Четири Студената зимна истина

1. Самотен пътешественик

— Татко ти изгуби работата си — каза мама.

Тъкмо си бях влязъл вкъщи след училище, а Денят на благодарността бе останал на четири дни зад нас. Тази новина ме улучи като удар в корема. Изражението на мама бе мрачно, а очите й вече виждаха предстоящите ни дни на трудности. Тя знаеше каква е реалността, която дебне пекарската й дейност; „Биг Пол’с Пантри“ имаше огромна секция за пайове и торти, също както и за мляко в пластмасови еднократни шишета.

— Съобщили са му го като е отишъл на работа — продължи мама. — Платили са му за две седмици и са му дали бонус, след което са му обяснили, че вече не могат да си позволят да го задържат.

— Къде е той? — захвърлих учебниците си на най-близката равна повърхност.

— Отиде нанякъде, преди около час. Седя наоколо почти цял ден, не можа да хапне и хапка на обяд и почти не говореше. Опита се да поспи, но не успя. Мисля, че това го е пречупило, Кори!

— Знаеш ли къде отиде?

— Не. Каза само, че ще иде някъде да помисли.

— Добре. Ще се опитам да го намеря.

— Къде отиваш?

— При Саксън Лейк като начало — обясних на мама и излязох при Рокет.

Тя ме последва на верандата.

— Кори, внимавай… — но се спря. Време беше да признае, че съм на път да стана мъж. Вместо това мама ми каза: — Надявам се да го намериш!

От къщи до езерото имаше доста път, и то тежък. Вятърът духаше срещу мен. Докато с глава, приведена към кормилото, въртях педалите по Шосе 10, поглеждах предпазливо наляво и надясно към брулената от вятъра гора. Съществото от изгубения свят все още скиташе на свобода. Само по себе си не беше страшно, тъй като се съмнявах, че трицератопсът имаше особено желание да общува с капана на тинестото дъно на цивилизацията. Това, което ме караше да съм нащрек бе фактът, че два дни преди Деня на благодарността Марти Баркли, който преди изгрев носеше вестниците от Бирмингам, си карал по този същия път, а масивно туловище излязло от гората и се ударило в колата му толкова силно, че гумите излезли от настилката. Бях видял колата на г-н Баркли. Страната откъм пътника беше смачкана, все едно ритната от гигантски стоманен ботуш. Прозорецът беше на парчета. Г-н Баркли разправяше, че чудовището буквално го ударило и побягнало. Вярвах, че трицератопсът бе обявил гъстите и блатисти гори около Саксън Лейк за своя територия и всички превозни средства по Шосе 10 бяха в опасност, понеже трицератопсът ги смяташе за динозаври-съперници. Нямах представа дали би счел Рокет за достоен за нападение или не. Така че предпочитах да настъпя педалите и да внимавам. Очевидно г-н Добро намерение не бе осъзнавал, че вместо голяма сива буца, която си дремуца в тинята, е притежавал танк „Патън“, който може да надбяга кола. Свободата определено ти ускорява краката, това е ясно. А въпреки възрастта и размера си, трицератопсът бе по душа хлапе.

Като изключим, че си поръчах Дейви Рей да цъфне на вратата ми с верижен трион, с нищо не издавах подозренията си. Джони също, а ние така и не споделихме с Бен, понеже понякога излишно му работеше устата. Дейви Рей не продума и дума по въпроса, освен да сподели, че се надява просто да оставят съществото да доживее дните си в мир. Не бях напълно сигурен, но номерът ми се струваше точно от типа, който приятелят ни би врътнал. Откъде би могъл да знае, че трицератопсът ще нанесе щети за десет хиляди долара? Е, стъклото може да се смени, а металът — да се изчука. Г-н Уайн Джили и съпругата му се преместиха във Флорида, точно както се канеха да сторят от пет-шест години насам. Преди г-н Джили да напусне, г-н Долар му каза, че блатата във Флорида гъмжали от динозаври, които ти идвали до задната врата да си просят остатъци от обяда. Г-н Джили пребледня като платно и не спря да трепери, докато „Джазман“ Джаксън не му обясни, че г-н Долар просто се закача с него.

Когато взех завоя, който щеше да ме изведе покрай Саксън Лейк, видях и пикапа на татко паркиран близо до червената скала. Спрях до него, опитвайки се да измисля какво точно да кажа. Внезапно ми бяха свършили думите. Разговорът ни нямаше да прилича на храна за магическата кутия — това си беше реалният живот и щеше да ми бъде много, много трудно.

Не видях татко никъде около камиончето, докато настанявах Рокет на стъпенката му. След това обаче го забелязах — малка фигурка, седнала на гранитна скала на половината път около езерото. Взираше се в черната, набръчквана от вятъра вода. Докато гледах, татко вдигна бутилка към устата си и отпи солидна глътка. След това отпусна бутилката и отново се втренчи във водата.

Закрачих към него през преплетените плевели и магарешки тръни. Червената кал джвакаше под обувките ми и в нея видях следите от стъпките на татко. Той беше идвал по този път многократно, понеже си бе проправил тясна пътека през най-гъстата растителност. По този начин несъзнателно бе изпълнявал и задълженията си като баща, правейки прехода поне малко по-лесен за сина си.

Когато се приближих до него, той ме забеляза. Не ми махна. Сведе глава и ми стана ясно, че и неговите думи също са се изчерпили.

Изправих се на десет фута от него върху скалата, която едно време е била част от входа към каменоломна Саксън. Татко седеше със сведена глава и затворени очи, а до него имаше пластмасова бутилка, наполовина пълна с гроздов сок. Осъзнах, че явно е ходил да пазарува в „Биг Пол’с Пантри“.

Вятърът свиреше покрай мен и караше голите клони на дърветата да трополят.

— Добре ли си? — попитах.

— Не — отвърна татко.

— Мама ми каза.

— Предположих.

Пъхнах ръце в джобовете на подплатеното си с вълна яке и се загледах в тъмната, черна вода. Татко дълго време не продума, аз също. След това той си прочисти гърлото.

— Искаш ли гроздов сок?

— Не, сър.

— Останало ми е достатъчно.

— Не, сър, не съм жаден.

Татко вдигна лице към мен. На твърдата, сурова светлина изглеждаше ужасно стар. Имах чувството, че мога да видя очертанията на черепа му под изтънялата плът и тази гледка ме уплаши. Беше все едно гледаш как бавно умира някой, когото много обичаш. Емоциите му вече се крепяха на ръба на отчаянието. Спомних си отчаяно надрасканите му въпроси посреднощ и неизказаните му страхове, че всеки момент ще се побърка. Съвсем ясно виждах, че баща ми — не митичен герой, нито пък супермен, а просто добър човек — е самотен пътник в дебрите на отчаянието.

— Сторих всичко, което поискаха от мен — каза той. — Работех на двоен маршрут. Поемах извънредни задачи където и когато се налагаше. Ставах рано и стоях до късно да оправям склада. Правех всичко, което искаха! — той вдигна очи в опит да намери слънцето, но облаците бяха като железен капак. — Казаха ми: „Том, трябва да разбереш каква е ситуацията.“ Казаха, че се налага да режат до кост, за да запазят „Грийн Медоус“ в действие. И знаеш ли какво още казаха, Кори?

— Не, сър.

— Казаха, че доставките на мляко по домовете са отмрели като динозаврите. Казаха, че няма място за тях при всичките тези лавици с пластмасови шишета. Заявиха, че бъдещето ще бъде в улеснението да прескочиш до магазина и да си купиш начаса, това искали хората… — татко сплете пръсти и мускулът на хлътналата му буза заподскача. — Е, аз лично не искам нищо подобно!

— Ще се справим — казах.

— О, да — той кимна. — Да, разбира се. Ще си намеря друга работа. Преди да дойда тук ходих до железарията и си написах молба. Г-н Вандеркамп Джуниър може да се нуждае от камионджия. Боже, че аз дори и на каса бих работил. Но наистина смятах, че след още три години ще бъда помощник-бригадир на товарната рампа. Честно. Глупаво, нали?

— Не си могъл да знаеш.

— Аз никога не знам — отвърна татко. — В това ми е проблемът.

Водата се вълнуваше под метлата на вятъра, който вдигаше бели гребенчета. В горите отвъд грачеха невидими врани.

— Студено е, татко — казах. — Трябва да се прибираме у дома.

— Не мога да дочакам дядо ти да надуши случката… — татко имаше предвид дядко Джейбърд. — Ще се пръсне от смях, убеден съм!

— Ние с мама няма да се смеем — казах. — Нито пък някой друг.

Татко вдигна шишето с гроздовия сок и си гаврътна още една хубава глътка.

— Минах и през „Биг Пол’с Пантри“. Влязох там и видях всичкото им мляко. Цяло бяло море… — татко отново ме погледна. Устните му бяха посинели. — Искам нещата да си останат, както са. Не ми трябва жвакащо дъвка момиче, което не ми знае името, да ми взима парите и дори да не ми се усмихне, когато я питам как е хавата. Не ми трябват супермаркети, отворени до осем вечерта и пълни с лампи, от които те заболяват очите. В осем вечерта семействата трябва да са си у дома, на масата, а не да ходят до супермаркета да пазаруват от нещата, дето висящите от тавана големи платнища те убеждават, че си длъжен да си купиш. Така де… ако ситуацията се влоши дотолкова, дори в разните дребни подробности от живота, вече не бихме могли да се върнем назад. И някой ден някой ще каже: „О, толкова е хубаво, че можем да отскочим до супермаркета по тъмно и да си харесаме и да си вземем от лавиците разни неща, дето не сме ги и чували досега, но какво ли стана с онези млекари или с онези типове, които продаваха дини от каросериите на камионите си — или с онази жена, която предлагаше пресни зеленчуци направо от градината си и се усмихваше като слънцето, когато я поздравиш с добро утро?“ Някой ще каже: „О, сега всичките тези стоки ги има в супермаркета, така че не се налага да ходиш насам-натам, за да си купиш каквото ти трябва, всичко е под един покрив.“ И защо да не сторят така с всичко? Просто съберете всичките магазини от целия град под един покрив, та дъжд да не пада върху теб и да не ти става студено. Не е ли прекрасна идея? — татко се захвана да пука с кокалчета на пръстите си. — И като краен резултат ще имаш магазини и пътища, и къщи, но вече няма да имаш градове. Не и такива, каквито са сега. И накрая ще влезеш в някой от онези магазини под един покрив и ще потърсиш нещо, а жвакащото дъвка момиче ще ти обясни, че те го нямат. Нямат го и не могат да ти го поръчат, защото такива работи вече не се произвеждат. Хората не търсят такива стоки, нали разбирате? Хората искат само онова, което им казват да искат големите платнища, които висят от тавана. И в магазина има само такива стоки, които се правят от машини по хиляда бройки на минута. Но те са перфектни, ще те убеждава момичето с дъвката. Няма нито една несъвършена стока в партидата. А когато я използваш или ти писне от нея, или когато сменят рекламите, просто изхвърляш покупката, понеже тя е направена да бъде еднократна. А момичето с дъвката ще ти каже: „А сега колко от тези съвършени неща ще ви трябват днес? И побързайте, че зад вас се събира опашка!“

Татко млъкна. Само кокалчетата му пукаха.

— Това е просто един супермаркет — казах.

— Първият — уточни той.

Присви очи и може би в течение на минута се взираше в езерото, докато вятърът рисуваше шарки по повърхността му.

— Чувам те — каза тихо.

Знаех на кого говори.

— Татко? Хайде да се прибираме!

— Ти върви. Аз ще си поседя тук и ще послушам приятеля си.

Чувах вятъра и враните, но знаех чий друг глас звучи в ушите на татко.

— Какво ти казва той, тате?

— Повтаря все същото от самото начало. Казва, че никога няма да ме остави на мира, докато не сляза с него долу, в мрака.

Очите ми се напълниха със сълзи. Примигнах, за да ги прогоня.

— Няма да слезеш, нали?

— Не, синко — отвърна баща ми. — Не и днес.

За малко да му кажа за д-р Лезандър. Устата ми се отвори, но мозъкът ми постави въпроса: а какво да кажа на баща си? Че д-р Лезандър не пие мляко и е нощен бухал, а Върнън Такстър вярва, че това са качествата, нужни на един убиец? В крайна сметка от устата ми излезе следното:

— Дамата има голям опит, татко. Тя може да ти помогне, ако я помолим.

— Дамата — повтори той със задавен глас. — Тя изигра страхотен номер на Пищака Блейлок, нали?

— Да, сър, така стори. Тя може да ни помогне, ако отидем да се срещнем с нея.

— Може и така да е. Може и да не е — татко се намръщи, сякаш мисълта да помоли Дамата за помощ му причинява дълбока болка. Определено нямаше как да е по-мъчителна от тази, която вече изпитваше и в плен на която се гърчеше. Когато гримасата му отмина, той отбеляза: — Знаеш ли какво? Ще попитам приятеля си какво мисли той.

Страхувах се за него. Много, много се страхувах.

— Моля те, прибери се скоро — казах.

— Обещавам — отвърна татко. — Скоро!

Оставих го на брега, седнал на скалата под ниските сиви облаци. Когато стигнах до Рокет, погледнах през рамо и го видях изправен на ръба. Вниманието му бе съсредоточено върху водата отдолу, сякаш търсеше някаква следа от кола в онези ужасни дълбини. Понечих да го извикам, да го отпратя назад от ръба, но той сам се върна назад до предишното си място и отново си седна.

„Не и днес“, беше казал. Налагаше се да му се доверя.

Въртях педалите назад по пътя, който бях изминал и в главата ми се въртяха толкова неща, че дори не се сетих за звяра от изгубения свят.

Следващите дни бяха сиви и студени, а хълмовете около Зефир се издигаха кафяви като тревата на Поултър Хил. Влязохме в декември, веселия месец. Понякога, когато се прибирах от училище, татко си беше у дома, в други дни отсъстваше. Мама, която внезапно започна да изглежда твърде напрегната и изморена за годините си, каза, че ходел да си търси работа. Надявах се, че не се връща на онази скала и не се опитва да гадае бъдещето по огледалото от черно стъкло.

Майките на приятелите ми ни оказваха подкрепа. Започнаха да ни носят захлупени яденета, кошници с бисквити, домашни консерви и подобни неща. Г-н Кълан обеща да ни донесе малко месо от първата си плячка за сезона. В замяна мама настояваше да изпече торта на всеки един. Татко ядеше храната, но беше ясно, че да приема такава очевидна благотворителност го убива. Както се оказа, железарията не се нуждаеше от шофьор на камион, нито пък от друг служител на касата. Често нощем чувах, че татко е станал и обикаля из къщата. Започна да се случва така, че спеше до късно през деня — примерно до единадесет или някъде там — и оставаше буден до след четири часа сутринта. Време за нощни птици.

Един съботен следобед мама ме помоли да отскоча до „Улуърт“ на „Мърчант Стрийт“ и да й взема кутия блатове за торта. Потеглих на път с радостния Рокет. Влязох в магазина, купих поръчаните блатове и тръгнах да се връщам.

Спрях пред витрината на кафене „Брайт Стар“.

Г-н Юджийн Осбърн работеше там. Той бе воювал в състава на първа пехотна дивизия. И с лекота можеше да разпознава немски неприлични думички.

Ето тези факти ме човъркаха като тихо демонско гласче в главата, още от нощта, когато бяхме ходили на карнавала „Брендиуайн“. Как може един папагал да научи немски сквернословия, ако собственичката му не говори немски? Сетих се, че г-н Осбърн бе казал и още нещо: „Не са само ругатни. Имаше и други немски думи, но бяха изкривени.“

Как е възможно подобно нещо?

Оставих Рокет отвън и влязох в „Брайт Стар“.

Не беше кой знае какво заведение, просто няколко маси в сепарета и барплот, където клиентите можеха да седнат на високи столове и да си приказват с двете сервитьорки — старата г-жа Маделин Хъкаби и по-младата Кари Френч. Трябва да призная, че г-ца Френч обираше повечето внимание, понеже беше руса и хубава, а г-жа Хъкаби приличаше на две мили разкъртен път. Но тя работеше като сервитьорка в „Брайт Стар“ още отпреди да се родя и управляваше заведението с железен поглед. „Брайт Стар“ не беше особено натоварен в този час от деня, но все пак имаше няколко души, които пиеха кафе, повечето — възрастни пенсионери. Г-н Каткоут беше сред тях, седеше в едно сепаре и четеше вестник. Телевизорът над барплота беше включен. А на барплота седеше и се хилеше на г-ца Френч не друг, ами китоподобният г-н Дик Моултри.

Той ме видя и усмивката му изчезна като призрак при първи петли.

— Здравей! — каза ми г-ца Френч и засия в слънчева усмивка, щом се приближих до барплота. Ако не бяха конските й зъби, като нищо щеше да е сладка като Чили Уилоу. — Какво мога да направя за теб?

— Г-н Осбърн тук ли е?

— Несъмнено.

— Мога ли да говоря с него, ако обичате?

— Почакай минутка — тя отиде до прозореца между тезгяха и кухнята. Забелязах, че големият корем на г-н Моултри се притиска към ръба на барплота, когато той се наведе да се вгледа в краката й. — Юджийн? Някой иска да говори с теб!

— Кой? — чух го да пита.

— Кой? — предаде ми въпроса г-ца Френч.

Тя не се движеше в моите кръгове, а аз не идвах в „Брайт Стар“ достатъчно често, че да ме разпознава.

— Кори Макенсън.

— О, ти не си ли момчето на Том? — попита тя и аз кимнах. На г-н Осбърн тя предаде: — Момчето на Том!

Баща ми, също като „Бийч Бойс“, го познаваха навсякъде. Усетих, че г-н Моултри ме гледа. Той си сръбна шумно от кафето си, опитвайки се да привлече вниманието ми, но аз не благоволих да му отделя време.

Г-н Осбърн мина през люлеещата се врата. Носеше престилка и бяла шапка и бършеше ръцете си в кърпа.

— Здрасти — каза ми. — Какво мога да направя за теб?

Г-н Моултри се наведе напред, наострил уши и корем.

— Може ли да седнем? — попитах. — Ето там, да речем? — махнах в посока на едно сепаре отзад.

— Предполагам. Води ме!

Когато се настанихме и седнах с гръб към г-н Моултри, казах:

— Бях в къщата на г-ца Глас, когато доведохте Уинифред за урока й по пиано.

— Спомням си, да.

— А спомняте ли си папагала? Казахте, че псувал на немски.

— Немският няма как да се сбърка. Немски беше.

— А помните ли какво друго казваше папагалът?

Г-н Осбърн се облегна назад в сепарето. Наклони глава на една страна. Играеше си с вилица от сервираните прибори. Използваше тази ръка, на която имаше татуиран надпис US ARMY.

— За какво става дума, ако нямаш против да те питам?

— Нищо особено — свих рамене. — Просто ми се пробуди любопитството.

— Любопитството ти, така ли? — той се усмихна леко. — Идваш тук и ме питаш какво е казал папагалът?

— Да, сър.

— Това беше преди почти три седмици. Защо не реши, че искаш да го знаеш по-рано?

— Предполагам, че съм имал други неща, с които да се занимавам.

Естествено, че исках да знам и по-рано, но първо беше бягството на звяра от изчезналия свят, после татко си загуби работата и папагалът не ми беше на челно място в списъка.

— Всъщност не помня какво точно каза, освен пиперливите думички, които не мога да ти преведа без разрешението на Том.

— Не знаех, че татко идва тук.

— Понякога идва. Дойде например да кандидатства за работа.

— О, Боже! — промърморих. — Не знаех, че татко може да готви.

— За мияч на чинии се яви — каза г-н Осбърн, като ме наблюдаваше внимателно. Мисля, че трепнах леко. — Всъщност г-жа Хъкаби се занимава с наемането на работници. Върти това заведение като военен лагер, така си е.

Кимнах, опитвайки се да не срещам втренчения поглед на готвача.

— Та папагалът — каза ми той и усмивката му се разшири. — Този син папагал. С какво невероятно умение ругаеше! Нищо чудно обаче, а? След като принадлежи на госпожица Синьогласна…

— Предполагам, че не.

Дотогава не предполагах, че има и възрастни, които й казват г-ца Синьогласна.

— За какво точно става дума, Кори? Ама наистина.

— Искам да стана писател — отвърнах, макар да не знаех защо го казвам. — Такива неща са ми интересни.

— Писател ли? Да пишеш разкази и тъй нататък?

— Да, сър.

— Чини ми се, че това е доста тежка нива за оран — готвачът сложи лакти на масата. — И това е като… проучване за някакъв разказ, така ли?

— Да, сър! — бях зърнал лъч светлина. — Да, сър, точно така!

— Нали не пишеш разказ за госпожица Синьогласна?

— Пиша… разказ за един папагал — казах. — Който говори немски.

— Така ли? Бре да му се не види! Когато бях на твоите години, исках да стана детектив или войник. Поне едното ми желание се сбъдна… — той се вгледа в татуираните си пръсти. — Мисля, че може би щеше да ми е по-добре да съм детектив — каза с тиха въздишка, която говореше много за това какво представлява истинският войниклък в сравнение с преиграването на сцени от „Битка“ в горите.

— Можете ли да си спомните какво още каза папагалът, г-н Осбърн?

Той изсумтя, но усмивката му все още бе дружелюбна.

— Ако имаш твърдо намерение да станеш писател, значи напредваш по пътя. Толкова ли е важно за теб да знаеш всичко?

— Да, сър. Наистина е важно.

Г-н Осбърн се поколеба, обмисляйки това изказване. След това отбеляза:

— Всичко беше объркано всъщност. Няма кой знае какъв смисъл.

— Просто искам да знам.

— Да видим тогава. Трябва да си попренавия мозъка. Ще ти кажа една тайна… — той се наведе малко напред. — Когато работиш за г-жа Хъкаби, чуваш много лоши думички!

Потърсих с поглед сервитьорката, но тя или беше в кухнята, или в тоалетната.

— Помня, че папагалът каза нещо за… — готвачът притвори очи, ровейки се в спомените. — Кой знае?

— Не можете ли да си спомните? — настоях.

— Не, това каза той — г-н Осбърн отвори очи. — „Кой знае?“ Това повтаряше папагалът, когато не сипеше ругатни.

— Кой знае какво? — попитах.

— Идея си нямам. Просто „Кой знае?“ това е всичко, което успях да разбера. Това и още нещо, което звучеше като име.

— Име ли? Какво беше то?

— Ханафорд, струва ми се. Или поне ми звучеше горе-долу така. „Хана Фьорд“, сетих се.

— Може и да бъркам, разбира се. Чух името само веднъж. Но определено не бъркам за ругатните, може да ми вярваш!

— А помните ли как г-ца Зелено… ъъъ… Катарина Глас каза, че папагалът полудявал, когато му свирят онази песен? — опитах се да се сетя как се казваше. — „Бютифъл Дрийм“?

— „Дриймър“ — поправи ме готвачът. — О, да. Това е песента, която г-ца Синьогласна ме учеше да свиря и мен.

— И вас ли?

— Точно така. Винаги съм искал да свиря на музикален инструмент. Вземах уроци от г-ца Синьогласна… о, предполагам, че е било преди около четири години, когато тя преподаваше на пълен работен ден. Имаше множество по-възрастни ученици и преподаваше на всички ни тази песен. Сега като я спомена, май не си спомням папагалът да е крещял така, както онази нощ. Шантаво, а?

— Странно — беше мой ред да го поправя.

— Аха. Е, най-добре да се връщам на работа! — той беше видял, че г-жа Хъкаби излиза от тоалетната и тя имаше достатъчно драконова кръв, че да уплаши войника. — Бях ли ти от помощ?

— Така ми се струва — съгласих се. — Все още не съм сигурен.

Г-н Осбърн се изправи.

— Хей, а какво ще кажеш да ме опишеш и мен в твоя разказ?

— Какъв разказ?

Той отново ме изгледа странно.

— Разказът, който пишеш за синия папагал.

— А, този разказ ли? Да, сър, непременно!

— Кажи нещо мило за мен! — поръча си готвачът и се насочи отново към кухненската врата.

По телевизията даваха някакъв мъж в кафява униформа, който вдигаше шумотевица.

— Хей, Юджин! — извика г-н Моултри. — Я го виж само тоя мръсник!

— Г-н Осбърн? — попитах и той ми обърна внимание, преди да погледне към телевизионния екран. — Смятате ли, че г-ца Синьогласна ще има против да изсвири песента отново, в присъствието на папагала? И примерно да го изслушате и да чуете какво точно казва?

— Мисля, че ще е доста трудно — каза той.

— Сър?

— Г-ца Синьогласна занесе папагала при д-р Лезандър преди няколко седмици. Имал мозъчна треска или нещо подобно, дето го прихващат птиците. Така и казал докторът. Та така де, птицата гушнала букетчето. Какво има, Дик?

— Виж го само този! — каза г-н Моултри, ръкомахайки към мъжа, който се зъбеше от телевизора. — Казва се Линкълн Рокуел. Проклетото копеле оглавява Американската нацистка партия, можеш ли да повярваш каква простотия!

— Американски нацисти? — видях как вратът на г-н Осбърн почервенява. — Искаш да кажеш, че съм помагал да ги наритаме хубавичко в Европа, а сега са цъфнали право тука, в Съединените щати?

— Казва, че щели да превземат страната! — обясни му г-н Моултри. — Само го чуй какви ги плещи, ще се пукнеш от смях!

— Ако успея да го докопам, ще му се пукне грозната глава!

Бях на път да изляза, с натежала от мисли глава. Но точно тогава чух г-н Моултри — когото бившият шериф Еймъри бе обявил за член на Ку-клукс-клан — да се изсмива и да казва:

— Е, поне едно нещо е схванал вярно! Викам всички негра да си ги товарим на корабите да си ходят за Африка! Абсолютно сигурно е, че не бих искал да ми влизат в къщата, като определени хора, дето си канят негрото Лайтфут да влиза пред предната врата!

Дочух тази забележка и знаех към кого е прицелена. Спрях и го погледнах. Г-н Моултри се хилеше и говореше с г-н Осбърн, човекът на телевизионния екран дърдореше за „расова чистота“, но дебелакът ме гледаше с ъгълчето на окото си.

— Да, къщата ми е моята крепост! Със сигурност не бих искал да си усмърдявам крепостта като каня негро да ми влиза и да се настанява у дома! Ами ти, Юджийн?

— Линкълн Рокуел, а? — каза г-н Осбърн. — Страхотно име за нацист!

— Струва ми се, че някои хора би трябвало да проявят малко ум, а не да другаруват с негра, нали, Юджийн? — продължи да настъпва г-н Моултри, хвърляйки въдица за мен.

Най-сетне казаното успя да проникне в главата на г-н Осбърн. Той погледна Дик Моултри така, все едно вижда пред себе си мухлясало сирене.

— Един човек на име Ърни Грейвърсън ми спаси живота в Европа, Дик. Беше по-черен и от асо спатия!

— О… чуй сега… нямах предвид… — усмивката на г-н Моултри бе много жалка. — Е — каза той, мъчейки се да запази достойнство, — винаги има един-двама с мозък на бели в главата, вместо на горила!

— Мисля — каза г-н Осбърн, стягайки върху рамото на г-н Моултри хватката на пръстите си с надписа US ARMY и влагайки малко мускулна сила в натиска, — че е най-добре да си затвориш устата, Дик!

Г-н Моултри не пророни и звук повече.

Излязох от „Брайт Стар“ и оставих зад гърба си мъжа с кафявата униформа, който даваше интервю по телевизията. Завъртях педалите на Рокет към дома, а блатовете се возеха в кошницата на колелото. Но по целия път умувах за синия папагал — наскоро починалият син папагал, по-точно — който говореше немски.

Когато се прибрах у дома, татко дремеше в креслото си. Мачът на Алабама бе свършил преди да отида до „Улуърт“, а сега радиото бе настроено на станция с кънтри музика. Доставих на мама блатовете и след това гледах как татко спи. Беше се свил, скръстил ръце на гърдите си. Опитваше се да се вземе в ръце, помислих си. Издаде тих съскащ звук с напиращо на устните му похъркване. Нещо премина през ума му и го накара да трепне. Очите му се отвориха, налети с кръв, и той сякаш се взираше право в мен в течение на няколко секунди, преди отново да ги затвори.

Не ми хареса какво е лицето му насън. Изглеждаше тъжен и изпит от глад, макар да имахме храна в изобилие. Разбира се, в това да бъдеш мияч на чинии също има някакво достойнство. Не казвам, че няма, понеже всяка една професия си има достойнствата и нуждата. Но не можех да не си помисля, че той се намира на прага на отчаянието, щом е влязъл в кафенето „Брайт Стар“ да подава молба за мияч на чинии, когато е бил на крачка от това да стане заместник-бригадир на товарната рампа в мандрата. Лицето му внезапно се изкриви в плен на дневен кошмар, а от устните му се отрони тихо стенание. Дори насън не можеше да избяга задълго.

Влязох в стаята си, затворих вратата и отворих едно от седемте мистични чекмеджета. Извадих кутията от пури „Уайт Оул“, вдигнах капака и проучих перото под настолната ми лампа.

Да, реших, с ускоряващо се сърцебиене. Да.

Можеше да бъде перо от папагал.

Но беше изумрудено зелено. Ругаещият на немски папагал на г-ца Синьогласна беше тюркоазено-син, без нито капчица друг цвят по него, освен жълтото на човката му.

Твърде жалко, че г-ца Зеленогласна не беше сестрата с папагала, казах си. Защото в такъв случай нейният би бил изумрудено зелен и…

… и внезапно ми се стори, че съм скочил от червената скала.

Какво точно беше казала г-ца Синьогласна, когато г-ца Зеленогласна отказа да даде на папагала й бисквитка, понеже се боеше да не й отхапе пръстите?

Три думи.

Аз.

Хранех.

Твоя.

Твоя какво — папагал?

Дали и двете сестри Глас, и двете изживели живота си в странните условия на преструвки и съперничество, не бяха притежавали по един папагал? Дали бе имало втора птица — само че изумруденозелена и с едно перо по-малко — някъде в онази къща, безмълвна толкова, колкото първата бе шумна?

Бях на едно телефонно обаждане от истината.

Стиснах перото в шепата си. Сърцето ми туптеше, когато излязох от стаята си и се насочих към телефона. Не знаех номера, разбира се — наложи се да го потърся в тънкия телефонен указател.

Преди да успея да стигна до номера на Глас, телефонът звънна.

— Аз ще вдигна! — казах и грабнах слушалката.

Ще помня до края на живота си тона на гласа, който ми заговори.

