Мистериум

15

— Моите посещения в абатство „Сион“ са записани съвсем стриктно — възрази отец Джон.

— Не, свещенико. Не говоря за влизането ти през парадната порта, когато си разговарял с абата, с видните гости или с отговорника за милостинята, а за други случаи, когато си се връщал в най-тъмна доба с нахлупена качулка и маска, въоръжен като за война. Носел си и стълба, по която си се прекачвал през стените, криел си се и си дебнел в шубраците.

— Брат Кътбърт е доста бдителен, както и неговото бойно куче.

— Глупости. Огадон е просто едно старо псе, което те е познавало и не би те нападнало. За всеки случай обаче си му донесъл нещо вкусничко, поръсено с билки, които са го приспали. Ето това се е случило през нощта, в която си убил баща си.

— Аз бях в „Сейнт Ботълф“. Нима забрави, кралски служителю, бунта в Нюгейт? Моята църква беше нападната, оплячкосана, разграбена, а моите енориаши — избити.

— Наистина ли беше там? — продължи Корбет. — Кой го казва? Всичко беше толкова объркано, потънало в хаос. Спомням си, че те срещнах чак на другата сутрин — нищо повече. Всъщност, това, което се случи в „Сейнт Ботълф“, е могло само да усили решителността ти да раздаваш правосъдие. Както всички останали, така и отец Джон е шокиран и разстроен от това, което се случва, и се скрива в своя дом, или пък намира убежище някъде другаде. А всъщност ти си бързал през мрака, за да се добереш до абатството „Сион“. Влязъл си в двора. Брат Кътбърт е бил излязъл, Огадон е дремел и ти си му помогнал да продължи да спи. Влязъл си в параклиса за покойниците, слязъл си по стъпалата до килията на баща ти. Той те е посрещнал, любопитен, може би дори изненадан, но не и уплашен, не и от своя син, който е напуснал света на оръжията, за да стане свещеник. Мога само да си представя неговата надменност, неговата присмехулна снизходителност. Той те е поканил да влезеш. Изчакал си го да седне и после си нанесъл удара си, с един силен замах си прерязал гърлото му. Шурнала кръв. През онази нощ ти си взел накитите и малкото вещи, които баща ти бил взел със себе си. Търсил си един определен пръстен, нали така?

— Откъде бих могъл да знам за него?

— О, я стига, свещенико, историята за случилото се в „Сейнт Ботълф“ е била широко известна. Това е нещо, което лесно си могъл да научиш през годините, имам предвид, за пръстена на Аделиша. Той със сигурност е бил сред нещата, които баща ти е пазел много старателно. Щом си убил сър Уолтър, си взел пръстена и си напуснал. Понякога обстоятелствата работят против нас, друг път са на наша страна. Когато брат Кътбърт се върнал и открил, че сър Уолтър е убит, решил да прикрие следите, да обвие убийството в мистерия, за да предпази себе си и да не трябва да отговаря на въпроси за това къде се е намирал, когато е било извършено престъплението.

— Аз ли съм направил всичко това? — подигравателно каза отец Джон. — И никой не е забелязал?

— Обходих земите на абатството „Сион“, те са безлюдни. Зидът на оградата е много близо до реката. Човек като теб, млад, ловък, здрав и силен, може да наеме малка лодка, да мине по брега, да вземе стълбата, която предварително е скрил наблизо, и да се изкачи през зида. Няма часови, които да стоят на пост. Огадон те познава. Брат Кътбърт често напуска параклиса на Свети Лазар, за да отиде при Аделиша. Направил си същото нещо и през нощта, когато сам си отишъл да я навестиш, промъквайки се през горичката, твърдо решен да откриеш коя е тази Беатрис. Но нека се върнем към нощта, в която бе убит баща ти. — Корбет хвърли поглед към вратата. Чансън стоеше на пост, с насочен арбалет. Ранулф беше нащрек, както винаги. Беатрис седеше на столчето си, зяпнал от изумление пред всичко, което чуваше.

— Ти си нанесъл и удара по Инглийт. Той се е оказал много по-лесна плячка. Бил е пиян. Намирал се е в публичен дом. Уморен и замаян от виното, той е седял отпуснат на стола си в общото помещение на кръчмата. Влязъл си ти, с ниско спусната качулка и с маска. Кръчмата е била пълна с хора, кой ще забележи, кой ще се заинтересува? Инглийт, пиян, замаян, с притъпени сетива, е бил извлечен през вратата в онази пуста, мръсна уличка, където е бил подготвен за кошмарната екзекуция — привързан за трупа на обесен, преди да бъде хвърлен в реката.

