Мистериум

3

„Ако не беше Господ с нас, когато людете се дигнаха против нас, живи биха ни погълнали, когато пламна тяхната ярост против нас.“48

Застанал при пейките в сенчестото отделение на хора в абатството „Сион“, Корбет с пълно гърло пригласяше на мелодичното църковно песнопение на добрите братя от „Свети Бенедикт“, които отслужваха утринната литургия. Застанал до него, Ранулф потисна усмивката си. Нямаше друго нещо, което Корбет да обича повече от пеенето. Ранулф, с разсеян поглед, безмълвно благодари на Бог, че господарят му бе спал поне по време на среднощната служба. Той вдигна очи нагоре. Все още бе много рано и светлината струеше през ярко изрисуваното стъкло на прозореца над хора. Манастирската църква беше студена въпреки мангалите на колелца, дотъркаляни под високата олтарна преграда с разпятието. Ранулф се взираше в изпитите, бледи лица, които надничаха изпод качулките. От върха на колоните се смееха и мръщеха изваяните гаргойли, бабуини, ангели, светии и демони. Между колони те се мяркаха ярките цветове на фреските, повечето от които представяха сцени от Евангелието или от живота на свети Бенедикт в Субиако и Монте Касино.

— Не ни спомняй греховете на нашите деди…49 — Мощното песнопение на двадесетината мъжки гласа ехтеше гръмовно като морски прибой в огромното кухо пространство, създадено от колоните и арките — прочувствен зов за Божия помощ.

Ранулф примигна и успя да намери точното място в псалтира, докато хорът запя вдъхновено Gloria Patri: „Слава на Отца и Сина…“

Корбет свали седалката и седна, когато четецът отиде до аналоя и с ясен глас зачете от Книгата на пророк Даниила. После една фраза привлече вниманието на сър Хю: „Не ни съди според нашите беззакония срещу теб“.50 Това върна мислите му към плетеницата от измяна, предателства и беззакония, пред която бе изправен. След срещата от предишната вечер кралят го бе дръпнал настрани. Мушна го настойчиво с пръст в гърдите и настоя да разреши загадката, като не забравя три важни неща: първо, Стантън и Бландфорд са били приятели с Бонифас; второ, и двамата са били натоварени да разследват всяко закононарушение на Ившам; трето, сега, когато главният съдия е мъртъв, делото срещу Уолдън и Хюбърт Монаха е влязло в задънена улица и се проваля, защото главният свидетел на Короната не може да бъде призован.

— А метежът в Нюгейт?

Корбет съзнаваше, че кралят се опитва да пренебрегне този случай.

Едуард направи гримаса.

— Според това, което научих, Уолдън и Хюбърт са били здраво затворени, всеки в своята яма. Също като Пилат Понтийски, те си измиха ръцете от каквото и да е злодеяние. Издал съм заповеди за незабавното им освобождаване.

После кралят повика свитата си и си тръгна. Бландфорд и Стантън също се сбогуваха, преди да последват кралската свита надолу към пристана и очакващата ги баржа. Веднага след това Корбет потърси Чансън, „секретаря на конюшните“, който отговаряше за техните коне и товарни понита. След като се увери, че конярят е настанен в хубаво помещение в къщата за гости на манастира, той се оттегли в своята собствена, аскетично обзаведена стая. Наспа се добре и се събуди още преди зазоряване. Изми се, облече чиста риза, панталон и лек кожен елек — приятно облекчение след тежката кожена дреха и плетената метална ризница от предишния ден.

— Господарю?

Корбет се отърси от мислите си и вдигна поглед. Един по един, монасите се изнизваха навън. Той стана, мина през олтарната преграда и влезе в нефа. Там, приклекнал до една колона, го очакваше Чансън, с щръкнала рижа коса, която, според насмешливото определение на Ранулф, бе подстригана така, сякаш на главата му е била нахлупена купа. Конярят, прехвърляйки зърната на броеницата си, вдигна поглед нагоре. Лекото кривогледство на лявото око му придаваше вечно шеговито изражение. Корбет го потупа по рамото, уверявайки го, че всичко е наред и му благодари за работата от предишния ден. Чансън обичаше конете и живееше заради тях и нищо друго освен тях. Боравеше така неумело с оръжие, че можеше да стане по-опасен за себе си от всеки враг, а запееше ли, гласът му, според твърденията на Ранулф, можеше да накара добрите братя да помислят, че обитателите на ада се присмиват на тяхното песнопение.

— Ще изчакам сутрешната литургия — каза му Корбет. — Остани само ако ти се иска.