— Кори, г-жа Кълан е. Моля те, дай да се чуя с майка ти!

Тонът й бе стегнат и уплашен. Веднага разбрах, че е станало нещо ужасно.

— Мамо! — извиках. — Мамо, г-жа Кълан е!

— Не буди баща си! — скара ми се мама, когато стигна до телефона, но изсумтяване и шумолене ми подсказаха, че забележката й е закъсняла. — Здравей, Даян! Как си… — тя спря. Усмивката й повехна. Прошепна:

— Какво е станало? О, Иисусе…

— Какво има? Какво има? — попитах.

Татко влезе с подпухнало лице.

— Да, разбира се! — каза мама. — Разбира се. Да. Веднага тръгваме. О, Даян, толкова съжалявам!

Когато остави слушалката на вилката, очите й бяха пълни със сълзи, а лицето й бе пребледняло от шока.

Мама погледна към татко, после към мен. Каза:

— Дейви Рей е бил прострелян.

Дланта ми се разтвори и зеленото перо се понесе към пода.

За няма и пет минути се натоварихме в пикапа и се насочихме към болницата в Юниън Таун. Седях между родителите си, напълно замаян от онова, което ми бе казала мама. Днес Дейви Рей бе отишъл на лов с баща си. Беше много възбуден, че ще ходи с татко си и в докоснатите от зимата гори ще търсят следи от елени. Те се спускали по един хълм, бе казала г-жа Кълан. Най-обикновен хълм. Но Дейви Рей стъпил в скрита под опадалите листа лалугерска дупка и паднал по лице, и при падането карабината останала заклещена под него, прицелена в дробовете и сърцето му. Гръмнала при удара на тялото в земята. Г-н Кълан, който не беше в особено добра физическа форма, вдигнал сина си на ръце и тичал цяла миля през гората, за да го върне до камиона им.

Дейви Рей бил приет за спешна операция, додаде мама. Бил пострадал много зле.

Болницата бе изградена от червен камък и стъкло. Стори ми се прекалено малка като за такова важно място. Минахме през входа на спешното, където сестра със сребърна коса ни упъти накъде да отидем. Родителите на Дейви Рей намерихме в чакалня с чисто бели стени. Г-н Кълан носеше ловджийски дрехи с камуфлажни шарки и с окъпана в кръв предница — гледка, от която ми секна дъхът. Беше намазал маслиновозелена маслена боя по бузите си и по гърба на носа си. Тя се беше разтекла и приличаше на ужасна синина. Предполагам, че се намираше в прекалено дълбок шок дори да си измие лицето; какво значение имат сапунът и водата в сравнение с плътта и кръвта? Под ноктите му още имаше натъпкана горска пръст. Беше застинал в мига на катастрофата. Г-жа Кълан и мама се прегърнаха и майката на Дейви Рей се разплака. Татко застана до г-н Кълан до прозореца. Малкото братче на Дейви Рей — Анди — отсъстваше, вероятно го бяха оставили при роднини или в дома на съседи. Беше твърде малък да разбере какво прави нож във вътрешностите на Дейви Рей.

Седнах и се опитах да намеря нещо за четене. Не можех да съсредоточа поглед върху страниците на списанието.

— Толкова бързо — чух г-н Кълан да казва. — Стана толкова бързо!

Мама седна с г-жа Кълан и те се хванаха за ръце. Някъде по коридорите на болницата звънна камбана и глас по високоговорителя извика д-р Скофийлд. Мъж със син пуловер надникна в чакалнята и всички го погледнаха напрегнато, но той каза:

— Вие ли сте семейство Ръсел?

Мъжът си отиде в търсене на друго страдащо семейство.

Дойде свещеникът от презвитерианската църква в Юниън Таун, към която принадлежаха семейство Кълан, влезе и ни помоли да се хванем всички за ръце и да се помолим. Хванах едната ръка на г-н Кълан — беше влажна от нервна пот. Знаех силата на молитвата, но бях приключил с егоизма. Исках Дейви Рей да се оправи, разбира се, и точно за това се молех с цялото си сърце, но никога не бих си и помислил да пожелая смърто-живота на Ребъл на природна стихия като приятеля ми.

Появиха се Джони Уилсън и неговите родители. Бащата на Джони, стоик като сина си, тихо заговори на г-н Кълан, но не показа емоции. Г-жа Уилсън и мама седнаха от двете страни на г-жа Кълан, която не можеше да стори кой знае какво, освен да се взира в пода и да повтаря:

— Той е добро момче, толкова добро момче! — отново и отново, сякаш се приготвяше да се бори с Господ за живота на Дейви Рей.

Ние с Джони не знаехме какво да си кажем. Това беше най-лошото изпитание, през което бяхме преминавали и двамата. Бен и родителите му дойдоха няколко минути след семейство Уилсън и след това се появиха роднините на Дейви Рей. Презвитерианският свещеник отведе г-н и г-жа Кълан за по-уединена молитва, както предположих, а ние с Бен и Джони стояхме в коридора и си говорихме за това, което се беше случило.

— Той ще се оправи — каза Бен. — Татко казва, че тази болница е наистина добра!

— Татко казва, че Дейви Рей е извадил късмет, че не е умрял на място! — отвърна Джони. — Каза, че знае за едно момче, което се застреляло в корема, но не оцеляло и няколко часа.

Погледнах часовника си. Дейви Рей беше в операционната от четири часа.

— Той ще се справи — казах на приятелите си. — Той е силен. Ще се справи!

Полека край нас пропълзя още един час. Бе паднала нощ, съпроводена със студена мъгла. Г-н Кълан беше измил боята от лицето си, беше изстъргал пръстта изпод ноктите си и бе приел назаем една зелена болнична риза.

— Това е последният ми ловен поход — заяви на татко. — Кълна се пред Иисуса. Когато Дейви Рей се оправи, ще изхвърлим всички пушки в гората!

Той прикри лицето си с ръка и изхлипа задавено.

Татко го прегърна през рамото.

— Знаеш ли какво ми каза той днес, Том? Нямаше и десет минути преди случката. Каза: „Ако го видим, няма да стреляме по него, нали? Тръгнали сме просто на лов за елени, нали? Няма да стреляме, ако го видим!“ Знаеш ли за какво говореше?

Татко поклати глава.

— Тварта, която избяга от карнавала. Как според теб си е наумил подобно нещо, а?

— Нямам представа — каза татко.

Заболя ме да чуя тези неща.

Дойде лекар с късо подстригана коса и очила с бели рамки. Семейство Кълан веднага скочи на крака.

— Може ли да говоря и с двама ви отвън, ако обичате? — попита той.

Мама хвана татко за ръката. Аз също знаех, че това не е добра новина.

Когато се върнаха, г-н Кълан каза на всички, че Дейви Рей е излязъл от операционната. Все още бил с опасност за живота, нощта щяла да покаже. Благодари на всички за това, че са дошли да окажат подкрепа и каза, че е време да се разотиваме по домовете и да се опитаме да поспим.

Бен с родителите му стояха до десет и после си тръгнаха. Семейство Уилсън се прибраха у дома половин час по-късно. Полека-лека и роднините се разотидоха. Презвитерианският свещеник обеща да стои, докато присъствието му е необходимо. Г-жа Кълан стисна ръката на мама и я помоли да не си тръгва все още. Така че чакахме в онази стая с белите стени, а мъглата се превърна в дъжд, който спря, пред прозорците се спусна мъгла и омарата се завърна.

След полунощ г-н Кълан отиде да вземе чаша кафе от машината в коридора. Върна се след няколко минути със сивокосия доктор.

— Даян! — възкликна радостно. — Даян, той се е събудил!

Те се втурнаха навън, хванати за ръце.

Минаха десет минути. След това, след, както изглеждаше, цяла вечност, г-н Кълан се върна в чакалнята. Бях виждал цигарени угарки с повече живец от този в погледа му.

— Кори? — каза тихо. — Дейви Рей иска да те види.

Страхувах се.

— Върви, Кори! — подкани ме татко. — Всичко е наред.

Станах и последвах г-н Кълан.

Докторът стоеше пред стаята на Дейви Рей и си говореше със свещеника. Представляваха мрачна гледка. Г-н Кълан отвори вратата и аз влязох. Вътре беше г-жа Кълан, седнала в кресло до леглото, покрито от прозрачна кислородна палатка. Пластмасови тръбички се разклоняваха като змии от фигурката, просната под бледосин чаршаф. Бяха свързани с торбички, пълни с кръв и бистра течност. На една машина се виждаше зелена точка и тя бибипкаше бавно по объл черен екран. Г-жа Кълан ме видя и се наведе към главата под онази палатка.

— Дейви Рей? Той е тук!

Чух звука от затруднено дишане и надуших „Клорокс“ и „Пайн Сол“147. По прозореца зачука дъжд. Г-жа Кълан каза:

— Кори, седни тук! — и се изправи. Отидох при нея. Тя взе едната ръка на Дейви Рей; беше бяла като италиански мрамор. — Ето тук ще бъда, Дейви Рей! — тя призова усмивка с огромно усилие и след това отново положи ръката му на леглото и се отдалечи.

Застанах до леглото и погледнах през кислородната палатка към лицето на приятеля си.

Беше много блед и имаше тъмнопурпурни кръгове под очите. Някой му беше сресал косата с влажен гребен. Дейви Рей беше завит до врата и не видях следи от раната, която го бе довела тук. От ноздрите му излизаха тръбички и устните му бяха сиви. Лицето му изглеждаше като восъчно, а очите му се взираха право в мен.

— Аз съм — казах. — Кори.

Той преглътна с усилие. Може би зеленото писукане се ускори леко, а може и просто да си въобразявах.

— Ти си паднал — казах и веднага си помислих, че това е най-глупавото нещо, излизало от устата ми.

Той не отвърна. Вероятно не можеше да говори. Продължих:

— Бен и Джони бяха тук.

Дейви Рей дишаше. Дъхът му се превърна в дума:

— Бен… — едната страна на устата му трепна. — Идиот.

— Аха — съгласих се и се постарах да се усмихна. Не бях силен като г-жа Кълан. — Помниш ли какво точно се случи?

Той кимна. Очите му бяха трескаво ярки.

— Да ти кажа — рече с прегракнал глас. — Трябва да ти кажа.

— Добре — съгласих се и седнах.

Той се усмихна:

— Видях го.

— Така ли? — наведох се заговорнически напред. Надуших нещо, което ми замириса на кръв, но не го показах. — Видял си тварта от изгубения свят?

— Не, по-хубаво — усмивката му угасна, когато Джони Рей преглътна болезнено, после се върна. — Видях Снегопад!

Снегопад — прошепнах. Великият бял елен с рога като дъбове. Да, прецених. Ако някой заслужава да види Снегопад, това е именно Дейви Рей.

— Видях го. Заради това се спънах. Не гледах къде стъпвам. О, Кори! — възкликна той. — Толкова беше красив!

— Обзалагам се — съгласих се.

— По-голям е, отколкото разправят! И е и много по-бял!

— Сигурно — казах. — Той трябва да е най-красивият елен, живял някога.

— Точно така — прошепна Дейви Рей. — Стоеше право пред мен. И когато започнах да казвам на татко, Снегопад скочи. Просто скочи и изчезна. Тогава се спънах, понеже не гледах къде стъпвам. Но Снегопад не беше виновен за падането ми, Кори. Никой не беше виновен. Просто така се случи!

— Ще се оправиш — казах му.

Гледах как на ръба на устата му се надува кърваво мехурче от слюнка.

— Много се радвам, че видях Снегопад! — заяви Дейви Рей. — Не бих го пропуснал за нищо на света.

Той помълча. Чуваше се само мекото влажно съскане на дъха му. Апаратът бип… бип… бипкаше.

— Май е най-добре да тръгвам — казах и понечих да се надигна.

Мраморнобялата му ръка ме сграбчи.

— Разкажи ми приказка! — помоли Дейви Рей.

Поспрях се. Той ме гледаше с гладен поглед. Отпуснах се отново на мястото си. Той продължаваше да ме стиска за ръката и не я дръпнах. Пръстите му бяха студени.

— Добре — казах. Трябваше да си я измислям в движение, както и приказката за вожда Пет Гръмотевици. — Имало едно момче.

— Аха — съгласи се Дейви Рей, — трябва да има момче.

— Това момче стигало само да си го помисли и се озовавало на други планети. Това момче можело да има червен марсиански пясък по гуменките си и да кара кънки на Плутон. Можело да се вози на колелото си по пръстените на Сатурн и да се сражава с динозаври на Венера.

— Можело ли да ходи на Слънцето, Кори?

— Разбира се, че можело. Можело да ходи на слънцето всеки ден, ако му се искало. Там отивало, когато искало да хване хубав тен. Просто си слагало слънчевите очила и ходело там, а после се връщало кафяво като орехова черупка.

— Сигурно там е много горещо, нали? — попита Дейви Рей.

— Момчето си носело и ветрило — заявих. — Та то било приятел с всички крале и кралици на планетите и посещавало постоянно дворците им. Ходело в червения пясъчен замък на крал Лудвиг Марсиански и в облачния дворец на крал Николъс Юпитерски. Помогнало да разтърват спречкването между крал Зантас от Сатурн и крал Деймън от Нептун, когато те почнали война заради собствеността върху една комета. Отишло до огнения замък на крал Бърл Меркуриански и на Венера помогнало на крал Суейн да построи замък във високата синя трева. На Уран крал Фарън го помолил да остане цяла година и да стане адмирал на ледения му военноморски флот. О, всички благородници познавали това момче! Знаели, че никога няма да има друго момче също като него, дори и ако всички звезди и планети изгорят и се запалят по милион пъти. Понеже той бил само един на цялата земя, който можел да крачи между световете, и единственият, чието име било изписано в адресниците на всички…

— Кори?

— Да?

Гласът на Дейви Рей бе започнал да звучи замаяно.

— Много ми се ще да видя облачен замък, а на теб?

— На мен също — казах.

— Леле! — Дейви Рей вече не гледаше към мен. Гледаше някъде другаде, като самотен странник на път да се пренесе в обетована земя. — Никога не съм се боял да летя, нали?

— Никога.

— Ужасно съм уморен, Кори! — той се намръщи, а червената лига се стече надолу по брадичката му. — Не ми харесва да съм толкова уморен.

— Трябва да си починеш тогава — казах. — Ще дойда да те навестя утре.

Смръщването на Дейви Рей отмина. По устните му пробяга усмивка.

— Не и ако ида на слънцето утре. След това ще съм хванал тен, а ти ще си киснеш тук и ще си трепериш.

— Кори? — обади се г-жа Кълан. — Кори, лекарят трябва да влезе при него!

— Да, госпожо! — изправих се.

Студената ръка на Дейви Рей продължи да стиска моята за няколко секунди, после се изплъзна.

— Ще се видим — казах през кислородната палатка. — Става ли?

— Сбогом, Кори! — каза Дейви Рей.

— Сбо… — спрях се. Сетих се за г-жа Невил в първия ден на лятото. — Довиждане! — казах му и минах покрай майка му на път към вратата.

В гърлото ми още преди да изляза напираше ридание, но стисках здраво зъби. Както бе казала и майката на Чили Уилоу, можех да го понеса.

Нямаше с какво повече да помогнем. Подкарахме към къщи по мъгливото Шосе 16, където Среднощната Мона се стрелкаше в търсене на любовта. Не си говорехме — във времена като тези думите са като празни съдове. У дома зеленото перо лежеше на пода там, където бе паднало — прибрах го на мястото му в кутията за пури.

В неделя сутринта се събудих сепнат. В очите ми напираха сълзи, а слънчевата светлина чертаеше ивици по пода на стаята. Татко стоеше на вратата, облечен със същите дрехи, които бе носил и вчера цял ден.

— Кори? — каза той.

На път, на път: да се срещне с кралете Лудвиг, Николъс, Зантас, Деймън, Фарън, Върл и Суейн. На път, на път: към замъци от червен пясък, короните на сини дървета, построени от огън, оформени от изваяни облаци. На път, на път: сред далечни планети и звезди, и адресници, отворени на едно-единствено име. Самотният странник бе напуснал този свят. И нямаше да намине отново оттук.

2. Вяра

Мислех, че съм опознал Смъртта.

Бях вървял редом с нея — откакто се помнех съм седял пред телевизора или съм се привеждал с кутия пуканки с масло пред сребърния екран на „Лирик“. Колко стотици каубои и индианци бях видял да падат, пронизани от стрела или пък куршум, да се срутват във вихрещия се прахоляк в дирята на кервана фургони? Колко дузини детективи и полицаи са били повалени от куршума на престъпника и са изкашляли последните си мигове? Колко армии са били разбити от куршуми и оръдия, и колко жертви на чудовища са пищяли, докато са били изяждани?

Мислех си, че съм опознал Смъртта в равния, празен поглед на Ребъл. В последното сбогом на г-жа Невил. В съскането и свистенето на въздуха, докато една кола с мъж зад волана потъваше в ледените дълбини.

Грешах.

Понеже не може да познаеш Смърт. Няма как да се сприятелите. Ако Смъртта бе дете, то щеше да сети самотно в края на площадката, докато въздухът ехти от виковете на другите деца. Ако беше дете, Смъртта щеше да крачи самотна. Щеше да говори шепнешком и очите й да мрачнеят от знание, което човеците не могат да понесат.

Това е, което ме разкъсваше в тихите часове: идваме от мрака и в мрака трябва да се върнем.

Спомнях си как д-р Лезандър го бе казал, докато седяхме на верандата и гледахме позлатените хълмове. Не исках да го вярвам. Не исках да си мисля, че Дейви Рей е на място, където не вижда светлина — дори свещта, която гореше за него в презвитерианската църква. Не исках да мисля, че Дейви Рей е окован, няма достъп до слънцето, неспособен е някак да диша и да се смее, дори и ако го прави в нечие въображение. В дните, последвали смъртта на приятеля ми, осъзнах на каква измислица съм бил свидетел. Каубоите и индианците, детективите и полицаите, армиите и жертвите на чудовища — те всички щяха да се надигнат отново, щом угаснат прожекторите над сцената. Те щяха да си идат у дома и да чакат да ги повикат в театъра. Но Дейви Рей бе мъртъв завинаги и не можех да понеса мисълта, че ще потъне в мрака.

Стигна се дотам, че не можех да спя. Стаята ми беше твърде тъмна. Стигна се до там, че не бях сигурен какво съм видял в нощта, когато размазаният силует говореше с Ребъл. Понеже ако Дейви Рей бе потънал в мрака, то там бе и Карл Белууд. Ребъл също. Заедно с всички спящи на Поултър Хил и поколенията, чиито кости лежаха под оплетените корени на дърветата около Зефир — те също се бяха върнали в мрака.

Спомнях си погребението на Дейви Рей. Колко гъста бе червената пръст по ръбовете на гроба. Колко гъста и колко тежка. Там долу нямаше врата, когато проповедникът свърши и хората се разотидоха, а мъжете от Брутън започнаха да нариват пръстта. Там долу имаше само мрак и от тежестта му нещо се пропука в мен.

Вече не знаех къде е раят. Не бях сигурен дали Господ има чувства или план, или разум, и дали пък Той също не тъне в мрака. Вече не бях сигурен в нищо — нито в живота, нито в живота след смъртта, нито в Господ, нито в доброто. И по времето, когато по „Мърчант Стрийт“ заблестяха коледните украси, аз изгарях в мъки в кръговрата на тези въпроси.

Все още оставаха две седмици до Коледа, но Зефир се мъчеше да си поеме празничен дъх. Смъртта на Дейви Рей бе убила радостта у всички ни. За нея се говореше при г-н Долар, в кафенето „Брайт Стар“, в общината и навсякъде другаде. Той беше толкова млад, казваха хората. Такъв трагичен инцидент. Но такъв е животът, добавяха неизменно; независимо дали ни харесва или не, такъв е животът.

Не ми помагаше да чувам тези думи. Разбира се, родителите ми се опитаха да обсъдят въпроса с мен, като казаха, че страданията на Дейви Рей са свършили и е отишъл на по-добро място.

Но аз просто не можех да им повярвам. Та какво друго място може да е по-добро от Зефир?

— Небесата — каза ми мама, докато седяхме заедно пред пукащия огън. — Дейви Рей отиде на небесата, а ти трябва да вярваш в това!

— И по каква причина? — попитах я, а тя ме погледна така, все едно съм я зашлевил.

Чаках за отговор. Надявах се да получа такъв, но той дойде под формата на дума, която не ме удовлетвори и тя беше „вяра“.

Заведоха ме да се срещна с преподобния Ловой. Седяхме в кабинета му в църквата, а той ми даде лимонен бонбон от купа на бюрото си.

— Кори — каза ми, — вярваш в Иисус, нали?

— Да, сър.

— И вярваш, че Иисус е пратен от Господ да умре заради греховете на хората?

— Да, сър.

— Тогава трябва да вярваш също и че Иисус е бил разпнат, умрял е и е бил погребан, а на третия ден е станал от гроба Си?

— Да, сър… — и тук вече се намръщих. — Но Иисус е Иисус, а Дейви Рей си беше обикновено момче.

— Знам това, Кори, но Иисус е дошъл тук на земята да ни покаже, че съществуванието се състои от повече, отколкото сме способни да разберем. Показал ни е, че ако вярваме в Него и следваме волята Му и пътя Му, то за нас също е запазено място до Господ на Небесата. Разбираш ли?

Обмислих това за около минута, а преподобният Ловой се облегна назад в стола си и ме наблюдаваше.

— На небесата по-добре ли е, отколкото в Зефир? — попитах го.

— Милион пъти по-добре — отвърна той.

— Там има ли комикси?

— Ами… — той се усмихна. — Всъщност не знаем какво точно представляват Небесата. Знаем само, че там е прекрасно.

— Откъде знаем?

— Знаем, защото — отвърна той — трябва да имаме вяра! — поднесе ми купата. — Искаш ли още един бонбон?

Не можех да си представя небесата. Как някакво място изобщо може да е прекрасно, ако там ги няма нещата, които ти е приятно да правиш? Ако няма комикси, няма филми с чудовища, няма колелета и няма черни пътища, по които да ги караш? Няма плувни басейни, няма сладолед, няма лято, няма барбекю на Четвърти юли? Няма гръмотевични бури и веранди, на които да поседнеш и да наблюдаваш как се трупат облаците? Небесата ми приличаха на библиотека, в която има книги само по една конкретна тема, а се налага да прекараш вечност на квадрат от вечност на куб в прочит на тези книги. Та какво са небесата без пишеща машина и магическа кутия?

Небесата щяха да са ад без тях, ето това бяха.

Тези дни не бяха всички мрачни. Червени и зелени коледни крушки засияха по „Мърчант Стрийт“. По ъглите на улиците грейнаха лампи с формата на главата на Дядо Коледа, а от светофарите висяха сребърни гирлянди. Татко си намери нова работа. Започна да работи три дни седмично на стоковата рампа в „Биг Пол’с Пантри“.

Един ден Ковашкия мях ме нарече тъпоглавец шест пъти. Нареди ми да изляза на черната дъска и да покажа на класа всичко, което знам за естествените числа.

Казах й, че нямам такова намерение.

— Кори Макенсън, незабавно ела на черната дъска! — изрева учителката.

— Не, госпожо! — отвърнах.

Зад мен Демонката се разсмя весело, усещайки нова атака във войната срещу г-жа Харпър.

— Ела. Тук. Веднага! — лицето на Ковашкия мях почервеня като домат.

Поклатих глава:

— Не, няма.

Тя ме връхлетя. Движеше се много по-бързо, отколкото изобщо бих предположил. Сграбчи с шепи пуловера ми и ме измъкна изпод чина с такава сила, че си ударих коляното и кракът ми пламна от болка, а по времето, когато болката стигна до главата ми, вече бе прераснала в нажежена до бяло ярост.

Заради Дейви Рей и мрака, и безсмислената дума, наречена „вяра“, заклещена в мозъка ми като гноясал трън, замахнах към учителката.

Ударих я право в лицето. Не бих могъл да се прицеля по-точно. Очилата й отлетяха и тя издаде квакащ изненадан вик. Гневът ме напусна също толкова бързо, но Ковашкия мях изрева:

— Не ме удряй, не смей! — и ме сграбчи за косата и започна да ми тръска главата. Останалите ми съученици стояха във вцепенена почуда — постъпката ми им дойде твърде много. Бях встъпил в царството на легендите, макар още да не го знаех. Ковашкия мях ме метна, стоварих се върху чина на Сали Мийчъм и почти я съборих, а миг по-късно вече ме влачеше през вратата и към кабинета на директора, беснеейки на всяка крачка.

Неизбежното телефонно обаждане доведе и мама, и татко. Те бяха, да го кажем по-меко, възмутени от поведението ми. Бях наказан с изгонване от училище за три дни, а директорът — дребен, подобен на птица господин с много подходящото име г-н Кардинал — каза, че преди да имам правото да се върна в клас, ще трябва да напиша извинение към г-жа Харпър и двамата ми родители да го подпишат.

Погледнах го и направо там, в кабинета, в присъствието на въпросните двама родители, му заявих, че ако ще да ме изгонва за три месеца, не ме е грижа. Казах му, че няма да пиша никакво извинение и че ми е писнало да ме наричат тъпоглавец и ми е писнало от математиката и ми е писнало от всички.

Татко скочи от стола си:

— Кори! — възкликна. — Какво ти става?

— Никога в историята на това училище ученик не е удрял учител! — вметна г-н Кардинал. — Никога! Това момче заслужава един як пердах, така ми се струва на мен!

— Съжалявам, че трябва да го кажа — заяви татко, — но съм съгласен с вас.

По пътя към къщи се опитах да обясня, но родителите ми не искаха да ме чуят. Татко каза, че няма извинение за това, което съм сторил, а мама — че никога не се е срамувала толкова много. Така че просто спрях да се мъча и си седях нацупен в пикапа, а Рокет се возеше в каросерията. Пердахът ми бе нанесен от ръката на татко. Беше кратък, но болезнен. Не знаех, че същия ден баща ми е бил вбесен от шефа си в „Биг Пол’с Пантри“ задето объркал броенето на кашоните с коледни сладки. Не знаех и че шефът е с осем години по-млад от него, нито че кара червен „Тъндърбърд“148 и че нарича баща ми Томи.

Понесох побоя в мълчание, но в стаята си притиснах лице към възглавницата.

Мама влезе. Каза, че не можела да разбере защо се държа така. Обясни, че знаела, че все още се измъчвам заради Дейви Рей, но че той е на небесата, а животът е за живите. Заяви, че се налагало да напиша извинението, все едно дали искам или не и колкото по-скоро го направя, толкова по-добре. Вдигнах глава от възглавницата и й казах, че татко може да ме бие всеки ден отсега нататък и до свършека на света, но няма да пиша извинения.

— Тогава смятам, че най-добре да си стоиш тук и да помислиш по въпроса, млади човече! — каза ми мама. — Вярвам, че на празен стомах ще мислиш по-добре!

Не й отговорих. Нямаше и нужда. Мама си тръгна и чух родителите ми да си говорят за мен, за това какво ми става и защо се държа така неуважително. Чух дрънченето на чиниите за вечеря и подуших пържено пиле. Просто се обърнах на другата страна и заспах.

Сънувах четирите чернокожи момиченца, светкавица и беззвучна експлозия, която ме събуди. Отново бях бутнал будилника си от масичката до леглото, но този път родителите ми не дойдоха. Часовникът все още работеше — беше почти два сутринта. Станах и погледнах през прозореца. Лунният полумесец изглеждаше достатъчно остър да си точиш ножа на него. Зад студеното стъкло нощта бе спокойна и звездите сияеха. Нямах намерение да пиша никакви извинения — може би ми влияеше наследството от Дърдоркото, но проклет да съм, ако донесях това удовлетворение на Ковашкия мях.

Трябваше да поговоря с някой, който ме разбира. Като Дейви Рей.

Подплатеното ми с вълна яке висеше в килера близо до входната врата. Не исках да излизам оттам, понеже татко можеше да е буден. Надянах кадифени джинси, два пуловера и чифт ръкавици. След това полека отворих прозореца. Той изскърца веднъж — косонастръхващ звук, но почаках минута и не чух стъпки. Вдигнах рамката докрай и се измъкнах навън на хапещия студ.

Затворих прозореца зад себе си, но оставих малък процеп, в който мога да закача пръстите си. Качих се на Рокет и подкарах надалеч, съпровождан от острозъбата луна.

Когато преминавах по безмълвните улици, светофарите примигваха в жълто. Видях няколко лампи да светят из къщите — най-вече крушки в банята, оставени, за да не се препъва човек в тъмното. Носът и ушите ми замръзнаха много бързо — беше нощ, неподходяща ни за куче, ни за Върнън Такстър. По пътя си към Поултър Хил завих наляво и въртях педалите над четвърт миля повече от необходимото, понеже исках да проверя нещо. Полека преминах покрай къщата, която се намираше в двора от три акра и имаше конюшня.

В една от стаите на горния етаж светеше. Светлината ми се струваше твърде ярка, за да идва просто крушката в банята. Д-р Лезандър беше буден и слушаше чуждите страни.

Хрумна ми любопитна мисъл. Може би ветеринарят беше нощна птица, понеже се страхуваше от мрака. Може би седеше в стаята си под крушката и слушаше гласовете от цял свят, за да се увери, че не е самичък, дори когато часовникът тиктака през самотните часове.

Обърнах Рокет встрани от дома на д-р Лезандър. От смъртта на Дейви Рей насам не се бях занимавал повече със загадката на зеленото перо. Във времената на смърт и съмнения телефонно обаждане до г-ца Синьогласна щеше да ми дойде в повече. В момента едва успявах да се отбранявам от собствения си настъпващ мрак, да не говорим за онова, което лежеше на лишеното от светлина дъно на Саксън Лейк. Не исках да си мисля, че д-р Лезандър може да има нещо общо с тази история. Защото ако имаше, тогава какво на този свят оставаше истинско и реално?

