Мистериум

1

— Лъкове напред, стрели на тетивата! — Ранулф-ат-Нюгейт, старши писар в канцеларията на Зеления печат, вдигна меча си и се загледа през ширналото се на всички страни гробище, което опасваше древната църква „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт, в Сити19, самото сърце на Лондон. Ранулф беше в ризница, въоръжен, с броня и шлем. В едната си ръка държеше ромбовиден щит, вдигнат срещу въоръжените с лъкове мъже, надничащи от тесните като амбразури прозоречни процепи на кулата на „Сейнт Ботълф“. Масивният квадратен донжон20 се извисяваше над гробището и се бе оказал идеално убежище за извергите, избягали от близкия Нюгейт. Ранулф се чувстваше изтощен. Плетената ризница беше много тежка, раменете го боляха и студеният утринен вятър вледеняваше потното му тяло. Беше нахлупил плътно върху главата си шлема с широкия предпазител за носа и кожата под късо подстриганата червена коса го сърбеше. Той погледна към своя господар — сър Хю Корбет, Пазителя на Тайния печат, въоръжен по подобен начин, макар че все още не си беше надянал шлема. Мургавото лице на Корбет беше изпито, тъмни сенки ограждаха дълбоко разположените му очи, а в черната му коса проблясваха сребърни нишки. Беше толкова прогизнал от пот, че бе смъкнал плетената метална качулка на ризницата, без да откъсва съсредоточения си поглед от църквата.

— Сър Хю, по твоя команда?

Корбет стисна меча си и огледа мястото, което доскоро беше гробище на „Сейнт Ботълф“, а сега се бе превърнало в бойно поле. Навсякъде имаше проснати мъртъвци, покрити с грубо зебло, което скриваше грозните рани от брадви и мечове по лицата, вратовете, шиите, гърдите и коремите им. Корбет затвори очи и зашепна заупокойна молитва за загиналите. Той не трябваше да бъде тук, в тази кланица. В това мъгливо утро трябваше да си бъде в своето имение в Лейтън, да седи в кабинета си с любимите си книги или да се разхожда навън с лейди Мейв. Отвори очи и се взря в уелските стрелци в кафяви тесни панталони и зелени сукнени жакети, сега покрити с кралски табарди21 в синьо, червено и златно.

— Стрелци, по моя команда! — извика той.

Те се приведоха напред, опънали големи бойни лъкове; брадатите им лица под леките стоманени шлемове бяха напрегнати и бдителни. Зад редицата на стрелците бе поставена каруца с огромна купчина от слама, напоена с масло, в очакване да бъде запалена. Иззад стените на гробището долиташе приглушената глъч на лондонските жители, които се бяха струпали да наблюдават този страховит сблъсък на живот и смърт, достигнал до кървавия си апогей.

— Сър Хю, сър Хю Корбет? — повика го ясен глас.

Корбет свали меча си и изпъшка, като видя, че отец Джон, викарият на енорията, си проправя път към него през струпаните стрелци с разпятие в ръце.

— Сър Хю, моля те да почакаш! — Отец Джон стисна по-здраво дървеното разпятие и коленичи пред Пазителя на кралския Таен печат. — Умолявам те — той вдигна небръснатото си лице. То беше слабо и измъчено, зелените му очи бяха зачервени. — Стига вече с това. Нека поговоря с тези престъпници — той замълча и прокара ръка през остриганата си руса коса. Корбет забеляза, че тонзурата му е спретнато обръсната и по ивицата коса около широкото му чело има наниз от капки пот, а набраздените му бузи са изцапани с прах.

— Отче — Корбет се поклони леко, но го погледна прямо и категорично, — огледай се наоколо. Шестнадесет мъртви тук, а в църквата и повече. Вашите хора са жестоко избити. Тези престъпници са осъдени негодници, бунтовници, които са избягали от Нюгейт. Те са клали неведнъж, не само тук, но и вчера, в Чийпсайд, по улиците на Крипългейт, и още къде ли не. Освен това с тях има и жени, които са похитили — той преглътна мъчително. — Поне писъците им вече спряха. Сега църквата е обградена и трябва да бъде щурмувана — той видя сълзи в очите на отец Джон. — Разбирам — прошепна Корбет. — Преживяваш трудни времена. Падението на твоя баща…

— Баща ми няма нищо общо с това.