Корбет с изострено внимание погледна към свещеника, който ровеше в расото си, но единственото, което измъкна, беше малка броеница, чиито зърна започна да прехвърля през пръсти.

— Както казах — отбеляза Корбет, — понякога обстоятелствата работят в наша полза, но понякога са срещу нас. Има едно нещо, което не си планирал или замислил ти, и това е бунтът в Нюгейт и бягството на хората на Уолдън и Хюбърт Монаха. Е, това вече е работа на господинчото, който се нарича Калугерицата, и той ще трябва да отговаря за стореното. Можело е да те убият, но не се е случило; може би си приел оцеляването си като знак за оправдание на твоите действия. Вече си подготвял убийството на Уолдън и Монаха и, да го кажем направо, техните глави са ти били поднесени на тепсия. Кралят бе принуден да ги пусне заради липса на доказателства след убийството на твоя баща. Всеизвестно беше, че те ще отидат да празнуват в „Ангелския поздрав“. Ти просто си изчакал, избрал си момента и си нанесъл поредния си удар. Влязъл си в кръчмата въоръжен и дегизиран, изкачил си се по стълбите, убил си пазача им и си отишъл при тях. Двамата разбойнически главатари вече са били доста пияни. Те пили от отровеното вино, а за теб не е останало нищо друго, освен да наблюдаваш как умират. Изрязал си буквата „М“ на челата им, заплашил си проститутките и си напуснал.

— Бих могъл да бъда разпознат, забелязан.

— Не, всъщност не. Главата и лицето ти са били скрити зад маската и голямата качулка. Пък и кой ли наистина би се загрижил за Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха? Не мисля, че редицата от опечалени на техните погребения е била от най-дългите. Ти си бил твърдо решен да доведеш до край своя убийствен план и то колкото е възможно по-скоро. Не съм много сигурен за събитията в реда на тяхната последователност, но или преди да убиеш тези двама негодници, или непосредствено след това, ти си посетил мистрес Кларис и Ричард Финк в голямата им къща. Сигурно си подозирал, че лейди Кларис му е отпуснала края и че има връзка с Финк. Вероятно си разбрал, че никак не им се е искало да задържат слугите край себе си. Това е помогнало на делото ти; и точно то насочи подозренията ми към теб. Кой друг би могъл да знае, че къщата ще бъде пуста? Още повече, че когато аз влязох там, не открих никакви следи от обир или безредие. Просто защото ти си знаел пътя. Качил си се по онези стъпала, знаейки точно какво ще намериш. Стигнал си до спалнята. Финк те е чул, разтревожил се и те е пресрещнал на вратата, когато си влязъл в стаята. Разменили сте си удари…

— Аз съм свещеник, не съм обучен да…

— Глупости — язвително го прекъсна Корбет. — Обучен си бил за битки, докато си служил като оръженосец в домакинството на Норфолк. И нещо по-важно, преливал си от ненавист и гняв. Бил си твърдо решен, че Кларис трябва да умре. Защо такава жена да се облагодетелства от смъртта на майка ти? Бил си безмилостен. Финк те удря, но е повален от теб. Кларис, изпаднала в ужас, е следващата. Тя също е повалена. И двамата са в безсъзнание. Пристъпваш към следващата си зловеща цел. Белязваш челата им, после ги обезглавяваш. Любовното гнездо вече плува в кръв. Поставяш главите в кожена торба, завързваш я, слизаш бързо обратно по стълбите и излизаш навън, на улицата. Връщаш се маскиран в „Сейнт Ботълф“, където подготвяш шарадата, която описах преди малко. — Корбет направи кратка пауза. — Чудех се защо отрязаните глави са поставени в кръщелния купел. Сега го осъзнах. Когато някой влезе в лоното на църквата, той бива покръстен — така го въвеждат в Общността на вярващите. Ти си отхвърлил това, така ли е? Искал си да оскверниш всичко, в което си вярвал преди. Хвърляш главите там и влизаш в ризницата да чакаш мастър Флешнър. Доста натоварен ден, а, свещенико? Сигурно си бил удовлетворен. Почти си осъществил целта си; оставала само жената на име Беатрис.

— Кралски служителю — каза провлечено отец Джон. Корбет забеляза, че той избърса устата си с пръсти. — Ти самият бе нападнат в „Сейнт Ботълф“. — Той подсмръкна. — И за това ли ще обвиниш мен? Аз нямам бойно куче. Може и да съм обучен да въртя бойната брадва или меча, но…

— Кой е казал, че си използвал бойна брадва? — попита Корбет.