Стигнах до Поултър Хил. Портите от ковано желязо бяха затворени, но след като каменната стена, обграждаща гробището, беше само два фута висока, да влезеш вътре не беше кой знае какъв фокус. Оставих Рокет да ме чака отвън и се изкачих по хълма сред окъпаните в лунна светлина надгробни плочи. Поултър Хил стоеше на невидимата граница между световете така, както се намираше и между Зефир и Брутън. Белокожите мъртъвци биваха полагани от едната страна, а мъртвите чернокожи — от другата. Имаше някаква специална логика в това, че хората, които нямат право да се хранят в едно и също заведение, да плуват в един обществен басейн или да пазаруват в едни и същи магазини, няма да са доволни и да умрат и да бъдат погребани така, че да се виждат едни други. От което много ми се прииска да питам преподобния Ловой дали Дамата и Лунния човек ще идат в същия рай като Дейви Рей. Ако чернокожите се заселват в същия рай като белите, то тогава какво значение има, че се хранят в различни ресторанти тук, на земята? Ако чернокожите и белите влизат в рая заедно, това означава ли, че ние сме по-умни или пък по-глупави от Бог, понеже на земята страним едни от други? Разбира се, ако всички ние се връщаме в мрака, тогава и бездруго няма нито Господ, нито рай. Как тогава Малкия Стиви Каули успяваше да кара Среднощната Мона през пукнатина в този мрак бе друга загадка, понеже го бях видял така ясно, както сега съзирах града от надгробни плочи да се надига около мен.

Бяха толкова много. Толкова много. Помня, че някъде бях чувал следното: когато един старец умре, изгаря една библиотека. Спомних си некролога на Дейви Рей в „Адамс Вали Джърнъл“. Там се казваше, че е загинал при ловен инцидент. Споменаваше се кои са майка му и баща му, също и че е имал малко братче Анди, и че е бил член на презвитерианската църква в Юниън Таун. Съобщаваше се и че погребението му ще бъде в десет и половина сутринта. Но ме порази онова, което отсъстваше в некролога. Не се споменаваше и дума, че ъгълчетата на очите му се вдигаха нагоре, когато се смееше или как изкривяваше устни на една страна, когато се готвеше да влезе в словесна престрелка с Бен. Не ставаше въобще въпрос за блясъка в очите му, когато видеше горска пътека, която да не сме проучили досега или как дъвчеше долната си устна, когато му идваше ред да хвърля бърза топка. Бяха написали сухата и уедрена същност, но не бяха описали истинския Дейви Рей. Размишлявах за това, докато крачех сред гробовете. Колко ли истории лежаха тук, погребани и забравени? Колко стари изгорели библиотеки и колко млади, които тепърва бяха трупали томовете си година след година? Всички тези истории — изгубени… Много ми се искаше да има място, където може да отидеш и да седнеш — в зала като в киното примерно — и да прелистиш каталог с милиарди имена и след това да натиснеш копче и на екрана да се появи лице, което да ти разкаже за живота, какъвто го е видял притежателят му. Това би било жив мемориал на поколенията, които са били преди нас и човек може да чуе гласовете им, нищо че са били затихнали за стотици години. Струваше ми се, докато крачех в присъствието на всички тези затихнали гласове, които няма да бъдат чути никога повече, че ние сме вид на пропилените ресурси. Захвърляхме зад гърба си миналото и с това бъдещето ни обедняваше.

Стигнах до гроба на Дейви Рей. Надгробният камък още не бе пристигнал, но на голата земя бе положен плосък камък-маркер. Гробът не беше нито в подножието на хълма, нито на върха му — заемаше място по средата. Седнах до маркера, като внимавах да не стъпя на лекото хълмче, което дъждът щеше да утъпче и пролетта да раззелени. Вгледах се в мрака под студената, остра луна. На дневна светлина, както знаех, оттук се разкриваше панорамна гледка към Зефир и хълмовете. Човек можеше да види моста с гаргойлите и река Текумзе. Виждаха се и железопътните релси, които се виеха между хълмовете, както и дървения мост, където пресичаше реката по пътя си през Зефир и се насочваше към големите градове. Гледката беше хубава, ако имаш очи да я видиш. Някак се съмнявах, че на Дейви Рей много му пука дали има гледка към хълмовете и реката или гробът му се открива към зеленясало блато. Такива неща може и да са важни за скърбящите, но не и за напускащите нашия свят.

— Боже — прошепнах и дъхът ми се разнесе. — Толкова съм объркан!

Дали очаквах Дейви Рей да отговори? Не, нищо подобно. Така че тишината не ме разочарова.

— Не знам дали си в тъмнината или на небесата — продължих, — не знам и дали е много забавно да си в рая, ако не можеш да се замесиш в някоя беля. На мен лично ми прилича на църква. Църквата е хубаво нещо за час в неделя, но не ми се ще да живея в нея. И не бих искал и да съм в мрака. Просто нищо и нищо и още нищо. Всичко, което си мислил, сторил и вярвал изчезва завинаги, като вълна в езеро, която никой не е забелязал… — придърпах колене към гърдите си и ги обвих с ръце. — Нямаш глас да проговориш, нямаш очи да видиш, нито уши, нито нищо. За това ли се раждаме, Дейви Рей?

Този въпрос също предизвика изблик на тишина.

— И не мога да се оправя с понятието за вярата — продължих. — Мама твърди, че трябва да я имам. Преподобният Ловой смята, че трябва да я имам. Но какво да правя, ако няма в какво да вярваш, Дейви Рей? Какво да правя, ако вярата е просто като да говориш по телефона, но отсреща няма никой, само дето не знаеш, че е така, докато не зададеш въпрос и никой не ти отговори? Дали няма да се побъркаш от това, като си представиш, че през цялото това време си говорил на вятъра?

В момента и аз самият говорех на вятъра, осъзнах. Но се чувствах успокоен от мисълта, че Дейви Рей лежи до мен. Преместих се на място, където кафявата трева не бе докосвана от лопати и се изтегнах по гръб. Взирах се в разкошните звезди.

— Виж само — казах. — Погледни това небе! Изглежда, все едно Демонката си е издухала носа на черно кадифе, нали? — усмихнах се при мисълта, че Дейви Рей щеше да се развесели от това сравнение. Допълних. — Всъщност не е така. А ти виждаш ли това небе от там, където си?

Тишина и още тишина.

Скръстих ръце на гърдите си. Не ми се струваше толкова студено, когато гърбът ми бе опрян в земята. Главата ми бе положена до тази на Дейви Рей.

— Днес ме набиха — споделих с него. — Татко наистина ме насини. Може и да съм си го заслужил. Но и Ковашкия мях заслужава да я набият, нали? Защо никой не слуша децата, дори когато те имат какво да кажат? — въздъхнах и дъхът ми се издигна към Козирог. — Не мога да напиша това извинение, Дейви Рей! Просто не мога и никой не може да ме накара. Може и да греша, но съм само наполовина в грешка, а те искат да кажат, че греша изцяло. Не мога да го напиша. Какво да правя сега?

И тогава го чух.

Не, не гласът на Дейви Рей, който ме кастри.

Просто свирката на влак, отекнала в далечината.

Товарният влак идваше към града.

Седнах. Долу сред хълмовете виждах челния му фар като падаща звезда. Влакът криволичеше към Зефир. Гледах го как се приближава.

Забави при приближаването до моста над Текумзе. Винаги така правеше. Щеше да намали още повече, докато пресича над водата, а тежките му колела карат старата конструкция да стене и да дрънчи.

Когато стигне до моста, влакът ще се движи толкова бавно, че човек може да се качи на него, ако си го е наумил.

Прозорецът във времето беше кратък. Товарният влак набираше скорост и по времето, когато стигаше отсрещната страна на Зефир, вече отново се движеше бързо.

— Не мога да напиша извинението, Дейви Рей! — казах тихо. — Нито утре, нито другиден. Никога. Предполагам, че никога няма да мога и да се върна в училище, нали?

Дейви Рей не ми предложи нито мнение, нито съвет. Трябваше сам да реша.

— А какво ще стане, ако си отида за малко? Не за дълго. Примерно за два-три дни. Какво ще стане, ако им покажа, че предпочитам да избягам, но няма да пиша извинение? Дали тогава ще ме изслушат, как мислиш?

Гледах как падащата звезда се приближава.

Свирката изпищя отново, може би предупреждаваше застанал на релсите елен. Чух я да казва: „Корииииииииии!“

Изправих се. Можех да стигна до моста, ако тичах до Рокет. Но трябваше да тръгна начаса. Петнадесет секунди още и щях да се изправя пред нов ден на гняв и разочарование от страна на родителите ми. Още един ден на момче, затворено в стая с ненаписано извинение, което се полюлява пред лицето ми. Товарният влак, който се канеше да мине, винаги се връщаше. Бръкнах в джоба си и намерих два четвъртака, останали от покупката на пуканки и бонбони в „Лирик“ миналата зима, когато всичко беше наред.

— Тръгвам, Дейви Рей! — казах. — Тръгвам!

Затичах се през гробището. Когато стигнах Рокет и се метнах на седалката, се боях, че вече съм закъснял. Лудешки въртях педалите по пътя към моста, дъхът разцъфваше около лицето ми. Чух стенания и дрънчене, когато се изравних с поръбените с чакъл релси — товарният влак вече бе тръгнал да пресича и все още можех да го пресрещна.

И най-сетне се появи и той с нажежения си дъх. Огромният локомотив слезе от моста и ме подмина, движейки се малко по-бързо, отколкото можех да ходя. След това започнаха да ме подминават товарните вагони с емблемата на „Саутърн Рейлроуд“, дрън-ка-туп, дрън-ка-туп, дрън-ка-туп по траверсите. Влакът вече започваше да набира скорост. Слязох от Рокет и пуснах стъпенката. Прекарах пръсти по дръжките на кормилото. За секунда мярнах златното око във фара, сияйно като луната.

— Ще се върна! — обещах.

Всички товарни вагони бяха затворени или поне така ми се стори. Но някъде към края на композицията видях един, чиято врата зееше с малка цепка. Помислих си за железопътни бикове, които блъскат с глави и хвърлят гратисчиите по лице в нажеженото от пара пространство, но се отърсих от тази мисъл. Затичах се редом с вагона с отворената врата. Под ръка имах стълбичка. Пресегнах се, стегнах четири облечени в ръкавица пръста около метална дръжка, приклещих там и палеца си и след това успях да се хвана и с другата ръка и да вдигна крака от чакъла.

Залюлях се към отворената врата на товарния вагон. Останах изненадан, че притежавам такава сръчност. Предполагам, че много бързо ставаш акробат, когато чуваш как стържат под теб няколко тона със стоманени колела. Прелетях през отвора към вътрешността на вагона, пръстите ми пуснаха железните опори и аз се ударих в дървен под, пестеливо покрит със сено. Звукът от влизането ми не беше нежен — отекна през вагона, който беше затворен плътно от другата страна. Седнах, а цялата предница на най-горния ми пуловер бе покрита със сено.

Вагонът гърмеше и се люлееше. Определено не беше правен за пътници.

Но вътре със сигурност имаше хора.

— Хей, Принци! — изрече нечий глас. — Току-що влетя едно птиче!

Подскочих. Гласът бе прозвучал като комбинация от камъни в бъркачка за цимент и мощно жабешко квакане. Разнесе се от мрака пред мен.

— Да, виждам го — отвърна друг мъж. Този глас беше гладък като черна коприна и имаше напевен остатък от чуждестранен акцент. — Мисля, че почти си потроши крилцата, Франклин!

Бях в компанията на пътуващи в товарните вагони скитници, които можеха да ми прережат гърлото за двата четвъртака в джоба ми. Обърнах се с намерение да скоча през вратата, но отвън Зефир летеше с висока скорост.

— Не бих го сторил, млади човече — предупреди ме гласът с чуждестранния акцент. — Няма да е приятно падане!

Спрях се на ръба с разтуптяно сърце.

— Няма да тъ ухапеме! — каза жабешко-бетонобъркаческият глас. — Нълтъй, Принци?

— Говори само от свое име, ако обичаш!

— А, той просто се шегува! Принци винаги се шегува, нълтъй?

— Да — каза с въздишка черно-коприненият глас. — Винаги се шегувам.

Пред лицето ми пламна кибритена клечка. Подскочих отново и се обърнах да видя кой стои там.

Пред мен изникна видение от кошмарите, застанало толкова близо, че можех да надуша застоялия му дъх.

Пред този мъж дори железопътна стрелка би изглеждала като Чарлз Атлас149. Беше изсъхнал като клечка, черните му очи тънеха в езера от сянка и скулите му изпъваха кожата по лицето му. Само каква кожа! Бях виждал повече влага в изгорени от слънцето речни корита. Всеки инч от това лице бе напукан и сбръчкан, а пукнатините изтегляха устните назад от жълтите му зъби и продължаваха нагоре върху плешивия купол на скалпа му, досущ странна шапка. Дългите му, кокалести пръсти, оголени от светлината на клечката, бяха съсухрени по същия начин, както и ръката, на която се крепяха. Гърлото на мъжа представляваше изсушена поредица гънки. Носеше сиво-бяло подобие на костюм, но не можех да видя къде се сливат ризата и панталоните. Човекът приличаше на клечка в торба с мръсни дрехи.

Бях се смръзнал от ужас и чаках острието да ми пререже врата.

Другата ръка на сбръчкания мъж се вдигна като ръка на палач. Напрегнах се.

Той просто държеше плик с „Фиг Нютон“150.

— Бре, бре! — каза чужденецът с очевидна изненада. — Ахмет те хареса! Вземи си сладка, той не говори!

— Аз… мисля, че аз…

Клечката угасна. Можех да надуша Ахмет до себе си — миризма толкова суха, че заплашваше да превърне в пепел космите в носа ми. Той дишаше като шумолене на опадали есенни листа.

Пламна втора клечка. Ахмет имаше черна черта на средата на заострената си брадичка. Все още държеше пликчето с лакомствата и сега ми кимна. Когато го стори, имах чувството, че чух плътта му да скърца.

Хилеше се като претоплена Смърт. Опечена и хванала коричка Смърт, за да съм по-точен. Пъхнах трепереща ръка в плика и си взех фиг-нютонка. Това като че ли умилостиви Ахмет. Той засурка крака към отсрещната страна на товарния вагон и коленичи, след което допря клечката до трите огризки от свещи, залепени с восък на дъното на преобърната кофа.

Светлината избуя. И с усилването си ми показа неща, които бих предпочел да не гледам.

— Ето — каза мъжът с акцента от мястото, където седеше, опрял рамо в купчина конопени чували. — Сега се виждаме очи в очи.

Предпочитах да се върна към момента, когато ни деляха пет мили.

Ако този мъж някога бе виждал слънцето, то Дамата ми беше баба. Кожата му беше толкова бледа, че в сравнение с него луната изглеждаше тъмна като Дон Хо151. Беше млад — или най-малкото по-млад от баща ми — и имаше светлоруса коса, заресана назад от високо чело. По слепоочията му блестеше сребро. Носеше тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Само дето веднага се разпознаваше, че костюмът е виждал и по-добри дни; съдех за това по кръпките на раменете, маншетите на ризата бяха оръфани, а по вратовръзката имаше кафяви петна. Въпреки това от мъжа лъхаше елегантност — дори седнал, той привличаше вниманието ти с поглед, в който имаше намек за високомерието на благородния произход. В началото си мислех, че носи бели чорапи, но после осъзнах, че това всъщност са глезените му. Очите му обаче ме притесняваха. На светлината на свещта зениците му сияеха в червено.

Но този мъж, както и Ахмет Съсухрения, приличаха на Трой Донахю и Юл Бринър152 в сравнение с третото чудовище в този вагон.

Той стоеше прав в ъгъла. Главата му, която имаше странна форма на лопата, почти допираше до тавана. Мъжът като нищо беше над седем фута на ръст. Раменете му бяха широки като крилата на някои от самолетите във военновъздушна база „Робинс“. Тялото му изглеждаше масивно и буцесто, и същевременно — несъразмерно. Носеше широко кафяво яке и сиви панталони с кръпки на коленете. Панталоните имаха такъв вид, все едно са се просмукали и са се свили, както си е бил обут в тях. Размерът на обувките на господина ме изуми — да ги наречеш грамадански патъци беше като да кажеш за атомната бомба „тежичка граната“. Все едно беше обут в лопати на булдозер.

— Драсти начи — каза той, а обувките му изпляскаха по дъските, когато тръгна към мен. — Язе съм Франклин.

Той се усмихваше широко. Бих предпочел да не го прави. Усмивката му правеше г-н Сардоникус153 нещастен. А още по-ужасен от усмивката му беше белегът, минаващ напреко през неандерталското му чело и зашит, както изглеждаше, от кривоглед студент по медицина, страдащ от лоша форма на хълцавица. Огромното му лице беше малко сплескано, а лъскавата му черна коса все едно стоеше нарисувана на черепа му. На светлината на свещта изглеждаше така, все едно нещо, което е изял наскоро, не си е паснало с него. Горкият човечец определено бе болезнено сив на цвят. И, мили Боже, от двете страни на дебелия му като на бик врат стърчеше по един ръждив болт!

— Да щеш малко вдица? — попита той и ми предложи очукана манерка. В ръката му изглеждаше голяма колкото стрида.

— Ъъъ… не, сър. Не, благодаря. Сър.

— Вдица да глътнеш сладката — рече той. — Инак шти залепне на гърлето.

— Добре съм, честно! — прокашлях се. — Виждате ли?

— Хубу. Мноо хубу начи — той се върна в ъгъла си, където застана като гротескна статуя.

— Франклин е от веселия тип — обясни Принци. — Ахмет е от тихия.

— А ти от кой тип си? — попитах.

— Аз съм от амбициозния — отвърна той. — А ти?

— От уплашения.

Чувах свистенето на вятър зад гърба ми. Товарният влак набираше скорост и оставяше Зефир да спи спокойно.

— Седни, ако искаш — предложи ми Принци. — Не е много чисто тук, но не е и като в тъмница.

Погледнах с копнеж през вратата. Сигурно се движехме с…

— Шейсет мили в час — каза Принци. — Усещам ги като шейсет и четири. Аз съм добър съдник на вятъра.

Седнах, стараейки се да съм на разстояние от всички тях.

— Така… — той пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Осветли ни за посоката си, Кори!

— Ами предполагам… я чакай малко. Казвал ли съм ти името си?

— Ами сигурно си, сигурен съм.

— Не си спомням.

Франклин се изсмя. Звучеше ми като запушен канал под грижите на „Рото-Рутър“154.

— Хах! Хах! Хах! Ена якичка начи! Принци с мноу хубу чуство за хумора!

— Не мисля, че съм ти казвал името си — възразих.

— Добре де, не се дърпай — отвърна ми Принци. — Всеки си има име. Твоето какво е?

— Ко… — спрях се. Тези тримата ли бяха луди или на мен ми хлопаше дъска? — Кори Макенсън. От Зефир съм.

— И отиваш към…? — подкани ме той.

— А накъде отива този влак? — поинтересувах се.

— Оттук ли? — Принци се усмихна леко. — Навсякъде.

Погледнах към Ахмет. Той беше приклекнал и ме наблюдаваше настоятелно над свещите. На съсухрените му крака бяха обути сандали, а ноктите му бяха два инча дълги.

— Не е ли малко студено за сандали?

— Ахмет няма против — отвърна Принцип. — Такива обувки си е избрал. Той е от Египет.

Египтянин? Че как е стигнал чак дотук?

— Беше дълго, прашно пътуване — увери ме Принци.

— Кои сте вие, хора? Приличате ми малко на…

— Познати, ако си привърженик на сладката наука. Бокса имам предвид — обади се Принци, набутвайки думи в устата ми. — Да си чувал за Франклин Фицджералд? Познат още като Биг Фили Франк?

— Не, сър.

— Тогава защо каза, че си?

— Така ли съм казал?

— Запознай се с Франклин Фицджералд — той махна към чудовището в ъгъла.

— Здрасти — казах.

— Радвам са да тъ срешна — отвърна Франклин.

— Аз съм Принци фон Кулич. Това е Ахмет-с-трудната-фамилия.

— Хе-хе-хе — изкиска се Франклин зад масивната си ръка с белязани кокалчета.

— Ти не си американец, нали? — попитах Принци.

— Гражданин на света съм, на твоите услуги.

— Откъде си в такъв случай?

— Аз съм от народ, който не е нито тук, нито там. Може да се нарече ненарод, ако така ти допада — той се усмихна отново. — Ненарод. Харесва ми. Моята страна е била ограбвана от нашественици толкова пъти, че даваме зелени печати за насилие и грабене. По-лесно е да се печелят пари тук, какво да кажа?

— Значи и ти си боксьор?

— Аз? — той направи такава гримаса, все едно усети неприятен вкус в устата си. — О, не! Аз съм мозъка зад мускула на Франклин. Негов мениджър съм. Ахмет му е треньор. Ние всички се разбираме чудесно, като изключим моментите, когато се опитваме да се избием един друг.

— Хах! Хах! — изтътна Франклин.

— В момента сме между противници — обясни Принци с леко свиване на раменете. — Тръгнали сме от последното място, на което бяхме, към следващото място, на което ще сме. И такова е, боя се, нашето съществувание.

Бях решил, че колкото и страховита да изглежда тройката, те всъщност нямат намерение да ми сторят зло.

— А г-н Фицджералд много боеве ли има? — попитах.

— Нашият Франклин е готов да скочи на всеки, навсякъде и по всяко време. За нещастие, макар че размерите му са доста внушителни, скоростта му е по-скоро под въпрос.

— Принци има предвид, че съм бавен — обясни Франклин.

— Да. И какво още, Франклин?

Надвисналите вежди на огромния мъж заплашваха да се срутят, докато той умуваше над въпроса.

— Нямам ханстинката на убиец — заяви накрая.

— Но работим по въпроса, нали така, Мълчаливи Сам? — попита Принци египтянина. Ахмет показа кривите си жълти зъби и кимна страстно. Помислих си, че трябва да внимава да не му падне главата.

Започнах да се взирам във врата на Франклин.

— Г-н Принци, а защо той има болтове на шията?

— Франклин е човек с много части — обясни Принци и боксьорът се изкикоти отново, — повечето от тях са ръждясали. Срещите му с други индивиди на квадратния ринг невинаги са били приятни. Накратко, има толкова много счупени кости, че докторът трябваше да върже с тел някои от тях. Болтовете са свързани с метален прът, който подсилва гръбнака му. Болезнено е, уверен съм, но е нужно.

— Ау — обади се Франклин, — не е толкова лошо.

— Той има сърцето на лъв — обясни Принци. — За нещастие, има също и мозъка на мишка.

— Хе-хе-хеее! Наш Принцьо напрау съсипва от смех!

— Жаден съм — рече Принци и се изправи. Оказа се и висок — може би шест фута и четири, и слаб, макар и да не беше чак толкова кльощав, колкото Ахмет.

— Те ти на — Франклин му подаде манерката.

— Не, не я искам! — бледата длан на Принци я отблъсна встрани. — Искам… Не знам какво искам! — той ме погледна. — Това да ти се е случвало? Някога да ти се е искало нещо, което не можеш да разбереш какво е, ако ще да ти струва живота?

— Да, сър! — казах. — Като например понякога, когато си мисля, че искам кока-кола, а всъщност ми се пие бира от корени.

— Точно така. Гърлото ми е прашно като възглавницата на Ахмет! — той мина покрай мен и надникна към преминаващата отвън гора. Сред горския листак навън нямаше светлини.

— И тъй… — рече Принци. — Вече ни познаваш. А какво ще кажеш за себе си? Предполагам, че бягаш от къщи?

— Не, сър. Тоест… Просто се махам за мъничко, нещо такова.

— Проблеми с родителите? С училище?

— И с двете — уточних.

Той кимна и се облегна на вратата на вагона.

— Универсалните мъки на всяко момче. И аз съм страдал от същото. И аз тръгнах да се махна за мъничко. Наистина ли си мислиш, че това би ти решило проблемите?

— Не знам. Само това можах да измисля.

— Светът — каза Принци — не е като Зефир, Кори. Светът не посреща с отворени обятия момчетата. Може да бъде прелестно място за живеене, но може да бъде също и див и зъл. Знаем го от собствен опит.

— И защо така? — попитах.

— Защото сме го пропътували целия. Видели сме този свят и познаваме хората, които живеят в него. Понякога ме плаши до смърт, само като си помисля какво има там — жестокост, безмилостност, пълно безразличие и неуважение към другарите човешки същества. И нещата не се подобряват, Кори — те се влошават… — той вдигна очи към луната, която ни следваше по петите. — О, свят! Ако не те намразвахме за твоите превратности, човек не би се давал на старостта!155

— Квой туй чудо? — попита Франклин.

— Това е Шекспир — отвърна Принци. — Който говори за универсалните страдания на човечеството… — той обърна гръб на луната и се втренчи в мен с алени зеници. — Би ли желал да получиш съвет от по-стара душа, Кори?

Всъщност нямах особено желание, но отвърнах любезно:

— Да, сър?

Той изглеждаше развеселен, все едно ми четеше мислите.

— Все пак ще те посъветвам. Не бързай да пораснеш. Постарай се да се задържиш момче колкото се може по-дълго, понеже веднъж изгубиш ли тази магия, винаги ще се опитваш да я намериш отново!

Това ми прозвуча смътно познато, но не можех да си спомня къде съм го чувал преди.

— Искаш ли да видиш малко от света, Кори? — попита ме Принци.

Кимнах, неспособен да откъсна поглед от кървавочервените му зеници.

— Тогава имаш късмет. Защото виждам светлините на град!

Надигнах се и надникнах навън. И ето там в далечината, над драконовия гръбнак на усуканите хълмове, звездите бледнееха от земно сияние.

Принци ми обясни, че ще стигнем до част от града, където товарният влак намалява, когато влиза в депото. И тогава ще можем да напуснем вагона си, без да си счупим краката. Постепенно градът израсна около нас, от дървени къщи до тухлени постройки и сгради от камък. Дори в този късен час градът кипеше от живот. Примигваха и бръмчаха неонови табели. Коли бързаха по улиците, народ задръстваше тротоарите. След това товарният влак задрънча през кръстосващите се коловози в депото, където спяха други влакове и започна да забавя. Когато стигна до скоростта на пешеходец, Франклин спусна грамадните си обуща на земята. След това слезе Ахмет, от чието тяло се вдигна прах, когато тупна долу.

— Давай, ако искаш да даваш — каза ми Принци, застанал зад гърба ми.

Измъкнах се навън и се приземих нормално, след което излезе и бледоликият блондин. Бяхме стигнали до големия град и аз се намирах много далеч от дома.

Вървяхме през депото, а около нас се носеха звуците на свирки и пухтящи локомотиви. Въздухът миришеше на изгоряло, макар че беше леденостуден. Принци каза, че е най-добре да си намерим някакво убежище за през нощта. Продължавахме да вървим, навлизахме все по-навътре сред сиви улици, които се простираха под високи сиви сгради, макар че няколко пъти трябваше да спираме и да чакаме Франклин, който наистина се движеше много бавно.

Стигнахме до място, където стените бяха насечени от улички, а неонът се отразяваше от застинали езера от вода в напукания цимент. Докато подминавахме една уличка, чух сумтящи звуци, последвани от шляпване на плът. Спрях да погледна. Един мъж държеше друг с ръцете зад гърба, а трети методично биеше втория в лицето с юмрук. Носът и устата на жертвата кървяха, очите му бяха замаяни и влажни от страх. Мъжът, който нанасяше побоя го правеше, сякаш се занимава с привична работа, например като да сечеш изсъхнало дърво.

— Къде са парите, мизернико? — каза първият с тон, преливащ от тихо зло. — Ти ще ни дадеш парите!

Побоят продължаваше, кокалчетата на третия мъж бяха почервенели от кръв. Жертвата скимтеше и стенеше, а юмрукът продължаваше да се вдига и да удря, и насиненото лице постепенно променяше формата си.

Бледа ръка ме стисна за рамото.

— Да вървим нататък, бива ли?

Пред нас до тротоара бе спряла полицейска кола. Двама полицаи стояха от двете страни на мъж с дълга коса, облечен в мръсни дрехи. Те бяха пълнички и пистолетите им блестяха в черните си кожени кобури. Единият полицай се наведе напред и кресна в лицето на дългокосия. След това другият награби дебел кичур от косата му, завъртя го и удари главата му в предното стъкло на колата. То не се счупи, но краката на мъжа поддадоха. Той не се и опита да отвърне на ударите, докато го напъхваха в полицейската кола. Когато тя премина покрай нас, мярнах за момент лицето на арестанта да наднича отвътре, по челото му се стичаха струйки кръв.

От някакъв вход гърмеше и пулсираше музика. Звучеше като ритъм без никакъв смисъл. До стената седеше мъж, а в краката му имаше локва урина. Той се усмихваше в нищото с оглупял поглед. Двама младежи минаха край него, единият държеше метална туба за бензин.

— Ставай, ставай! — каза единият и срита легналия на земята. Оглупелият продължи да се хили.

— Ставай, ставай! — повтори той като папагал.

В следващата секунда го заляха с бензин. Другият младеж извади пакет кибрит от джоба си.

Принци ме насочи зад ъгъла. Франклин, който се мъкнеше зад Ахмет, въздъхна като ковашки мях, а лицето му тънеше в сенките.

Изви сирена, но тя отиваше някъде другаде. Гадеше ми се и главата ми тежеше. Принци държеше ръка на рамото ми и допирът му ме успокояваше.

Четири жени стояха на ъгъла, под примигващия неон. Те всички бяха по-млади от майка ми, но по-възрастни от Чили Уилоу. Носеха рокли, които все едно бяха нанесени с боя и изглежда чакаха да се появи някой важен. Когато ги подминахме, надуших сладкия им парфюм. Погледнах в лицето на една от тях и видях рус ангел. Но нещо в това лице бе лишено от живот, като на боядисана кукла.

— Проклетникът по-добре да ме оцени както трябва — каза тях на друго, тъмнокосо момиче. — По-добре да ме хареса, мамка му, мътните го взели!

До тях спря червена кола. Русият ангел пусна усмивка на шофьора. Другите момичета се приближиха, очите им светнали от фалшива надежда.

Не ми хареса какво виждах и Принци ме поведе нататък.

На един вход мъж с дънково яке се бе навел над жена, просната на прага. Закопчаваше панталоните си. Лицето на жената бе цялото в кървави синини.

— Ето така — каза мъжът. — Показах ти, нали? Показах ти кой е шефа! — той посегна и я сграбчи за косата. — Кажи го, кучко! — разтърси главата й. — Кажи кой е шефа!

Подутите й очи умоляваха. Устата й се отвори, показвайки счупени зъби.

— Ти си — каза тя и започна да плаче. — Ти си шефа!

— Продължавай напред, Кори! — каза ми Принци. — Не спирай, не спирай!