Чансън отговори, че би искал, и Корбет го остави да се заяжда с Ранулф, а той насочи вниманието си към великолепието на нефа, възхищавайки се на извисяващите се колони, затъмнените трансепти и сложната плетеница на резбованите прегради пред различните олтари в страничните параклиси. Тананикайки си един химн, Корбет внимателно разглеждаше рисунките. Едната го накара да се усмихне. Аполинария, светицата-патрон на лечителите на зъби, държеше клещите и щипците на своето мъченичество. Сега вече в небесата, тя бе изобразена как помага на клетите нещастници, докато те седят на редици столове, всеки с по един лечител до него, причиняващ повече болка, отколкото облекчение. Художникът сигурно е страдал от зъбобол, реши Корбет. Той се върна към олтара на Пресветата Дева, а мислите му се рееха към „Сейнт Ботълф“. Църквата беше обкръжена, а вратите — заключени: главната врата, вратата на ризницата, северната врата и вратата за покойниците. Прозорците бяха високи и тесни. Кулата, измазаните й с хоросан стени, извиващите се покрай тях стъпала и матките ниши не криеха никакви тайни скривалища. На върха площадката с назъбените бойници предлагаше само възможността да скочиш от зашеметяваща височина, деляща я от стръмните плочести покриви отдолу. Как при това положение бе избягат Бонифас Ипгрейв? Как бе успял да се измъкне от тази заключена и строго охранявана сграда? Корбет спря, за да запали вощеници за съпругата си, за двете им деца, за Едуард и Елинор, за себе си и за своите двама другари. Когато свърши молитвата си, Иисусовите камбани вече биеха за утреня.

След нея Корбет и двамата му спътници, обсъждайки със смях пеенето на Чансън, закусиха с по купа овесена каша в трапезарията, а сетне напуснаха двора на манастира. Утрото беше мрачно и унило. Облаци скриваха слънцето, остър вятър бръснеше лицата им, докато минаваха през Галилейската порта и навлязоха в Гъшата ливада, която се простираше надолу към параклиса за покойниците, носещ името на свети Лазар. Братята вече се отправяха към околните ниви и чифлици. Корбет чуваше пеенето им, толкова силно в утринния вятър, че дори и крясъците на полските врани не можеха да го заглушат. Тревата все още беше заскрежена и мокра, земята беше осеяна с дупки на зайци, които се мяркаха за миг пред очите им и изчезваха като стрелкащи се кафяво-бели мълнии. Огадон, застанат на стража отвън, пред входа на параклиса, близо до перваза под камбаната, тежко се изправи на крака и заръмжа.

— Pax et Bonum51 — произнесе нечий глас. Старото бойно куче се сви, доволно, че не трябва да полага още усилия, тъй като брат Кътбърт се измъкна през вратата. Фигурата му в опърпаното бенедиктинско расо беше висока и кокалеста, сива връв бе пристегната около кръста му, на краката си носеше здрави сандали. Дългият му врат и дребното, живо лице му придаваха вид на птица, впечатление, което се подсилваше от неумелите движения на ръцете и нозете му. Корбет предположи, че човекът страда от остро възпаление на ставите. Кътбърт беше стар, бялата му коса беше остригана от три страни, на малка част от темето му се виждаше тонзура. Държеше се дружелюбно и гостоприемно, и безмълвно кимаше, докато Корбет му представяше спътниците си, а воднистосините му очи се присвиха присмехулно, когато кралският пратеник изрази съжалението си за смъртта на лорд Ившам.

— По-добре елате в ямата на преизподнята — каза той иронично. — Моето скромно обиталище отдолу.

Корбет посочи към хъркащия Огадон.

— Братко, а как мина нощта, когато Ившам беше убит?

— Всяка нощ е едно и също — отговори Кътбърт. — Пеят се молитви. Моят господар, абатът, ме освобождава от тях, тъй като обикновено има трупове за миене или някой отшелник, за когото трябва да се погрижа. Във всеки случай, щом си свърша работата — продължи той така безжизнено, че Корбет се зачуди дали сетивата му са в ред, — един прислужник ми донася бокал вино и голяма чиния с храна от трапезарията. Гостите ми — той посочи зад рамо — вече са над тези неща.

— А Уолтър Ившам?

— Донасяха му отделно храна, и то много по-рано, отколкото на мен — бокал вино и поднос. Слугата поставяше подноса на перваза и… — Кътбърт дръпна висящото пред него въже, и погледна нагоре, когато камбанката иззвънтя. — Нали разбирате, не всеки обича да влиза при покойници — прошепна той. — Аз се качвах горе, прибирах подноса, после залоствах вратата отвътре.

— Ти залостваш вратата? — възкликна Корбет.

— Да, да. Хайде, влезте, заповядайте.

Корбет и Ранулф последваха Кътбърт в параклиса на покойниците. Той захлопна вратата и я залости, като прокара метални лостове в горната и долната й част. Корбет се огледа. Беше наистина смразяващо място, особено сега, когато светлината бе намаляла. Сенки и неясни силуети пърхаха насам-натам около ужасяващите, покрити с платно фигури, положени на маси. Единствената светлина идваше от прозорците по стената, съвсем тесни процепи, с отворени капаци.

— Затварям капаците и залоствам вратата — словоохотливо продължи разказа си брат Кътбърт — и така оставам заключен през нощта. Нали разбирате, домине52 — той извади обратно лостовете и ги поведе отново навън, като продължи: — Зад параклиса има храсти и дървета, които опасват голямата стена на абатството, висока като стените на Троя. От външната страна тя е издигната върху насип от пръст, а горната й част е покрита с остри глинени чирепи. Стената трябва да осигурява добра защита срещу реката, по която плават баржите на порока и злонамереността, спотайват се пирати и какви ли не други речни чудовища. — Светлосините очи на Кътбърт се присвиха, Корбет забеляза интелигентност и хумор в тях. Пред него не стоеше просто един стар брат-мирянин, а умен мъж, преструващ се на объркан и разстроен.

— А твоят мастиф?

— Старият Огадон само изглежда свиреп. Той може да различи приятел от враг; ръмжи наистина, но би се разлаял само ако подуши някой крадец, промъкващ се в нощта.

Корбет се усмихна, а Кътбърт ги поведе обратно в параклиса и надолу по стълбите, към подземието. Тунелът беше тесен, а таванът беше толкова нисък, че главите им опираха в гредите по него. Първата килия вдясно, тази на самия Кътбърт, беше спретната и чиста. Високо в единия ъгъл на варосаните й стени имаше отвор, който пропускаше съвсем тънък сноп светлина. Стаичката беше оскъдно обзаведена — дървен нар с черна завивка, обточена със сиво, ниско столче, маса, лавици над леглото, на които бяха наредени гърнета, чинии и кани. По стените бяха заковани разпятия; на гвоздеи висяха широки дрехи, а отдолу, изпод масата надничаше малък винен мях. Следващата килия беше склад. Най-отдалечената, чиято врата бе облегната на стената, беше тази на Ившам. Тя приличаше на килията на Кътбърт, но масата, избутана до стената, беше цялата изцапана с кръвта на съдията.

— Трябва да е подгизнала — отбеляза Ранулф. — Гърлото му беше прерязано като на прасе.

Те се огледаха наоколо. Покривката и завивките на леглото бяха махнати, както и каните и гърнетата от полицата над него.

— Имаше ли тук някакви ръкописи? — попита Корбет.

— Гостът ми четеше De Consolatione Philosophiae на Боеций53. Ръкописът беше оставен на леглото, затова не бе изцапан с кръв. Абатът го прибра обратно в библиотеката.

— Някакви други вещи?

— Да — почеса се по главата Кътбърт. — Имаше един-два пръстена, кръст на верижка. Абат Сарлоу даде да ги измият и ги изпрати на вдовицата на Ившам.

Корбет започна да оглежда вратата и рамката й.

— Боеций! — отбеляза Ранулф.

— Подходящ избор. Размишления на свещеник, изпаднал в немилост — макар, че Боеций е бил невинен. — Корбет се обърна и се усмихна. — Ившам със сигурност не беше, нали, отец Тънстол?

Кътбърт леко се изчерви и погледна зад Корбет, сякаш зад него имаше някой друг.

— Това ще почака, ще почака — каза Корбет и мина покрай него, за да огледа по-добре масата.

Ранулф беше прав. Кръвта на Ившам сигурно бе шуртяла като вода, за да изцапа така цялата маса — дори двата свещника, поставени в ъглите, бяха покрити със съсирена кръв. Корбет взе ниско столче, седна и се втренчи в брат Кътбърт.

— Какво можеш да кажеш за Уолтър Ившам?

Кътбърт погледна към Ранулф, застанал плътно до него. Корбет направи знак с глава. Ранулф потупа стария човек по рамото и отиде до входа, а господарят му даде знак на Кътбърт да седне на края на леглото. Той се подчини. Капки пот се стичаха по челото му, а постоянното облизване на устните показваше, че устата му е пресъхнала. Може би обичаше здравата да си посръбва винце? Може би пиеше, за да забрави?

— Уолтър Ившам? — повтори Корбет.

— Дойде тук преди седмици. Първо се настани в дома за гости, после, през последния месец, тук.

— По негово искане?

— Мисля, че да. Абат Сарлоу реши, че така ще е най-добре. Нали разбираш — продължи Кътбърт, — тук идват всички, които пожелаят да се уединят зад стените на абатството. Със сигурност — изсмя се той остро — това не се случва често. А понякога някой от братята просто иска да остане сам за известно време.

— Говорехте ли с Ившам?

— Сър Хю, наясно си, че сме говорили, поне в началото. Ти си чул историята, или поне една част от нея. Ившам ме помоли за прошка, но ако корените са отровени, то тогава и клоните…

— Какво имаш предвид?

— Ившам не беше дошъл за покаяние грешник. Той беше злодей. Той беше роден злонамерен и умря злонамерен.

— Наистина ли си убеден в това?

— В името на Божията любов, сър Хю, Ившам беше пленник на своята ужасна греховност, така че какво друго му оставаше да стори освен да падне на колене и да си посипе главата с пепел, да облече власеницата, да приеме молитвите, поста, разкаянието и изкуплението? — Зачервеното лице на Кътбърт издаваше омразата, която го изгаряше и бушуваше в него. — Но той не даваше и пет пари за душата си или за това как ще прекара последните години от живота си; беше по-загрижен за кожата си. — Той замълча, облизвайки устни.

Ранулф направи стъпка назад, сложил ръка върху дръжката на меча си.