— Не съм съгласен — изсъска Корбет и гласът му стана по-суров. — Твоят баща може да има и много общо с това. Моите нареждания са категорични. Сър Ралф Сандуик вече е овладял Нюгейт. Аз ще щурмувам църквата, твоята църква, и ще сложа край на този кървав хаос.

— Сър Хю! — Ранулф сочеше към върха на църковната кула. Там, между зъберите й, се забелязваха пробягващи фигури; подобно заплашително раздвижване се наблюдаваше и в тесните прозорци. Корбет последва Ранулф и нахлупи шлема си, после се изпъна, без да обръща повече внимание на свещеника, който продължаваше да стои на колене, сграбчил своя кръст.

— Готови! — извика Ранулф. Групата на уелските стрелци се подчини; огромните им тисови лъкове, заредени и извити, се вдигнаха нагоре. — На прицел! — изрева той. — Пускай! — Дъжд от остри стрели, облак смърт с перести криле, полетя в небето. Повечето от стрелите изтракаха в грубата каменна зидария на църквата, но писъците и шумът от тела, строполяващи се в кулата, показаха, че някои от стрелците бяха улучили целта си. По заповед на Ранулф бяха изстреляни още залпове, които сваляха защитниците от парапетите на донжона и от някои от прозорците. Стрелците настъпиха. Нови облаци стрели се разбиха в каменната зидария. Довлякоха по-близо голямата бойна каруца, от която стърчеше огромен, насочен напред таран. Запалиха натрупаната слама и маслото; катранът и сухите борови подпалки зафучаха като в пламтяща пещ, докато група потни стрелци, предпазвани от другарите си, с дълги пръти и колове бутаха каруцата по лекия наклон към голямата двойна врата на църквата. Корбет се сепна от една стрела, която профуча току до лицето му и изкрещя на стрелците да бутат по-бързо. Каруцата се наклони напред, пламъци и пушек се виеха нагоре на талази. Той изрева на войниците да я оставят да се движи сама и да се скрият от неколцината вражески стрелци, които все още стояха по прозорците. Каруцата продължи да се търкаля в правилната посока и скоро се удари с трясък в централната дървена врата. Таранът се вряза дълбоко в нея, а пламъците я облизаха и зафучаха с всичка сила.

Корбет и Ранулф, предпазвани от редица стрелци, отстъпиха на разстояние извън обсега на вражеските изстрели. Уелсците поддържаха своя стрелкови щурм, докато двамата мъже свалиха шлемовете си, дръпнаха назад плетените си метални качулки и с благодарност и чувство за невероятно освежаване измиха ръце и лица във ведро с доволно мръсна вода. Капитанът на стрелците, Ап Ител, донесе кожени кани с ейл и поднос с твърд хляб от близката кръчма. Докато Ранулф си бъбреше с него, Корбет ядеше и пиеше лакомо, втренчил поглед в пожара, бушуващ на главната врата. Чувстваше се капнал от умора. Тъкмо бе поседнал в своята канцелария в съкровищницата на Уестминстър, когато пристигна кралският пратеник. Разбойническите главатари Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха бяха затворени в Нюгейт, заедно с поне две дузини от техните шайки, всички до един станали жертва на внезапното изпадане в немилост на Уолтър Ившам, главния съдия. Корбет със съжаление си пожела да ги бяха затворили в Тауър. Уолдън и Монаха бяха изпратени в позорните ями22, но последователите им бяха оставени в общия двор, и там бандата на Уолдън се беше сбила с бандата на Хюбърт. Битката се бе разраснала и беше увлякла и други затворници. Пазителят на Нюгейт и неговите стражи се бяха оказали отчайващо неспособни да се справят със създалата се ситуация. Големият двор на затвора беше превзет и вратите му — щурмувани. От Кралската канцелария бяха изпратили спешна заповед до началника на гарнизона на Тауър, сър Ралф Сандуик, ветеран със солиден опит в потушаването на бунтове в Нюгейт и Маршалси. Той на свой ред бе извикал Корбет, в качеството му на старши съдебен служител, който пък бе призовал уелските стрелци, лагеруващи близо до хана „Епископа на Или“.