Олюлявах се напред. Накъдето и да погледнех, срещах само зъл цимент. Не видях нито хълм, нито следа от зеленина. Вдигнах глава, но звездите бяха закрити и нощта представляваше сив воал. Завихме зад един ъгъл и чух дрънчене. Малко бяло куче ровеше с отчаяние в кофите за боклук, ребрата му стърчаха. Внезапно един едър мъж се озова на мястото и каза: „Сега те хванах!“, докато кучето се взираше в него с бананова кора в уста. Мъжът вдигна бейзболна бухалка и цапардоса животинчето през гърба. То нададе вой от болка и се загърчи със счупен гръбнак, изтървало банановата кора. Мъжът се изправи над него, вдигна отново бухалката и я стовари, след което кучето вече нямаше нито муцуна, нито очи — представляваше размазана червена руина. Белите му крака продължаваха да ритат, сякаш се опитваше да избяга.

— Малко лайно такова! — каза мъжът и смачка кльощавите ребра с ботуш.

В очите ми горяха сълзи. Препънах се, но ръката на Принци ме удържа на крака.

— Давай напред! — каза той. — Побързай!

Така и сторих, минах покрай клането. Бях на път да повърна и се облегнах на стена от груби камъни. Зад мен Франклин избумтя:

— Хлапето е твърде далеч от дома, Принци. Не е редно така!

— Да не мислиш, че ми харесва? — отряза Принци. — Глупак.

Стигнах до ръба на стената и спрях. Стори ми се, че надничам в малка стая. Можех да чуя гласове, които се надигат в караница, но в стаята седеше самичко едно момченце. Беше горе-долу на моята възраст, казах си, но нещо състаряваше лицето му много повече. Момчето се взираше в пода със стъклен поглед, докато каращите се гласове ставаха все по-силни и по-силни. После то вдигна гъба и туба с лепило, с каквото ние с приятелите ми сглобявахме пластмасови моделчета. Изстиска лепило върху гъбата, притисна я към носа си и затвори очи, докато вдишваше. След минута падна по гръб, а тялото му започна да се гърчи. Устата му бе отворена и зъбите му непрестанно прехапваха ли прехапваха езика му.

Потреперих, изхлипах и отклоних очи. Дланта на Принци докосна врата ми и придърпа лицето ми към гърдите му.

— Виждаш ли, Кори? — прошепна и гласът му бе задавен от сдържан гняв. — Светът изяжда момченцата. Не си готов все още да ръгнеш метла в гърлото му.

— Искам да… искам да…

— Да си идеш у дома — каза Принци. — У дома в Зефир.

Озовахме се отново в депото, сред свирки и пухтене. Принци каза, че ще се върнат част от пътя заедно с мен, за да са сигурни, че съм хванал правилния влак. Ето че дойде товарният на „Саутърн Рейлроуд“, с един частично отворен вагон.

— Това е нашият! — каза Принци и скочи в отвора.

Франклин се качи след него, когато трябваше, умееше да стъпва чевръсто с тези негови големи обувки. След това бе ред на Ахмет, чиято суха плът бълваше облачета при всяка стъпка.

Влакът ускоряваше. Затичах се редом с товарния вагон, опитвайки се да намеря за какво да се хвана, но този път нямаше стълбичка.

— Хей! — извиках. — Не ме изоставяйте!

Влакът започна да набира скорост. Трябваше да тичам по-бързо, за да го догонвам. Товарният вагон зееше тъмен. Не виждах вътре нито Принци, нито Франклин или Ахмет.

— Не ме изоставяйте! — извиках трескаво, когато краката ми започнаха да отслабват.

— Скачай, Кори! — подкани ме Принци от мрака. — Скачай!

Тонове стоманени колела стържеха под носа ми.

— Страх ме е! — извиках, губейки скорост.

— Скачай! — каза Принци. — Ще те хванем!

Не ги виждах вътре. Не виждах нищо, освен мрак. Но градът бе зад гърба ми — част от света, който ядеше момченца.

Трябваше да имам вяра.

Хвърлих се напред и скочих нагоре към тъмната врата.

Падах. Падах през студената нощ и звездите.

Стреснато отворих очи.

Можех да чуя свирката на товарния влак, напредващ някъде отвъд Зефир по пътя си към онзи друг свят.

Седнах, редом до гроба на Дейви Рей.

Сънят ми бе продължил само десетина минути. Но бях изминал дълъг път и се бях върнал разтърсен и разранен отвътре, но не бях пострадал. Знаех, че светът извън Зефир не е целият лош. В крайна сметка, нали четях „Нашънъл Джиографик“. Знаех за красотата на градовете, за музеите по изкуствата и за паметниците на смелостта и човещината. Но, също като луната, част от света лежеше в тъмнина. Също както онзи мъж, убит тук на зефирска земя, лежеше скрит от лунната светлина. Светът, също като Зефир, не беше нито изцяло добър, нито изцяло лош. Принци — или който и да беше той в действителност — беше прав; трябваше да порасна, преди да се изправя пред това чудовище. Точно сега обаче бях момче, което искаше да спи в собственото си легло и да се събуди в присъствието на мама и татко у дома. Извинението спрямо Ковашкия мях все още бе заседнало в гърлото ми обаче. Щях да си проправям път през тази джунгла, когато стигнех дотам.

Изправих се под ярките звезди. Погледнах към мъчително пресния гроб.

— Сбогом, Дейви Рей! — казах и подкарах Рокет към къщи.

На следващия ден мама коментира колко уморен й изглеждам. Попита ме дали не съм сънувал кошмар. Казах, че не е било нещо, с което да не мога да се справя. Тогава тя ми направи палачинки.

Извинението остана ненаписано. Докато бях в стаята си онази вечер, а чудовищата бдяха над мен от стените, чух телефонът да звъни четири отделни пъти. Татко и мама дойдоха да поговорят с мен.

— Защо не ни каза? — попита татко. — Не знаехме, че учителката се отнася толкова сурово с децата!

Както споменах и преди, той знаеше добре що е то сурово отношение.

Сред обадилите се беше и майката на Сали Мичъм. Беше звъннала също и мустакатата майка на Демонката. Обадили се също и бащата на Лад Дейвин, както и майката на Джо Питърсън. Те бяха разказали на родителите ми какво са им казали техните деца, и внезапно се оказа, че макар със сигурност да носех вина, задето съм замахнал и съм избил очилата на Ковашкия мях, учителката също има вина за случилото се.

— Не е редно учител да нарича когото и да било „тъпоглавец“. Всички заслужават уважение, без значение колко са възрастни или млади — каза ми татко. — Утре, струва ми се, ще си поговорим с г-н Кардинал и ще решим този въпрос! — той ме погледна озадачено. — Но защо още от начало въобще и не спомена за това, Кори?

Свих рамене.

— Предполагам, не съм смятал, че ще застанете на моя страна.

— Е — каза татко, — струва ми се, че не сме ти имали достатъчно вяра, нали, партньоре?

Той ми разроши косата.

Определено беше хубаво да се завърнеш у дома.

3. Парченца от пъзела

Татко посети г-н Кардинал. Директорът, вече чул от другите учители, че Ковашкият мях е загубена кауза на две крачки от падането на дъното, реши, че времето, което бях прекарал извън училище, ми е достатъчно. Нямаше нужда от извинение.

Завърнах се в клас, за да открия, че съм се превърнал в същински герой. В бъдните години никой завръщаш се от Луната космонавт нямаше да се чувства тъй добре дошъл у дома, както аз. Ковашкия мях беше усмирена, но кисела, пискливите утвърждения на г-н Кардинал дрънчаха в мозъка й като победни камбани. Но и аз бях извършил моя дял грешки и осъзнах, че трябва да си го призная. Така че в деня, в който се завърнах и който беше и последния преди коледната ваканция, вдигнах ръка веднага след проверката на присъстващите и Ковашкия мях отряза:

— Какво има?

Изправих се. Всички погледи бяха втренчени в мен, съучениците ми очакваха поредния геройски жест в тази грандиозна кампания срещу несправедливостта, неравенството и забраната на гроздовата дъвка.

— Г-жо Харпър? — казах. Поколебах се, заложил достойнството си.

— Изплюй камъчето! — сръчка ме учителката. — Не мога да ти чета мислите, тъпоглавец такъв!

Каквото й да й беше казал г-н Кардинал, очевидно не стигаше да я убеди да закачи оръжията в килера. Но въпреки това дръзнах да продължа, защото така беше редно.

— Не биваше да ви удрям — казах. — За което се извинявам!

О, паднали герои! Идоли с крака от глупава глина! Могъщи войни, повалени от ухапването на бълха в цепнатините на бронята им! Знаех как се чувстват те, разбрах го по стенанията и изумените изпъшквания, надигнали се около мен като горчиви цветя. Бях слязъл от пиедестала си и бях стъпил в тинята.

— Извиняваш се? — Ковашкият мях май беше най-силно изумена от всички в стаята. Свали очилата си и пак си ги сложи. — Извиняваш ли ми се?

— Да, госпожо.

— Ами, аз… аз… — думите я бяха изоставили. Тя крачеше през непознатите води на прошката и се опитваше да напипа дъното. — Ами аз… не знам какво…

Милосърдието я зовеше. Милосърдието, с цялата му магия и чудеса. Милосърдието на мига, и аз видях, че лицето й започва да омеква.

— … да кажа, но… — тя преглътна. Може би усещаше буца в гърлото си. — Но… беше крайно време да проявиш малко здрав разум, тъпоглавец такъв! — изрева.

Явно в гърлото й беше заседнала шепа гвоздеи. И тя ги плюеше като картечница.

— Сядай и отваряй тетрадката по математика!

Изражението й не бе омекнало, помислих си, докато сядах с въздишка. Просто бе провиснало — като платно, изгубило за миг вятъра.

В шумната лудница, наричана „обедно междучасие“, забелязах, че Демонката се изнизва от столовата, докато Ковашкия мях крещеше на някакво нещастно хлапе, че си харчи за бейзболни картички парите за обяд. Червенокосата дяволица се върна след около пет минути, настани се на стола си близо до вратата, преди Харпията дори да забележи, че е изчезнала и я видях да се кикоти и да се хили с другите момиченца на масата си. Имаше план в действие.

Когато стадото ни бе подкарано обратно към класната стая, Ковашкия мях седна пред бюрото си като лъвица, свиваща се около тлъст кокал.

— Я да отваряте учебниците по история на Алабама! — нареди тя. — Десета глава! Реконструкцията! По-бързо!

Учителката посегна към собствения си учебник по история и я чух да изсумтява.

Ковашкия мях не можеше да вдигне книгата от бюрото. Докато всички я гледаха, тя хвана учебника с две ръце, опря лакти в ръба на плота, но не успя да я повдигне. Някой се изкиска.

— Смешно ли е? — поиска да знае Ковашкия мях, гневът блесна в очите й. — Който си мисли, че е смешно…

Вместо да продължи, тя изквича, понеже лактите й не искаха да се отдръпнат от ръба на бюрото. Опита се да стане, доловила спотаена опасност. Обширните й задни части не пожелаха да се разделят със седалката и, когато се изправи, учителката вдигна и стола със себе си. Извика:

— Какво става тук?

Целият клас избухна в смях, включително и аз. Ковашкия мях се опита да пристъпи към вратата, но лицето й се изкриви, когато осъзна, че големите й масивни кафяви обувки все едно са заковани за пода. И ето я учителката, присвита със залепнал отзад стол, обувките й застинали в невидимо желязо, а лактите й — залепнали плътно към бюрото. Изглеждаше така, сякаш ни се кланя, макар че изписаният на лицето й гняв едва ли съответстваше на позата.

— Помощ! — изплака, на ръба да се разплаче от яд. — Някой да ми помогне!

Виковете й за съдействие бяха насочени към вратата, но всички ученици крещяха и се смееха, така че дълбоко се съмнявах дори силният й като сирена глас да може да се чуе отвъд непрозрачното стъкло. Харпията успя да освободи единия си лакът, като съдра плата на ръкава на блузата си, но направи грешката да опре ръка на бюрото, за да намери опора. След което дланта й отново попадна в плен.

— Помощ! — извика учителката. — Някой да ме измъкне оттук!

Резултатът от всичко това беше, че г-н Денис, домакинът на училището, бе извикан от г-н Кардинал, за да освободи Ковашкия мях. Г-н Денис бе принуден да използва трион, за да пререже конците на веществото, приковало учителката така здраво към бюрото, стола и пода. За нещастие по време на процедурата ръката на г-н Денис трепна и ивица от задните части на г-жа Ковашки мях изпадна в нужда от допълнителен ремонт.

Докато екипът на линейката откарваше хълцащата и ломотеща учителката по празнично украсените коридори, чух как домакинът сподели с г-н Кардинал, че това било най-невероятно доброто лепило, което някога е виждал. Туй чудо, каза той, си променяло цвета в зависимост от това на какво е нанесено. Било без мирис, като изключим лекия аромат на ферментирало. Заяви, че Ковашкия мях — нарече я г-жа Харпър — извадила голям късмет, че дланта й още е закрепена към китката, толкова било силно това лепило. Г-н Кардинал изпадна в ярост по неговия си треперлив начин. Но в стаята не намериха нито буркан, нито тубичка с лепило, а г-н Кардинал бе изумен как въобще се е намерило дете толкова лукаво и хитро, че да успее да извърти този номер.

Той не познаваше Демонката. Така и не научих със сигурност, но предполагам, че тя е държала бутилката с лепилото окачена на въженце от външната страна на прозореца и я е взела, докато останалите деца от класа обядвахме. След това, когато е приключила с намазването на всички необходими повърхности, бутилката с лепилото отново е литнала през прозореца, готова за прибиране след училище. Никога не бях чувал за толкова силно лепило. По-късно научих, че Демонката го е забъркала сама с помощта на съставки като речна тиня от дъното на Текумзе, пръст от Поултър Хил и рецептата за „ангелски кекс“ на майка й. Ако е така, то в никой случай не бих искал да вкуся „дяволската торта“ на семейство Сътли. Демонката наричаше лепилото си „суперчудото“ — съвсем разумно название.

Знаех си, че трябва да има причина тя да прескочи класа. Не бях имал представа обаче, че истинският й талант лежи в областта на химията.

Един студен следобед с татко отидохме в гората. Намерихме подходящо за целта малко борче. Взехме го с нас у дома и тази нощ мама напука пуканки, с нанизи от които украсихме дървото. Сложихме златно и сребърно фолио, както и олющените украшения, които лежаха целогодишно в кутията в килера и виждаха бял свят само за седмица.

Бен учеше коледните си песни. Питах го дали г-ца Зеленогласна има папагал, но той не знаеше. Каза, че не бил виждал такъв. Но спокойно някъде в къщата можеше да има зелен папагал. Ние с татко отидохме заедно да купим на мама нова готварска книга за торти и тавичка за печене, а с мама ходихме да вземем на баща ми чорапи и бельо. Той пък самостоятелно купи на майка малка бутилчица парфюм от „Улуърт“, а тя сама му взе едноцветен шал. Харесваше ми да знам какво има в онези ярки шарени пакети под дървото. Там обаче се намираха и два други, с моето име на опаковката, и нямах представа какво съдържат те. Единият беше по-малък, другият — по-голям. Две загадки, очакващи да бъдат разкрити.

Изобщо не ми се щеше да вдигам телефона и да се обаждам на сестрите Глас. Последния път, когато възнамерявах да го направя, се случи трагедията. Зеленото перо обаче никога не бе далеч от мен. Една сутрин се събудих след съня за четирите момиченца, които ме викаха по име, взех перото от мястото, където го бях оставил на нощното шкафче и вече знаех какво трябва да направя. Не да им се обадя, а да ида да ги посетя лично.

Добре опакован, подкарах Рокет под лъщящата украса на Зефир и към сладкишената къщичка на „Шантък Стрийт“. Почуках на вратата, с перото в джоба.

Отвори ми г-ца Синьогласна. Все още беше рано, едва минаваше девет. Тя носеше син пеньоар и подплатени тъмносини чехли. Белезникаворусата й коса бе вдигната високо както обикновено, което сигурно й беше първото задължение като стане сутрин. Напомняше ми за снимките на Матерхорн от списанията. Музикантката ме изгледа през дебелите си очила с черни рамки, а под очите й имаше тъмни торбички.

— Кори Макенсън — каза с равен глас. — Какво мога да сторя за теб?

— Може ли да вляза за минута?

— Сама съм — обясни тя.

— Е… няма да отнеме дори минута.

— Сама съм — повтори тя и зад очилата й бликнаха сълзи. Извърна се встрани от вратата, която остави отворена. Влязох в къщата, която представляваше все същия музей на крехкия порцелан, както в нощта, когато бях тук за урока на Бен. Но… нещо сякаш липсваше.

— Сама съм! — г-ца Синьогласна се срути на диванчето с крехките крачета, сведе глава и се разхълца.

Затворих вратата, за да не изстива къщата.

— Къде е госпожица Зеле… другата госпожица Глас?

— Вече не е госпожица Глас — отвърна г-ца Синьогласна с намек за наранен сарказъм.

— Не е ли тук?

— Не. Тя е… един Господ знае къде е стигнала в момента! — г-ца Синьогласна си свали очилата, за да попие сълзите си със синя дантелена кърпичка. Видях, че без очила и може би ако си пусне косата една идея по-надолу, може да добие далеч не толкова… страховит вид, мисля, е думата.

— Какво се е случило? — попитах.

— Какво се е случило ли? — отвърна тя. — Ами това, че сърцето ми е изскубнато и стъпкано! Просто стъпкано в калта! — пресни сълзи потекоха по бузите й. — О, дори не мога да си мисля за това!

— Да не би някой да е сторил нещо лошо?

— Бях предадена! — възкликна тя. — От собствената ми плът и кръв! — вдигна лист бледозелена хартия от дивана и ми го подаде. — Прочети това и ще видиш!

Взех листа. Думите, с изящен шрифт, бяха изписани с тъмнозелено мастило.

Там пишеше:

Скъпа ми Соня,

Когато две сърца се зоват едно друго, какво би могъл да стори човек, освен да подаде ръка? Вече не мога да отричам чувствата си. Емоциите ми горят. Копнея да попадна в обятията на истинската любов. Музиката е хубаво нещо, скъпа ми сестро, но нотите трябва да заглъхнат. Любовта е песен, която живее вечно! Трябва да се отдам на тази по-изящна и по-чувствена симфония. Ето защо трябва да тръгна с него, Соня! Нямам избор, освен да му се отдам, телом и духом. По времето, когато четеш това, ние ще сме вече…

Женени? — сигурно съм го изкрещял, понеже г-ца Синьогласна подскочи.

— Женени — каза тя мрачно.

… женени, и се надявам, че с времето ще разбереш, че не пеем собствената си ария в този живот, а ни ръководи ръката на Големия Маестро. С любов и сърдечно сбогом, твоя сестра — Катарина.

— Това не е ли ужасна глупост? — попита ме г-ца Синьогласна, а долната й устна започна да трепери.

— С кого е избягала сестра ви?

Г-ца Синьогласна изрече името, макар че произнасянето му като че ли я съкруши още повече.

— Имате предвид, че сестра ви… се е омъжила… за г-н Каткоут?

— Оуен — изхлипа г-ца Синьогласна, — о, милият ми сладък Оуен избяга със сестра ми!

Не можех да повярвам какво чувам. Не само че г-н Каткоут е избягал и се е оженил за г-ца Зеленогласна, но се е заигравал и с г-ца Синьогласна! Знаех, че носи духа на Дивия Запад в себе си, но не си и бях представял, че южните му части са също тъй диви. Казах:

— Не е ли г-н Каткоут малко стар за вас, дами? — и оставих писмото на дивана до учителката по музика.

— Г-н Каткоут има младежко сърце — отвърна тя и погледът й се замъгли. — О, Боже, колко ще ми липсва той!

— Всъщност дойдох да ви питам за нещо — казах й, преди да развърти кранчетата отново. — Дали сестра ви има папагал?

Сега беше неин ред да ме изгледа така, все едно ми хлопат дъските.

Папагал ли?

— Да, госпожо. Вие имахте син папагал. Дали сестра ви има зелен?

— Не — отвърна г-ца Синьогласна. — Аз ти казвам, че сърцето ми е било разбито, а ти искаш да си говорим за папагали?

— Съжалявам. Трябваше да попитам! — въздъхнах и огледах стаята. Нямаше ги част от дрънкулките в стъклената витрина. Съмнявах се, че г-ца Зеленогласна някога ще се върне и смятах, че г-ца Синьогласна го знае. Птичето явно бе напуснало клетката. Пъхнах дясната си ръка в джоба и свих пръсти около перото.

— Нямах намерение да ви притеснявам — казах и тръгнах към вратата.

— Дори папагалът ми ме изостави — простена г-ца Синьогласна. — А ми беше толкова сладък и нежен…

— Да, госпожо. Съжалявам, че така е станало…

— … не като онзи мръсен, алчен папагал на Катарина! — продължи тя решително. — Е, трябваше да съм разгадала вече истинската й природа, нали? Трябваше да знам, че е хвърлила око на Оуен от самото начало!

— Чакайте малко — казах. — Преди малко мисля споменахте, че сестра ви няма папагал!

— Не, не казах такова нещо! Казах, че Катарина няма папагал в момента. Когато той умря, дяволът се премести от ада!

Върнах се пак при нея, извадих ръката си от джоба и разтворих пръсти. Сърцето ми биеше с деветдесет мили в минута.

— Такъв цвят ли беше папагалът на сестра ви, г-це Глас?

Тя погледна намръщено перото.

— Такъв беше. Бог ми е свидетел, че мога да разпозная перата му, той винаги се блъскаше в клетката си и те хвърчаха навсякъде. Беше почти плешив, когато умря… — музикантката се сепна. — Я чакай малко. А какво прави в теб едно от перата му?

— Намерих го. Някъде.

— Тази птица почина… о, кога ли беше?

Аз знаех.

— През март.

— Да, март беше! Пъпките започваха да набъбват и бяхме тръгнали да подбираме музиката за Великден… Но… — тя се намръщи, забравила за момент стъпканото си сърце. — Откъде знаеш, Кори?

— Едно малко птиче ми каза — отвърнах. — От какво умря папагалът, г-це Глас?

— Мозъчна треска. Също като моя папагал. Д-р Лезандър казва, че е често срещано за тропическите птици заболяване и когато се случи, не може да се помогне с много.

— Д-р Лезандър… — името се изплъзна между устните ми като замръзнал дъх.

— Той обичаше папагала ми. Казваше, че той е най-милата птица, която някога е виждал! — устните й се извиха в гримаса. — Ненавиждаше папагала на Катарина! Мисля, че щеше да го убие също като мен, стига да можех да се измъкна безнаказано!

— Той почти се измъкна — промърморих.

— Измъкнал се е от какво? — не ме разбра музикантката.

Оставих въпроса на страни.

— Какво стана със зеления папагал, когато умря? Д-р Лезандър дойде да го вземе ли?

— Не, той беше болен, не искаше да клъвне и зрънце и Катарина го занесе в кабинета на д-р Лезандър. Умря на следващата нощ.

— От мозъчна треска — казах.

— Точно така, мозъчна треска. Защо ми задаваш всичките тези странни въпроси, Кори? А и все още не разбирам откъде имаш това перо.

— Аз… все още не мога да ви кажа. Ще ми се да можех, но не мога.

Тя се наведе напред, надушила тайна.

— Какво има, Кори? Кълна се, че и думица няма да споделя с никого!

— Не мога да кажа. Честно! — прибрах перото в джоба си и изражението на г-ца Синьогласна отново угасна. — Най-добре да тръгвам. Съжалявам, че ви обезпокоих, но беше важно…

На тръгване погледнах към пианото и една мисъл ме порази като стрелата на вожда Пет Гръмотевици, забила се право в средата на челото ти. Спомних си как Дамата казва, че сънувала свирене на пиано и виждала ръце, които държат струна за пиано и бухалката. Спомних си пианото в дома на д-р Лезандър — в стаята, където се намираха керамичните птици.

— Преподавали ли сте на д-р Лезандър пиано? — полюбопитствах.

— На д-р Лезандър ли? Не, но съпругата му взимаше уроци.

Съпругата му. Едрата Вероника с конското лице.

— Това скоро ли е било?

— Не, беше преди четири-пет години, когато още преподавах сериозно. Преди Катарина да ме накара да почукам на вратата на приюта за бедни… — каза г-ца Синьогласна ледено. — Г-жа Лезандър даже спечели няколко златни звезди, ако правилно си спомням.

— Златни звезди ли?

— Давам ги за постигнати успехи. Госпожата по мое мнение би могла да стане професионална пианистка. Има подходящи ръце. И обичаше песента ми… — лицето й се озари.

— Коя песен?

Г-ца Синьогласна стана и се настани пред пианото. Започна да свири песента, която свиреше и в нощта, когато папагалът й започна да крещи на немски.

— „Бютифъл Дриймър“ — каза и затвори очи, когато мелодията изпълни стаята. — Сега вече само тя ми е останала, нали? Моите прекрасни, прекрасни мечти!

Слушах музиката. Какво ли бе подлудило толкова синия папагал?

Спомних си гласът на г-жа Зеленогласна: „Това е заради песента. Той откача всеки път, когато я свириш!“, а г-жа Синьогласна отговаря: „Свирех му я през цялото време и той я обожаваше!“

В мрака започна да се оформя лъч светлина. Беше като самотен слънчев лъч, видян от дъно, покрито с тъмна вода. Не можех да различа нищо на тази светлина, но все пак знаех, че е там.

— Госпожице Глас? — попитах. Повиших леко тон, понеже тя беше увеличила силата на звука и бе започнала да блъска по клавишите, сякаш свиреше с пръстите на Бен. — Госпожице Глас!

Тя спря на една горчива нота. Стичащите се по лицето й сълзи бяха стигнали чак до брадичката.

— Какво има?

— Тази песен. Тя караше ли папагала ви да се държи странно?

— Не, това е злобна лъжа на Катарина, понеже тя самата мразеше любимата ми песен! — но по начина, по който го каза разбрах, че не е вярно.

— Тъкмо бяхте започнали да давате отново уроци по пиано, нали? Свирили ли сте тази песен особено често откакто… ами… умря зеленият папагал?

Тя се замисли по въпроса.

— Не знам. Предполагам… Свирех я на репетициите в църквата, за загрявка. Но понеже не давах уроци, не свирех често на пиано у дома. Не че не исках, но Катарина… — тя не можа да се сдържи и изсъска името — твърдеше, че пианото наранява чувствителния й слух, тази крадла на мъже!

Светлината продължаваше да грее. Нещо се оформяше, но все още бе твърде далеч.

— Вечно Катарина това и Катарина онова! — г-ца Синьогласна внезапно удари с ръце по клавишите с такава сила, че цялото пиано се разлюля. — Вечно се връзвах на възел да угаждам на великата Катарина! И при това ненавиждам и мразя зеленото! — тя се изправи — кльощава и бясна. — Ще събера всичко зелено в къщата и ще го изгоря, и ако това означава да съборя и части от самата къща, например стени, е, ще ги изгоря и тях до земята! Ако никога повече не видя зелено в живота си, ще се хиля и в гроба!

Тя се подготвяше за разрушителен изблик. Нямах желание да ставам свидетел на подобно нещо. Положих длан на дръжката на вратата.

— Благодаря, г-це Глас!

— Да, все още съм госпожица! — извика тя, но отново се беше разплакала. — Единствената госпожица Глас! И се гордея с това, чуваш ли? Гордея се! — тя грабна от дивана бледозеленото прощално писмо и със стиснати зъби започна да го къса на парченца. Измъкнах се, докато имах такава възможност. Щом вратата се затвори зад гърба ми, чух да се обръща стъкленият шкаф. Бях прав — издаде чутовен трясък.

Опитвах се да подредя всичко в главата си, докато въртях педалите към дома. Парченца от пъзела, както беше казала Дамата. Парченцата бяха тук, но как ли си пасваха?

Убийство на човек, когото никой не познава.

Зеленото перо на мъртъв папагал, намерено на местопрестъплението.

Песен, която кара втори папагал да избухне в ругатни на немски.

Д-р Лезандър — нощна птица, която мрази млякото.

Кой знае?

Ханафорд?

Ако зеленият папагал бе умрял в кабинета на д-р Лезандър, то как тогава едно от перата му бе стигнало до езерото?

Каква беше връзката между двата папагала, мъртвеца и ветеринаря?

Когато стигнах у дома, отидох право при телефона. Обадих се първо в дома на г-ца Глас — страховете ми от трагедията потиснати от чистата нужда. В началото помислих, че няма да вдигне, понеже телефонът звънна осем пъти, но после, след деветото обаждане, се чу:

— Ало?

— Госпожице Глас, отново съм аз, Кори Макенсън. Искам да ви попитам още нещо.

— Не искам да говоря повече за Бенедиктин Арнолд!

— Кой? О, не за сестра ви. За папагала ви. С изключение на последния път, когато е починал при д-р Лезандър, той боледувал ли е преди?

— Да. Те и двамата се разболяха в един ден. Ние с Катарина ги занесохме в кабинета на д-р Лезандър. Но на следващата нощ нейната проклета птица умря! — тя издаде недоволно сумтене. — Кори, за какво е всичко това?

Светлината бе станала малко по-ярка.

— Отново благодаря, госпожице Глас! — казах и затворих.

Мама ме попита от кухнята защо се обаждам на госпожица Глас и отговорих, че се каня да пиша разказ за учителка по музика.

— Много мило — каза мама.

Бях открил, че да си писател ти дава много свобода да си играеш с истината, но беше най-добре да не ми става навик.

В стаята си се захванах старателно да детективствам. Отне ми известно време, но успях да съшия някои от парченцата.

И стигнах до следното заключение: и двата папагала бяха престояли у д-р Лезандър през мартенската нощ, когато бе убит неизвестният мъж. Зеленият папагал бе умрял, а синият се бе върнал, ругаейки на немски всеки път, когато свирят на пиано „Бютифъл Дриймър“. Г-жа Лезандър свиреше на пиано. Тя бе учила именно тази песен.

Беше ли възможно тогава, когато г-ца Синьогласна свиреше песента, папагалът й да си припомня нещо, което е било казано — или изругано, или изкрещяно на немски, — докато г-жа Лезандър я е свирила? Но защо съпругата на ветеринаря ще свири на пиано, докато някой крещи и руга…

Аха, помислих си. Да.

Видях светлината.

Г-жа Лезандър е свирила на пиано — и то тази песен, „Бютифъл Дриймър“, — за да прикрие виковете и псувните. И двата папагала са били в същата стая, в птичарника. Но е слабо вероятно някой да крещи и да ругае зад гърба й, нали?

Спомних си как гласът на д-р Лезандър се носеше през отдушника от кабинета в мазето. Как ни викаше с татко да слезем долу. Той беше знаел, че ще го чуем ясно през отдушника, което и бе причината да не се качи горе. Дали през онази мартенска нощ не се бе притеснявал, че някой може да чуе крясъците извън къщата и това да бе причината г-жа Лезандър да свири първата песен, която й дойде наум, докато двата папагала слушат и запомнят?

