хайде, Мира, да се върнем на масата.

— Можеш да навредиш много на тези деца, като ги пренебрегваш — рече Мира разгорещено. — Чували ли сте някога нещо за репресиране.

Богъл премигна срещу нея.

— Не бих поела такова нещо на съвестта си — продължи тя. — Само заради някакво си песо. Недей казва, че не можеш да си го позволиш или че имаш дупка на чорапа?

— Да, да — съгласи се Богъл, напълно сащисан. — Защо да не ги оставя да ги лъснат? Какво ми пука? Да правят, каквото искат.

— Това е — каза Мира. — След цялата тази гюрултия.

Тя се усмихна на двете деца и им посочи обувките на Богъл. Те се хвърлиха върху тях като териери на плъх. Никога не бях виждал подобно нещо. Богъл, двете деца и столът се преобърнаха с трясък, който накара зъбите на Богъл да изтракат. Двете деца биеха Богъл, биеха се помежду си и отново биеха Богъл. Те измъкнаха едната му обувка и я хвърлиха в градината. После заизвиваха пръстите на краката му. Богъл само лежеше по гръб, издавайки силни звуци, сякаш беше глътнал пчела.

Децата се вкопчиха в другата обувка. Бяха изпоцапали с боя себе си, пода и Богъл. Бялата Риза беше толкова възбуден, че подскочи няколко пъти върху гърдите му. Двамата с Мира се държахме един за друг и се превивахме от смях. Ансел свали очилата си.

— Надявам се, че ще внимават — каза тихо той. — Могат да го наранят, без да искат.

Щом Бялата Риза си пое дъх, той улови другия крак на Богъл, но когато забеляза, че обувката му я няма, пусна го и се хвърли към Червената Риза. Хлапето очевидно не хареса израза в очите му и стиснал крака на Богъл под мишница, започна да бяга в кръг, като въртеше Богъл като пумпал.

После най-неочаквано двамата сякаш изгубиха интерес към цялата работа и я изоставиха. Може би решиха, че отдават прекалено голямо значение на парите. Престанаха да тичат в кръг наоколо, спогледаха се и си кимнаха. Погледнаха без интерес към Богъл и прибраха нещата си за лъскане. После застанаха над него, като му се усмихваха. Две изцапани ръце се протегнаха, за да си получат възнаграждението.

— По-добре им плати — посъветвах го тихо. — В противен случай може да започнат всичко отново.

Богъл бързо извади няколко монети и им ги хвърли. Докато те ги ловяха, той се изправи с мъка и заоглежда дупките върху панталоните си.

— Не се безпокой за това, Самюел — обади се Мира. — Било е време, когато е бил нов.

Богъл я изгледа с невиждащ поглед. После се повлече с труд през верандата, отиде в градината и си взе обувката. Обу я и погледна краката си с мрачен поглед. Беше сигурно, че преди обувките му изглеждаха прашни. Сега обаче те бяха готови за боклука.

— Надявам се, че сте задоволени — каза той с нисък, напрегнат глас.

— Виж само тези деца — рече му Мира, бършейки очите си. — Щастливи са като птички.

— Да — каза Богъл, като се тътреше бавно назад по верандата. — Щастливи като птички.

Тя въздъхна доволно.

— Хареса ми — рече тя. — Не бих го изпуснала за нищо на света. Трябва да се радваш, че направи тези деца щастливи, Самюел. В края на краищата, ти си един твърде добър грубиян.

Тя помаха на двете хлапета, които седяха и гледаха със светнали очи, и тръгна обратно към салона.

Богъл извади едно сребърно песо и го хвана така, че децата да го виждат. После с уморен, но тържествуващ израз в очите, посочи обувките на Мира. Те откликнаха на жеста му светкавично. Тя дори не успя да се затича. Нададе уплашен вик, после краката й полетяха нагоре и тя тупна на земята с шум, който прозвуча като музика в ушите на Богъл. Мира изчезна под двете деца.

Богъл седна и се отпусна. Чуваше се остър, режещ звук на разкъсван плат. Това сякаш му доставяше удоволствие. За първи път, откакто се бяхме срещнали, той беше щастлив.

— Хубава работа вършат — рече безгрижно и като улови погледа ми, добави: — Нали ти казах, че са чудесни малки сополанковци?