Момчешки живот

1. Последният училищен ден

Цък… цък… цък…

Въпреки твърденията на календара, винаги съм смятал последният училищен ден за първи ден на лятото. Слънцето стабилно ставаше все по-горещо и зависваше за по-дълго в небесата, земята се раззеленяваше и небето се изчистваше от всички облаци, освен най-пухкавите, жегата пъхтеше за внимание като куче, което знае, че денят му е настъпил, окосяваха бейзболното игрище и минаваха с бяло линиите му, боядисваха и напълваха плувния басейн, а нашата класна учителка — г-жа Селма Невил — започваше да обяснява каква славна година е било и колко много сме научили, а ние — учениците, минали през игленото ухо на класните за годината, седяхме с едно око постоянно втренчено в часовника.

Цък… цък… цък…

Прикован в чина си, разположен по азбучен ред между Рики Лембек и Дина Макърди, с половин ухо слушах речта на учителката, а душата ми копнееше най-сетне тя да свърши. Главата ми беше пълна с думи. Имах нужда да изтърся поне част от тях в яркия летен въздух. Но до последния звънец ние принадлежахме на г-жа Невил и трябваше да седим и да страдаме, докато времето не ни спаси като Рой Роджърс41, препускащ през билото на хълма.

Цък… цък… цък…

Имай милост?

Думите бяха навън, очакваха ме зад квадратните прозорци с метални рамки. Нямаше как да знам предварително какви приключения ще преживеем с приятелите ми през лятото на 1964-та, но знаех, че летните дни ще са дълги и лениви, и когато накрая слънцето предаде поста си на небето, цикадите запеят и светулките подемат вихрения си танц, а ние нямаме поставени домашни, то — о! — ще си прекарваме прекрасно. Бях се справил с класното по математика и се бях измъкнал — със средно C-минус42, ако трябва да си признаем честно — от зейналия капан на лятното училище. И докато с приятелите ми се наслаждавахме на удоволствията си, тичайки в царството на свободата, от време на време щяхме да се поспираме и да ожалим съкафезниците от лятното училище — затвор, на който бе осъден Бен Сиърс миналата година — и щяхме да им пожелаваме късмет, защото времето напредваше без тях и животът им изтичаше похабен.

Цък… цък… цък…

Времето: кралят на жестокостта.

Откъм коридора се разнесе движение и шумолене, последвано от смях и викове на чиста, кипяща радост. Някой от другите учители бе решил да пусне класа си по-рано. Вътрешностите ми се свиха от тази несправедливост. Но г-жа Невил, която носеше слухов апарат и имаше оранжева коса, макар да беше на поне шейсет години, продължи да говори, сякаш зад вратата не се долавяха звуците от нечие бягство. И тогава осъзнах: тя не искаше да ни пуска. Искаше да ни задържи до последния възможен момент не от някаква учителска злоба, а може би защото си нямаше никой у дома, при когото да се завърне, а лятото самичък не е никакво лято.

— Надявам се, момчета и момичета, да не забравяте да посещавате библиотеката през ваканцията! — обясняваше в момента г-жа Невил. Гласът й бе мек, но когато се разстроеше, бе способна да хвърля огън и жупел, пред които падналият неотдавна метеорит изглеждаше като божа кравичка. — Не бива да спирате да четете само защото училището е свършило! Мозъците ви трябва да бъдат използвани. Така че да не забравите как се мисли по времето, когато септември дой…

ДЗЪРРРРРРРРР!

Всички скочихме на крака като части от едно голямо, гърчещо се насекомо.

— Почакайте малко! — спря ни г-жа Невил. — Само секунда. Още не съм ви освободила!

О, какво мъчение само! Г-жа Невил, казах си в този миг, сигурно имаше таен живот, в който късаше крилцата на мухите!

— Ще напуснете кабинета ми — обяви тя — като млади дами и господа. Заедно, под строй. Господин Алкът, моля води класа!

Е, поне се движехме. И точно тогава, докато класната стая се изпразваше и по коридорите отекваха диви викове, г-жа Невил се обади:

— Кори Макенсън? Ела при бюрото ми, ако обичаш!

Сторих го, бунтувайки се вътрешно. Учителката ми се усмихна с уста, която приличаше на зейнала чанта с червен ръб. Каза ми:

— Е, какво, не се ли радваш, че се реши да се посветиш на математиката си?

— Да, госпожо.

— Ако беше учил така упорито цяла година, сигурно щеше да получиш почетен медал.

— Да, госпожо…

Твърде зле, че не бях получил чаша Отвара номер десет през есента, казах си.

Класната стая бе празна. Екотът в коридорите заглъхваше. Подушвах тебеширен прах, чили от столовата и стружки от острилка за моливи — призраците вече бяха започнали да се събират.

— Харесва ти да пишеш, нали? — попита ме учителката, надничайки към мен над бифокалните си очила.

— Май да.

— Ти пишеш най-добрите есета в класа и получи най-високата оценка по правопис. Чудех се дали ще участваш в конкурса тази година.

— Конкурс ли?

— Състезанието по писане — уточни г-жа Невил. — Сещаш се — Съветът по изкуствата го организира всеки август.

Не се бях замислял. Съветът по изкуствата, председателстван от г-н Гроувър Дийн и г-жа Евелин Пратмор, спонсорираше конкурс за есе и за кратък разказ. Победителите получаваха паметен плакет и се очакваше да прочетат произведенията си по време на обеден прием в библиотеката. Свих рамене. Разкази за призраци, каубои, детективи и чудовища от далечния космос май не се смятаха за годни за печелене на конкурси — те си бяха нещо, което пишех заради себе си.

— Добре ще е да помислиш по въпроса — продължи г-жа Невил. — Умееш да боравиш с думите.

Свих рамене отново. Наистина е много притеснително усещане учителката да ти говори като на нормален човек.

— Пожелавам ти приятно лято! — додаде г-жа Невил и аз осъзнах внезапно, че съм свободен.

Сърцето ми беше като жабче, изскокнало от мътната вода право на яркото слънце. Казах:

— Благодаря! — и хукнах към врата.

Преди да изляза обаче, погледнах към учителката. Тя седеше на бюро, по което нямаше листове, нуждаещи се от оценяване и учебници с уроци за преподаване. На бюрото, освен дневника и острилката за моливи, която в скоро време нямаше да дъвче графити, нямаш нищо друго, освен червената ябълка, донесена подарък от Пола Ърскин. Видях г-жа Невил в рамка от слънчеви лъчи да посяга към ябълката и да я вдига като на забавен кадър. След това се взря в стаята над празните чинове с издялани по тях инициали на поколенията, преминали през това място като вълна, носеща се към бъдещето. Г-жа Невил внезапно ми се стори ужасно стара.

— Пожелавам ви приятно лято, госпожо Невил! — казах й от прага.

— Сбогом! — отвърна тя и ми се усмихна.

Хукнах по коридора, а в ръцете ми не тежаха учебници и в мислите ми не витаеха факти и числа, цитати и дати. Изтичах под златната слънчева светлина и лятото ми започна.

Все още бях без колело. Бяха минали почти три седмици, откакто с мама бяхме ходили на гости на Дамата. Продължавах да тормозя майка ми да й се обадим, но тя ме увещаваше да съм търпелив и че ще получа новото колело, когато му дойде времето и нито минута преди това. Мама и татко бяха говорили продължително за Дамата, докато седяха на верандата в синия здрач, и предполагам, че не трябваше да подслушвам, но чух татко да казва:

— Не ме интересува какво сънува тя. Няма да отида!

Понякога нощем се будех, чувайки татко да вика насън, а след това мама да се опитва да го успокои. Дочувах го да казва неща като „… в езерото…“ или „… долу в тъмното…“ и знаех какво се е впило в съзнанието му като черна пиявица. Татко беше започнал да избутва настрани чинията си на вечеря, макар да е още полупълна, което си беше пряко нарушение на политиката му на „изяж си всичко, Кори, понеже в Индия децата гладуват!“ Бе започнал да отслабва и се налагаше да затяга все повече колана на работните си панталони. Лицето му също бе започнало да се променя: скулите му ставаха по-остри, очите му потъваха в орбитите си. Той слушаше много бейзбол по радиото и гледаше мачове по телевизията, и все по-често заспиваше в креслото си с отворена уста. Насън на лицето му се изписваха гримаси.

Започвах да се боя за него.

Убеден бях, че разбирам какво измъчва баща ми. Не беше просто фактът, че е видял мъртвец. Не беше дори фактът, че мъртвецът е бил убит, понеже и преди в Зефир бе имало убийства, слава Богу — малко на брой. Мисля, че зловещия начин, по който бе осъществено убийството, бруталното студенокръвие… това гризеше отвътре душата на татко. Той беше умен човек, даже може да се каже мъдър за много неща, умееше да различава доброто от злото и държеше на думата си, но в много отношения беше и наивен в представата си за света. Не мисля, че някога е вярвал, че в Зефир може да се корени зло. Представата, че събрат — човешко същество — може да бъде пребито и удушено, приковано към волана на кола и лишено от праведно погребение в Божията земя — цялото това ужасно нещо се бе случило право в собствения му роден град, където той се е родил и е израсъл, и го бе наранило дълбоко. Навярно дори бе счупило нещо, което той не можеше да поправи самичък. Може и да беше, понеже убитият сякаш нямаше минало и на запитванията на шериф Еймъри не бе отвърнал никой.

Една нощ чух през стената татко да казва на мама:

— Той все трябва да е имал живот! Не може да е нямал жена или деца, или братя и сестри? Не е ли имал родители? За Бога, Ребека, той трябва да е имал име! Кой е бил? И откъде е дошъл?

— Да го узнае е работа на шерифа.

— Джей Ти не може да открие нищо! Той се е предал.

— Според мен трябва да отидеш да се видиш с Дамата, Том!

— Не.

— Защо не? Видя рисунката. Знаеш, че татуировката е същата. Защо поне не поговориш с нея?

— Защото… — той се спря и можех да позная, че рови в себе си за отговор. — Защото не вярвам в нейния вид магия, ето затова. Всичко е фалшив номер. Тя сигурно е прочела за татуировката в „Джърнъл“.

— Не беше описана толкова подробно във вестника. Знаеш го. А и тя каза, че чува гласове и свирене на пиано, и е видяла чифт ръце. Иди да поговориш с нея, Том. Моля те, иди!

— Тя няма какво да ми каже — заяви татко твърдо. — Поне не и нещо, което искам да чуя.

Така че положението си остана същото, а в сънищата на баща ми витаеше призрак на удавник без име.

В този първи летен ден обаче аз не си мислех за нищо подобно. Не се и сещах за Стария Мойсей, за Среднощната Мона или за мъжа с шапката със зелено перо. Планирах само как ще се събера с приятелите си за онова, което се бе превърнало в наш празничен ритуал.

От училище тичах до вкъщи. Ребъл ме чакаше на предната веранда. Казах на мама, че ще се върна след малко и след това хукнах в гората зад къщата ни, плътно следван от кучето. Гората беше зелена и славна, топъл бриз люлееше листака и дърветата, а яркото слънце достигаше до долу, насечено на парчета. Стигнах до горската пътека и я последвах навътре в гъсталака, а Ребъл се отклони да изкатери една катерица на дърво, преди да се върне. Отне ми десетина минути да мина през гората и да стигна до широка зелена поляна, която се простираше на полегат склон на хълм, под който се простираше Зефир. Приятелите ми, които бяха дошли на колела, вече ме чакаха с техните кучета — Джони Уилсън с големия червен Чийф43, Бен Сиърс с Тъмпър44 и Дейви Рей Кълан с нашарения си с кафяви и бели петна Бъди45.

Тук вятърът беше по-силен. Вихреше се по диаметъра на поляната — щастлив кръг от летен въздух.

— Успяхме! — извика Дейви Рей. — Край на училището!

— Край на училището! — извика и Бен и се разподскача наоколо като пълен идиот, а Тъмпър джафкаше по него.

Джони просто се ухили и си остана втренчен в родното ни градче с озарено от слънцето лице.

— Готов ли си? — попита ме Бен.

— Готов! — отвърнах, а сърцето ми се разтуптя.

— Всички ли са готови? — провикна се Бен.

Готови бяхме.

— Да вървим тогава! Лятото започна!

Приятелят ми се затича по ръба на поляната в широк кръг, а Тъмпър се носеше след него. Последвах го, а Ребъл се щураше насам-натам по петите ми. Джони и Дейви Рей се затичаха след мен, техните кучета също припкаха през поляната и се закачаха едно с друго.

Тичахме все по-бързо и по-бързо. Вятърът беше отпърво в лицата ни и после откъм гърба. Тичахме покрай поляната на здравите си млади крака, а вятърът ни говореше чрез боровете и дъбовете, които обрамчваха площадката ни за игри.

— По-бързо! — извика Джони, накуцвайки съвсем леко на кривия си крак. — Трябва по-бързо!

Продължавахме в същия дух, борехме се с вятъра и после летяхме пред него. Кучетата тичаха до нас, джафкайки от чистото щастие на движението. Слънцето хвърляше отблясъци по повърхността на река Текумзе, небето беше ясно и лазурно, а лятната горещина цъфтеше в дробовете ни.

Време беше. Всички знаехме, че е време.

— Бен е първи! — извиках. — Приготвя се! Пригооотвя…

Бен изкрещя. Крила изникнаха от плешките му и по време на израстването си разкъсаха гърба на тениската му.

— Крилата му се уголемяват! — казах аз. — Същият цвят като косата му са, и са схванати от дългата зима, но сега започват да се разтварят! Вижте ги само! Гледайте!

Краката на Бен се отлепиха от земята, а крилата му започнаха да го издигат нагоре.

— Тъмпър също излита! — казах. — Изчакай го, Бен!

Крилата на Тъмпър се разгънаха. Джафкайки нервно, кучето се издигаше под подметките на господаря си.

— Хайде, Тъмпър! — подкани го Бен. — Да вървим!

— Дейви Рей — казах. — Усещаш ли ги?

Много му се искаше. Наистина, само дето по мое мнение не беше готов.

— Джони! — казах на другия си приятел. — Твой ред е!

Крилата на Джони, когато експлодираха от плешките му, бяха бляскаво-черни. Той се издигна, а големият червен Чийф пляскаше до него. Погледнах нагоре към Бен, който вече се намираше на петдесет фута над земята и летеше като пълничък орел.

— Бен те надбягва, Дейви Рей! Виж го само къде е! Хей, Бен! Извикай Дейви Рей!

— Хайде, Дейви Рей! — викна Бен и се завъртя в пълен лупинг. — Въздухът е просто чудесен!

— Готов съм! — каза Дейви Рей със стиснати зъби. — Готов съм! Говори ми, Кори!

— Можеш да усетиш как започват да растат крилата ти, нали? Да, виждам ги! Готови са да се покажат на свобода! Ето ги, ето ги! Свободни са!

— Усещам ги! Усещам ги! — Дейви Рей се ухили с окъпано в пот лице. Изящните му махагонови крила започнаха да бият по въздуха и той се издигна в стойка на плувец.

Знаех, че Дейви Рей не се бои да лети; просто не бе идвал с нас през летата, когато бяхме идвали тук. Боеше се само от онзи пръв скок във вярата, когато се отлепяш от земята.

— Бъди идва след теб! — извиках, докато кафяво-белите петнисти крила на кучето уловиха вятъра. Бъди се понесе кучешката нагоре.

Собствените ми криле внезапно изригнаха от лопатките ми, разгъвайки се като кафяви знамена. Разкъсаха ризата ми, гладни за вятър. Усетих делириумът на свободата да олекотява костите ми. Когато започнах да се издигам, за няколко секунди ме овладя паника, сходна с първия летен скок в студените води на обществения басейн. Крилата ми бяха сгънати и спяха под плътта още от края на август, и макар да бяха трепвали веднъж-дваж около Хелоуин, Деня на благодарността, коледната и великденската ваканции, те бяха заспали и само сънуваха днешния ден. Усещах ги тежки и непохватни, и се чудех — както се чудех всяко лято, откакто бе започнал ритуалът ни — как е възможно тези чудесии да разчитат въздуха сякаш сами по себе си. А след това крилата ми се изпълниха с вятър и усетих изумителната мощност на мускулите им. Те ме дръпнаха нагоре, все едно конвулсия след кихане. Следващият замах беше по-добре овладян и по-силен, третият вече бе като поезия. Крилата ми започнаха да удрят въздушното течение.

— Летя! — извиках, докато се издигах след приятелите си и техните кучета в ясното небе.

Чух познат лай съвсем наблизо. Погледнах през рамо. Белите крила на Ребъл бяха пораснали и той ме следваше. Носех се нагоре, по петите на другите, които пък следваха Бен.

— Не толкова бързо, Бен! — извиках, но той се носеше вече на седемдесетина фута. Заслужаваше да лети, казах си, заради всичко, което бе понесъл на земята. Тъмпър и Бъди се въртяха в голям ленив кръг и Ребъл се разлая да бъде допуснат в играта. Чийф, също като господаря си, беше по-скоро самотник. След това Ребъл отново се спусна към мен и ме близна по лицето, а аз го прегърнах през врата и двамата се реехме над короните на дърветата.

Дейви Рей беше победил страховете си. Издаваше бръмчащи звуци — „врум-врум-врум“ — и беше изпънал глава напред с лепнати по шевовете ръце отстрани, и се гмурна към земята със смях. Крилете му бяха изтеглени по протежение на раменете, лицето му — изкривено от прииждащия въздух.

— Издигни се, Дейви Рей! — извиках, когато той се стрелна покрай мен с Бъди, пърхащ по петите му. — Издигни се!

Но Дейви продължи да се спуска към зелената гора. Когато ми се струваше, че ще се разбие като метеорит, крилете му внезапно се разтвориха като разкошно ветрило и тялото му подскочи нагоре. Ако бе имал желание, можеше да си гризне борови иглички. Приятелят ми се понесе отново нагоре, пищейки от наслада, а Бъди се удари в няколко тънки клончета, преди да успее да се върне отново на курса. Кучето се издигна между дърветата, плюейки и ръмжейки — и вцепенявайки ужасените катерици по траекторията си.

Продължавах да се издигам към Бен. Останал сам, Джони изпълняваше лениви осмици. Ребъл и Тъмпър започнаха да се гонят на шейсет фута над земята. Бен ми се ухили, лицето и ризата му бяха мокри от пот, а лешовете на ризата висяха.

— Кори! — каза ми. — Гледай сега!

След това притисна ръце към корема си и сви колене плътно към гърдите си, и с весели викове се стрелна надолу като гюле. Както бе направил и Дейви, когато искаше да забави падането си Бен разтвори широко криле, за да улови вятъра, но нещо се обърка. Едно от крилата му не се разгъна напълно. Приятелят ми изпищя, наясно, че има проблем. Завъртя се неовладяемо, размахал ръце.

— Падааааам! — изкрещя, уповавайки се на едно крило и молитва.

Удари се в короните на дърветата с корема напред.

— Добре ли си? — попита го Дейви Рей.

— Наред ли си? — попитах и аз.

Джони също бе спрял да тича, а Тъмпър изтърча до господаря си и го близна по лицето. Бен седна и ни показа одрания си лакът.

— Уау! — каза. — Това щипе малко!

Бяха започнали да избиват капчици кръв.

— Е не трябваше да бързаш толкова! — каза му Дейви Рей. — Тъпчо!

— Добре съм, наистина! — Бен се изправи. — Нали не сме свършили с летенето, Кори?

Той беше готов да се издигне отново. Аз се затичах с разперени ръце. Другарите ми ускоряваха около мен, разгърнали криле, а вятърът ни тласкаше.

— Сега Дейви Рей е на височина седемдесет фута! — казах, — а Бъди е горе заедно с него. Джони прави осмичка на петдесет фута. Хайде, Бен! Измъквай се от тези дървета!

Той се издигна с борови иглички в косата и ухилен до уши.

Първият ден на лятото бе винаги великолепен.

— Оттук, приятели! — извика ни Дейви Рей, докато летеше към Зефир. Последвах го. Крилете ми познаваха сините пътища.

Слънцето напичаше гърбовете ни. Къщите на Зефир се простираха под нас като макетчета по улици от конци от дъвка. Колите бяха като мънички играчки с пружина, каквито продават по пет за четвъртак. Понесохме се над бляскавата кафява змия на Текумзе, над моста с гаргойлите и покрай старото железопътно депо. Видях там долу няколко рибари в гребна лодка. Ако Стария Мойсей решеше да грабне червейчетата им, те нямаше да си седят така спокойно в очакване да хванат сомче.

По земята като тайни писания се местеха малките ни сенки и тези на кучетата. Прелетяхме над тъмнокафявото, продълговато петно на Саксън Лейк. Не ми хареса, макар че улових топло течение и се издигнах на седемдесет фута — не ми харесваше онова, което се намираше в езерото като семе в гнила ябълка. Дейви се спусна надолу и прелетя на няма и десет фута от повърхността. Прецених, че е по-добре да внимава — ако си намокреше крилете, щеше да приключи с летенето, докато не изсъхнат. След това той се издигна отново и всички заедно прелетяхме над гората и фермите, които се намираха отвъд Саксън Лейк като пачуърк от диво зелено и препечено кафяво.

— А сега къде сме, Кори? — попита Дейви Рей.

Отвърнах:

— Почти стигнахме…

Въздушната база „Робинс“, огромна плоска площадка сред океана от гора. Посочих към сребърния военен самолет, който захождаше за кацане. Отвъд базата и извън обсега на всички, включително момчетата с криле, се намираха тренировъчните полета, където бойните пилоти стреляха по изкуствени мишени на земята и бомбардировачите понякога стоварваха истински бомби, от които се раздрънчаваха прозорците в Зефир. Въздушната база бе граница на нашия полет и ние се обърнахме в горещата синева и полетяхме назад, откъдето бяхме дошли — над поля и гора, езеро, река и покриви.

Врътнах кръгче над нашата къща, съпровождан от Ребъл. Другите момчета се спускаха към техните домове, а кучетата им лаеха щастливо. Осъзнах колко малка е къщата ни в сравнение с големия свят, който се простираше във всички посоки. От високо виждах пътища, стигащи до хоризонта и по тези пътища — коли и камиони, тръгнали към неизвестни крайни точки. Страстта към скитане също е част от лятото — усещах я и се чудех дали някога ще пропътувам тези пътища и ако го сторя, накъде ли ще съм тръгнал. Чудех се също и какво ли ще се случи, ако мама и татко внезапно излязат от къщата, видят сянката ми и тази на Ребъл на двора, и погледнат нагоре. Съмнявах се да им е било известно, че синът им може да лети.

Направих кръг над комините и кулите на имението на Такстър в горния край на „Темпъл Стрийт“. След това се присъединих отново към приятелите си и заедно достигнахме поляната на уморените си криле.

Направихме няколко кръга, спускайки се един след друг като грациозни листа. Земята се удари в петите ми, а аз продължих да тичам, докато крилете и тялото ми се приспособяваха отново към земната твърд. След като всички се озовахме на земята, тичайки по поляната с кучетата си, първо вятърът ни буташе, после ни тласкаше. Крилете ни се сгънаха и се прибраха в тайните си скривалища в кухите ни лопатки; крилете на кучетата потънаха в плътта им и се скриха под ветреещата се козина — бяла, кафява, червеникава и бяла с кафяви петна. Скъсаните ни ризи се самозашиха и никоя майка не би могла дори да се досети какво е изригвало през тях. Бяхме просмукани с пот, която блестеше по лицата и ръцете ни, и тъй като вече бяхме отново стъпили на земята, спряхме да тичаме и изтощени се проснахме в тревата.

Кучетата веднага ни връхлетяха и се нахвърлиха да ни ближат по лицата. Ритуалният ни полет бе приключил за още едно лято напред.

Поседяхме известно време, разговорихме се, щом веднъж сърца и умове се поуспокоиха. Говорихме за всичко, което щяхме да правим това лято — имаше толкова много неща за вършене, че дните нямаше да са достатъчно дълги. Но всички бяхме на мнение, че трябва да отидем на лагер в гората, тъй че го решихме твърдо.

След това дойде време да се прибираме по домовете си.

— Доскоро, момчета! — каза Бен, докато подкарваше колелото си, преследван от Тъмпър.

— До после, ей! — каза ни Дейви Рей, докато се отдалечаваше с колелото си и Бъди се стрелна след пъргав заек.

— И до после! — заяви Джони, въртейки педалите с верния Чийф, подскачащ до него.

Махнах с ръка:

— Алигатор46!

Вървях пеша до вкъщи, спирайки да хвърлям шишарки, които Ребъл ми носеше. Той се разлая ядосано пред прясно открита от него змийска дупка, но аз го издърпах от нея, преди обитателят й да изпълзи навън. Беше наистина голяма.

У дома, когато влязох в кухнята, мама ме зяпна с отворена уста.

— Мокър си до кости! — каза. — Какво толкова сте правили?

Свих рамене, докато се пресягах за каната със студена лимонада, и отговорих:

— Нищо особено!

2. Клюки от бръснарницата

— Малко отгоре и изтънено отстрани, нали, Том?

— Така най-много ми отива, чини ми се.

— Ясно, приятелю!

Ето така започваше всяка подстрижка на г-н Пери Долар, собственик на бръснарница „Долар“ на „Мърчант Стрийт“. Всъщност за него нямаше значение какъв тип прическа иска клиентът — той неизменно си тръгваше леко скъсен отгоре и изтънен отстрани. Разбира се, става дума за истински прически, не за глупости от рода на „фризьорско стилиране“. За долар и петдесет цента човек можеше да получи пълната програма: да те увият чак до врата с чиста бръснарска кърпа на сини райета, да те подстрижат с ножица и да те минат с машинка, освен това да ти намажат опакото на врата с топла пяна и тънките косъмчета там да бъдат остъргани с прясно наточен прав бръснач, след което щедро те поливат с балсам за коса от някоя от загадъчните бутилки „Уайлдруут“47 и „Виталис“48 или „Брилкрийм“49. Наричам ги „загадъчни“, понеже всеки път, когато се подстригвах при г-н Долар, тези бутилки — бяха разположени на полица над бръснарския стол — се оказваха пълни точно до половината и никога съдържанието им не се увеличаваше и не намаляваше дори с инч. Когато подстригването приключеше — „скалпирането“ е много по-точно определение за процедурата — и г-н Долар развържеше бръснарската кърпа от врата ти и забършеше косъмчетата от яката ти с четка, която се усещаше като четината по зурлата на глиган, възрастните имаха право да бръкнат в буркана с фъстъковките, а децата — да избират между близалки с вкус на лайм, лимон, грозде или череша.

— Горещо е днес — коментира г-н Долар, докато повдигаше косата на татко с гребен и кълцаше крайчетата с ножицата.

— Така си е.

— И по-горещи е имало обаче. На днешния ден през 1936-та е било сто и три градуса.

— Сто и четири е било на днешния ден през 1927-ма! — обади се г-н Оуен Каткоут, древно изкопаемо, играещо дама с г-н Гейбриъл „Джазман“ Джаксън в задната стая на бръснарницата, където вентилаторът на тавана поддържаше температурата най-ниска.

Сбръчканото лице на г-н Каткоут беше покрито с кафеникави петна като карта на някаква непозната чужда страна. Очите му представляваха тесни процепи, имаше дълги пръсти и оредялата му жълтеникавобяла коса стигаше до раменете — гледка, която вероятно представляваше вечно мъчение за г-н Долар. Г-н Джаксън беше шкембест чернокож със стоманеносива коса и малки спретнати мустаци, той лъскаше и поправяше обувките на клиентите, които влизаха за подстрижка, а за работилничка ползваше задната стая на салона на г-н Долар. Г-н Джаксън бе получил прякора си оттам, както ми каза татко, че можел „да издуха пеперудите и стършелите с този негов кларинет“. Кларинета — скътан в доста износен черен калъф — г-н Джаксън винаги държеше подръка.

— Ще стане още по-горещо, докле довтаса юли месец — заяви г-н Джаксън, докато умуваше над пуловете си. Накани се да предприеме ход, но размисли. — Оуен, струва ми се, че се опитваш да ме туриш между камъка и другото място, не е ли така?

— Не бих си и помислил такова нещо, г-н Джаксън!

— О, ти си стар хитър лисугер! — увери го Джазман, когато забеляза простия, но смъртоносен капан, приготвен от г-н Каткоут за него. — Каниш се да ме одереш и да ме сервираш за вечеря, нали? Е, да знаеш, че съм корав залък! — Той направи ход, който за момента го спасяваше от опасността.

Г-н Долар беше нисък и пълен, с лице като на доволен булдог. Сивите му вежди стърчаха във всички посоки като диви бурени, а косата му бе обръсната плътно по бледия му череп. Прокарваше най-спретнатите пътища от всички, които съм виждал. Знаеше всичко, което има да се знае за историята на Зефир. Понеже през последните над двайсет години беше и единственият бръснар в града, бе положил длан на ревящия пулс на клюката и можеше да ти разкаже всичко, което се мъти наоколо, стига да разполагаш с един следобед да поседиш и да го изслушаш. Имаше също интересна колекция от парцаливи комикси, броеве на „Фийлд енд Стрийм“50 и „Спортс Илюстрейтид“51, а от Дейви Рей бях чул и че само за възрастни г-н Долар държи отзад и кашон със списания „Стаг“52, „Конфиденшъл“53 и „Аргъси“54.

— Кори? — каза г-н Долар, докато подстригваше косата на баща ми. — Срещна ли се вече с новото момче?

— Не, сър?

Не знаех дори, че има ново момче.

— Вчера дойде да се подстриже с баща си. Има хубава коса, но близнатата му заврънтулка направо ми затъпи остриетата… — щрак-щрак, пееха ножиците. — Преместили са се в града миналата седмица.

— Новото семейство, което е взело под наем къщата на ъгъла на „Грийнхоу“ и „Шантък“? — попита татко.

— Да, същите. Семейство Кърлис. Хубави хора. И всичките са с хубава коса.

— И с какво се занимава г-н Кърлис?

— Пътуващ търговец — поясни г-н Долар. — Продава ризи за някаква компания в Атланта. Момчето е няколко години по-малко от Кори. Сложих го да седне на коня и то направо не трепна.

Конят беше дървено златисто пони, спасено преди време от обречена на смърт въртележка — сега беше завинтено за пода близо до обикновения бръснарски стол. Само бебетата се подстригваха, седнали на кончето, макар да бе имало време, когато си мечтаех да мога отново да го яхна и да пъхна крака в стремената, докато ми покосяват косата. Все пак фактът, че момчето на Кърлис — на девет или десет години горе-долу — искаше да седне на кончето ми подсказа, че сигурно е женчо.

— Г-н Кърлис ми се стори свестен човек — продължи г-н Долар, прокарвайки ножиците по протежение на скалпа на баща ми. — Тихичък обаче. Твърде кротък за търговски пътник, бих казал. Не е за всеки тая лодка.

— Обзалагам се — съгласи се татко.

— Останах с впечатлението, че г-н Кърлис доста се мести. Разправи ми за всичките градове, където са живели със семейството си. Предполагам, че като си в продажбите, се налага да отидеш там, където компанията ти нареди.

— Аз не бих се справил с такъв живот — каза татко. — На мен ми дай корени.

Г-н Долар кимна. Смени темата и запраши през разни други като пътник във висока трева, който не вижда нищо освен следващата стъпка.

— Ако онези Бийтълси дойдеха тук, определено щяха да си тръгнат с вид на мъже, а не на женички… — той сбърчи вежди, докато се отклоняваше в друга посока. — Комунистите казват, че щели да ни погребат. Трябва да ги спрем докато можем, преди да са се добрали до страната ни. Трябва да пратим нашите момчета да им заврат опашките там, където слънцето… е, сещаш се, където расте бамбукът.

— Виетнам — уточни татко.

— Точно там. Това е мястото. Да ги изтребим там и няма да ни се налага да се притесняваме повече — ножиците на г-н Долар набираха скорост. Нова мисъл се роди там, някъде между ушите му. — Джей Ти изобщо откри ли кой потъна в Саксън Лейк, Том?

Гледах лицето на татко. На него не се отрази изражение, но знаех, че въпросът сигурно му е дошъл като удар под кръста.

— Не, Пери. Нищо не откри.

— Бил е от федералните, така смятам — впусна се в предположения Джазман. — Сигурно е търсел контрабандисти. Според мен семейство Блейлок са го заклали.

— Същото смята и г-н Скъли — заяви татко.

— Родът Блейлок са лоша новина, това си е истината — г-н Долар включи машинката си и заработи по слепоочията на баща ми. — Няма да е първият убит от тях.

— Защо го казваш?

— Сим Сиърс по едно време си купуваше уиски от най-малкото синче, Дони. О… — г-н Долар погледна към мен. — Не говоря излишни неща, нали?

— Няма проблем — увери го татко. — Продължавай.

— Е, ами чул съм го от устата на Сим, та предполагам, справил се е с тая работа. Както и да е, Дони Блейлок по едно време продавал скоросмъртница на Сим, който ми каза, че младежът го напил в гората една нощ — нощта, в която метеоритът падна близо до Юниън Таун — и му разказал разни неща.

— Неща ли? — полюбопитства татко. — Какви неща?

— Дони казал на Сим, че е убил някого — уточни г-н Долар. — Не му споделил защо или кога, или кого. Просто, че е убил човек и че много се радвал на това.

— Джей Ти знае ли?

— Не. И няма да го научи от мен, във всеки случай. Нямам желание да убивам Джей Ти. Виждал ли си някога Пищака Блейлок?

— Не.

— Голям е като лос и е въплъщение на дявола. Ако кажа на Джей Ти какво ми е казал Сим, той ще трябва да иде и да потърси семейство Блейлок. Ако ги намери, което малко ме съмнява, тази банда ще го обеси за глезените и ще му пререже гърлото като на… — г-н Долар отново ме стрелна с поглед, както си седях отворил уши и ококорил очи, скрит зад комикса за Хоукман. Завърши по-смирено: — Е, не знам що ми се чини, че повече няма да си видим шерифа.

— Блейлок не са я купили тая страна! — възмути се татко. — Ако са извършили убийство, трябва да си платят за него!

— Така е, трябва! — съгласи се г-н Долар и се върна към подстригването. — Пищака дойде тук миналия ноември да вземе чифт ботуши, които беше дал за смяна на подметките. Помниш ли, Джазман?

— Как да забравя? Хубави, скъпи ботуши. До смърт ме беше страх да не ги повредя.

— Знаеш ли какво каза Пищака, когато си плати за подметките? — попита г-н Долар баща ми. — Каза, че те били ботушите му за газене, и всеки, който попадне под тях, нямало да се надигне повече. Чини ми се да е имал предвид, че не иска никой да си пъха гагата в бизнеса му. Та кой ще бъде такъв глупак, че да тръгне да се рови и да бъде убит от Блейлок?

— Точно това се е случило с оня тип на дъното на езерото! — заяви Джазман. — Ровчил е в бизнеса на Блейлок.

Той го произнасяше като „биднес“.

— Не ми пука, ако ще да си варят скоросмъртницата и да я продават от каросериите на камионите си — заяви г-н Долар, — нали на мен не ми нанасят щети. Не ми пука, ако си уговарят състезанията с коли, понеже не си падам по хазарта. Не ми пука и какви ги вършат с падналите ангели при Грейс Стафърд, понеже съм семеен човек.

— Я почакай — обади се татко. — Какви ги говориш за дома на Грейс Стафърд?

— Не е неин, тя е просто управителка. Блейлок го притежават с все масите, столовете и ролките за коса.

Татко изсумтя тихо.

— Не го знаех.

— О, да! — г-н Долар размаза пяна по опакото на врата на баща ми и плъзна бръснача по кожената ивица. — Блейлок му обират каймака, може да си сигурен. Направо съдират кожите на момчетата от Въздушната база… — със сигурна ръка той започна да бръсне врата на татко. — Блейлок са твърде голяма хапка за Джей Ти. Трябва ни самият Едгар Хувър55 да ги пъхне в затвора.

— Уайът Ърп би се справил — обади се г-н Каткоут. — Ако беше все още жив, имам предвид.

— Предполагам, че щеше да успее, Оуен! — г-н Долар ме погледна, усетил интереса ми, а след това се обърна към стареца. — Хей, Оуен! Мисля, че младият Кори тука не е чувал за теб и Уайът Ърп! — бръснарят ми смигна съучастнически. — Разкажи му какво е станало, бива ли?

Г-н Каткоут не отговори в първия момент, но беше на ход, а той не посегна да премести пуловете.

— Не — отсече най-сетне. — Нека си почива в мир!

— Хайде де, Оуен! Кажи на момчето! Искаш да го чуеш, нали, Кори? — преди да кажа да или не, г-н Долар продължи решително. — Виждаш ли? Той иска да те чуе!

— Много време мина — рече г-н Каткоут кротко.

— Хиляда осемстотин осемдесет и първа, нали? Двайсет и шести октомври в Томбстоун, Аризона? И си бил само деветгодишен?

— Така е — кимна старецът. — Бях на девет.

— Давай, разкажи на момчето какво си правил в онзи ден.

Г-н Каткоут седеше, втренчен в дъската за дама.

— Хайде, Оуен! — подкани го Джазман с мил тон. — Кажи му!

— Ами… него ден убих човек — обясни г-н Каткоут. — И спасих живота на Уайът Ърп от О. К. Корал.

— Виждаш ли сега, Кори? — ухили се г-н Долар. — Обзалагам се, не си знаел, че си седиш туканката с истински жив стрелец, нали?