Дали д-р Лезандър не бе пребил този неизвестен мъж с бухалка в мазето си и да го бе удушил, докато папагалите слушаха? Може би бе продължило по-голямата част от нощта, а отгласите от насилието бяха карали и двата папагала да се блъскат в клетките си? После, когато делото бе свършено от д-р Лезандър и заедно едрата му консколица съпруга бяха закарали с количката голия труп до колата на непознатия, паркирана в хамбара… И все някой от тях двамата е карал до Саксън Лейк, а другият е следвал в собствената им кола? Но те не бяха осъзнали, че зеленото перо е литнало от птичарника и е залепнало в гънките на шлифера или в дълбините на джоб? И тъй като и двамата Лезандър бяха алергични към мляко, те не знаеха по кое време татко минава по Шосе 10 и…

Кой знае?

Ханафорд?

Може и да се е случило по подобен начин. Може би.

Или пък не.

Бях сигурен, че от този разказ може да се получи добра мистерия в стил „Братята Харди“. Но разполагах само с едно зелено перо от мъртъв папагал и с оръфан пъзел, който в най-добрия случай беше разпърцан по краищата. Немските ругатни например. Д-р Лезандър беше холандец, не немец. А и кой беше непознатият? Каква възможна връзка може да има между мъж с татуиран крилат череп на рамото и ветеринарен лекар тук в Зефир? Развлачено, недозашито одеяло…

И все пак. Ето ги зеленото перо, „Бютифъл Дриймър“ и „Кой знае?“ нали.

Кой знае… какво? Това, струваше ми се, беше ключът за запалването на скрития локомотив.

Не казах на родителите си нищо за подозренията си. Когато бях готов, щях да им ги разкрия. Не бях, така че не го сторих. Но сега повече от всякога бях убеден, че сред нас живее непознат.

4. Замъкът на г-н Моултри

Два дни преди Коледа телефонът звънна и мама вдигна слушалката. Татко беше на работа, зареждаше склада в „Биг Пол’с Пантри“. Мама каза:

— Ало? — и откри, че говори с г-н Чарлз Дамаронде.

Той се обаждаше да покани семейството ни на приема на Дамата в обществения център в Брутън, където музеят за гражданските права бе завършен и му предстоеше откриване на 26-ти декември. Приемът се падаше следобеда на Бъдни вечер и щеше да бъде неофициално мероприятие. Мама ме попита дали искаме да отидем и аз се съгласих. Тя дори не попита татко — знаеше, че той няма да отиде, а и се налагаше да работи на Бъдни вечер, понеже на товарната рампа се трупаха големи кашони консервиран егног и пресовани шайби пуйка.

Татко не се опита да ни спре да не ходим. Не каза и дума, когато мама му съобщи новината. Просто кимна, а погледът му скиташе някъде далеч. Витаеше около големия камък на Саксън Лейк, предположих. Така че на Бъдни вечер мама закара татко на работа с пикапа и когато дойде време да се приготвим за приема, предложи да си облека бялата риза и да сложа вратовръзката, въпреки че г-н Дамаронде бе споменал да дойдем неофициално облечени. Тя самата надяна хубава рокля и потеглихме към Брутън.

Едно от интересните неща около живота в Южна Алабама беше, че макар през октомври да има студено време и през ноември да се завърта по някоя снежна буря, Коледа обикновено е топла. Не топла като през лятото, разбира се, но е връщане към индианското лято. Тази година не беше изключение. Направо заврях в пуловера си — вече се потях, докато стигнем до обществения център, червена тухлена сграда до баскетболното игрище на „Бъкхарт Стрийт“. Знак с червена стрела сочеше към Брутънска зала на гражданските права, която представляваше долепена до основния корпус боядисана в бяло дървена постройка, малко по-голяма от жилищна каравана. Червена лента обграждаше бялата сграда. Макар че голямото откриване на музея предстоеше след два дни, имаше доста коли и кипеше работа. Хората — повечето чернокожи, но имаше и бели — влизаха в центъра, и ние ги последвахме. Вътре, в голяма зала, украсена с коледни играчки във форма на шишарки и с голяма коледна елха с червени и зелени фльонги по клоните, посетителите се редяха да се подпишат в книгата за гости, за която отговаряше г-жа Велвадийн. След това опашката се точеше до купата с пунш, пълна с лимонова на цвят течност и се разделяше покрай масите, на които бяха разположени коледни съкровища: различни чипсове и дипове, малки сандвичи, кренвиршени топки, две златни пуйки в очакване на ножа и два големи пушени бута. Последните три маси направо се огъваха от тежестта — върху тях бе събрана изумителна колекция от торти, пудинги и пайове. Очите на татко щяха да изскочат от орбитите, ако можеше да види целия този пир. Настроението бе весело и празнично, хората се смееха и разговаряха, а неколцина цигулари опъваха струни на малка сцена. Може и събирането да не бе официално, но посетителите бяха издокарани. Изобилстваха неделни рокли и костюми, съпроводени с бели ръкавици и шапки с цветна украса. Мисля, че в тази дъга на великолепието дори паун би се почувствал гол. Хората се гордееха с Брутън и със себе си, и това си личеше ясно.

Нила Кастил дойде и прегърна майка ми. Връчи ни хартиени чинии и ни поведе през тълпата. Всеки момент щяха да разрежат пуйките, спомена, и ако не побързахме, от тях щели да останат само голи скелети. Тя ни посочи стария г-н Торнбери, който носеше торбест кафяв костюм и танцуваше скокливо под съпровода на цигулките. До него Гейвин се усмихваше и повтаряше в синхрон стъпките му. Г-н Лайтфут, елегантен като Кари Грант в черен костюм с кадифени ревери, държеше хартиена чиния, препълнена с шунка, насложена върху торта, насложена върху пай, насложен върху сандвичи, и се движеше през тълпата с грация на забавен кадър. За нула време чиниите ни бяха отрупани с храна, а чашите ни за пунш преливаха от жълта напитка. Появи се Чарлз Дамаронде с жена си и двамата благодариха на мама, задето сме дошли. Тя отвърна, че за нищо на света не бихме пропуснали събитието. Наоколо вилнееха деца и дядовци и баби ги гонеха неуспешно. Г-н Денис се приближи до мен и с престорена сериозност ме попита дали случайно не знам кой е намазал онова лепило пред г-жа Харпър, та горката тя залепнала като муха в меласа. Казах, че имам една идея, но не бих могъл да твърдя със сигурност. Той ме попита дали идеята ми се разхожда насам-натам и не спира да си бърка в носа, а аз отвърнах, че е напълно възможно да се държи точно така.

Някой започна да свири на акордеон. Друг извади хармоника и цигуларите се сдобиха със съперници. Възрастна жена с рокля с цвят на пресни орхидеи затанцува весело с г-н Торнбери и аз си помислих, че в моменти като този той сигурно е много доволен, че е избрал да живее. Мъж с чугунено-сива брада ме хвана за рамото и наведе глава до моята.

— Метла в гърлото му, ха-ха-ха — каза и ме стисна здравата, преди да продължи нататък.

На сцената се качиха и изгониха музикантите Г-жа Велвадийн и друга пълничка жена, и двете издокарани в рокли на цветя, толкова ярки, че да засрамят самата природа. Г-жа Велвадийн взе микрофона и съобщи на всички колко много се радва Дамата, че те са дошли да споделят този миг с нея. Музеят, върху строежа на който бяха работили толкова усилено, бе почти готов. В деня след Коледа щеше да отвори врати и да разказва историята не само на хората от Брутън, но и за сраженията, довели ги там, където са сега. Предстояха и още сражения! Така каза г-жа Велвадийн. Да не мислите, че не предстоят! Но макар да ни очаква дълъг път, уточни тя, ние сме изминали не по-къс и именно това е предназначен да покаже музеят.

Докато говореше г-жа Велвадийн, г-н Дамаронде дойде при нас с мама.

— Тя иска да ви види — каза тихо на майка ми.

Знаехме кого има предвид и го последвахме.

Той ни изведе от залата с тържеството и ни насочи по коридора. В една стая, която подминахме, имаше поставена маса за тенис, имаше също и дъска за дартс и машина за пинбол. В друга стая имаше подредени един до друг четири тепиха за борба, а в трета — оборудване за гимнастика и боксова круша. След това стигнахме до бяла врата, която все още миришеше на прясна боя. Г-н Дамаронде я отвори и ние минахме през нея.

Озовахме се в музея на гражданските права. Подът бе покрит с варосани греди, а осветлението бе приглушено. В стъклени кутии бяха поставени черни манекени, облечени като роби и войници от Гражданската война, имаше също и примитивни грънци, бродерии и дантели. На книжни лавици бяха наредени поне стотина тънки, подвързани с кожа томчета. На стените имаше големи, увеличени черно-бели снимки. Разпознах на една Мартин Лутър Кинг156, а на друга — губернаторът Уолъс157, блокиращ входа на училище.

А в средата на тази зала стоеше Дамата, облечена в бяла коприна, тънките й ръце — скрити под дълги до лактите бели ръкавици. Носеше бяла широкопола шапка и под нея прелестните й изумрудени очи сияеха ярко.

— Това — каза тя — е моята мечта.

— Прекрасно е! — каза мама.

Нужно е — поправи я Дамата. — Кой на тази земя може да каже накъде отиваме, освен ако не разполага с карта къде сме били? Съпругът ти не дойде ли?

— Той е на работа.

— Вече не е в мандрата, доколкото разбрах.

Мама кимна. Останах с впечатление, че Дамата знае точно къде е татко.

— Здравей, Кори! — каза ми тя. — Имал си приключения напоследък, така ли?

— Да, госпожо.

— Щом искаш да ставаш писател, тези книги сигурно ще те заинтересоват — тя махна към полиците. — Знаеш ли какви са?

Отвърнах, че нямам представа.

— Това са дневници. Гласове на хората, които са живели в района. И то не само чернокожи. Всеки път, когато някой иска да разбере какъв е бил животът преди сто години, има гласове, които искат да бъдат чути…

Старицата се приближи към една от стъклените витрини и прекара облечените си в ръкавица пръсти по капака, проверявайки да не е прашен. Не беше и тя изсумтя със задоволство.

— Всички трябва да знаят къде са били, така ми се чини. Чини ми се, че ако човек си загуби миналото, не може да си намери и бъдещето. Което е причината да съществува това място.

— Искате хората в Брутън да помият, че предците им са били роби? — попита мама.

— Да, искам. Искам да помнят, че не трябва да се самосъжаляват или да се чувстват отритнати и че заслужават онова, което нямат, а да си казват: „Виж само откъде съм дошъл, виж какъв съм станал!“ — Дамата се обърна да ни погледне. — Няма друг път, освен нагоре! — заяви тя. — Четене. Писане. Мислене. Това са стъпалата на стълбата, която води нагоре и навън. Не мрънкане и приказки и да си оставаш роб с окован ум. Това е старият свят. Сега е време за нов свят! — Дамата тръгна да обикаля из стаята и спря пред снимка на горящ кръст. Каза тихо: — Искам моите хора да ценят откъде са дошли. Не да крият миналото под килима. Не и да умуват мрачно над него, понеже това не означава друго, а отказ от бъдещето. Но да могат да кажат: прапрадядо ми е орал, впрегнат в плуг вместо кон. Работил е от изгрев до залез, в жега и в студ. Работил е без заплата, само за залъка от господаря и за покрив над главата си. Работил е здравата и понякога са го шибали с камшик. Кървял е и е продължавал, дори когато е искал да падне в браздата. Жигосали са го и е отвръщал „Да, маса!“ когато сърцето му се е късало и гордостта му е пълзяла по корем. Правел го е дори когато е знаел, че жена му и децата може да се качат на подиума на търга и да бъдат откъснати от него с едно мигване на окото. Пял е в полята и е плакал нощем. Сторил е всичко това и още много, и в името Господне… в името Господне, понеже е страдал толкова, аз мога поне да завърша училище — тя вдигна брадичка в пренебрежение към пламъците. — Това е нещото, което искам да си мислят и да казват. Това е моята мечта!

Напуснах мястото си до мама и отидох до една от увеличените снимки. На нея се виждаше озъбено полицейско куче, захапало между зъбите си ризата на чернокож, който се опитваше да се пребори с него. Полицай бе вдигнал дебелата си палка. На следващата снимка бе изобразено слабо чернокожо момиче, стиснало учебниците си и вървящо през тълпа, в която подути от ярост бели лица крещяха обиди по нея. На третата имаше…

Спрях.

Сърцето ми подскочи.

На третата снимка имаше изгоряла до основи църква, чиито цветни витражи бяха счупени и из руините бродеха пожарникари. Неколцина чернокожи стояха наблизо с изражение на озадачен шок. Дърветата пред църквата бяха обезлистени.

Бях виждал тази снимка и преди.

Мама и Дамата си говореха, застанали до изработени от робите грънци. Аз се взирах в снимката и си спомнях. Бях я виждал в брой на списание „Лайф“, който мама се канеше да изхвърли.

Обърнах глава на ляво, на около шест инча.

И ето ги и тях.

Четирите чернокожи момиченца от моя повтарящ се сън.

Под отделните снимки имената им бяха изписани на медни табелки. „Дениз МакНийр“. „Карол Робинсън“. „Цинтия Уесли“. „Ади Мей Колинс“.

Те се усмихваха, без да знаят какво им готви бъдещето.

— Госпожо? — казах. — Госпожо?

— Какво има, Кори? — попита мама.

Погледнах към Дамата.

— Кои са тези момичета, госпожо? — гласът ми трепереше.

Тя дойде при мен и ми разказа за динамитната бомба с часовников механизъм, която убила тези момиченца на 15-ти септември 1963 г. в Баптистката църква на 16-та улица в Бирмингам.

— О, не! — прошепнах.

Чух гласа на Джералд Харгисън, приглушен зад маската, докато държеше сандъчето в ръце: „Няма да разберат какво ги е сполетяло, докато не затанцуват в ада!“

Пищака Блейлок му отвърна: „Добавил съм една допълнително. За късмет.“

Преглътнах с усилие. Очите на четирите мъртви момиченца ме следяха.

Казах:

— Мисля, че знам.

С мама напуснахме общинския център около час по-късно. Татко щеше да се присъедини към нас, за да идем на църковната церемония със свещи. В крайна сметка, нали беше Бъдни вечер.

— Здравей, Тиквичке! Честита коледа, Слънчогледке! Влизай вътре, Диви Бил!

Чух д-р Лезандър, преди да го видя. Стоеше на входа на църквата, с надянат върху сивия костюм червен елек и с раирана в червено и зелено вратовръзка. На ревера си бе боднал игла с Дядо Коледа и, когато се усмихваше, от предния му сребърен зъб се отразяваше светлина.

Сърцето ми се разтуптя много силно, а дланите ми се изпотиха.

— Весела Коледа, Котенце! — поздрави той майка ми без особена причина. Сграбчи ръката на татко и я разтърси. — Как сме, Мидас? — а след това погледът му падна върху мен и той положи длан на рамото ми. — И весели празници и на теб, Шестзаряднико!

— Благодаря, Птичарю! — отвърнах.

И видях реакцията му.

Устата му беше много, много умна. Продължи да се усмихва. Но очите на доктора трепнаха, почти незабележимо. Нещо твърдо и студено нахлу в тях, прогонвайки коледната светлина. След това изчезна отново и цялото шоу продължи не повече от две секунди.

— Какво се опитваш да направиш, Кори? — той не ме беше пуснал. — Да ми вземеш работата ли?

— Не, сър! — отвърнах, цялото ми хитроумие рязко потушено от нарастващия натиск в хватката на д-р Лезандър.

Той удържа погледа ми още секунда и в тази секунда узнах що е страх. След това пръстите му се разтвориха и пуснаха рамото ми, и той погледна към семейството, което се задаваше зад мен.

— Хайде насам, Кифличке! Весел празник, Дейниъл Буун!

Том! Насам и побързай, момче!

Знаехме кой вика, разбира се.

Дядко Джейбърд, баба Сара, дедъ Остин и нана Алис седяха на една пейка и ни пазеха места. Дедъ Остин както винаги изглеждаше изключително нещастен. Дърдоркото беше на крака, махаше с ръце и крещеше, и на Коледа се излагаше по абсолютно същия начин, както го беше сторил и на Великден, доказвайки, че за глупците няма сезони. Но когато ме погледна и ми каза:

— Здравей, млади човече! — видях в очите му, че съм започнал да пораствам.

По време на месата, докато г-ца Синьогласна свиреше „Тиха нощ“ на пиано и органът от отсрещната страна наистина остана безгласен, следях семейство Лезандър, които седяха на пет пейки от нас. Видях как ветеринарят завърта плешивата си гласа и се оглежда, преструвайки се, че набързо хвърля едно око на паството. Погледите ни се срещнаха за момент. Той се усмихваше ледено. После се наведе към съпругата си й прошепна нещо в ухото й, но тя остана напълно неподвижна.

Представях си, че може да отговаря на въпроса „Кой знае?“. Това, което прошепна в ухото на Вероника с конското лице между словата „мракът лети“ и „всичко е светлина“ би могло да бъде нещо от рода на „Кори Макенсън знае“.

„Кой си ти?“ — мислех си аз, докато го следях по време на коледната молитва на преподобния Ловой. Кой си ти всъщност, зад тази маска, която си надянал?

Запалихме свещите си и църквата се окъпа в трепкаща светлина. След това преподобният ни пожела здрави и весели празници, поръча ни да пазим духа на Коледа първо и преди всичко в сърцата си и службата свърши. Ние с татко и мама се прибрахме у дома; утрешният ден принадлежеше на дядовците и бабите, но Бъдни вечер си беше наша.

Вечерята ни тази година не беше така грандиозна както досега, но аз обичах егног, а благодарение на „Биг Пол’с Пантри“ от него имахме много. След това дойде време за отваряне на подаръците. Щом мама хвана коледни песни по радиото, разопаковах подаръците си под коледната елха.

От татко получих книга с меки корици. Наричаше се „Златните ябълки на слънцето“, от писател на име Рей Бредбъри.

— Знаеш ли, че в „Големия Пол“ продават и книги? — каза татко. — Има цяла секция. Та онзи тип, дето работи в отдела по книжните издания каза, че Бредбъри бил добър писател. Похвали се, че и той самият има тази книга и съдържала много хубави разкази.

Отворих на първия разказ. Наричаше се „Морският фар“. Прегледах го и видях, че в него се разказва за морско чудовище, което изплува, призовано от сирената на фар. Разказът излъчваше момчешко очарование.

— Благодаря, татко! — казах. — Страхотен подарък!

Докато те и мама отваряха своите подаръци, разопаковах втория си пакет. От него се плъзна снимка в сребърна рамка. Вдигнах я към светлината на огнището.

Беше рисунка на лице, което познавах добре. Това беше лицето на един от добрите ми приятели, макар че той не го знаеше. На долния край на снимката бе написано: „На Кори Макенсън. С най-добри пожелания! Винсънт Прайс.“ Бях трогнат до загуба на дар слово. Той наистина знаеше името ми!

— Знаех, че харесваш филмите му — каза мама. — Така че просто писах на филмовото студио и ги помолих за негова снимка, а те веднага ми я пратиха!

Ах, коледната вечер! Има ли друга по-прекрасна в годината?

Когато подаръците бяха отворени и опаковките им — изхвърлени, в огнището — поставена нова цепеница и третата чаша егног се кротна в стомасите ни, мама разказа на татко какво се е случило в Залата на гражданските права. Той гледаше как огънят искри и пука, но ни слушаше. А когато мама завърши, татко каза:

— Много странно. Никога не бих си помислил, че такова нещо може да стане тук!

Той се намръщи и разбрах, че се е замислил. Никога не си бе представял, че в Зефир могат да се случат много неща, като започнем от случката край Саксън Лейк. Може би идваше от епохата, която започваше да се оформя около нас. В новините се говореше все по-често за място, наречено Виетнам. В големите градове избухваха граждански вълнения като схватки от необявена война. Смътно предчувствие се разстилаше из страната заедно с настъпването на пластмасовата, еднократна, комерсиална ера. Светът се променяше — Зефир също се променяше и нямаше връщане назад в света, какъвто е бил.

Но: днес беше Бъдни вечер, а утре настъпваше Коледа и засега цареше мир на земята.

Който изтрая около десет минути.

Чухме свистенето на реактивен самолет над Зефир. Това само по себе си не беше необичайно, понеже често чувахме самолети нощем да излитат или да кацат на „Робинс“. Но познавахме звука на тези самолети така, както познавахме и свирката на товарния влак и този самолет…

— Премина ужасно ниско, нали? — попита мама.

Татко каза, че на него му е прозвучало като че ли е минал точно над покривите. Той стана и отиде на верандата, и внезапно чухме звук, все едно някой удряше варел с петдесетфунтов чук. Трясъкът отекна над Зефир и след още секунда се разлаяха кучетата от „Темпъл Стрийт“ до Брутън и надпяващите се групи за коледни песни бяха принудени да се откажат от веселия дух. Стояхме на верандата и се вслушвахме в хаоса. В началото си помислих, че самолетът е катастрофирал, но след това го чух отново. Той направи няколко кръгчета над града, лампичките на крилото му примигваха, а след това се отклони към военновъздушната база „Робинс“ и отлетя.

Кучетата продължиха да лаят и вият. Хората излизаха от къщите си да видят какво става.

— Има нещо — каза татко. — Мисля, че ще звънна на Джак!

Шериф Марчет беше встъпил умело в длъжността, овакантена от Джей Ти Еймъри. Разбира се, след като семейство Блейлок бяха зад решетките, криминалната вълна в Зефир бе отминала. Най-сериозната задача пред шерифа беше да търси звяра от изгубения свят, който един ден беше нападнал автобуса на „Трейлуейс“ и го беше ударил толкова силно с отрязаните си рога, че шофьорът и осем пътници бяха приети с контузии в болницата на Юниън Таун.

Татко се свърза с шериф Марчет, но той вече си бе взел шапката и бе излязъл, напускайки коледната си вечеря заради едно телефонно обаждане. Г-жа Марчет каза на татко какво й бе споделил съпругът й и татко с потресено изражение ни предаде вестта.

— Бомба — каза той. — Паднала е бомба.

Какво? — мама и бездруго се страхуваше от руското нашествие. — Къде?

— Върху къщата на Дик Моултри — отвърна татко. — Г-жа Моултри казала на Джак, че минала право през покрива, през пода на дневната и паднала в мазето.

— Мили Боже! Не се ли е взривила цялата къща?

— Не. Бомбата просто си стои там — татко върна слушалката на вилката. — Просто си седи там заедно с Дик.

— С Дик?

— Точно така. Г-жа Моултри подарила на Дик нов работен тезгях за Коледа. Той бил в мазето и го сглобявал. А сега е затворен там долу с истинска бомба.

Не мина много време, преди да започне да вие сирената на гражданска защита. Татко имаше телефонно обаждане от кмета Суоп, което го молеше да се съберат група доброволци пред общината и да помогнат да разпространят от врата на врата вестта, че Зефир и Брутън трябва да бъдат незабавно евакуирани.

— На Бъдни вечер? — изуми се татко. — Да евакуираме целия град?

— Точно така, Том! — кметът Суоп звучеше, все едно всеки момент ще си изтърве нервите. — Знаеш ли, че бомба е паднала от самолет право върху…

— Къщата на Дик Моултри, да, чух. Паднала е от реактивен самолет?

— Точно така. И трябва да измъкнем всички хора оттук, да не би това чудо да гръмне.

— Е, и защо не се обадиш на военновъздушната база? Те несъмнено ще дойдат да я вземат.

— Току-що приключих разговора с тях. По-точно с говорителя на базата. Казах му, че един от самолетите им си е изтървал бомбата върху града ни и знаеш ли какво ми отговори той? Каза, че сигурно в коледния ми сладкиш е имало повечко ром. Че нищо подобно не се е случвало и че никой от техните пилоти не е толкова безотговорен, че случайно да отърве предпазителя и да пусне бомба върху цивилни. Каза също, че дори ако се случи такова нещо, техният екип за деактивация на бомби не е дежурен на Бъдни вечер и ако такова нещо се е случило, той се надява, че цивилните от този град, върху който не е падала бомба, ще имат достатъчно здрав разум да се евакуират, понеже бомбата, която не е паднала от реактивен самолет, има достатъчно мощност да направи целия град на клечки за зъби! Е, та какво ще кажеш за това?

— Трябва да знае, че му казваш истината, Лутър. Ще прати някой да предпази бомбата от взривяване.

— Може и така да е, но кога? Утре следобед? Искаш ли да спиш тази вечер, докато туй чудо си тиктака? Не мога да поема риска, Том. Трябва да измъкнем всички от града!

Татко помоли кмета Суоп да дойде да го вземе. След това затвори телефона и каза на нас с мама да тръгнем с пикапа и да отидем да прекараме нощта при дедъ Остин и нана Алис. Той щеше да се присъедини към нас, когато приключи със задълженията си. Мама започна да го умолява да тръгнем — тя копнееше за това така, както дъждът копнее за облаците. Но видя, че баща ми си е наумил да прави правото нещо и се беше научила да понася тези решения. Каза:

— Вземи си пижамата, Кори! Вземи си четката за зъби и чифт чисти чорапи и бельо. Отиваме при дедъ Остин.

— Тате, Зефир ще гръмне ли? — попитах.

— Не. Ще изведем хората просто за всеки случай. Момчетата от военновъздушната база ще пратят някой да обезвреди бомбата съвсем скоро, сигурен съм.

— Нали ще се пазиш? — попита мама.

— Знаеш, че ще се пазя. Весела Коледа! — той се усмихна.

Тя не можеше да не му отвърне.

— Да знаеш, че си луд! — каза и го целуна.

Ние с мама опаковахме малко дрехи. Сирената на гражданска защита ви поне петнайсет минути — звук толкова втрисащ, че усмири дори кучетата. Хората вече бяха започнали да научават вестта и напускаха града, за да прекарат нощта при роднини, приятели в други градове или в мотел „Юниън Пайнс“ в Юниън Таун. Кметът Суоп дойде да вземе татко. След това с мама бяхме готови за тръгване. Преди обаче да излезем от вратата, телефонът звънна. Беше Бен, който искаше да ми каже, че отиват в Бирмингам да нощуват при леля му и чичо му. „Страхотно, а? — каза възбудено. — Знаеш ли какво чух? Че на г-н Моултри двата му крака били сплескани и гръбнакът счупен, и бомбата лежала право върху него. Страшна работа, а?“

Трябваше да се съглася, че е страшно. Никога не бяхме преживявали подобна Бъдни вечер.

— Трябва да бягам! Ще се чуем после! О, да… Весела Коледа!

— Весела Коледа, Бен!

Той затвори. Мама ме подбра и потеглихме на път към дома на дедъ Остин и нана Алис. Досега не бях виждал толкова коли по Шосе 10. Небесата да са ни на помощ, ако звярът от изгубения свят реши да нападне точно сега — зад нас имаше бомба, коли и пикапи щяха да са намачкани като във вторични суровини, а хората да летят във въздуха без крила…

Оставихме зад гърба си Зефир, озарен като за Коледа.

Остатъкът от тази история научих по-късно, понеже не бях там.

Любопитството измъчило татко. Той трябвало да види бомбата. Тъй че, докато Зефир и Брутън постепенно се изпразвали, той оставил групата доброволци, с които се движел и извървял половин дузината пресечки до дома на г-н Моултри. Къщата на г-н Моултри била малка дървена постройка, боядисана в бледосиньо и с бели щори. Светлина струяла в небето през разбития покрив. Колата на шерифа била паркирана отпред, а лампата й се въртяла. Татко се качил на верандата, която била килната от силата на удара. Предната врата зеела отворена, стените били покрити с пукнатини. Енергията на бомбата била изместила къщата от основите й. Баща ми влязъл вътре и не можел да не забележи голямата дупка в изкорубения под, понеже тя заемала половината стая. Наоколо били разпилени няколко играчки от коледната елха, а малка сребърна звезда се крепяла на неравния ръб на дупката. Самото дърво липсвало.

Татко надникнал надолу. Виждали се дъски и греди, оплетени като чиния с макарони. Насложилият се прахоляк служел за настърган пармезан. Ето го и кюфтето на бомбата — стоманеносивите й опашни перки стърчали от боклука, а носът й бил заровен право в пръстения под на мазето.

— Извадете ме оттук! Оооо, краката ми! Заведете ме в болница! Оооо, умирам!

— Не умираш, Дик. Просто се постарай да не мърдаш!

Г-н Моултри лежал сред боклука, захлупен от дърводелска маса, а върху нея имало греда, дебела като хубав дъб. Била разцепена и татко преценил, че е служила за опора на пода на дневната. Върху гредата, разположена напречно на пострадалия, се намирала коледната елхичка с натрошени топки и лампички. Бомбата не се падала върху г-н Моултри, а се била заровила на около четири фута от главата му. Шериф Марчет клечал наблизо, оценявайки бъркотията.

— Джак? Том Макенсън съм!

— Том? — шерифът вдигнал глава. Лицето му било на ивици от прахоляка. — Трябва да се махнеш оттук, човече!

— Исках да дойда да я видя. Не е толкова голяма, колкото си мислех!

— Предостатъчно голяма си е — казал шерифът. — Ако това чудо гръмне, ще отнесе къщата и ще остави кратер колкото цялото каре!

— Оххх! — простенал г-н Моултри. Ризата му била разкъсана от падащите трески, а масивният му корем бил надраскан на няколко места. — Умирам, да му се не види!

— Зле ли е пострадал? — попитал татко.

— Не мога да се пъхна по-близо, за да проверя. Според него краката му са счупени. Ако съдим по свистящото му дишане, може да е пострадало и някое ребро.

— Той така си диша — уточни татко.

— Е, линейката скоро ще дойде! — шериф Марчет си провери часовника. — Обадих им се веднага, щом стигнах тук. Не знам какво ги бави.

— Какво им каза? Че имаш пациент, ударен от паднала бомба?

— Да — отвърна шерифът.

— В този случай, мисля, че Дик доста ще има да ги чака!

— Извадете ме оттук! — г-н Моултри се опита да изблъска част от прашната плетеница дърво върху себе си, но простена и не успя. Извърна глава встрани и погледна към бомбата, а по пухкавите му бузи блестеше пот. — Махнете я оттук! Иисусе Христе, помогнете ми!

— Къде е г-жа Моултри? — поинтересува се татко.

— Ъ? — на побелялото от праха лице на г-н Моултри се изписа подигравателна гримаса. — Избяга и ме остави тук, това направи тя! Дори не си мръдна пръста да ми помогне!