Избягалите затворници, безжалостни и жестоки, си бяха разчистили с бой пътя през Крипългейт; други бяха побягнали в пустеещите земи отвъд стените, където ги чакаше Сандуик със своите войници. Старият воин не показа и капка милост. На всеки от заловените затворници биваше зададен въпросът: „Ти от «Страната Кокейн» ли си?“23 Сър Хю Корбет беше настоял за това, по някакви негови си загадъчни причини. Празен поглед или отрицателен отговор водеше до незабавно обезглавяване. Няколко глави на бегълци, потопени в саламура и после намазани с катран, вече красяха шиповете на оградите край Лондонския мост. Друга група престъпници си бе проправила път до „Сейнт Ботълф“ предната вечер, по времето, когато камбаната биела за вечерня. Пастор Джон тъкмо бил облякъл столата си24 и се готвел да произнесе последната молитва към Бога за деня, когато те нахлули. Свещеникът избягал; други нямали този късмет. Ограбени и убити, те били изхвърлени през отворената врата, преди тя да бъде залостена и барикадирана. Няколко жени били взети за заложници и когато Корбет и неговите стрелци стигнаха до църквата, чуха писъците на нещастниците, изнасилвани отново и отново. Накрая ужасяващите викове престанаха и Корбет предположи, че жените са мъртви. Той бързо организира и предприе щурм, който бе яростно отблъснат; едва тогава разбра, че избягалите затворници бяха успели да оплячкосат главната кула на Нюгейт и да се снабдят с лъкове, стрели и всякакво бойно снаряжение.

— Сър Хю? — Ранулф, с плувнала в пот червена коса, с искрящи зелени очи на бялото, изопнато от яростта на битката лице, нямаше търпение да довърши започнатото. — Скоро ли? — настойчиво попита той. — Скоро ли ще атакуваме?

Корбет кимна. Ранулф виждаше в ситуацията възможност да се отличи и да блесне, да докаже, че той, един съдебен писар, е не по-малко храбър и доблестен от който и да било рицар в битка. Корбет погледна зад него, към каруцата, която бе погълната от огромен бушуващ огън.

— Обхвана цялата врата — промърмори Ранулф. — Господарю, ние сме готови.

Корбет се изправи и последва Ранулф в гробището, придържайки се близо до дърветата и рушащите се кръстове край надгробните камъни. Отидоха от онази страна на църквата, където група тежко въоръжени войници стояха в очакване с импровизирана бойна машина — дълъг заострен таран, окачен на вериги. Корбет се взря в тясната врата за покойниците. Без всякакво съмнение, беше залостена, но все пак бе уязвима.

— Слушайте! — Той нахлупи плътно плетената качулка от метални халки на главата си. — Докарайте тарана по най-бързия начин. Престъпниците са се струпали при главния вход. Тук, точно над страничната врата за покойниците, няма прозорци, а тези отстрани са много тесни. Трябва да атакуваме този вход колкото е възможно по-бързо.

Въоръжените мъже, до един облечени в ливреи на кралското домакинство, изръмжаха в съгласие.

Корбет и Ранулф помогнаха да довлекат тарана през неравната земя, като се провираха между надгробните паметници. Стигнаха до църквата без проблем. С общи усилия издърпаха тарана рязко и силно назад, след което го пуснаха и той със силен откат удари вратата за покойниците така мощно, че тя веднага започна да поддава. Корбет безмълвно се замоли престъпниците да останат струпани близо до главния вход. Отново задействаха тарана, после отново и отново. Уелските стрелци започнаха предпазливо да се придвижват, с лъкове, готови за стрелба; следваха ги други войници, въоръжени с кръгли щитове и къси мечове. Яростното блъскане по вратата безжалостно продължаваше. Последва оглушителен трясък — и вратата за покойниците увисна на пантите си. Една стрела профуча през въздуха точно над главите им. Уелските стрелци отговориха с дъжд от стрели. Понесоха се викове и писъци. Ранулф, с нахлупен шлем, последва Корбет в мрака на църквата. Мярнаха се сенки. Корбет успя да отблъсне някакво тромаво чудовище, мъж, облечен в женски дрехи, с гримирано лице, цялото в кръв. От тялото му лъхаше задушаваща миризма. Корбет отхвърли урода назад, като посрещна удара на огромния чук, който противникът му размахваше. Една стрела прониза въздуха, улучи престъпника право в лицето и той се строполи на земята, гърчейки се в предсмъртни мъки.

Корбет избърса потта от лицето си. Пушекът от пожара при главната врата проникваше през нефа, който се тресеше и кънтеше от звън на стомана, свистене на стрели, стенания и писъци. Мъжете се олюляваха, притискайки раните си, от които се стичаше кръв. Когато горящата врата на главния вход започна да се цепи, таранът, който я беше пробил, все още тлеещ и облизван от умиращи пламъци, бе избутан по-навътре в нефа. Накрая цялата врата рухна и стрелците, излизайки храбро срещу пламъците, издигащи се около страничните греди, минаха пълзешком по димящото дърво и нахлуха в църквата. Битката беше свършила.

Някои от затворниците се опитаха да избягат, но бяха или посечени, или принудени да се върнат обратно. Неколцина се помъчиха да удържат кулата; те бяха изтикани на върха й, но никой не избра да скочи, както отбеляза Ранулф, и съпротивата замря. Корбет нареди да донесат вериги и въжета. Накрая дълга редица от престъпници, около двадесетина на брой, обсипвани с проклятия и ритници от стрелците, бяха оковани и проснати в едно от тъмните странични крила на църквата. Корбет, придружаван от отец Джон и от Ранулф, наблюдаваше, докато изнасяха телата на жертвите, мъже и жени, някои от които бяха съвсем млади. Всички те бяха разсъблечени, видимо ужасно изтезавани и насилвани, а кожата им беше горена с пламък от свещи. Корбет заповяда да се погрижат подобаващо за тях и отец Джон се разпореди да положат всички тела, включително и на двама от стрелците, в средата на нефа. Корбет беше бродил из много бойни полета, но гледката тук беше наистина ужасяваща. Някои от жертвите бяха намерили смъртта си бързо, от стрели, попаднали дълбоко в гърдите им, но други бяха издъхнали след продължителни страдания.

— Мъчително и потресаващо! — Корбет се прекръсти и се огледа. Църквата приличаше на касапски тезгях, плувнал в кръв, настлан с останките от битката. Донесоха платна и покриха труповете. Повикаха мастър Флешнър, енорийския служител. Той най-напред повърна, а после се захвана с мрачната задача да преброи убитите: Маргарет-ат-Ууд, стара мома от Джуъри, Еджидиъс Меркел, винар от Моултрап, и всички останали невинни жертви на убийственото беззаконие.

Стрелците имаха по-здрави стомаси от енорийския служител и се оплакаха, че са огладнели. Ранулф, който се разхождаше напред-назад покрай дългата редица от ужасяващи трупове, нареди на капитана им да донесе храна и пиене от близките кръчми и гостилници. Корбет просто се взираше във фреската на стената — демон с уши като на прилеп, с копита на козел, с очи, зловещо черни на огненочервеното лице.

— Там демони и тук демони — отбеляза Ранулф, като застана зад него. — Но тези от плът и кръв са по-лоши.

— Много по-лоши — прошепна Корбет. — Виждаш ли какво сториха, Ранулф? Бог знае защо. Някои хора обичат най-много от всичко да гледат как светът се разпада и руши, как се срива в хаоса на убийствата.

— Трябва да помажа мъртвите.

Корбет погледна през рамо към отец Джон, впил в него немигащи очи, с пребледняло като вар лице.

— Дадох им общо опрощение, но искам да помажа всеки поотделно. Мисля, че трябва да направя това, а впоследствие… — свещеникът обхвана с един жест обстановката наоколо. — Тази църква е осквернена; трябва да бъде осветена наново. Всичко се случи толкова бързо, сър Хю. Рано вечерта, вчера, се бяхме събрали за вечерня, както винаги правим ние, братството от „Сейнт Ботълф“…

— Отче, иди си у дома — Корбет махна на един от стрелците край тях. — Отведи отец Джон в свещеническия дом — нареди той тихо. — Накарай го да изпие голяма чаша кларет. Едва след това го пусни да се върне обратно и да извърши това, което иска.