— Може и да съм ловък и обучен — почти се усмихна отец Джон, — но да стрелям с арбалет, да имам бойно куче?!

— Тишина! — Ранулф вдигна ръка, за да принуди свещеника да го погледне. — Отец Джон, по реката в Съдърк, около Убежището при Уестминстър или на Уайтфрайърс аз бих могъл да наема десетки убийци. Именно това си направил и ти. Лесно като детска игра, даваш парите в някое тъмно ъгълче…

— Дал си на убиеца името и описанието ми — каза обвинително Корбет. — Казал си му, че живея в Уестминстър. Той ме е причакал там и ме е последвал до „Сейнт Ботълф“, където ме нападна. Клетият Грифитс, войник, изпълняващ дълга си, беше убит и изпратен неизповядан и неопростен при Бога. Същото си направил и с Флешнър. Той не е и предполагал, че агнето, което се грижи за него, е такъв настървен вълк. Завел те е в свещеническия дом, където ти си му поискал бокал вино, с приспивателно, за да ти помогне да заспиш. Но не си пийнал и капка от него. Флешнър си е тръгнал, а ти си го проследил до Куинсхийт. Нападнал си го в мръсната уличка, ударил си го по главата, белязал си го със своя знак и после си го обесил на онази скоба. Ти много добре си усвоил изкуството да се правиш на боязлив свещеник, отчужден от своя баща, който не знае нищо за това, което се е случвало. Знаел си всичко. Ти си опасен човек, отец Джон. Убиец, при това извънредно опасен, безмилостен и жесток. Загубил си призванието си. Служил съм с такива като теб в Уелс и в Северните погранични земи. Бог знае — прошепна той, — че си имал достатъчно причини да се обърнеш, да се промениш, но все пак защо последва пътя на баща си и на Уолдън и Хюбърт Монаха?

— Все още чакам доказателства, сър Хю. — Отец Джон се плъзна още по-надолу в стола си и се протегна, сякаш слушаше някаква интересна история. — Но дори когато събереш достатъчно доказателства, аз си оставам свещеник и мога да претендирам за съдебната неприкосновеност на духовенството. — Той отново прокара ръка пред устата си. Корбет погледна надолу. Броеницата бе разкъсана и зърната й се бяха разпилели в дланта на свещеника. Отец Джон проследи погледа му.

— О, не се тревожи, кралски служителю, аз вече съм избрал пътя си. Знам какво се каниш да кажеш. Кралят никога няма да ме изправи на съд. Той не би искал подобен скандал да се разчуе надлъж и нашир из неговото кралство. Колкото до факта, че съм свещеник, това няма да ме спаси от някоя мрачна тъмница, може и да бъда зазидан жив, или да ме оставят на хляб и вода, да се превърна в играчка на тъмничарите, или да бъда прехвърлен в някой далечен, уединен манастир, изложен на своеволията на някой проклет, зъл абат. Не, не! — Той посочи над рамото си към Ранулф. — Или пък да бъда отведен в ареста от някой наемник, за да бъда тормозен и изтезаван? В края на краищата, съществува и името ми, нали? Харесва ми да бъда наричан отец Джон, а така всички ще ме мразят като син на Ившам и като убиец, също като моя баща.

Корбет се пресегна и взе зърната на броеницата от дланта на свещеника.

— Какви са тези неща? Изяде ли някое от тях?

— Разбира се, че да — отвърна свещеникът. — Семена от абрин116; използват се във Венеция. Дават ти едно от тях, ако си обвинен в престъпление. Невинен ли си, оцеляваш, виновен ли си — умираш. Номерът е там, че ако погълнеш семето цяло, то просто минава през теб; твърдата му обвивка е несмилаема. Ако обаче го сдъвчеш, както направих аз, чака те лека смърт, не внезапна, но все пак бърза. — Той притисна ръка към стомаха си и се загледа напред. — Няма да оспорвам това, което ти каза. Мразех баща си от самото начало. Исках да бъда различен. Затова и станах свещеник. Знаех за порочността му, за нечестивите му деяния, за съдружниците му, но никога не съм замислял нищо срещу него, не и докато не чух изповедта на тази жена. Тогава, като в мозайка, парчетата се наредиха на местата си. Неща, които бях чувал и виждал. Подозрения, шушукане, слухове, всичко се превърна в истина. Аз наистина харесвах брат Кътбърт и мистрес Аделиша. Често ги посещавах. Това бяха двама души, които истински се обичаха. Обичаха и да говорят за това, което се бе случило в „Сейнт Ботълф“. От тях научих за онзи пръстен, моето първо реално подозрение, тъй като бях виждал подобен, скрит в бащиния ми сандък. Бях го подминал, без да му обърна внимание, но щом научих истината, за мен всичко умря. Как бих могъл да вярвам в небесния Отец, когато собственият ми баща беше убил майка ми, тази любяща, прекрасна жена? Каква беше ползата от свещите, от литургиите, от тамяна, от благословиите, от светената вода? Всичко е преструвка: мрак тук, мрак отвъд. Вече ми беше все едно.