— Не е точно така. Тя ми се обади, нали? — отбеляза шерифът.

— Е, и каква полза пък от теб? Оххх, краката ми! Счупени са на две като клечки, казвам ти!

— Може ли да сляза долу? — попита татко.

— По-добре недей. Най-хубаво се махай оттук, както би постъпил всеки нормален човек. Но ела, ако искаш. Само внимавай. Стълбите са паднали, та използвах стълба.

Татко се спуснал по стълбата. Застанал, оглеждайки оценително купчината греди, дъски и коледно дърво върху г-н Моултри.

— Може би можем да преместим голямата греда — отбелязал. — Ще хвана единия край, ти хвани другия.

Те разчистили елхичката настрани и свършили работа, като преместили гредата с размер на дънер, макар че гърбовете им обещали близка среща с дълбоко-затоплящ масаж. Г-н Моултри обаче все още бил дълбоко загазил.

— Може да го изкопаем, да го качим на колата ти и да го закараме в болница — предложил татко. — Линейка няма да дойде.

Шерифът коленичил до г-н Моултри.

— Хей, Дик. Да си се претеглял скоро?

— Да съм се теглил ли? Дявол го взел, не. Що пък да се тегля?

— А колко тежеше последния път на лекарския си преглед?

— Сто и шейсет паунда.

— Кога е било това? — попита шерифът Марчет. — В трети клас? Колко тежиш в момента, Дик?

Г-н Моултри се намръщили изругал. След това казал:

— Малко над двеста.

— Пробвай пак?

— Е, да му се не види! Двеста и деветдесет паунда158! Това удовлетворява ли те, садист такъв?

— Може да са му счупени двата крака. Счупени ребра. Вероятни вътрешни наранявания. И тежи двеста и деветдесет паунда. Мислиш ли, че можем да го качим по тая стълба, Том?

— Няма начин — отвърнал татко.

— И аз си мислех същото. Заседнал е тук долу, докато някой не докара носилка.

— Какво имаш предвид? — изквакал г-н Моултри. — Трябва да остана тук? — погледнал отново уплашено към бомбата. — Е, в Божието име, поне махнете проклетото нещо от мен тогава!

— Бих сторил това за теб, Дик — отвърнал шерифът. — Наистина бих, но ще се наложи да я пипна. А какво ще стане, ако тя е настроена да се взриви и се нуждае само от леко докосване? Мислиш ли, че искам да нося отговорност, че съм те гръмнал? Да не споменавам, че съм гръмнал и себе си и Том? Не, сър!

— Кметът Суоп ми каза, че е говорил с някого от базата — каза татко на шерифа. — Каза, че човекът не вярвал, че…

— Аха, Лутър намина оттук, преди със семейството си да хванат пътя. Предаде ми разговора си с оня кучи син. Може би пилотът е бил твърде уплашен да сподели с някого как се е оплескал. Вероятно е излязъл от коледното парти и се е качил направо в кокпита на самолета. Знам само едно и то е, че от „Робинс“ скоро няма да дойде човек, който да се погрижи за проблема.

— Е, а аз какво да правя? — попитал г-н Моултри. — Просто да си лежа тук и да страдам?

— Мога да ида до горе да ти донеса възглавка, ако искаш — предложил му шериф Марчет.

— Дик? Дик, добре ли си? — разнесе се от горния етаж колеблив и изплашен глас.

— О, супер съм! — изревал г-н Моултри. — Ма направо ми е готско да си лежа тука на — „туканъ“ го произнасяше той, — да си лежинкам с два строшени крака и бомба до кратуната ми! Боже мили! Не знам кой си ти там горе, но си по-голям идиот и от онзи, дето пусна тая проклета бомба на първо… А, това си бил ти!

— Здрасти, Дик — казал г-н Джералд Харгисън овчедушно. — Как я караш?

— Ми канех се да се разтанцувам! — лицето на г-н Моултри започвало да се покрива с червени петна. — Мамка му!

Г-н Харгисън застанал на ръба на ямата и надникнал надолу.

— Това там бомбата ли е?

— Не, това е голяма птича курешка! — изкрещял г-н Моултри. — Естествено, че е бомбата!

Докато дебелакът отново се блъскал да се освободи и успял само да вдигне облак строителен прахоляк и да си причини значителни болки, татко оглеждал мазето. В единия му ъгъл имало бюро и над него настенна табела, на която пишело „МОЯТ ДОМ Е МОЯТА КРЕПОСТ“. Но нея имало плакат с танцуващ степ чернокож певец с опулени очи, под който пишело с ръкописни букви: „ТЕГЛОТО НА ГЪРБА НА БЕЛИЯ“. Татко отишъл до бюрото, чийто плот тънел в шест инча нахвърляни хартии. Той отворил най-горното чекмедже и в лицето го ударили чифт огромни млечни жлези на жена на корицата на „Джъгс“159. Под списанието имало нахвърляни кламерчета, моливи, гумени ластичета и подобни. Показала се и преекспонирана снимка „Кодак“. На нея Дик Моултри носел бяла роба и гушкал в сгъвката на едната си ръка карабина, а с другата притискал към гърдите си островърха бяла качулка с маска. Г-н Моултри се усмихвал широко, горд с постиженията си.

— Хей, махай се оттам! — успял да изкриви врат пострадалият. — Не ми стига, че лежа тука да мра, ами ще ми преджобваш и къщата ли?

Татко затворил чекмеджето със снимката и се върнал при шерифа Марчет. Над тях г-н Харгисън нервно суркал подметки по изкъртения под.

— Слушай, Дик, просто исках да намина да видя какво става с теб. Да се убедя, че… нали знаеш, не си мъртъв и тъй нататък.

— Не, още не съм мъртъв. Колкото и да й се ще на жена ми бомбата да ме е светнала право по канчето.

— Ние ще напускаме града — обяснил г-н Харгисън. — И сигурно няма да се върнем до деня след Коледа. Вероятно ще се приберем към десет заранта. Чуваш ли ме, Дик? Десет заранта!

— Да бе, чух те! Не ми пука по кое време ще се върнете!

— Е, хубаво, ние се връщаме в десет часа. Сутринта, в деня след Коледа. Рекох си, че може да искаш да научиш, за да си свериш часовника!

— Часовника ли да си сверявам? Ти да не ми се поди… — г-н Моултри замълчал за момент. — А. Аха. Добре, става… — той се ухилил, но се потял, когато погледнал към шерифа. — Ние с Джералд трябваше да помогнем на един приятел да си разчисти гаража в деня след Коледа. Ето защо ми разправя в колко часа ще се върне.

— Така ли? — попитал шерифът. — И кой ще да е този приятел?

— О, момчето живее в Юниън Таун. Не го познаваш.

— Познавам доста хора там. Как се казва приятелят ти?

— Джо — казал г-н Харгисън.

В същия момент г-н Моултри заявил:

— Сам… — и все още потно ухилен добави. — Джо Сам. Джо Сам Джоунс.

— Не мисля, че ще ходиш да помагаш на Джо Сам Джоунс да си разчиства гаража в деня след Коледа, Дик. Според мен ще си лежиш в хубава спокойна болнична стая, нали така?

— Хей, Дик, аз тръгвам! — обадил се г-н Харгисън. — Не се притеснявай, всичко ще ти е наред!

При тези последни думи носът на лявата му обувка сритал сребърната звезда от коледното дръвче, която се бе закрепила на неравния ръб на ямата. Татко проследил как звездичката пада елегантно и на забавен кадър, като бавно рееща се към земята снежинка под лупа.

Тя ударила едната стоманеносива опашна перка на бомбата и избухнала в дъжд от оцветено стъкло.

В секундите тишина, които последвали, и четиримата мъже я чули.

Бомбата издала съскащ звук като събудена в гнездото си змия. Съскането затихнало, а от вътрешността на кошмара се разнесло бавно, заплашително цъкане — не като тиктакане на будилник, а по-скоро като припукване на горещ двигател, който всеки момент ще кипне.

— О, мамка му! — прошепнал шериф Марчет.

— Иисусе, спаси ме! — зинал г-н Моултри. Лицето му, което допреди броени секунди пламтяло в червено, сега побеляло като на восъчна кукла.

— Нещото се включи — казал със задавен глас татко.

Думите на г-н Харгисън били най-изразителни от всички. Той заговорил с краката си, които го изстреляли през ямата на пода, навън на килнатата тераса и в колата му на улицата, все едно бил пуснат от оръдие. Колата изхвърчала като Роуд Рънър160: сега е тук, в следващата секунда я няма.

— О, Боже, о, Боже! — сълзи избликнали в очите на г-н Моултри. — Не ме оставяй да умра!

— Том? Мисля, че е време… — шерифът Марчет говорел тихо, сякаш тежестта на думите, прелитащи през въздуха щяла да е достатъчна да предизвика взрив. — Да обираме крушите, имам предвид.

— Не можете да ме оставите! Не можете! Ти си шериф!

— Нищо повече не мога да направя за теб, Дик! Кълна се, че много искам да можех, но не мога. Струва ми се, че в момента ти трябва или магия, или чудо, а кладенецът пресъхна.

— Не ме оставяй! Измъкни ме оттук, Джак! Ще платя колкото искаш!

— Съжалявам. Качвай се нагоре, Том!

Татко нямал нужда да му се казва втори път. Излетял по стъпалата като Луцифер — по дърво. На върха казал:

— Ще държа стълбата, Джак. Давай!

Бомбата тиктакала. И тиктакала. И тиктакала.

— Не мога да ти помогна, Дик! — казал шерифът Марчет и се изкачил по стълбата.

— Не! Чуй! Ще сторя всичко! Измъкни ме! Не ми пука дали ще боли! Става ли?

Татко и шерифът вече били стигнали до вратата.

— Моля ви! — извикал г-н Моултри. Гласът му се пречупил и преминал в ридание. Той се борел с капана си, но болката го накарала да се разплаче още по-силно. — Не можете да ме оставите да умра! Не е човешко!

Той все още крещял и ридаел, когато шерифът и татко излезли от къщата. И двамата вървели с изпити и измъчени лица.

— Страхотна длъжност се оказа моята — казал шерифът Марчет. — Иисусе! — те стигнали до шерифската кола. — Да те хвърля донякъде, Том?

— Може… — татко се намръщил. — Не… — и се облегнал на колата. — Не знам.

— Е, не ме гледай така! Няма какво да се направи за него и ти го знаеш!

— Може би човек трябва да позачака, току-виж се покажат сапьорите!

— Хубаво — шерифът огледал празната улица. — Доброволец ли си?

— Не.

— И аз не съм! А те няма да дойдат скоро, Том. Мисля, че тази бомба ще експлодира и ще загубим цялото каре, и не знам ти как смяташ, но аз ще се разкарам оттук, докато още ми е цяла кожата! — той заобиколил до вратата на шофьора.

— Джак, чакай минутка! — казал татко.

— Нямам минутка! Хайде, ако ще идваш.

Баща ми се качил в колата при него и шерифът запалил двигателя.

— Накъде сега?

— Чуй ме, Джак. Ти самият го каза — Дик се нуждае от магия или чудо, нали? И кой според теб е единственият човек наоколо, способен да му ги осигури?

— Преподобният Блесет напусна града.

— Не, не той. Тя.

Шериф Марчет се поколебал с ръка на скоростния лост.

— Всеки, способен да превърне торба с патрони в торба с градински змии, трябва да може да се погрижи и за една бомба, не мислиш ли?

— Не, не мисля! Не мисля, че Дамата ще има желание и пръста си да помръдне. Смятам, че мозъкът на Пищака Блейлок е бил толкова изкуфял след всичкото му домашно уиски, че той само си е представял, че пълни оная ми ти торба с патрони, а всъщност е наривал в нея градински змии!

— О, я стига! Видя змиите в същия момент, в който и аз. Бяха стотици! Колко време според теб му е трябвало на Пищака да намери толкова много?

— Не вярвам в тия вуду щуротии! — каза шерифът Марчет. — Ни най-малко.

Татко казал първото, което му дошло наум и изричането му оставило шокиран послевкус в устата му:

— Не бива да се страхуваме да я помолим за помощ, Джак! Само тя ни е останала!

— Проклятие — промърморил шерифът. — Проклятие и още веднъж проклятие! — той погледнал към къщата на Моултри и леещата се през строшения й покрив светлина. — Тя може и да е заминала вече.

— Може. Може и да не е. Защо поне не отидем до там и да проверим?

Много къщи в Брутън били тъмни и собствениците им били послушали сирените и били избягали от предстоящия взрив. Но боядисаният в цветовете на дъгата дом греел целия. Малки искрици светлинки сияели в прозорците му.

— Ще почакам тук — отсякъл шерифът Марчет.

Татко кимнал и излязъл от колата. Поел си дълбоко дъх от сладкия коледен въздух и накарал краката си да се размърдат. Те го пренесли към входната врата. Той хванал чукчето, малка сребърна ръчичка, и сторил нещо, което не бил и сънувал, че някога ще направи: съобщил на Дамата, че е дошъл да моли за помощ.

Чакал с надеждата, че тя ще отвори.

Чакал, гледайки дръжката на вратата.

Чакал.

Петнайсет минути след като татко хванал сребърната ръчица, по улицата, където живеел Дик Моултри, се разнесъл шум. Чувало се дрънчене и звънтене, подрънкване и потракване, и то карало кучетата да се разлайват при приближаването му. Ръждясалият и с виеща трансмисия пикап спрял до тротоара пред къщата на Моултри и от шофьорската врата слязъл висок, слаб чернокож. На вратата с акуратни букви било написано: РЕМОНТИ ЛАЙТФУТ.

Той се движел толкова бавно, че сякаш всяко помръдване било болезнен процес. Носел прясно изпран гащеризон и сиво кепе, което позволявало на сивата му коса да изкипи изпод него. Със свръхбавни движения отишъл до каросерията на камиончето и си сложил колана с инструменти, на който имало няколко различни чукчета, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове. В забавения си мехур от време вдигнал кутията си с инструменти — стар метален куфар, пълен с чекмеджета с всички видове болтчета и шайби, влизали някога в работилницата на човечеството. След това, сякаш пристъпяйки под тежестта на товара на цели епохи, г-н Маркъс Лайтфут влязъл през килнатата врата на Дик Моултри. Почукал на вратата, макар че тя зеела отворена: веднъж… дваж…

Минали няколко вечности. Цивилизации процъфтявали и упадали. Звезди се раждали в яростта на брауновото движение и умирали, вледенявайки се в студените дълбини на космоса.

… триж…

— Благодаря ти, Господи! — извикал г-н Моултри, с глас, прераснал в квичене. — Знаех си, че няма да ме оставиш да умра, Джак! О, бог да поживи… — той спрял да вика насред изречението, понеже гледал нагоре през дупката в пода на дневната и вместо помощ от небесата видял черното лице на оногова, когото смятал за дявол на земята.

— Божке, божке! — казал г-н Лайтфут. Погледът му открил бомбата, ухото му доловило тиктакането на детонатора й. — Ти гледам си гулема катастрофа…

— Да ме гледаш как ще гръмна ли си дошъл, черен дивак такъв? — изръмжал г-н Моултри.

— Не, сах. Додох да те спасъ от гръмване.

— Ти? Да ме спасиш? Ха! — г-н Моултри си поел дъх и изревал с цялата мощ на изтормозеното си гърло: — Джак! Някой да ми помогне! Някой бял!

— Г-н Моултри, сах? — г-н Лайтфут почакал дробовете на събеседника му да свършат въздуха. — Таз бомба тука мож дъ не ареса такваз врява!

Г-н Моултри, чието лице имало цвят на кетчуп и по което потта била избила на капки, подел битка с нещастното си положение. Блъскал се и дерял по купчината с отпадъци, в пристъп на ярост сграбчил собствената си риза и я доразкъсал. А след това болката се нахвърлила върху него както кечист скача върху противника си и дебелакът останал жадно да гълта въздух, но все още с два счупени крака и бомба, тиктакаща до главата му.

— Мисля — казал г-н Лайтфут и се прозял заради късния час, — че най-добре да слезна долу.

Докато майсторът се озове в мазето, като нищо била настъпила Новогодишната нощ. Инструментите на колана му подрънквали леко. Той подхванал куфарчето си и пристъпил към г-н Моултри, но вниманието му привлякъл плакатът с опуления музикант на стената. Той го позяпал няколко секунди, а бомбата тиктакала.

— Хе-хе — казал г-н Лайтфут и поклатил глава. — Хе-хе!

— На какво се хилиш, луд маймун такъв?

— Туй тамнъ е бял мъж — отвърнал той, — боядисан целия и прилича на палячо.

Най-накрая г-н Лайтфут се откъснал от рисунката на Ал Джонсън161 и отишъл при бомбата. Разчистил няколко обковани с гвоздеи греди и керемиди от покрива и седнал в червения прахоляк — процес, който бил все едно да гледаш как охлюв пълзи през футболно игрище. Придърпал куфарчето с инструменти плътно до себе си, като верен спътник. След това извадил чифт очила с телени рамки от нагръдния джоб на ризата си, духнал на стъклата и ги избърсал с ръкава си, всичко това с умопомрачително бавни движения.

— Какво съм сторил, че да заслужа това? — изквакал г-н Моултри.

Г-н Лайтфут си сложил очилата.

— Сега — казал. — Мога… — се навел по-близо до бомбата, а като се намръщил, между очите му се вдълбали малки бръчки. — Да видя кое какво е.

Той свалил чукче и малко длето от колана си. Близнал си палеца и — бавно, бавно — мазнал на главата на чука от слюнката си. След това чукнал хълбока на бомбата толкова леко, че се чул съвсем тих звук.

— Не я удряй! О, Иисусеееееееее! Ще ни взривиш и двамата!

— Нямам — отвърнал г-н Лайтфут, докато почуквал лекичко тук и там по шкембето на бомбата — такива планове… — той притиснал ухо до желязната кожа на играчката си. — Аха… — казал. — Чувам те да ми приказваш!

Докато г-н Моултри агонизирал в ужасено мълчание, майсторът шавал с пръсти, плъзгайки ги по бомбата така, както човек гали малко кученце. — Аха… — пръстите му спрели върху тънък шев. — Тука е пътя към сърцето ти, а?

Той открил четири винта точно под опашните перки и със скоростта на топящ се ледник откачил съответната отвертка от мястото на колана й.

— Дошъл си тук да ме убиеш, нали? — простенал г-н Моултри. Прозрението му нанесло удар. — Тя те е пратила, нали? Тя те е пратила да ме убиеш!

— Правилно — казал г-н Лайтфут, докато отвъртал първото болтче — сте схванали едната част.

След векове и последното винтче паднало в дланта на майстора. Той започнал доста монотонно да си тананика „Фрости, снежният човек“.

По някое време, между махането на второто и третото винтче, звукът от детонатора се превърнал от цъкане в стържене. Г-н Моултри, лежащ в езеро от потта си, със стъклени очи и глава, мятаща се напред-назад в пристъп на истерия, бил изгубил пет фунта тегло.

Г-н Лайтфут извадил от куфарчето си малко синьо бурканче. Отворил го и с върха на показалеца си гребнал отвътре мазна слуз с цвета на кожа на змиорка. Плюл върху нея и размазал слузта по шева, който обикалял бомбата. След това хванал опашните перки и се опитал да ги завърти обратно на часовниковата стрелка. Те му се опънали. Той опитал по часовниковата стрелка, също напразно.

— Я ме слушай! — рекъл г-н Лайтфут с упорит тон и сбърчил вежда от недоволство. — Я недей ми се кипри!

С малко чукче почукал отворите на винтчетата и г-н Моултри отслабнал с още десет унции, когато панталоните му внезапно се намокрили. След това г-н Лайтфут сграбчил опашните перки с две ръце и дръпнал.

Бавно и с тънко високо стъъъъъъържене от упорство опашната част на бомбата започнала да се разкача. Било тежка работа и г-н Лайтфут трябвало да прекъсне, за да раздвижи схванатите си пръсти. След това се захванал отново за работа с упорството на ленивец, сграбчил дървесен клон. Най-сетне опашната секция се освободила и разкрила електрически връзки, джунгла от разноцветни жички и лъскави черни пластмасови цилиндри, които приличали на гърбове на хлебарки.

— Ууухааа! — изпъшкал г-н Лайтфут, очарован. — Не е ли красавица?

— Убиваш ме! — простенал г-н Моултри — Убиваш ме до смърт!

Стърженето се усилило. Г-н Лайтфут използвал метален пробник да докосне малката червена кутийка, от която се чувал шумът. След това използвал пръста си и подсвирнал, когато го дръпнал: — Позатоплилко се е!

Г-н Моултри почнал да хълца, носът му протекъл и сълзите се леели от подпухналите му очи.

Пръстите на г-н Лайтфут отново се задействали, проследявайки жиците до техните начала. Във въздуха замирисало на нагрято, а над червената кутийка се виела омара. Г-н Лайтфут почесал брадичката си.

— Знайш ли — казал. — Май си имаме проблемче!

Г-н Моултри треперел на ръба на комата.

— Виж, аз… — г-н Лайтфут потупал по брадичката си и очите му се присвили съсредоточено — оправям нещата. Не ги чупя — той си поел дълъг дъх и бавно издишал. — А тука ми се чини, че требе малко чупене! — той кимнал. — Да, сах! Хич не аресвам да чупя красотии! — майсторът избрал друг, по-голям чук. — Туй тряя свърши работа! — и стоварил чука върху червената кутийка.

Пластмасовата й кожа се разцепила от единия до другия край. Зъбите на г-н Моултри се забили в езика му. Г-н Лайтфут махнал две пластмасови парченца и се загледал в по-мъничките колелца и жички вътре.

— Загадки в загадките… — рекъл.

Бръкнал в куфарчето си и извадил малки клещички, на които все още имало етикетче с цената — деветдесет и девет цента.

— Сега чуй ме добре — рекъл на бомбата, — не смей да ми се оригнеш в лицето, ясно?

— Ооооо, Божееееей, Иисусе Христеее, о, идвам на небето, идаааа… — изпъшкал г-н Моултри.

— Като стигнеш — рекъл г-н Лайтфут с лека усмивка, — предай на Свети Петър, че натам иде и майсторът… — посегнал с клещите към две жички — една черна и една бяла — които се кръстосвали в сърцевината на бомбата.

Чакай! — прошепнал г-н Моултри. — Чакай!

Г-н Лайтфут се спрял.

— Трябва да си облекча душата — казал дебелакът с очи, опулени като на танцьора от плаката. — Трябва да ми е лека, за да лети към рая! Чуй ме…

— Слушам — казал му г-н Лайтфут, докато бомбата им говорела.

— Ние с Джералд… аз… предимно Джералд всъщност… не исках да имам нищо общо, но… настроена е да гръмне… в десет заранта в деня след Коледа. Чу ли? Десет заранта. Сандъче… пълно с динамит… и с таймер от будилник. Платихме на Пищака Блейлок и той… ни го достави — г-н Моултри преглътнал, вероятно вече усещайки огъня под задните си части. — Турена е да се взриви в музея за граждански права. Ние… идеята беше на Джералд… решихме да го взривим, когато за първи път чухме Дамата да споменава за строежа. Чуваш ли, Лайтфут?

— Чувам — отвърнал майсторът спокойно и равно.

— Джералд я е поставил някъде около музея. Сигурно е в обществения център. Не знам къде е, кълна се в Бога… но е някъде там в момента, и ще се взриви в десет заранта на деня след Коледа.

— Това ли е? — попитал г-н Лайтфут.

— Да! Това е истината и Господ ще ме вземе на небесата, понеже си облекчих душата!

— Аха — г-н Лайтфут посегнал. Сграбчил с клещите черната жичка и щрак, прерязал я. Бомбата обаче не можела да бъде усмирена той лесно.

— Чуваш ли ме, Лайтфут? Това сандъче с динамита вече е там!

Майсторът нагласил челюстите на клещите около бялата жица. На челюстта му се стегнал мускул и по бузите му като диамантен прах блестяла пот. Казал:

— Не, не е!

— Какво не е?

— Не е там. Вече не. Намерено е. Сега ще срежа жицата! — ръката му треперела. — Мож гръмне, ако резна грешна жица първа!

— Боже, имай милост! — простенал г-н Моултри. — О, Иисусе, кълна се да съм добро момче всеки ден до края на живота си, само ме остави да живея!

— Режа — казал г-н Лайтфут.

Г-н Моултри стиснал здраво очи. Клещите казали щрак.

БА-БААААМ!

Г-н Моултри се разпищял под съпровода на този титаничен рев на разруха и огън.

Когато писъците му замлъкнали, чул не ангелски арфи и не дяволите да пеят „Той е дяволски готин!“.

Чул:

Хе-хе-хе-хе!

Г-н Моултри отворил очи.

Г-н Лайтфут се усмихвал. Духнал едно малко синьо пламъче от отрязания край на бялата жица. Бомбата била укротена и няма. Майсторът заговорил с глас, който бил издрезгавял от величествения рев, който току-що бил наддал в ухото на г-н Моултри.

— Моля за звинение, сах! — казал. — Просто не можах да подмина възможността!

Г-н Моултри видимо се спихнал, все едно бил пробит. С леко съскане той припаднал.

5. Шестнайсет капки кръв

Върнах се.

Бомбата с часовников механизъм, пълна с динамит — с една допълнителна пръчка, добавена от едрата ръка на Пищака Блейлок — наистина бе открита малко след като съобщих на Дамата кои са посетителките ми от съня. Сигурно си бях спомнил онази снимка и я бях носил дълбоко в съзнанието си, а след това след изгарянето на кръста, и като станах свидетел как г-н Харгисън и г-н Моултри купуват сандъче от Пищака Блейлок, подсъзнателно съм се досетил какво има вътре. Ето защо бях започнал да бутам будилника си от шкафчето. Единственият пропуск в тази теория беше, че преди да ги зърна в музея, не бях виждал снимки на момичетата, загинали в Баптистката църква на 16-та улица. Почти съм убеден. Може и да ги е имало в онзи брой на списание „Лайф“, но мама го беше изхвърлила, така че не можех да го твърдя със сигурност.

Дамата се досети веднага щом чу разказа ми. Тя организира всички на приема да се заемат с търсенето на дървено сандъче или в почивната база, или в музея за граждански права, или в околностите. Никой не успя да го намери, а обърнахме всеки камък. След това Дамата се сети, че г-н Харгисън е пощальон. Точно пред центъра, на ъгъла на „Бъкхарт Стрийт“, имаше пощенска кутия. Чарлз Дамаронде държа Гейвин за глезените, докато той се пъхаше в кутията и чухме приглушения му глас да казва:

— Ето го!

Той обаче не можа да го извади, понеже беше прекалено тежко. Повикахме шериф Марчет и той дойде заедно с пощенския началник на Зефир — г-н Конрад Оутмън, — който донесе ключа за кутията. В онова сандъче имаше достатъчно динамит да вдигне във въздуха и почивния център, и музея към него, и две или три къщи надолу по улицата. Очевидно четиристотин долара са предостатъчни да си купиш много голяма експлозия.

Г-н Харгисън, който знаеше в кои часове събират пощата и че пощенската кутия няма да бъде отваряна чак до някое време следобеда на 26 декември, бе нагласил механизма на будилника в нея на десет сутринта. Шериф Марчет сподели, че бомбата била сглобена от професионалист, понеже можело да се настройва механизмът на дванайсет, двайсет и четири или четирийсет и осем часа. Той обясни на Дамата, че не желае г-н Харгисън и г-н Моултри засега да научават, че бомбата е била намерена, не и преди да бъдат взети отпечатъци от нея. Ние с мама казахме на татко, след като се върнахме от обществения център и трябва да призная, че двамата с шериф Марчет са свършили добра работа да не се издадат, докато бяха в къщата на Дик Моултри и влязъл г-н Харгисън. Признанието на дебелака се оказа черешката на тортата, тъй като на бомбата имало пет отпечатъка, съвпадащи идеално с тези на пощальона. Така че те двамата доста бързичко отидоха на посещение в офиса на ФБР в Бирмингам и не е нужно да казвам, че имената им бяха зачеркнати от списъка на живущите в родния ми град.

Музеят за граждански права бе открит официално. Сънят ми с четирите чернокожи момиченца не се повтори. Но ако искам да ги видя отново, знам къде трябва да отида.

Падането на бомбата от самолета и намирането на бомбата на Ку-клукс-клан в кутията пред музея за граждански права поддържаха слуховете в Зефир в дните след Коледа. Ние с Бен и Джони обсъждахме дали г-н Лайтфут се е уплашил от бомбата, или не. Бен твърдеше, че се е притеснил, а ние с Джони бяхме на мнение, че майсторът е като Немо Кърлис — само че вместо в бейзбола, неговият природен дар е в областта на всичко механично, включително и бомбите, тъй че когато се е втренчил в онези жици, той е знаел какво прави във всяка една секунда. По случайност Бен бе имал интересно преживяване в Бирмингам. Те с майка си и баща си нощували при чичото му Майлс, който работел в банката в центъра. Майлс разходил Бен в сейфа и той бе способен да говори само за мириса на пари, колко били зелени и колко красиви. Каза, че Майлс дори му позволил да подържи пачка от петдесет стодоларови банкноти и пръстите на Бен още го сърбели. Той обяви, че не знае какво ще прави в живота си, но поне доколкото е възможно, занятието му ще включва много, ама много пари. Ние с Джони просто му се присмяхме. Липсваше ни Дейви Рей, понеже знаехме какъв щеше да е коментарът му.

Джони бе пожелал и бе получил два коледни подаръка. Единият представляваше полицейски комплект, с все почетната значка, пудра за сваляне на отпечатъци, белезници, прах за грабители, който полепва по обувките на крадците и се вижда само под ултравиолетова светлина и полицейски наръчник. Другият подарък беше стъклена витрина с полички в нея, на които да подреди колекцията си върхове за стрели. Той я напълни, с изключение на една полица, която беше запазена за определена гладка черна стрела, в случай че вождът Пет Гръмотевици решеше да му я повери отново.

Остана нерешен въпросът за г-н Лайтфут и бомбата. Мама го зададе две нощи след Коледа, докато над Зефир се сипеше леден дъжд.

— Том? — каза тя.

Седяхме в предната стая, огнището пламтеше. Човек не би могъл да изтръгне „Златните ябълки на Слънцето“ от ръцете ми дори с помощта на тесла.

— Какво е накарало г-н Лайтфут да отиде до къщата на Дик Моултри в крайна сметка? Не бих си и помислила, че ще се пише доброволец за подобно занимание.

Татко не отговори.