Пастор Джон погледна така, сякаш щеше да възрази, после сви рамене и излезе. Писъци и стенания ехтяха из мрачните трансепти, в които бяха наблъскани пленниците. Ранулф вървеше сред тях, риташе ги и ги удряше с плоската страна на меча си. Корбет отиде при него и го хвана за лакътя. Ранулф се обърна с вдигнат пестник. Слабото му лице бе разкривено от гняв, зелените му очи изглеждаха по-големи, червената му коса обвиваше лицето му като ореол от пламък, в ъгълчето на устата му се пенеше слюнка.

— Достатъчно — нареди Корбет. Той сграбчи Ранулф за китката и го изгледа отгоре надолу. — Достатъчно, Ранулф. Ще ги изправим пред справедлив съд, в съответствие със закона, после — той погледна към пленниците, — ще ги предадем на Божието правосъдие.

— Съгласен съм и ще ти помагам в това начинание.

Корбет се озърна. Сър Ралф Сандуик, комендант на Тауър, се появи от сенчестия мрак. Грубоватото му лице беше озарено от усмивка, бялата му като сняг коса, разделена на път по средата, се стелеше разрошена надолу до раменете му. Облечен в полуброня, той застана пред тях, опипвайки дръжката на големия си меч, после вдигна ръка и щракна с пръсти. Двама войници дотъркаляха напред една ръчна количка. Корбет се втренчи в отрязаните глави, струпани на нея: раздрани вратове, полузатворени или опулени очи, устни и носове, покрити с кора от кръв. Корбет мъчително преглътна. Тази последна гледка му дойде в повече.

Отдръпна се, докато Ранулф помагаше на Сандуик да изтика количката сред окованите пленници, за да могат те да гледат, както се изрази началникът на гарнизона, към своето собствено бъдеще.

Корбет излезе навън. Гробището вече беше разчистено, всички трупове — махнати, само черните петна върху заскрежената трева показваха къде са били проснати. Стрелците събираха стрели и копия, парчета от дрехи, ризници и доспехи. Огънят при голямата врата беше изгасен, полуобгореният таран — издърпан настрани. Един стрелец му донесе чаша с ейл. Корбет му поблагодари и жадно я изгълта, за да прочисти дима и мръсотията от устата си. Пое дълбоко дъх, после повика стрелеца и го изпрати вън от гробището, зад портата, където неколцина градски пристави и войници едва удържаха любопитните настрана. Малко след това стрелецът се върна с един представител на Братството на Власеницата25, когото бе намерил да проповядва, качен на каруца в близост до Крипългейт. Монахът бе истинска върлина, с печално изражение, но за сметка на това с весели очи. Корбет бръкна в кесията си и извади една монета.

— За бедните. Братко, ръкоположен ли си за свещеник?

— От цели петнадесет години — саркастично отговори монахът, благославяйки Корбет. — Нося си разрешителното, ако желаеш…

— Не — въздъхна Корбет. — Не желая да го гледам. — Той облиза устни. — Аз съм сър Хю Корбет, Пазител на Тайния печат. А също така съм и кралски пратеник по тези места, с властта за извънредно разглеждане на углавни дела.

— „Да слуша и да решава“ — цитира францисканецът. — А аз — протегна ръка той към Корбет, за да се ръкува с него — съм брат Амброуз от Братството на Власеницата, призован, предполагам, да се погрижа за мъртвите?

— Или за тези, които са на път да умрат — уморено отговори Корбет. — Заловил съм пленници. Ще ги изповядаш ли, ако пожелаят?

Монахът изкриви лице в гримаса, после погледна през рамо. Сандуик се появи иззад църквата, нарамил двуостра брадва. Зад него неколцина войници мъкнеха почернял, насечен пън, целият покрит с кървави петна.

— Разбирам — потри лицето си монахът. — Да — продължи той, докато поставяха пъна на земята, с брадвата до него. — Смъртта е стъпила здраво в това гробище.

Корбет вдигна поглед към небето. Денят напредваше, слънцето грееше по-силно; мъглата, която до скоро се стелеше над гробището, сега беше изчезнала, а заедно с нея и тишината. Шумовете на града отекваха все по-ясно през стената: трополенето на каруците, гневните викове на търговците, крясъците на децата и чаткането на конете. Корбет усети миризмата на все още влажната трева, после друга, по-всепроникваща, по-натрапчива — миризмата на кръв и разкъсана плът. Той се прекръсти и се върна през вратата за покойниците обратно в нефа.

Ранулф бе приготвил всичко. Масата за пожертвования беше преместена точно пред входа на красиво резбованата олтарна преграда с разпятието, с три стола зад нея, застлана с пурпурна олтарна покривка, върху която бяха поставени две запалени свещи, Евангелие и оголен меч. Корбет кимна на Сандуик и зае стола в средата. Мастър Флешнър, енорийският служител, щеше да изпълнява ролята на писар, оставяйки мъртвите на отец Джон, който се движеше от тяло на тяло, надянал епитрахила на врата си, с фиала с миро в ръце. От време на време Корбет долавяше думите на набързо промълвената молитва: „Върви напред, християнска душо…“

Корбет се прекръсти, после се изправи. Църквата вече бе утихнала, долавяха се само мърморенето на свещеника и стенанията и виковете на пленниците. Уелските стрелци, с опънати лъкове, стояха на стража при всички врати и край олтара, а от другата страна на нефа се бяха стълпили войниците на Сандуик. Корбет, с една ръка на Евангелието, а с другата стиснал дръжката на меча, обяви на висок глас, че съгласно условията на неговите пълномощия, Едуард, „по Божията милост крал на Англия, владетел на Ирландия, херцог на Аквитания26 изисква всички кметове, пристави и прочие, да приемат Хю Корбет като кралски пълномощник по извънредните углавни дела, да изслушва и решава всички казуси…“ След като свърши, той седна.

— Знаете — заяви той на двамата си колеги, — че тези осъдени на затвор престъпници вдигнаха оръжие срещу краля. Те са се провинили в убийства, изнасилвания и грабеж. На всеки от тях ще бъде предявено това обвинение и ще бъде приканен да отговаря. Аз имам един въпрос към всеки: дали е от „Страната Кокейн“?

— Какво е това? — в един глас попитаха Сандуик и Ранулф.

— Ти ми нареди да задам същия въпрос на онези, които бяха заловени в пустеещите земи — каза комендантът. — „Страната Кокейн“? Какво означава тя за тези престъпници?

— Кокейн — отговори Корбет — е глупашка представа за живота: царство на чревоугодниците, където храната и напитките се разхождат готови за ядене и пиене. Прасетата припкат напълно опечени, с касапски нож, забит дълбоко в ребрата. Гъските летят, но вече нанизани на шиш и изпечени. Чучулигите, препърлени до хрупкавост, сами влитат в устата ти. Сградите са направени от храна; покривите са от палачинки, оградите от наденички, от които капе мазнина и се стича по земята. — Той се усмихна на озадачените физиономии на другарите си. — Това е всичко, което мога да ви кажа за момента. Кокейн е място на абсурда, където патките ходят подковани, а зайците преследват лисиците. А освен това явно е някакъв шифър, използван от един от кралските шпиони — прошепна той. — Бог знае кой е той, или пък тя, но — Корбет се вгледа в мрака, — за случая названието е много подходящо, нали? — той посочи към покритите с платно трупове. — Светът се е обърнал с главата надолу, превърнал се е в място, в което невинният страда, а виновният се измъква.

— Не и сега — промърмори Ранулф.

— Не говоря за тези, които чакат да умрат — отбеляза Корбет, — а за Джайлс Уолдън, Краля на Безпътниците и за Хюбърт Монаха. И двамата лежат в ямите на Нюгейт. Те не участваха в този метеж, твърдят, че не са знаели нищо за него и настояват да бъдат съдени от хора със съответния ранг. Чудя се — той посочи към нефа, където капитанът на стрелците и другарите му изправяха пленниците на крака, — дали някой от тези не е подозирал?

— Какво!? — изграчи Сандуик.

— Дали някой не е подозирал, че сред тях има предател, който би продал телата и душите им на кралското правосъдие? Който срещу определена облага може би ще стане кралски доносник, и ще дава показания срещу съучастниците си, като се превърне в техен унищожител? Бог знае защо избухна този бунт и кой го причини? Ние може би служим на Бога и на краля, но — мрачно добави Корбет, — вършим и работа на дявола. Той сигурно си точи зъбите за душите на тези, които ще съдим.

— Такъв е животът — каза рязко Сандуик. — Понякога е трудно да различиш добро от зло. — Той посочи към нефа. — Нека не караме демоните да чакат.

Процесът започна. Съгласно закона на престъпниците не се полагаше защитник. След като веднъж вече бяха подведени под отговорност, „те бяха избягали от кралската тъмница, за да извършат грабителски набези срещу добрите и верни поданици на короната, и бяха поругали по най-ужасен начин Светата Майка Църквата.“ Всеки от тях казваше името си на енорийския служител, който седеше на края на масата и старателно водеше записки. След това на подсъдимия се изброяваше списъкът с обвиненията срещу него и го приканваха да даде отговор, който обикновено се изразяваше в проклятие или изхрачване. Когато за първи път зададоха въпроса за „Страната Кокейн“, енорийският служител погледна изненадано; после всеки затворник клатеше глава и продължаваше с обичайната тирада ругатни.

Присъдата беше предварително решена: „Виновен! — обявяваше Корбет. — Доказано, че е виновен без никаква възможност за оправдание.“ Щом произнесеше присъдата, бързо извеждаха осъдените в гробището. Монахът от Братството на Власеницата, седнал в сенките на оградата, им предлагаше да ги изповяда; някои приемаха, други отказваха. Накрая ги довличаха до пъна, с ръце на гърба. Двама стрелци ги караха да коленичат и полагаха главите им на една страна, после палачът с безпогрешна точност стоварваше двуострата си брадва. Тежкото й, смразяващо тупване отекваше през отворената врата за покойниците досущ като ехо от затръшването на дверите на ада, както тихичко го описа Сандуик. От време на време някой от затворниците протестираше и се дърпаше, но веднага биваше повален.

Устата на Корбет пресъхна, но той не се отказваше. Редицата на затворниците се скъсяваше. Малко по-нататък, в нефа, отец Джон привърши с помазването и седна с гръб до една колона, за да наблюдава протичането на зловещия съдебен процес. Корбет обяви кратка почивка, когато камбаните на другите църкви удариха за Ангелската молитва27. От близките улици се дочу пронизителното изсвирване на пазарните рогове — сигнал за спиране на търговията, за да могат занаятчиите и съдържателите на сергиите, както и техните клиенти, да отидат до винарните, гостилниците и пекарните, за да хапнат. Корбет помоли да му донесат разредено с вода вино и отиде в олтара на Светата Дева28. Той пресуши чашата си, после коленичи на молитвената пейка. Пастор Джон дойде при него и шепнешком го попита кога ще свърши всичко това. Корбет остана на колене, взирайки се в статуята на Девата и само поклати глава. Свещеникът повтори въпроса си. Корбет се извърна.

— Никога не свършва, отче — промълви той. — Не виждаш ли? — каза и посочи към фреската на стената, вляво от него, на която Каин убиваше брат си с кост от магарешка челюст.

— Ето това сме ние, отче, убийци чак до мозъка на костите, безмилостни убийци, всички ние, синове и дъщери на Каин.

— Не всички!

— Не сме ли? — дрезгаво попита Корбет. — Ако не с ножове и сопи, не се ли убиваме едни други в душите си? Не са ли мислите ни ужасяващите родители на нашите дела?

Свещеникът отстъпи назад с възмутено лице. Той се вторачи със зяпнала уста в Корбет, после се завъртя на пети и изчезна в мрака на църквата.

— Господарю, господарю — Ранулф се приближи по-бързо и от котка, махайки с ръка. — Сандуик излезе да огледа главите, натрупани в кошовете. Прилича на фермер с товар отбрани плодове. Казва, че ще украси с тях Лондонския мост, Тауър и всеки кол в Нюгейт. Между другото, къде е Чансън? — продължи той. — Нашият секретар на конюшните май…

— Нашият секретар на конюшните — със същия шеговит тон отвърна Корбет, излизайки от олтара на Девата, — в момента носи документи на краля, който, предполагам, пуска ястребите си на лов в горите край Шийн29. Имало някакви проблеми в Тесните морета30. Френските капери…

— Сър Хю — повика го Сандуик, — трябва да започваме отново.

— И отново, и отново… — промърмори Корбет.

Беше вече късно следобед, когато свършиха, и последното зловещо тупване отекна в църквата. Всички престъпници, с изключение на един, бяха осъдени и екзекутирани. Единственият оцелял беше Томас Брокънхейл31, наричан още Джон Чамойс32, наричан още Реджиналд Клатърхаус33, наричан още Ричард Дрейпър34, познат още и като Лапуинг, сиреч Калугерицата35. Сандуик докладва, че Калугерицата бил забелязан в компанията на затворниците в Нюгейт рано предишния следобед. След това изчезнал, но се върнал преди обед, за да наблюдава всички събития близо до вратата на гробището. Един от нюгейтските тъмничари го разпознал и казал, че той посещавал бандата на Уолдън в затвора. Калугерицата бил сгащен в подземието на близката кръчма, а после го довлекли тук за разследване. Млад и нахакан, с весело, жизнерадостно лице, той призна, че познавал донякъде и Уолдън, и Хюбърт Монаха. Заяви обаче, че никога не бил вдигал ръка срещу мъж или жена. Не, не знаел нищо за „Страната Кокейн“, но знаел правата си. „Аз съм духовник“, протестираше той, показвайки прораслата тонзура сред мръсната си рижава коса. Нещо повече, той можел да изрецитира първия стих от Петдесети псалом. „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми.“36

— Аз съм духовно лице — повтори той. — Настоявам да бъда съден от Светата майка Църквата. Аз не подлежа на…

— Млък! — изрева Сандуик. — Ти си виновен и ще умреш заедно с останалата пасмина.

Корбет го прекъсна. Калугерицата, който и да бе той, се позоваваше на закона. И по-важно бе, че според Корбет човекът казваше истината. Той не беше като останалите бегълци и разбойници, които живееха ден за ден и със сигурност не ги бе грижа за бъдещето. Сандуик обаче се оказа неотстъпчив. Засегнат от наглостта на Калугерицата, началникът на гарнизона искаше главата на обвиняемия и ревеше с пълно гърло, че ще поеме дори риска епископите да го отлъчат от църквата. Бяха го анатемосвали и преди, и със сигурност щяха да го направят отново. Не давал и дяволска пръдня за техните превземки.

Крясъците на Сандуик привлякоха вниманието на неговите войници, които се втурнаха вкупом през нефа. Корбет се обезпокои. Ранулф сложи ръка на дръжката на камата си. Сандуик викаше за меча си. Усмивката на Калугерицата помръкна и той бързо затършува в някакъв таен джоб на жакета си, откъдето измъкна тънък свитък и го подаде на Корбет. Пазителят на Тайния печат го разви, прочете съдържанието, усмихна се и погледна Сандуик:

— Чуй това, мастър Сандуик! — каза той и зачете. — „Кралят до всички негови верни поданици. За ваше сведение, Стивън Есколиър, (който нарича себе си и Калугерицата), от Майтър Стрийт, Крипългейт, е верен служител на Короната и на столичния град. Знайте, че каквото и да прави, прави го за доброто на Короната и за сигурността на кралството.“ Текстът беше заверен от главния съдия Харви Стантън и неговия доверен секретар, Роджър Бландфорд, и подпечатан с личния печат на краля. Корбет го подаде обратно на Калугерицата, който се усмихна, намигна на Сандуик и наперено излезе от църквата.

Корбет уморено заяви, че е приключил.

— Каквото трябваше да се направи, е направено — каза той.

После напусна църквата, прекоси оживената улица и влезе в кръчмата „Горящия храст“, в чиято конюшня двамата с Ранулф бяха оставили конете си. Тъкмо миеше ръцете и лицето си в умивалника, когато чу как Ранулф изпъшка. Погледна към вратата зад гърба си. Там стоеше Чансън и пристъпваше от крак на крак.

— Кралят има нужда от нас? — въздъхна Корбет.

— Да, сър Хю, така е — отговори Чансън. — Чака в абатството „Сион“, на Темза. Лорд Уолтър Ившам е бил злодейски убит.