Беше точно така, както го каза. Мислех, разсъждавах. Отидох в Гилдхол, уж по работа. Взех коронерския архив. Видях записаното за моята майка. Питах се какво се е случило с мистрес Беатрис, после зачаках. Беше толкова просто. Държах дома на баща си непрестанно под око, особено нощем; той винаги работеше под прикритието на мрака. Вярваше само в един стих на Писанието „Живей за деня“117 и със сигурност правеше именно това. Злото го привличаше така, както полетът — птицата. Да, аз пишех писмата от „Страната Кокейн“. Хареса ми този образ; подхождаше на моя свят, преобърнат наопаки. Аз предадох баща си на Стантън и Бландфорд, но той се скри в „Сион“. Знаех какво си е наумил. Щеше да се притаи там, щеше да обмисля и да планира, а после щеше да изпълзи обратно на светло, да предложи някакъв договор на краля и да си проправи път обратно към всички привилегии и облаги. Той би предал всекиго, би направил всичко. Затова нанесох своя удар.

Знаех, че брат Кътбърт се среща с Аделиша, беше толкова видно, колкото и това, че слънцето изгрява. Беше много лесно да мина по реката с лодка, да се прехвърля през зида и просто да чакам. Точно както ти го описа. А убийственият метеж в „Сейнт Ботълф“? Приех го като знак. — Той спря, преглътна мъчително и се загледа нагоре към тавана. — Първо, баща ми, или по-скоро тази твар, която се наричаше така. Прерязах му гърлото, без да усетя и най-малката вина. Пияницата Инглийт си заслужаваше съдбата. Същото важи и за останалите. На кого ще липсват Хюбърт Монаха, Уолдън, прелюбодейката Кларис? Хубав избор беше направил баща ми! Подозирах, че тя му слага рога с мастър Финк много преди баща ми да изпадне в немилост. Връхлетях в къщата като Гняв Божий. Изтичах нагоре по стълбите. Финк беше дебел и отпуснат. Повалих го. Аз бях техният екзекутор, Корбет. Ами Флешнър, толкова боязлив, плах и умоляващ! Та нали той си бе затворил очите при смъртта на майка ми; сигурно е знаел, но никога не ми каза, той, моят верен енорийски писар. — Пастор Джон избърса устата си. — Осъзнах, както и ти, че моят баща е бил Мистериум. Стигнах до истината. Стори ми се изключително подходящо да приема личността на Мистериум като прикритие, когато раздавам своето правосъдие. — Свещеникът бе съвсем пребледнял. Капки пот блестяха на челото му, но той успя да се усмихне на Корбет. — Много умен и много проницателен, такъв си ти, нали, кралски служителю? Подозираше ме, но нямаше доказателства. Подведе ме, примами ме като риба с подмятането си, че мистрес Беатрис може да е имала пръст в убийството на майка ми. — Той замълча за малко, притискайки стомаха си, и се приведе напред. В гърлото му се надигна гъргорене. Мистрес Беатрис скочи на крака, сложила ръце на устните си, но Корбет й даде знак и тя остана на мястото си. Отец Джон вдигна лицето си, мъртвешки бледо, присвил от болка очи. — Как успя?

— Отидох да я видя — отговори Корбет. — Тя ме увери, че не е споделяла историята си с никой друг освен със сина си, затова аз просто й зададох друг въпрос. Дали някога, когато й да било, е споменавала по време на изповед това, което наричаше свой таен грях — бягството си в момента, в който нейната господарка е умирала. Предполагах, че е възможно да го е направила, и се оказах прав. Тя ми разказа, че се е изповядала по време на миналите Коледни пости в „Сейнт Пол“. Направих някои проучвания, но дори и преди това хранех подозрения спрямо теб, нещо все ме глождеше. — Той хвана ръката на свещеника. — Ти умираш, отец Джон.

— Аз умирам, Корбет. В името на Бога, моля те, остави ме да си отида в мир. Ти ме осъждаш, но ако има светлина отвъд, ако има съд Божи, там, пред онзи трибунал, аз ще отстоявам своята кауза! — Той отправи насълзен, блуждаещ поглед към Корбет и изохка от силната болка. — Аз бях добър свещеник, наистина бях такъв. Отхвърлих всичко, което правеше моят баща, всичко, което той представляваше сам по себе си, но когато чух изповедта на жената, тогава, тогава моят свят се разпадна. Знаеш ли какво е изведнъж да разбереш, че всичко, в което си вярвал, е лъжа? Че няма правосъдие, че няма правда? Веднъж ми каза, че всички ние сме убийци. Убиваме се един друг в мислите си. Хора като баща ми трябва да бъдат погубвани от хора като теб и мен. Който нож вади, от нож умира. Какъвто е животът им, такава е и смъртта им — ужасна и отвратителна. Кажи ми, Корбет, кой измежду тези, които убих, е невинен? — Той замълча, от устата му се стече слюнка. — А нападението в „Сейнт Ботълф“, когато затворниците от Нюгейт се барикадираха вътре? Вижте колко невинни погинаха там — защо, Корбет? Виж моята клета майка, отиваща в приюта, да върши добрини, убита като някакво скитащо се на улицата псе. — Той се облегна на стола си и с мъка си пое дъх. — Казах достатъчно. Оставете ме. — Пръстите му се размърдаха. — Оставете ме…

— Няма да те оставим — отговори му Корбет. — Ще останем с теб. Ще присъстваме, когато си отиваш, свещенико, а аз ще отправя тиха молитва към Бога, дано в Своята милост ти окаже малко благоволение. — Той направи знак с ръка на другите да запазят мълчание. Отец Джон потъна в своя свят от болка и мъка. Не направи опит да говори, просто седеше свит в стола си, с ръце на корема, кашляше и се опитваше да изплюе пяната, която избиваше на устните му. Изведнъж потръпна в конвулсия, петите му заритаха по пода, после изпусна дълбока въздишка и клюмна, с увиснала глава и полузатворени очи.

— Не мога да повярвам — мистрес Беатрис се изправи на крака и приближи, за да погледне свещеника. — Наистина не мога да повярвам, че Божието правосъдие е могло да чака толкова дълго. Сър Хю, защо се самоуби той?

— Защото това, което каза, е вярно, мистрес — Корбет притисна ръка до шията на свещеника; кожата му беше влажна и вече изстиваше, не напипа никакъв пулс. — Животът му е бил свършен, още когато е чул изповедта ти за неговата майка. След това над него се е спуснал мрак, душата му е потънала в дълбока, черна, непрогледна нощ. Живеел е за една-единствена цел — да си отмъсти, и то по най-страховития начин. След като вече го е постигнал, какво друго му оставаше? Да се върне обратно и да стане отново свещеник, да изповядва хорските грехове, да отслужва литургии за опрощаване на всички наши злодеяния? Светът на отец Джон е бил сринат. Той щеше да те убие, теб, а после да продължи да убива всеки, когото свържеше със своя баща или с нечестивите му планове, докато не бъдеше сам заловен или убит. — Корбет се изправи. — Мистрес Беатрис, благодаря ти. Що се отнася до сина ти, отец Джон бе прав и за това; в „Сейнт Ботълф“ погинаха невинни, а този бунт беше предумишлено предизвикан.

— Кралски служители! — промълви Беатрис. — Всички кралски служители са амбициозни, следват волята на краля, стремят се към неговото благоволение, златото му, положението и властта, които той може да им даде. Това е коренът на всичко, сър Хю.

— Аз не мисля така — удари се в гърдите Корбет. — Ние всички го носим в себе си, мистрес, това желание за власт, за могъщество, стремеж да господстваме над другите, да ги накараме да ни забележат. Е — въздъхна дълбоко той, — Ранулф, разпореди се да вдигнат трупа и да го отнесат в някоя църква. Кажи на свещеника да помаже тялото, да отслужи заупокойна служба и да го погребе в гробището за бедни. Това е всичко, което мога да направя.

— А ти, сър Хю, в Уестминстър ли ще отидеш?

Корбет взе пояса на свещеника и го постави на стола, който току-що бе освободил.

— Ти ще дойдеш с мен, Ранулф. Трябва да си поговорим с краля.

— Първо ще махна трупа. Дори ще кажа една молитва за него. Той направи на всички ни услуга, особено на краля. Негова светлост ще бъде доволен от тази мълчалива смърт, без никакъв скандал, без никаква публична врява, без никакъв процес. Но преди да се присъединя към теб в Уестминстър, ми се налага да свърша една работа.

— Каква работа? — рязко попита Корбет.

Ранулф избягна погледа му.

— Господарю, ти си имаш твоите задачи, а аз си имам моите.

Ранулф-ат-Нюгейт влезе в „Недрата на ада“, кръчма, разположена дълбоко в лабиринта от тесни улички около Уайтфрайърс. Спря непосредствено до входа, отметна плаща си и намести портупея си така, че отдалече да се виждат мечът и камата му, окачени в украсените с релефни фигури ножници. После се огледа и се усмихна.

— Дом, мой дом — промърмори си той, — сладки спомени от моята младост.

Общата зала на „Недрата на Ада“ беше обширна и тъмна, истинско скривалище за фалшификатори, измамници, мошеници, обявени извън закона престъпници от близкото Убежище. Всички те се тълпяха тук, в мъждукащата светлина, хвърляна от тумбести, вонящи на гранясало лоени свещи — ярката, пъстроцветна сган на лондонския подземен свят. Всички бяха облечени в безвкусни труфила и се забавляваха с проститутките, накипрени в крещящи дрипи, окичени с лъскави евтини бижута. Никой не дръзваше да погледне открито към Ранулф. Всички познаваха боеца на Корбет, готов винаги да извади ножа си, опасен човек, който ставаше още по-опасен заради пръстена на ръката си и веригата около врата си. Те му хвърляха по един бегъл поглед, после се връщаха към своите дела, молейки се безмълвно да не прояви интерес точно към тях.

Кралският писар постоя малко, после отиде към тезгяха, направен от дълга талпа, поставена върху редица бурета. Съдържателят, бивш пират по Темза, както сам се хвалеше, беше успял да избегне ешафода поне два пъти, произнасяйки първия ред на петдесети псалом. Той дойде да го посрещне с чаша от най-хубавия си ейл.

— Смесен със свински лайна — промърмори Ранулф, бутайки чашата. — Няма да ти се удаде да ме напиеш, приятелю! — Той подръпна мръсната престилка на съдържателя. — Говорих с Мишока. Настанен е в стая в Уестминстър. Чака амнистията му да бъде подпечатана от канцлера.

— И? — Тлъстото, потно лице на съдържателя се изкриви в усмивка.

— Спомена за някакъв кучкар, убиец, с бойно куче.

— Никога не съм чувал за такъв.

Ранулф отново дръпна престилката му.

— Много добре — просъска той, — тогава аз ще си вървя, но… — Усмивката му угасна и той замлъкна, дочул крясъка на някаква проститутка, която беше паднала на пода с отметнати поли.

— Но какво? — попита съдържателят.

— Ще се върна с отряд стражи — Ранулф изкриви лице в гримаса, въртейки глава ту наляво, ту надясно. — Не съм сигурен точно кога, но късно някоя нощ ще нахлуем тук. Ще арестуваме всички закононарушители, както и тези, които ги подслоняват. Ще се опитам да бъда безпристрастен и внимателен. — Той вдигна бързо ръка и бутна една свещ. — Извинявай! — Вдигна свещта и продължи. — Наистина ще се опитам да направя така, че всички да бъдат внимателни. Имам предвид, да не вземе да избухне някой пожар, приставите да не се развилнеят и да почнат да плячкосват тук, или долу, в подземието, където без съмнение си криеш имането. — Ранулф вдигна рамене. — И разбира се, ще направя всичко по силите си, за да предпазя лично теб.

— Ей там — съдържателят отпи от чашата, която току-що бе предложил на Ранулф. — В най-отдалечения ъгъл. Седи с лице към теб. Има белег на лицето.

Ранулф се усмихна и наперено прекоси сумрачната зала, като отблъскваше настрани проститутки и сводници и влачеше крака върху разпръснатите по пода тръстики, които се бяха превърнали в мръсна каша. От подземието отдолу ехтяха виковете на комарджиите, залагащи на боя с петли, който всеки миг щеше да започне. Той стигна до ъгъла, вдигна едно прекатурено столче и отиде до голямата тумбеста бъчва, която служеше за маса. Извади собствената си чаша със зарчета от кесията си, и се захили предизвикателно на комарджиите, насядали около нея.

— Добър вечер, милорди — напевно каза той, — не съм виждал по-прекрасна компания дори и в каруцата, която ни караше за екзекуция към Елмс.

Комарджиите, чиито небръснати лица издаваха нервността им, предпазливо го погледнаха в отговор изпод качулките си. Мъжът, седящ срещу него, със сивкав белег, преминаващ от лявото му око надясно през лицето му, припряно гребна няколко сребърни монети и скри ръка под масата. Ранулф вдигна рамене и разклати своите зарове.

— Кажи едно число — усмихна се той. — Ти си пръв.

— Не искам да играя. Нямам пари.

— Имаш бойно куче. Избери си число. — Ранулф търкулна заровете. — Седем! — възкликна и ги хвърли отново. — Осем. — Той ги вдигна от масата. — Моето число е по-голямо. Спечелих твоето бойно куче.

— Не съм го залагал.

— Защо, къде е то?

— Нямам такова.

— Всъщност имаше — ухили се Ранулф, — но ти се наложи да го убиеш в гробището на „Сейнт Ботълф“…

Ръката на кучкаря се измъкна изпод масата, но сега в нея имаше нож. Ранулф бе по-бърз — чисто, светкавично пробождане право в гърлото на противника. Кучкарят започна да се дави и заломоти неясно, махайки с ръце във въздуха.

— Ти се опита да убиеш моя приятел, моя господар — Ранулф натисна по-силно камата си и остана да наблюдава как душата угасва в тези тъмни очи, преди да изтегли острието. Кучкарят се закашля и храчейки кръв, рухна върху масата. Чаши и паници се разхвърчаха от нея и с трясък паднаха на земята. Шумотевицата в кръчмата мигом стихна. Ранулф стана, наведе се, избърса острието си в рамото на мъртвия убиец, прибра заровете в джоба си и се взря в останалите комарджии, които седяха, сграбчили в ръце кой каквото оръжие имаше.

— Pax et bonum — усмихна се Ранулф и се надвеси над тях.

— Вие сте съгласни, че това беше самозащита, нали, господа?

— Ясно като бял ден — съгласи се един негодяй с изпито, мършаво лице, стоящ отдясно на Ранулф.

— Ще положа всякаква клетва, че това е самата истина. Всички ще го направим, нали? — Другарите му, нямащи търпение да оплячкосат мъртвия, закимаха енергично в съгласие.

— Значи това е — Ранулф прибра камата си в ножницата. — Знаех си аз, че крадците имат чувство за чест. Господа, пожелавам ви лека нощ.

Крал Едуард беше на мнение, че го очаква много приятна вечер, когато се изтегна пред голямото огнище в Йерусалимската зала в Уестминстър. Той гълташе жадно кларета си и се взираше оценяващо в Корбет, който седеше в креслото срещу него. Едуард едва не се усмихна, но си наложи да се стегне. Корбет го гледаше много странно. Той познаваше този немигащ поглед — сякаш Пазителят на Тайния печат се опитваше да проникне в глъбините на царствената му душа, търсейки отговор на някои щекотливи въпроси.

— Хю! — Кралят вдигна тост с бокала си. — Ти си наистина добър и верен служител. Чух твоя доклад и сърцето ми подскочи от радост. Ившам и Инглийт изчезнаха — няма приказки, няма хорски брътвежи. Уолдън и Хюбърт са отпратени към ада, бандите им са разбити — какво чудесно предупреждение към онези, големците от Гилдхол. Надутите пауни, с куп раболепни лешояди и гарвани, които винаги са на тяхно разположение, винаги готови да изпълнят всяко тяхно желание. — Едуард разхлаби връзките на подплатения си жакет. — Всичко свърши — промърмори той. — Ще конфискувам къщата на Ившам, всичките му съкровища, цялото му имущество. И нещо по-важно — отец Джон. Благодаря на Бога, благодаря на Бога за това, което той направи. Няма да има никакъв процес, никакъв скандал, никакъв шум в чужбина. — На Едуард много му се искаше Корбет да си отиде. Чувстваше се твърде некомфортно. — Виж, Хю, има някакъв странен случай в Кент, някакво населено с духове имение, където…

— Господарю?

— Хю? — Едуард сподави нарастваща си нервност.

— Защо позволи на Ившам да изгори документите си? — Какво имаше в тях? — Съдържаха ли те някакви тайни, които да ти навредят?

— Възможно е, но откъде бих могъл да знам? — Кралят се захили. — Те бяха секретни.

— И какво всъщност имаше предвид за Ившам, господарю? Дълъг престой в „Сион“, а после да стане свидетел на обвинението, да разкрие всякакви злодеяния и интриги на градските големци в Гилдхол? И защо пожела аз да разследвам случая? Да не би да подозираше, че Стантън и Бландфорд са убили Ившам, след като са сложили ръка на архива му? Тъй като добре познавам тази безценна двойка, наредих стаите им да бъдат претърсени за всякакви сведения, които биха могли да ти навредят. Нали ти — или пък те — винаги сте хранили подозрения относно евентуалната вина на Бонифас Ипгрейв?

Едуард оголи зъбите си в усмивка.

— Ами този бунт в Нюгейт? Стантън и Бландфорд действаха чрез тяхното оръдие, Калугерицата, той ги подстрекаваше, той разпространи лъжата, че хората от едната шайка ще станат доносници. Защо престъпниците не бяха затворени в Тауър? Беше ли казано на пазителя на Нюгейт да си затвори очите? Имаше ли той някакви секретни заповеди? Калугерицата добре беше подготвил своя заговор. Разпространи цял куп лъжи за това, че „Сейнт Ботълф“ може да послужи като надеждно укрепление, и че там има таен изход. Ти искаше да унищожиш тези банди, отдели ги от главатарите им, и срази силата на Уолдън и на Монаха. Може би и те, стига да оцелееха в ямите, биха могли да бъдат убедени да запеят същата песен като Ившам, но неговата смърт осуети това. Как би могъл да заплашиш тези двама разбойнически главатари, ако главният свидетел е мъртъв? И нещо по-важно, когато излязоха на свобода, Уолдън и Монаха вече не разполагаха с никаква сила, техните хора бяха изтребени. Каквото и да си говорим, ти си този, който организира бунта. Двете банди, провинили се в открит метеж, щяха да бъдат съдени по бързата процедура, за назидание и предупреждение към всички други шайки и убийци в града.

Едуард потропа енергично с пръсти по тапицираната облегалка на креслото си.

— Калугерицата — настойчиво продължи Корбет — провокира този бунт. А също и Стантън и Бландфорд. Накрая, господарю, ти постигна това, което ти трябваше: пълно унищожение на двете най-страшни лондонски банди. Но Калугерицата трябва да плати за това, което направи, също както и Стантън, и Бландфорд.

— Калугерицата ще бъде освободен — рязко каза кралят — и възстановен на поста си. А Стантън и Бландфорд са добри и верни служители на Короната.

— Невинни хора погинаха в онзи ден — продължи Корбет, сякаш говореше сам на себе си, — клети мъже и жени, забързани нанякъде в техния даден от Бога живот. Някои отиваха към магазинчетата си, други в църквата, да се помолят. Те бяха изклани като прасета, жените изнасилени и поругани.

— Сър Хю…

Корбет изхлузи съдебния пръстен от пръста си и свали фината сребърна верижка от врата си. Постави ги внимателно на близкото столче за крака и се изправи.

— Няма да отида в Кент, сир.

— Хю?

— Напускам поста си. Дойде ми до гуша, отвратен съм и съм изтощен. Този случай приключи, моята работа също. Време е за мен да си вървя.

— Хю, в името на Божията любов, не ме напускай. Не и ти! — Едуард захвърли бокала си и скочи на крака, потупвайки с пръсти по дръжката на камата си.

— Наистина ли — иронично се усмихна Корбет, — наистина ли ще стигнем и до това някой ден? Господарю, желая ти лека нощ. — Той се обърна и излезе от залата, оставяйки вратата да се затръшне зад гърба му и да заглуши виковете на Едуард.

Ранулф, който чакаше отвън, скочи на крака.

— Сър Хю? — Той се взря тревожно в мрачното лице на своя господар. Вратата на Йерусалимската зала се отвори с трясък и Едуард се втурна навън.

— Хю, моля те!

— Господарю?

Корбет не обърна внимание на краля. Той стисна Ранулф за рамото.

— Както ти каза, стари приятелю, ти имаш свои задачи, а аз мои. Знаеш къде отивам; можеш да ме последваш, ако искаш.

Едуард го сграбчи за мишницата, но Корбет го отблъсна, без дори да си даде труд да го погледне. После пое устремно по тъмната галерия, съпровождан от ехтящите, отчаяни молби на краля.