— Дръж главореза си, твоя наемник, далеч от мен, сър Хю. Съжалявам, не искам да кажа нищо лошо. — Кътбърт обърса уста с опакото на ръката си. — Съжалявам, наистина се постарах да скрия гнева си. — Той се удари в гърдите. — Моя е вината, моя е вината, аз съгреших, аз съгреших. — После погледна нагоре с очи, пълни със сълзи. — Грехът никога не те оставя — добави той дрезгаво. — Като някакъв гнусен плевел, той се впива в душата ти и корените му проникват все по-дълбоко. Моля те, не ме обвинявай заради гнева ми и заради това, че избухнах. Не искам да бъда завлечен в някакъв безотраден затвор, нито пък да отговарям пред абата, който така любезно ми даде подслон, когато бях само една сломена душа, носеща се напосоки по вълните на живота. — Той впи пламнал поглед в Корбет. — Чух, че е пристигнал соколът на краля. Всички са чували за теб дори и тук, в „Сион“. Нашият абат казва, че си безжалостен в преследването на справедливостта, че твоята душа не може да бъде купена и продадена. Е, не е ли това достойно за похвала в един свят, в който душите са станали по-евтини от ябълките в овощната градина?

— Твърдиш, че оттеглянето на Ившам в уединение е било всъщност лицемерие?

— Ти го каза, сър Хю.

— Да, така е, и го вярвам. — Корбет се пресегна и докосна студената, сбръчкана и обсипана с петна ръка на Кътбърт. — Наистина го вярвам. — Той се усмихна. — Ившам бе заловен на местопрестъплението и му бе предявено обвинение. Но той се преобърна, бърз като птица в полет, предаде се на кралската милост и се провъзгласи за покаял се грешник. Разкаянието му бе прието.

— Защото кралят имаше интерес от това, нали? — заинати се Кътбърт.

— Така е — съгласи се Корбет, — кралят със сигурност имаше интерес от това. Едуард Английски, новият Юстиниан, великият законодател, владетелят, който провъзгласи Писания закон, създателят на парламента54, да допусне един от неговите върховни съдии да бъде разобличен като продажен на открит процес? Да бъде подведен под отговорност като съучастник на престъпници, укривател на крадени вещи, майстор на измамата и подкупите? О, да, кралят действително имаше огромен интерес от това Ившам да направи самопризнания, да поиска помилване, да се скрие от по-задълбочено разследване, да си посипе главата с пепел и да си седи в прахта.

— Докато бурята отмине — отбеляза Кътбърт.

— Убеден си в това, нали?

— Разбира се. Ившам можеше да мънка коленичил „Отче наш“, да прехвърля зърната на броеницата и да зяпа в разпятието. Можеше да яде сух хляб и да пие горчива вода55, но аз съм убеден, че той тайно е подготвял своята защита. Няма защо да ме питаш, сър Хю — един Бог знае какво е бил намислил! Какви тайни е знаел — за другите, за краля? — Той се приближи. — Дали негова светлост, нашият господар, не е искал смъртта му?

— Думите ти са държавна измяна! — прекъсна го рязко Ранулф.

— И все пак това би могло да е вярно — промърмори Кътбърт през рамо. — Твоят господар, грубиянино, е тук да търси истината; какво трябва да направя? Да лъжа? Аз просто питам каква е истината. Ти можеш да пазиш Тайния печат на краля, но не и душата му, сър Хю.

Корбет се вгледа в този човек, чиято душа кипеше от гняв. Той разбираше какво може да се е случило; и преди беше наблюдавал подобни случаи. Мъже и жени, скрили някоя дълбока рана, я подхранват с години, а тя расте и загноява като някакъв цирей. После, в един час, в един миг, с един удар на сърцето — циреят се пръсва и цялата жлъч, горчилка, гняв и болка изригват в насилие. Това ли се беше случило тук? Или нещо по-лошо? Дали Кътбърт действително не насочваше вниманието му към един още по-тежък грях? Дали крал Едуард не беше решил, че Ившам трябва да умре тук, в този уединен манастир? Корбет приближи стола си.

— Ти ли уби лорд Уолтър Ившам, братко Кътбърт?

— Да — Кътбърт вдигна ръка с толкова изкривени от артрита пръсти, че приличаше на ноктеста лапа. — Да, сър Хю, в мислите си аз съм го убивал най-малко дузина пъти през последните двадесет години, и съм изповядвал този грях пред отците на ордена. Но на дело, реално? Не! Погледни ръцете ми, как биха могли тези пръсти да стиснат кама или кинжал, да не говорим за главата на лорд Уолтър, да я дръпнат назад с все сила за убийствения удар?

Корбет внимателно изучаваше старото, брадясало лице, тревожните очи, изпитите и сбръчкани страни.

— Кълна се в Светото причастие, че не съм го убил аз. Почти не разговарях с него, нито той с мен. Ившам се досещаше, че познавам сърцето му. Долавях тайните му погледи. Виждах го да коленичи в молитва, но посетителите му носеха вино, от което той шумно посръбваше, и сладкиши, които нагъваше лакомо. Чувах го как си тананика, докато лежи в леглото. Пее ли прасето, сър Хю? Пасе ли котката мишките? Варди ли ястребът гълъбите? Не мисля. Ившам кроеше нещо. Не — поклати глава Кътбърт, предвиждайки въпроса на Корбет, — той нищо не написа, нищо не каза. Тук нямаше никакви ръкописи, освен тези, които зае от библиотеката.

— Вярвам ти, братко. Сега искам да се върнем двадесет години назад, към fons et origo56 на всичко това. Опиши ми какво се случи?

Братът-мирянин вдигна ръка към устните си. Умореният му поглед се спря на Корбет, после той въздъхна.

— В началото исках да постъпя при картезианците57, много строг орден, но ми казаха, че здравето ми е твърде крехко.

— Доказал си им, че са сгрешили.

— Не — Кътбърт се потупа по слепоочието. — Те бяха прави. Тук, в ума си, бях твърде слаб, податлив на изкушения. Станах свещеник, служих като курат58 къде ли не. Не забравях думите на свети Франциск59. Опитвах се да проповядвам Евангелието и да живея целомъдрен и благочестив живот. — Той се усмихна. — Това беше лесно, както и понасянето на бедността. Аз наистина обичах работата си. Никой архидякон не ме е упреквал, че липсват пари от църковната каса, че общувам с неподходящи хора или че имам любовница. Бях пастир, посветен на овцете от стадото си, сър Хю, а не просто техен стригач.

Корбет долови дълбоката тъга на тази изстрадала душа.

— Накрая бях назначен за отец в „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт. Обичах тази църква, енорийския съвет, ежедневните си задължения, обичах ги до празника на свети Ириней, на двадесет и осми юни от лето Божие 1284-то. Чел ли си някога свети Ириней?

Корбет поклати глава.

— Той казва: „Нещата, които научаваме в детството, стават част от нашата душа“. Като изключим Евангелието, никога не съм чел по-мъдра мисъл. И тъй, през този ден, късно следобед, чух навън шум от някаква гонитба. По улиците отекваха викове: „Дръжте го! Дръжте го!“ Излязох от свещеническия дом. Помня, че гледах къде стъпвам, защото в енорията върлуваше някаква лятна епидемия, смъртоносна за старите, слабите, болните и недъгавите, та затова имаше много гробове; изкопани предварително, преди лятното слънце да стане прекалено силно и да изсуши земята. Не исках да се спъна в някой от тях. Стигнах до северната врата на църквата и влязох вътре. Надникнах през олтарната преграда; един коленичил мъж се бе вкопчил в олтара. В църквата се втурна кралски служител, нахлу в нефа като самия Бог Всемогъщи. Беше с ботуши с шпори, размахваше заплашително меч, а лицето му беше изкривено от ярост. Беше Ившам. Тогава го видях за първи път.

Бях на своя територия. Някакъв човек бе влязъл в олтара и явно търсеше убежище. Съгласно църковното право, той беше недосегаем и трябваше да му се позволи да остане. Помолих Ившам да напусне. Накрая той го направи, но първо настоя да му кажа, в името на верността ми към краля, дали в църквата има крипта, подземие или някакви тайни изходи. Отговорих с „не“. Колко врати имало? Казах му — четири. Някакъв прозорец, през който беглецът би могъл да се измъкне? Казах, че това е невъзможно. Той ме накара да се закълна в причастието, че му казвам истината. Направих го и той, макар и вбесен, си тръгна. От шумовете, които чувах отвън, можех да се досетя, че поставя охрана на четирите врати. — Кътбърт се изсмя. — Донесоха дори въжени стълби и поставиха войници по стените и на покрива. Влязох в олтара и едва тогава познах Бонифас Ипгрейв. Знаех го по физиономия. Живееше в енорията със сестра си Аделиша. Сигурен съм — добави той със суховата насмешка, — че не след дълго ще обсъждаме и нея. Тя беше моя близка приятелка. Не, сър Хю, нищо повече! Имам предвид наистина само близка приятелка, членка на моя енорийски съвет. Знаех, че брат й е кралски служител и се черкува в църквите на Уестминстър. Няколко пъти го бях срещал, държеше се много любезно. Попитах го какво престъпление е извършил и той каза: „Никакво“. Попитах го в какво е обвинен. Отказа да ми обясни, но ме помоли да изпратя спешно съобщение на сестра му. Казах, че ще го направя. Беше много възбуден. Носеше нож и съгласно закона за убежището трябваше да ми го предаде. Взех оръжието и напуснах църквата. Ившам ме претърси от главата до петите. Възразих, че съм духовно лице. Отвърна ми, че и той е духовно лице, но когато става дума за измяна и убийство, не може да бъде недосегаем. Взе ножа и ме попита какви други вещи има Ипгрейв. Излъгах; казах му: „Никакви, нищо, с изключение на дрехите и плаща си“.

— Излъга?

— Зърнах мастилница и паче перо, привързани на пояса му. Нали знаеш, от онези, които носят писарите?

Корбет кимна.

— Ившам не можеше да си намери място от ярост. Вратите вече бяха зорко охранявани; дори и гробището бе прочистено от деца и просяци. Той ме накара отново да се закълна, и този път в причастието, и да му кажа всичко, което ми е казал Ипгрейв. Казах му. Настоя да не изпращам никакво съобщение на Аделиша. Отговорих, че със сигурност ще изпратя, и че освен това ще донеса храна. Изпратих съобщението, но Аделиша не беше допусната при брат си. Възразих, но Ившам започна да ме заплашва. Храната, която донесох, беше щателно проверена. Ившам настоя да ме последва вътре, зад олтарната преграда, за да наблюдава, като я предавам. Бях донесъл и нощно гърне. Когато го прибирах, Ившам ме накара да го изнеса през църковната врата и да го дам на един от неговите стражи да го изхвърли на бунището. След като войникът го донесе обратно, Ившам ме последва, когато влязох отново в църквата, за да върна гърнето. Всичко това се случи следобеда и вечерта на първия ден. Докато се смрачаваше, пристигна един рицар-банерет60 с отряд тежко въоръжени войници.

— Кой?

— Познаваш го, сър Хю, един от именитите воини на краля, сър Ралф Сандуик, понастоящем началник на гарнизона на Тауър. Сигурно беше довел поне стотина души. Четири групи обсадиха църквата, всяка охраняваше по една врата. На сутринта Аделиша дойде отново. Междувременно яростта на Ившам се беше поуталожила. Той я попита какви доказателства може да му представи за това, че е сестра на Ипгрейв. Дали имала някакъв предмет, който да го потвърждава? Тя му подаде пръстен с яспис, дар от майка й. Ившам го взе и каза, че ще си помисли. Сър Хю, никога не съм виждал човек да е толкова настоятелен, толкова упорит, толкова безмилостен в преследването си. Той бе твърдо решен, че Ипгрейв няма да се измъкне. Чух го да обсъжда със Сандуик предстоящия процес. По това време сандъците и квартирата на Бонифас в Уестминстър вече бяха претърсени. Ившам отиде в църквата да настоява да му предадат Бонифас.

Брат Кътбърт замълча, примигвайки.

— Разкажи ми какво се случи после.

— Според това, което си спомням, Ившам твърдеше, че в сандъците на Ипгрейв било намерено огромно количество злато. Нещо повече, били открити парчета пергамент, свързани с Мистериум. Той каза, че това било достатъчно, за да се предяви обвинение на Бонифас.

— А беглецът?

— Той настояваше, че е невинен — разпери ръце брат Кътбърт. — И тогава се случи онова. Сутринта на третия ден внесох малко храна през вратата за покойниците. Ившам ме следваше. Минах под олтарната преграда и влязох в убежището. Нишата в дъното, зад високия олтар, бе празна. Изпуснах подноса от ужас. Ившам излезе извън себе си. Той издаде строги разпореждания всички врати да останат под наблюдение, докато той, Инглийт, Сандуик и войниците обръщаха наопаки църквата. Педя по педя, всяко ъгълче и всяка ниша, всеки камък, всяка плоча бяха претърсени най-щателно, всеки стол, закачалка, статуя, олтар… нищо! Бонифас беше изчезнал като дим, без следа, без знак. Ившам се разбесня така, сякаш беше на война, гневеше се на всичко и на всички. Продължи да държи църквата под обсада. Претърсването продължи цели два дни и две нощи. На третия ден Ившам, Инглийт и тяхната орда главорези се обърнаха срещу мен. Затвориха ме в дома ми, заплашваха ме и ме разпитваха. Направиха същото и с Аделиша. Най-накрая си тръгнаха. Опитах се да се върна към обичайния си живот, но духът ми бе заболял. Аделиша не бе на себе си от скръб; опитвах се да я утеша.

— И не научи нищо за предполагаемото престъпление на Бонифас?

— Не, поне не тогава. По-късно научих от Аделиша за слуховете за убиеца, наричан Мистериум. Попитах я дали някога е подозирала брат си. Тя само повтаряше това, което вече ми бе казала. Че Бонифас напоследък често е изчезвал с дни. Че имал някаква тайна и че понякога и на нея й се струвало, че разполага с повече злато и сребро, отколкото позволяват възможностите му. Подозирала, че брат й е комарджия, но — сви рамене Кътбърт — това може да ви го каже и самата тя. Ти знаеш, че Аделиша също живее тук, нали?

Корбет кимна.

— А пръстенът? — попита Ранулф.

— Питай Аделиша.

Кътбърт не си направи труда да погледне към Ранулф.

Корбет го изучаваше съсредоточено. По някаква незнайна причина, братът-мирянин се доверяваше на него, но не и на Ранулф, към когото се отнасяше с пренебрежение. Но защо говореше толкова сериозно и искрено? Това озадачаваше Корбет. Дали Кътбърт не се надяваше да го залъже само с част от истината?

— Ипгрейв никога ли не ти каза нищо?

Кътбърт се усмихна леко, пръстите му шареха по долната му устна.

— Не съм казал това, сър Хю. Сега говоря съвсем открито с теб. Ившам е мъртъв; той ще се изправи пред Божието правосъдие. Сега му е времето, да, сега му е времето — повтори той, примигвайки яростно срещу Корбет. — Тези неща трябва да се изяснят, затова слушай. След като Ившам си тръгна, аз се поболях, не можех да спя. През деня внезапно ме обхващаше страх, особено когато влизах в църквата, в моята църква. Изпълвах се с неясни и неоснователни страхове. Аделиша, бедна стара мома, беше дори в още по-потиснато състояние. Помоли ме да претърся църквата, дано поне намеря някаква следа, оставена от брат й, когото несъмнено много обичаше. Разрових се вътре. Не можах да открия нищо, но после се сетих за мастилницата на Бонифас и за Евангелието, което си седеше на аналоя. На гърба му имаше празни, чисти страници, където един след друг викарии и свещеници записваха различни бележки и прочие. Открих нещо там.

— Какво?

— Мисля, че беше писано от Ипгрейв. — Кътбърт помълча.

— Не съм казвал за това на никого, освен на Аделиша.

— Какво беше то?

— Само една записка, която гласеше: „Стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.“

— Това ли е всичко?

— Това е всичко. Няколко месеца по-късно се разболях много сериозно, получих някакво тежко увреждане и постъпих в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Не можех повече да се върна в „Сейнт Ботълф“. Подадох просба до епископа и до абата на „Сион“ да ми позволят да се оттегля от света — и ето ме тук.

— Каза на Аделиша за посланието, нали? — попита Ранулф.

— Да, казах й — за всичко останало можете да попитате и нея. Скоро след като се настаних тук, тя също подаде просба до епископа и абата, и получи позволението им да се премести в абатството.

— А какви бяха причините за нейната молба?

— За това също трябва да попиташ нея.

— Ти знаеш, че синът на Уолтър Ившам впоследствие е станал свещеник в „Сейнт Ботълф“?

— Не веднага. Преди него имаше двама други свещеници, възрастни хора. Мисля, че отец Джон служи в „Сейнт Ботълф“ от осем години. Чух слухове за последните неприятности там. — Той се взря в Корбет. — Имало е някакви сблъсъци в „Сейнт Ботълф“, нали?

— Да, така е.

Кътбърт въздъхна.

— Бог ми е свидетел, че още от идването на Ившам преди толкова много години — или би трябвало по-скоро да кажа, откак Бонифас потърси убежище там, върху тази църква сякаш падна някакво проклятие.

— Идвал ли е отец Джон да те навести някога?

— Да, да, прави го доста често. Странен човек! Почти не говори за баща си, но носи всякакви клюки от енорията. Няколко пъти е говорил и за Бонифас, но мисля, че идва тук най-вече от любезност. Разбира се, напоследък посещаваше и баща си, макар че за това ще трябва да попиташ самия отец Джон. Знаеш правилото на свети Бенедикт, нали?

— Всъщност не.

— Той ни е оставил добър съвет. Ако някой дойде и иска мнението ви за друг човек, кажете му да попита самия него.

— Правилно, братко, но аз съм тук да търся истината, а не мнения. Ившам имаше ли и други посетители?

— Онези две изчадия на сатаната, Стантън и Бландфорд, надменни като дяволи, арогантни като Луцифер. Идваха тук със своите пълномощия и съдебни заповеди, перчеха се напред-назад и се надуваха, сякаш се имаха за Божии ангели, а пък всъщност са истински слуги на… — той внезапно се спря. — Не знам какво са си говорили. Заповядваха ми да стоя отвън, като че ли съм малоумен. Хората се отнасят по-добре дори с кучетата.

— Кой друг идваше?

— Твърде младата съпруга на Ившам, Кларис, заедно със своя надут иконом, Ричард Финк.

— Що за хора са те?

— Не се отнасяха зле с мен, но просто не ме забелязваха, сякаш не съществувах. В такива случаи аз просто излизах. Огадон е далеч по-добра компания.

— А вие двамата с Ившам — попита Ранулф — никога ли не сте обсъждали това, което се е случило в „Сейнт Ботълф“ преди двадесет години?

— Казах вече, писарю. Ившам вероятно е имал някаква представа за мен, а аз със сигурност бях наясно що за човек е. Моето мълчание беше достатъчно наказание. Бях преживял двадесет години и без него. Защо да се променям?

— А в деня преди да умре — попит Корбет, — кой го посети?

Кътбърт присви очи.

— Сутринта дойдоха Стантън и Бландфорд. Следобед — лейди Кларис и нейният раболепен иконом.

— Какво се случи в нощта, в която той умря? — настойчиво попита Ранулф.

— Убийство, писарю; лорд Уолтър Ившам, бивш главен съдия, беше жестоко убит. А иначе си беше обикновен ден, завършил с вечерня. Бях сам тук, в моята килия. Беше тъмно. Огадон спеше. Взех си бокал вино и поднос с храна.

— Но си имаш мях за вино и тук?

— Той е за гостите ми.

— Заключи ли се през онази нощ?

— Разбира се. Капаците на параклиса за покойниците бяха затворени, вратата залостена. Ившам се разхождаше из килията си. Пожелах му лека нощ и се оттеглих в моята стая. Изпих виното, хапнах малко сладък хляб и заспах. Когато се събудих, точно преди първия светлик, наминах край килията на Ившам. Надникнах през решетката. — Той замълча, тъй като Корбет стана и отиде към залостената врата. Решетката беше високо, трите й пръчки бяха на около инч една от друга.

— Светлината тук е слаба — продължи Кътбърт. — Виждаше се, че Ившам седи приведен над масата, с гръб към вратата. Извиках го, но не последва отговор. Тръгнах си, после се върнах. Затропах по вратата и извиках силно. Все още беше много тъмно, но усещах, че нещо не е наред. Изкачих се колкото можех по-бързо по стълбите. Параклисът тънеше в тъмнина. Отворих капаците на прозорците, махнах резетата от вратата и я отворих. Огадон беше там. — Той спря задъхано. — Е, останалото го знаеш. Бързо повиках абат Сарлоу…

Корбет вдигна ръка.

— Откъде знаеш, че параклисът е останал заключен и залостен?

— Защото аз го заключих и залостих. И пак аз трябваше да отворя и капаците, и вратите на следващата утрин. Ако се съмнявате в мен, питайте брат Одо, пазителя на светите одежди и светата утвар. — Кътбърт отговори на питащия поглед на Корбет: — Той и неговата свита обикалят всички манастирски постройки всяка нощ, за да проверят дали вратите и прозорците са заключени. Одо обича да прави това със своя кортеж от дякони, подрънквайки с връзката ключове. Така или иначе, абат Сарлоу дойде тук и нареди да се разбие вратата.

Корбет излезе в коридора, за да огледа вратата. Кътбърт го последва и обясни, че вътрешното резе се прикрепя с голям дървен болт към дебелата, масивна рамка на вратата. Лостът беше разхлабен и измъкнат, но Корбет можеше да види как би могъл да се вдига и спуска напряко през вратата, за да попадне в жлеба от другата страна; същото устройство се използваше в много от стаите над кръчмите.

— Защо са тези резета отвън и отвътре? — попита Ранулф.

— Затворник ли беше всъщност Ившам?

— О, не — поклати глава Кътбърт. — През деня тази врата стоеше отворена. Нашият велик грешник, търсещ покаяние, можеше да се разхожда из Гъшата ливада — и често го правеше, макар че се придържаше близо до параклиса, сякаш тук се чувстваше в по-голяма безопасност. През нощта той спускаше вътрешното резе и настояваше аз да спусна и външното.

— Уплашен ли е бил? — попита Ранулф. — Страхуваше ли се, че навън може да му се случи нещо?

— Казах ви, не знам.

Корбет поиска да огледа килията на Кътбърт. Братът-мирянин се съгласи и му показа, че и на неговата врата има подобно резе, което се залостваше в рамката на вратата — грубовато, но ефективно приспособление за заключване на стаята отвътре. Корбет затвори вратата и спусна резето. То пасна точно в дървения жлеб.

— Същото беше и в килията на Ившам — обясни Кътбърт, — и може да се види в много стаи в абатството.

Корбет кимна, после вдигна резето и отиде в коридора, в който имаше спретнато подредени кошове, дълги тръстикови пръчки, мотика, кирка и ведра. Кътбърт обясни, че той отговарял за декоративните храсти покрай оградата, както и за малката градинка от другата страна на параклиса. Корбет го слушаше внимателно. Той още веднъж го попита за посетителите на Ившам и за събитията от деня преди смъртта му. Кътбърт отговори, добавяйки, че нито е чул, нито е видял нещо нередно. Корбет му благодари и се върна обратно в параклиса. Кътбърт го последва.

— Сър Хю?

Корбет се обърна.

— Знам какво си мислиш — Кътбърт докуцука по-близо до него.

— В такъв случай — усмихна се Корбет, — те бива повече от мен. И така, братко, какво си мисля аз?

— Че аз съм убил Ившам — в сърцето си таях толкова омраза към него.

— О, не. — Корбет го потупа по рамото. — Ившам е умрял при загадъчни обстоятелства, това е очевидно, но аз предполагам, че в този случай ще се наложи да пренебрегнем очевидното.

Корбет и Ранулф напуснаха параклиса, но не и преди да огледат резетата на вратата и капаците на прозорците. Всичко изглеждаше в ред, никакви поражения, никаква следа от насилие. Корбет пое дълбоко дъх, когато излязоха навън и затвори за миг очи. Ловът беше започнал. Той мина покрай мястото, на което се беше проснал Огадон. Мастифът изръмжа леко, разпознавайки, че няма заплаха. Корбет приклекна и погали копринената козина на животното, усмихвайки се на неговите тъжни, червеникавокафяви очи.

— Огадон сега е спокоен и тих — дойде при тях Кътбърт, — защото вече ви познава. Посред нощ обаче, ако някой чужд, непознат човек…

Корбет стана и огледа щателно перваза, където слугата бе оставял чашата с вино и чинията. Забеляза петна отдолу и хвана въженцето, привързано за камбанката, която висеше в отделна ниша. Дръпна го и чу силен звън в отговор.

— Всички ще умрем, и все пак повечето хора се боят от мъртъвци — отбеляза Кътбърт. — Затова е и тази камбанка. Хората не искат да влизат в параклиса, но убиецът, Божието възмездие на Ившам, със сигурност е искал.