Начинът по който го каза обаче ме накара да смятам, че не вярва на нито дума от историята и че много му харесва да води за носа г-н Каткоут, когато я разказва.

Разбира се, бях чувал за О. К. Корал. Всяко момче с поне малък интерес в историите за каубоите и Дивия Запад знаеше за тази случка и за деня, в който в горещия прашен Томбстоун братята Ърп — Уайът, Върджил и Морган, заедно с картоиграча Док Холидей — се изправили срещу крадците на добитък от семействата Клентън и МакЛоуъри.

— Истина ли е, г-н Каткоут? — попитах.

— Истина е. Извадих късмет него ден. Бях просто хлапе и не знаех нищо за пистолетите. За малко да си прострелям крака.

— Кажи му как си спасил дъртия Уайът! — подкани г-н Долар, докато с гореща хавлия избърсваше остатъците от пяната от врата на татко.

Г-н Каткоут се намръщи. Предположих, че не обича да си спомня тази случка — или пък че се опитваше да сглоби отново подробностите. Мъж на деветдесет и две трябва да отвори доста ключалки, за да си спомни деня, когато е бил на девет години. Но предполагам, че точно този конкретен ден си струваше помненето.

Най-сетне г-н Каткоут каза:

— Не се очакваше да има някой на улицата. Всички знаеха, че братята Ърп, Док Холидей, кланът МакЛоуъри и Клентънови ще проливат кръв. Мътеше се от доста време. Но аз бях там, криех се в една барака. Бях малко глупаче — той избута стола си назад от масата за дама и се настани, сплел дългопръстите си ръце и с вентилатор, разбъркващ косата му. — Чух всичкото викане и после трясъците на изстрели. Чух куршумите да удрят плът. Това е звук, който човек не забравя, дори когато стане на сто и две… — тесните му очи се взряха в мен, но можех да позная, че гледа назад в миналото, там, където прашните облаци се вихреха над окървавената земя и сенки насочваха оръжията си една към друга. Додаде: — Имаше много стрелба. Един куршум се заби в бараката точно над главата ми. Чух го да свисти. След това се приведох ниско и останах така. Много скоро покрай мен с олюляване мина един мъж и падна на колене. Беше Били Клентън. Бяха го надупчили на няколко места, но държеше пистолет в ръка. Погледна ме. Гледаше право в мен. А след това се изкашля и от устата и носа му бликна кръв, и падна по лице право пред мен!

— Уау! — възкликнах, целият настръхнал.

— О, има още! — увери ме г-н Долар. — Кажи му, Оуен!

— Над мен падна сянка — продължи г-н Каткоут с дрезгав глас. — Погледнах нагоре и видях Уайът Ърп. Лицето му беше покрито с прах, и ми се стори десет фута висок. Рече ми: „Тичай вкъщи, момче!“ И днес го чувам да изрича тия думи, ясно като камбанен звън. Но аз бях изплашен и останах на мястото си, а Уайът Ърп обиколи до другата страна на бараката. Боят беше приключил. Клентън и МакЛоуъри до един лежаха на земята, надупчени като игленици. След това се случи…

— Какво се случи? — попитах, защото г-н Каткоут спря да си поеме дъх.

— Онзи тип, който се беше скрил в празен дъждовен варел се изправи и се прицели с пистолета си в гърба на Уайът Ърп. Не го бях забелязал преди. Но си беше точно там, толкова близо до мен, колкото си и ти. Прицели се и го чух да натиска спусъка.

— Ето това е хубавата част — намеси се г-н Долар. — Какво стана после, Оуен?

— После… аз вдигнах пистолета на Били Клентън. Чудото беше тежко като оръдие и имаше кръв по ръкохватката. Едва успявах да го държа… — г-н Каткоут замълча, беше затворил очи. Продължи. — Нямаше време за предупреждения. Нямаше време за нищо, освен онова, което направих. Имах намерение просто да уплаша онзи тип като стрелям в небето и така да привлека вниманието на г-н Ърп. Но пистолетът гръмна. Просто ей тъй: буум! — той отвори очи при спомена за изстрела. — Събори ме и направо ми извади рамото. Чух куршумът да рикошира в камък на шест инча от крака ми. Този куршум мина право през ръката на типа, с която държеше оръжието. Издуха му пистолета от ръката, счупи му китката така, че от раната стърчеше парче кост! Кървеше като фонтан. И докато издъхваше от кръвозагуба, аз повтарях: „Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!“, понеже нямах намерение да убивам никого. Исках просто да попреча да пречукат г-н Ърп! — той въздъхна, продължително и меко; беше като звука на вятъра, разнасящ прах по гробовете на Буут Хил. — Стоях над трупа и стисках пистолета на Били Клентън. Док Холидей дойде при мен, даде ми четири бита56 и ми рече: „Иди си купи захарна пръчка, хлапе!“ Оттам ми излезе прякорът.

— Какъв прякор? — попитах.

— Захаросаното Хлапе — обясни г-н Каткоут. — Г-н Ърп дойде у дома на вечеря. Татко беше фермер. Нямахме много, но нахранихме г-н Ърп с най-доброто на трапезата. Той ми даде пистолета на Били Клентън и кобура му като подарък за спасяването на живота му — г-н Каткоут поклати рошавата си глава. — Трябваше да изхвърля проклетия пистолет в кладенеца, както предлагаше мама!

— Защо?

— Понеже — рече той и ми се стори все по-раздразнен и развълнуван — ми хареса твърде много, ето затуй! Започнах да се уча как да го ползвам. Започна да ми се нрави миризмата му, тежестта му и как се затопляше в ръката ми, след като току-що бях стрелял и бутилката, в която се целех, се разлетя на парчета за миг, ето защо… — той се озъби, сякаш току-що бе вкусил горчив плод. — Започнах да стрелям птичките от небето и вярвах, че съм майстор по бързото вадене от кобура. След това започнах да умувам по темата, да се чудя колко ли бърз може да съм, ако се меря по някое друго момче с пистолет. Продължавах да се упражнявам, да пляскам онази ми ти кожа и да дърпам пищова отново и отново. А когато станах на шестнайсет, отидох в Юма с пощенската кола и убих там един стрелец на име Едуард Бонтийл, и така стъпих с единия крак в ада.

— Дъртия Оуен тука е бил много известен — заяви г-н Долар, докато изчеткваше останалите косъмчета от раменете на татко. — Така де, Захаросаното Хлапе. Колко души си пратил на среща със Създателя, Оуен? — г-н Долар ме погледна и бързо ми смигна.

— Убих четиринайсетима — уточни г-н Каткоут. В тона му не се долавяше гордост. — Четиринайсет души… — той се взря в червените и черни поленца на дъската за дама. — Най-младият беше на деветнайсет. Най-възрастният — на двайсет и две. Може би някои от тях заслужаваха да умрат. Може би не е моя работа да го казвам. Убих ги, един подир друг, в честни схватки. Но аз възнамерявах да ги убия. Търсех как да си създам голямо име, да стана голям човек. В деня, в който ме простреля по-младо и по-сръчно момче, реших, че живея живот назаем. Пречистих се.

— Простреляли са ви? — попитах. — Къде точно?

— От ляво. Но аз се целех по-добре. Гръмнах онзи тип в челото, чиста работа. Дните ми на стрелец бяха приключени обаче. Поех на изток. Спрях се тук. Това е историята ми.

— Все още пазиш онзи пистолет и кобура, нали, Захаросан? — попита г-н Долар.

Г-н Каткоут не отговори. Просто си седеше неподвижен. Помислих си, че може да е заспал, макар че очите му с тежки клепачи бяха още отворени. След това, внезапно, той стана от стола си и със сковани крака се насочи натам, където стоеше г-н Долар. Приближи лице плътно до неговото и видях изражението му в огледалото: на петна от възрастта, лицето на г-н Каткоут беше мрачно и с уста като черта — като скелет, облечен в кафява кожа. Устата на стрелеца се разцепи в усмивка, но тя не бе весела. Беше ужасна гримаса и видях как г-н Долар се дръпва встрани от нея.

— Пери — натърти г-н Каткоут, — знам, че ме смяташ за стар глупак, дето си е изгубил половината ум. Приемам факта, че ми се смееш, когато смяташ, че не те виждам. Но ако нямах очи на опакото на главата си, Пери, нямаше да съм жив днес.

— Аз… ами… защо, не, Оуен! — избърбори г-н Долар. — Не ти се подигравам! Честна дума!

— А сега или ме лъжеш, или ме наричаш лъжец — додаде старецът и нещо в мекия тон, с който го каза, накара костите ми да се вкочанят.

— Аз… съжалявам, че мислиш, че…

— Да, все още пазя пистолета и кобура — прекъсна го г-н Каткоут. — Пазя ги заради доброто старо време. А сега, нали ме разбираш, Пери…

Той се наведе напред и г-н Долар се опита да се усмихне, но успя да изобрази само слабичко повдигане на устните.

Старецът продължи:

— Можеш да ме наричаш Оуен или пък господин Каткоут. Можеш да ме наричаш „Хей, ти“ или „Дъртак“. Но никога не ме назовавай с прякора ми на стрелец. Нито днес, нито утре, нито никога. Стискаме ли си ръцете за това, Пери?

— Оуен, няма причина да…

— Стискаме ли ръце? — повтори г-н Каткоут.

— Ами… да. Що не. Разбира се — г-н Долар кимна. — Каквото кажеш, Оуен.

— Не, не каквото кажа. Само това.

— Добре. Няма проблем.

Г-н Каткоут остана втренчен в очите на г-н Долар още секунда-две, все едно търсеше в тях истината. След това каза:

— Сега ще си тръгвам — и се насочи към вратата.

— Ами партията ни, Оуен? — попита Джазман.

Г-н Каткоут се поколеба и отвърна.

— Не ми се играе вече!

Той бутна вратата и излезе в горещия юнски следобед навън. Вълна жега се плисна навътре, докато вратата се затвори. Изправих се, отидох до стъклото на прозореца и проследих как, пъхнал ръце в джобовете си, г-н Каткоут се отдалечава полека по тротоара на „Мърчант Стрийт“.

— Е, кой да си представи, че така ще стане? — попита г-н Долар. — Какво според вас го прогони?

— Знае, че не вярваш грам на историята му — отвърна Джазман и започна да прибира пуловете за дама и дъската.

— Истина ли е или не? — татко стана от стола. Ушите му бяха бая скъсени доста, а вратът му — зачервен там, където бе обръснат и остърган.

— Разбира се, че не е истина! — разсмя се презрително г-н Долар. — Оуен е луд! Не е на себе си от години!

— Не се ли е случило както той го разказва? — продължавах да следя как г-н Каткоут се отдалечава по тротоара.

— Не. Измислил си е всичко.

— И защо си толкова сигурен? — попита татко.

— Стига де, Том! Какво пък ще прави стрелец от Дивия Запад тук, в Зефир? И не мислиш ли, че щеше да го пише в историческите книги — че хлапе е спасило живота на Уайът Ърп в О. К. Корал? Ходих до библиотеката и проверих. Не се споменава никакво момче, което да се намесва в историята, а в книгата за стрелците, която намерих, не се споменава и никой на име Захаросания — г-н Долар изтърси космите от стола с гневни движения. — Твой ред е, Кори. Скачай на седалката!

Понечих да се отдалеча от прозореца, но видях г-н Каткоут да маха на някого. От другата страна на „Мърчант Стрийт“, гол като самата невинност, вървеше Върнън Такстър. Крачеше бързо, сякаш отиваше на някаква важна среща, но вдигна ръка да приветства стареца.

Двамата луди се разминаха, всеки тръгнал в своята посока.

Не се засмях. Чудех се какво ли е накарало г-н Каткоут да вярва с такава сила, че е бил стрелец, както и Върнън Такстър вярваше, че наистина бърза нанякъде.

Настаних се на стола. Г-н Долар стегна врата ми с бръснарската кърпа и прокара няколко пъти гребена през косата ми, докато татко сядаше да разтвори „Илюстровани спортове“.

— Малко отгоре и изтънено отстрани, нали? — попита г-н Долар.

— Да, сър! — казах. — Това ме устройва.

Ножиците запяха и се разхвърчаха малки мъртви частици от мен.

3. Момче и топка

Колелото ме чакаше на предната веранда, когато се върнахме от бръснарницата.

Пъчеше се, подпряно на стъпенката си.

Чисто ново колело.

— Боже! — прошепнах, докато слизах от пикапа. Само това бях способен да кажа. Пристъпих към стъпалата на верандата в транс и го докоснах.

Не беше сън. Беше истинско и беше прекрасно.

Татко подсвирна оценително. Можеше да разпознае хубавото колело, когато го види.

— Страхотно изглежда, а?

— Да, сър!

Все още не можех да повярвам. Ето ти нещо, за което съм копнял много, много дълго време. Сега ми принадлежеше и се чувствах като крал на целия свят.

Години по-късно щях да си кажа, че няма женски устни, така червени като това колело. Никоя приведена ниско чужбинска спортна кола със спици на гумите и мъркащ двигател не е изглеждала така могъща или така пъргава, като това колело. Никой хром не би блестял с такава чистота, като сребърна луна в лятна нощ. Колелото имаше голям объл преден фар и тромба с гумена крушка, а рамката му изглеждаше силна и здрава като бицепсите на Херкулес. Но освен това то изглеждаше и бързо — дръжките му бяха наклонени напред като подкана да вкусиш вятъра, а черните му гумени педали не бяха докосвани от ничий крак преди моя. Татко прокара пръсти по фара, а след това вдигна колелото с една ръка.

— Момче, та то тежи колко перушинка! — изуми се той. — Най-лекият метал, който някога съм повдигал!

Той го положи отново на земята и колелото се отпусна на стъпенката си като послушно, но едва опитомено животно.

Озовах се на седалката за две секунди. В началото имах леки проблеми, понеже поради наклона на дръжките и седалката напред балансът ми бе изменен. Главата ми бе наведена над предната гума, гърбът ми — изпънат надолу в права линия в имитация на рамката-гръбнак на колелото. Имах чувството, че съм яхнал машина, която лесно може да се измъкне от контрола ми, ако не внимавам — в колелото имаше нещо, което едновременно ме възбуждаше и плашеше.

Мама излезе от къщата. Новото ми приятелче било пристигнало преди около час, както ни каза. Г-н Лайтфут го донесъл в каросерията на камиона си.

— Каза, че Дамата иска да го караш по-полека, докато се приспособи към теб — предаде ми тя. Погледна към татко, който обикаляше в тесен кръг около придобивката ми. — Той може да го задържи, нали?

— Не ми харесва да приемаме подаяния. Знаеш.

— Това не е подаяние. Награда за добро дело е.

Татко продължи да обикаля. Спря и побутна с обувка предната гума.

— Това сигурно й е струвало ужасно много пари. Хубаво колело е, което си е вярно, вярно си е.

— Може ли да го задържа, татко? — попитах.

Той стоеше неподвижен с ръце на хълбоците. Подъвка долната си устна за момент, а след това погледна към мама:

— Не е подаяние?

— Не.

Погледът на татко се спря върху мен.

— Да — каза ми той и не съм бил тъй благодарен за никоя друга дума. — Твое е!

— Благодаря! Благодаря ти милион пъти!

— Е, сега, като имаш ново колело, как ще го кръстиш?

Още не бях мислил за това. Поклатих глава, все още опитвайки се да свикна с начина, по който то държеше тялото ми изправено като копие.

— Би могъл също така и да го поразходиш, какво ще кажеш? — татко обгърна с ръка мама през кръста и ми се ухили.

— Да, сър! — казах, но се надигнах, за да прибера с крак стъпенката и да спусна колелото надолу по стълбите.

Струваше ми се недостойно да го насилвам, преди да сме се запознали както трябва. Причината беше или тази, или че все още се страхувах да го будя. Седнах отново на седалката, стъпил здраво на земята.

— Давай! — подкани ме татко. — Само да не прогориш улицата!

Кимнах, но не се помръднах. Кълна се, усетих как колелото потрепна, сякаш предвкусваше бъдещето. А може би и само да си въобразявах.

— Настъпи педалите! — нареди татко.

Това беше мигът на истината. Поех си дъх, положих стъпало на педала и се оттласнах с другия крак. След това и двата ми крака бяха на педалите и аз прицелих колелото към улицата. Колелата му се въртяха почти беззвучно, чуваше се само тихо цък… цък… цък… като бомба, която всеки момент ще избухне.

— Да се позабавляваш! — подвикна мама, докато отваряше входната врата.

Погледнах през рамо и свалих ръка от дръжката, за да помахам, а колелото внезапно се изтръгна от контрола ми и врътна див зигзаг. За малко да падна от него за първи път, но успях да го овладея и то изправи курса си. Педалите бяха гладки като сладолед, гумите се въртяха все по-бързо по горещия асфалт. Това беше колело, осъзнах, което можеше да ти се изплъзне като ракета. Понесох се по улицата, вятърът свистеше в новоподстриганата ми коса, и, честно да си призная, имах чувството, че все едно на косъм се крепя на седалката. Бях свикнал със старата, разхлабена верига и зъбчатки, които имаха нужда от много мускулна сила, но това колело изискваше по-лек допир. Когато натиснах спирачката за първи път, за малко да излетя от седалката. Завъртях го в широк кръг и отново го ускорих, и успях да го подкарам толкова бързо за толкова малко време, че по гърба ми потече пот. Имах чувството, че съм на едно завъртане на педала от излитането, но предната гума реагираше на хватката ми върху кормилото, сякаш бе достатъчно да си помисля в коя посока искам да се обърне. Също като ракета, колелото ме ускоряваше по засенчените от дърветата улици на родното ми градче, и докато гравирахме заедно вятъра, реших как ще се казва то.

— Рокет! — изрекох, и името отлетя зад гърба ми в струите въздух. — Това добре ли ти звучи?

Колелото не ме хвърли. Дори не се отклони към най-близкото дърво. Приех това за „да“.

Започнах да ставам по-смел. Въртях завойчета и осмички, скачах от тротоарите, и Рокет ми се подчиняваше без колебание. Наведох се над онези ми ти ръкохватки на кормилото и напомпах педалите с цялата си сила, а Рокет се стрелна по „Шантък Стрийт“ и пред мен се заразгръщаха локви от сянка и слънчева светлина. Юрнах се по тротоара, а гумите почти не усещаха цепнатините, над които минавахме. Въздухът гореше в дробовете ми и охлаждаше лицето ми, а къщите и дърветата се носеха покрай нас, сливайки се в размазани петна. В този миг се усетих едно цяло с Рокет, сякаш бяхме от една кожа и грес, и когато се ухилих, в устата ми влетя муха. Не ми пукаше — преглътнах я, понеже бях неуязвим.

А подобни мисли неизбежно водят до онова, което ни се случи след това.

Връхлетях дупката в тротоара, без да забавям или да се опитвам да я пропусна, и усетих как Рокет се разтриса от калник до калник. През рамката пробяга звук като стържене. Ударът отлепи ръцете ми от кормилото, предната гума на Рокет се заби в ръба на цимента, колелото подскочи и се завъртя като вбесен жребец. Краката ми излетяха от педалите и задните ми части — от седалката; и когато литнах във въздуха се сетих за нещо, което мама беше казала: „Дамата иска да го яздиш полека, докато свикне с теб.“

Нямах много време за умуване. В следващата секунда катастрофирах в храсталака в нечий двор и дъхът ми със свистене излетя от дробовете, а зелените листа ме пресрещнаха. На практика пробих дупка през целия жив плет. Ръцете и бузите ми бяха издраскани, но като че ли нямах дълбоки и кървящи рани, така че се измъкнах от храста, отърсих листата и видях Рокет, проснат на една страна на тревата. Обзе ме ужас — ако бях строшил новото си колело, татко щеше да си строши ръката от бой. Коленичих до Рокет и проверих за повреди. Предната гума беше ожулена и калникът — чукнат, но веригата си стоеше на зъбчатката, а дръжките на кормилото си стояха прави. Фарът не беше счупен, рамката не беше огъната. Рокет бе насинен, но изумително здрав след такова ужасно падане. Изправих колелото, благодарих на какъвто ангел бе надничал иззад рамото ми и, докато прекарвах пръсти по вдлъбнатия калник, видях окото във фара.

То представляваше златна сфера с тъмна зеница и се взираше в мен с изражение, което можеше да мине за нацупена доброжелателност.

Примигнах, стреснат.

Златното око бе изчезнало. Сега фарът представляваше най-обикновена крушка зад кръгло стъкло.

Продължих да се взирам във фара. В него нямаше око. Завъртях Рокет от слънцето към сянката и обратно, но образът не се появи отново.

Опипах си главата в търсене на цицини. Не намерих ни една.

Само какви щуротии може да си въобрази едно момче!

Качих се отново на седалката и завъртях педалите по тротоара. Този път карах полека и нежно, и не бях изминал и двадесет фута, когато видях разпилени по плочките стъкла от счупена бутилка „Ю-ху“. Отклоних Рокет по бордюра и на улицата, заобикаляйки парчетата и спасявайки гумите на колелото. Хич не ми се и мислеше какво би могло да се случи, ако бях минал през тези стъкла с пълна скорост — няколкото драскотини от листака на храсталака не бяха нищо в сравнение с това, което можеше да се случи.

Ние с Рокет бяхме извадили голям късмет.

Дейви Рей Кълан живееше наблизо. Спрях при къщата му, но майка му каза, че Дейви Рей е отишъл заедно с Джони Уилсън да се упражняват на бейзболното игрище. Нашият отбор от Малката лига — „Индианците“, в който играех на втора база — беше изгубил и четирите си първи мача и се нуждаехме от всяка секунда упражнения, която можехме да си отмъкнем. Благодарих на г-жа Кълан и прицелих Рокет към игрището.

Не беше далече. Дейви Рей и Джони стояха на слънцето, сред червения прах, и си подхвърляха топката напред-назад. Подкарах Рокет през игрището и ги обиколих, а устите им увиснаха при вида на новото ми колело. Разбира се, че трябваше да го пипнат, да седнат на него и да врътнат педалите поне веднъж. В сравнение с Рокет техните колелета изглеждаха като прашни антики. И все пак Дейви Рей даде такова определение за новото ми притежание:

— Не се държи особено добре, нали?

Джони пък заяви:

— Определено е красавче, но педалите са твърди!

Осъзнах, че не го казват просто за да ми развалят деня; те бяха добри приятели и се радваха на това, че се радвам и аз. Истината беше, че предпочитаха собствените си велосипеди. Рокет беше направен за мен и само за мен.

Облегнах го на стъпенката му и позяпах как Дейви Рей хвърля високи топки на Джони. От тревата излитаха жълти пеперуди, а небето над нас беше синьо и безоблачно. Погледнах към оцветените в кафяво пейки и видях, че най-горе, под паната, рекламиращи магазините на „Мърчант Стрийт“, седи някой.

— Хей, Дейви! — подвикнах. — Кой е там?

Дейви погледна и след това вдигна ръка с ръкавица да сграбчи връщащата се от удара на Джони топка.

— Не знам. Просто някакво хлапе, седи си там, откакто дойдохме.

Огледах момчето. Беше приведено напред — следеше ни, положило една ръка на коляното си и с брадичка, облегната на дланта. Обърнах гръб на Дейви и закрачих към пейките, а хлапето отгоре внезапно се изправи, сякаш се канеше да побегне.

— Какво правиш там горе? — попитах го.

Той не отговори. Просто си стоеше там и можех да позная, че се опитва да реши дали да си обира крушите или не.

Приближих се още. Не го познавах. Имаше късо подстригана тъмнокестенява коса с жилав кичур, щръкнал от лявата страна на главата, и носеше очила, които изглеждаха твърде големи за лицето му. Беше на може би девет или десет години, както прецених, но досущ напомняше колец за домати, с дългурести ръце и крака. Носеше сини джинси със закърпени колене и бяла тениска, а сметановият оттенък на кожата му ми подсказа, че не прекарва много време на открито.

— Как се казваш? — попитах го, когато стигнах оградата между игрището и пейките.

Той не отговори.

— Да не си ням?

Видях го да потреперва. Изглеждаше изплашен като елен, застинал в лъча на фенерчето на ловеца.

— Аз съм Кори Макенсън — представих се. Стоях си и чаках, а пръстите ми бяха вкопчени в мрежата на оградата. — Ти имаш ли си име?

— Та — отвърна момчето.

В първия момент ми се стори, че каза „Тад“, но след това ме осени мисълта, че всъщност фъфли.

— Немо — представи се новият ми познат.

— Немо ли? Като Капитан Немо?

— А?

Определено не беше познавач на Жул Верн.

— Как ти е фамилията?

— Кърлиш — обясни той.

Кърлиш. Отне ми няколко секунди да дешифрирам. Не Кърлиш, а Кърлис. Новото момче в града, онова, чийто баща бил търговски пътник. Момчето, което бе седяло на кончето, докато г-н Долар го подстригва. Женчото.

Немо Кърлис. Е, името му подхождаше. Изглеждаше като твар, измъкната от двайсет хиляди левги дълбочина. Но родителите ми ме бяха учили, че всеки заслужава уважение, без значение дали е женчо или не, и, честно казано, по отношение на външния си вид аз също нямах с какво да се похваля пред съседите.

— Нов си в града — отбелязах.

Той кимна.

— Г-н Долар ми спомена за теб.

— Таха ли?

— Да. Каза… — за малко да изръся „че си седял на кончето“. — Каза, че те е подстригал.

— Аха, направо ме шхалпира — рече Немо и се почеса по оголения скалп с тънкопръста ръка, прикачена към бяла, кокалеста китка.

— Внимавай, Кори! — провикна се Дейви.

Погледнах към приятелите ми. Джони беше вложил цялата си сила в летяща топка, която не само надскочи ръкавицата на Дейви, но прехвърли и оградата, удари се във втория ред седалки и се търколи на дъното.

— Малко помощ! — подвикна Дейви, удряйки по ръкавицата си с юмрук.

Немо Кърлис слезе от горния ред и взе топката. Беше най-дребният изтърсак, който някога съм виждал. Собствените ми ръце бяха слабички, но неговите се състояха само от кокали и вени. Погледна ме, очилата превръщаха тъмнокафевите му очи в ококорени бухалски зъркели. Попита:

— Може ли да я метна?

Свих рамене.

— Що пък не? — обърнах се към Дейви и може и да беше жестоко, но не успях да потисна подигравателната си усмивка. — Идва към теб, Дейви!

— Олеле! — приятелят ми започна да отстъпва в престорен ужас. — Само да не ме цапнеш, хлапе!

Немо се качи отново до горния ред седалки. Присви очи към полето. Извика:

— Готов ли си?

— Готов съм! Мятай я, велики вожде! — отвърна Дейви.

— Не, не ти — поправи го Немо. — Ей онзи тип там!

А след това отстъпи назад, завъртя ръка в невъзможна за проследяване с просто око дъга и топката напусна дланта му като бяла стрела.

Чух я да съска, докато се издигаше в небето, все едно фойерверк с къс фитил.

Дейви извика:

— Ей! — и се затича заднешком да я хване, но тя прелетя над него и изчезна.

Отвъд Дейви, Джони гледаше към падащата сфера и направи три крачки напред. След това две назад. Още една назад, до мястото, където стоеше първоначално, когато му хвърлиха топката. Вдигна ръка и поднесе ръкавицата пред лицето си.

Когато топката целуна кожата, се чу сладко, уверено туп!

— Право в джоба! — извика Дейви. — Човече, видя ли я само как летеше!

На мястото си до първа база Джони вдигна ръкавица и размърда хватателната си ръка, пръстите му още бяха вкочанени от силата на удара.

Погледнах към Немо, зинал от изумление. Не можех да повярвам, че кльощав дребосък като него е способен да хвърли топка за бейзбол през оградата на трибуните, да не говорим и през половината игрище, право в протегната ръкавица. Нещо повече, момчето дори не се държеше така, сякаш го е заболяла ръката, а от замах като този рамото ми щеше да е зле поне седмица, дори ако успеех да изцедя подобно разстояние от него. Хвърлянето си беше за Голямата лига, честна дума.

— Немо! — възкликнах. — Къде си се учил да хвърляш така топка?

Той примигна към мен иззад очилата си.

— Хах „таха“?

— Слез тук при нас, става ли?

— Защо? — Немо отново се изплаши.

Имах чувството, че е добре запознат с лошия край на пръчката. Има три неща, присъщи на всяко едно градче в тази страна: църква, тайна и побойник, готов да откъсне главата на кльощаво хлапенце, неспособно да се измъкне и от хартиен пакет. Представих си как Немо Кърлис, следвайки от град на град своя татко-търговец, постоянно се среща с такива злодеи. Засрамих се от подигравателната си усмивка.

— Всичко е наред — казах. — Просто слез при нас!

— Човече, какво хвърляне! — Дейви Рей Кълан, който беше взел топката от Джони, дотича до мястото, където Немо влезе на полето през вратичката за играчите. — Ти направо я закова, хлапе! На колко си години?

— Девет — отвърна хлапето. — Почти девет и половина.

Можех да отгатна, че Дейви също е озадачен от размера на момченцето. Съвършено невъзможно изглеждаше това дребосъче да забие бейзболна топка в ръкавица, както бе направило.

— Иди застани на втора база, Джони! — извиках и приятелят ни помаха и изтича на новата позиция. — Искаш ли да похвърляш, Немо?

— Ами не знам. Трябфа да ше прибирам.

— Няма да те забавим. Просто ми се ще да видим на какво си способен. Дейви, може ли да вземе ръкавицата ти?

Дейви я свали. Ръкавицата погълна лявата ръка на Немо като кафяв кит.

— Защо не застанеш на хълма на питчъра57 и да хвърлиш няколко топки на Джони? — предложих.

Немо погледна към въпросната позиция, към втора база и към хоума58.

— Ште штоя ето там — каза и се отправи към карето на батера.

Ние с Дейви го зяпахме, озадачени. От хоума до втора база си беше сериозно хвърляне за хлапета на наша възраст, да не говорим за някой си на девет и половина годинки.

— Сигурен ли си, Немо? — попитах.

— Шигурен шъм — отвърна той.

Немо извади топката от ръкавицата, с която можеше и да се завие. Проследих как стяга дългите си пръсти около нея, намира захват по шевовете и се впива в нея.

— Готов? — подвикна той.

— Аха, готов съм! Нека да…

Шльоп!

Ако не го бяхме видели със собствените си очи, никой от нас нямаше и да повярва. Немо беше замахнал и беше хвърлил за секунда, и ако Джони не бе проявил ловкост, топката щеше да се удари право в средата на гърдите му и да го събори на земята. В случая чистата сила на хвърлянето за малко да изблъска приятеля ни от втора база, а от стиснатата в ръкавицата му топка се вдигаше дим. С изкривено от болка лице Джони тръгна да обикаля в кръг.

— Добре ли си? — подвикна Дейви.

— Заболя ме малко! — отвърна приятелят ни.

За да си го признае, и двамата с Дейви го знаехме, значи наистина му беше зле.

— Мога да поема още една! — додаде Джони.

Бяхме твърде далеч да чуем как промърморва под нос „да се надяваме“.

Той хвърли топката към Немо във висока арка. Хлапето направи шест крачки напред, проследи как сферата ускорява към лицето му и я измъкна от въздуха в последната секунда. Знаеше добре що е то пестеливост на движенията и кълна се, беше на част от секундата от разбиване на носа.

Немо се върна на позицията си. Избърса прахоляка от върховете на кафявите си обувки, като ги изтри в опакото на облечените си в джинси прасци. Започна да се засилва, а Джони се стегна да посрещне удара. Хлапето обаче се спря и остави топката обратно в ръкавицата.

— Хвърлянето не е нищо — каза ни, сякаш цялото това внимание го бе притеснило. — Всеки с прицел може да го стори.

— Но не така! — възрази Дейви Рей.

— Момшета, да не мишлите, че е голяма работа или нещо тахофа?

— Бързо хвърляш — казах. — Наистина бързо, Немо. Питчърът в нашия отбор не е и наполовина толкова бърз, а е два пъти колкото тебе.

— Това е лешна работа! — Немо погледна към Джони. — Тишай към трета бажа!

— Какво?

— Тишхай към тхретха бхажа! — повтори Немо. — Жадръж ши ръкавицата фдигната, прошто я оштави отфорена, но да я фиждам!

— Ъ?

— Тхичай колкото се може по-бързо! — подкани го Немо. — Няма нушда да гледаш към мен, прошто да ти е отворена ръкавицата!

— Давай, Джони! — подвикна Дейви. — Давай!

Джони беше смелчага. Той го показа за пореден път, като затупка по прахта между втора и трета бази. Не погледна към хоума, но главата и раменете му бяха стегнати, а ръкавицата бе притисната пред гърдите, джобът отворен и обърнат към Немо Кърлис.

Новият ни познат си пое дълбоко дъх. Отстъпи, бялата му ръка проблесна и топката се изстреля като куршум.

Джони търчеше с пълна скорост, втренчил поглед в трета база. Топката се плъзна в джоба му, докато се намираше още на половин дузина крачки от трета, а усещането от загнездването й така сигурно в ръкавицата стресна приятеля ни, той изгуби равновесие и се хързулна по земята в облак жълт прах. Когато прахолякът започна да се сляга, Джони седеше на трета база и се взираше в топката в ръкавицата си.

— Уха! — каза, вцепенен. — Уха!

Никога в живота си не бях виждал бейзболна топка, хвърлена с такава точност. Нямаше нужда Джони да се пресяга дори на инч за нея — всъщност той дори не знаеше къде се намира топката, докато тя не го удари по ръкавицата.

— Немо? — попитах. — Някога да си хвърлял в отбор от Малката лига досега?

— Нъц.

— Но си играл преди, нали? — поинтересува се Дейви Рей.

— Нъц — хлапето се намръщи и с пръст побутна очилата си нагоре, понеже носът му бе станал хлъзгав от пот. — Мама няма да ме пушне. Щото мога да ше нараня.

— Никога ли не си играл бейзбол в отбор?

— Е, вкъщи имам ръкавица и топка. Понякогаш се упрашнявам да ловя летяща топка. Понякога я хвърлям колкото ше може по-силно. Хвърлям по бутилки по оградата и ги шъбарям. Такива работи.

— Татко ти не иска ли да играеш бейзбол? — попитах.

Немо сви рамене и избърса прахта от върха на обувката си.

— Той няма много право на глас.

Бях поразен от учудване. Ето го тук, пред мен, роденият талант във формата на кльощаво малко хлапенце с дебели очила и фъфлене.

— Ще ми хвърлиш ли няколко? — попитах и той се съгласи.

Взех ръкавицата на Джони — която той с радост свали от насинената си ръка — и хвърлих топката на Немо. Изтичах на втора база и стъпих стабилно.

— Пусни я ето тук, Немо! — казах му и протегнах ръка и вдигнах ръкавицата на нивото на рамото ми.

Хлапето кимна, замахна и топката литна. Не си мръднах ръката. Топката се удари в ръкавицата със сила, която разтресе нервите от връхчетата на пръстите ми, та чак до ключицата. Когато я хвърлих обратно, Немо трябваше да изтича напред, да се стрелне и да отскочи, за да я хване. След това аз отстъпих още малко, към средата на полето, където растяха плевели. Вдигнах ръкавицата над главата си.

— Ето тук, Немо!

Немо приклекна, почти на колене. Приведе напред глава, сякаш се опитваше да се върже в плътен възел. Остана така няколко секунди, слънцето се отразяваше в очилата му, а след това той експлодира.

Изстреля се от приклекналата си позиция като Супермен, излитащ от телефонната будка. Замахващата му ръка се отплесна назад, после напред. Ако този мълниеносен, кокалест лакът бе ударил нечия челюст, човекът щеше да си ходи с уста, пълна с избити зъби. Топката излетя от ръката на Немо и се понесе към мен като топовен изстрел.

Беше ниска топка и направо отнесе прахта между позицията на батера и хълмчето на питчъра. Но се издигаше, докато минаваше над хълма и като че ли набираше и скорост. Все още се издигаше, когато се стрелна над втора база. Чух Дейви да ми крещи, но не различавах думите му. Вниманието ми беше приковано към онази летяща бяла сфера. Задържах ръкавицата над главата си, точно където си беше, когато Немо хвърли топката, но бях готов да приклекна, за да не ме удари. Топката навлезе във външното поле и вече можех да чуя свистенето й, пълно с пара и злоба. Не помръднах крака. Имах време да преглътна — глът! — и след това топката ме докопа.

Вмъкна се в джоба на ръкавицата с удар, достатъчно силен да ме накара да отстъпя няколко крачки назад. Стиснах плячката си с длан, улових я и можех да усетя през телешката кожа как вътрешността й пулсира.

— Кори! — крещеше Дейви Рей, свил длани на фуния около устата си. — Кори!

Не знаех какво точно ми вика и не ми пукаше. Бях в транс. Немо Кърлис имаше неземна ръка. Не знаех каква част от това бе дар Божи и каква част той сам се беше научил да изпълнява, но важното бе едно — че това момче притежаваше рядка комбинация от ръка и око, която го издигаше над обикновените простосмъртни. С други думи, той беше гений.

— Кори! — този път закрещя Джони. — Внимавай!

— Какво? — извиках.

— Зад теб! — изпищя приятелят ми.