Точно както родителите имат шесто чувство за децата си, така и децата имат за родителите. Снижих книгата си. Татко продължаваше да чете вестника си.

— Том? Знаеш ли какво е накарало г-н Лайтфут да го стори?

Баща ми си прочисти гърлото и отвърна тихо:

— Горе-долу.

— Е, и какво е то?

— Предполагам, че… имам пръст в тази работа.

— Ти ли? Как така?

Той сгъна вестника си, осъзнавайки, че няма друг път пред себе си, освен този на истината.

— Ами… помолих Дамата за помощ.

Мама седеше във вцепенено мълчание. Дъждът чукаше по прозорците и в огнището изпука цепеница, но тя не трепна.

— Прецених, че тя е единственият останал на Дик шанс. След онова, което стори с торбата с муниции на Блейлок… реших, че би могла да му помогне. И се оказах прав, както излиза. Тя се обади на Маркъс Лайтфут още докато бях в къщата й.

— В къщата й? Не мога да повярвам! Отишъл си до дома на Дамата?

— Не просто „до“. Седях в неин стол. Пих кафе от нейна чаша — татко сви рамене. — Подозирам, че съм очаквал по стените да има спаружени глави и на всеки ъгъл — отровни паяци. Не знаех, че тя е религиозна.

— Ходил си в дома на Дамата — повтори мама. — Не мога да повярвам! След всичкото това време, когато толкова се страхуваше от нея…

— Не се страхувах от нея — поправи я татко. — Просто бях… малко притеснен, така да речем.

— А тя ти рече, че ще помогне на Дик Моултри? Въпреки че е знаела, че е замесен в поставянето на оная ми ти бомба?

— Е… не беше толкова просто — призна татко.

— О? — Мама почака. Когато баща ми не сподели допълнителна информация, тя настоя: — Ще ми се да чуя историята.

— Дамата ме накара да обещая, че ще се върна. Каза, че й стига да ме погледне и вижда, че ме изяждат жив. Каза, че ми личало по лицето, а и по това на Кори. Че всички ние живеем под сянката на онзи мъртвец на дъното на Саксън Лейк — татко остави вестника си и се загледа в огъня. — И знаеш ли какво? Тя е права. Обещах й да се върна и да се срещна с нея утре вечер в седем. Канех се да ти кажа по някое време. Или може би щях да го скрия, не съм сигурен.

— Гордост, гордост — скара му се мама. — Искаш да ми кажеш, че за Дик Моултри си сторил онова, което не би направил заради мен?

— Не. Просто не бях готов. Дик се нуждаеше от помощ. Намерих му я. А сега съм готов да я намеря и за себе си, а също така и за вас двамата.

Мама се надигна от мястото си. Застана зад баща ми, положи длани на раменете му и облегна брадичка на главата му. Гледах как сенките им се сливат. Той посегна нагоре и я прегърна през врата. Останаха за кратко в тази поза, а огънят в огнището пукаше и съскаше.

Време беше да посетим Дамата.

Когато пристигнахме в дома й десет минути преди седем, вратата ни отвори г-н Дамаронде. Татко не се колебаеше да пресече прага, страхът му от Дамата бе изчезнал. Лунният човек излезе, облечен в роба и по чехли, и ни почерпи с гевречета. Г-жа Дамаронде сложи да се вари кафе — както каза, било от смеската, която правят в Ню Орлиънс, с цикория — и ние почакахме в предната стая, докато Дамата бъде готова да ни приеме.

Бях запазил съмненията си за д-р Лезандър за себе си. Все още не можех да повярвам чистосърдечно, че ветеринарят, който винаги бе толкова мил и нежен с Ребъл, може да се окаже убиец. Разполагах с връзката с двата папагала, но нямаше нищо, което да свързва доктора с мъртвеца, като изключим зеленото перо, а това беше просто моя теория. Какво от това, че не обича мляко и е нощна птица, то да не би да го прави убиец? Преди да кажа на родителите си, се нуждаех от нещо по-солидно, на което да се опра.

Не се наложи да чакаме много време. Г-н Дамаронде ни помоли да го последваме отзад и ни поведе не към спалнята на Дамата, а в друга стая на отсрещната страна на коридора. Там старицата седеше в кресло с висока облегалка зад сгъваема масичка за карти. Не носеше вуду роба или магьосническа шапка, а съвсем обикновена тъмносива рокля с брошка на ревера във формата на танцуващ арлекино. На пода на онова, което очевидно бе нейната стая за консултации, имаше килим от тъкан коноп, а от голяма глинена саксия в ъгъла растеше изкривено дърво. Стените бяха боядисани в бежово и без украса. Г-н Дамаронде затвори вратата и Дамата каза:

— Седни, Том!

Татко се подчини. Можех да позная, че се притеснява, понеже чувах как изщраква гърлото му, когато преглъща. Трепна забележимо, когато Дамата посегна покрай креслото си и извади лекарска чанта. Постави я на масата и я разтвори.

— Ще боли ли? — попита татко.

— Може би. Зависи.

— От какво?

— Колко дълбоко трябва да режа, за да стигна до истината — отвърна тя.

Бръкна в чантата и извади увит в син плат предмет. След това на бял свят се появи сребърна филигранна кутия, последвана от тесте карти. Дамата извади и лист машинописна хартия. На светлината на крушката над нас видях водния знак на „Нифти“ — беше същата марка хартия, каквато използвах и аз. Последно от чантата се появи шишенце за лекарства, в което имаше три лъснати речни камъчета — едно черно, едно червеникавокафяво и едно бяло със сиви ивици.

Дамата каза:

— Разтвори шепа!

Татко се подчини. Тя отвинти капачката на шишенцето и изтърси речните камъчета в дланта му. Нареди:

— Повърти ги между пръстите си!

Татко се усмихна нервно, докато правеше, каквото са го помолили.

— От корема на Стария Мойсей ли са извадени или нещо такова?

— Не. Просто стари камъчета, които съм намерила. Продължавай да ги местиш, те ще те успокоят.

— О — възкликна татко, въртейки успокоителните камъчета между пръстите си.

Ние с мама стояхме отстрани, за да дадем на Дамата достатъчно пространство да прави, каквото възнамерява. Все едно какво точно ще е то. Не знаех какво да очаквам. Може би някоя от онези озарени от факли церемонии, където хората танцуват в кръг и крещят. Само че нямаше нищо подобно. Дамата започна да размесва картите и по начина, по който го стори заподозрях, че би могла да дава уроци и на Маверик162.

— Разкажи ми за сънищата си, Том — каза, докато картите издаваха ритмично жужене между сръчните й пръсти.

Татко погледна неловко към нас.

— Искаш ли да излязат? — попита го Дамата.

Той поклати глава и поде:

— Сънувам, че гледам как колата потъва в Саксън Лейк. След това съм във водата заедно с нея и гледам през прозореца към мъртвеца. Лицето му е… смазано от бой. На китката има белезници. Струната за пиано е увита около гърлото му. И точно когато колата се плъзва под повърхността и водата започва да нахлува в нея, той… — татко се спря за момент. Камъчетата тракаха едно в друго в шепата му. — Той ме поглежда и се ухилва. Ухилва се с все ужасното си, смазано лице. А след това заговаря, все едно… тинята гъргори.

— Какво казва?

— Казва… „Ела с мен, долу в мрака“ — лицето на татко бе изкривено от болка, и мен ме болеше да го гледам. — Ето това ми казва. „Ела с мен, долу в мрака.“ И посяга с онази ръка, която не е прикована. Посяга към мен, а аз се дърпам, понеже се ужасявам, че ще ме докосне. След това сънят свършва.

— Имаш ли други повтарящи се сънища?

— Няколко. Не са толкова силни колкото този обаче. Понякога ми се струва, че чувам да свири пиано. Понякога имам чувството, че чувам някой да крещи, но не говори членоразделно. От време на време виждам чифт ръце, които държат жицата и нещо, което ми прилича на дебела дървена тояга, увита с черно тиксо. Там в съня има и лица, но те са размазани, сякаш гледам към тях през кървава завеса или очите ми не могат да се фокусират. Но тези сънища не се повтарят и наполовина толкова често, колкото онзи за мъжа в колата.

— Ребека каза ли ти, че и аз долавям някои от тези откъси? — Дамата продължи да разбърква картите. Движението бе хипнотизиращо, звукът — успокоителен. — Чувам откъси от свиренето на пиано, от крясъците и виждам жицата и костотрошачката. Видях и татуировката, но не и останалата част от тялото — тя се усмихна бледо. — Ние с теб сме включени в един и същ контакт, Том, само че до теб стига повечко ток, отколкото до мен. Можеш ли да ми го обясниш?

— Мислех си, че ти си тази, която борави с магически сили — отвърна татко.

— Така е. Поне се очаква да го правя. Но всички имаме своите съновни очи, Джим. Всички виждаме парченца от пъзела в един или друг момент. Ти си наистина близо в твоя случай. По-близо от мен. Ето затова става така!

Татко продължаваше да върти речните камъчета. Дамата размесваше картите си и чакаше.

— В началото — каза той — получавах тези сънища в момента, в който се добера до леглото. По-късно… те започнаха да ме навестяват дори когато не спях. През деня. Просто ме сполиташе спомен за тази кола и за лицето на мъжа, и го чувах да ме вика. Казваше едно и също, неуморно и без почивка: „Ела с мен, долу в мрака.“ Чувам този тинесто-гъргорещ глас и аз… ами, на път съм да се побъркам заради него, понеже не мога да го заглуша. Не мога да си почина. Все едно съм на крак цяла нощ, твърде силно се страхувам да си позволя да заспя заради… — той замлъкна несигурно.

— Да? — подкани го Дамата.

— От страх да не послушам мъртвеца, да сторя това, което той иска от мен.

— И какво точно е то, Том?

— Мисля, че иска да се самоубия — отвърна татко.

Размесването на картите секна. Мама напипа ръката ми и ме стисна силно.

— Мисля, че той… иска да отида до езерото и да се удавя в него. Мисля, че иска да се присъединя към него долу в тъмното.

Дамата наблюдаваше баща ми съсредоточено, в изумрудените й очи се разгаряше сияние.

— И защо би искал от теб да сториш подобно нещо, Том?

— Не знам. Може би иска компания — татко се помъчи да се усмихне, но устните му не се подчиниха.

— Искам да се замислиш много, много внимателно. Това точните му думи ли са?

— Аха. „Ела с мен, долу в мрака!“ Произнася го някак гъргорещо, понеже, предполагам, челюстта му е счупена и в устата му има кръв или тиня, но… да, това са думите.

— Нищо друго, така ли? Нарича ли те по име?

— Не. Това е всичко.

— И това не ти ли се струва странно? — попита Дамата.

Татко изсумтя:

— Ще ми се да знаех какво му е толкова странното.

— Ами например това: ако мъртвецът бе имал шанс да поговори с теб — да ти предаде съобщение, — тогава защо той го похабява, като те умолява да се самоубиеш? Защо не ти каже кой го е убил?

Татко примигна. Сега и тракането на камъчетата секна.

— Ами… не съм се замислял по въпроса.

— Замисли се тогава. Мъртвецът има глас, колкото и задавен да е той. Защо не ти казва името на убиеца си?

— Нямам представа. Струва ми се, че щеше, ако можеше.

— Би могъл — кимна Дамата. — Стига само да говореше на теб.

— Не те разбрах.

— Може би — отвърна тя — в онзи контакт има и трети щепсел.

Прозрението плъзна по лицето на татко. Също и по моето и това на мама.

— Мъртвецът не говори на теб, Том — обясни Дамата. — Говори на убиеца си.

— Имаш предвид, че… аз…

— Долавяш сънищата на убиеца, също както аз долавям твоите. О, имай милост! Притежаваш много силни сънни очи, Том!

— Той не иска… от мен да… се самоубивам, понеже не мога да го извадя?

— Не — отвърна Дамата. — Напълно сигурна съм в това.

Татко притисна свободната си ръка към устата си. Очите му се замъглиха от сълзи и при тази гледка чух мама да изхлипва до мен. Той сведе глава напред. Самотна сълза капна на масата.

— Дълбок разрез — каза Дамата и положи ръка на рамото му. — Но болката е добра, нали? Все едно изрязваш рак.

— Да — гласът на татко пресекваше. — Да!

— Ако ти се ще да излезеш навън и да се поразходиш, бъди мой гост!

Раменете на баща ми трепереха. Но теглото бе свалено от тях, тон по тон. Той си пое дълбок, стържещ дъх — като дъха на човек, чиято глава току-що е изникнала на повърхността след дълго изплуване от дълбините.

— Добре съм — каза, но все още не смееше да вдигне глава. — Само ми дай минутка!

— Колкото минутки ти трябват, на твое разположение са!

Най-сетне той вдигна глава. Все още бе човекът отпреди няколко секунди — лицето му все тъй бе очертано от бръчки, а брадичката — провиснала. Но в очите му отново надничаше момчето и то бе свободно.

— Опитвал ли си се да откриеш кой може да е убиецът? — попита Дамата.

Татко кимна.

— И аз самата имам разни приятели отвъд реката.

Като станеш на моите години, повечето ти дружки ще са оттатък, а малцина остават отсам. Те виждат разни неща и понякога ги споделят с мен. Но обичат да си играят игрички. Обичат да ми подмятат загадки. Така че никога не разкриват всичко и не отговарят ясно на въпросите; винаги увъртат, но непременно казват истината. Искаш ли да ги включим в търсенето? — прозвуча като въпрос, който тя е свикнала да задава.

— Предполагам, че да.

— Или да, или не — няма какво да се предполага.

След съвсем кратко колебание татко отвърна:

— Искам!

Дамата отвори сребърната кутийка и изтърси на масата шест малки костици.

— Остави камъчетата — каза. — Вземи ги в дясната си ръка.

Татко погледна с отвращение към костите пред себе си.

— Налага ли се?

Дамата се поспря. След това въздъхна и каза:

— Всъщност не. Те служат просто за придаване на подходяща атмосфера, нищо повече… — използва ръба на дланта си да помете костите обратно в кутийката.

Затвори я и я остави настрани. След това отново бръкна в лекарската чанта. Този път извади малка бутилчица с бистра течност и найлоново пликче, пълно с памучни тампони. Постави ги между двамата и отвори бутилчицата.

— Все пак ще трябва да оставиш камъчетата. Вдигни показалеца си.

— Защо?

— Защото така казвам!

Татко изпълни нареждането. Дамата отвори бутилчицата и я обърна върху един от памучните тампони. След това мацна върха на показалеца на татко.

— Спирт — обясни. — Вземам го от д-р Париш.

Разгъна листа хартия на масата. След това разви предмета в синия плат. Оказа се пръчка с две игли, набити през единия край.

— Дръж си пръста неподвижен — нареди на татко, докато взимаше пръчката с иглите.

— Какво ще правиш? Нали няма да ме ръгнеш с тези…

Иглите се спуснаха светкавично и грубо се впиха в пръста на татко.

— Ау! — възкликна той.

Аз също простенах, в показалеца ми пламна фантомна болка.

Кръвта веднага започна да изтича от дупчиците на иглите.

— Внимавай да не покапеш по хартията — каза Дамата на татко.

Тя пъргаво мацна спирт на показалеца на собствената си дясна ръка и с лявата заби иглите в нея. Прокапа и нейната кръв.

— Сега задай въпроса си. Не на глас, а на ум. Питай ясно. Питай, сякаш очакваш да получиш отговор. Давай!

— Добре — каза татко след няколко секунди. — А сега какво?

— На коя дата падна в Саксън Лейк онази кола?

— Шестнадесети март.

— Изцеди осем капки кръв в средата на листа. Не се скъпи! Осем капки. Нито една повече и нито една по-малко.

Татко стисна пръста си и кръвта покапа. Дамата добави осем капки от собствената си червена кръв върху белия лист.

Баща ми каза:

— Добре, че не се случи на трийсет и първи!

— Вземи хартията с лявата си ръка и я смачкай с кръвта от вътрешната страна — инструктира го Дамата, пренебрегвайки хумористичния му напън.

Татко стори както му бе заръчано.

— Стисни листа и повтори въпроса си на глас!

— Кой уби онзи мъж на дъното на Саксън Лейк?

— Стискай го здраво — нареди му Дамата и притисна нов тампон към кървящия си пръст.

— Приятелите ти тук ли са в момента? — попита татко, но стискаше здраво смачкания лист в левия си юмрук.

— Скоро ще разберем, нали така? — старицата вдигна лявата си длан. — Дай ми го! — Когато листът се загнезди в шепата й, тя заяви твърдо на въздуха. — Хич не ме правете на глупачка, тъй да знаете! Туй е важен въпрос и заслужава отговор! И да не е гатанка! Да е отговор, който можем да разгадаем. Ша ни помогнете ли или не?

Тя изчака може би още около петнайсетина секунди. След това положи смачкания лист в средата на масата.

— Разтвори го!

Татко го пое. Когато започна да разгъва хартията, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Ако вътре бе изписано с кръв „д-р Лезандър“, сигурно щях да гръмна.

Когато листът бе разгънат, ние с мама надникнахме през рамото му. В средата имаше голямо петно кръв и други петънца около него. Да ме убиеш не виждах име в тази бъркотия. След това Дамата извади молив от торбата си и огледа листа за момент, преди да започне да си играе на съедини-петната.

— Нищо не виждам — каза татко.

— Имай вяра — отвърна му тя.

Следях движенията на връхчето на молива, пърхащ между кръвта. Гледах как се образува дълга, извита линия, която захождаше навътре и после се връщаше навън.

И внезапно осъзнах, че гледам към числото 3.

Върхът на молива продължи да се движи. Отново поде крива. Навътре и навън, навътре и навън.

Втора тройка. А след това на връхчето на молива му се изчерпиха кървавите петна за свързване.

— Това е то — каза Дамата и се намръщи. — Две тройки.

— Определено няма как да е име, нали? — попита татко.

— Пак ми показаха гатанка, ето такава я свършиха. Кълна се, понякога ми се ще поне от време на време да правят и по нещо лесно за разнообразие! — Дамата с отвращение захвърли молива. — Е, разполагаме с каквото разполагаме.

— Това ли е то? — татко засмука наранения си пръст. — Сигурна ли си, че сме го направили правилно?

Не може да се опише с думи как го изгледа старицата.

— Две тройки — каза тя. — Това е отговорът. Три и три. Може да е тридесет и три. Ако само бяхме в състояние да отгатнем какво значи, ще научим и името на убиеца.

— Не се сещам кой би могъл да има три букви в първото си име и три във фамилията. Да не би пък да е адрес?

— Не знам. Знам само това, което ми е пред очите: две тройки — Дамата плъзна листа към татко; беше си негов, откупен с болка и мъка. — Това е всичко, което мога да сторя за теб. Съжалявам, че не е повече!

— Аз също — каза татко, взе хартията и се изправи.

След това Дамата си свали професионалната маска и стана общителна. Каза, че надушвала прясно кафе и че сигурно има и шоколадово руло, изпечено от г-жа Пърл в „Пекарната“. Татко, който преди да дойде у Дамата хапваше по-малко и от птичка, излапа две полети със сметана парчета руло и ги преглътна с две чаши горещо черно кафе от цикория. Те с Лунния човек обсъдиха деня, когато семейство Блейлок бяха победени на автобусната спирка на „Трейлуейс“ и татко се разсмя на спомена как Пищака бягаше от торба, пълна с градински змии.

Татко се бе върнал телом и духом. Може би дори в по-добро състояние, отколкото е бил преди.

— Благодаря ти — каза на Дамата, когато се наредихме пред вратата да си тръгнем.

Мама пое ръката на старицата и целуна абаносовата й буза. Дамата ме озари с грейналите си изумрудени очи:

— Все още ли се каниш да ставаш писател? — попита.

— Не знам — отвърнах.

— Струва ми се, че писателите държат много ключове — каза тя. — Получават възможност да посетят много светове и да навличат много чужди кожи. Струва ми се, че един писател получава възможност да живее завинаги, стига да го бива и да извади късмет. Ще ли ти се такова нещо, Кори? Би ли искал да живееш завинаги?

Обмислих въпроса. Завинаги, като в небесата, бе ужасно дълъг отрязък от време.

— Не, госпожо — прецених. — Мисля, че може да ми омръзне.

— Добре — каза тя и положи ръка на рамото ми, — чини ми се, че гласът на писателя е нещо вечно. Дори ако момчето и мъжът не са… — тя се наведе към мен. Долавях горещината на животворната й сила, все едно слънцето грееше от костите й. — Ще те целуват много момичета, каза тя — и ти ще целунеш много момичета. Но помни това — тя ме целуна, съвсем леко, по челото. — Докато целуваш всичките тези момичета и жени през всичките лета, които ти предстоят, помни, че за първи път си бил целунат — на древното й, прелестно лице разцъфна усмивка — от дама!

Когато се прибрахме у дома, татко седна с телефонния указател и проучи страниците му, търсейки в адресите „трийсет и три“. Имаше два домашни и един делови телефон: Филип Калдуел живееше на „Риджтън Стрийт“ №33, Дж. Е. Грейсън — на „Диърман Стрийт“ №33, а на „Мърчант Стрийт“ №33 се помещаваше „Крафтс Барн“.

Татко каза, че г-н Грейсън ходи в нашата църква и че е на близо деветдесет. Беше почти сигурен, че Филип Калдуел е продавач на коли в „Уестърн Ауто“ в Юниън Таун. „Крафтс Барн“ по сведения на мама, се ръководеше от синьокоса дама на име Една Хатауей. Тя дълбоко се съмняваше, че г-жа Хатауей, която обикаляше града в плен на проходилка за възрастни, има нещо общо със случката при Саксън Лейк. Татко реши, че домът на г-н Калдуел си струва посещението и планираше да намине рано заранта, преди обитателят на къщата да тръгне на работа.

Една загадка винаги би могла да ме измъкне от леглото. По времето, когато часовникът сочеше седем, вече бях съвсем буден и татко каза, че мога да ида с него, но не бива да продумвам и дума, докато си говори с г-н Калдуел.

По пътя натам баща ми обясни, че се надява да разбирам, че може да се наложи да каже на г-н Калдуел някоя невинна лъжа. Имитирах потрес и ужас при тези думи, но собствената ми бройка невинни лъжи доста се бе увеличила напоследък, така че не можех сериозно да му се сърдя. Така или иначе, нали беше за правото дело.

Червената тухлена къща на г-н Калдуел, на четири пресечки от бензиностанцията, беше малка и незабележителна. Оставихме пикапа на улицата и последвах татко към входната врата. Той натисна звънеца и зачакахме. Отвори ни жена на средна възраст с провиснали бузи и сънени очи. Тя все още носеше дълъг розов пеньоар.

— Г-н Калдуел у дома ли е, моля? — попита татко.

— Филип! — провикна се жената навътре в къщата. — Фиииилииип!

Гласът й наподобяваше механичен трион на висока скорост.

След малко на вратата се показа сивокос мъж с папийонка, кафяви панталони и пуловер с цвят на ръжда.

— Да?

— Здравейте, аз съм Том Макенсън.

Татко подаде ръка и г-н Калдуел я пое.

— Нали ти си човекът, дето работи в „Уестърн Ауто“ в Юниън Таун? Шуреят на Рик Спанър?

— Точно така. Познавате ли Рик?

— Работех с него в „Грийн Медоус“. Как е той?

— По-добре сега, като си намери работа. Наложи се да се премести в Бирмингам обаче. Жалко за него, аз лично не бих понесъл големия град.

— И аз. Е, причината да намина толкова рано, е, че… Ами, и аз изгубих работата си в мандрата — татко се усмихна нервно, — сега работя в „Биг Пол’с Пантри“.

— Ходил съм там. Голям хамбар.

— Да, така си е. Малко е големичък за мен. Та се чудех дали… ами… ъъъ… — дори невинните лъжи пресядаха на татко. — Е, чудех се дали в „Уестърн Ауто“ не се предлага някаква работа.

— Не, поне не съм чул. Наехме нов човек миналия месец… — г-н Калдуел се намръщи. — Защо просто не си отишъл дотам да попиташ?

Татко сви рамене.

— Реших, че мога да си спестя горивото, чини ми се.

— Е, трябва да идеш дотам да попълниш молба. Човек никога не знае какво ще изникне. Управителят се казва г-н Адисън.

— Благодаря, може и да намина.

Г-н Калдуел кимна. Татко не отстъпи от вратата.

— Мога ли да съм полезен с нещо друго?

Погледът на татко обискираше лицето на събеседника му. Г-н Калдуел вдигна вежди в очакване.

— Не — каза баща ми и по гласа му познах, че не е открил отговора на въпроса си. — Не мисля. Благодаря все пак.

— Добре. Намини и попълни молбата, г-н Адисън ще я запази в папката си.

— Добре, ще го имам предвид.

Обратно в пикапа, татко запали двигателя и отбеляза:

— Според мен това си беше чист страйкаут, нали?

— Да, сър… — опитвах се да измисля какво общо могат да имат цифрите 3 и 3 с д-р Лезандър, но умът ми бе празен.

Пикапът също.

— О-хо! — татко погледна към датчика за бензина. — По-добре да спра да го напълня! Не мислиш ли? — Той се ухили и аз отвърнах на усмивката му.

На бензиностанцията г-н Хайръм Уайт се измъкна от катедралата си от ремъци за двигатели и радиатори и се захвана да ни пълни резервоара.

— Хубав ден — коментира г-н Уайт, поглеждайки към синьото небе.

Отново беше станало студено обаче — януари подъвкваше юздечката като нетърпелив кон.

— Да, така е — отвърна татко и се облегна на капака.

— Днеска няма да има престрелка, нали?

— Съмнявам се.

Г-н Уайт се ухили:

— Кълна се, беше по-интересно, отколкото по телевизията!

— Просто се благодаря, че нямаше жертви.

— Хубаво е, че автобусът не пристигна, докато се водеше престрелката, иначе определено щеше да има мъртви тела за прибиране после.

— Което си е верно, верно си е.

— Чу ли, че автобусът бил бутнат от онова чудовище по Шосе 10?

— Така си е — татко си погледна часовника.

— Направо го съборил на една страна. Знаеш ли, че Корнелиъс МакГрау кара старата трийстройка вече осем години?

— Не го познавам лично.

— Е, той ми каза, че чудовището било с размера на булдозер. И че търчало като еленче. Опитал се бил да го избегне, но то го ударило странично и каза, че целия автобус така се разтресъл, все едно щял да се разпадне. Наложило се да бракуват рейса, точно така станало.

— Вярно ли?

— Вярно я — г-н Уайт приключи с пълненето и издърпа пистолета от канията на резервоара. Избърса края му с парцал, така че нито капка бензин да не оцапа боята по пикапа. — Сега по маршрута се движи нов рейс, но все така го кара Корни. И все така е с номер трийстри, та явно нещата не се променят особено, нали?

— Не съм особено сигурен — каза татко и му плати.

— Карайте внимателно! — каза ни г-н Уайт, докато потегляхме.

Бяхме преполовили пътя до вкъщи, когато баща ми каза:

— Май ще е най-добре да преровя отново указателя. Може да съм пропуснал нещо… — той ме погледна, след това върна поглед върху правата улица. — Грешах за Дамата, Кори. Тя не е зла, нали?

— Не, сър.

— Радвам се, че отидох при нея. Сега ми е по-леко, като знам, че онзи мъж всъщност не вика мен. Жал ми е за онзи, когото всъщност вика. Бедният дявол сигурно едва успява да дремне, ако изобщо може да заспи…

„Той е нощна птица“, помислих си. Време беше.

— Татко? — казах. — Мисля, че знам кой…

Боже милостиви! — внезапно извика татко и настъпи спирачката така здраво, че пикапът се хлъзна странешком и влезе на нечия морава. Двигателят изхърка и изгасна.

— Ти чу ли какво всъщност каза г-н Уайт? — гласът на татко трепереше от възбуда. — Трийстройка! Старата трийстройка, нали?

— Сър?

— Автобусът на „Трейлуейс“, Кори! Той е номер трийсет и три! Стоях си там и го слушах как го казва, и пак не го чух! Мислиш ли, че онези числа може да означават точно това?

За мен бе чест, че търси моето мнение, но се налагаше да кажа:

— Не знам.

— Е, убиецът не може да е Корнелиъс МакГрау. Той дори не живее наоколо. Но какво общо може да има този рейс с човека, който е убил онзи мъж в Саксън Лейк? — татко се зае да размишлява по задачата, стиснал здраво ръце около волана.

По едно време някаква жена с метла излезе на верандата и захвана да крещи по нас да махнем камиона, преди да извика шерифа, тъй че се наложи да потеглим.

Върнахме се на бензиностанцията. Г-н Уайт излезе отново.

— Определено набързо си изпразнил резервоара, а? — попита той.

Само че татко не се интересуваше да запълва друго, освен любопитството си. Кога се очаквало да се върне номер трийсет и три, попита той и г-н Уайт отвърна, че щяло да стане утре около обед.

Татко заяви, че се кани да присъства.

Може и да грешеше, но на вечеря каза на мама, че възнамерява да се намира на бензиностанцията, когато пристигне автобусът по обед. Нямаше да чака да се запознае с Корнелиъс МакГрау, но искаше да узнае кого ще доведе автобусът в Зефир и кого ще вземе оттук.

Тръгнах с него, когато наближи обед. Г-н Уайт ни побърка с размислите и обясненията си колко е трудно напоследък да се намери добър „ГоуДжо“163, с който да си измиеш машинното масло от ръцете. После татко каза:

— Ето го, идва, Кори! — и излезе от студената сянка на хапливото слънце, за да посрещне рейса.

Автобусът на „Трейлуейс“, с номер 33 на табелата над предното стъкло, прелетя покрай нас, без да забави, макар че г-н МакГрау натисна клаксона и г-н Уайт му помаха.

Татко проследи как автобусът отминава. Но се обърна отново към бензинджията и по изражението му познах, че сега моят баща бе човек с мисия.

— Автобусът се връща другиден, така ли, Хайръм?

— Естествено, в дванайсет на обяд, както винаги.

Татко вдигна пръст и почука по устните си, присвил очи. Знаех какво си мисли. Как щеше да успее да посреща автобуса в дните, когато работеше в „Биг Пол’с Пантри“?

— Хайръм — каза накрая, — случайно да ти трябва помощник тъдява?

— Ами… не знам дали…

— Ще приема по долар на час — каза татко. — Ще наливам бензин, ще чистя гаража, ще правя всичко, което поискаш от мен. Ако искаш да оставам след работа, няма проблем. Долар на час. Как ти се струва?

Г-н Уайт изсумтя и се загледа в претрупания гараж.

— Чини ми се, че имам нужда да се направи ревизия. На спирачни дискове, гарнитури, радиаторни тръби и тъй нататък. А и мога да ползвам една здрава гърбина!

Това — дошло от устата на Квазимодо на Ремъците?

Бензинджията протегна ръка:

— Работата е твоя, стига да я искаш. Почваш в шест заранта, ако те устройва?

— Ще дойда навреме — обеща татко и стисна ръка на г-н Уайт.

Ако не друго, баща ми беше изобретателен.

Автобусът мина още веднъж без дори да изсъска със спирачки. Но се очакваше да дойде отново, в дванайсет на обед, както винаги, и татко щеше да го чака.

Пристигна Нова Година и по телевизията гледахме празненствата на Таймс Скуеър. При настъпването на полунощ някой изстреля фойерверки над Зефир, зазвънтяха църковните камбани и засвириха клаксони. Бе настъпила 1965 година. В новогодишната вечер ядохме черноок боб164, за да ни донесе сребро и зелеви растения, за да ни донесат злато, и гледахме футболни мачове, докато южните ни краища не се натъртиха. Татко седеше в креслото си с тефтерче в скута и, макар че викаше за отборите си, драскаше с писалката си 33… 33… 33 в припокриваща се мозайка от числа. Мама му се скара да остави химикала и да се отпусне. Той я послуша за малко, но скоро пръстите му я докопаха отново. По начина, по който го поглеждаше майка ми, можех да позная, че започва отново да се притеснява за него — числото тридесет и три започваше да се превръща в негова мания, също като кошмара. Той все още сънуваше същия сън, разбира се, но вече знаеше, че мъртвецът не вика него и оттам идваше голямата разлика. Предполагам обаче, че в случая на баща ми имаше нужда от една мания, за да се избие друга.

Ние с Бен, Джони и останалите от детското ми поколение се върнахме в училище. В клас открих, че имаме нова учителка. Наричаше се госпожица Фонтейн и беше млада и прелестна като пролетта. Отвъд прозорците обаче зимата започваше да се развихря.

Всеки втори ден, около обед, баща ми излизаше пред офиса на бензиностанцията и под жилещия вятър или снежната вихрушка, или студената мъгла. Гледаше как се приближава автобусът на „Трейлуейс“ с г-н Корнелиъс МакГрау на волана и сърцето му се разтуптяваше.

Но автобусът не спря. Ни веднъж. Винаги продължаваше нататък, на път за някъде другаде.

След това татко се връщаше в кабинета, където най-често играеше домино с г-н Уайт или пък сядаше на скърцащия стол и чакаше следващия ход.

6. Странникът сред нас

Януари напредваше, студен като гроб.

В единайсет сутринта в събота, на шестнайсети, казах довиждане на мама и яхнах Рокет, за да се срещна с Бен и Джони в „Лирик“. Небето бе отрупано с облаци, а във въздуха бе надвиснала заплахата от леден дъжд. Бях се опаковал като ескимос, но скоро щях да захвърля палтото и ръкавиците си. Филмът днес бе наречен „Адът е за герои“165, а на постера му се виждаха потните лица на американски войници, приклекнали зад картечница и базука в очакване на вражеска атака. За спътник на тази касапница бе избрана програма за Дафи Дък и следващата глава на „Бойците от Марс“166. Предишната бе завършила с Бойците на път да бъдат смазани от падаща скала на дъното на марсиански минен тунел. Вече бях предначертал тяхното бягство — в последната възможна секунда те щяха да се промъкнат в дотогава скрит тунел и така да избягат от опасността да бъдат сплескани.

По пътя си към киното си позволих да поема по съдбовно отклонение от маршрута.

Завъртях педалите към дома на д-р Лезандър.

Не го бях виждал в църквата от Коледната вечер. Откакто го бях нарекъл „Птичар“ и бях надникнал в каменните му очи. Започвах да се чудя дали с г-жа Лезандър не са избягали от града. Няколко пъти се наканвах да споделя с татко подозренията си, но той си бе навил трийсет и три на пръста, а аз не разполагах с нищо друго, освен зелено перо и два мъртви папагала.

Спрях Рокет в подножието на алеята за коли и постоях там, загледан в къщата. Тя тънеше в мрак. Празна ли беше, питах се. Дали докторът и жена му не се бяха изнесли посред нощите, притеснени от онова, което бих могъл да знам? Гледах внимателно, но не забелязах признаци на живот. Героите и бойците можеха да почакат. Трябваше да разбера какво става и полека подкарах Рокет по алеята към къщата. Заобиколих отзад. Табелата „МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ ЛЮБИМЦИТЕ СИ НА ПОВОД!“ все още стоеше. Отпуснах Рокет на стъпенката му и надникнах през най-близкия прозорец.

Мрак в тъмата. Отпървом виждах само силуетите на мебели, но щом очите ми привикнаха към сумрака, съумях да различа дванайсетте керамични птици, кацнали върху пианото. Гледах към помещението, където се намираха птичите клетки. Кабинетът на д-р Лезандър бе долу, по-близо до ада. Не можех да се сдържа да не видя г-жа Лезандър седнала на пианото, как свири „Бютифъл Дриймър“ в безконечно повторение, докато папагалите — зелен и син — трескаво пляскат с криле в клетките си, а през отдушника се носят крясъци и ругатни. Но защо ругатните бяха на немски?

Озариха ме светлини. Сърцето ми прескочи; почувствах се като затворник във филм за бягство от затвора, заловен в светлината на прожектора. Обърнах се трескаво и видях фаровете на кола и самата кола, която приближаваше задната веранда. Беше късен модел стоманено сив „Буик“ с хромиран радиатор, който приличаше на ухилена уста със сребърни зъби — професията на доктора бе добре платена. Пристъпих към Рокет, но беше твърде късно да вдигна стъпенката, преди да чуя глас да казва:

— Кой е там?

Г-жа Лезандър се измъкна навън, в кафявото палто изглеждаше едра като мечка. Сигурно разпозна колелото ми, понеже яката ми бе вдигната.

— Кори?

Бях попаднал в плен. Полека, казах си. Просто карай спокойно.

— Да, госпожо — отвърнах. — Аз съм!

— Направо си като знак от провидението! — каза жената на доктора. — Ще ми помогнеш ли, ако обичаш? — тя мина откъм страната на пътника и отвори вратата. — Събраха ми се доста покупки!

Рокет може би ми шепнеше в тази същата секунда. Като нищо казваше с мрачния си, настоятелен глас: „Махай се, Кори! Махай се, докато още можеш! Ще те отнеса, но трябва да се държиш за мен!“

— Помогни ми, моля! — г-жа Лезандър вдигна първия от половин дузина препълнени хартиени пликове. На всичките с червени букви бе отпечатано „Биг Пол’с Пантри“.

— Тръгнал съм на кино — казах.

— Ще ти отнеме само минута.

Какво можеше да ми се случи посред бял ден? Взех торбата. Г-жа Лезандър, с втори плик под мишница, пъхна ключа си в ключалката на задната врата. Порив на вятъра духна около нас, аз видях полите на палтото й да трепват и осъзнах, че тя е била силуета, който видях пред дърветата в гората.

— Давай! — каза ми, — вратата е отворена!

С извисяваща се зад гърба ми г-жа Лезандър и със заседнала в гърлото буца страх пресякох прага, все едно влизам в минен тунел.



— Десет точки — каза г-н Уайт и с тропване положи поредната плочка домино.

— И още десет — отвърна татко, полагайки собствената си плочка в края на L-образната фигура.

— Кълна се, не предполагах, че ще ти стигнат силите! — г-н Уайт поклати глава. — Хитрец си ми ти, нали?

— Старая се!

Чу се почукване. Г-н Уайт надникна през прозореца. Облаците бяха потъмнели, а лампите на бензиностанцията лееха светлина над цимента. Малки кишави снежинки бяха залепнали за стъклото. Татко се възползва от възможността да погледне към часовника на стената, който показваше, че до дванайсет остават дванайсет минути.

— Добре, докъде бях стигнал? — г-н Уайт потри брадичка и надвисна над плочките си като гърбав сфинкс.

— Аха, ето… — заяви и посегна към една. — С тази правя петнайсет точки в моя пол…

Нещо изсъска.

Татко извърна глава наляво.

Автобусът на „Трейлуейс“ пристигаше.

— … за — завърши г-н Уайт. — Бре! Бре! Виж кой е подранил в тоз чуден ден!

Татко вече се бе изправил. Мина покрай касата и рафтовете с масло и добавки за бензина и се насочи към вратата.

— Сигурно е имал попътен вятър! — заключи г-н Уайт. — Вероятно Корни е мярнал онова чудовище на Шосе 10 и е настъпил газта!

Татко излезе навън на студа. Автобусът спря под жълтата табелка „Автобусни линии Трейлуейс“. Вратата се сгъна навън с пъшкане на хидравлика. Татко чу шофьора да казва:

— Внимавайте на слизане, господа!

От автобуса слизаха двама души. Лапавицата удряше татко в лицето и вятърът я завихряше около него, но той стоеше непоклатим. Единият от мъжете изглеждаше към шейсетте, другият — наполовина на тези години. По-старият, който носеше палто от туид и кафява шапка, мъкнеше куфар. По-младият, облечен в сини джинси и бежово яке, държеше мешка.

— Приятно прекарване, г-н Стейнър! — каза Корни МакГрау, а по-възрастният мъж вдигна облечената си в ръкавица ръка и размаха пръсти.

Хайръм Уайт, който бе излязъл от офиса зад татко, отправи поздрав към двамата пътници и след това погледна нагоре по стълбичките към г-н МакГрау.

— Хей, Корни! Искаш ли да пийнеш горещо кафе?

— Не, ще продължавам нататък, Хайръм. Сестра ми Джени е родила тази заран и щом си довърша маршрута, мога да ида да я видя! Третото й дете, първо момче. Следващия път ще ти донеса пура по тоя случай!

— Ще си приготвя кибритче. Карай внимателно, чичо Корни!

— Гу-гу, ’бещавам! — отвърна шофьорът.

Вратите се затвориха, автобусът потегли и двамата непознати се обърнаха към баща ми.

По-възрастният, г-н Стейнър, имаше сбръчкано лице, но брадичка като издялана от гранит. Носеше очила, по които беше полепнала лапавица.

— Сър? Извинете ме — каза с чуждестранен акцент, — тук има ли хотел?

— И пансион ще свърши работа — каза по-младият. Неговата руса коса оредяваше, а акцентът му бе твърд и от Средния Запад.

— В града няма хотел — обясни татко. — Няма и пансион. Тук не срещаме много посетители!

— О, хм — г-н Стейнър се намръщи. — А къде е най-близкият хотел тогава?

— Има мотел в Юниън Таун. „Юниън Пайнс“. То е… — татко спря, вдигнал ръка да посочи пътя. — Дали няма да ви трябва транспорт?

— Много мило от ваша страна, благодаря, господин…

— Том Макенсън — татко разтърсил облечената в ръкавица ръка. Хватката на мъжа му насинила кокалчетата.

— Джейкъб Стейнър — представил се по-възрастният. — Това е приятелят ми, Лий Ханафорд.

— Много се радвам да се запозная и с двама ви! — казал татко.



Шестата торба беше най-тежка. В нея имаше консерви за кучета.

— Това отива на долния етаж — каза г-жа Лезандър, докато оставяше останалите консерви в кухненския шкаф. — Просто ги остави на тезгяха, сама ще ги занеса.

— Да, госпожо!

Лампите в кухнята светеха. Г-жа Лезандър си смъкна палтото, под което носеше мрачна сива рокля. Извади от четвъртия плик кутия разтворимо кафе „Фолгър’с“ и я отвори с леко завъртане на китката. — Може ли да попитам — каза, обърнала широкия си гръб към мен — защо надничаше през прозореца?

— Ами… аз… — „Мисли бързо!“, наредих си. — Намислил бях да намина, понеже… ъъъ…

Г-жа Лезандър се обърна и се втренчи в мен с безизразен и празен поглед.

— Понеже… ами, исках да попитам доктор Лезандър дали, ъъъ, не се нуждае от помощ следобед. Бих могъл да чистя долу, да мета или… — свих рамене. — Всичко мога!

Длан сграбчи рамото ми изотзад.

За малко да изпищя. На косъм бях. Но стана така, че лицето ми се вцепени с оттичането на кръвта от него.

Д-р Лезандър заяви:

— Амбициозен младеж. Нали така, Вероника?

— Да, Франц! — тя ми обърна гръб и отново се захвана с покупките.

Докторът ме пусна. Погледнах го. Очевидно току-що се бе събудил — очите му бяха подути от съня, косата му се спускаше безредно около спретнато оформената му брадичка и той носеше червен копринен халат, наметнат върху пижамата си. Прозя се и се прикри със същата ръка, стискала допреди малко рамото ми.

— Кафе, моля те, скъпа! — каза. — Колкото по-черно, толкова по-добре!

Съпругата му започна да сипва кафе в чаша с рисунка на коли. След това, приключила тази задача, отвори кранчето за топлата вода.

— Чух Източен Берлин тази сутрин, скъпа! — каза й докторът. — Превъзходен оркестър свиреше Вагнер!

Г-жа Лезандър напълни чашата с колито с гореща вода и я разбърка. Връчи абаносовото кафе на съпруга си, който първо вдъхна аромата му.

— Аааах, да! — възкликна. — Това ще свърши работа! — сръбна си малка глътка. — Хубаво и силно! — заяви, доволен.

— Време е да си тръгвам — насочих се съм задната врата. — Бен Сиърс и Джони Уилсън ме чакат пред „Лирик“.

— Мислех си, че искаш да ме питаш за работа през следобедите?

— Ами… най-добре да тръгвам.

— О, глупости! — докторът отново посегна и дланта му се стовари на рамото ми. Той имаше железни пръсти. — За мен ще бъде радост и удоволствие да наминаваш и да ми помагаш следобед, Кори! Честно казано, започнах да си търся млад чирак…

— Наистина ли? — не знаех какво друго да кажа.

— Наистина… — докторът се усмихна само с устни. Очите му бяха враждебни. — Ти си умен младеж, нали?

— Сър?

— Умен младеж. О, не бъди толкова скромен! Преследваш целите си, нали? Сграбчваш фактите и ги разтърсваш като… като териер! — устата му отново се усмихна и сребърният зъб проблесна. Докторът си сръбна по-голяма глътка от кафето.

— Не разбрах какво имате предвид! — долових как гласът ми трепна, макар и мъничко.

— Уважавам това качество у теб, Кори! Териерска целеустременост да се стигне до дъното на нещата. Това е чудесно качество за едно момче!

— Колелото му е отвън, Франц — каза г-жа Лезандър, докато прибираше пакетите „Райс-А-Рони“167, деликатес от Сан Франциско.

— Внеси го вътре, ако обичаш!

— Трябва да тръгвам! — казах и сега вече започна да ме задавя страх.

— Не — отвърна докторът с усмивка, — глупости. Ако завали леден дъжд, а определено ми се струва, че навън е доста мрачно днес, хич не ти се ще да караш твоето колело, заледен като шушулка, нали?

— Ами… наистина трябва…

— Ще го внеса — каза г-жа Лезандър и излезе навън.

Гледах, с ръката на ветеринаря на рамото си, как съпругата му избутва Рокет през прага и в килера.

— Много добре — каза докторът. Пийна още една глътка кафе. — Седем пъти мери, един път режи, нали така?

Г-жа Лезандър се върна, засмукала палеца си. Извади го от устата си, за да покаже кръвта по него.

— Виж само, Франц! Порязах се на колелото! — каза го с почти цинично безразличие. Палецът се върна в устата й. По долната й устна остана кръв.

— Докато си тук, Кори, ще ми се да те запозная с подробностите около работата ти. Съгласен ли си?

— Бен и Джони… ще забележат, че ме няма! — казах.

— Да, така е, уверен съм. Но ще влязат и ще седнат да гледат филма, нали? Вероятно ще си помислят… — докторът започна да масажира рамото ми с пръсти — … какъв е филмът?

— „Адът е за герои“. Военен филм.

— А, военен филм. Предполагам, става дума за американските герои, които изтребват гнусните немски псета, прав ли съм?

— Франц! — обади се г-жа Лезандър тихо.

Те се спогледаха и погледите им бяха остри и студени като кинжали.

Ветеринарят отново съсредоточи вниманието си върху мен:

— Да слезем долу, Кори. Какво ще кажеш?

— Мама ще се притесни — пробвах, но знаех, че доводът не го бива.

— Но тя смята, че си на кино, нали? — д-р Лезандър вдигна вежди. — А сега, нека слезем долу и да видим за какво съм готов да ти плащам по двайсет долара на седмица.

Дъхът ми секна.

— Двайсет долара?

— Да. Двайсет долара на седмица за сръчен и умен чирак ми се струва чудесна сделка. Да вървим, а? — той ме насочи към стълбището, което водеше надолу.

Хватката му бе могъща и не позволяваше да й се съпротивляваш. Налагаше се да ида. Д-р Лезандър щракна ключа, който включваше лампите на стълбището и под мен плисна светлина. Докато слизах, чувах шумоленето на червения му халат и суркането на чехлите му по стълбите. Чух го и да сръбва от кафето си. Звукът бе алчен и ме уплаши.



Татко не беше завел Джейкъб Стейнър и Лий Ханафорд направо в мотел „Юниън Пайнс“. По пътя, натъпкани в пикапа и със стържещи лапавица от предното стъкло чистачки, той ги попитал дали биха искали да хапнат нещо. И двамата отвърнали, че искат и ето така те се озовали на прага на кафене „Брайт Стар“.

— Какво ще кажете за сепаре отзад? — обърнал се татко към Кари Френч и тя ги завела до едно такова и ги оставила с листовете с обедното меню.

Г-н Стейнър си свалил ръкавиците и палтото. Носел костюм от туид и светлосива жилетка. Окачил си палтото и шапката на закачалката. Косата му била бяла и твърда като четка от свинска четина. Докато г-н Стейнър се настанявал в сепарето и татко също сядал, по-младият господин си свалил якето. Носел риза на сини карета и ръкавите му били навити над мускулестите бицепси. А на десния бицепс… била тя!

Татко възкликнал:

— О, мили Боже!

— Какво има? — попитал г-н Ханафорд. — Не бива да си събличам якето тук ли?

— Не, няма проблем — по челото на татко избила студена пот.

Г-н Ханафорд седнал до г-н Стейнър.

— Имах предвид… тази татуировка…

— Проблем ли имаш с нея, друже? — очите на младежа с цвят на олово се превърнали в зловещи цепнатини.

— Лий! — предупредил го г-н Стейнър. — Не, не!

Държал се така, все едно казвал на лошо куче да седне.

— Няма проблем — казал татко. — Просто… — било му трудно да си поема дъх и имал чувството, че помещението всеки миг ще се завърти. — Виждал съм такава татуировка и преди.

Двамата мъже се смълчали. Г-н Стейнър заговорил първи:

— Може ли да попитам къде, г-н Макенсън?

— Преди да ви кажа, бих искал да знам откъде идвате и защо сте дошли — татко си отлепил погледа от бледите очертания на черепа с крилца, изникнали от слепоочията му.

— Не мисля — предупредил г-н Ханафорд спътника си. — Не познаваме този тип.

— Така е. Тук не познаваме никого, нали? — г-н Стейнър се огледал и татко видял как обхваща с ястребовия си поглед обстановката.

Към дузина клиенти похапвали обяд и си дърдорели. Кари Френч отбивала добронамерения флирт на няколко фермери. Телевизорът бил настроен на баскетболен мач.

— Можем ли да ви се доверим, г-н Макенсън?

— Че какво има да не се доверявате?

Нещо в този човек — начинът по който се държал, по който погледът му се стрелкал насам-натам, как оценявал нещата — накарало татко да зададе следващия си въпрос:

— Полицай ли сте?

— По професия не, но в известен смисъл — да.

— Какъв сте по професия тогава?

— Аз се занимавам с… исторически проучвания — отвърнал г-н Стейнър.

Кари Френч доближила до сепарето дългите си, хубави крака с приготвено тефтерче за поръчки.

— Какво ще обичате?

— Да имате бухти? — г-н Ханафорд извадил пакет „Лъки“ от джоба на ризата си.

— Моля?

— Бухти! Имате ли ги тука или не?

— Мисля — казал г-н Стейнър търпеливо, докато младежът палел цигара, — че в тази част на страната ги наричат „палачинки“.

— Късно е за закуска и не сервираме — Кари се усмихнала несигурно. — Съжалявам!

— Просто ми донеси бургер тогава — младежът издухал дим през присвитите си ноздри. — Иисусе!

— Пилешката супа прясна ли е? — попитал г-н Стейнър, изучавайки листа с менюто.

— От кутия, но въпреки това е добра.

— Не, няма да ям консервирана пилешка супа, мила! — той се вгледал упорито в нея над рамката на очилата си. — И аз ще искам един хамбургер. Много добре опечен, ако обичате! — произнесъл го „обижате“.

Татко си поръчал телешка яхния и чаша кафе. Кари поспряла.

— Вий не сте от тъдява, нали? — попитала тя двамата непознати.

— Аз съм от Индиана — отвърнал г-н Ханафорд. — Той е от…

— Варшава, Полша, родом. И мога да говоря и сам, благодаря!

— Явно и двамата сте доста далеч от дома! — казал татко, когато Кари се оттеглила.

— Сега живея в Чикаго — обяснил г-н Стейнър.

— Все едно, доста далеч е от Зефир — погледът на татко продължавал да се връща на татуировката. Изглеждала така, сякаш младежът се е опитал да я заличи от кожата си. — Тази татуировка означава ли нещо?

Лий Ханафорд оставил дима да се стеле от ъгълчето на устата му.

— Означава — казал, — че не обичам хората да ме разпитват нахално.

Татко кимнал. Първите вълни на гнева зачервявали бузите му.

— Така ли?

— Да, така.

— Господа, моля ви! — обадил се г-н Стейнър.

— И какво ще кажеш за това, господинчо? — татко облегнал лакти на масата и се навел по-близо до младежа. — Какво ще кажеш, ако ти река, че преди десет месеца видях татуировка точно като твоята на ръката на мъртвец?

Г-н Ханафорд не отвърнал. Лицето му било безизразно, погледът — студен. Дръпнал си от цигарата и издишал дим.

— Рус ли беше? — попитал. — Горе-долу като мен?

— Да.

— И горе-долу същия на ръст?

— Така смятам, да.

— Аха… — г-н Ханафорд привел суровото си лице към татко. Когато заговорил, след думите оставала димна следа. — Ами ще кажа, че си видял брат ми.



— … и тези клетки трябва щателно да се почистват — казваше д-р Лезандър и сочеше една по една клетките. В момента бяха празни. — Също и подът. Ако идваш три пъти седмично, очаквам подът да бъде лъскан три пъти седмично. Ще трябва да храниш и поиш всички животни в кучкарника, а също и да ги разхождаш…

Тътрех се до ветеринаря, докато той ми показваше стая след стая в мазето. От време на време поглеждах нагоре и виждах отдушници.

— Поръчвам си сеното с бали. От теб се очаква да помагаш да разтоварвам камиона, да срежеш телта на балата и да разнесеш сеното по боксовете на конете. И да ти кажа, че рязането на телта хич не е лесна работа. Достатъчно е корава да я туриш за струна на пиано! Плюс това работата ти ще включва всички задачи, с които ми хрумне да те натоваря — докторът се обърна към мен. — Двадесет долара на седмица за три следобеда, да речем от четири до шест. Как ти се струва?

— Леле!

Направо не можех да повярвам. Д-р Лезандър ми предлагаше цяло съкровище.

— Ако идваш и в съботите, ще ти плащам по още пет долара допълнително… да речем от два до четири — той се усмихна отново само с уста. Отпи от кафето си и остави колито върху празна телена клетка. — Кори? — каза тихо. — Обаче имам две изисквания, преди да ти дам тази работа.

Зачаках да ги чуя.

— Първото: родителите ти да не знаят колко ти плащам. Мисля, че спокойно биха повярвали, ако им кажеш, че взимаш десет долара на седмица. Причината да го искам от теб е… ами, знам, че баща ти в момента работи на бензиностанцията. Знам и че майка ти се мъчи с лекарския бизнес. Няма ли да е по-добре, ако не знаят колко много пари печелиш при мен?

— Смятате ли, че е редно да крия такова нещо от тях? — попитах, изумен.

— Решението си е твое, разбира се. Но вярвам, че и майка ти, и баща ти може да… проявят желание да споделят късмета ти, ако узнаят за него. А има много неща, които едно момче може да си купи с двайсет и пет долара на седмица. Единственият проблем е, че ще трябва да си дискретен за тези покупки. Не можеш да харчиш всичките пари на едно място. Може да се наложи да те закарам даже до Юниън Таун или до Бирмингам, за да пазаруваш оттам. Но съм убеден, че от раз ти хрумват някои неща, които родителите ти не могат да ти купят, а искаш да притежаваш!

Замислих се. А след това отвърнах:

— Не, сър. Честно.

Докторът се разсмя, сякаш това го беше развеселило.

— Е, ще се сетиш. С толкова пари в джоба си несъмнено ще се сетиш!

Не отговорих. Не ми харесваше, дето д-р Лезандър смяташе, че мога да крия нещо от родителите си.

— Второ — той скръсти ръце на гърдите си и боцна бузата си с език отвътре, — възниква и проблемът с госпожица Соня Глас.

— Моля? — сърцето ми, което се беше успокоило, сега отново се ускори.

— Госпожица Соня Глас — повтори ветеринарят. — Тя донесе папагала си при мен. Той умря от мозъчна треска. Точно тук! — домакинът ми докосна телената клетка. — Бедното, бедно същество. Сега, интересното е, че Вероника и г-жа Глас са в един и същи клас в Неделното училище. Госпожица Глас, както се оказа, била ужасно разстроена и озадачена от въпросите, които си й задавал, Кори. Каза, че си проявил голям интерес към една конкретна песен и защо папагалът й… реагирал странно на нея — д-р Лезандър се усмихна леко, — та казала на Вероника, че според нея знаеш някаква тайна, и дали ние с жена ми имаме представа каква е тя? Имало и още нещо странно, ти си притежавал зелено перо от мъртвия папагал на госпожица Катарина Глас. Госпожица Соня каза, че не могла да повярва на очите си, като го видяла… — той започна да мърда кокалчетата на свитата си ръка, докато се взираше в пода. — Това вярно ли е, Кори?

Преглътнах с усилие. Ако кажех, че не е, докторът щеше веднага да разбере.

— Да, сър.

Д-р Лезандър затвори очи. По лицето му пробяга болезнено изражение, след това изчезна.

— И къде намери това зелено перо, Кори?

— Ами намерих го…

Ето го и мигът на истината. Усещах нещо в тази стая да се свива като змия, готово за удар. Макар крушката над главите ни да беше ярка и сурова, покритата с плочки стая сякаш потъна в сенки. Д-р Лезандър, внезапно осъзнах, се бе намърдал между мен и стълбите. Чакаше със затворени очи. Ако тръгнех да бягам, жена му щеше да ме хване, дори ако мина покрай доктора. Пак бях останал без избор.

— Намерих го при Саксън Лейк — казах, изправяйки се пред съдбата. — На края на гората. Преди изгрев, когато онази кола потъна с мъртвеца, прикован към волана.

Д-р Лезандър се усмихна със затворени очи. Беше ужасна гледка. Плътта на лицето му беше изпъната и влажна, плешивата му глава сияеше под лампата. След това се разсмя: бавен прилив на смях, избликващ от сребърнозъбата му уста. Отвори очи и ме прониза с поглед. В течение на няколко секунди имаше две лица: долното, на което сияеше бляскава усмивка и горното, побесняло от гняв.

— Е, така значи… — каза и поклати глава, сякаш току-що бе чул изумителна смехория. — И какво ще правим по този въпрос?



— Виждали ли сте този човек и преди, г-н Макенсън?

Г-н Стейнър беше извадил портфейла си. Изрови от него ламинирано картонче и го плъзна пред баща ми, както си седяха в задното сепаре в „Брайт Стар“.

Снимката беше зърнеста и черно-бяла. На нея се виждаше облечен в бяла престилка до коленете мъж, който махаше и се усмихваше на някого извън рамката. Тъмната му коса беше зализана назад като плътна шапка, имаше квадратна челюст и трапчинка в брадичката. Зад него се виждаше капотът на лъскава кола, на вид като антика — като извадена от трийсетте или четирийсетте. Татко изучи лицето за момент, съсредоточи се най-вече върху очите и върху бялата следа на усмивката. Въпреки всичките си усилия обаче, лицето си остана на непознат.

— Не — каза и плъзна снимката обратно по плота на масата. — Не съм го виждал.

— Може би днес изглежда различно — г-н Стейнър също огледа фотографията, все едно се взираше в лицето на стар враг. — Може да си е направил пластична операция. Най-лесният начин да си промениш вида е като си пуснеш брада и си обръснеш главата. Така дори собствената ти майка не би те познала!

Произнесе го „мадка“.

— Не ми е познато това лице. Съжалявам. Кой е той?

— Казва се Гюнтер Долу в Мрака.

Какво? — Татко за малко да си изплюе сърцето.

— Гюнтер Долу в Мрака — повтори г-н Стейнър. След това разясни по букви фамилията: „Доловемарке“.

Татко седеше в сепарето с увиснала челюст. Стискаше здраво ръба на масата, за да не бъде усукан от въртящия се около него свят.

— Мили Боже! — прошепна. — Мили Боже! „Ела с мен… Доловемарке!“

— Моля? — изуми се г-н Стейнър.

— Кой е той? — попита татко задавено.

Отвърна му Лий Ханафорд:

— Той е човекът, убил Джеф, ако тялото на брат ми лежи на дъното на проклетото езеро! — татко им бе разказал историята за онази сутрин през миналия март. Г-н Ханафорд изглеждаше достатъчно раздразнен да откъсне главата на кобра. Не беше хапнал много от хамбургера си, но почти беше изгълтал три цигари. — Съдейки по онова, което успяхме да открием, моят глупав, глупав брат вероятно го е изнудвал. Джеф криеше в апартамента си във Форт Уейн дневник. Беше шифрован и написан на немски. Намерих дневника през май, когато напуснах работата си в Калифорния и тръгнах да го търся. Отне ни няколко седмици да разгадаем шифъра.

— Беше основан на „Пръстена на нибелунгите“ на Вагнер — поясни г-н Стейнър. — Много, много завързан.

— Да, Джеф винаги си е падал по тази глупост с шифрите — г-н Ханафорд сплеска още една цигарена угарка в омацаната си с кетчуп чиния. — