Мистериум

13

Рано сутринта на следващия ден Корбет откри заседанието на съда за разследване на углавни престъпления пред стъпалата на олтара, точно под голямата олтарна преграда на „Сейнт Ботълф“. Той откровено се чудеше къде се бе губил Ранулф предишния ден, защото служителят на Зеления печат беше отсъствал до късно през нощта. Едва когато призори седнаха да закусват, след като бяха присъствали на нощната литургия, помощникът сподели с него, че е загубил доста време, за да установи къде са се намирали призованите от тях по времето, в което Корбет е бил нападнат.

— Отидох в „Сион“, за да проуча тримата отшелници. Брат Кътбърт и Аделиша заявиха, че са били сами, всеки в своята килия, макар че само Бог знае дали това е истина. Отец Джон обаче не е бил в килията си. Той се чувствал зле и посетил лечебницата. Пазачът там твърдо заяви, че отецът е останал там до вчера вечерта. Колкото до Стантън и Бландфорд, ами — Ранулф изкриви лице, — много е трудно да се установи къде са прекарали деня, толкова били заети с техните вечни задължения, посещения на приятели, после разни делови задачи в Гилдхол, и къде ли не още.

— А онзи човек, Калугерицата?

— Той заяви, че си е бил у дома със своята болна майка, която, както сам ще забележиш, не е дотам болна.

Корбет се загледа към подредените в църквата пейки, разположени близо до разпалените мангали. Призованите вече се настаняваха там.

— Имат всички удобства — промърмори Ранулф. — Църквата вече е топла. — Той посочи към странична маса, върху която имаше кана с греяно вино и подноси с хляб и сушено месо. — Могат да ядат и пият до насита.

— Протестираха ли?

— Стантън и Бландфорд, както винаги, се държаха с обичайната си арогантност. Бяха чули за нападението над теб и проявиха любопитство. Е, готово ли е всичко, господарю, направено ли е така, както го искаше?

— Да — отговори Корбет. — Да, благодаря ти.

Ранулф беше взел назаем една огромна маса от близката кръчма. Тя беше почистена и измита. Пълномощното на Корбет, с кървавочервените си печати, бе разстлано върху нея, редом със Светото писание. Близо до тях бяха поставени мастилница и купчинка пера, пемза за шлифоване на пергамента и новички листи от най-фин, първокачествен велен. Корбет се вгледа в тях. Беше прегледал целия архив и чувстваше, че е открил пътя. Трябваше да играе, както беше правил и преди, да рискува, залагайки на безочливото високомерие на незнайния си противник. Ако съумееше да използва това, може би противникът му щеше да допусне грешка. Той затвори очи, прочете шепнешком молитва, после се изправи и отиде в нефа, за да се срещне с призованите.

Стантън и Бландфорд изглеждаха все така пригладени и надменни, както винаги. Лицата им бяха самодоволни под качулките, обточени с катеричи кожи, катарамите на плащовете им блестяха от злато и сребро на светлината на факлите и множеството свещи, запалени от Ранулф.

— Добро утро, сър Хю. Чухме слуховете за нападението над теб, приближеният служител на краля! — Стантън поклати изумено глава, а Бландфорд тихичко пуфкаше в знак на неодобрение. Корбет улови погледите им. Не даваха и пет пари за случилото се, просто преливаха от самодоволство, както бокалите им — с горещо вино. — Няма да ни задържаш задълго, нали, сър Хю? — каза заядливо Стантън. — Ние също си имаме работа.

— Няма да е задълго — отговори сухо Корбет. — Няма.

— Бог да те пази, сър Хю — обади се отец Джон, отмятайки назад качулката си.

Корбет се усмихна на свещеника, на чието лице бе изписана неподправена загриженост. Независимо от преживяното отец Джон явно се бе посъвзел и определено изглеждаше по-добре. Лицето му беше избръснато, а очите му се бяха избистрили. От едната му страна, полузаспал и със замъглен поглед, седеше брат Кътбърт, а от другата — бледата и напрегната Аделиша. Корбет им кимна и се попита дали не са прекарали нощта заедно в обсъждане на случилото се. Отец Джон сигурно им бе разказал за кървавата драма в „Сейнт Ботълф“.

— Сър Хю, може ли да ти представя…

Корбет се обърна, за да поздрави Калугерицата, все така бодър и бдителен, облечен в кафеникав жакет и черен панталон, с тежка пелерина от скъп атлаз около раменете.

— Мастър Есколиър — Корбет стисна ръката му и погледна към дамата, седнала зад Калугерицата. Тя не стана, само му подаде слабата си, снежно бяла ръка. Корбет се поклони, целуна крайчеца на пръстите й, после стисна здраво ръката й. Беше топла, гладка и мека като коприна. Той долови лека тревога в погледа на студените й сини очи и забеляза кичури побеляваща руса коса под стегнатата пребрадка, обграждаща хубавото й лице: кожа като алабастър, усмихващи се пълни устни, високи скули, без никакъв руж или грим. Тя наистина беше красива, макар да бе облечена в тъмносиво, като монахиня от манастира на францисканките.

— Сър Хю, моята майка.

— Мистрес…? — попита Корбет.

— Мистрес Изабела — Гласът й беше изискан, а норманският й френски — съвършен. — Сър Хю, аз съм Изабела Есколиър.

— Нима, милейди? — Корбет стисна още по-здраво ръката й и отново забеляза тревогата й. — За мен е чест да те поздравя. Уверявам те, няма да те задържам твърде дълго. — Той пусна ръката й, поклони се и се върна до заседателната маса.

Сандуик, който бе призован в качеството му на заклет съдия, влезе в църквата, като пухтеше и сумтеше, и пляскаше с ръце, за да ги стопли. Ранулф извика всички да се подредят и призованите застанаха един след друг, за да положат клетва. Корбет зае мястото си и процедурата започна. Стантън и Бландфорд бяха поканени да излязат напред. Корбет се обърна рязко към тях.

— Имам само няколко въпроса към вас, господа. Бих искал добре да обмислите отговорите си.

— Да, сър Хю?

— Кой пръв предположи, че Мистериум може да е съдебен служител?

Стантън понечи да отговори, но Корбет вдигна ръка.

— Помислете — просъска той. — Ившам ли беше или някой друг?

Стантън отново отвори уста, после въздъхна шумно.

— Сър Хю, честно казано, аз мисля, че беше Ившам, и двамата с Бландфорд сме обсъждали тази възможност. Възможно е да е бил и Бонифас Ипгрейв.

— А Ипгрейв? Какво беше отношението му към Ившам?

Последва кратко мълчание. Бландфорд понечи да отговори, но Стантън стисна рамото му и заговори вместо него.

— Ипгрейв започна да проявява голямо любопитство по отношение на Ившам. Започна да задава въпроси, нали разбираш, коментари, забележки…

— За какво? — настоя Корбет. — Искам истината!

— Ами, сега, като питаш — отговори Стантън, който бе загубил част от своята арогантност, — Ипгрейв май беше научил нещо важно за Ившам. Задаваше въпросите си така, сякаш си изясняваше определени неща.

— Например?

— О, ами питаше за службата му в Уелс, за работата му в съда, за някои починали служители, за това как се е издигнал Ившам, общи въпроси. Всъщност, поведението му ме заинтригува. Ипгрейв ме разпитваше насаме, поверително…

— Но накрая ти каза на Ившам?

— Разбира се, че му казах. Знаеш защо, сър Хю. Уестминстър е малък, затворен свят, аз бях заинтригуван. Просто го уведомих за любопитството на Ипгрейв.

— И каква беше реакцията на Ившам? — намеси се Ранулф.

Стантън не благоволи дори да се обърне към Ранулф, но погледна твърдо към Корбет.

— Ако си спомням правилно, сър Хю, той подмина това със смях.

— А Бърнел? — настоя Корбет. — Лорд-канцлерът Бърнел, той ли всъщност натовари Ившам със задачата да преследва Мистериум?

Стантън, който беше всичко друго, но не и глупак, усети, че Корбет се опитва да го насочи.

— Ти повдигаш мъглата на годините, сър Хю. Бърнел помоли за помощ; Ившам се отзова. — Той махна с ръка. — Може би Ипгрейв е направил същото. Не съм много сигурен, това е всичко, което мога да кажа.

Корбет ги освободи и двамата изхвърчаха навън, изгаряйки от нетърпение да се отърват от настойчивите му въпроси. Брат Кътбърт и Аделиша бяха следващите, които седнаха на столчетата пред заседателната маса. Приличаха на грешници, очакващи опрощение. Корбет реши да не ги разпитва за връзката им или за това какво са обсъждали напоследък, а веднага ги върна към събитията отпреди двадесет години.

— Мистрес Аделиша — започна той, — твоят брат имаше ли любовница, изгора, приятелка?

— Може да е имал.

— Имал ли е? — настоя Корбет.

— Да — рязко отвърна Аделиша. — Да, мисля, че имаше. Понякога долавях миризма на парфюм, която се излъчваше от него. — Тя направи гримаса. — Приличаше на влюбен, но той беше толкова потаен!

— А златото му?

— Казах вече, не знам. Сигурно е играл на хазарт, той беше комарджия.

— Брат Кътбърт?

Братът-мирянин отбягна погледа на Корбет.

— Брат Кътбърт, някога си бил свещеник. Упражнявал си правото на изповед и опрощение.

Кътбърт започна да трепери.

— Кажи ми, братко, Бонифас Ипгрейв е бил in periculo mortis, в смъртна опасност. Той е получил убежище във вашата църква. Бил е добър човек, и е разбирал, че може да умре скоро. В такива моменти мислите на човек се обръщат към душата му, към възмездието, към Божията справедливост, към вечния живот. С една дума братко, изслуша ли изповедта на Бонифас Ипгрейв?

Очите на брат Кътбърт плувнаха в сълзи и той стисна ръката на Аделиша. Сандуик, отпуснат на стола до Корбет, се надигна. Ранулф забрави да пише. Дори Чансън, който стоеше на пост в нефа, приближи, тъй като долови напрежението в разговора. Останалите, скупчили се около мангалите, замълчаха, поглеждайки любопитно през рамо, макар че не можеха да чуят какво се говори.

— Е, брат Кътбърт, изслуша ли изповедта на Ипгрейв?

— Да.

— Знам църковния закон, братко — продължи Корбет. — Ти нямаш право да разкриваш това, което ти е доверено в изповед, в противен случай те грози заплахата от вечно проклятие. Но нека ти задам няколко въпроса. Вярваш ли, че Бонифас Ипгрейв е бил невинен? — Той се опитваше да обуздае вълнението си; отговорът можеше да му подсигури доказателство, че хипотезата, която бе изградил, е вярна. — Братко, вярваш ли, че Бонифас Ипгрейв е бил невинен?

— Да, да, вярвам. Бонифас Ипгрейв изповяда много грехове, но не и убийство.

— А какво мислиш за Ившам? — попита Корбет. — Имам предвид най-общите ти впечатления, от всичко, което знаеш.

— Ившам беше дяволско изчадие, човек, затънал в блатото на греха. Неговата смърт бе напълно, напълно заслужена.

— Но не само заради начина, по който се е отнесъл с теб и с Аделиша? А по-скоро заради това, което Бонифас Ипгрейв ти е казал в изповедта си. Така ли е?

Брат Кътбърт примигна нервно и кимна.

— Мислиш ли, братко, имам предвид, извън това, което си чул в изповедта, че Бонифас Ипгрейв е имал любовница?

Брат Кътбърт затвори очи, отвори уста и облиза устни.

— Моля те, братко — изтъкна Корбет, — не те питам за това, което е било казано в изповедта, а за това, което мислиш.

— Убеден съм, че имаше любовница, жена, на която много държеше. Попитах го дали да й изпратя съобщение, но той отказа, защото според думите му, тя сигурно била чула какво се е случило и щяла да действа съобразно с това.

— Знаеш ли какво е имал предвид?

— Не, сър Хю, но останах с впечатлението, че тя е трябвало да избяга.

— Кога бе направена тази изповед? — попита Сандуик. — Имам предвид, при положение, че Ившам те е наблюдавал толкова строго и неотлъчно?

— Аз внасях храната и нощното гърне — тънко се усмихна Кътбърт. — Ившам не можеше да влезе в Светая светих. Бонифас се криеше в дъното, зад олтара. На каещия се не отнема много време, особено при такива обстоятелства, да изреди шепнешком греховете си, да заяви невинността си за други грехове, и да получи пълно опрощение. — Той вдигна рамене. — Всъщност, изповедта бе направена на части, по време на втория ден, прекаран от Бонифас в убежището, в моментите, когато влизах, за да се погрижа за него. Тук една прошепната дума, там друга. Можех да му дам опрощението по-късно, накрая.

— И така, братко, след изслушването на тази изповед, аз просто питам за твоето мнение, а не за това, което си чул. Коронер Флешнър е бил официалният представител на властта в Крипългейт. Уважаваше ли го?

Брат Кътбърт отново стисна ръката на Аделиша и се вгледа настойчиво в нея. Корбет си даде сметка, че каквото и да е чул свещеникът в изповедта, вече го е разказал на своята любима.

— Чух разни неща, сър Хю, неща, които представляваха интерес за обществеността. По-късно срещнах мастър Флешнър и му казах, че според мен той няма правото да работи като коронер, защото е оръдие на Ившам. Той беше слаб човек, сър Хю, но все пак добър по душа. Предполагам, че е разбрал за какво намеквам.

— Което беше?

Брат Кътбърт поклати глава.

— Тласна ме твърде надалеч. Наясно си с тайната на изповедта. Не мога да я наруша.

— Много добре. — Корбет замълча за миг. — Ще задам въпроса си другояче. Ема Ившам е убита при улично нападение. Коронер Флешнър разследва убийството. Не е направено никакво реално заключение. Какво мислиш за това, братко?

Кътбърт се усмихна леко. Той съзнаваше накъде го води Корбет.

— Бих казал, сър Хю, че коронер Флешнър трябваше да разследва това нападение по-старателно и да потърси извършителите, но той не го направи.

— Защо е станало така според теб?

— Заради Ившам, заради това дяволско изчадие.

— След като Ившам потърси убежище в абатството „Сион“, случвало ли се е понякога да обсъждате тези неща с него?

— Сър Хю, по този въпрос ти казах истината. Аз не можех да го гледам, камо ли да разговарям с него. Знаех какъв е в действителност и ти явно също знаеш. Каква полза би имало да го поучавам? Той беше зъл човек и вършеше зли дела.

— А ти, Аделиша? Донесла си пръстена на майка ви в „Сейнт Ботълф“, но Ившам го е взел от теб?

— Казах го вече.

— Знаем от брат Кътбърт, че Ившам е предал този пръстен на Бонифас Ипгрейв. Какво се случи с него после?

— Бонифас сигурно го е запазил — остро отвърна тя. — Моят среднощен посетител ми го върна. Може би брат ми е все още жив.

— Мистрес — тъжно я погледна Корбет, — твоят среднощен посетител със сигурност не е бил брат ти. Би било жестоко да поддържаме надеждата, че ще го видиш на този свят. — Той стана, заобиколи масата, приклекна до Аделиша, стисна ръката й и сподели заключението си за това, че Бонифас е бил примамен в тази църква, после е бил измъкнат в тъмното и убит. След като свърши, Аделиша остана да ридае с наведена глава.

— Бог да те пази, мистрес — прошепна Корбет, — но аз не мога да ти кажа дори къде е погребан.

— Тогава кой? — вдигна Аделиша обляното си от сълзи лице. — Кой тогава дойде при мен в онази тъмна доба? Как се е сдобил с този пръстен?

— Сигурен съм, че всички вещи и ценности са били взети от трупа на брат ти. Ившам и наетите от него убийци със сигурност са се погрижили за това, за да не остане никакъв знак за разпознаването му. Сигурно единият от тях е взел пръстена, но кой, или пък как онзи мистериозен среднощен посетител го е получил, не знам, все още не знам.

— Мръсно дяволско изчадие! — изхриптя брат Кътбърт. — Ившам наистина имаше черна душа. Сега, след като ти каза истината, сър Хю, и аз мога да разкрия малко повече. — Той преглътна мъчително и прекара изкривената си от ревматизъм ръка по небръснатата си буза. — Бонифас наистина смяташе, че Мистериум е съдебен служител, но не беше сигурен кой точно от всичките. В един момент дори подозираше Стантън. — Кътбърт се прекръсти. — Това, което ти каза, е вярно, но само отчасти. На Бонифас му беше трудно да приеме, че Ившам, който можеше да бъде и много обаятелен, е убиец, човек, който би премахнал собствената си съпруга или някой от съперниците си в съда.

— Тогава кой?

— Инглийт — прошепна Кътбърт. — Бонифас се питаше дали Инглийт не е Мистериум.

— Но къде е логиката в това?

— Помисли, сър Хю. Инглийт се издигна заедно с Ившам. Когато Ившам падна, падна и Инглийт. Дали той не е бил човекът, който е разчиствал пътя на Ившам от съперници? За да може да последва господаря си там, където той успее да достигне? Помисли — Кътбърт посочи към Ранулф. — Не си ли го създал ти? Не се ли е издигнал той високо в твоята свита? Случаят с Инглийт не е по-различен. Той ли е организирал убийството на Ема? Дали не е виждал в нея свой съперник, а също и пречка за господаря си? Когато Бонифас е бил арестуван в Съдърк, е подшушнал това свое съмнение на Ившам, който после му е позволил да избяга и да намери убежище в олтара тук.

— Разбира се — Корбет се изправи и погледна към нефа, — разбира се, в това има смисъл.

— Какво има смисъл? — изръмжа Сандуик. — Сър Хю, нищо не мога да чуя от този шепот.

— Моите извинения — Корбет отиде зад масата и седна. — Представете си, че Ившам подкарва Ипгрейв към града. Ипгрейв разпалено, но тихичко му прошепва подозренията си. Ившам дава вид, че ще му помогне, но планът му вече се оформя. Бонифас Ипгрейв е трябвало да бъде представен за Мистериум и убит на всяка цена, независимо дали при бягство от закона или по нещастна случайност — в злополука. Това, което той със сигурност не е искал, било Ипгрейв да се изправи пред Кралския съд и да огласи твърденията си. — Корбет разпери ръце. — Никога няма да научим какви планове са се въртели и преплитали из онзи негов мозък, подобен на съд, пълен с червеи. Сигурни сме само за едно. Бонифас Ипгрейв е бил набелязан да бъде застигнат от ненадейна смърт. Ившам му позволява да избяга от стражите, за да го убеди в добрите си намерения. По-късно той влиза в убежището в „Сейнт Ботълф“, демон, маскиран като ангел на светлината и примамва Бонифас навън, в мрака, където дебнат убийците. Да — Корбет потропа по масата, — мога да си го представя, как изслушва твърденията на Бонифас, преструва се, че ги приема и му нашепва, че трябва да избяга и да изчака, докато случаят се разследва. Той може дори да е подозирал, че Бонифас се е изповядал пред теб, но защо е трябвало да се тревожи? Ти не би могъл да разкриеш казаното, заради тайната на изповедта, което на практика само е помогнало на Ившам да убеди Бонифас да избяга от „Сейнт Ботълф“ и от предполагаемото застрашаващо присъствие на Инглийт. Това бягство идеално пасвало на играта на Ившам. Като беглец Бонифас щял да бъде разобличен публично като виновен. А всъщност той е изведен за екзекуция, извършена по кратката процедура и устата му е запушена завинаги.

Корбет погледна към нефа. Твърденията на Кътбърт имаха смисъл. Действията на Ившам имаха своята смъртоносна логика. Инглийт лесно би могъл да бъде представен като лош слуга, със свои лични кроежи. Той хвърли поглед към Ранулф. Дали и той не хранеше свои собствени, тайни амбиции? Щеше ли приятелството му към Корбет да устои на съблазните на властта? Щяха ли всичките години на другарство един ден да бъдат поставени на везните и да се окаже, че са твърде леки. Бонифас беше преследвал плячката си, но в един момент беше направил една фатална грешка: неспособен да приеме истината за злодейската същност на Ившам, той бе насочил подозренията си към Инглийт.

— А този квадрат от букви? — настоя Ранулф.

— Обмисляхме и това — Кътбърт стисна възлестото въже, завързано около кръста му. — Аделиша и аз сме го обсъждали многократно. Можехме да разберем как Бонифас е стигнал до заключението си. Инглийт е бил син на гасконски земевладелец и испанка, дошла в Англия в свитата на Елинор Кастилска. В ъглите на квадрата са написани буквите A, C, G и I. Те се съдържат в името на имението на Ившам, но също така са част и от първото име на Инглийт, Игнасио.

— Докато E — промърмори Ранулф, — може да означава както Инглийт109, така и Ившам.

— Но накрая — заяви Корбет — всичко това се оказва лъжа.

— Да — тъжно призна Кътбърт. — Ившам е коренът и причината на цялото това зло. Той оставя Инглийт да поеме вината, за да постигне това, което иска — смъртта на Бонифас.

Кътбърт стисна ръката на Аделиша.

— Ние сме обсъждали това много пъти през годините. След като Ившам дойде в „Сион“, когато можех, бягах от параклиса на свети Лазар. Не исках да бъда близо до мястото, в което се намира той. Не проявявах интерес към разговори с този злодей.

— И убиецът трябва да е знаел това?

— Да.

— Какво — попита Корбет — е искал Ившам, като е потърсил убежище там?

— Със сигурност не покаяние и прошка — отсече рязко Аделиша.

— Аз мисля, че той изчакваше — промърмори брат Кътбърт.

— Какво?

— Не знам. Може би чакаше кралят да промени настроението си, да омекне и да се умилостиви, не мога да кажа. Нямах нищо общо с него.

— Брат Кътбърт, ти си изслушал изповедта на Бонифас. Споменавал ли е той някога жена на име Беатрис?

Брат Кътбърт видимо се разтревожи.

— Сър Хю, сър Хю! — замоли се той. — Продължаваш да ме притискаш. Знаеш църковните закони: нарушаването на тайната на изповедта води до незабавно отлъчване от църквата. Същото наказание се прилага и към този, който убеди свещеник да извърши нарушението.

— Но ти си обсъждал същото с Аделиша?

— Само когато тя задаваше въпроси, които разкриваха, че знае истината.

— А именно? — рязко попита Ранулф.

— Не мога, няма да наруша тайната на изповедта — промърмори брат Кътбърт. — Но ще ви кажа, но ще ви кажа друго. В живота на Бонифас имаше жена на име Беатрис, но аз не знам коя е тя. Той изповяда греховете си; в един от случаите помислих, че ще ме помоли да й предам съобщение, но после — отшелникът поклати глава и се извърна, — после не я спомена повече.

— А причината, поради която сега ни казваш това? — настоя Ранулф.

— След известно време се случи нещо, точно преди да отида в „Сион“, докато все още бях тук, в тази църква. Изслушвах изповеди, давах опрощения. Знаете как е. Стоях с гръб към молитвената скамейка, на която коленичи този, който иска причастие, и нашепва греховете си. Дойде една жена, но не помоли да се изповяда; вместо това попита какво знам за Бонифас Ипгрейв. Щях да се обърна, но тя ме помоли да не го правя, изтъквайки, че това ще бъде безполезно, тъй като носи качулка и е забулена. Каза, че иска само да узнае истината. Какво се бе случило с Бонифас Ипгрейв? Каза, че името й било Беатрис. Попита дали Бонифас не я е споменал пред мен? Помислих, че ми казва това като застраховка, за да ме убеди в собствените си добри намерения. Имаше приятен глас. Долових аромата на парфюма й. Не можех да й помогна. Заявих пред Бога, че Бонифас Ипгрейв е намерил убежище тук, после е изчезнал. Не посмях да й кажа подозренията си, и така тя си тръгна. Сър Хю, знам какво ще кажеш. Защо не казах това преди? Защото беше под възбраната на тайнството на причастието110. А и в крайна сметка, какво доказателство имах, че това е истината? Според закона Бонифас Ипгрейв беше престъпник, който изчезна. Колцина правници от кралския съд биха пледирали в негова защита?

— Кажи ми, под тържествена клетва — попита Корбет, — като свещеник, като човек, който има власт да освещава хляба и виното, за да ги превърне в тялото и кръвта Христови, обсъждал ли си това някога с някой друг освен с лейди Аделиша?

— Никога! — рязко отговори брат Кътбърт. — Дори не и с моя личен изповедник.

— А има ли — попита Ранулф, — нещо друго, което да знаеш, и което да ни помогне?

— Нищо. Не знам как умря Ившам. Не знам защо дойде в „Сион“. Мога само да кажа, и то не защото Аделиша е негова сестра, че и в гроба ще твърдя, че Бонифас Ипгрейв беше невинен. — Той се наведе напред. — А ти, сър Хю, приеми нашите най-големи благодарности. Ако можеш да прозреш в този проблем…

— Ако прозра в този проблем — отговори Корбет, — ще се погрижа да се издаде посмъртна реабилитация, която да изчисти името на Бонифас Ипгрейв от всякакви обвинения, макар че един Бог знае, какво ли добро ще донесе това в тази долина на плача.111

— Ще помогне на мен, сър Хю — прошепна Аделиша. — Ще ми покаже, че Божията правда може да възтържествува, дори да е чрез един кралски служител…

Следващият беше отец Джон. Той седна, вече по-спокоен, на столчето, играейки си с малка броеница. Корбет го попита какво знае за смъртта на баща си. Свещеникът вдигна ръка.

— Сър Хю, не знам нищо, нито за неговата смърт, нито за неговите престъпления.

— Тогава слушай. — И с няколко кратки, сбити изречения Корбет му описа заключението си. Отец Джон остана със зяпнала уста, с мътен, безизразен поглед. Не възкликна, нито извика, само скри лицето си в ръце и започна да се поклаща напред-назад.

— Знаеше ли нещо за това? — попита Ранулф.

Отец Джон разпери ръце.

— В името на Божията любов — простена той, — откъде бих могъл да знам! Аз бях само дете, когато майка ми почина, а после бях отпратен надалеч. Ипгрейв, Уолдън, Хюбърт Монаха, Инглийт, кои са те за мен? Кой би дошъл да ми каже истината — че моят баща, главен съдия в Кралския съд, е такъв долен, отвратителен престъпник, като тези, които ги бесят на Смитфийлд, да ми каже, че е убивал съперниците си в Уестминстър, да ми каже, че е убил моята обичана майка?

— Никога ли не си го подозирал?

— В името на всичко свято, как бих заподозрял каквото и да било, след като и самият крал не е знаел? Моята майка! — Отец Джон преглътна сълзите си. — Беше ми казано, че е била убита при нападение на престъпници, на някакви хора, обявени извън закона.

— Споменавано ли е някога пред теб името на Беатрис, компаньонката на майка ти?

Отец Джон присви очи.

— Да, да, но тя е изчезнала още тогава. Хората не знаеха какво се е случило с нея. Баща ми спомена, че може да е била отвлечена. Сър Хю, той беше толкова зает, с толкова много неща, че имаше твърде малко време за мен. Питам отново, как бих могъл да знам всичко това? Не знаех нищо и не знам нищо — добави той категорично.

— Вярно, вярно — отговори Корбет. — А последните убийства?

Пастор Джон докосна белега на главата си.

— Дело на някой, който, с право или без право, води нечестива война срещу моя баща и всичките му роднини, сър Хю.

— Флешнър някога говорил ли е пред теб за баща ти?

— Флешнър беше добър, но много слаб човек. И той като мен се боеше от баща ми, но почти не говореше за него.

— Знаеш, че той е бил виновен, защото си е затворил очите при разследването на смъртта на твоята майка.

— Да, така ми каза ти, но такъв си беше Флешнър. Той едва ли би решил да изповяда подобен грях пред мен, нали?

Корбет се усмихна в съгласие.

— Аз дължа живота си на Флешнър — прошепна отец Джон. — Той ме спаси тук, в тази ужасна църква.

Той започна отново да мънка и Корбет го освободи, очаквайки с нетърпение Калугерицата и неговата майка, Изабела, да заемат местата си. Той направи знак на лукавия писар.

— Господин Калугерица, или мастър Стивън Есколиър, или както там ти харесва да се наричаш, имаме въпроси относно този бунт в Нюгейт.

— Които са?

Отговорът беше много безочлив, произнесен с нагъл и дързък тон.

— Ти си ходил там — каза Корбет. — Ти си разпространил слуховете, че членовете на едната банда се готвят да станат доносници и да натопят другите. Това е довело до бунт. — Той се надвеси над масата. — Никой тук и пет пари не дава за тези разбойници, но те избягаха и убиха невинни, верни, зачитащи закона кралски поданици. — Той насочи показалеца си напред.

— Ти си успял и да ги убедиш, че „Сейнт Ботълф“ ще бъде сигурно убежище, защото има таен изход за бягство. Всъщност, целта ти е била да докараш тези престъпници до пълно унищожение и ти си я осъществил напълно, но се стигна и до варварските убийства на невинни хора, посечени мъже, изнасилени и поругани жени.

— Дори да съм направил това, което твърдиш, сър, аз съм действал по заповед на краля. Това, което тези престъпници направиха, тежи все пак на тяхната съвест.

— Мистрес Изабела — обърна се Корбет към жената, — беше ни казано, че си болна, но при все това, имаш доста здрав и добър вид.

— Бях много болна, имах треска по време на миналите коледни пости. Дори се уплаших, че смъртта ми наближава и отидох да получа коледно опрощение в „Сейнт Пол“, но вече съм по-добре, особено сега, когато моят син се завърна. Сър Хю, той е кралски служител, но какво общо имам аз с тази работа?

— Да, да — Корбет наведе глава, за да скрие възбудата си. Той беше сигурен, беше уверен. — Какво общо имаш наистина ти, мистрес Беатрис, с тази работа?

— Нищо! — Ръката на жената се стрелна към устата й. — Ах, извинявай — заекна тя, — стресна ме.

— Разбира се, че те стреснах — отговори Корбет. — Да видим сега. Изабела Есколиър, какъвто синът, такава и майката. Някога си се наричала Матилда, нали? Или нещо подобно, започващо с буквата „М“, но името, което ти е дадено в кръщелния купел, е било Беатрис. Преди двадесет години си била компаньонка на Ема Ившам, съпруга на Уолтър Ившам, вече покойница. Била си с нея, когато са я нападнали на улицата. Какво се е случило с теб впоследствие? Е, не знам подробностите, но едно нещо е сигурно. Станала си любовница, а може би дори и съпруга на Бонифас Ипгрейв, и този тук — Корбет посочи към Калугерицата — е ваш син, детето, което си родила от Бонифас. — Повишеният му тон вдигна на крак хората в нефа. Отец Джон, брат Кътбърт и Аделиша станаха от столовете си и се загледаха към заседателната маса. Корбет им махна да седнат.

— О, да — категорично заяви той, — Беатрис, която се превърнала в Матилда. Бонифас е бил толкова влюбен в теб, че е написал първата буква на новото ти име срещу своето, а по средата е нарисувал сърце, знака на любовниците.

— Не знам изобщо за какво говориш — заекна Калугерицата, от чието лице се бе отцедила и последната капка високомерие и арогантност. — Сър Хю, как можеш да говориш така за моята майка?

— Много лесно — изръмжа Сандуик. — Ти и майка ти сте под тържествена клетва пред кралски пълномощници. Да се лъже под клетва е наказуемо и тя може да бъде обесена за това, както и ти, сър.

— В качеството си на писар, аз съм и духовно лице.

— И все пак си лъжец — каза подигравателно Ранулф, прикривайки собствената си изненада. Как добре беше скрил сър Хю всичко това!

— Чудите се как съм научил? — попита Корбет. — Огледай се из църквата, мистрес Беатрис. Назови ми едно лице, което знае какво точно се е случило преди двадесет години, имам предвид, да го знае с точност. Стантън или Бландфорд? Те са били само странични наблюдатели. Отец Джон? Просто дете. Брат Кътбърт или Аделиша? Съсипани от човек, когото си мразила дълбоко. — Корбет посочи към нея. — Аз съм убеден, че само ти знаеш истината, мистрес. А сега нека преминем към това, което ще се случи, ако продължаваш да лъжеш. Ще бъдеш отведена и затворена в Нюгейт, а твоят син ще ти каже каква гнусна яма е това. Има голям павиран двор, а камъните на калдъръма са толкова остри, че направо режат. Ще бъдеш просната по гръб и върху теб ще поставят една врата, отгоре й ще наредят тежести, като постепенно ще добавят още и още, все по-големи и все по-тежки. Ще бъдеш бавно премазвана, докато признаеш истината.

— Аз съм невинна.

— Не си невинна — възрази Корбет. — Знаеш тайните, които се крият зад цялото това убийствено безумие, което порази като бич Божи тази църква.

— Не знам.

— Или поне част от тези тайни — безпощадно продължи Корбет. — Едно нещо е сигурно, мистрес, ти няма да напуснеш тази църква, заявявайки, че не знаеш нищо, когато всъщност знаеш. Нещо повече, аз ще проведа много задълбочено разследване. О, може да отнеме седмица, две седмици, месец дори, но накрая — повиши глас той, — ти ще бъдеш разобличена като лъжкиня, каквато си в действителност, а синът ти — като убиец.

— Това не е вярно — възрази Калугерицата.

— Вярно е, съгласно доказателствата — каза рязко Корбет.

— Някой от призованите в тази църква е знаел какво се е случило преди двадесет години. Това е била твоята майка и именно тя ти е предала сведенията. Вземи огледало, мастър Калугерица, и погледни в него. Познавах баща ти бегло, но помня добре цвета на косата му. Ти имаш същата; ето това ме озадачаваше у младия мастър Калугерица, пърхащ като досадна любопитна птичка около всичко това. Сър Ралф, повикай стражите си, да отведат мистрес Беатрис в ареста. Тя ще прекара остатъка от деня в Нюгейт и ще бъде подложена на премазване утре сутринта.

— Вярно е! — изтърси изведнъж Калугерицата. — Вярно е — той вдигна ръка, за да спре протестите на майка си, устоявайки на втренчения поглед на Корбет. — Майко, аз знам какво ще направи той. Ще ни преследва както хрътката преследва заек. Ще те принуди да си признаеш. Ще ти причини болка. Всъщност, няма да има значение какво точно се случва, стига да се докопа до истината, затова кажи му, че не съм душегубец, не съм наемен убиец.

— Мисля, че си — рече Корбет, — и ще го докажа, съобразно закона, но ти спаси майка си от мъчения. И така, мистрес Беатрис — той премести поглед от сина й към нея, — очаквам истината, цялата истина докрай!