Чух звук, все едно се въртяха коси, кълцащи жито. Обърнах се и ето ти ги насреща. Гота и Гордо Бранлин, яхнали ухилени черните си колелета, изрусените им с кислородна вода коси горяха под слънцето. Носеха се към мен през високата до коляно трева отвън окосеното външно поле, краката им здравата помпеха педалите. Изпод въртящите се гуми зелени щурци и черни полеви скакалци скачаха да си спасяват живота. Исках да се затичам, но краката ми се бяха залепили. Братята Бранлин спряха от двете ми страни — Гота отдясно и Гордо отляво. По ъгловатите им лица блестеше пот, очите им се врязваха в мен. Чух някъде в далечината да мучи крава, все едно дяволът се смееше.

Гота, по-големият, на четиринайсет, посегна и боцна бейзболната ръкавица с показалец.

— На топка ли си играеш, Кори?

Както го каза, прозвуча мръсно.

— Играе си със своите топки — изкиска се Гордо.

Той беше на тринайсет, и само косъм по-малък от Гота. И двамата не бяха особено едри, но бяха жилести и бързи като уипети59. Гордо имаше малък белег между веждите си и друг на брадичката — знаци, че се познава отблизо с болката и с кръвопролитието. Погледна към хоума, където стояха Дейви, Джони и Немо.

— Кой, да го еба, е това?

— Новото момче — обясних. — Казва се Немо.

— Задник ли рече?

Гота също оглеждаше хлапето и по лицата на братята Бранлин пред очите ми се изписа вълче настървение. Бяха надушили овча кръв.

— Нека идем да видим Задник! — каза Гота на Гордо и завъртя педалите.

Брат му удари с длан дъното на ръкавицата ми и накара топката да изскочи. Когато се наведох да я вдигна, изплю храчка в косата ми. След това подкара колелото след брат си.

Знаех какво ще се случи. Достатъчно лошо беше, че Немо е дребен и кльощав, но когато братята чуеха и фъфленето му, това щеше да е последната капка. Затаих дъх, докато Бранлинчетата приближаваха Рокет. Когато го подминаха, Гота с изключително безразличие го ритна на земята. Преглътнах горчивото семе на гнева си, без да знам, че ще върже плод.

Братята Бранлин спряха рязко черните си колелета, поставяйки трите момчета помежду им.

— Вие кво, мачле ли ще правите? — попита Гота и се усмихна като змията в Райската градина.

— Просто упражняваме хвърлянията си — отвърна му Дейви Рей.

— Хей, негрото — изръмжа Гордо на Джони. — Кво си зяпнал бе?

Приятелят ни сви рамене и се втренчи в земята.

— Смърдиш на лайно, знаеш ли? — подигра му се Гордо.

— Не искаме неприятности — каза Дейви. — Ясно?

— Че кой е споменавал за неприятности? — Гота се размота от колелото си и се изправи. Облегна велосипеда на стъпенката му и се опря на него. — Не сме и намекнали за такова нещо. Дай цигарка!

Гордо бръкна в задния си джоб и поднесе на брат си пакет „Честърфийлд“. Гота извади кибрит с надпис от предната страна „Железарски и хранителен магазин Зефир“. Пъхна цигара в устата си и подаде кибритената кутия на Немо Кърлис.

— Запали ми я!

Немо взе кибрита. Ръцете му трепереха. Наложи се да драсне клечката три пъти, за да я възпламени.

— Запали ми цигарата! — нареди Гота.

Немо, който вероятно бе виждал много други Готи и Гордовци в много други градчета, стори каквото му бе казано. Големият Бранлин си дръпна здраво дим и издиша през носа.

— Казваш се Задник, нали така?

— Казвам ше… Немо.

— Ше? — Гордо плю престорено. — Ше? Какво й има на устата ти бе, Задник?

Тъкмо вдигах Рокет от тревата. Бях изправен пред сериозно решение. Можех да се метна на колелото и да го подкарам, оставяйки на произвола на съдбата приятелите си и Немо Кърлис — или пък да се присъединя към тях. Не бях герой, което си е истина — истина си е. Бойните ми умения бяха в сферата на фантазиите. Но знаех, че ако в този момент напусна това място, завинаги ще остана обезчестен. Не че не ми се искаше и че всяка капка здрав разум не ми подсказваше да си обирам крушите незабавно.

Но има здрав разум, в който се вслушваш — и такъв, с който не можеш да живееш занапред.

Тръгнах към предстоящия побой, а сърцето ми подскачаше на коренчето си в гърдите.

— Приличаш ми на обратен — рече Гордо на Немо Кърлис. — Такъв ли си?

— Хей… слушайте, момчета — Дейви Рей съумя несигурно да се усмихне. — Защо не вземем да…

Гота се завъртя към него, направи две крачки, лепна длан на гърдите на Дейви и го блъсна силно, събаряйки го на земята чрез ловко преметнат иззад глезена му крак. Дейви изпъшка при удара, а около него бликна прахоляк. Гота се надвеси над него, дърпайки от честърфийлда си.

— Ти… — каза му. — Просто. Затваряй. Плювалника.

— Трябва да ше прибирам вкъщи — Немо започна да се отдалечава, но Гордо го сграбчи за ръката и го задържа.

— Яла ся тука — каза му. — Никъде не ти се ходи.

— Напротив, отивам ши, понеше мама каза, че тря…

Гордо наддаде смеещ се лай — звук, който стресна птиците по дърветата около игрището.

— Чуваш ли го, Гота! Вика, че майка му вонеше!

— Ми сигурно е смукала твърде много пишки — заяви Гота. — Така ли е? — той насочи суровия си поглед към Немо. — А ти смукал ли си пишки, а?

Можеше само да се гадае какво е направило братята Бранлин такива, каквито бяха. Може би злобата им бе вродена; може би бе придобита, досущ като гной, изтичащ от незарастваща рана. Във всеки случай те не познаваха друг закон, освен своя собствен и настоящата ситуация бързо пропадаше по спирала в опасната зона.

Гордо разтърси Немо.

— Така ли е? Харесва ли ти да ближеш пишлета?

— Не — отвърна Немо със задавен глас.

— Харесва му я! — възрази Гота, чиято сянка тежеше върху Дейви Рей. — Харесва му да смучка дебели магарешки пръчки!

— Не, никак! — гърдите на Немо потреперваха в опит да сподави първите хлипове.

— О, маминото бебченце ще ми ревне сегинка! — рече Гордо и се ухили.

— Ишкам… вкъщи… — разхълца се Немо, а сълзите рукнаха иззад очилата му.

Няма нищо по-жестоко на този свят от млад негодник с еполет на ръкава и гняв в душата. Но е още по-лошо, ако имаш и жълта ивица отзад под кръста, за наличието на която свидетелстваше фактът, че братята Бранлин никога не преследваха деца на своята възраст или по-големи.

Огледах се. Една кола подминаваше игрището, но шофьорът й не ни обърна никакво внимание. Бяхме сам-самички тук, под палещото слънце.

— Остави бебчето, Гордо! — каза Гота.

Малкият Бранлин бутна Немо на земята.

— А сега нахрани бебето, Гордо! — допълни големият.

Гордо разкопча сините си джинси.

— Хей, стига де! — възрази Джони. — Недей!

Малкият, който стискаше извадения си пенис, се надвеси над Немо Кърлис.

— Млъквай, негровец, ако не искаш да завали и на твойто лице!

Не можех да понасям всичко това и миг повече. Погледнах към бейзболната топка в ръката си. Немо плачеше. Гордо чакаше водата да потече. Просто не можех да го понасям повече.

Сетих се как ритна Рокет. Сетих се за сълзите по лицето на Немо. От около десет фута разстояние запратих топката право в Гордо.

Всъщност нямах кой знае колко сила, но въпреки това, когато се удари в дясното му рамо тя, издаде солидно тупване. Жетвата ми изврещя като дива котка и се олюля встрани от Немо — точно когато чучурчето бликна. Урината измокри предницата на джинсите му и потече по краката му, но Гордо стискаше рамото си и лицето му беше ужасно изкривено, и той крещеше и подсмърчаше едновременно. Гота Бранлин се обърна към мен, стиснал цигарата между зъбите си и с дим, кълбящ се от устата му. Бузите му горяха и той ме нападна мълниеносно. Вряза се в мен с пълна сила, преди да се сетя да отскоча. В следващия миг се озовах проснат по гръб, Гота седеше върху мен и тежестта му ми смазваше гърдите.

— Не мога… да… дишам… — изхъхрих.

— Хубаво! — рече той и ме удари по лицето с десния си юмрук.

Първите два удара бяха болезнени. Ужасно болезнени. Следващите два ме вцепениха напълно, но се гърчех и крещях, и се опитвах да се измъкна, а кокалчетата на юмрука на Гота бяха целите в пурпурна кръв.

— О, мамка му, счупи ми ръката! — стенеше Гордо на колене в тревата.

Нечия ръка сграбчи изрусената коса на Гота. Главата на големия Бранлин се отметна назад, цигарата падна от устата му и видях Джони застанал над него. След това Дейви Рей рече:

— Дръж го! — и стовари юмрук в носа на Гота.

Вързопът с плът се цепна. Кръв рукна от ноздрите на големия брат и той изрева като звяр и скочи от мен. Нападна Дейви Рей, стоварвайки върху него порой юмручни удари. Джони се втурна след него, опитвайки се да му хване ръцете, но Гота се извъртя и му фрасна удар, който изхрущя върху слепоочието на приятеля ми. После Гордо отново стъпи на крака с лице като петносана карта на чистата ярост. Хвърли се напред и срита Джони в краката. Той падна и видях как отнася юмрук право в окото. Дейви Рей изкрещя:

— Негодници!

Той се нахвърли върху Гота, но по-голямото момче го хвана за яката и го завъртя като чувал с пране, преди да го метне на земята. Седях с пълна с кръв уста. Немо беше на крака и търчеше да си спасява живота, но се препъна в собствените си дългурести кокили и падна по лице в тревата.

Не ми се ще и да си мисля за онова, което последва в следващите трийсет секунди. Първо Гота и Гордо оставиха Дейви Рей присвит и разплакан, после се стовариха върху Джони и го обработиха с брутална прецизност. Когато приятелят ми започна да се дави за въздух с пълни с кръв ноздри, братята Бранлин се прехвърлиха върху мен.

— Ти, малко лайно такова! — изръмжа ми Гота с капещ нос.

Сложи крак на гърдите ми и ме просна отново по гръб.

Гордо, все още стиснал рамото си, се обади:

— Остави го на мен!

Бях твърде замаян да отвърна на удара. Дори да не ми се виеше свят, нямаше да постигна кой знае какво срещу тези двамата, не и без помощта на заострена пика, двуостър меч и поне петдесет паунда живо тегло отгоре.

— Сплескай въшката, Гордо! — подкани брат си Гота.

Гордо сграбчи предницата на ризата ми и ме издърпа на крака. Ризата се скъса и помня, че си казах, че мама ще ме убие заради нея.

— Ще те убия! — каза някой.

Гота джафкащо се разсмя:

— Я я пусни, хлапе!

— Ще те убия, хълна се, ше ште!

Примигнах, изплюх кръв и се втренчих в Немо Кърлис, който стоеше на петнайсет фута встрани. В шепата си държеше бейзболна топка, кокалестата му ръка бе изнесена назад.

Сега вече ситуацията бе станала интересна. Бях извадил късмет да ударя Гордо в рамото. В ръката на Немо обаче тази твърда обла сфера беше смъртоносно оръжие. Нямах съмнение, че той може да улучи който и да е от двамата Бранлин право между очите и да им разкапе мозъка. Нямах съмнение и че ще успее. Понеже го виждах в очите му, увеличени иззад очилата. Гневът сияеше в тях като далечно съзвездие, и беше ужасен. Немо вече не плачеше и не трепереше. Стиснал здраво бейзболната топка, той беше господар на вселената. Наистина смятам, че беше готов да убива. Може би благодарение на гнева, задето е роден кекав или че фъфли, или че привлича побойници досущ като слабовато теле, от което на хищниците им потичат лигите. Може би му беше дошло до гуша да го блъскат и да му се подиграват. Каквато и да бе причината, в погледа му се четеше смъртоносна решителност.

Гордо ме пусна. Седнах в тревата с разкъсана устна и сцепена риза.

— Виж ме как треперя! — рече с копринен глас Гота и направи крачка по посока към Немо.

Гордо се отклони на няколко крачки встрани от брат си. Пенисът му все още висеше от ципа на джинсите. Чудех се дали той представлява добра мишена.

— Хвърляй де, пилещарник! — предизвика го Гордо.

Един Бранлин на ръба на смъртта.

— Хей, момчета! Хей, спрете!

Гласът се разнесе над бейзболното игрище. Идваше откъм пътя, който минаваше по протежението му.

— Хей, момчета, добре ли сте?

Обърнах глава с лице, натежало като чувал с камъни. На ръба на шосето бе паркирал пощенски камион. Самият пощальон крачеше към нас, лицето му — засенчено от шапка с козирка. Носеше шорти с черни чорапи и по синята му риза имаше петна от пот.

Като всички животни, братята Бранлин познаваха добре скърцането на пантите на капака на клетката. Без да си кажат и дума, те обърнаха гръб на нанесената от тях касапница и се затичаха към колелетата си. Гордо бързешком набута пениса си обратно в гащите и дръпна ципа, след това се метна на седалката. Гота се спря да ритне Рокет отново — предполагам, че съблазнението да руши просто бе твърде голямо. След това скочи на своя велосипед и двамата братя трескаво завъртяха педалите по пътя, откъдето бяха дошли.

— Чакайте малко! — извика пощальонът, но братята слушаха само вътрешните си демони.

Те се понесоха през игрището, вдигайки облаци прах, врязаха се в коловозите, които бяха помлели през буйната трева и изчезнаха в пътека сред дърветата, които се издигаха отвъд. Там се разкрещяха гарвани: лешояди, приветстващи роднините си.

Приключението свърши, остана разчистването на последиците.

Г-н Джералд Харгисън, нашият пощальон, който доставяше месечното ми издание на „Знаменити чудовища“ в обикновен кафяв плик, стигна до мен и се спря, когато видя лицето ми.

— Мили Боже! — каза, което ми подсказа колко са зле нещата. — Кори?

Кимнах. Усещах долната си устна голяма като декоративна възглавничка, а лявото ми око се подуваше.

— Добре ли си, момчето ми?

Не се чувствах готов да въртя хула-хоп, това беше ясно. Но можах да седна и всичките ми зъби си стояха на венците. Дейви Рей също беше добре, като изключим, че на лицето му синините се бореха за място и че някой от братята бе стъпил на пръстите му. Джони Уилсън обаче бе пострадал най-зле. Г-н Харгисън, който имаше пухкаво, червенобузо лице и по време на обиколките на маршрута си пушеше пурети с пластмасов мундщук, простена, докато помагаше на Джони да седне. Подобният на томахавка на чероки нос на момчето без съмнение бе счупен. Кръвта беше тъмна и гъста, а подутите очи на Джони не можеха да се фокусират.

— Хлапе? — каза му г-н Харгисън. — Колко пръста съм вдигнал?

Беше навирил три, право пред лицето на Джони.

— Шест — отвърна приятелят ми.

— Струва ми се, че е получил…

Идваше ред на думата, която винаги успяваше да те изплаши, да предизвика представа за лигавене вследствие на умствено увреждане.

— … сътресение. Ще го закарам при док Париш. Вие двамата можете ли да се приберете?

Ние двамата? Дейви Рей беше тук при мен, но къде се намираше Немо? Топката лежеше на земята до хоума. Момчето с перфектната ръка беше изчезнало.

— Това бяха братчетата Бранлин, нали?

Г-н Харгисън помогна на Джони да стане, извади носна кърпа от джоба на шортите си и я притисна към ноздрите на приятеля ми. За отрицателно време бялото се нацапа с кръв.

— Тези типове трябва да бъдат напердашени здравата!

— Всичко ще се оправи, Джони! — казах.

Той не ми отговори. Придържан от г-н Харгисън, пристъпваше по посока на камиона с крака, подгъващи се като гумени. Ние с Дейви седяхме и гледахме как г-н Харгисън го качва и после заобикаля и запалва двигателя. Джони се облегна назад в седалката и главата му се люшна. Беше пострадал зле.

След като г-н Харгисън обърна камиона и натисна газта в посока на кабинета на д-р Париш, ние с Дейви закарахме колелото на Джони под трибуните, където нямаше да се вижда лесно. Братята Бранлин можеха да се върнат и да го натрошат на парчета, преди таткото на приятеля ни да дойде да го вземе, но това беше най-доброто, на което бяхме способни. След това в замъглените ни мозъци се роди мисълта, че Бранлин могат все още да се крият в горичката, където да чакат г-н Харгисън да си тръгне.

Тази идея ни накара да се поразбързаме. Дейви взе бейзболния си инвентар и се качи на колелото си, а аз за втори път вдигнах Рокет. За кратък миг зърнах отново златното око във фара. То сякаш ме гледаше със студена жалост, все едно казваше: „Ти ли си новият ми господар? Ще ти трябва всяка троха помощ, която можеш да получиш!“ Рокет бе имал тежък първи ден и се надявах, че ще се разбираме добре занапред.

С Дейви, и двамата ранени, побързахме да се махнем по-далеч от игрището. Знаехме какво ще последва — пристъп на ужас от страна на родителите ни, вирене на нос откъм семейство Бранлин, гневни телефонни обаждания и вероятно посещение на шерифа, празното обещание на г-н и г-жа Бранлин хлапетата им никога, ама никога повече да не правят подобно нещо…

Но ние си знаехме каква е истината.

Засега се бяхме изплъзнали на братята Бранлин, но Гота и Гордо бяха злопаметни. Всеки момент можеха да ни връхлетят на черните си колелета и да довършат онова, което бяха започнали. Или което бях започнал аз, хвърляйки онази проклета топка.

Лятото внезапно бе отровено от допира на Бранлин. Все още ни предстояха юли и август, но надали щяхме да запазим зъбите си до септември.

4. „I Get Around“60

Предсказанията ни за бъдещето се оправдаха.

След праведния родителски ужас и гневните телефонни обаждания, шериф Еймъри навести дома на семейство Бранлин. Не успял да намери обаче, както каза на баща ми, Гота и Гордо у дома. Но казал на родителите им, че момчетата са счупили носа на Джони Уилсън и за малко да му докарат и фрактура на черепа, а на това обвинение г-н Бранлин отговорил със свиване на рамене:

— Е, шерифе, момчетата са си момчета, нали знаете? Нищо не им пречи да научат отрано що за сурово място е светът, нали?

Шериф Еймъри врътнал здраво кранчето на гнева си и заврял показалец в сълзящите очи на г-н Бранлин.

— Сега ме чуй! Да вземеш да си овладееш хлапетата, преди да свършат в поправително училище! Или ти ще успееш, или аз ще ги тикна там!

— Не ме е грижа — отвърнал г-н Бранлин, както си седял пред телевизора в стая, пълна с мръсни ризи и чорапи, разпилени наоколо, докато г-жа Бранлин стенела за болния си гръб откъм спалнята. — Те не се плашат от мене. Не се плашат от никого на тоя свят. Ще изгорят поправителното ти училище до основите!

— Кажи им да дойдат да се срещнат с мен, иначе аз ще дойда да ги измъкна оттук!

Г-н Бранлин, ръчкайки мъдреците си с клечка за зъби, само изсумтял и поклатил глава.

— Опитвал ли си се някога да хванеш вятъра, Джей Ти? Тези хлапета са свободни духове… — след това вдигнал поглед от следобедната сапунка, която гледал, и се втренчил в шерифа, без да вади клечката измежду зъбите си. — Казваш, че двамата ми сина са отупали едно хубаво четири други хлапета? Звучи ми, сякаш Гота и Гордо са се били в самозащита. Сигурно ще да са побъркани, за да подхванат бой с четири момчета наведнъж, как мислиш?

— Не е било самозащита, съдейки по разказите на…

— По разказите ли? — г-н Бранлин спрял да огледа кафявото топче на върха на клечката си за зъби. — Хлапето на Макенсън е хвърлило по Гордо бейзболна топка и замалко да му счупи рамото. Чудя се дали да не взема да повдигна обвинение срещу синчето на Макенсън! — клечката за зъби и кафявото топче се върнали обратно в устата му. Той пък върнал вниманието си върху филма, в който участвал Ерол Флин в ролята на Робин Худ. — Аха, тия Макенсън се правят на големите клечки в църквата, а учат хлапето си да замеря мойте синове с бейзболни топки и после подсмърчат и мрънкат, когато му прочистят ушите… — той изсумтял. — Какви християни само!

В крайна сметка обаче шериф Еймъри спечелил спора. Г-н Бранлин се съгласил да плати сметката на д-р Париш за лекарствата, от които щял да се нуждае Джони. Гота и Гордо трябвало да пометат и измият затвора и по нареждане на шерифа им било забранено да припарват до плувния басейн следващата седмица, което значеше, естествено, че просто ще съсредоточат гнева си върху нас с Дейви Рей. На мен ми поставиха шест шева, за да затворят цепнатата ми долна устна — преживяване почти толкова неприятно, колкото и самото цепване на устната преди това, — но г-н Бранлин отказа да плати за процедурата, понеже аз бях хвърлил топката по Гордо. Майка ми изпадна в дива ярост, но татко не се задълбочи в проблема. Дейви Рей си легна с торбичка лед, насиненото му до виолетово лице приличаше на две мили лош път. Както научих от татко, сътресението на Джони било достатъчно тежко да го остави в леглото, докато д-р Париш му даде зелена светлина, което можеше да отнеме поне няколко седмици. Дори след като му позволяха да си стъпи на краката, Джони нямаше да може да тича или да се боричка, нито да кара колелото си, което баща му измъкна невредимо изпод трибуните. Така че братята Бранлин бяха направили нещо дори по-лошо от това да ни набият: те бяха откраднали част от лятото на Джони Уилсън и той никога вече нямаше да е на дванайсет през юни.

Горе-долу по това време, седнал на леглото си с подпухнали очи и пердета, дръпнати срещу ярката светлина, положих в скута си купчина списания „Знаменити чудовища“ и се заех да изрязвам някои от картинките с ножици. След това взех руло скоч и се захванах да лепя картинките по стените си, по бюрото и по вратата на гардероба, и като цяло — навсякъде, където хващаше тиксото. Когато свърших, стаята ми се превърна в музей за чудовища. В мен се взираха Фантомът от операта на Лон Чейни, Дракула на Бела Лугоши, Франкенщайн и Мумията на Борис Карлоф61. Леглото ми беше заобиколено от мрачни черно-бели сцени от „Метрополис“62, „Лондон след полунощ“63, „Изродите“64, „Черната котка“65 и „Къщата на призрачния хълм“66. Вратата на гардероба ми представляваше колаж от зверове: Имир67 на Рей Харихаузен68, сражаващ се със слон; чудовищен паяк, пронизващ героя от „Невероятния смаляващ се човек“69; Горго70, крачещ през Темза, Колосалния човек71 с белязаното лице, кожестата Твар от Черната лагуна, а също и Родан72 с разперени криле. Бях запазил специално място — почетното, ако искате така да го наречете — над бюрото си за изискания, белокос Родерик Ъшър73 на Винсънт Прайс и за жилавия и жаден Дракула74 на Кристофър Лий. Мама влезе, видя какво съм направил и бе принудена да се хване за касата на вратата, за да не падне.

— Кори! — възкликна. — Веднага да свалиш тези ужасни снимки от стените!

— Защо? — попитах я, а шевовете изпъваха долната ми устна. — Това си е моята стая, нали?

— Да, но ще сънуваш кошмари, ако тези твари се взират в теб през цялото време!

— Не, няма — уверих я. — Честна дума!

Тя се оттегли елегантно, а снимките си останаха по местата.

Сънувах кошмари за братята Бранлин, но не и за тварите, които красяха стените ми. Успокояваше ме вярата, че те са мои верни пазители. Те нямаше да позволят на жадните за мъст братя да пропълзят през прозореца ми, и нощем ми проповядваха за силата и издържливостта, нужни да се изправиш гордо в свят, в който хората се боят от онова, което не разбират.

Никога не съм се страхувал от чудовищата си. Аз ги контролирах. Спях с тях в тъмното и те никога не излизаха от рамките си. Моите чудовища не си бяха пожелавали да живеят с винтове в шията, с люспести криле, с препускащ през вените им глад за кръв или с деформирани лица, от които хубавите момичета отскачаха с ужас. Моите чудовища не бяха зли — те просто се опитваха да оцелеят в суровия свят навън. Напомняха ми за мен и приятелите ми — грозновати, несимпатични, пребити, но не и пречупени. Те бяха аутсайдери, търсещи своето достойно място в хаоса, създаден от селяни с вили, амулети, разпятия, сребърни куршуми, радиационни бомби, военни самолети и огнепръскачки. Те бяха несъвършени и героични в страданията си.

Ще ви кажа какво ме плашеше.

Един следобед от купчината списания, която мама се канеше да изхвърли, взех стар брой на „Лайф“, и седнах на верандата да го прегледам с Ребъл, проснат в краката ми. Цикадите пееха в дърветата и небето беше застинало като в картина. В списанието имаше снимки от случката в Далас, Тексас, през ноември 1963-та. Бяха слънчеви снимки на президента и съпругата му в дългия черен кабриолет, те се усмихваха и махаха на тълпата. И само за миг всичко се бе променило. Разбира се, бях гледал по телевизията как убиват онзи тип Осуалд и си спомнях най-вече колко тихо бе прозвучал изстрелът, просто пук — въобще не приличаше на оръдейните гърмежи от шестзарядника на Мат Дилън в „Пистолетен дим“. Спомням си как бе извикал Осуалд и как бе паднал. Та аз бях изпищял по-силно, когато си ударих палеца на крака в камък!

Докато разглеждах снимките от погребението на президента Кенеди — конят без ездач, салютът на малкото момченце пред мъртвеца, редиците с хора, наредени да гледат преминаването на ковчега — осъзнах нещо, което за мен бе странно и плашещо. В тези снимки човек можеше да види как се разливат черните езера. Може би беше просто игра на светлината, дефект на плаката или нещо друго, но за мен тези снимки се изпълваха с мрак. Черни сенки висяха в ъглите; те протягаха пипалца през мъже с костюми и плачещи жени, и свързваха коли и сгради и лъскави дворчета с дълги пръсти от тъма. Лицата тънеха в мрак и той се събираше около обувките на хората като езерца от катран. Мракът на тези снимки приличаше на живо същество, на нещо растящо сред човеците като вирус и гладно протягащо пипалата си извън рамката.

След това, на друга страница, имаше снимка на горящ човек. Той беше плешив ориенталец и носеше пламъците като наметало, докато си седеше с кръстосани крака насред улицата. Очите му бяха затворени и, макар огънят да гризеше лицето му, изражението му бе мирно като на татко, слушащ Рой Орбисън по радиото. Надписът твърдеше, че това се е случило в град на име Сайгон и азиатецът бил монах, който се залял с газолин, седнал и драснал клечка75.

Имаше и трета снимка, която ме преследва до ден-днешен. На нея се вижда изгоряла църква, чиито стъклописи са разбити и в руините й бродят пожарникари. Наблизо стоят неколцина чернокожи с изкривени от шока лица. Дърветата пред църквата са без листа, макар че надписът твърди, че събитието се е случило на петнайсети септември 1963-та, преди края на лятото. Написано е, че гледаме баптистката църква на 16-та улица в Бирмингам, в която била заложена бомба, избухнала малко преди края на неделното училище. Във взрива загинали четири момичета.

Вдигнах глава и се загледах над родния ми град. Взирах се в зелените хълмове и синьото небе, и далечните покриви на Брутън. До мен Ребъл изскимтя в кучешкия си сън.

Не бях успявал да прозра що е то омразата, докато не си представих как някой опакова бомба и я слага в църква в неделя заранта, за да избие малките момиченца вътре.

Не се чувствах особено добре. Болеше ме глава, все още на цицини от юмрука на Гота Бранлин. Отидох в стаята си и си легнах, и там, сред чудовищата си можах да заспя.

Такова бе ранното лято в Зефир: събуждаш се в омарната утринна жега, слънцето постепенно изпарява омарата и въздухът става толкова влажен, че докато отидеш до пощенската кутия и се върнеш, ризата ти залепва за кожата. Докато следобедът напредва, няколко облачета обкрачват пурпурното зарево, което се струпва от северозапад. Може да седиш на верандата с чаша лимонада до теб и настроено на бейзболния мач радио и да гледаш как облаците полека се търкалят по небето. След известно време ще чуеш далечна гръмотевица, а зигзагът на светкавица ще накара радиото да пука. Може да повали за трийсетина минути, но в повечето случаи облаците просто ще измаршируват покрай теб с ръмжене и тътнежи, и няма да падне дъжд. Докато вечерта охлажда земята, стотици цикади ще запеят от гората и светулките ще излетят от тревата. Ще се покатерят на дърветата и ще започнат да примигват, и клончетата ще засияят като коледни украшения тук, на ръба на юли. Звездите ще изгреят, луната ще бъде във фаза. А ако си изиграех както трябва картите, можех да уговоря родителите си да ме оставят до късно, до единайсет или там някъде, така че да мога да седя в предния двор и да гледам как угасват светлините на Зефир. Когато изгаснат достатъчно лампи, звездите стават много по-ярки. Човек може да погледне в сърцето на вселената и да види вихри от блестящи слънца. Духа лек бриз, който разнася сладкият парфюм на земята и дърветата шумолят тихичко при повея му. Много е трудно в мигове като този да не мислиш, че светът е добре подреден и точен като ранчото „Картрайт“ от „Бонанза“76 или че във всяка къща живее по едно семейство от „Тримата ми сина“77. Копнеех това да е вярно, но бях видял снимките на разливащия се мрак, на горящия човек и на разрушената от бомбата църква, и започвах да узнавам каква е истината.

Когато родителите ми позволиха да яхна Рокет отново, полека-лека се опознахме един друг. Мама ми каза в прав текст:

— Ако паднеш и отново си разцепиш устната, връщаш се при д-р Париш и този път ще ти сложи петнадесет или двадесет шева!

Внимавах да не насилвам късмета си. Придържах се близо до вкъщи и въртях педалите на Рокет така колебливо, все едно яздех някое от понитата с равен гръб, дето се въртят в кръг на панаирите. Понякога имах чувството, че мяркам златното око във фара, но никога не го виждах, ако гледам право в него. Рокет приемаше внимателното ми докосване, макар да усещах в гладкостта на педалите и веригата и в острите завои, че и той, като всеки пъргав чистокръвен кон, иска да препуска. Имах чувството, че ми предстои да науча още много за велосипеда си.

Устната ми зарасна. Също и главата. Гордостта ми обаче остана насинена и увереността ми бе счупена. Трябваше да се науча да живея с тези рани по тялото ми, които не се виждаха.

Една събота с родителите ми отидохме до обществения плувен басейн, който бе пренаселен с гимназисти. Трябва да спомена, че беше само за бели. Мама скочи с радост в прозрачната синя вода, но татко си намери стол и отказа да мръдне, дори когато и двамата го молехме да влезе с нас. Много по-късно осъзнах, че за последен път съм видял баща си да плува, когато скочи след мъртвеца в Саксън Лейк. Така че поседях известно време с него, докато мама цамбуркаше наоколо и имах възможността да му разкажа за трети или четвърти път за способностите на Немо Кърлис да хвърля топката. Този път обаче разполагах с пълното внимание на татко, понеже наблизо нямаше телевизор или радио и той искаше да се съсредоточи върху нещо различно от водата, към която като че ли не искаше да поглежда. Каза ми, че трябва да споделя за Немо с треньора Мърдок и че може би той ще съумее да уговори майката на момчето да му позволи да играе в Малката лига. Отбелязах си това предложение за бъдеща употреба.

На басейна следобед се появиха и Дейви Рей Кълан, шестгодишното му братче Анди, майка му и баща му. Повечето от синините се бяха разотишли от лицето на Дейви. Семейство Кълан седнаха с родителите ми и разговорът им се обърна на тема какво трябва да се направи за братята Бранлин, и че не сме единствените, пребити от тези гамени. Ние с Дейви нямахме особено желание да преживяваме отново побоя си, така че помолихме родителите за пари, за да си вземем млечен шейк в „Спининг Уийл“ и, въоръжени с доларови банкноти, потеглихме по джапанки и слънчеви изгаряния, а Анди пищеше диво и г-н Кълан трябваше да го държи, за да му попречи да ни последва.

„Спининг Уийл“ беше от другата страна на улицата, срещу басейна. Бе боядисана в бяло тухлена сграда с циментови ледени шушулки, увиснали от ръба на покрива. Отпред стоеше статуя на полярна мечка, накичена с такива изписани със спрей съобщения като: „Никой друг няма да надмине нашите точки, ние сме Старшите от 64“ и „Луи, Луи!“ и „Деби обича Губър“, както и други разнообразни декларации за независимост. Двамата с Дейви подозирахме, че г-н Съмптър Уомак, който притежаваше и управляваше „Спининг Уийл“, си мисли, че Губър78 е име на момче. Никой не му беше споделил истината. Заведението беше, както може да се определи, тийнейджърско свърталище. Примамки като хамбургери, хотдози, пържени картофки и трийсет различни вкуса млечни шейкове — от бира от корени до праскова — държаха паркинга пълен с гимназисти и момичета в колите или пикапите на татковците им. Тази конкретна неделя не бе изключение. Колите и камионите бяха натъпкани една до друга и от паркинга като отровен дим се просмукваше радио музика. Спомних си, че веднъж видях Малкия Стиви Каули в Среднощната Мона, паркирана тук, с русо момиче, което бе навело глава на рамото му, а Малкия Стиви ме погледна, докато ги подминавах; косата му беше въгленовочерна и очите му — сини като водата в плувния басейн. Не бях разгледал лицето на момичето. Чудех се дали тя, която и да е била, знаеше, че Малкия Стиви и Среднощната Мона сега витаеха по пътя между Зефир и Юниън Таун.

Дейви, винаги готов да рискува, си взе джъмбо ментов млечен шейк и получи ресто петдесет цента. Той ме отказа от купуването на обикновена ванилия.

— Можеш да си вземеш ванилия по всяко време! — убеди ме. — Опитай… — и се вгледа в черната дъска, на която бяха изброени всички аромати. — Опитай фъстъчено масло!

Опитах. Никога не съм съжалявал, понеже това беше най-вкусният млечен шейк, който някога съм опитвал — като стопен и замръзнал „Ризи’с Къп“79. А след това се случи чудото.

Вървяхме през паркинга, под парещото слънце, със смръзващи ръцете ни шейкове в големи бели хартиени чаши с надпис „Спининг Уийл“ през средата. И се разнесе звук — музика, първо от няколко радиа в колите, а после от още и още, щом тийнейджърски пръсти нагласяха на скалата същата станция. Врътнаха се докрай копчетата за звука и музиката се разля от малки говорители право в яркия летен въздух. След няколко секунди една и съща песен звучеше от всяко едно радио на паркинга и, докато свиреше, някои от двигателите на колите запалиха и изреваха, а младежки смях се разсипа като искри.

Спрях на място. Просто нямах сили да вървя повече. Музиката не приличаше на нищо друго, което бях чувал: гласове на младежи, преплитащи се, разделящи се, сливащи се отново във фантастична, неземна хармония. Гласовете се рееха и възнасяха като весели птици, а под тази хармония звучеше барабанен ритъм и дрънчаща, стържеща китара, от която студени вълни полазиха нагоре и надолу по изгорелия ми от слънцето гръб.

— Какво е това, Дейви? — попитах. — Каква е тази песен?

… обикалям… обикалям… и си обикалям… уа… ау… уаоооооооооооо…

— Каква е тази песен? — попитах, толкова близо до паниката, колкото никога не съм бил.

— Не си ли я чувал още? Всички гимназисти си я пеят!

… писва ми да карам по все същата стара улица… трябва да намеря ново място, където хлапетиите са джиджани…

— Как се казва? — настоях да узная, застанал в средата на пороя от екстаз.

— Пускат я по радиото през цялото време. Нарича се…

И точно тогава гимназистите по паркинга започнаха да пеят заедно с музиката, някои от тях се люлееха напред-назад в колите си, а аз стоях с шейка с фъстъчено масло в ръка и слънцето напичаше в лицето ми, и чистата хлорна миризма на плувния басейн се носеше от другата страна на улицата.

— … от „Бийч Бойс“ — завърши Дейви Рей.

— Какво?

— „Бийч Бойс“. Това е групата.

— Човече! — възкликнах. — Това звучи… звучи…

Как бих могъл да го опиша? Каква дума в английския е изпълнена с младост и надежда, и свобода, и желание или сладката страст за скитане и огъня в кръвта? Каква дума описва братството на приятелите и усещането, че докато музиката свири, ти си част от тази корава, вилнееща порода, която ще наследи земята?

— Страхотно — довърши мисълта ми Дейви Рей.

Това трябваше да свърши работа.

… Аха, лошите типове ни познават и ни оставят на мира… Аз се спрррррррааааавям…

Бях изумен. Бях потресен. Тези реещи се гласове ме бяха издигнали над горещия асфалт и се носех заедно с тях към непознати земи. Никога не бях ходил на плаж досега. Никога не бях виждал океана, като изключим картинки в списанията и по телевизията и във филмите. „Бийч Бойс“ — плажните момчета. Хармонията на гласовете им разтреперваше душата ми и за миг поне носех кожено яке и притежавах червена спортна кола, и разхождах красиви блондинки, които се молеха за вниманието ми — оправях се в живота.

Песента затихна. Гласовете се прибраха в говорителите. И ето ме отново просто Кори Макенсън, синът на Зефир, но вече бях изпитал ласката на друго слънце.

— Мисля, че ще помоля нашите да взимам уроци по китара — сподели Дейви Рей, докато пресичахме улицата. Произнасяше го „кит-тара“.

Аз пък си помислих, че когато се прибера у дома и седна на бюрото, ще се опитам с молива си „Тайкондерога“ №2 да надраскам разказ за това къде отива музиката, когато излезе във въздуха. Част от нея бе влязла в Дейви Рей и той си напяваше тази песен, когато се върнахме при басейна и при родителите си.

Като фойерверк отмина Четвърти юли. В парка имаше голям пикник с барбекю и мъжкият отбор — „Куейлс“ — изгуби от „Файърболс“ от Юниън Таун седем на три. Видях Немо Кърлис да гледа мача, сплескан между брюнетка с рокля на червени цветя и слабоват мъж, който носеше дебели очила и се потеше през някога колосаната си бяла риза. Бащата на Немо не прекарваше много време с жена си и сина си. Стана след втория ининг и се отдалечи, а по-късно го видях да се мъкне през тълпата за пикника с книга, пълна с мостри за ризи и с отчаяно изражение на лицето.

Не бях забравил за мъжа с шапката със зеленото перо. Седях с родителите си на масата за пикник в сянката, дъвчейки ребърца на скара, а възрастни мъже хвърляха подкови и тийнейджъри момчета си подмятаха футболни топки. Аз проучвах тълпата за изплъзващото ми се перо. Докато оглеждах ме връхлетя мисълта, че зимните шапки са прибрани и всяка налична по главите е сламена. Кметът Суоп се бе накиприл със сламена широкопола шапка, обикаляше из тълпата, дърпаше от лулата си и щастливо се ръкуваше с омазани от барбекюто хора. Сламени шапки красяха главите и на шефа на пожарната Марчет, и на г-н Долар. Сламено чудо с червена панделка бе кацнало и на плешивата глава на д-р Лезандър, който дойде до нашата маса да огледа бледата линия на белега на долната ми устна. Пръстите му бяха хладни, а очите му надничаха в моите със стоманена настоятелност.

— Ако тези типчета рекат да създават още неприятности — каза ми той с холандския си акцент, — да ми кажеш на мен. Ще ги запозная с щипците за кастрация. А?

Той ме ръгна с лакът и се ухили, показвайки сребърния си зъб.

Съпругата му, Вероника, също беше холандка и дългата долна челюст на физиономията й ми напомняше за конска муцуна. Тя приближи с хартиена чиния, отрупана с ребърца и отвлече от нас д-р Лезандър. Беше хладна и не искаше да общува особено много с другите жени, а мама ми беше споменала, че нацистите в Холандия убили по-големия брат на жената на доктора с все семейството. Предположих, че подобно събитие би разклатило вярата на човек в хората. Семейство Лезандър бяха избягали от Холандия преди страната да падне и самият доктор бе застрелял с пистолет нацистки войник, който избил вратата на къщата му. Това беше тема, която ме омагьосваше, понеже ние с Дейви Рей, Бен и Джони играехме на войници в гората, и много ми се искаше да разпитам д-р Лезандър какво всъщност представлява войната, но татко каза да не повдигам темата и че такива спомени е по-добре да бъдат оставени да почиват в мир.

По време на пикника се появи Върнън Такстър, което предизвика поруменяване на женските лица и накара мъжете да се престорят, че с яростна концентрация разглеждат барбекютата си. Повечето хора обаче се държаха така, все едно синът на Муърууд Такстър е невидим. Върнън си взе чиния със скара и седна под едно дърво в края на бейзболното игрище. На днешния празник той всъщност не беше съвсем гол. Носеше провиснала сламена шапка, която го караше да прилича на щастливо деградирал Хъкълбери Фин. Струва ми се, че Върнън беше единственият мъж, до когото г-н Кърлис не припари с албума си с мостри на ризи.

В течение на следобеда по транзисторните радиа чух песента на „Бийч Бойс“ няколко пъти, и всеки следващ ми се струваше още по-хубава от предишния. Татко я чу и сбръчка нос, все едно е подушил вкиснало мляко, а мама каза, че от нея я болят ушите, но според мен беше страхотна. Тийнейджърите определено полудяваха по нея. След това, докато свиреше за пети път, чухме голяма шумотевица откъм мястото, където гимназистите си подхвърляха топката за футбол — всъщност недалеч от нас. Някой тръбеше с рев като на полудял бик и ние с татко се промъкнахме между зяпачите, за да видим кой се е развилнял.

И ето ти го и него. С всичките му шест фута и шест инча80, къдравата му рижа коса се вихреше около лицето му и дългата му, тясна физиономия бе прищипната дори още по-тясно от праведен гняв. Носеше светлосиня риза с боцната на ревера значка с американския флаг и с малък кръст над него, и полираните му черни патъци размер четиринайсети81 тъкмо стъпкваха дявола в малкото червено радио.

— Това. Трябва. Да. Спре! — крещеше мъжът в ритъм с ударите на краката си.

Момчетата, които бяха играли футбол, просто се взираха в преподобния Ангъс Блесет с отворени усти, а шестнайсетгодишното момиче, чието радио в момента биваше разбивано на парченца, бе започнало да плаче. „Бийч Бойс“ бяха замлъкнали под ботуша или, в случая, под официалния чепик.

— Това сатанинско квичене трябва да спре! — крещеше на събралата се тълпа преподобният Блесет от Свободната Баптистка Църква. — Денем и нощем слушам този боклук, и Господ ме призова да го поразя свише! — той настъпи за последно погнусилото го радио, а от останките се разхвърчаха жички и батерии. След това преподобният Блесет, с пламнали бузи и блестяща по лицето пот, погледна към хълцащото момиче, протегна ръце и се приближи към нея. — Обичам те! — извика. — Господ те обича!

Девойката се обърна и избяга. Не я обвинявам. Ако аз си имах сладко малко радио и го бяха счупили пред очите ми, и на мен нямаше да ми се иска да се прегръщам с хората.

Преподобният Блесет, който миналата година се бе впуснал в кампания за отмяна на провежданото от Дамата шествие за Разпети петък, сега насочи своето внимание към зяпачите.

— Видяхте ли? Горкото дете е толкова объркано, че не може да разпознае светеца от грешника! Знаете ли защо? Щото слуша тоя вой, тоя богоомразен боклук! — той насочи пръст към мъртвото радио. — Някой от вас заслушал ли се е какво пълни ушите на децата ни това лято? А?

— На мен ми звучи като пчели, налазили магаре — обади се някой и хората се разсмяха.

Погледнах кой го е казал — беше г-н Дик Моултри, зачервен и запотен, с опръскана с барбекю сос предница на ризата.

— Смейте се ако искате, но пред Бога смехът не важи! — разбесня се преподобният Блесет.

Не мисля, че някога съм го чувал да говори с нормален глас.

— Изслушайте внимателно тази песен и косата ви ще настръхне така, както стана с моята!

— О, я стига, преподобни! — баща ми се усмихваше. — Това е просто песен!

— Просто песен? — лъскавото лице на преподобния Блесет внезапно се завря в това на татко, а очите му с цвят на пепел се въртяха подивели под вежди толкова червени, че все едно бяха нарисувани. — Просто песен ли каза, Том Макенсън? И какво ще направиш, ако ти кажа, че тази „просто песен“ пълни душите на нашите деца с неморалност? Какво ще направиш, ако ти кажа, че тя прославя буйни сексуални страсти, бързо каране на коли по улиците и злото от големия град? Какво ще кажеш тогава, Том Макенсън?

Татко сви рамене.

— Ще кажа, че ако си чул всичкото това само при едно прослушване, сигурно имаш уши като на ловно куче. Аз и думица не й разбирам.

— Аха! Да! Виждаш ли какъв е номерът на Сатаната? — преподобният Блесет ръчна гърдите на баща ми с показалец, под нокътя на който имаше барбекю сос. — Тя влиза в главите на децата ни, без те дори да знаят какво чуват!

— Ъ? — изуми се татко.

До този момент мама вече бе дошла при нас и го държеше за ръката. Той не се впечатляваше особено от преподобния и може би майка ми се притесняваше, че ще се ядоса и може да го удари.

Преподобният Блесет отстъпи от баща ми и проучи отново тълпата. Ако в града имаше нещо, което да привлича хората, това бяха голямата уста и миризмата на Сатаната във въздуха — досущ загоряло месо на скарата.

— Вие, добри хора, заповядайте в Свободната баптистка църква в седем вечерта в сряда и ще чуете сами точно за какво ви говоря! — погледът на свещеника се плъзгаше от лице на лице. — Ако обичате Господ, този град и децата си, ще счупите всяко радио, което свири това сатанинско квичене!

За мое изумление, неколцина от присъстващите с глазирани очи извикаха, че ще идат.

— Славете Господа, братя и сестри! Славете Господа! — преподобният Блесет се отдалечи сред тълпата, потупвайки гърбове и рамене и търсейки си ръце за ръкуване.

— Той ми оцапа ризата със сос! — заяви татко, свел поглед към петното.

— Хайде, момчета — дръпна го мама. — Нека идем на сянка!

Последвах ги, но поглеждах през рамо натам, накъдето се бе отдалечил преподобният Блесет. Около него се беше образувала гъста тълпа и всички дърдореха възбудено. Лицата им изглеждаха подути, а на гърба на сакото на преподобния бе израсло тъмно петно от пот с формата на пъпешов резен. Не можех да разбера едно — как е възможно същата песен, която бях чул онзи ден на паркинга на „Спининг Уийл“ да е богоомразна? Не знаех кой знае колко за злините на големия град, но определено душата ми не гореше от неморалност. Песента си беше просто готина и ме караше да се чувствам… е, готино. Дори след всичките прослушвания, все още не можех да дешифрирам какво пее хорът след … и се оправям…, не го бяха разгадали също и Бен, Дейви Рей или Джони, който още носеше превръзка на клюна си и не му позволяваха да излиза от къщи. Беше ми любопитно какво е чул в тази песен преподобният Блесет, което не съм открил аз.

Реших, че искам да отида и да разбера.

Тази нощ фойерверките разцъфтяваха над Зефир в червено, бяло и синьо.

По някое време след полунощ пред къщата на Дамата запалиха кръст.

5. Здравей, Луцифер!

Събудих се от миризмата на изгоряло, задръстваща ноздрите ми.

Птичките пееха и слънцето бе изгряло, но миризмата ми напомни за ужасна случка. Преди три години се бе запалила една къща на две пресечки от нас. Беше горещо, сухо лято и в една августовска нощ къщата бе изгоряла като суха борина. Там живееше семейство Белууд: г-н и г-жа Белууд, десетгодишната им дъщеря Ейми и осемгодишният им син Карл. Пожарът, започнал от късо съединение, изпържил Карл в леглото му, преди родителите да успеят да стигнат до него. Момчето почина няколко дни по-късно, погребаха го на Поултър Хил. На надгробния камък пишеше „На обичния ни син“. Белууд се преместиха скоро след пожара, оставяйки сина си в земята на Зефир. Помня Карл ясно, понеже майка му беше алергична към животни и не му позволяваше да има куче, така че той често идваше у нас да си играе с Ребъл. Беше слабо момченце с къдрава, мръсноруса коса и харесваше банановите близалки, каквито се продаваха от камиончето на „Гууд Хюмър“. Веднъж ми каза, че повече от всичко на света копнее да си има куче. После огънят го отнесе и татко поседя с мен и ми каза, че Господ има план, но понякога е ужасно трудно да го дешифрираш.

Конкретно в тази утрин — пети юли — татко бе отишъл на работа и на мама оставаше да ми съобщи каква е тази миризма на изгоряло. Тя бе прекарала на телефона по-голямата част от сутринта, свързана към изумително точната информационна мрежа на Зефир: обществото на жените, които разчепкваха слуховете като ястреби в търсене на мръвката на истината. Докато поглъщах закуската си от бъркани яйца и грис, мама седна при мен на масата. Попита ме:

— Кори, нали знаеш какво представлява ку-клукс-клан?

Кимнах. Бях гледал за клана в новините по телевизията: мъже, облечени в белите си роби и с конични качулки, обикаляха около горящ кръст и носеха карабини и пушки. Говорителят им — тип, който си беше свалил качулката, за да разкрие приличното си на парче велур лице — разправяше, че трябва да пазиш духа на Дикси82 или да си обираш крушите и „няма да оставим политиците от Вашингтон да цункат патъците на цветнокожата измет“. Изписаният на лицето на говорителя гняв бе подул бузите и клепачите му, а зад него огънят гризеше кръста, докато облечените в бяло мъже продължаваха мрачния си парад.

— Кланът е изгорил кръст в двора на Дамата снощи — обясни мама. — Сигурно я подготвят да се маха от града.

— Дамата ли? Защо?

— Татко ти казва, че има хора, които се страхуват от нея. Казва, че някои твърдят, че тя има твърде голяма власт над онова, което се случва в Брутън.

— Че тя живее в Брутън — посочих.

— Да, но някои хора се страхуват, че тя иска да получи власт също и над Зефир. Миналото лято помоли кмета Суоп да отворят плувния басейн за жителите на Брутън. Тази година пак е повдигнала въпроса.

— Татко се страхува от нея, нали?

Мама отговори:

— Да, но това е различно. Не се бои от нея заради цвета на кожата й. Страхува се, понеже… — тя сви рамене. — Понеже се плаши от това, което не разбира.

Порових с вилицата в гриса, обмисляйки това изказване.

— И защо кметът Суоп не иска да ги пусне в басейна?

— Те са чернокожи — отвърна мама. — Белите хора не искат да са във водата заедно с черните.

— Бяхме заедно с тях във водата при наводнението.

— Това беше речна вода — уточни мама. — Никога не са ги пускали в плувния басейн. Дамата е пуснала петиция, в която иска или да построят басейн в Брутън, или да отворят зефирския за чернокожи. Сигурно заради това иска да я гони Кланът.

— Тя винаги е живяла тук. Къде другаде да иде?

— Не знам. А и не мисля, че това вълнува кой знае колко хората, запалили онзи кръст — мама се намръщи и около очите й изплува паяжина от бръчки. — Не знаех дори, че Кланът има група в околностите на Зефир. Татко ти разправя, че те са просто сбирщина изплашени мъже, които искат да върнат времето назад. Казва, че нещата ще се влошат още повече, преди да се подобрят.

— А какво ще стане, ако Дамата не иска да се махне? — попитах. — Онези мъже ще я наранят ли?

— Може би. Поне ще опитат.

— Тя няма да се махне — казах, припомняйки си зеленооката красавица, която бях видял да надзърта към мен иззад сбръчканото лице на Дамата. — Тези мъже не могат да я накарат да си отиде!

— Напълно си прав — мама се надигна от стола си. — Не бих искала да се озова от лошата й страна, това е сигурно. Искаш ли още една чаша портокалов сок?

Отказах й. Докато мама си наливаше сок, довърших яйцата и след това казах нещо, което я накара да ме погледне, сякаш току-що й бях поискал пари за пътешествие до Луната:

— Искам да отида да чуя какво има да каже преподобният Блесет.

Мама изгуби дар слово.

— Относно песента — уточних. — Искам да знам защо я мрази толкова много.

— Ангъс Блесет мрази всичко — каза майка ми, когато успя да си възвърне гласа. — Той може да види края на света в чифт евтини обувки.

— Това е любимата ми песен. Искам да разбера какво чува той в нея, а аз не мога.

— Много лесно. Той има стари уши — мама ми се усмихна лекичко. — Като мен, предполагам. И аз не мога да понасям тази песен, но не смятам, че в нея има нещо зло.

— Искам да знам — настоях.

За първи път ми се случваше. Никога преди не бях проявявал упорство по повод ходенето на църква и не ставаше дума дори за нашата конгрегация! Когато татко се прибра, даде всичко от себе си да ме откаже, като ми обясни, че преподобния Блесет бил толкова пълен с горещ въздух, че може да надуе и балон, че дори не би си помислил да пресече прага на църквата на преподобния и тъй нататък, но накрая — след съвещание шепнешком с мама, от което долових думата „любопитство“ и „еми нека го разбере от собствен опит“… Та, накрая татко мрачно се съгласи да дойде с нас в сряда вечер.

Ето как се озовахме заедно с още стотина души в задушната сауна на Свободната Баптистка Църква на „Шоусън Стрийт“, недалеч от моста на гаргойлите. Църквата беше нагрята като фурна, имаше над сто човека. И двамата с татко не носехме сака и вратовръзки, тъй като това не беше неделна служба, а някои от другите сред паството даже си бяха дошли по оцапаните работни гащеризони от полето. Видяхме много познати хора, и, преди да започне проповедта, в залата вече нямаше къде игла да падне, присъстваха и група нацупени младежи с вид, все едно мрачните им родители ги бяха замъкнали на църква с клуп на гърлото. Предполагам, че настоятелното врещене на преподобния бе разпространило вестта. За което несъмнено бяха помогнали и плакатите, разлепени от него из целия град, които обявяваха, че той ще „се бори с дявола в сряда вечер — децата ни си струват борбата“. В предната част на църквата бяха инсталирани грамофон и говорители и най-сетне преподобният Блесет — със зачервено лице и запотен в белия си костюм с розова риза — се изкачи на подиума, стиснал в ръка противната му грамофонна плоча на 45 оборота. В другата си ръка държеше кожената дръжка на дървено куфарче с малки дупчици по страниците. Постави го до себе си на пода. След това се ухили на публиката и изкрещя:

— Готови ли сте да се сборите със Сатаната тази вечер, братя и сестри?

— Амин! — извика паството. — Амин! Амин!

О да, бяха повече от готови.

Преподобният Блесет започна със страстна проповед за това как злините на големия град пропълзяват в Зефир и как Сатаната искал да завлече всички младежи в ада, а също и как гражданите трябва да се бият със злото във всеки миг от живота си, за да се предпазят от пламъците в Отвъдното. Лицето на пастора потъна в пот и ръцете му се вършееха във въздуха, докато крачеше напред-назад пред паството си като обладан от духове. Трябва да призная, че изнесе страхотно представление и бях повече от наполовина убеден, че Сатаната се крие под леглото ми и чака да отворя „Нашънъл Джиографик“ на някоя от снимките с голи бюстове.

Преподобният спря да обикаля и се ухили с блеснало от потта лице. Вратите бяха отворени широко, но жегата бе смазваща и потта залепваше ризата ми към кожата. В мътната златиста светлина преподобният Блесет димеше. Той вдигна плочата.

— Дошли сте да я чуете — каза той. — И чута ще бъде тя!

Той включи грамофона си, сложи плочата на дебелата подложка и вдигна игличката над първата песен.

— Чуйте — рече ни — гласовете на демоните!

След това пусна игличката и през говорителите се разнесе пукането на главичката й по драскотините.

Тези гласове. Демони или ангели? О, тези гласове! Навред, навред аз обикалям. Далеч извън града. Познават ме.

— Чувате ли това? — преподобният дръпна иглата нагоре. — Ето тук! Казват на децата ни, че тревата е по-зелена от другата страна на оградата? Че вече не бива да са доволни да живеят по родните си градчета? Ето тук те пеят за дяволската страст към скитничество!

Иглата отново се спусна върху плочата. Когато песента достигна куплета, посветен на това да имаш кола, която не е била побеждавана и никога да не пропускаш момичетата, които срещаш, преподобният Блесет направо танцуваше от бесен гняв.

— Чувате ли го? Не казват ли на нашите младежи да се състезават с колите си по улиците? Не им ли казват да се насладят на безплатни и достъпни наслади на плътта? — той го произнесе така, все едно бе мръсна дума. — Замислете се, хора! Синовете и дъщерите ви са запалени от този боклук, а Сатаната само ни се надсмива! Представете си улиците ни оцветени в червено от кръвта на децата ни в смачкани спортни коли и вашите дъщери — бременни, и синовете ви — полудели за секс! Да не мислите, че такива неща се случват само в големия град? Да не мислите, че тук в Зефир сте в безопасност от принца на мрака? Послушайте още малко от тази тъй наречена музика и ще се убедите колко грешите!

Той пусна иглата да посвири още малко. Звукът не беше особено добър. Мисля, че самият преподобен бе слушал песента поне дузина пъти, съдейки по всички драскотини. Не ми пукаше какви ги плещи — музиката беше за свободата и за щастието, не за размазващи се по улиците коли. Не чувах песента така, както я чуваше преподобния Блесет. За мен тя беше звукът на лятото, на резен от рая, свален на земята — за него беше пълна с димяща сяра и смеха на дявола. Не можех да не се запитам как Божи човек като него може да чува гласа на Сатаната във всяка дума. Не беше ли Господ да управлява всичко, както ни учеше Библията? Ако беше, то тогава защо преподобният Блесет толкова се плашеше от дявола?

— Сластен боклук! — изрева той за онази част, където „Бийч Бойс“ пееха да не оставяш най-хубавото си момиче у дома в събота вечер. — Секс мръсотии! Бог да помага на дъщерите ни!

Татко се наведе към мама и прошепна:

— Този човек е луд като еднокрак жабок!

Докато песента свиреше, преподобният Блесет беснееше за неуважението към закона и за разрухата в семейството, за греха на Ева и за змията в Райската градина. Плюеше лиги и пръскаше пот, а лицето му бе станало толкова червено, че се притесних да не експлодира по шевовете.

— „Бийч Бойс“! — изсъска с поредната доза зловещо презрение. — Знаете ли кои са те? Те са скитници, които няма да познаят честната работа, дори ако им връчите лопата и им платите петдесет долара! Те се излежават по цял ден там в Калифорния и се съвкупяват в пясъка като диви зверове! И това ли е, което слушат нашите младежи денем и нощем? Бог да помага на този свят!

— Амин! — извика някой. Тълпата започваше да се вживява.

— Амин, братко! — разнесе се и още нечий глас.

— Още нищо не сте чули, приятели! — извика преподобния Блесет.

Той вдигна иглата, положи разперената си длан на плочата, за да й попречи да се върти и потърси нужната пътечка на диска, докато зъбчатките на грамофона виеха в знак на протест.

— Чуйте това! — свещеникът изключи предавките и спусна иглата, а с другата си ръка завъртя плочата на обратно.

Онова, което се разнесе като бавно стенание, беше: Дааааааааалаааааааамааааааииииаааагоооооооооокаааааа.

— Чухте ли, чухте ли! — очите на преподобния горяха триумфално, той беше отключил загадката в сърцето на песента. — Дяволът е моя ягодка! Това казват те! Ясно като камбана! Те пеят песен в хвала на Сатаната и дори не ги е грижа кой го знае! И това чудо се разнася по радиовълните над цялата страна, точно в тази минута! Свирят го на децата ни и те дори не знаят какво чуват, докато не стане твърде късно и няма път назад! Това е планът на дявола да заграби душите ни!

— Мисля, че са казвали същото нещо и за чарлстона — сподели татко с мама, но неговият глас бе самотно жужене в благоговеещия хор от „Амин!“

Така се върти светът: хората искат да вярват в най-доброто, но винаги са готови да се боят от най-лошото. Ако собственото ви съзнание ви кара да търсите определени задни помисли, то можете да чуете дяволът да говори и в най-невинните писани някога песни. Тези, които казват нещо съществено за света и за хората в него — хора, които се борят с грехове и проблеми точно като нас самите — са специално прокълнати, понеже за мнозина истината е болезнено нещо. Седях в църквата и слушах свещеника да беснее и да крещи, и гледах как лицето му се зачервява и очите му засияват, а от устата му пръска слюнката. Видях, как един ужасен човек прехвърля горещите въглени на ужаса на паството си. Той местеше иглата и ни пусна още няколко откъса с въртене назад, които според мен прозвучаха като бръщолевене, но за него съдържаха сатанински послания. Хрумна ми, че сигурно е прекарал ужасно много време, прегърбен над този грамофон, стържейки с иглата напред-назад в търсене на зли мисли. Не бях сигурен дали се опитва да защити хората или по-скоро да ги направлява. В последната област постигаше големи успехи — скоро успя да накара всички да крещят „Амин!“ със същата страст, с която мажоретките от гимназия „Адамс Вали“ викат за тъчдауни. Татко просто клатеше глава и скръсти ръце, а не съм убеден, че и мама знаеше какво да прави с цялото това вълнение.

След това, когато потта вече капеше от брадичката му, а погледът му бе напълно налудничав, преподобният Блесет обяви:

— А сега ще накараме дявола да танцува на собствената си музика, нали?

Той отвори с трясък дървеното сандъче и от него изскочи нещо, което бе живо и се съпротивляваше. „Бийч Бойс“ продължиха да напяват, а преподобният Блесет сграбчи една каишка и накара тварта в другия й край да започне да танцува лудо в тон с музиката.

Зверчето се оказа дребна маймунка-паяк, сякаш сглобена само от дългурести ръчички и крачета, с личице, което плюеше от гняв, докато свещеникът я дърпаше на верижката й насам и натам.

— Танцувай, Луцифер! — крещеше преподобният, а гласът му надвикваше дори греховните калифорнийци. — Танцувай, това е твоята музика!

Луцифер, който бе прекарал в онова ми ти сандъче Бог знае колко време, изобщо не изглеждаше очарован. Той съскаше и щракаше със зъби, а опашката му се усукваше като пухкав сив камшик. Преподобният Блесет въртеше маймунчето насам и натам на края на каишката му, и продължаваше да крещи:

— Танцувай, Луцифер! Стани и танцувай!

Някои от присъстващите станаха и започнаха да пляскат и да се гърчат в прохода между пейките. Жена, чийто стомах беше голям като възглавница на диван, се изправи на крака като дървесни трупи и се заолюлява наоколо, плачейки и призовавайки Иисуса, все едно Той беше изгубено кученце.

— Танцувай, Луцифер! — вресна преподобният.

Имах чувството, че скоро ще започне да върти горката маймунка в кръг над главата си, като заешко краче на верижка на ключодържател. Някакъв мъж на реда пред нас разпери ръце и започна да крещи името на Господа и „слава тебе“ и „сполети развратниците“, а аз се хванах, че съм се втренчил в изгорелия му от слънцето врат и се опитвам да видя къде е X-образният прорез на извънземните.

Църквата се беше превърнала в лудница. Татко посегна да хване мама за ръката и заяви:

— Махаме се оттук!

Хората се въртяха и подскачаха в идиотски екстаз, а през целия си живот бях мислил, че баптистите не могат да танцуват!

Музиката гърмеше с все сила, а преподобният Блесет разтърси жестоко маймунката:

— Танцувай, Луцифер! — нареди. — Покажи им какво те изпълва!

И — внезапно — Луцифер стори точно това.

Маймунката изпищя — очевидно й беше дошло до гуша от тръскането и дърпането. Скочи към главата на преподобния. Паякоподобните й ръце и крака се обвиха около черепа му и преподобният Блесет изпищя от ужас, когато Луцифер заби острите си малки зъби в дясното му ухо. В същото време маймуната показа съвсем точно какво го изпълва, тъй като от задния й край блъвна струя смрадлива, кафява като какао течност, която плисна върху белия костюм на пастора. Беше гледка, която незабавно сложи край на всички екстази и бръщолевене на езици83. Преподобният се олюляваше наоколо, опитвайки се да свали маймуната от главата си, а червата на Луцифер шареха костюма му с течнокафяви шарки. Жената с възглавничестия корем изпищя. Няколко от мъжете на предния ред хукнаха да помагат на преподобния, чието ухо бе разкъсано на парчета. Докато посягаха към борещия се свещеник и дъвчещата го маймуна, Луцифер внезапно извърна глава и видя напъващите се да го сграбчат ръце. Между зъбите му висеше парче окървавена плът. Отпусна хватката си върху черепа на преподобния Блесет и с пронизителен писък скочи над главите на мъжете, които се разкрещяха и приклекнаха, тъй като върху тях шурна нова порция кафяв сос. Каишката се изтръгна от ръката на свещеника и Луцифер бе свободен.

Досущ като отвратителния си адаш, маймуната скачаше от човек на човек, щракаше със зъби към ушите им и изпръскваше дрехите им. Не знам какво му е давал да яде преподобният, но явно никак не е подхождало на стомаха на Луцифер. Мама изпищя и татко се приведе, когато тварта скочи покрай нас, на косъм се разминахме със струята нечистотии. Луцифер скочи от ръба на пюпитъра, завъртя се на канделабъра и след това кацна върху жена със синя шапка, където натори изкуствен карамфил. Миг по-късно отново бе в движение — лапи, нокти и опашка като бич, щракащи зъби, писъци и струя. Миризмата на гнили банани можеше да повали човек. Смел християнски войник посегна да сграбчи каишката, но за усилията си получи кафяви пръски по лицето. Маймунчето издаде досущ подобен на смях звук, щом, временно заслепен, мъжът се олюля назад, а собствената му съпруга избяга от него. Луцифер впи зъби в носа на една жена, украси с кафява течност косата на някакъв юноша и скачаше от ред на ред като демонична версия на Фред Астер84.

— Хванете го! — крещеше преподобният Блесет, хванал се за кървящото си ухо. — Хванете проклетата твар!

Един от мъжете успя да сграбчи Луцифер, но след миг си дръпна ръката, украсена с дупка на пръста. Маймуната беше бърза и зла като адско изчадие. Почти всички присъстващи бяха твърде заети да отскачат от пръскащата струя, за да си мислят за лов на дявола. Аз лежах по корем на пейката, а татко и мама бяха приклекнали на пътеката. Преподобният Блесет крещеше:

— Вратите! Някой да затвори вратите!

Идеята беше добра, но дойде твърде късно. Луцифер вече се бе насочил към вечерния полъх от изхода, а подобните му на мъниста очички сияеха от наслада. Зад себе си оставяше подписа си по стените.

Преподобният изрева:

— Спрете го!

Маймунчето обаче изтанцува по рамото на някакъв мирянин, гмурна се като плувец от главата на една жена и с писък на триумф се шмугна между отворените врати и изчезна в нощта.

Няколко души изтичаха след него. Всички останали си поеха облекчено дъх, макар че въздухът не беше много годен за дишане. Татко помогна на мама да се изправи и след това на други двама мъже — да вдигнат дебелата дама, която беше припаднала и се бе срутила като посечен дъб.

— Всички да запазят спокойствие! — призова свещеникът. — Всичко е наред вече! Всичко е наред!

Чудех се как може да твърди такова нещо, когато половината му ухо е отхапано, а белият му костюм е залят с маймунски фъшкии.

Напълно забравена остана греховната песен, която се бяхме събрали да чуем. В момента тя изглеждаше незначителна. Хората започваха да преодоляват шока си и мястото му замести унижението. Някой извика на преподобния Блесет, че не е трябвало да пуска на свобода маймунката, друг каза, че първата му работа заранта ще е да прати сметката си от химическото. Жената с ухапания нос се разквича, че ще съди свещеника. Гласовете се надигаха и множаха, и видях как преподобният Блесет се спихва под натиска им и как те изсмукват силата от него. Изглеждаше объркан и нещастен, точно като всички останали.

Мъжете, които преследваха Луцифер се върнаха, запотени и останали без дъх. Маймуната се качила на едно дърво и изчезнала, казаха те. Предположиха, че все ще се появи отнякъде, когато се съмне. На светло биха могли да го хванат с мрежа например.

Хората да се опитват да пленят Луцифер, вместо той да се мъчи да плени тях. Това ми се стори странно и забавно едновременно, но татко изрази на глас същността на тази мисъл:

— Мечтайте си!

Преподобният Блесет седна на подиума. Докато паството го напускаше, той остана там неподвижен, в смрадливия си костюм, със сведен към ръцете си поглед. На грамофона иглата цъкаше… цъкаше… цъкаше…

Прибрахме се вкъщи в задушната лятна вечер. Улиците бяха тихи, но ни съпровождаше симфонията на пеещите в короните на дърветата насекоми. Не можех да не си помисля, че Луцифер ни наблюдава от някое от тези дървета. Сега, когато се бе измъкнал на свобода, кой можеше да го върне обратно в кутията му?

Стори ми се, че надушвам отново изгорелия кръст, чиято смрад лъха над родния ми град. Реших, че просто някой готви хотдог на открит огън.

6. Майката на Немо и Седмица с Джейбърд

Лятото продължи нататък, както се случва с летата.

Преподобният Блесет се опита да запази платформата си в движение, но с изключение на неколцина души, които писаха до „Джърнъл“ с настояване песента да бъде забранена за продажби, парата от локомотива на преподобния бе изпусната. Може би имаше нещо общо с дългите, лениви юлски дни — а може би касаеше загадката кой бе запалил онзи кръст в двора на Дамата; или може би хората бяха слушали тази песен със собствените си уши и със собствените си умове. Каквато и да беше причината, жителите на Зефир явно бяха решили, че кампанията на преподобния Блесет е просто въздух под налягане. Тя завърши с трясък, когато кметът Суоп посети къщата му и нареди да спре да плаши хората, като вижда демони, които не са никъде другаде, освен в собствения ум на преподобния.

Що се отнася до Луцифер, поне половин дузина съграждани го бяха виждали да скача из дърветата. Напълно съсипан се оказа един бананов пай, оставен да изстива на прозореца на къщата на сестрите Соня и Катарина Глас, и във всеки друг момент бих казал, че виновни за това са братята Бранлин, но засега те се бяха покрили. Луцифер, от друга страна, припкаше по покривите. Шеф Марчет и неколцина доброволци-пожарникари направиха опит да го хванат с мрежа, но за усилията си получиха само душ от маймунски фъшкии по дрехите. Луцифер очевидно имаше точен прицел и стабилна струя — и отпред, и отзад. Татко каза, че това е доста добър защитен механизъм и се посмя добре, но мама заяви, че й призлява от самата мисъл за маймуна, скитаща на свобода в нашия град.

Денем Луцифер като цяло странеше от хората, но понякога нощем крещеше и пищеше достатъчно силно да събуди и спящите на Поултър Хил. В повече от един случай чувах трясъка на изстрели — някой, вдигнат от сън от шумотевицата на маймуната се опитваше да пробие в нея дупка, но и зверчето не стоеше в очакване да получи куршум. Стрелбата обаче събуждаше всички кучета и лаят им на свой ред изправяше в леглата целия град, ето защо градският съвет на Зефир прокара извънредно нареждане, забраняващо стрелбата в рамките на града от осем вечерта нататък. Скоро след това Луцифер се научи как да удря по кофите за боклук с пръчка, което много обичаше да прави между три и шест заранта. Избягна връзката отровни банани, които кметът Суоп остави за него, срамуваше се да стъпи и в капаните с телена примка. Започна да оставя кафявия си знак на новоизмити коли, а един ден се провеси от дърво и отхапа парче от ухото на г-н Джерард Харгисън, докато пощальонът си вървял по маршрута. Той лично го разказа на баща ми, докато седеше на верандата ни и дърпаше усърдно от пуретата си с пластмасов мундщук. На намаленото на размер ляво ухо на пощальона имаше превръзка.

— Щях да гръмна копелето, ако си носех оръжието! — заяви г-н Харгисън. — Беше голям бързак, признавам му го. Ухапа ме и избяга, и кълна се, че само го мярнах… — той изсумтя и поклати глава. — Що за чудо е това, да не можеш да си вървиш по улицата посред бял ден, без да те напада проклета маймуна!

— Може би ще го хванат съвсем скоро — утеши го татко.

— Може би — г-н Харгисън блъвна син дим и проследи как облачето се разсейва. — Знаеш ли какво си мисля, Том?

— Какво?

— В проклетата маймуна се крие повече, отколкото се вижда с просто око, това си мисля.

— Какво имаш предвид?

— Помисли си само. Как така проклетата маймуна остана тук в Зефир? Защо не отиде в Брутън да предизвиква проблеми?

— Не знам — призна татко. — Не съм мислил за това.

— Сигурен съм, че онази жена има нещо общо с това.

— Коя жена, Джералд?

— Знаеш коя — той врътна глава по посока на Брутън. — Тя. Кралицата там.

— За Дамата ли ми намекваш?

— Аха. Нея. Според мен ще да е оплела някакъв вид заклинание и ни го е наложила, понеже… знаеш… заради проблема.

— Запаленият кръст имаш предвид.

— Ъхъ — г-н Харгисън се премести в сенките, понеже слънцето бе започнало да напича крака му. — Спретнала ни е нейното худу. Направо страхотия е как никой не може да хване проклетата маймуна. Нощем това чудовище пищи като банши пред прозореца на спалнята ми и Линда Лу за малко да получи сърдечен удар!

— Маймуната се измъкна на свобода по вина на преподобния Блесет — напомни му татко. — Дамата няма нищо общо с това.

— И откъде си толкова сигурен, а? — г-н Харгисън тръсна пепелта от цигарата си в тревата и след това пуретата се върна между устните му. — Не знаем какъв вид сили има. Кълна се, вярвам, че Кланът е развил правилната идея. Не ни трябва тази жена наоколо. Тя и нейните петиции.

— Не съм на страната на Клана, Джералд — каза му татко. — Не си падам по изгаряне на кръстове. За мен това си е чиста проява на страх.

Г-н Харгисън изсумтя тихо, а между устните му се измъкна тънка перушинка дим.

— Не знаех, че изобщо имаме активисти на Клана наоколо — сподели. — Но напоследък чувам това-онова.

— Като например?

— О, просто… това-онова. В моята професия човек чува доста празнословия. Има хора в града, които смятат, че Кланът е проявил голяма смелост, като е пратил предупреждение на тая жена. Други пък си мислят, че е време тя да бъде пратена да си върви по пътя, преди да е съсипала града.

— Живее тук от много време. Все още не е съсипала Зефир, нали?

— Поне до последните няколко години си затваряше устата. Сега се опитва да мъти водата. Цветнокожите и белите в един общ плувен басейн! И знаеш ли какво? Кметът Суоп е такъв глупак, че като нищо ще й даде каквото иска!

— Ами — рече татко — времената се менят.

— Мили Боже! — г-н Харгисън се втренчи в него. — Да не взимаш нейната страна, Том?

— Ничия страна не взимам. Казвам просто: не ни трябват армейски кучета и пожарникарски маркучи, нито искаме в Зефир да гърмят бомби. Дните на Бика Конър85 свършиха. Струва ми се, че промяната на времената е неизменна част от напредъка на света — татко сви рамене. — Не може да задържаш бъдещето, Джералд. Това е факт!

— Според мен момчетата от Клана с удоволствие биха поспорили с теб по въпроса.

— Може. Но и техните дни са преброени. Единственото, до което води омразата, е повече омраза.

За момент г-н Харгисън изгуби дар слово. Съзерцаваше покривите на Брутън, но е трудно да се каже какво виждаше. Накрая се изправи, взе си пощенската чанта и я преметна през рамо.

— Едно време беше здравомислещ човек — рече и тръгна към пикапа си.

— Джералд, чакай малко! Върни се, хайде де! — повика го татко, но г-н Харгисън продължи да крачи.

Те двамата бяха завършили един и същи випуск на гимназия „Адамс Вали“ и макар да не бяха близки приятели, бяха изминали заедно един и същ път на младостта. Г-н Харгисън, както ми каза татко, бил куотърбек на футболния отбор и името му било гравирано на сребърна плака на Почетната стена на гимназията.

— Хей, Мечо! — подвикна баща ми, използвайки гимназиалния прякор на съученика си.

Пощальонът обаче хвърли угарката от пуретата си в канавката и подкара камиончето.

Дойде рожденият ми ден. Поканих Дейви Рей, Бен и Джони на сладолед и торта. На тортата имаше дванайсет свещи. И някъде по времето на тортохапването татко сложи подаръка на бюрото в стаята ми.

Джони бе принуден да се прибере вкъщи, преди да намеря подаръка. Главата все още го болеше понякога и му призляваше. Беше ми донесъл две чудесни остриета на стрели от колекцията си. Дейви Рей ми донесе играчка-модел на Мумията, а подаръкът на Бен се оказа торбичка с малки пластмасови динозаври.

Но на бюрото ми, със защипан на ролката чист лист бяла хартия, стоеше сива като боен кораб пишеща машина „Роял“.

Беше доста отрудена. Клавишите бяха изтъркани, а ръчката на барабана беше издраскана отстрани. По-късно научих, че Обществената библиотека в Зефир разпродавала част от старото си оборудване. Клавишът „Е“ заяждаше, а на „Й“ му липсваше точката. Но аз седнах на бюрото си в сгъстяващия се здрач на рождения ми ден, избутах настрани кутията си, пълна с моливи „Тайкондерога“ и, с разтуптяно сърце, щателно напечатах името си на хартията.

Бях навлязъл в технологичната ера.

Съвсем скоро осъзнах, че използването на пишеща машина не е лесна работа. Пръстите ми се бунтуваха. Налагаше се да ги дисциплинирам. Продължавах да се упражнявам много след падането на нощта и мама каза, че ми е време за сън.

КОЖРИ ДЖАТ МАКЕМАОН. ДЕЙВИ РСУ КАЛКАН. ДЖИХИ ЕИЛСЪН. ЛЕН СИЪРС. РЕБЪЛ. СТАПИЬ МОУЗЕС. ДАМТАА. ГРЯЩ КРЪКТ. БРАМКИН. ШАПКА СЪС ЗЕЛЕНО ПЕТРО. ЗЕФЕР. ЗЕФХИР. ЗЕФИР.

Предстоеше ми да измина дълъг път, но усещах възбудата на героите каубои, смелите индианци, войниците, легионите детективи и отрядите чудовища в мен, които копнееха да се родят.

Един следобед, докато яздех Рокет насам-натам и се наслаждавах от парата, която се вдигаше след прокапал дъжд, в крайна сметка се озовах недалеч от къщата, където живееше Немо Кърлис. Той беше отпред — дребно момче, което подмяташе бейзболна топка във въздуха и я ловеше, докато се спускаше надолу. Облегнах Рокет на подпорната му и предложих да си хвърлим някоя топка. Всъщност много ми се искаше отново да видя Немо в действие. Момчето с идеалната ръка, без значение колко крехка изглежда тя, със сигурност беше богопомазано. Скоро окуражавах Немо да хвърля по един чеп на дъба от другата страна на улицата и когато той успя с идеална точност да го цапне с топката и я заклещи във възел от клончета не един, а три поредни пъти, аз бях готов да падна на колене и да го възславям.

Точно тогава предната врата на къщата се отвори с дрънчене на звънчета и на верандата излезе майка му. Видях очите на Немо да трепват иззад очилата, сякаш очакваше да го ударят.

— Немо! — извика майка му с глас, който ми напомни за жилещ стършел. — Казах ти да не хвърляш тази топка, нали? Гледах те през прозореца, млади човече!

Майката на Немо се спусна по стъпалата от верандата и ни приближи като буря. Имаше дълга, тъмнокестенява коса и може би навремето е била хубавица, но сега лицето й бе твърдо и сурово. Тя имаше пронизващи кафяви очи с разстилащи се от ъглите дълбоки бръчки, а дебелият й грим имаше оранжев оттенък. Носеше тесен черен спортен клин, бяла блуза с големи червени точки и на ръцете й бяха нахлузени чифт жълти гумени ръкавици. Устата й беше боядисана в пурпурночервено, което ми се стори странно. Тя беше твърде изтупана да се занимава с домакинска работа.

— Почакай само да научи татко ти! — заплаши.

За какво да научи, почудих се. Та Немо просто играеше навън!

— Не съм падал! — обади се той.

— Но би могъл да паднеш! — отряза майка му. — Знаеш колко си крехък! Ако си счупиш кост, какво ще правим? Кой ще плати сметката? Кълна се, хлопа ти някоя дъска! — тя ме стрелна с поглед като прожектор на затворническа вишка. — А ти кой си?

— Хори ми е прияшел! — рече Немо.

— Приятел. Да бе! — г-жа Кърлис ме огледа от глава до пети. От линията на устата й и по това как сбръчка нос можех да позная, че според нея е вероятно да разнасям проказа. — Кори чий?

— Макенсън — представих се аз.

— Татко ти купува ли си ризи от нас?

— Не, госпожо.

— Приятел — повтори тя и твърдият й поглед се заби в Немо. — Казах ти да не се прегряваш тук навън, нали? Казах ти да не хвърляш тая топка, нали?

— Не съм се прегрял. Прошто…

— Не ме слушаш, а? — прекъсна го майка му. — Боже мили, в това семейство трябва да има някакъв ред! Трябва да има някакви правила! Баща ти го няма по цял ден и когато се прибере, все е похарчил повече пари, отколкото е изкарал, а ти стоиш тук и се опитваш да се нараниш и да ми причиниш още неприятности! — костите сякаш напъваха скованата плът по лицето на майката на Немо, а очите й сияеха ярки със страховит блясък. — Знаеш ли колко си болнав? — поиска да научи тя. — Не знаеш ли, че китките ти могат да се счупят и от лек вятър?

— Добре съм, мамо! — каза Немо. Гласът му бе тих. По опакото на врата му блестеше пот. — Чештно.

— Ще го повтаряш, докато не припаднеш от топлинен удар, нали? И след това ще паднеш и ще си избиеш зъб, и дали таткото на добрия ти приятел ще плати сметката при зъболекаря, а? — тя отново ме изгледа гневно. — В този град никой ли не носи хубави ризи? Ама наистина никой ли не облича хубави, шити по поръчка ризи?

— Не, госпожо — наложи се да призная честно. — Не мисля.

— Е, това не е ли просто прекрасно? — тя се ухили, но в гримасата не присъстваше веселие. Усмивката й беше гореща като слънцето и ужасна за гледане. — Не е ли това извънредно цивилизовано, а? — тя сграбчи рамото на Немо с едната си облечена в жълта ръкавица ръка. — Марш в къщата! — каза му. — На часа! — и се зае да го влачи към верандата, а той ме гледаше през рамо с изражение на копнеж и съжаление.

Трябваше да попитам. Просто трябваше.

— Госпожо Кърлис? Защо е станало така, че не позволявате на Немо да играе в Малката лига?

Помислих си, че тя ще се прибере, без да ми отговори. Но внезапно спря точно пред стъпалата на верандата и се обърна, а очите й пламтяха от гняв.

— Какво каза?

— Ами… попитах… защо не позволявате на Немо да играе в Малката лига. Така де… той има идеална ръка…

— Синът ми е крехък, в случай че не го знаеш! Разбираш ли какво значи това? — тя продължи, преди да успея да й кажа, че знам. — Значи, че костите му са чупливи! Значи, че не може да тича и да се боричка като другите момчета! Значи, че не е дивак!

— Да, госпожо, но…

— Немо не е като останалите! Той не е член на племето ти, разбираш ли? Той е културно момче и няма да се унизи да се въргаля в мръсотията като диво животно!

— Аз… просто си мислех, че би му харесало…

— Я ме чуй! — майката на Немо повишаваше глас. — Не ми стой на моравата и да ми разправяш какво е добро или лошо за сина ми! Нали не ти си се притеснявал до смърт, когато той е бил на три години и за малко да умре от пневмония! И къде беше баща му? Баща му беше на път, опитваше се да продаде достатъчно ризи да ни спаси от фалит! Но загубихме онази къща и хубавата къща със саксиите на прозорците, загубихме онази къща! И дали някой ни помогна? Дали някой от онези църкволюбиви хора ни помогна? Нито един! Така че изгубихме онази къща, където в задния двор е погребано хубавото ми кученце! — лицето й сякаш се разчупи за миг, и зад суровата маска на гнева съзрях сърцераздирателен страх и тъга. Но хватката й не отпусна рамото на Немо нито за миг. Маската се слепи отново и г-жа Кърлис изсумтя. — О, знам аз какво момче си! Виждала съм много като теб, във всеки град, в който сме живели! Ти искаш само да нараниш сина ми и да му се подиграваш зад гърба! Искаш да го видиш да падне и да си одере коленете, и да чуеш фъфленето му, понеже смяташ, че е забавно! Е, иди си избери да се заяждаш с някой друг, понеже синът ми няма да има нищо общо с теб!

— Нямам намерение да…

— Влизай в къщата! — викна тя на Немо, докато го дърпаше по стъпалата.

— Трябва да тръгвам! — оправда се момчето, опитвайки се отчаяно да запази достойнството си. — Шъшалявам!

Комарникът се хлопна зад тях. С тежко и окончателно щракване се затвори и външната врата.

Птичките пееха, глупави в щастието си. Стоях на зелената трева, сянката ми бе като дълга следа от изгорено. Видях щорите на предния прозорец да се затварят. Нямаше какво повече да се каже, нито да се направи. Обърнах се, отидох при Рокет и завъртях педалите към къщи.

По време на това пътуване към дома, докато въздухът с аромат на лято ме удряше в лицето и мушиците кръжаха във вихъра на преминаването ми, осъзнах, че затворите не са непременно сгради от сив камък, обградени с вишки и бодлива тел. Някои са къщи, чиито затворени щори не пропускат нито един слънчев лъч. Някои затвори са клетки от крехки кости и решетките им са направени от червени точки върху плат. Всъщност човек не може да познае дали дадено нещо е затвор, докато не съзре какво е сграбчено и оковано вътре. Мислех си за това, когато Рокет внезапно се отклони настрани, подминавайки на косъм Върнън Такстър, който крачеше по тротоара. Предположих, че дори златното око на Рокет е мигнало при гледката на разхождащия се под слънцето Върнън.

Юли отмина като летен сън. Прекарах дните му като правех, както казваха в нашия град „едно голямо нищо“. Джони Уилсън оздравяваше, а призляванията му се разредиха, така че му позволиха да се присъедини към нас с Бен и Дейви Рей в приключенията ни из града. И все пак трябваше да я кара полека, понеже д-р Париш беше казал на родителите на Джони, че травми на главата трябва да се следят дълго време. И самият ни приятел беше тих и затворен както винаги, но забелязах, че е намалил темпото. Винаги се влачеше зад нас с колелото си, по-бавен дори от дебелака Бен. Изглеждаше по-възрастен от деня, в който братята Бранлин го бяха пребили до припадък; сега изглеждаше дистанциран от нас по начин, който е трудно да се обясни. Мисля, че беше, понеже е вкусил горчивия плод на болката и от него се е олющила част от магическото безгрижно възприятие, което разделя децата от възрастните, то е изчезнало завинаги, без значение колко старателно се опитва приятелят ни да го преследва с колелото си. На тази ранна възраст Джони бе погледнал в тъмната дупка на смъртта и бе видял — по-ясно, отколкото някой от нас някога би успял, — че някой ден няма да хвърля сянка под лятното слънце.

Говорехме за смъртта, докато седяхме в прохладния ветрец от ледената къща и слушахме тежкото дишане на охлаждащите машини вътре. Разговорът ни започна с това, че Дейви Рей сподели, че баща му е сгазил котка предишния ден и когато се прибрали у дома, част от вътрешностите й били залепнали за предната гума. Кучетата и котките, съгласихме се, си имаха собствени видове рай. Дали в такъв случай имаха и ад, питахме се ние. Не, реши Бен, понеже те не съгрешават. Да, но какво става, ако някое куче полудее и убие човек, и се наложи да го приспят, попита Дейви Рей. Това няма ли да е достоен за ада грях? За отговор на тези въпроси, разбира се, разполагахме само с още въпроси.

— Понякога — каза Джони, облегнал гръб на едно дърво — вадя стрелите си и ги гледам, и се чудя кой ги е направил. Чудя се дали призраците на майсторите им са още наоколо, търсят къде е паднала стрелата.

— Не! — смръщи се Бен. — Няма такова нещо като призраци! Нали, Кори?

Свих рамене. Не бях разказвал на момчетата за Среднощната Мона. Те не бяха повярвали, че съм ръчнал метла в глътката на Стария Мойсей, как щяха да повярват в призрачни кола и шофьор?

— Татко казва, че Снегопад е призрак — вметна Дейви. — Казва, че никой не може да го улучи, понеже е вече мъртъв!

— Няма такова нещо като призраци — възрази Бен. — И Снегопад не съществува!

— Съществува! — Дейви беше готов да защитава суеверията на баща си. — Татко казва, че дядо го видял веднъж, когато бил малко дете! А тъкмо миналата година тате рече и че един тип от хартиената мелница познава човек, който го е виждал! Каза, че стоял ей тъй на, пред него в гората, голям като няма да повярваш! Ловецът стрелял по него, но още преди куршумът да стигне до него, Снегопад вече препускал и след това изчезнал!

— Няма. Такова. Нещо — натърти Бен.

— Има!

— Няма.

— Има!

— Няма!

Спорът в този му вид можеше да продължи целия следобед. Вдигнах една борова шишарка и цапнах с нея Бен в корема, а след като той нададе унизителен вой, всички се разсмяха. Снегопад беше надеждата и загадката на братството на ловците в Зефир. В гъстите гори между Зефир и Юниън Таун, разказваше легендата, живее огромен бял елен с рога толкова големи и разклонени, че можеш да се люлееш на тях като на клоните на дърво. Снегопад биваше забелязан поне по веднъж на ловен сезон от някой ловец, който се кълнеше, че сръндакът скочил във въздуха и изчезнал в преплетения листак на кралството си. Когато мъжете с пушки тръгнеха да проследяват Снегопад, те неизменно се връщаха с разкази за следи от огромни копита и белези по дърветата, където еленът е търкал рогата си, но белият звяр не можеше да бъде уловен. Мислех си, че ако подобен голям бял елен наистина обитава мрачните гори, никой ловец всъщност не би искал да стреля по него, понеже Снегопад бе за тях символ на всичко загадъчно и недостижимо в живота. Снегопад бе онова, което се намира отвъд гъстите гори, на следващата боядисана от есента полянка. Беше символ на вечната младост, връзката между дядо, баща и син, големите очаквания за бъдния улов, дивата природа, която не може да бъде укротена… Татко не беше ловец, тъй че не се вживявах в легендата за Снегопад като Дейви Рей, чийто баща вадеше ремингтъна си при първите хладни утрини на ловния сезон.

— Татко ще ме вземе с него тази година — заяви приятелят ни. — Обеща ми. Така че ще ви излезе смехът през зъбите, когато донесем от гората Снегопад!

Съмнявах се, че ако Дейви Рей и баща му видят белия елен, някой от тях двамата ще дръпне спусъка. Дейви имаше детски размер пушка, с която понякога стреляше по катерици, но никога не бе убивал животно.

Бен подъвка тревичка и подложи гърлото си на бриза от ледената къща.

— Едно нещо съм сигурен, че искам да науча — каза. — Кой е онзи мъртвец, дето е на дъното на Саксън Лейк.

Придърпах колене към гърдите си и се загледах в двата гарвана, кръжащи над нас.

— Не е ли странно? — попита ме Бен. — Че твоят татко е видял оня тип да потъва, а сега оня е там долу в колата си и обраства с мъх, а костенурките го гризкат?

— Не знам — отвърнах.

— Мислиш за него, нали? Имам предвид, че си бил там.

— Аха. Сещам се от време на време.

Не му казах, че надали минава и ден без да мисля за колата, ускоряваща пред млекарския камион или как татко скача във водата, или за силуета, който бях видял да стои в гората, а също и за мъжа със зеленото перо на шапката и нож в ръката.

— Сигурно е страховито — рече Дейви Рей. — Как тъй никой не го познава тоя тип? Как тъй на никого не му липсва?

— Ами сигурно не е бил местен — обади се Джони.

— Шерифът го е взел предвид — казах. — Обаждал се е насам-натам.

— Аха — съгласи се и Бен, — но не се е обадил навсякъде, нали? Не е звънял в Калифорния или в Аляска?

— Че какво ще прави някой си от Калифорния или от Аляска тук в Зефир, малоумнико? — предизвика го Дейви Рей.

— Че какво пък му пречи? Не знаеш всичко за всичко, умник такъв!

— Не, ама мога да разпознавам малоумниците от пръв поглед.

Бен се канеше да изстреля пиперлив отговор, но Джони каза:

— Може да е бил шпионин!

Това върза езика на пухкавия ни приятел.

— Шпионин ли? — изумих се. — Та наоколо няма нищо, което да става за шпиониране!

— Напротив, има. Военновъздушната база „Робинс“. — Джони систематично започна да пука кокалчетата си. — Може да е бил руски шпионин. Може да е гледал как самолетите пускат бомби или пък там на базата правят някви опити, за които не се полага да знае никой!

Смълчахме се. Руски шпионин, убит в Зефир. От самата мисъл всички ни полазиха сладки тръпки.

— Е, кой го е убил тогава? — попита Дейви Рей. — Друг шпионин?

— Може би — Джони се замисли за момент, леко наклонил глава на една страна. Клепачът на лявото му око започна леко да подскача, още една последица от нараняването. — Или пък онзи тип на дъното на езерото е бил американски контрашпионин, а руският шпионин го е убил, понеже мъртвецът го е разкрил.

— Да бе! — разсмя се Бен. — Сега пък значи някой от района може да е руски шпионин?

— Защо не?

Бен спря да се смее.

Джони ме погледна.

— Татко ти казва, че мъртвецът е бил чисто гол, нали?

Кимнах.

— Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Понеже — обясни Джони — убиецът му е бил достатъчно умен да свали дрехите на мъртвеца, така че нищо да не изплува на повърхността. И убиецът непременно трябва да е някой местен, понеже знае колко е дълбоко езерото. А мъртвецът също е знаел някаква тайна.

— Тайна ли? — Дейви Рей беше наострил уши. — Каква?

— Нямам представа каква точно — отвърна Джони. — Но определено е тайна… — тъмните му индиански очи се върнаха върху мен. — Не каза ли татко ти, че човекът бил пребит, все едно някой наистина хубаво го е обработил? Защо този, който го е убил, първо го е премазал от бой?

— Защо? — повторих въпроса.

— Защото убиецът се е опитвал да го накара да говори, ето защо. Също като във филмите, когато лошият върже добрия герой за стол и се опитва да научи секретния код.

— Какъв секретен код? — полюбопитства Дейви Рей.

— Това беше просто пример — обясни Джони. — Но ми се струва, че ако човек ще убива някого, няма да го смаже от бой безпричинно.

— Аха, може би пък мъртвецът просто е бил бит до смърт? — предположи Бен.

— Не — отвърнах. — Около шията му е била стегната тел, с която са го удушили. Ако е бил пребит до смърт, защо ще го и душат?

— Човече! — Бен изскубна тревичка и я задъвка. Над главите ни двата гарвана крещяха и пляскаха с криле. — Убиец точно тук в Зефир! Може би дори руски шпионин! — Той внезапно спря да дъвче и, когато през ума му нова мисъл се стрелна като светкавица, додаде: — Хей, а какво го спира да убие пак?

Реших, че вече е време. Прочистих гърлото си и започнах да разказвам на приятелите си за силуета, който бях видял, за зеленото перо и за човека с шапката със зелено перо.

— Не видях лицето му — обясних, — но зърнах шапката му и перото и го видях да вади нож от джоба си. Според мен се канеше да се промъкне иззад баща ми и да го наръга. Може би дори се е опитал, но е стигнал до извода, че няма да успее да се изплъзне. Може да се е ядосал, понеже татко е видял колата да потъва и е казал на шериф Еймъри за нея. Може би дори ме е видял, че го гледам. Но не можах да видя лицето му. Дори отчасти.

Когато свърших, приятелите ми мълчаха няколко секунди. След това Бен се обади:

— И как така не си ни споменал за това преди? Не си ли искал да знаем?

— Канех се да ви кажа, но после стана това със Стария Мойсей…

— Не започвай с тая щуротия отново! — предупреди Дейви Рей.

— Не знам кой е човекът със зеленото перо на шапката — казах. — Може да е всеки. Дори… някой, когото познаваме наистина добре, някой, за когото не предполагаме, че е способен на такова нещо. Татко казва, че няма как да опознаеш хората от край до край и че всеки си има тайна страна, за която другите не знаят. Така че може да е всеки!

Приятелите ми, възбудени от тази нова информация, се хвърлиха страстно в ролите на детективи. Споразумяха се да се оглеждаме за човека с шапката със зелено перо, но се споразумяхме също така и да пазим това сведение в тайна и да не го разказваме на родителите си, да не би да се окаже, че някой от тях го сподели с убиеца, без да знае. Стана ми по-добре, задето съм се облекчил от този товар, но все още бях притеснен. Кой беше човекът, за когото г-н Долар сподели, че е бил убит от Дони Блейлок? И какво беше значението на свиренето на пиано в съня, за който бе разказала Дамата на мама? Татко отказваше да посети Дамата, а аз все още го чувах понякога да вика насън. Така че знаех, че макар грозната зора да е останала зад нас, споменът за събитието — и за човека, прикован с белезници за волана — го преследваше. Ако татко ходеше да се разхожда около Саксън Лейк, то не го споделяше с мен, но подозирах, че всъщност го прави доста често, понеже редовно следобед остъргваше на стъпалата на верандата червена кал.

Август ни връхлетя, яхнал вълна от адска жега. Една сутрин се събудих с мисълта, че след няколко дни предстои да прекарам седмица с дядко Джейбърд, и незабавно дръпнах чаршафа над главата си.

Но нямаше как да върна часовника назад. Чудовищата на стените не можеха да ми помогнат. Всяко лято отивах за по една седмица при дядко Джейбърд и баба Сара, все едно дали исках или не. Дядко Джейбърд го изискваше, и макар че прекарвах няколко уикенда през годината с деди Остин и нана Алис, посещението при дядко представляваше един безкраен куп от трескави странности.

Тази година обаче твърдо възнамерявах да сключа сделка с родителите ми. Ако се наложеше да отида на онази ферма, където дядко Джейбърд ми издърпваше завивките в пет заранта и ме пращаше да кося тревата в шест, поне можех да прекарам и цяла нощ на истински лагер в гората с Дейви Рей, Бен и Джони. Татко каза, че ще си помисли по въпроса и това бе най-доброто, на което можех да се надявам. Стана така, че си взех довиждане с Ребъл, татко и мама ме изкараха от Зефир и ме отведоха на село, куфарът ми се возеше отзад в пикапа и татко зави по неравен черен път, който водеше покрай царевично поле към къщата на дядо и баба.

Баба Сара беше сладка жена, в това нямаше съмнение. Представях си, че Дърдоркото като млад е бил нехранимайко, пълен с енергия и живот и земен чар. Всяка година обаче гайките му се разхлабваха с още половин оборот. Татко си го казваше от раз: Джейбърд беше луд. Мама твърдеше, че е „ексцентрик“. Аз пък заявявам, че беше тъп, зъл човек, който смяташе, че светът се върти около него, но трябва да кажа и следното — ако не беше Дърдоркото, никога не бих написал първия си разказ.

Не съм виждал дядко да извършва милостиво действие. Не съм го чувал да хвали жената или сина си. И когато се намирах близо до него, никога не съм усещал, че представлявам нещо повече от — за щастие временна — собственост. Настроенията му бяха променливи като лицата на луната. Но беше роден разказвач, и когато съсредоточеше ума си върху разкази за обладани от духове къщи, обладани от демони плашила, индиански гробища и кучета-призраци, човек нямаше друг избор, освен доброволно да го последва, накъдето го е повел.

Зловещото, може да се каже, беше негова територия. Дядко беше умен за задгробното и глупав за реалното, и така и не бе успял да продължи след четвърти клас86. Понякога се чудех как баща ми е станал такъв човек, какъвто е, след като е живял седемнайсет години в странната сянка на Дърдоркото. Както казах обаче, дядко ми не беше започнал съществено да полудява чак до времето на моето раждане и, предполагам, в майчината страна на семейството ми е имало ген на здрав разум. Така че не знаех предварително какво точно предстои да се случи в седмицата на мъченията, но бях сигурен, че ми предстои вихрено изживяване.

Къщата беше удобна, но в същото време не представляваше нищо особено. Парцелът около нея, с изключение на закърняло царевично поле, градина и малки парцели с трева представляваше предимно гора; там именно дебнеше плячката си Дърдоркото. Баба Сара искрено се радваше да ни види, когато дойдохме и тя ни вкара всички в предната стая, където електрическите вентилатори размърдваха жегата. След това се появи и Дърдоркото, облечен в гащеризон и помъкнал със себе си голям стъклен буркан, пълен със златиста течност, която обяви за чай от орлови нокти. Беше приготвил стъклени чаши за всички ни.

— Вари се от две седмици — каза. — Оставили сме го да отлежи, нали се сещате… Опитайте!

Трябва да призная, чаят беше невероятен. Всички, с изключение на Дърдоркото, поискаха и втора чаша. Може би той знаеше колко е силна отварата. След дванайсет часа щях да седя в тоалетната с усещането, че вътрешностите ми изтичат навън, а у дома татко и мама щяха да са в същото ужасно състояние. Баба Сара, която несъмнено отдавна бе привикнала с подобни питиета, проспа като пън целия отвратителен епизод, с изключение на това, че някъде в мъртвите нощни часове издаде насън висок, пищящ врясък на банши — звук, от който с гаранция ти настръхва косата.

Както и да е, настъпи моментът мама и татко да потеглят към Зефир. Усетих как се спихвам и сигурно съм изглеждал като ритнато кученце, понеже мама ме прегърна на верандата и каза:

— Ще се справиш. Обади ми се довечера, ясно?

— Непременно — заклех се и проследих как се отдалечават с пикапа. Прахът улегна над кафявите царевични стебла. Само една седмица, казах си. Една седмица не е толкова страшна.

— Хей, Кори! — обади се Дърдоркото откъм своето люлеещо се кресло. Хилеше се, което беше лош знак. — Приготвил съм ти един виц! Три струни87 влизат в бар. Първата струна казва „Дай ми едно поркане!“ Барманът поклаща глава и отвръща: „Не сервираме на струни тука, махай се!“ Втората струна си опитва късмета. „Сипи едно!“ Барманът отвръща „Нали ти казах, че не сервираме на струни тука, обирай си крушите!“ След това и третата струна, която също е жадна като дявол, та и тя ще пробва. „Сипи едно!“, вика. Барманът я поглежда с присвити очи и отвръща: „И ти си струна, мътните те взели, нали?“ Струната се изпъчва хубаво и вика: „Да, ама не позна!“

Дърдоркото избухна смях, а аз просто си стоях и го гледах.

— Схвана ли, момче? Схвана ли? Май не, а? — дядко се намръщи, приключил с вица. Изръмжа: — Да му се не види, чувството ти за хумор е отвратително като на баща ти!

Една седмица. О, Боже!

Имаше две теми, на които Дърдоркото можеше да говори с часове: оцеляването си по време на Депресията, когато се е хващал на всякаква работа — например полировчик на ковчези, железопътен стрелочник и карнавален черноработник, — а също и за успеха му сред жените като млад, който, според него, бил толкова голям, че и Валентино можел да позеленее. Може би щях да го сметна за голямата работа, ако поне знаех кой е Валентино88. Всеки път, когато ние с Дърдоркото бяхме достатъчно далеч от ухото на баба ми, той се впускаше в история за „Едит, свещеническата дъщеря от Тупело“ или „Нанси, племенницата на кондуктора от Нашвил“ или „онова момиче със заешките зъби, дето се въртеше наоколо и гризеше захаросани ябълки“. Разтягаше локуми за „парчето“ си и за това как момичетата се палели от него. Разправяше, че било имало и ревниви приятели и съпрузи, които го преследвали, но той винаги се измъквал, все едно каква примка се стягала около врата му. Веднъж, каза ми, висял от долната страна на железопътна дрезина, спряла над стофутово ждрело, докато двама мъже с карабини били стъпили точно над него и обсъждали как ще го одерат жив и ще му заковат кожата за някое дърво.

— Там е работата — обясняваше Дърдоркото, дъвчейки жадно тревичка, — че развалях момичетата за останалите мъже. Аха, ние с мойто парченце хубаво си изкарвахме! — след това, неизбежно — в погледа му се появяваше тъга и младият мъж с горящото парче започваше да се размива. — Обзалагам се, че ако днес подмина на улицата някое от ония момичета, няма да я позная. Не, сър. Те ще бъдат старици и няма да позная нито една от тях!

Дядо ми Джейбърд презираше съня. Може би имаше нещо общо със съзнанието, че дните му на тази земя са преброени. Станеше ли пет сутринта, в дъжд или слънце, той издърпваше завивките ми като преминаващо торнадо и гласът му ревваше в ухото ми:

— Ставай, хлапе! Да не мислиш, че ще живееш вечно?

Неизменно промърморвах: „Не, сър!“ и сядах, а старецът отиваше да събуди баба ми да сготви закуска, която можеше да нахрани сержант Рок и повечето от Веселото братство.

Дните, които прекарвах с дядо и баба, не следваха определен режим, след като веднъж закуската е била изгълтана. Напълно възможно беше да ми се връчи градинско гребло и да ми кажат да се хващам за работа, възможно беше и да ме осведомят, че ми предстои да се насладя на разходка до езерото в гората зад къщата. Дядко Джейбърд държеше няколко дузини пилета, три кози — и трите смътно приличаха на него — и по някаква непонятна причина отглеждаше хаплива костенурка на име Мъдрост, която живееше в пълен със зеленясала вода метален варел в задния двор. Наставаше истински ад, когато някоя от козите пъхнеше нос в територията на Мъдрост. Костенурката си я отстояваше твърдо. На фермата на Дърдоркото често цареше лудница — „всички змии и лайна“ беше типичен за него израз, описващ хаотичен момент, като например когато Мъдрост ухапеше жадна коза и тя на свой ред в галоп се врежеше в чистото пране, простряно от баба на въжето, след което се втурваше наоколо, украсена с гирлянд чаршафи и влачейки ги през градината, която току-що е била мината с греблото.

Дърдоркото се гордееше с колекцията си скелети на дребни животни, които старателно бе сглобил с тел. Човек никога не знаеше къде могат да изникнат тези скелети — дядко имаше неприятния навик да ги слага на места, където можеш да посегнеш без да гледаш, като например под възглавницата или в обувката ти. След това като чуеше писъка ти, се смееше като демон. Чувството му за хумор, да го кажем така, беше изкривено. В сряда следобед ми каза, че миналата седмица е намерил гнездо на гърмящи змии под къщата и ги е избил всичките с лопата. Когато тъкмо се канех да заспя нея нощ, вече ужасявайки се от пет заранта, той отвори вратата ми, надникна в тъмното и каза с тих, заплашителен глас:

— Кори? Ако ставаш да пикаеш нощес, внимавай. Тази сутрин баба ти намери прясно свалена кожа на гърмяща змия под леглото. При това с доста голямо кречетало. Хайде, лека!

Той затвори вратата. В пет все още бях буден.

Много по-късно осъзнах, че дядко Джейбърд ме е подготвял така, както човек наточва острие на точиларски камък. Не мисля, че знаеше, че го прави, но така се получи накрая. Да вземем змийската история. Докато лежах в тъмното, пикочният ми мехур полека се раздуваше в корема ми, а въображението ми работеше на пълни обороти. Виждах онази гърмяща змия, навита някъде в стаята, да чака да изскърца дъска, настъпена от бос крак. Можех да различа горските шарки по люспестата й кожа, ужасната й плоска глава с леко разтворени челюсти, а от зъбите й капеше отрова. Виждах мускулите, които бавно се вълнуват по хълбоците й, докато вкусва миризмата ми. Виждах я как се ухилва в мрака, все едно казва: „Мой си, вкусньо!“

Ако съществува училище за въображението, Дърдоркото можеше да му бъде директор. Онази нощ научих за това какво човек може да нарисува достоверно във въображението си — урок, който не бих могъл да получа и в най-скъпия колеж. Беше също и вторичен урок за това да стискаш зъби и да понасяш болката, час след час, и да се проклинаш, задето си изпил онази допълнителна чаша мляко на вечеря.

Нали разбирате, Дърдоркото ме обучаваше добре, макар и да си нямаше понятие, че го прави.

Имаше и други уроци, всичките — ценни. Имаше също и изпити. В петък следобед баба Сара помоли дядо да иде до града и да вземе от бакалията кашон сол за сладолед89. По принцип Дърдоркото не изпълняваше поръчки, но днес се съгласи. Помоли ме да отида с него и баба Сара каза, че колкото по-бързо се върнем, толкова по-бързо ще направи сладолед.

Денят беше чудесен за студено лакомство. Деветдесет градуса90 на сянка и толкова горещо на слънце, че ако кучето побегне, сянката му поляга да си почине. Взехме сладоледената сол, но на обратния път в тромавия стар „Форд“ на Дърдоркото започна нов изпит.

— Джеръм Клейпул живее ей там наблизо — каза дядо. — Той е добро старо приятелче. Искаш ли да наминем да му кажем здрасти?

— Не е ли по-добре да закараме сладоледената сол на…

— Аха, Джеръм е добро приятелче — повтори Дърдоркото, докато завиваше към къщата на приятелчето си.

Шест мили по-късно спря пред разбрицана фермерска къща, в чийто преден двор се търкаляха гниещ диван, желязна лята преса за пране и купчина мухлясващи гуми и ръждиви радиатори. Мисля, че още преди няколко мили бяхме пресекли границата между Зефир и Догпач, минаваща по „Табако Роуд“91. Очевидно обаче Джеръм Клейпул беше популярно приятелче, понеже пред къщата му имаше паркирани и други коли.

— Хайде, Кори! — каза Дърдоркото като отвори вратата си. — Просто ще влезем за една-две минути.

Можех да надуша миризмата на евтини пури още преди да стигнем до верандата. Дърдоркото почука на вратата: туп туп туптуптуп.

— Кой е? — попита отвътре предпазлив глас.

Дядо ми отвърна:

— Кръв и черва — което ме накара да го зяпна с мисълта, че е изгубил колкото малко ум му е останал.

Вратата се отвори на шумни панти и от процепа надникна издължено лице с тъмни, обградени с бръчки очи.

— Кой е той?

— Внучето ми — обясни Дърдоркото и сложи ръка на рамото ми. — Казва се Кори.

— Иисусе, Джей! — рече дългото лице и се намръщи. — Закво влачиш тука дете?

— Няма лошо. Той няма да каже и дума. Нали, Кори?

Хватката на дядо ми се стегна.

Не разбирах какво става, но очевидно това не беше място, на посещението на което баба Сара би се зарадвала. Помислих си за къщата на госпожица Грейс отвъд Саксън Лейк и за момичето на име Лейни, което бе навило срещу мен мокрото си розово езиче.

— Не, сър — отвърнах и хватката се отпусна.

Тайната — каквато и да беше — щеше да бъде опазена.

— На Топчаляка няма да му хареса — заяви мъжът.

— Джеръм, хич не ме е грижа дали Топчаляка ще си завре главата в задника. Ще ме пуснеш ли или не?

— Имаш ли зеленко?

— Дупка ми прогаря — отвърна Дърдоркото и докосна джоба си.

Запънах се, когато той понечи да ме дръпне през прага.

— Баба чака да занесем сладоле…

Дядо ме погледна и дълбоко в очите му мярнах сянка от истинската му природа, като сияние от далечна зейнала фурна. На лицето му бе изписан отчаян глад, подхранван от каквото бе онова, което се намираше в тази къща. Сладоледената сол бе забравена — самият сладолед беше част от съвсем друг свят на шест мили оттук. Дърдоркото отсече:

— Хайде, Кори!

Отстоях позицията си:

— Мисля, че ние трябва да…

— Просто не мисли! — рече дядо и каквото и да бе нещото, което го привличаше към тази къща, то завзе лицето му и на него се изписа злоба. — Прави каквото ти казвам, ясно?

Той ме дръпна силно и аз го последвах с опарено сърце. Г-н Клейпул затвори вратата зад нас и пусна резето. От стая, в която не проникваше слънчев лъч, се носеше цигарен дим. Прозорците бяха заковани с дъски и светеха няколко бледи електрически крушки. Последвахме г-н Клейпул през коридор към задната част на къщата, където той отвори друга врата. Стаята без прозорци, в която влязохме, също бе напластена с дим, а в средата й имаше кръгла маса, където четирима души седяха под гола крушка и играеха карти, със струпани пред себе си чипове за покер и с чаши с кехлибарена течност под ръка.

— Заеби тая работа! — казваше тъкмо един от мъжете и от думите му ме заболяха ушите. — Хич нема да ми блъфираш, господинчо!

— На ти тогава пет долара, г-н Куул! — каза друг играч.

Червен чип удари купчината в средата на масата. Връхче на пура присветна като вулкан в маелстрьом.

— Вдигам ти с пет — каза трети играч с окачена в ръба на тънката като черта уста пура. — Хайде, срещай или си затвар… — видях малките му свински очета да подскачат към мен, след което мъжът плесна картите си на масата с лицето надолу. Кресна: — Хей! Кво прави туй хлапе тука?

Незабавно станах фокус на вниманието.

— Джейбърд, да не си откачил напълно, да те еба? — попита един от другите играчи. — Махай го оттук!

— Той е проверен — отвърна дядо. — От семейството е.

— Не е от моето семейство — мъжът с пурата се наведе напред, а дебелите му плещи оградиха масата. Кафявата му коса бе подрязана по войнишки късо, а на кутрето на дясната ръка носеше диамантен пръстен. Свали пурата от устата си и присви очи като цепки. — Знаеш правилата, Дърдорко! Никой не влиза тук без одобрение!

— Той е наред. Внук ми е.

— Не ми пука, ако ще да е шибаният принц на Англия! Нарушаваш правилата.

— Е, стига де, няма нужда да се ядос…

— Ти си идиот! — изрева мъжът, а устата му се изви, докато изричаше думата. На лицето му блестеше тънък слой пот, бялата му риза беше влажна. На джоба на гърдите, до петно от тютюн, имаше монограм ТБ. Повтори: — Идиот! Да не искаш законът да нахлуе тук с извадено оръжие? Защо просто не му дадеш карта на проклетия шериф, а?

— Кори няма да каже и дума. Той е добро момче.

— Така ли? — малките свински очички се върнаха върху мен. — Глупав ли си като дядо си, синко?

— Не, сър — отвърнах.

Той се засмя. Звукът ми напомни онзи път миналия април, когато Филип Кийнър повърна кашата си в училище. В очите на мъжа нямаше веселие, но устата му бе ухилена.

— Е, ти си малък хитрец, нали?

— Наследил го е от мен, господин Блейлок — каза Дърдоркото.

Осъзнах, че мъжът, който ме мислеше за толкова умен, е самият Топчаляка Блейлок, брат на Дони и Бързака и син на прословутия Пищак. Спомних си храброто твърдение на дядо ми на входа, че Топчаляка може да си завре главата в задника, ако ще; точно сега обаче дядо ми изглеждаше на път да завре там своята.

— Да бе, как ли пък не — каза му Топчаляка, изсмя се отново и погледна към другите играчи, които също се изхилиха като добри малки индианчета, следващи вожда. След това мъжагата спря да се смее и нареди: — Хващай пътя, Джейбърд! Чакаме всеки момент да се появят неколцина големи играчи. Група смехурковци си мислят, че могат да изкарат големи кинти от мене.

Дядо ми си прочисти нервно гърлото. Беше втренчил поглед в чиповете за покер.

— Ами… чудех се… тъй и тъй съм тук, може ли да седна за една-две ръце?

— Взимай си хлапето и обирай крушите — заяви му Топчаляка. — Тук въртя маса за покер, не служба за бебегледачки!

— О, Кори може да почака отвън! — отвърна Дърдоркото. — Той няма против. Нали, хлапе?

— Баба ни прати за сладоледена сол — напомних.

Топчаляка Блейлок се изсмя отново и видях по бузите на дядо ми пурпурно зарево.

— Не ми пука за проклетия сладолед — отряза Дърдоркото, а в очите му сияеха гняв и страдание. — Не ми пука, ако ще да чака до полунощ! Мога да правя каквото си поискам!

— По-добре тичай вкъщи, Дърдорко! — подигра му се един от другите играчи. — Върви да хапнеш сладолед и се пази от неприятности!

— Ти млъкни! — изрева дядо. — Ето! — той бръкна в джоба си, извади двадесетдоларова банкнота и я плесна на масата. — Влизам ли в играта или не?

Направо се задавих. Двадесет долара за риска да играеш покер. Това бяха ужасно много пари. Топчаляка Блейлок дръпна от пурата си в мълчание. Местеше поглед от парите към лицето на дядо ми.

— Двадесет долара — каза — надали ще ти стигнат само да почнеш.

— Имам и още, хич не се притеснявай!

Осъзнах, че Дърдоркото сигурно е ограбил буркана с парите или пък че има таен фонд за игра на покер, скрит от баба. Тя със сигурност не би одобрила страстта му, а Джейбърд явно се бе съгласил да донесе сладоледена сол само заради възможността да дойде тук. Предполагам, че просто беше планирал да намине да види кой играе, но можех да позная, че го тресе треска и че ще играе, ако ще ада да се разтвори или потоп да плисне.

— Вътре ли съм или не?

— Хлапето не може да остане.

— Кори, иди да седнеш в колата — каза дядо. — Ще дойда след няколко минути.

— Но баба си чака…

— Върви както ти казвам, и то незабавно! — кресна ми Дърдоркото.

Топчаляка се втренчи в мен през облак дим. Изражението му казваше: „Виждаш ли какво мога да направя на дядо ти, хлапенце?“

Излязох от къщата. Преди да стигна до вратата, чух звука от придърпването на нов стол към масата. След това излязох на горещата светлина, пъхнах ръце в джобовете си и заподритвах една шишарка по пътя. Чаках. Минаха десет минути. После още десет. Пристигна кола, от която излязоха трима младежи, почукаха на входната врата и бяха приети от г-н Клейпул. Вратата се затвори отново. Дядо ми още го нямаше. Поседях известно време в колата, но жегата беше толкова силна, че потта просмука ризата ми и се наложи да се отлепя от седалката и да изляза отново навън. Повъртях се насам-натам пред къщата и спрях да погледам мравките, които събличаха месото от костите на умрял гълъб. Мина някъде около час. В един момент обаче осъзнах, че дядо ми се отнася към мен като с боклук и че по същия начин се държи и с баба Сара. В мен започна да кипва гняв, събираше се в корема ми като тъпа, пулсираща гореща топка. Взирах се във вратата, опитвайки се със силата на мисълта си да извадя дядо оттам. Вратата си остана затворена.

Осени ме мисъл, шокираща с решителността си: „Да върви по дяволите тогава!“

Взех кутията сладоледена сол и тръгнах пеша.

Първите две мили всичко беше наред. На третата жегата почна да ме догонва. Пот се лееше по лицето ми и имах чувството, че главата ми гори. Пътят се люлееше между стените си от борова гора, подминаха ме само няколко коли, но те се движеха в обратна посока. Паважът почна да пари краката ми през обувките. Исках да поседна в някаква сянка и да си почина, но не го сторих, понеже почивката щеше да е слабост — щеше да е като да си призная, че не е трябвало да се опитвам да измина шест мили на стоградусова горещина под палещото слънце и че е трябвало да остана пред онази къща и да чакам дядо ми да излезе, когато му щукне да го стори. Не. Длъжен бях да продължа да вървя, а за пришките щях да се притеснявам после.

Захванах се да мисля за разказа, който ще напиша за преживяването си. В този разказ момчето щеше да пресича пъклена пустиня с кутия безценни кристали, поверени на неговите грижи. Погледнах нагоре да зяпам ястребите, които се рееха в горещите течения и когато вниманието ми се отклони от това, което правех, стъпих в дупка, изкълчих си глезена и паднах, а кутията със сладоледена сол се скъса.

Почти заплаках.

Почти.

Глезенът ме болеше, но можех да стъпя на него. Това, от което най-много ме заболя беше, че солта за сладолед се бе разсипала по паважа. Дъното на кутията бе скъсано. Събрах солта с ръце, напълних си джобовете и закуцуках по-нататък.

Нямах намерение да спирам. Нямаше да седна в сянката и да се разрева с джобове, от които се сипе сол. Нямаше да оставя дядо да ме победи!

Почти бях отметнал третата миля, когато зад мен изсвири клаксон на кола. Огледах се в очакване да видя „Форд“-а на Джейбърд. Вместо това се оказа понтиак с цвят на мед. Колата забави и през спуснатия надолу прозорец на пътника надникна д-р Къртис Париш.

— Кори? Да те хвърля до някъде?

— Да, сър — приех с благодарност и се качих в колата.

Краката ми бяха изгорели отдолу, глезенът ми се подуваше. Д-р Париш настъпи газта и се понесохме напред.

— При родителите на татко съм в момента — обясних. — Около три мили нагоре по пътя.

— Знам къде живее Джейбърд — докторът вдигна и постави на задната седалка лекарската си чанта, която първоначално се намираше между нас двамата. — Ужасно горещ ден. Откъде си тръгнал пеша?

— Ами аз… — ето ме застанал на кръстопът на съвестта. Избрах да кажа: — Трябваше да изпълня една поръчка на баба.

— О… — докторът замълча за момент. — А какво се изсипва от джоба ти? Пясък?

— Сол — обясних.

— О — повтори той и кимна, сякаш казаното имаше смисъл. — Как е татко ти напоследък? Ситуацията в работата му облекчи ли се?

— Сър?

— Сещаш се. Работата. Когато Том дойде да ме види преди няколко седмици, каза, че толкова го товарели с работа, че имал проблеми със съня. Дадох му хапчета. Сещаш се — стресът може да бъде много силно нещо. Казах на татко ти, че трябва да си вземе почивка.

— О… — този път аз бях този, който кимна, сякаш казаното има смисъл. — Мисля, че е по-добре.

Дадох му хапчета.

Татко не беше споменавал нищо за натоварване в работата или че е ходил при д-р Париш.

Дадох му хапчета.

Взирах се право напред към размотаващия се път. Татко все още се опитваше да избяга от царството на притеснените духове. Осени ме, че е криел част от себе си от мама и мен, точно както Дърдоркото крие треската си за покер от баба ми.

Д-р Париш дойде с мен до входната врата на къщата. Когато баба Сара отвърна на почукването, докторът каза, че ме е намерил да вървя край пътя.

— Къде е дядо ти? — попита ме баба.

Сигурно съм направил болезнена гримаса, понеже след няколко секунди размисъл тя сама отговори на въпроса си:

— Пак се е забъркал в някоя щуротия. Ъхъ. Точно това е направил!

— Кутията със солта се скъса — казах на баба и й показах шепа сол, а косата ми беше мокра от пот.

— Ще вземем нова кутия. Това, което е в джобовете ти, ще запазим за Джейбърд.

Бях в неведение за това, но през следващата седмица всяко едно ядене, което дядо сядаше да хапне, се оказваше така добре посолено, че устата му се изприщваше и солта скърцаше между зъбите му.

— Искате ли да влезете за чаша студена лимонада, доктор Париш?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в кабинета — лицето на доктора се замъгли, притесненията му си проправяха път. — Госпожо Макенсън, познавахте ли Селма Невил?

— Да, познавам я. Не съм я виждала от около месец обаче.

— Тъкмо от нейната къща идвам — каза д-р Париш. — Знаете, че тя се бореше с рака през последната година…

— Не, нищо подобно!

— Е, тя се сражаваше смело, но почина преди около два часа. Искаше да умре у дома, вместо в болница.

— Мили Боже, не знаех дори, че Селма е болна!

— Тя не искаше да се шуми около случая. Никога няма да разбера как успя да издържи да преподава последната година!

Осени ме, че те говорят за г-жа Невил. Моята г-жа Невил. Учителката, която ми бе казала, че трябва да участвам в състезанието за кратък разказ тази година. „Сбогом!“, бе казала тя, когато напусках стаята й в онзи първи летен ден. Не „Ще се видим догодина“ или „До септември!“ а твърдо и окончателно „Сбогом!“ Седнала на бюрото си под слънчевите лъчи, тя сигурно е знаела, че умира и че през септември за нея няма да има нов клас ухилени малки маймунки.

— Реших, че е редно да знаете — додаде д-р Париш. Докосна рамото ми с ръката, която преди два часа бе дръпнала чаршафа над лицето на г-жа Невил. — Пази се, Кори!

Той се обърна и тръгна към понтиака си, а ние с баба го гледахме как се отдалечава.

Чак по-късно Дърдоркото се прибра у дома. Имаше изражението на човек, чийто последен приятел го е изритал отзад и чийто последен Вашингтон92 се е смял, докато се е гмуркал в джоба на друг човек. Дядо се опита да го раздава ядосан, защото „съм избягал и съм му изкарал ангелите“, но преди да успее да се разпали повечко, баба Сара дерайлира влакчето му със зададения съвсем кротко въпрос къде й е сладоледената сол. В крайна сметка Дърдоркото свърши седнал самичък на верандата в сгъстяващия се здрач, около него се вихреха мушици, а лицето му бе удължено и мрачно, и настроението — скапано като омекналото му парченце. Донякъде го съжалявах, честно казано, но Дърдоркото не беше човек, способен да понесе съчувствие. Дори една мила дума от моя страна щеше да го накара да ми се зъби и присмива. Дядо никога не се извиняваше, той никога не грешеше. Ето защо си нямаше и истински спътници, и заради това седеше сам на верандата в компанията на глупави лъскави насекоми, които се вихреха около него като древните му спомени за хубави фермерски щерки.

Една последна случка беляза седмицата с баба и дядо. Не спах добре в петък вечерта. Сънувах, че влизам в класната си стая, в която нямаше никой друг, освен госпожица Невил, седнала зад бюрото си и подреждаща листове. Златна светлина се стелеше по пода, решетката й раираше черната дъска. Плътта на лицето на г-жа Невил се сгърчи. Очите й изглеждаха големи и ярки, като очите на бебе. Тя бе изправила сковано гръб и ме гледаше как стоя на прага между коридора и класната стая.

— Кори? — попита. — Кори Макенсън?

— Да, ’спожо — потвърдих.

— Ела насам! — каза тя.

Така и сторих. Приближих се до бюрото й и видях, че червената ябълка на ръба му се е спаружила.

— Лятото почти приключи — каза госпожица Невил.

Кимнах.

— Ти си по-голям, отколкото преди, нали?

— Имах рожден ден — признах.

— Колко мило — дъхът й, макар и не неприятен, миришеше като започнали полека да гният цветя. — Много момченца са идвали и са си отивали оттук под погледа ми. Видях как някои израстват и пускат корени, а други израстват и се преместват. Годините в живота на момчето отминават толкова бързо, Кори! — Учителката се усмихна бледо. — Момчетата искат да бързат и да станат мъже, а след това идва ден, когато копнеят да бъдат отново момчета. Но ще ти разкрия една тайна, Кори! Искаш ли да я чуеш?

Кимнах.

— Никой — прошепна г-жа Невил — не пораства.

Намръщих се. Що за тайна беше това? Татко и мама бяха възрастни, нали? Също и г-н Долар, шеф Марчет, д-р Париш, преподобния Ловой, Дамата и всички останали над осемнайсет.

— Те може да изглеждат пораснали — продължи учителката ми, — но това е само маска. Просто глината на времето. Мъжете и жените са все още деца дълбоко в сърцата си. Те все тъй биха искали да скачат и да играят, но тежката глина не им позволява. Биха искали да отърсят всяка верига, която светът им е наложил, да свалят часовниците и вратовръзките си, да събуят неделните обувки и да се върнат голи при вира за плуване, поне за един ден. Биха искали да се почувстват свободни и да знаят, че у дома ги чакат мама и татко, които ще се погрижат за всичко и ще ги обичат, без значение какво са сторили. Дори зад лицето на най-злия мъж на света стои изплашено момченце, което се опитва да се пъхне в ъгълче, където не може да бъде наранено… — г-жа Невил остави настрани класните и скръсти ръце на бюрото. — Виждала съм много момчета да израстват в мъже, Кори, и искам да ти кажа само една дума. Помни!

— Да помня ли? Какво да помня?

— Всичко — обясни учителката. — И най-дребните подробности. Не позволявай денят ти да отмине, без в паметта ти да остане поне част от него и съхранявай този спомен като съкровище. Защото е точно такова. Спомените са като сладки врати, Кори. Те са учители и приятели, и възпитатели. Когато гледаш към нещо, недей просто да се вторачвай в него. Виж го. Наистина, истински го виж. Виж го, за да може, когато го описваш, някой друг също да го съзре. Много е лесно да минеш през живота глух, ням и сляп, Кори. Почти всички, които познаваш или с които ще се срещнеш, правят точно така. Те вървят през парад на чудесата и дори не чуват музиката. Но ти можеш да изживееш хиляда живота, ако пожелаеш. Можеш да говориш с хора, които никога не си виждал, в земи, които никога не си посещавал — учителката кимна, загледана в лицето ми. — И ако си добър и имаш късмет, и имаш нещо важно за казване, тогава може и да имаш шанса да живееш дълго след… — тя поспря, премервайки думите си. Накрая каза: — Много дълго.

— И как се предполага да стане всичко това? — попитах.

— Всичко по реда си. Участвай в състезанието за кратък разказ, както ти казах.

— Не съм достатъчно добър.

— Не казвам, че си. Засега. Просто дай най-доброто от себе си и се запиши да участваш. Ще го направиш ли?

Свих рамене:

— Не зная за какво точно да пиша.

— Ще узнаеш — каза г-жа Невил. — Когато се накараш да седиш и да гледаш достатъчно дълго в празен лист хартия, ще се сетиш. И не си мисли за това като за писане. Просто мисли като че разказваш история на приятелите си. Ще опиташ ли поне?

— Ще си помисля — обещах.

— Не мисли твърде дълго — предупреди ме тя. — Понякога мисленето се изпречва на правенето.

— Да, госпожо!

— Е, добре — тя си пое дъх и полека го изпусна. Огледа класната стая и празните чинове с издялкани инициали. — Дадох всичко от себе си — каза тихо — и това е, което мога да сторя. О, мили малки деца с години пред себе си! — погледът й се спря на мен и тя добави: — Свободен си!

Събудих се. Още не се бе съмнало напълно. Един петел се кокошинеше, за да приветства слънцето. В спалнята на възрастните радиото на Дърдоркото бе пуснато, свиреше някаква кънтри станция. Звукът на стоманена китара, отекваща самотна над тъмни мили от гори, поля и пътища, винаги е притежавал силата да счупи сърцето ми на две.

Същия следобед мама и татко дойдоха да ме вземат. Целунах баба Сара за довиждане и стиснах ръката на дядо си. Той вложи малко допълнителен натиск в хватката си. Върнах му го. Познавахме се един друг. След това заедно с родителите си тръгнах към пикапа и открих, че са довели и Ребъл, така че се качих отзад и позволих на краката ми да увиснат през перилото, а кучето се притискаше плътно до мен и дишаше усилено в лицето ми, но аз нямах нищо против.

Баба Сара и Дърдоркото стояха на верандата и махаха за довиждане. Прибрах се у дома, където ми беше мястото.

7. Моята нощ на лагер

Няма нищо по-страховито и възбуждащо от бял лист хартия.

Плаши те, защото оставянето на тъмни следи по тази бяла равнина е занятие самотно, и те възбужда, понеже никой освен теб не знае накъде си поел, а дори и ти не можеш да кажеш къде ще те отведе пътят. Когато седнах с пишещата си машина да натракам онзи разказ за състезанието по писане на зефирския Съвет по изкуствата, бях толкова уплашен, че можах само да напиша името си. Да запариш настойката на разказ лично за себе си и такъв, който знаеш, че ще четат непознати, са две съвършено различни животни. Първото е удобно пони, второто — луд жребец. Трябва да се държиш здраво, за да устискаш на препускането.

Листът хартия се взираше в лицето ми доста дълго време. Накрая реших да пиша за момче, което бяга от малкото си градче, за да види света. Написах две страници, преди да стане ясно, че не влагам душата си в тази приказка. Заех се с разказ за момче, което намира магически фенер на бунището. Той също попадна в коша за боклук. Разказът за кола-призрак вървеше доста добре, докато не удари стената на въображението ми и не избухна в пламъци.

И тъй за пореден път се озовах изправен пред празния лист.

Цикадите цвърчаха в дърветата навън. Ребъл джафкаше по нещо в нощта. Някъде в далечината чух рева на автомобилен двигател. Замислих се за съня си за г-жа Невил и какво беше казала тя: „Не си мисли за това като за писане. Просто мисли като че разказваш история на приятелите си.“

Ами ако…, запитах се аз. Ами ако решах да опиша нещо, което вече се е случило?

Като… за г-н Скъли и зъба на Стария Мойсей. Не, не. Г-н Скъли не би искал хората да го накачулят, за да видят забележителността. Добре тогава, ами ако… пиша за Дамата и Лунния човек? Не, не знаех достатъчно за тях. Ами ако…

… разкажех за мъртвеца в колата на дъното на Саксън Лейк?

Ами ако напишех разказ за онова, което се бе случило онази сутрин? Да пиша за колата, която е потънала и как татко скочи след нея? Да пиша за всичко, което бях усетил и видях онази мартенска утрин преди изгрев-слънце? Ами ако… ако… разкажех за това, че съм видял мъжа с шапката със зелено перо, който стоеше там, на края на гората?

Ето това беше тема, способна наистина да ме разпали. Започнах с думите на баща ми: „Кори? Събуди се, сине, време е!“ Скоро отново се возех с него в млекарския камион, на обиколка по тихите утринни улици на Зефир. Говорехме си какъв искам да стана като порасна, и после внезапно колата изскочи от гората пред нас, татко завъртя волана на млекарския камион и колата се преметна през ръба на червената скала над Саксън Лейк. Припомних си как баща ми тичаше към езерото и как сърцето ми се бе свило на топка, когато той скочи във водата и заплува. Припомних си как колата започна да потъва, от багажника й избликваха мехурчета. Припомних си как погледнах през рамо към гората от другата страна на пътя и видях силует, застанал там в дълъг шлифер, който се вееше под поривите на вятъра и с шапка със зелено…

Чакай.

Не, не се беше случило точно така. Бях настъпил зелено перо и го намерих на подметката на калния си кец. Но откъде другаде можеше да се появи зелено перо, освен от лентата на шапка? И все пак, нали уж пишех всичко така, както се е случило? Всъщност не бях видял шапката със зелено перо чак до нощта на наводнението. Така че се придържах към фактите и писах за зеленото перо, каквото го намерих. Не споменах за събитията покрай г-жа Грейс, Лейни и къщата с лошите момичета, тъй като предположих, че мама няма да иска да прочете за това. Препрочетох разказа и реших, че не е толкова добър, колкото можех да го направя, така че го пренаписах. Беше трудно да докарам разговорите да звучат като на живо. Най-накрая обаче, след като три пъти прекарах творението през пишещата ми машина ми, го обявих за готово. Разказът беше дълъг две страници, с двойна разредка. Моят шедьовър.

Когато татко дойде да ми пожелае лека нощ, облечен в пижама на червени райета и с все още влажна след душа коса, аз му показах двата листа хартия.

— Какво е това? — той вдигна титула под лампата на бюрото ми. — „Преди изгрев“ — прочете и след това ме погледна с ням въпрос в очите.

— Това е разказ за състезанието по писане — обясних. — Току-що го написах.

— О. Може ли да го прочета?

— Да, сър.

Татко започна. Гледах го. Когато стигна до онази част, в която колата изскача от гората, на челюстта му се стегна малко мускулче. Той протегна ръка, за да се опре на стената и знаех, че чете за плуването към колата. Видях пръстите му бавно да се стягат и отпускат, стягат и отпускат.

— Кори? — повика ме мама. — Върви да затвориш Ребъл за нощес!

Надигнах се, но татко помоли:

— Почакай само минутка! — и след това се върна към последните няколко абзаца.

— Кори? — подвикна мама отново, а в предната стая се чуваше телевизорът.

— Говорим си с него, Ребека! — обади се татко и след това отпусна страниците до хълбока си. Взираше се в мен с отчасти потънало в сенките лице.

— Става ли? — попитах го.

— Не прилича на обичайните ти писания — каза той тихо. — Обикновено пишеш за призраци или каубои, или за космонавти. Откъде ти хрумна да напишеш нещо подобно?

Свих рамене:

— Не знам. Просто си помислих… че ще напиша нещо истинско.

— Значи това е истина? Също и онази част, дето си видял някой да стои в гората?

— Да, сър.

— Защо тогава не си ми казал за това? Защо не си казал на шериф Еймъри?

— Не знам… Може би… не бях сигурен, че наистина съм видял някого.

— А сега си сигурен, така ли? Минаха почти шест месеца, откакто се случи, а ти си си повярвал сега? И можеше да го кажеш на шерифа, нали?

— Ами… предполагам, че е така. Аз просто… ами, мисля, че видях някой да стои там. Той носеше дълъг шлифер и…

— Сигурен ли си, че беше мъж? — попита татко. — Видя ли лицето му?

— Не, сър, не видях лицето му.

Татко поклати глава. Мускулчето на челюстта му отново подскачаше и в слепоочието му пулсираше вена.

— Моля се на Господ — каза той — да не бях минавал по този път. Моля се на Господ да не бях скачал след онази кола. Моля се на Господ мъртвецът на дъното на езерото да ме остави на мира! — той стисна здраво очи и след като ги отвори отново, те бяха кървясали и измъчени. — Кори, не искам да показваш това на никого, чуваш ли?

— Но… канех се да участвам в кон…

— Не, Боже, не! — татко ме сграбчи за рамото. — Чуй ме! Всичко това се случи преди шест месеца. Вече е история и няма нужда да мътим отново водата.

— Да, но се случи — възразих. — Истинско е.

— Беше просто лош сън — отвърна татко. — Извънредно лош сън. Шерифът така и не откри да липсва човек от града. От околията също няма изчезнало лице с подобна татуировка. Не се появиха нито съпруга, нито роднини на лов за липсващ съпруг или баща. Не разбираш ли, Кори?

— Не, сър.

— Този човек на дъното на Саксън Лейк не е съществувал — каза татко с измъчен и дрезгав глас. — Никой не го е било грижа за него дотолкова, че да го обяви за изчезнал. А когато той е умрял, пребит толкова зле, че много-много не прилича вече на човек, дори не получи погребение, както си му е редът. Аз бях последният човек на тази земя, видял го преди да потъне завинаги на дъното. Знаеш ли какво ми причини това, Кори?

Поклатих глава.

Татко погледна отново към разказа. Положи двете страници обратно на бюрото ми, до пишещата машина марка „Роял“.

— Знаех, че на този свят съществува жестокост — каза той, но държеше погледа си сведен встрани от мен, — жестокостта е част от живота, но… винаги е някъде другаде. Винаги е в следващия град. Помниш ли как, когато бях пожарникар, отидох при онази кола, която катастрофира и изгоря между Зефир и Юниън Таун?

— Колата на Малкия Стиви Каули — казах. — Среднощната Мона.

— Точно така. Следите от гуми на паважа показваха, че друга кола е изтласкала Стиви Каули от пътя. Някой нарочно го бе разбил. Резервоарът на колата се беше спукал и тя избухнала. Това също беше жестокост, и когато видях какво е останало от здравия и прав младеж, аз… — той се намръщи, вероятно припомняйки си гледката на овъглените кости — не можах да разбера как е възможно едно човешко същество да причини такова нещо на друго. Не можех да разбера такава силна омраза. Имам предвид… по какъв ли път трябва да поемеш, за да стигнеш дотам? Какво трябва да се вмъкне в теб и да изкриви душата ти дотолкова, че да можеш да отнемеш човешки живот със същата лекота, с която размазваш муха? — той се втренчи в мен. — Знаеш ли как ме наричаше дядо ти, когато бях на твоята възраст?

— Не, сър.

— Страхопъзльо. Понеже не обичах да ловувам. Понеже не обичах да се бия. Не обичах да правя нито едно от нещата, с които се предполага да се занимаваш, ако си момче. Той ме насили да играя футбол. Не бях добър в играта, но го правех заради него. Той каза: „Момче, няма да ставаш за нищо в тоя живот, ако нямаш инстинкт на убиец!“ Така ми рече: „Удряй ги здравата, събаряй ги, покажи им кой е по-корав!“ Само че аз… не съм корав. Никога не съм бил. Искам единствено покой. Това е то. Само покой… — татко отиде до прозореца ми и постоя там известно време, заслушан в цикадите. — Предполагам, че дълго съм се преструвал на по-силен, отколкото съм. Че мога да оставя зад гърба си онзи мъртвец в колата и да продължа нататък. Но не мога, Кори! Той ме вика!

— Той… те вика? — попитах.

— Да, така прави… — татко стоеше с гръб към мен. Провесени покрай тялото му, ръцете му се свиха в юмруци. — Казва, че иска да знам кой е той. Иска да разбера къде е семейството му и дали на света има някой, който скърби за него. Моли ме да разбера кой го е убил и защо. Иска от мен да го помня, и казва, че докато по тази земя върви онзи, който го е пребил, удушил и убил, аз няма да намеря покой през остатъка от живота си!

Татко се обърна към мен. Стори ми се състарен с десет години за десетте минути, откакто бе започнал да чете разказа ми. Каза ми тихо:

— Когато бях на твоите години, ми се щеше да вярвам, че живея в магически град. Исках да вярвам, че всички са мили, добри и справедливи. Исках да вярвам, че тежкият труд получава награда и хората държат на думата си. Исках да вярвам, че човек постъпва по християнски всеки един ден от седмицата, не само в неделя, и че законът е честен, политиците са мъдри и ако вървиш по правия път, ще откриеш покоя, който търсиш…

Баща ми се усмихна и гледката беше мъчителна. За момент ми се стори, че виждам в него момче, затворено в капана на онова, което г-жа Невил от съня бе нарекла глина на времето. Татко продължи:

— Такова място никога не е съществувало. И не може да съществува. Но това, че го знаеш, не те спира да мечтаеш за него и всеки път, когато затворя очи да заспя, мъртвецът от дъното на Саксън Лейк ми казва, че съм бил проклет глупак.

Не зная защо го казах, но го изрекох:

— Може би Дамата ще ти помогне.

— Как? Ще ме замери с няколко кокала? Ще ми запали ароматна свещ?

— Не, сър. Просто ще поговорите.

Татко погледна към пода. Пое си дълбоко дъх и го изпусна. След това каза:

— Трябва да си почина малко! — и тръгна към вратата.

— Тате?

Той спря.

— Искаш ли да скъсам разказа?

Татко не отговори, даже помислих, че и не възнамерява. Погледът му се стрелкаше напред-назад между мен и двата листа хартия.

— Не — каза накрая. — Не, разказът е добър. Истина е, нали?

— Да, сър.

Той погледна към залепените по стените картинки на чудовища и после към мен.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да пишеш за призраци или за хора от Марс? — попита с намек за усмивка.

— Не този път — отвърнах.

Татко кимна, дъвчейки долната си устна.

— Давай тогава. Запиши се в състезанието — каза и ме остави сам.

На следващата сутрин поставих разказа си в пощенски плик и подкарах Рокет към обществената библиотека на „Мърчант Стрийт“, близо до съда. В прохладните, достолепни покои на библиотеката, където на тавана шушнеха вентилатори и слънчевата светлина се лееше през щорите на високите прозорци с арки, връчих на г-жа Евелин Пратмор на рецепцията моята кандидатура за състезанието — с надпис „Къс разказ“ нанесен на плика с „Крайола“, цвят печена умбра.

— И каква история си имаме тук? — попита, усмихната сладко, г-жа Пратмор.

— Разказва се за убийство — казах.

Усмивката й се напука.

— Кои са съдии на състезанието тази година?

— Аз, г-н Гроувър Дийн, г-н Лайл Редмънд от катедрата по английски в гимназия „Адамс Вали“ и кметът Суоп, известната ни публикувана поетеса госпожица Тереза Абъркромби и г-н Джеймс Конахът, редактор в списание „Джърнъл“ — тя вдигна с два пръста плика ми, все едно държеше вмирисана риба. — За убийство се разказва, така ли? — библиотекарката надникна към мен над перлените ръбове на очилата си.

— Да, госпожо.

— И защо млад и любезен господин като теб ще седне да пише за убийства? Не можа ли да пишеш за нещо по-весело? За… твоето куче или за най-добрия ти приятел, или… — тя се намръщи, изчерпила възможностите. — Нещо, което да обучава и забавлява?

— Не, госпожо — отвърнах, — трябваше да пиша за мъжа на дъното на Саксън Лейк.

— О! — г-жа Пратмор отново погледна пощенския плик. — Ясно. Родителите ти знаят ли, че участваш в състезанието, Кори?

— Да, госпожо. Татко прочете разказа снощи.

Библиотекарката взе писалка и записа името ми върху плика. Попита:

— Какъв ти е телефонният номер? — и когато й го казах, го записа под името ми. — Добре, Кори — добави и успя да изобрази хладна усмивка, — ще се погрижа разказът ти да се озове, където му се полага да бъде!

Благодарих й, обърнах се и тръгнах към входната врата. Преди да изляза, погледнах през рамо към г-жа Пратмор. Тя огъваше капачето на плика нагоре, за да го отпечата, но когато забеляза, че я гледам, спря. Приех за добър знак това, че тя няма търпение да прочете разказа ми. Излязох под яркото слънце, откачих Рокет от една паркова пейка и завъртях педалите към дома.

Без съмнение, лятото полека гаснеше.

Утрините бяха с една идея по-хладни. Нощите бяха гладни и отхапваха все повече от деня. Цикадите звучаха уморени, а стържещите им крилца бяха заглъхнали до глухо бръмчене. От верандата ни човек непременно трябваше да погледне на изток и да се вгледа в самотно юдово дърво93, високо на гористите хълмове. Листата му се пребоядисаха в кървавочервено буквално за една нощ, истински шок сред всичкото това зелено. А най-лошото — или поне най-лошото за онези от нас, които обичаха свободата на летните дни — беше, че телевизията и радиото започваха с депресиращи темпове да рекламират разпродажбите „Отново на училище“.

Времето изтичаше, тъй че на една вечеря повдигнах темата. Гризнах куршума. Хванах бика за рогата. Скочих с главата надолу.

— Може ли да ида да лагерувам една нощ с момчетата? — беше въпросът, който възцари тишина на масата.

Мама погледна към татко. Той погледна към мама. И двамата не гледаха към мен.

— Казахте, че ще ми позволите, ако прекарам седмицата при дядко Джейбърд — напомних.

Татко си прочисти гърлото и зарови вилица в картофеното си пюре.

— Ами не виждам защо не. Наистина. Момчета, можете да си опънете палатка в задния двор и да накладете огън!

— Не това имам предвид. Говоря за истинско лагеруване. Например в гората.

— Зад къщата ни има гора — възрази татко. — Съвсем истинска си е.

— Не, сър — отвърнах и сърцето ми се разтуптя по-силно, понеже за мен това беше сериозно предизвикателство. — Имам предвид на поход в гората. Дотам, откъдето не се вижда Зефир или градски светлини. Имам предвид истинско лагеруване.

— Олеле… — разтревожи се мама.

Татко изсумтя и остави вилицата си. Сплете пръсти и бръчките на размисъла се вдълбаха в траншеите между очите му. Това, както знаех от предишния си опит, бяха първите признаци на зараждането на думата „не“.

— Навътре в гората — повтори той. — Колко навътре по-точно?

— Не знам. Смятах, че може да стигнем до някъде, да прекараме нощта и след това да се приберем сутринта. Ще вземем компас, сандвичи и „Куул-ейд“94, и ще си вземем и спални чували, такива неща.

— А какво ще стане, ако някой от вас си счупи глезен? — попита мама. — Или го ухапе гърмяща змия? Или падне в отровен бръшлян, а Бог ми е свидетел, той расте навсякъде това лято…

Вкиснах се — тя тепърва се развихряше.

— А какво ще стане, ако ви нападне рис? Божке, в онези гори могат да ви се случат стотици неща и нито едно няма да е хубаво!

— Всичко ще е наред, мамо — възразих. — Вече не сме малки дечица!

— Да, но и не сте пораснали достатъчно, че да се скитате из горите самички! Ами ако се озовете на две мили навътре в гората и през нощта се извие буря? Ами ако почне да гърми и да святка? Ами ако на теб или на някой друг му призлее на стомаха? Сещаш се, че не можеш просто да намериш телефон и да се обадиш у дома оттам. Кажи му, че е лоша идея, Том!

Татко направи гримаса — неприятните задачи винаги се падат на бащата.

— Хайде — подкани го мама. — Кажи му, че трябва да изчака, докато стане на тринайсет!

— Миналата година каза, че мога да изчакам, докато стана на дванайсет! — напомних й.

— Я не ми противоречи! Том, кажи му!

Чаках твърдото, решително „не“. Така че за мен бе истинска изненада, когато татко попита:

— А откъде ще вземете компас?

Мама го погледна, ужасена. Аз пък усетих припламването на искрица надежда.

— От таткото на Дейви Рей — отвърнах. — Той го използва, когато ходи на лов.

— Компасите се чупят! — настоя мама и се обърна към татко: — Нали така?

Баща ми остана вторачен в мен, с твърдо и сериозно изражение.

— Да отидете на поход с пренощуване не е игра за деца. Познавам сума мъже, които са се губили в гората и те веднага ще ти кажат какво е да си без легло или баня, да трябва да спиш на мокри листа и цяла нощ да чешеш ухапвания от насекоми. Това звучи ли ти забавно?

— Бих искал да отида — настоях.

— Говорил ли си с другите момчета за това?

— Да, сър. Всички казват, че искат и те на поход, ако родителите им ги пуснат.

— Том, прекалено е млад! — обади се мама. — Може би догодина.

— Не — отвърна баща ми. — Не е прекалено млад…

Майка ми го погледна нещастно и се накани се да каже още нещо, но татко сложи пръст на устните й.

— Сключихме сделка с него — обясни й той. — В тази къща си държим на думата! — и отново ме стрелна с поглед. — Обади им се. Ако родителите им позволят, ние също ти позволяваме. Но ще обсъдим въпроса на какво разстояние ще се отдалечите, кога да очакваме да се върнете и ако не се върнете до часа, за който се договорим, седмица след това сядането ще ти е много трудно. Ясно?

— Ясно! — казах аз и хукнах към телефона.

Татко ме спря:

— Задръж. Довърши си първо вечерята!

След този разговор плановете ни започнаха да набират скорост. Родителите на Бен дадоха разрешението си. Родителите на Дейви Рей се съгласиха. Джони обаче не го пуснаха да дойде с нас, макар че много молеше татко да поговори с баща му. Татко стори каквото можа, но решението вече беше взето. Заради пристъпите с призляването родителите на приятеля ми се бояха да го пуснат сам за толкова време в гората. Братята Бранлин му бяха откраднали още едно преживяване.

И тъй, в един слънчев петъчен следобед, натоварени със спални чували, сандвичи, манерки с вода, репелент за комари, аптечки за змийски ухапвания, фенерчета и карти на местността, които бяхме взели от общината, ние с Дейви Рей и Бен се отправихме от моята къща и към примамливата гора. Взехме си довиждане с всички, кучетата ни бяха затворени, колелата ни — качени на верандата и заключени. Дейви носеше компаса на татко си, беше нахлупил също и ловна шапка с камуфлажна шарка. Всички носехме дълги панталони, които да пазят прасците ни от тръни и змийски зъби, бяхме обули и зимните си обувки. Бяхме се подготвили за дълъг преход и подложихме лица под слънцето с решителността на пионери, навлизащи в първобитна гора. Преди да стигнем до дърветата обаче, майка ми — въплъщението на тревогата — ми подвикна от задната веранда:

— Кори! Имаш ли достатъчно тоалетна хартия?

Казах, че имам. Кой знае защо не можех да си представя майката на Дейниъл Буун95 да му задава същия въпрос.

Покатерихме хълма и пресякохме полянката, откъдето бяхме излетели през първия летен ден. Отвъд нея започваше истинската гора — зелено царство, пред което дори Тарзан би се поколебал. Погледнах назад към разпрострелия се под нас Зефир, Бен спря и след него същото стори и Дейви Рей. Всичко изглеждаше толкова подредено: улиците, покривите, окосените ливади, тротоарите, цветните лехи. Онова, в което се канехме да влезем, представляваше дива плетеница, опасно царство, което не предлагаше нито удобства, нито сигурност — с други думи, в този момент най-сетне осъзнах точно в какво съм се забъркал.

— Е — каза Дейви Рей накрая, — предполагам, че е най-добре да се размърдаме!

— Аха — промърмори Бен. — Да мърдаме.

— Аха — съгласих се и аз.

Стояхме там, а бризът охлаждаше лицата ни и потта по вратовете ни. Зад нас гората шумолеше. Представих си главите на хидрата, люлеещи се и съскащи, като в „Язон и аргонавтите“.

— Аз отивам — каза Дейви Рей и тръгна напред.

Обърнах гръб на Зефир и го последвах, защото той беше човекът с компаса. Бен, чиято риза вече бе започнала пътешествието си извън панталоните, пристегна с една идея по-добре презрамките на раницата си и се забърза след нас с молбата:

— Почакайте!

Гората, очаквала три момченца като нас сто години, ни пусна във вътрешността си и затвори крайници и листа зад гърбовете ни. Сега бяхме стъпили в дивата пустош и бяхме сам-саменички.

Съвсем скоро се къпехме в пот. Изкачването и спускането по гористите склонове в гъстата августовска жега не беше лесна задача и Бен започна да пухти и да моли Дейви Рей да върви по-бавно.

— Змийска дупка! — извика Дейви Рей, сочейки към въображаема дупка в краката на Бен, което набързо раздвижи приятеля ни.

Пътувахме през зелено царство от слънце и сенки и открихме орлови нокти да се томят в сладка нега заедно с диворастящи къпини и, разбира се, трябваше да спрем за малко и да си хапнем. След това продължихме похода си, следвайки компаса и слънцето, господари на нашите съдби. На върха на един хълм намерихме голям камък, на който да поседнем, и открихме знаци, които приличаха на индиански символи, издялани в камъка. За щастие не бяхме първите, направили това откритие, понеже наблизо имаше обвивка от „Муун Пай“96 и счупена бутилка от „7 Ъп“. Продължихме нататък, по-навътре в гората, твърдо решени да намерим място, където досега човешки крак не се е отпечатвал в пръстта. Стигнахме до пресъхналото корито на поток и го последвахме, а камъните хрускаха под обувките ни. За няколко минути вниманието ни завладя мъртъв опосум, накацан от рояци мухи.

Дейви Рей заплаши да вдигне трупа на опосума и да го метне по Бен, но го разубедих от подобно зловещо изпълнение, а пухкавият ни приятел се отърси от облекчение. Още по-нататък, на едно място, където дърветата се разреждаха и от земята стърчаха камъни като динозавърски ребра, Дейви Рей спря и се наведе. Изправи се, стиснал черен връх на стрела, почти идеално оформен, който прибра в джоба си — за колекцията на Джони.

Слънцето залязваше. Бяхме потни и прашни, а около главите ни се виеха мушици и се стрелкаха към очните ни ябълки. Така и не съм успял да проумея страстта на мушиците към очите, подозирам, че е равна на тази на комарите към пламъците; във всеки случай, прекарвахме доста време да вадим малките мъртви проклетии от сълзящите си очи. Но мушиците си отидоха заедно със залеза на слънцето и охлаждането на въздуха. Започнахме да се чудим къде да си търсим място да прекараме нощта и точно тогава стана ясна истината по въпроса.

Нямаше майки и татковци, които да ни сготвят вечерята. Нямаше телевизори, радиоапарати, нито вани, нито легла, нито лампи, което започнахме да осъзнаваме с пълна сила, когато небето на изток започна да потъмнява. Не знаехме колко сме се отдалечили от дома, но през последните най-малко два часа не бяхме виждали следи от цивилизация.

— Най-добре да спрем тук — казах на Дейви Рей, и посочих една полянка, но той отвърна:

— А, можем да продължим още малко!

Осъзнах, че го е завладяло любопитството какво се намира отвъд следващия гребен и то го дърпа напред. Ние с Бен продължихме с него, както казах и преди — той беше човекът с компаса.

Извадихме фенерчетата от каниите, за да пронизваме настъпващия мрак. Нещо изпърха точно пред лицето ми и аз отскочих — излязъл на лов прилеп. Друго животно при приближаването ни бързо се оттегли през храсталаците и Бен непрекъснато питаше:

— Какво е това? Какво стана сега? — но ние двамата не можехме да му отговорим.

Най-сетне Дейви Рей спря да върви, посвети с фенерчето си наоколо и обяви:

— Ще лагеруваме тук!

Двамата с Бен бяхме напълно съгласни с избора — и без друго краката ни се подгъваха от умора. Смъкнахме с усилие раниците от ожулените си рамене, изпикахме се в боровите иглички и след това се заехме да съберем дърва за огън. В това си занятие извадихме късмет, понеже наоколо имаше пръснати предостатъчно борови съчки и шишарки и те се запалваха и от една искра. Така че не след дълго вече разполагахме с достатъчно сериозен огън, огнището ни бе очертано с камъни, както татко ме беше научил да правя и на червеникавата светлина на пламъците ние, тримата пионери от границата, изядохме сандвичите, направени от майките ни.

Пламъците припукваха. Бен откри пакетче маршмелоу97, което майка му беше сложила в раницата. Намерихме и пръчици и се захванахме с радостната задача да си опечем десерт. Навсякъде около кръга ни, отвъд озареното от огъня пространство, цареше мрак и в храсталаците примигваха светулки. Дъхът на вятъра люлееше короните на дърветата, и високо над нас в небето виждахме блясъка на Млечния път.

В това горско убежище гласовете ни бяха тихи и уважителни към мястото, където се намирахме. Говорехме за предстоящия сезон на Малката лига, кълняхме се, че все някак ще привлечем Немо Кърлис в отбора догодина. Обсъдихме братята Бранлин и как някой трябва да им свери часовниците заради това, че прецакаха лятото на Джони. Поприказвахме си и за това колко далеч от дома би трябвало да се намираме — на пет или шест мили, твърдеше Дейви Рей, а Бен смяташе, че са поне десет или дванадесет. Чудехме се на глас какво ли правят родителите ни точно в този момент и се съгласихме, че най-вероятно се тревожат до смърт за нас, но това преживяване щеше да им се отрази добре. Вече растяхме и беше крайно време родителите да разберат, че дните на детството ни са преброени.

В далечината се обади бухал. Дейви Рей сподели с какво нетърпение очаква да срещне на лов Снегопад, който сигурно дори сега кръстосваше тази същата гора и споделяше същите гледки и звуци, вероятно дори чуваше същия бухал. Бен се опита да спомене започващото скоро училище, но набързо му затворихме устата. Лежахме по гръб, огънят полека гаснеше, а ние се взирахме в небето и обсъждахме Зефир и хората, които живееха там. Градът беше магически, и тримата бяхме съгласни с това. И понеже се бяхме родили там, ние също бяхме богопомазани с тази магия.

По някое време, след като пламъците бяха угаснали и жаравата сияеше в червено, и след като бухалът бе заспал, а топлият нежен бриз носеше ухание на диви череши през лагера ни, ние гледахме как падащите звезди се стрелкат в синьо-златни арки през небесата. Когато шоуто приключи и всички си лежахме замислени, Дейви Рей каза:

— Хей, Кори. Защо не ни разкажеш някоя история?

— Нее — проточих. — Не се сещам за никоя.

— Просто измисли нещо — подкани ме Дейви Рей. — Хайде. Става ли?

— Аха, ама да не е прекалено страшна — додаде Бен. — Не искам да сънувам кошмари!

Позамислих се, после подех:

— Момчета, знаете ли, че някъде наоколо е имало затвор за нацисти? Татко ми е разказвал за него. Аха, та трябва да знаете, че всичките нацисти в този лагер в гората, до един били най-ужасните убийци, за които човек може да се сети. Лагерът се намирал точно тук, до военновъздушната база, само че е било преди да я построят.

— Това истина ли е? — попита предпазливо Бен.

— Не, бе, тъпчо! — каза му Дейви Рей. — Кори си измисля!

— Може и така да е — отвърнах, — а може и да не е.

Устатото ми приятелче се смълча.

— Както и да е — продължих нататък, — в затворническия лагер имало пожар и някои от нацистите успели да избягат. А някои от тях били ужасно изгорени, лицата им до кокал и прочие ужасии, но се измъкнали на свобода, в тази гора, и…

— Гледал си го по „Трилър“98, нали? — прекъсна ме Дейви Рей.

— Не — казах. — Така ми го разправи татко. Станало е преди много време, преди всички ние дори да бъдем родени. Та тези нацисти избягали в гората горе-долу по тези места и техният водач — един тип на име Бруно — бил едър мъж с белязано, изгорено лице, та той намерил пещера, в която да се заселят. Но нямало достатъчно храна за всички, така че някои от тях умрели, а останалите нарязали телата с ножове и…

— Оу, отврат! — изсумтя Бен.

— … и ги изяли, а Бруно винаги получавал мозъка. Той чупел черепите като орехи, изгребвал мозъка с две ръце и се тъпчел до пръсване.

— Ще повърна! — изплака Дейви Рей и издаде съответстващите звуци. След това се засмя, Бен също се разсмя.

— След много време — примерно две години — Бруно бил единственият оцелял, бил станал още по-едър — продължих. — Но лицето му така и не се оправило след пожара. Едното му око се било качило на челото, а другото висяло към брадичката… — това описание предизвика още изблици на смях. — Така че след всичкото това време в пещерата, и след като изял останалите нацисти, Бруно бил луд. Бил и гладен, но искал да яде само едно нещо — мозъци!

— Пфууу! — възкликна Бен.

— Копнеел само за мозъци — споделих с публиката си от двама. — Бил седем фута висок и тежал триста паунда, и имал дълъг нож, с който можел да ти отреже темето като филийка. Е, полицията и армията го търсели през цялото време, но така и не успели да го намерят. Намерили един горски рейнджър с отрязано теме и изчезнал мозък. Намерили един мъртъв контрабандист с липсващ мозък, и така преценили, че Бруно се приближава все повече и повече до Зефир.

— И тогава повикали Джеймс Бонд и Батман! — възкликна Дейви Рей.

— Не — поклатих тъжно глава, — нямало кого да повикат. Тук били само полицаите и войниците, и всяка нощ Бруно скитал из гората, въоръжен с ножа си и с фенер в ръка, а лицето му било толкова грозно, че можел да смръзне човек като Медуза и след това жжжът! да му отреже темето и сръъъб! — ето го, вече глътнал мозъка.

— О, да бе! — ухили се Бен. — Обзалагам се, че старият Бруно още скита из тези гори и сега, и папка за вечеря човешки мозъци, нали?

— Не — казах, формулирайки заключението на историята си. — Полицията и войниците го намерили и го простреляли толкова пъти, че заприличал на швейцарско сирене. Но от време на време, ако се озовете в гората през наистина тъмна нощ, можете да зърнете фенера на Бруно да обикаля между дърветата… — произнесох последните си думи с вледеняващ шепот и нито Дейви Рей, нито Бен посмяха да се засмеят. — О, да, може да мернете как се мести светлината от фенера му, докато той търси чий мозък да похапне. Светлината се лее във вси страни и, ако се приближите достатъчно, може да видите как се отразява по острието на ножа му, но не се взирайте в лицето на Бруно… — вдигнах предупредително показалец. — Не, не гледайте в лицето, понеже ще ви подлуди и като нищо ще ви накара да ви се прииска да хапнете мозъци! — изкрещях последната дума и скочих, докато виках, а Бен изпищя от ужас, но Дейви Рей отново се изсмя.

— Хей, не беше смешно! — възрази Бен.

— Няма защо да се притесняваш от стария Бруно — каза му Дейви Рей. — Ти си нямаш никакъв мозък, така че…

Внезапно спря да говори и остана неподвижен, втренчен в мрака.

— Какво има? — попитах го.

— Аххх, той се опитва да ни стресне! — направи гримаса Бен. — Е, не става, да знаеш!

Лицето на Дейви Рей беше пребледняло. Кълна се, видях как скалпът му се движи, докато косата му настръхва. Взе да заеква задавено, вдигна ръка и посочи.

Обърнах се да погледна в посоката, която ни показваше. Чух Бен да изпъшква задавено. Собствената ми коса се изправи на пръсти, а сърцето ми врътна салто.

Към нас, между дърветата, напредваше светлинка.

— Бо… бо… Боже всемогъщи! — изхриптя Дейви Рей.

И тримата бяхме залепнали в плен на онзи вид ужас, от който ти се приисква да изкопаеш дупка, да скочиш в нея и да издърпаш дупката след себе си. Светлинката напредваше бавно, но определено се приближаваше. И с приближаването си се раздели на две, а ние се проснахме по куркащите си стомаси върху боровите иглички. След секунда вече можех да разпозная какво всъщност ни е уплашило — фарове на кола. Колата сякаш се канеше да мине право през скривалището ни, но след това се отклони и видяхме как просветват червените й стопове, когато шофьорът натисна спирачката. Продължи нататък, следвайки криволичеща пътека на няма и петдесет ярда от лагера ни, и след няколко минути изчезна между дърветата.

— Видяхте ли това, момчета? — прошепна Дейви Рей.

— Естествено, че го видяхме! — шепнешком отвърна Бен. — Нали сме точно до теб, тъй де!

— Чудя се кой ли караше колата и за кой дявол са се домъкнали чак тук? — Дейви Рей ме погледна. — Искаш ли да разбереш, Кори?

— Вероятно са контрабандисти на алкохол — отвърнах. Гласът ми трепереше. — Най-добре да ги оставим на мира.

Дейви Рей взе фенерчето си. Все още беше блед, но очите му горяха от възбуда.

— Смятам да открия какво се случва! Момчета, вие ако искате си стойте тук…

Той се изправи, включи фенерчето и започна предпазливо да следва колата. Спря, когато осъзна, че не вървим след него. Каза ни:

— Няма проблем, въобще не си мисля, че се страхувате или нещо подобно!

— Добре — отвърна Бен, — щото аз оттук не мърдам!

Аз се надигнах. Ако Дейви Рей имаше достатъчно смелост да отиде, значи имах и аз. Освен това, признавам, исках да узная кой кара кола посреднощ в гората.

— Хайде! — подкани ме приятелят ни. — Но внимавай къде стъпваш!

— Не оставам тук самичък! — Бен скочи на крака. — И двамата сте побъркани, нали знаете?

— Аха — съгласи се Дейви Рей гордо. — А сега да се прокрадваме внимателно и мълчок!

Пълзяхме от дърво на дърво, следвайки пътеката, която дори не бяхме забелязали, когато опъвахме лагера си по здрач. Дейви Рей държеше лъча на фенерчето наведен надолу, така че да не бъде забележим за евентуални наблюдатели пред нас. Пътеката се виеше насам-натам между дърветата. Бухалът бухаше отново, а светулките се щураха около нас. Бяхме изминали сигурно към стотина ярда нататък по пътеката, когато Дейви Рей внезапно спря и прошепна: — Ето я!

Виждахме колата пред нас. Беше неподвижна, но фаровете й светеха и двигателят бучеше. Приклекнахме на боровите иглички и не знам за приятелите ми, но моето сърце хвърчеше с миля в минута. Колата не мърдаше. Който и да седеше зад волана, не излезе.

— Трябва да пишкам! — прошепна Бен настоятелно.

Дейви Рей му каза да стиска.

След пет или шест минути видяхме още светлини да напредват между дърветата от противоположната посока. Оказа се втора кола, този път — черен „Кадилак“, който спря с муцуна към първата кола. Дейви Рей ме погледна с изражение, подсказващо, че този път явно сме се натъкнали на нещо интересно. Честно казано, не ме интересуваше особено много какво се случва; просто исках да се махна от онова, което смятах за сбирка на контрабандисти. После вратите на първата кола се отвориха и отвътре излязоха двама души.

— О, човече! — издиша Дейви Рей.

В светлината на двата срещуположни чифта фарове стояха двама мъже, облечени с обикновени дрехи, ако не броим главите им, които бяха покрити с бели маски. Единият беше среден на ръст, а другият — едър и дебел, с корем, който висеше над колана на джинсите. Средният на ръст пушеше или цигара, или пура, трудно беше да се каже какво точно. Той наведе настрани маскираната си глава и издиша дим през ъгълчето на устата си. След това вратите на кадилака се отвориха и за малко да си глътна сърцето, когато иззад волана се измъкна Топчаляка Блейлок. Несъмнено беше той, помнех лицето му от онзи път, когато погледна към мен над масата за покер с изражение, което подсказваше, че е хванал в капана дядо ми и няма намерение да го пуска. От страната на пътника слезе слаб мъж със зализана назад тъмна коса и набола четина по брадичката. Носеше тесни черни джинси и червена риза с каубойски пайети по раменете. В първия момент го помислих за Дони Блейлок, но Дони нямаше такава брадичка. Този мъж отвори задната дясна врата на кадилака и цялата кола се разтресе, когато пътникът от задната седалка полека започна да измъква отвътре.

Същинска планина на два крака.

Шкембето му беше забележително и изпъваше червената карирана риза и гащеризона, които носеше. Когато се изправи в целия си ръст, пътникът се оказа поне шест и половина фута висок. Беше плешив, с изключение на хало сива коса, обкръжаващо шишаркоподобния му череп, и имаше спретната сива брада, която се стесняваше в клин под брадичката му. Дишането му звучеше като ковашки мях, а лицето му представляваше червена маса от сбръчкана плът.

— Вий момчета да ни сте тръгнали на маскен бал? — изръмжа с глас като бетонобъркачка и се разсмя — хах-хах-хах като голям стар двигател, който се опитва да пробие през саждите в ауспуха.

Топчаляка се засмя, другият мъж също се разхили.

— Момчета, мязате на чували с лайна — отбеляза планиноподобното чудовище, докато пристъпваше напред.

Кълна се, ръцете му бяха с размера на пушени бутове, а краката му в техните износени ботуши имаха такъв вид, все едно може да стъпче цели малки фиданки.

Маскираният с крушообразния корем отбеляза:

— Тук сме инког… инко… абе, не искаме да ни разпознаят!

— Мамка му, Дик! — възкликна брадатото чудовище и пак се разкикоти. — Требе си сляп тъпанар да не ти разпознае тлъстата шкемба и задника!

Присмял се хърбел на щърбел, казах си наум.

— Аууу, не се предполага да ни разпознавате, г-н Блейлок! — обади се със сприхаво скимтене мъжът, когото нарекоха Дик.

Стреснах се още повече като осъзнах, че този човек е г-н Дик Моултри, а събеседникът му е Пищака Блейлок, страховитият предводител на клана Блейлок.

Бен също го осъзна.

— Да се махаме оттук! — прошепна.

В отговор Дейви Рей му изсъска:

— Млъкни!

— Е — поде Пищака и сложи ръце на масивните си бедра, — хич ми не пука чували ли сте навлекли или щапукате голи. Носите ли парите?

— Да, сър! — г-н Моултри бръкна в джоба си и извади пачка с банкноти.

— Преброй ги! — нареди Пищака.

— Да, сър. Петдесет… сто… сто и петдесет… двеста… — Моултри продължи да брои и стигна до четиристотин долара.

— Вземи парите, Бързак! — нареди Пищака и мъжът с каубойската риза пристъпи напред и посегна към пачката.

— Я чакай малко! — обади се вторият маскиран. — А къде ни е стоката?

Той говореше с нисък, дрезгав глас и се стараеше да си го преправи, но бях сигурен, че ми е познат отнякъде.

— Топчаляк, дай на тоя квото му се ще! — нареди Пищака.

Топчаляка извади ключовете на кадилака от запалването и отиде до багажника. Погледът на Пищака си остана втренчен в мъжа с престорения глас. Радвах се, че не гледа към мен, понеже беше толкова настоятелен, че можеше да стопи желязо.

— Хубава, качествена изработка — каза Пищака. — Точно каквото си поръчахте, момчета.

— Така и трябва. Плащаме камара пари.

— Демонстрация ли ви се ще? — Пищака се ухили. Устата му беше пълна с лъскави зъби. — Ако бях на твое място, приятел, щях да махна тая пурета!

Маскираният си дръпна за последен път, след което се обърна и с палец и показалец изстреля угарката право към скривалището ни. Тя падна в килима от иглички на няма и четири фута пред мен и видях надъвкания пластмасов накрайник на пуретата. Знаех кой пуши пурети с такива филтри. Г-н Харгисън, нашият пощальон.

Топчаляка беше отворил багажника. Сега отново го затвори и се приближи към двамата маскирани, понесъл в обятията си малко дървено сандъче. Носеше го нежно, както човек държи спящо бебе.

— Искам да погледна! — заяви г-н Харгисън с тон, какъвто никога не го бях чувал да използва.

— Покажи му какво си купува — нареди Пищака на сина си.

Топчаляка внимателно освободи кукичката и отвори капака на кутията, за да разкрие съдържанието й. Ние, хлапетата, не можехме да видим какво има вътре, но г-н Моултри се приближи да надникне и подсвирна тихо иззад маската си.

— Това устройва ли ви? — попита Пищака.

— Прекрасно ни устройва — съгласи се г-н Харгисън. — Няма и да разберат какво ги е ударило, не и преди да затанцуват в ада.

— Добавих една допълнително — ухили се отново Пищака и си помислих, че прилича на самия Сатана. — За късмет — добави. — Затваряй, Топчаляк! Бързак, взимай парите ни!

— Дейви Рей — прошепна Бен, — нещо ме лази!

— Млъквай, тъпак!

— Сериозно! Нещо ме лази!

— Чухте ли нещо? — попита г-н Моултри; този въпрос смръзна и костения ми мозък.

Мъжете се смълчаха. Г-н Харгисън стискаше сандъчето с две ръце, а Бързака Блейлок държеше пачката с банкноти. Главата на Пищака бавно се завъртя насам-натам, грейналият му като адска пещ поглед претърсваше гората.

Бу-хууу! — обади се бухалът в далечината.

Бен издаде тихо, ужасено скимтене.

Притиснах се към земята, заровил брадичка в боровите иглички, а близо до лицето ми димеше пуретата на г-н Харгисън.

— Не чувам нищо — заяви Бързака Блейлок и занесе парите на баща си.

Пищака ги преброи отново, стрелкайки език по долната си устна, след това напъха мангизите в джоба си.

— Хубу ся — каза на двамата маскирани. — С туй начи приключва нашия бизнес, ’спода! Следващия път като решите да поръчате нещо специално, шъ знайте де да ме търсите! — той се запъти назад с намерение да се качи отново в кадилака и Топчаляка пристъпи пъргаво, за да му отвори вратата.

— Много благодаря, г-н Блейлок! — нещо в тона на г-н Моултри ми напомни за наритано кученце, което се подмазва на господаря си. — Ние високо оценяваме…

— ПАЯЦИИИИ!

Светът спря да се върти. Бухалът се втрещи. Млечният Път проблесна — на път да угасне.

Бен изврещя отново:

— Паяци! Целия ме лазят!

Започна да се тръшка диво върху килима от борови иглички.

Не можех да си поема дъх. Просто не можех. Дейви Рей се взираше в Бен със зинала уста, а приятелят ни се гърчеше и пищеше. Петимата мъже бяха замръзнали по местата си и до един гледаха в наша посока. Сърцето ми тупкаше бясно. Следващите три секунди се проточиха като цяла вечност, а след това викът на Пищака Блейлок разцепи нощта:

— Хванете ги!

— Бягай! — извика Дейви Рей и скочи на крака. — Спасявай се!

Бързака и Топчаляка се втурнаха след нас, а сенките им се бяха разтеглили неимоверно на светлината на кръстосващите се фарове. Дейви Рей вече търчеше в посоката, от която бяхме дошли, а аз извиках:

— Тичай, Бен! — докато на свой ред се изправях и се изнасях.

Бен изквича и се пребори да стане, бясно шляпайки с длани по дрехите си. Погледнах пред рамо и видях, че Бързака се кани да го сграбчи, но Бен успя да се стрелне трескаво напред и остави преследвача си да хване въздуха.

— Върнете се, малки копеленца! — изкрещя Топчаляка, докато преследваше нас двамата с Дейви Рей.

— Хванете ги! — ревеше с пълен глас Пищака. — Не им позволявайте да избягат!

Дейви Рей беше бърз, признавам му го. Много бързо ме остави зад гърба си. Проблемът беше, че фенерчето е в него. Не виждах къде стъпвам, а чувах стържещия дъх на Топчаляка зад гърба си. Посмях да погледна отново през рамо, но Бен беше хукнал в друга посока, с Бързака по петите си. Нямах представа дали г-н Харгисън и г-н Моултри също са тръгнали след нас. Топчаляка Блейлок вече посягаше към мен с намерение да ме сграбчи за яката. Присвих глава в раменете си и смених рязко посоката, а той се подхлъзна на килима от иглички. Продължих напред, право през тъмната пустош.

— Дейви Рей! — извиках, понеже вече не виждах фенерчето му. — Къде си?

— Насам, Кори! — обади се той, но не успях да разпозная откъде точно.

Зад гърба си чувах как Топчаляка с трясък чупи храсталаците. Трябваше да продължа да тичам, а по лицето ми се лееше пот.

— Кори! Дейви Рей! — извика някъде отдясно Бен.

— Проклятие, върнете ги тука! — беснееше Пищака.

Умирах от ужас при мисълта какво ще ни стори чудовището-планина с все котилото си, понеже каквото и да се случваше тук, в гората, несъмнено беше нещо, което искаха да запазят в тайна. Понечих да извикам Бен, но щом отворих уста, левият ми крак се плъзна върху боровите иглички и внезапно се затъркалях надолу по някакъв склон, досущ чувал с жито. Свличах се през храсти и лози, и когато спрях, бях толкова изплашен и замаян, че за малко да повърна печените си хапки маршмелоу. Лежах си по корем, брадичката ми бе одрана до кръв от нещо, с което се бях сблъскал, и очаквах всеки момент от мрака да изникне ръка, която да ме сграбчи за врата. Чух пукот на клонки — Топчаляка беше наблизо. Затаих дъх, ужасявах се, че ще чуе сърцебиенето ми. На мен ми звучеше все едно барабанен оркестър бие по наковалня с ковашки чукове, и ако преследвачът ми не можеше да го чуе, сигурно беше глух като пън.

Гласът му достигна до мен, някъде отляво.

— Вземи направо се предай, хлапе! Знам къде си!

Звучеше убедително. За малко да му отговоря, но осъзнах, че и той гази в същия мрак като мен. Така че си държах езика зад зъбите и главата — ниско наведена.

Няколко секунди по-късно Топчаляка извика малко от по-далеч:

— Ще ви намерим! О, да, не се безпокойте, ще ви намерим до един, малки шпионски копеленца!

Той се отдалечаваше. Изчаках още няколко минути, вслушан как тримата Блейлок си подвикват един на друг. Очевидно Дейви Рей и Бен също бяха избягали, а Пищака беше бесен.

— Ще намерите проклетите хлапета, ако ще цяла нощ да ви отнеме! — крещеше той на синовете си, а те нещастно го да-съросваха.

Прецених, че е най-добре да се измъквам, докато имам възможност, така че се изправих и се оттеглих като набито куче.

Нямах никаква представа накъде съм тръгнал. Знаех само, че трябва да оставя колкото се може повече разстояние между мен и всичките Блейлок. Така че просто вървях в тъмното. Ако наоколо се навъртаха рисове и гърмящи змии, те със сигурност не бяха по-ужасни от двукраките зверове зад гърба ми. Вървях може би час или малко повече, преди да намеря скала, на която да се сгуша, и под звездите осъзнах, че съм обречен: раницата ми, заедно с цялото й съдържание, бе останала на мястото на лагера ни, а дори не знаех къде точно е той. Нямах храна, не разполагах с вода, нямах нито фенерче, нито кибрит, а компасът бе останал у Дейви Рей.

Сполетя ме съкрушителна мисъл: мама се оказа права. По-добре щеше да бъде, ако бях изчакал да стана на тринайсет.

8. Чили Уилоу

И преди бях преживявал дълги нощи, като онзи път, когато бях с гнойна ангина и не можах да спя, а всяка минута беше безконечно мъчение. Или когато Ребъл беше болен и стоях буден и се тревожех, докато той кашляше и скимтеше. Нощта, която прекарах сгушен на камъка обаче, представляваше цяла вечност от съжаление, страх и неудобство, натъпкани в шест часа. Знаех със сигурност само едно: това беше последният ми опит за лагеруване. Скачах при всеки въображаем звук. Взирах се в мрака, съзирайки надвиснали силуети там, където имаше само кльощави борчета. Бях готов да хвърля в кладата всичките си броеве на „Нашънъл Джиографик“ за два сандвича с фъстъчено масло и бутилка „Грийн Спот“99. Някъде близо до разсъмване ме намериха комарите. Бяха толкова големи, че ако ги бях сграбчил за крачетата, сигурно щяха да ме пренесат до Зефир по въздуха. Бях нещастен, покрит от глава до пети с червени ухапвания и с куркащ корем.

Между шляпането на жужащите мъчители и вслушването за промъкващи се към мен стъпки, разполагах с предостатъчно време да се чудя какво ли имаше в онова сандъче, за което г-н Моултри и г-н Харгисън бяха платили четиристотин долара. Човече, това си беше цяло съкровище! А щом бяха забъркани господата от рода Блейлок, то несъмнено вътре имаше нещо гадно. Какво ли смятаха да правят г-н Моултри и г-н Харгисън със съдържанието на сандъчето? Спомних си какво беше казал по темата пощальонът: „Няма и да усетят какво ги е ударило, не и преди да затанцуват в ада.“

За каквото и да ставаше дума, беше толкова лошо нещо, че сделката за предаването му се осъществяваше късно през нощта вдън гори тилилейски, и не се съмнявах, че семейство Блейлок могат да ни прережат гърлата — много вероятно с участието и на г-н Моултри и г-н Харгисън, — за да запазят тайната.

Най-сетне слънцето се подаде над хоризонта и оцвети небето в розово и пурпурно. Прецених, че е по-добре да се размърдам, в случай че преследвачите са някъде наблизо. Вчера бяхме следвали слънцето, но се движехме следобед, така че избрах да се насоча на изток. Тръгнах, раздвижвайки вцепенените си крака, с изгладняло за дома сърце.

Смятах, че ако се кача по-високо, ще мога да зърна Зефир или Саксън Лейк, или поне път или железопътни релси. Но от върховете на хълмовете виждах само още гора. Някъде около два часа след изгрев все пак получих знак свише: над главата ми изсвистя реактивен самолет и забелязах, че спуска колесника си. Промених с няколко градуса курса си, насочвайки се към — както се надявах — военновъздушната база. Гората обаче като че ли се сгъстяваше, вместо да се разрежда. Слънцето взе да напича, движех се през пресечена местност и скоро се облях в пот. Мухите се завърнаха и доведоха всичките си братя, сестри, чичовци и братовчеди, които бръмчаха около главата ми като тъмен ореол.

Скоро ме подминаха с вой и други самолети, макар че не ги видях през дърветата, а след това чух и приглушеното бум! Бум! Бум! на експлозии. Спрях с прозрението, че се намирам недалеч от бомбения полигон. От следващия гребен на хълм успях да видя и тъмни струи дим и прах, издигащи се в небето в посока, която по мое мнение беше североизток. Което означаваше, че се намирам на голямо и труднопреодолимо разстояние от вратата на дома си.

Коремът и слънцето в зенита ми подсказаха, че вече е обед. Предполагаше се досега да съм се прибрал. Мама скоро щеше да започне да се тревожи до полуда, а татко — да подгрява ръката си за работа с колана. Но много повече щеше да ме боли от признанието, че днес не се чувствам толкова пораснал, колкото си мислех, че съм вчера.

Продължих нататък, заобикаляйки района, където хвърляха бомби. Последното нещо, което ми трябваше, беше да ми се стоварят на главата няколкостотин паунда силен експлозив. Проправях си път през трънаци, които ме хапеха и късаха дрехите ми, стисках зъби и понасях всичко, което ме сполиташе. В главата ми продължаваха да се включват малки аларми, съзнанието ми откриваше гърмящи змии във всяка сянка. Никога не съм мечтал по-силно да мога да летя, отколкото тогава.

След това, внезапно, излязох от боровата гора пред зеленикаво, неравно огледало. Слънцето блестеше по вълничките на повърхността на малко езеро и в него плуваше момиче. Сигурно току-що се беше топнала, защото бяха мокри само връхчетата на дългата й, златна коса. Беше загоряла като негърче, водата блестеше по ръцете и раменете й, докато гребеше напред-назад. Канех се да я викна, но тя се обърна по гръб и видях, че е чисто гола.

Незабавно сърцето ми прескочи и аз се скрих зад едно дърво, уплашен най-вече да не стресна момичето. Тя подритваше безгрижно с крака, малките пъпки на гърдите й стърчаха над повърхността. Не носеше нищо, с което да прикрие и мястото между дългите си, стройни бедра и ме хвана срам, че зяпам, но погледът ми беше като омагьосан. Девойката се обърна и се гмурна под водата. Когато изплува отново, на половината път през езерото, отметна гъстите си мокри кичури от лицето си и се преобърна отново, взирайки се в синьото небе, докато се носеше във водата.

Казах си, че съм изпаднал в интересна ситуация. Ето ме тук, гладен и жаден, покрит с ухапвания от комари и рани от тръни, наясно, че мама и татко сигурно в момента се обаждат на шерифа и на шефа на пожарната, а на двайсет фута от мен имаше лъскаво зелено езеро с голо русо момиче, което си плуваше вътре. Не бях успял да огледам добре лицето й, но можех да позная, че е по-голяма от мен, може би на петнайсет или шестнайсет. Беше висока и стройна, и плуваше не с плискащото веселие на дете, а с елегантна, лека грация. Видях дрехите й, оставени от другата страна на езерото, в основата на едно дърво, откъдето пътека водеше навътре в гората. Момичето се гмурна, ритна с крака, след това изплува на повърхността и полека се насочи към дрехите си. Спря, когато краката й напипаха плъзгавото дъно. След това се захвана да гази към брега и мигът на истината остана в мои ръце.

— Чакай! — подвикнах.

Девойката се обърна. Лицето й почервеня и ръката й се вдигна да прикрие гърдите й, след което тя клекна във водата така, че да се потопи чак до гърло.

— Кой е там? Кой говори?

— Аз! — излязох срамежливо от скривалището си. — Съжалявам!

— Ти кой си? Откога се криеш там?

— Само от няколко минути — обясних. Добавих невинна лъжа. — Не съм видял нищо.

Момичето се взираше в мен с откровено смущение, мократа й коса — преметната през раменете. Лицето й бе озарено от проникнал между листака слънчев лъч и отвъд гнева й съзирах прелестно видение — което ме изненада, понеже силата на красотата й ме порази така силно и отведнъж. Има много неща, които едно момче смята за красиви: отблясъци по корпуса на колело, лъскавата козина на куче, песента на йо-йо, въртящо лупинг, жълтата пълна луна, зелената трева на някоя поляна, както и свободно време под ръка. Лицето на момиче, все едно колко са правилни пропорциите му, обикновено не влиза в този списък на оценявани високо красоти. В момента обаче забравих за куркащия си стомах и ухапванията на комарите, и за драскотините от тръните. В мен се взираше момиче с най-прекрасното лице, което някога бях виждал, очите й бяха светло теменуженосини, а аз имах чувството, че се будя от твърде дълъг и ленив сън за нов свят, който никога не си бях представял, че съществува.

— Загубих се! — успях да отроня.

— Откъде си дошъл? Да не би да ме шпионираш?

— Не. Аз… дойдох оттам — махнах в посоката зад гърба ми.

— Дрънкаш глупости! — отряза момичето. — Никой не живей на онез хълмове!

— Да — казах. — Знам вече.

Тя си остана присвита във водата, обгърнала гърдите си с ръце. Виждаше се, че гневът постепенно я напуска, понеже изражението в очите й омекваше.

— Изгубил си се — повтори тя. — Къде живееш?

— В Зефир.

— Е, сега вече дрънкаш глупости! Зефир е чак ей там, от другата страна на долината!

— Лагерувахме в гората снощи — обясних на събеседничката си. — Аз и двама приятели. Случи се нещо, заради което се загубих.

— Какво нещо?

Свих рамене:

— Преследваха ни едни мъже.

— Самата божа истина ли ми казваш?

— Честна дума, кълна се.

— И си дошъл тук чак от Зефир? Сигурно си капнал!

— Има нещо такова — съгласих се.

— Обърни се! — нареди ми момичето. — Не смей да поглеждаш, докато не ти разреша! Става ли?

— Добре — приех и й обърнах гръб.

Чух я как излиза от водата и в главата си я виждах гола от глава до пети. Изшумоляха дрехи. След минута или две тя каза:

— Вече можеш да се обърнеш!

Когато отново я съзрях, носеше розова тениска, сини джинси и маратонки.

— Как се казваш? — попита ме, докато отмяташе косата си назад.

— Кори Макенсън.

— Аз съм Чили Уилоу — представи се новата ми позната. — Ела с мен, Кори!

О, името ми прозвуча прекрасно от устата й!

Последвах я по пътеката през гората. Чили беше по-висока от мен. Не вървеше като малко момиче. Беше на поне шестнайсет. Крачех зад нея и вдишвах аромата й, досущ като ухание на роса върху прясно окосена трева. Стараех се да стъпвам там, където бе стъпила Чили. Ако имах опашка, щях да я въртя.

— Не живея далече — каза ми Чили Уилоу.

Отвърнах:

— Чудесно.

На черния път се издигаше шперплатова съборетина с опрян в нея кокошарник и прояден от ръжда корпус на кола, подпрян на тухли в буренясалия двор. Къщата беше дори по-ужасна от вехтия дом, където дядко Джейбърд бе изгубил ризата си в игра на покер. Вече бях забелязал, че джинсите на Чили са кърпени и прокъсани, а на тениската й има дупки с размер на четвъртак. Дори най-бедните бараки в Брутън изглеждаха като палати спрямо къщата, в която живееше.

Чили отвори увисналия на скърцащи панти комарник и каза в сумрака вътре:

— Мамче? Намерих си едно хлапе!

Влязох в къщата след нея. Предната стая миришеше на силни цигари и загнили зеленчуци. На люлеещо се кресло седеше жена, която плетеше, докато се люшкаше напред-назад. Взря се в мен със същите теменужени очи като прелестната си дъщеря, но поставени на лице, което изглеждаше съшито от бръчки и изгорено до гьон от тежка работа на открито.

— Изхвърли го навън — каза, без да спира да върти иглите.

— Загубил се е — осведоми я Чили. — Тоест беше се загубил. Казва, че идва чак от Зефир.

— Зефир — повтори възрастната жена. Отново спря поглед върху мен. Носеше тъмносиня престилка с жълта бродерия по предницата и бе надянала гумени джапанки. — Много далеч си от дома, момче!

Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш слънцето бе изсушило и дробовете й. На надрасканата малка масичка под ръка се намираше пълен с цигарени угарки пепелник, в който все още гореше половин цигара.

— Да, ’спожо. Много бих искал да се обадя на родителите си. Може ли да ползвам телефона ви?

— Нямаме таквоз чудо — осведоми ме тя. — Туй не ти е Зефир.

— О. Ами… а дали има кой да ме закара у дома?

Майката на Чили измъкна цигарата от пепелника, дръпна си продължително от нея и я остави обратно. Когато заговори отново, между устните й се процеди дим.

— Бил взе пикапа. Ще се върне право тука, чини ми се.

Искаше ми се да узная колко ще отнеме връщането „право тука“, но това щеше да е проява на нелюбезност. Вместо това попитах Чили:

— Може ли да получа чаша вода?

— Естествено. Вземи да свалиш и тая риза, мокра е до шушка. Хайде, сваляй я!

Чили влезе в замайващо малката кухня, а аз разкопчах ризата си и я отлепих от кожата си.

— В бая тръни си нагазил, момче! — отбеляза възрастната дама, от чиито устни отново се изплъзваше дим. — Чили, я донеси тука йода и се погрижи за момчето!

Чили отвърна:

— Да, маме!

Сгънах просмуканата си с пот риза и се изправих в очакване на удоволствие и болка.

Наложи се Чили да изпомпи вода от кухненската чешма. На излизане водата гъргореше и плюеше. Когато стигна до мен, тя се оказа топла и с лек кафеникав оттенък. Беше налята в чашка от желе с картинка на Фред Флинтстоун. След това лицето на Чили Уилоу се озова близо до моето и сладостта на дъха й ми се стори като аромат на рози. Държеше памуче и бутилка с йод. Предупреди ме:

— Може да те заболи мъничко!

— Няма и да трепне! — отвърна майка й вместо мен.

Чили се захвана за работа. Изстенах и изпъшках, когато започна да ме щипе и щипането премина в болка. С усилването на болката гледах лицето на спасителката си. Косата й бе започнала да изсъхва и се спускаше на златни вълни по раменете й.

Чили се отпусна на колене пред мен, а червеното памуче оставяше червени мазки по кожата ми. Сърцето ми туптеше по-силно. Светлосините й очи срещнаха моите и тя се усмихна.

— Държиш се като истински герой! — увери ме. — Отвърнах на усмивката й, макар че ме болеше толкова много, че ми се плачеше.

— На колко си, момче? — попита майката на Чили.

— На дванайсет… — и добавих още една невинна лъжа: — Скоро ставам на тринайсет… — продължих, без да отклонявам очи от тези на Чили и попитах. — А ти на колко си?

— Аз? Аз съм същинска старица. На шестнайсет.

— Гимназистка си значи?

— Ходих една година — обясни тя. — Стигаше ми толкова.

— Не ходиш на училище? — този факт ме изуми. — Олей!

— О, ходи на училище — увери ме майка й, без да спира да върти иглите. — Училището на юмруците, същото, дето го посещавах и аз.

— Ау, мамо! — промърмори Чили.

От приличната й на купидонов лък устица този укор прозвуча като музика.

Забравил бях за щипането. Болката не беше нищо за мъж като мен. Както каза майката на Чили, нямаше и да трепна. Огледах сумрачната стая с петносаните й и износени подобия на мебели и, когато отново се взрях в лицето на момичето, беше все едно виждам слънцето след дълга, бурна нощ. Макар че йодът бе жесток, тя ме докосваше с нежност. Представих си, че сигурно ме харесва, щом е толкова мила с мен. Бях я видял гола. През целия си живот досега не бях виждал друга гола жена, освен майка си. Бях прекарал в присъствието на Чили Уилоу само кратко време, но какво е времето, когато говори сърцето? А сърцето ми определено говореше на Чили Уилоу в този миг, докато тя мажеше драскотините ми и ми се усмихваше. Сърцето ми й казваше:

Ако ми станеш приятелка, бих ти дал сто светулки в зелен стъклен буркан, така че пътят ти винаги да е осветен! Бих ти дал поляна, пълна с диви цветя, на която няма да намериш две еднакви! Бих ти дал колелото си, с все златното му око, което да те защитава! Бих написал разказ за теб и ще те направя принцеса, която живее в бял мраморен дворец! Стига само да ме харесваш и ще ти даря магия! Стига само да ме харесваш!

Стига само да…

— Ти си смело момченце! — похвали ме Чили.

Някъде в задната част на къщата се разплака бебе.

— О, Боже! — каза майката на момичето и остави иглите си. — Бъба се събуди!

Тя се изправи и тръгна по посока на плача, а джапанките й шляпаха по неравния под.

— Ще го нахраня след малко! — обеща Чили.

— Нее, аз ще го оправя. Бил скоро ще се върне и на твое място щях да туря пак тоя пръстен. Знаеш какви го прихващат!

— Ъхъ, как да не знам! — промърмори под нос момичето.

Сиянието в погледа й угасна. Тя намаза с йод последната драскотина от трън и сложи капачката на бутилката.

— Готово. Свършихме!

Майката на Чили се върна, понесла дете, което нямаше и година. Стоях в средата на стаята и кожата ми още пищеше, а Чили се изправи плавно и влезе в кухнята. Когато се върна, на третия пръст на лявата си ръка имаше тънка златна халка. Взе бебето от майка си и започна да го люлее и да му гука тихо.

— Гласовит е! — заяви по-възрастната жена. — Ще е голям дивак, това е сигурно… — тя се приближи до прозореца и дръпна тънкото перденце. — Ето го и Били. Скоро ще те закараме у дома, приятелче.

Чух дрънченето на пикап, който кажи-речи се качи на верандата. Отвори се и се тресна врата. След това през комарника влезе Бил, който се оказа висок и слаб, имаше войнишка подстрижка и беше на цели осемнайсет години. Носеше мръсни джинси и синя риза с мазно петно отпред, кафявите му очи бяха прихлупени от надвиснали клепачи и дъвчеше кибритена клечка.

— Кой е тоя? — попита още от вратата.

— Момче, на което му трябва превоз до Зефир! — заяви майката на Чили. — Затрил се в гората.

— Ич не съм го помъкнал до Зефир! — възрази Бил с гримаса. — В тоя камион е горещо като в ада!

— Къде си ходил? — попита Чили с бебето на ръце.

— Оправих оня двигател на стария Уолш. И ако си мислиш, че ми е било забавно, потърси си друга мисъл! — той я стрелна с поглед, прекосявайки с няколко крачки стаята на път към кухнята.

Видях го как гледа право през Чили, сякаш тя дори не беше там, а нейният поглед се изпразни.

— Взе ли някакви пари? — подвикна след него майката на Чили.

— Ахъ, взех някви пари! Да не мислиш, че съм идиот, дето няма да вземе пари за такава работа?

— Бъба се нуждае от прясно мляко! — каза Чили.

В кухнята чешмата напомпи зеленясала вода.

— Мамка му — промърмори Бил.

— Е, ще закараш ли това момче до Зефир или не? — попита майката на Чили.

— Не — отвърна младежът.

— Ето — Чили подаде бебето на майка си. — Тогава аз ще го закарам.

— Я па я виж тая! — Бил се върна в стаята, понесъл кафявата си вода в още една чаша от желе с Флинтстоун на нея. — Хич никъде няма да го караш, кат си нямаш книжка!

— Разправям ти аз, че трябва да…

— Хич ти не требе да караш коли! — заяви Били и пак погледна право през нея. — Мястото ти е в тая къща. Кажи й, госпожо Пърсел!

— Хич нема да подпявам никому! — обади се майката на Чили, но не взе детето от нея. Седна в своя люлеещ се стол, пъхна цигарата в уста и сграбчи куките за плетене.

Бил отпи от кафявата вода и направи гримаса.

— Добре, тогава. Все тая. Ще го закарам до оная бензиностанция, дето е близо до базата. Там може да се обади по телефона.

— Това върши ли ти работа, Кори? — попита ме Чили.

— Аз… — главата ми още се въртеше и гледката на златния венчален пръстен ми избождаше очите. — Ами сигурно.

— Е, по-добре зимай квото ти предлагам, иначе просто ти изритвам задника през вратата! — предупреди ме Бил.

— Нямам монета за телефона! — признах си.

— Ей, момче, много си я загазил, знайш ли? — Бил отнесе чашата обратно в кухнята. — Хич нема да получиш и цент от заплатата ми, тъй да знаеш!

Чили бръкна в джоба на джинсите си.

— Имам малко пари — каза тя и извади длан, стиснала малко червено пластмасово портмоненце с формата на сърце.

То беше напукано и силно изтъркано — от онези, които малките момиченца си купуват за деветдесет и девет цента от „Улуърт“. Чили го отвори. Вътре видях няколко монети.

— Трябва ми само четвъртак! — казах й.

Тя ми даде четвъртака, от онези с главата на Меркурий на тях, и аз го пъхнах в собствения си джоб.

Чили ми се усмихна, което само по себе си струваше цяло състояние:

— Не се притеснявай, ще се прибереш у дома!

— Знам, няма страшно! — погледнах в личицето на детето и видях, че има прекрасните й теменуженосини очи.

— Хайде, ако шъ идваш! — каза Били, докато ме подминаваше на път към вратата.

Дори не погледна към жена си и детето. Излезе навън, комарникът се хлопна и чух двигателя на пикапа да се дави.

Не можех да се откъсна от Чили Уилоу. Години по-късно щях да науча за „химията“, която се получава между двама души и какво означава това; татко щеше да ми разкаже за „птичките и пчеличките“, но, естествено, отдавна щях да съм научил подробностите от съучениците си. В този миг обаче бях наясно само, че изпитвам копнеж: да съм по-голям, по-висок, по-силен и красив. Да съм способен да целуна устните на прелестното й лице и да върна назад времето, така че Чили да не държи детето на Бил на ръце. В онзи миг онова, което исках да й кажа, се свеждаше до: „Трябваше да ме почакаш!“

— Върви си у дома, където ти е мястото, хлапе! — каза г-жа Пърсел.

Тя ме наблюдаваше напрегнато, беше спряла да плете и се зачудих дали знае какво става в главата ми.

Никога повече нямаше да стъпя в този дом. Никога повече нямаше да видя Чили Уилоу. Знаех го и я изпивах с очи, докато още можех.

Отвън Бил се облегна на клаксона. Бъба отново се разплака.

— Благодаря! — казах на Чили, взех си мократа риза и излязох навън под жежкото слънце.

Пикапът бе боядисан в грозно зелено, страните му бяха очукани, купето му — килнато наляво. От огледалото за задно виждане висяха чифт червени кадифени зарове. Покатерих се на седалката на пътника и отзад ме ръчна пружина. На пода между седалките имаше кутия с инструменти и намотки с жици, и макар прозорците да бяха свалени, в пикапа миришеше на пот и се носеше неприятна сладникава миризма, която по-късно започнах да свързвам с мъчителна бедност. Погледнах към вратата на къщата и видях Чили да излиза на светло, прегърнала детето си.

— Спри да му вземеш мляко, Бил! — викна тя.

Съзирах и майка й, застанала в застоялия сумрак зад нея. Осъзнах, че техните лица много си приличат, макар че едното бе вече износено от времето и обстоятелствата, а вероятно и от много разочарования и горчивина. Надявах се, че на Чили тези преживявания ще й бъдат спестени. Надявах се никога да не заключи усмивката си и да не забрави къде е скрила ключа за нея.

— Айде сбогом! — каза ми тя.

Махнах й. Бил подкара камиончето си и докато се отдалечавахме от къщата, между мен и Чили Уилоу по пътя се вдигна прахоляк.

Имаше поне миля или даже повече до началото на паважа. Бил караше мълчаливо и ме остави на бензиностанцията в края на военновъздушната база. Докато слизах ми каза:

— Хей, момче! Да внимаваш къде си пъхаш инструмента, чу ли!

След това се отдалечи и ме остави самичък на горещия асфалт.

Болката е нищо за мъж като мен.

Работникът на бензиностанцията ми показа къде е монетният телефон. Понечих да сложа четвъртака с главата на Меркурий в слота, но не можех да го пусна. Беше излязъл от портмонето на Чили Уилоу. Просто не можех. Помолих служителя да ми услужи с четвъртак и му обещах татко да му го плати, когато дойде.

— Да не съм банка! — изпуфка той, но все пак извади от касата монета.

След секунда четвъртакът иззвънтя в червата на монетния телефон. Набрах номера и мама вдигна на второто позвъняване.

Родителите ми дойдоха да ме вземат след половин час. Очаквах най-лошото, но получих задушаваща прегръдка от мама и татко се усмихваше широко и ме тупаше по гърба, значи бях в безопасни води. По пътя към къщи научих, че Дейви Рей и Бен заедно са стигнали до Зефир някъде към седем заранта и шериф Еймъри вече е научил основното — че двама маскирани мъже са купили нещо в дървено сандъче от Пищака Блейлок и после той и синовете му са ни преследвали през гората.

— Мъжете с маските бяха пощальонът Харгисън и г-н Моултри — заявих.

Беше ми криво, понеже си спомнях, че г-н Харгисън ни отърва кожите от братята Бранлин. Но въпреки всичко шерифът трябваше да знае истината.

Подминахме военната база, чиито писти, казарми и постройки бяха оградени с висока мрежа, увенчана с бодлива тел. Карахме по горския път и подминахме отбивката за дома с лошите момичета. Татко намали почти незабележимо, докато караше покрай Саксън Лейк, но не погледна към него. Лятна зеленина бе скрила точното място, където бях зърнал да стои човекът с веещия се шлифер. Веднага щом езерото остана зад нас, татко отново настъпи газта.

Когато се прибрахме, бях окъпан с внимание. Получих голяма купа шоколадов сладолед и всичките „Орео“, които можех да изям. Татко ме наричаше „друже“ и „партньоре“ на всяка втора дума. Дори Ребъл направо ми остърга лицето от близане. Бяха ме прибрали от пустошта и се бях върнал жив.

Разбира се, родителите ми искаха да чуят за приключението ми и ме притискаха да им разкажа повече за момичето, което се бе погрижило за драскотините ми. Казах им името й, че е на шестнайсет и че е прекрасна като Пепеляшка в онзи филм на Уолт Дисни.

— Струва ми се, че нашето приятелче се е сдобило със сърдечна тръпка — каза татко на мама с усмивка.

Възразих:

— Да бе, хич няма да се занимавам с дъртофелници!

Да, но все пак заспах на дивана, стиснал четвъртака й в ръка.

Преди залез-слънце в събота следобед намина шериф Еймъри. Беше ходил да навести Дейви Рей и Бен; сега беше мой ред да ме разпитва. Седнахме на предната веранда, Ребъл се просна до стола ми и от време на време вдигаше глава да ме близне по ръката, а в далечината се трупаха тъмнеещи облаци и ръмжаха гръмотевици.

Шерифът изслуша разказа ми за дървеното сандъче и когато стигнах до уточнението, че маскираните мъже са били г-н Дик Моултри и г-н Джералд Харгисън, той попита:

— Защо смяташ, че са били те, Кори, след като не си могъл да видиш лицата им?

— Понеже Пищака Блейлок нарече дебелия Дик, а видях пуретата, която г-н Харгисън изхвърли и той пуши точно такива, от онези с белия пластмасов мундщук.

— Ясно… — шерифът кимна, а дългото му лице не издаваше никакви чувства. — Нали разбираш, че в района сигурно има много хора, които пушат подобни пурети. И само понеже Пищака Блейлок е нарекъл някого с малкото му име, той не е непременно Дик Моултри.

— Те бяха — възразих. — И двамата.

— Дейви Рей и Бен ми казаха, че не знаят кои са били маскираните мъже.

— Може те да не знаят, сър, но аз съм сигурен.

— Добре тогава, ще се постарая да проверя къде са били около единайсет снощи Дик и Джералд. Питах Дейви Рей и Бен дали могат да ме заведат до мястото, където се е случило всичко това, но те казаха, че не биха могли да го намерят отново. А ти?

— Не, сър. Беше близо до черен път обаче.

— Ъхъ, проблемът е, че наоколо има много стари дърварски пътища и пътеки, прорязващи хълмовете. Случайно да си успял да видиш какво има в онова сандъче, а?

— Не, сър. Но каквото и да е, г-н Харгисън каза, че ще накара някакви хора да танцуват в ада.

Шериф Еймъри смръщи вежди. В черните му очи просветна искрица подновен интерес.

— Защо според теб би казал подобно нещо?

— Не знам. Може би заради Пищака Блейлок. Който пък каза, че бил сложил една допълнително в сандъчето.

— Допълнително какво?

— И това не знам, за съжаление — проследих една светкавица, разсякла хоризонта от небето до земята. — Ще потърсите ли Пищака Блейлок да го попитате?

— Пищака Блейлок — каза шерифът — е невидим. Чувам и научавам доста за него и за синовете му, но все не успявам да го срещна. Мисля, че има скривалище някъде в гората, вероятно недалеч от мястото, където сте били вие, момчета… — той също се загледа в светкавица, сплете прътите на големите си ръце и започна да пука кокалчетата си. — Ако някога успея да хвана поне един от синовете му в издънка, може би ще успея да изкарам Пищака на открито. Но, честно да ти кажа, Кори, щабът на шерифа в Зефир като цяло се състои от един човек. Не получавам кой знае колко пари от общината. Ха — той се усмихна слабо, — та аз получих тази работа само защото никой друг не я искаше. Жена ми през цялото време ме кара да се откажа и да се върна отново към бизнеса с бояджийството… — той сви рамене и захвърли тези мисли с думите: — Е, сума народ наоколо се страхува от рода Блейлок. И особено от Пищака. Съмнявам се, че мога да мобилизирам повече от пет-шест човека да ми помагат да преровя гората в търсенето му. А по времето, когато го намеря — ако изобщо успея — той много преди да стигнем до него ще е научил, че идваме. Нали виждаш какъв проблем имам. Кори?

— Да, сър. Блейлок са по-големи от закона.

— Не са по-големи от закона — поправи ме той. — Просто са много по-злобни от него.

Скоро щеше да се развихри буря. Вятърът люлееше дърветата. Ребъл се надигна и подуши въздуха.

Шериф Еймъри се изправи.

— Време е да тръгвам. Благодаря за помощта!

В притъмняващия следобед той ми се стори остарял и претоварен, раменете му бяха леко присвити. Подвикна за довиждане на мама и татко направо през комарника и баща ми излезе да го изпрати.

— Пази се, Кори! — каза ми шерифът и заедно с татко се отправиха към колата му.

Останах на верандата и галех Ребъл, докато шериф Еймъри и татко си говориха още няколко минути. Когато шерифът подкара нататък и баща ми се върна на верандата, той също ми се стори напрегнат.

— Да се прибираме, партньоре — каза ми и ми отвори вратата. — Навън иде буря!

Тази нощ вятърът рева. Лееше се дъжд и светкавиците чертаеха над града ми линии като драскулки на загадъчен пръст.

Това беше и нощта, в която за първи път сънувах четирите чернокожи момиченца, облечени официално и с лъснати чепички. Те стояха под дърво без листа и ме викаха по име, отново и отново, до безкрай.

9. Лятото приключва

Август умираше. Също и лятото. Училищните дни, дните на поука и възпитание — това се простираше пред нас, на позлатения ръб на есента.

Ето какво се случи през последните дни на лятото: научих, че шериф Еймъри наистина е посетил господата Харгисън и Моултри. Техните съпруги казали на шерифа, че и двамата мъже са си били у дома през онази конкретна нощ, чак до сутринта, и че не били и прекрачвали през вратите на къщите си. Шерифът не можеше да направи нищо повече — в крайна сметка не бях видял лицата на двамата мъже, които получиха онова дървено сандъче от Пищака Блейлок.

Септемврийският брой на „Знаменити чудовища“ кацна в пощенската ми кутия. На плика, на който бе изписано името ми, имаше размазан голям зелен сопол.

Една сутрин мама вдигна телефона и ми каза:

— Кори! За теб е!

Взех слушалката. На телефона се оказа г-жа Евелин Пратмор, която ме информира, че в конкурса за писане на Съвета по Изкуствата в Зефир съм спечелил трето място в раздела за разкази. Щяха да ми връчат плакет с гравирано моето име, както ми съобщи тя. Дали съм щял да имам готовност да прочета разказа си по време на приема в библиотеката през втората събота на септември?

Бях поразен. Приех със заекване. Веднага след като затворих телефона ме връхлетя прилив от радост, който насмалко да ме извади от моите хъш-пъписки и след това — от смазващ ужас, от който бих пропаднал в пода. Да си чета разказа? На глас? Пред пълна с народ зала — все хора, които не познавах?

Мама ме успокои. Това беше част от работните й задължения и беше добра в работата си. Каза ми, че имам предостатъчно време да се упражнявам и добави, че съм я накарал толкова да се гордее, че едва се побирала в кожата си. Обади се на татко в мандрата, а той ми заяви, че ще ми донесе оттам две студени бутилки шоколадово мляко. Когато се обадих на Джони, Дейви Рей и Бен да им кажа новината, те я сметнаха за страхотна и ме поздравиха, но и тримата бързо подкладоха огъня на ужаса ми от публичното четене, като реагираха подобаващо на факта, че ще трябва да чета разказа си на глас. Ами какво ще стане, ако ципът ти се развали и не можеш да го затвориш? — попита Дейви Рей. Ами ако започнеш да трепериш толкова силно, че не можеш да държиш листа? — поинтересува се Бен. Ами ако си отвориш устата и гласът ти изчезне и не можеш да произнесеш и една дума? — полюбопитства Джони.

Приятели! Те наистина знаят как да те съборят от пиедестала, нали?

Три дни преди училището да започне, в един ясен следобед с небе, пълно с пухкави облачета и с полъхващ хладен бриз, ние подкарахме колелетата си до игрището за бейзбол, вързали ръкавиците си за дръжките. Заехме позициите си около ромба, който беше надупчен от шпайкове и скоро щеше да буреняса. На дъската с резултатите се виждаше доказателството, че отборът ни от Малката лига не е сам в нещастието си — мъжкият отбор, „Куейлс“, бе понесъл загуба с пет на нула от отбора на военновъздушната база, „Хай Флайърс“100. Газехме в езера от сенки до глезените и си прехвърляхме топката напред-назад, докато си говорехме с известна тъга за отминаващото лято. Но дълбоко в сърцата си бяхме възбудени от мисълта за началото на училището. Идва миг, когато свободата става… ами, твърде свободна. Бяхме готови да ни вкарат в ред, тъй че да можем да летим отново следващото лято.

Хвърляхме си бързи топки, криви, летящи и прахобърсачки. Бен имаше най-добрия червячен удар, който някога сте виждали, а Джони можеше да накара топката да подвие опашка миг преди да се удари в ръкавицата. Твърде кофти, че всеки един от нас беше крал на страйкаутите101. Е, винаги ще има нов сезон.

Бяхме на игрището може би от около четирийсет минути, тъкмо бяхме загрели, когато Дейви Рей каза:

— Я, вижте кой идва!

Обърнахме се всички. През бурените към нас крачеше Немо Кърлис, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на джинсите си. Все още беше кльощав и с кожа с цвета на кисело мляко. Не се съмнявах, че за този тен отговаряше майка му.

— Здрасти! — казах на Немо.

— Хей, Немо! — подвикна Дейви Рей. — Ела да ни хвърлиш някоя топка!

— О, супер! — възкликна Джони, припомняйки си натъртената си ръка. — Ами… защо този път не похвърляш на Бен вместо на мен?

Немо поклати глава, свел очи към земята. Продължи да крачи през полето, подмина Джони и Бен и ме приближи. Стоях на хоума. Когато Немо спря и вдигна глава, видях, че е плакал. Очите му зад дебелите очила бяха червени и подпухнали, а пътечките на сълзите блестяха по бузите му.

— Какво е станало? — попитах. — Някой да не те е набил?

— Не — отвърна той. — Аз… аз…

Дейви Рей дойде при нас, стиснал бейзболната топка.

— Какво има? Немо, плакал ли си?

— Аз… — той изхлипа задавено. Опитваше се да се вземе в ръце, но чувствата го заливаха. Простена. — Трябва да тръгвам!

— Да тръгваш ли? — намръщих се. — Накъде, Немо?

— Прошто… нанякъде… — той махна с кльощавата си ръка. — Прошто шръгвам.

Бен и Джони стигнаха до хоума. Събрахме се в кръг около Немо, който той хлипаше и бършеше протеклия си нос. Бен не можа да понесе гледката, отстъпи на няколко крачки и се захвана да подритва едно камъче.

— Аз… ходих до ваш, да ти каша, а майка ши ми каша, че ши тук — обясни Немо. — Ишках да шнаеш.

— Е, и къде отиваш? На гости на някого ли ще ходиш? — попитах аз.

— Не — по бузите му потекоха пресни сълзи. Гледката беше направо ужасна. — Трябва да ше премештя, Кори!

— Местиш се? Къде?

— Не шнам. Някъде далеше ош шука.

— Леле — възкликна Джони. — Та ти не си изкарал в Зефир дори цялото лято!

— Надявахме се, че ще можеш да играеш в отбора ни догодина! — каза му Дейви.

— Да — подкрепих го. — И се надявахме да тръгнеш на училище с нас.

— Не — Немо продължаваше да клати глава с изпълнени с мъка очи. — Не. Не. Не мога. Мештим се. Мештим ше утре.

— Утре? Защо така бързо?

— Мама каша. Мештим се. Така че татко да моше да продава риши.

Ризите. А, да. Ризи. Никой в Зефир не носеше ризи по поръчка. Съмнявах се, че такива носи дори един човек из градовете, в които г-н Кърлис настаняваше сина си, жена си и книгата с мостри. Съмнявах се и че има шанс местните да си сменят стила на обличане.

— Не мога… — Немо се взираше в мен, а от болката в очите му ме заболя сърцето. — Не мога… да ши намеря приятели — додаде дой. — Понеше… вше ше мештим.

— Съжалявам, Немо! — казах. — Наистина. Ще ми се да не се налагаше да се местиш!

Внезапен импулс ме накара да извадя бейзболната топка от ръкавицата си и да му я подам.

— Ето, вземи. Запази я, за да можеш да си спомняш за приятелите си в Зефир. Става ли?

Немо се поколеба. След това посегна и обви кокалестите пръсти на чудната си подаваща ръка около топката и я прие. Тук Джони показа истинска класа — топката беше негова, но той не каза нито дума.

Немо прехвърляше бейзболната топка от ръка в ръка и видях червения й шев отразен в стъклата на очилата му. Той се взираше в топката като в дълбините на магьосническа кристална топка.

— Ишкам да оштана тук — каза меко. Носът му течеше и той подсмръкна. — Ишкам да оштана тук и да ходя на ушилижте и да имам прияшели… — погледна към мен. — Прожто ишкам да шъм като вшички други! Ушашно ишкам да оштана тук!

— Може да се върнеш някой път? — предположи Джони, но това си беше бедняшко подаяние. — Може би ще…

— Не — прекъсна го Немо. — Никога няма да се върна. Никога. Дори жа един ден! — той извърна глава и погледна към къщата, която семейството му скоро щеше да напусне. По бузата му пропълзя сълза, която увисна трепереща на брадичката му. — Мама кажва, че татко трябва да продафа риши, жа да имаме пари. Нощем понякога му крещи и го нарича мържеливеж, и кашва, че не е трябвало да се омъшва ша него… А той вика: „Ще бъде шледващият град. В шледващия град ще ни ижлеже къшмета!“

Немо отново се извърна към мен. В тази секунда се беше променил. Все още плачеше, но в очите му имаше гняв — толкова силен, че се видях принуден да отстъпя назад, за да избягам от горещия му полъх.

— И никога не е шледващият град! — възкликна той. — Ще ше мештим и мештим и мештим, и майка ми винаги ще вика и татко винаги ще кажва, че ще е шледващият град. Но това е само лъжа!

Немо млъкна, но гневът му говореше. Пръстите му се стегнаха около топката, кокалчетата му побеляваха, а погледът му бе втренчен в нищото.

— Ще ни липсваш, Немо! — казах.

— Аха — съгласи се Джони. — Пич си.

— Ще стъпиш на хълма на питчъра някой ден, Немо — каза му Дейви Рей. — Когато се качиш горе, всичките ги прати в страйк! Ясно?

— Яшно — отвърна Немо, но не звучеше особено убедено. — Ще ми се да не ше налагаше… — не си довърши изречението. Нямаше и смисъл в протеста му, понеже беше малко момче и му се налагаше да се премести.

Немо тръгна към дома през игрището, стиснал здраво бейзболната топка в шепата си.

— Довиждане! — извиках след него.

Той не се обърна.

Опитвах се да си представя какъв ли е животът му: забранено му е да играе играта, за която е природно надарен, стои затворен в поредица къщи в парад от градове, остава на едно място само толкова, колкото да му се подиграват и да го бият, но не достатъчно дълго, че момчетата да го опознаят и да открият какво се крие зад бледата му кожа, фъфленето и дебелите очила. Никога не бих понесъл такива страдания.

Немо изкрещя.

Дойде му отвътре с такава сила, че викът ни накара да подскочим. Крясъкът се промени и прерасна във вой, който се усилваше и усилваше, болезнен в копнежа си. След това Немо се обърна, първо главата и раменете му и след това хълбоците — и видях, че очите му са огромни и ококорени, а зъбите му са стиснати. Замахващата му ръка се стрелна през въздуха като на ускорен кадър, гръбнакът му изпука като камшик и той метна бейзболната топка почти право нагоре в небето.

Видях я да се издига. Видях я да се носи нагоре. Видях я да се превръща в точица. След това слънцето я грабна.

Немо беше паднал на колене, крясъкът и хвърлянето бяха изцедили всички сили от него. Примигна, очилата стояха накриво върху лицето му.

— Хвани я! — каза Дейви Рей, присвил очи към небето. — Ето я, пада!

— Къде? — попита Джони, вдигайки ръкавицата си.

— Къде е? — попитах и аз, отстъпвайки от групичката в опит да открия топката в яркото сияние.

Бен също вдигна глава. Ръкавицата му висеше покрай тялото. Меко каза:

— Проклетата топка отлетя!

Чакахме и се взирахме в небето.

Чакахме с ръкавиците в ръце.

Чакахме.

Погледнах към Немо. Той се беше изправил и вървеше към дома си. Не крачеше нито бързо, нито бавно, просто мрачно. Знаеше какво го очаква в следващия град и в другия след него.

— Немо! — извиках след него.

Той продължи да върви и не се обърна повече.

Ние чакахме топката да падне.

След известно време седнахме на червената пръст. Очите ни претърсваха небето, докато пухкавите облачета се местеха и слънцето започна да се спуска към западния хоризонт.

Никой от нас не продумваше. Не знаехме какво да кажем.

По-късно Бен щеше да предположи, че вятърът е издухал топката в реката. Джони вярваше, че е ударила ято птици и това я е отклонило от курса. Дейви Рей беше преценил, че топката не е била наред, високо горе се е разпаднала и ние просто не сме видели парчетата от обвивката и пълнежа й да падат обратно надолу.

А аз?

Аз просто вярвах.

Над нас се спусна здрач. В крайна сметка се покатерих на Рокет, приятелите ми се качиха на техните колелета и изоставихме бейзболното игрище с все летните си мечти. Лицата ни вече бяха обърнати към есента. Предстоеше ми скоро да спомена на някого за четирите чернокожи момиченца, които виждах в съня си — издокарани и викащи името ми под дърво без листа. Предстоеше ми да прочета разказа си за мъжа на дъното на Саксън Лейк пред зала, пълна с хора. Предстоеше ми да открия какво е имало в дървеното сандъче, което Пищака Блейлок продаде посреднощ за четиристотин долара.

Предстоеше ми да помогна на баща ми да намери покой.

А сега въртяхме педалите — четирима приятели с вятър в гърбовете и пред нас се простираха всички пътища, водещи към бъдещето.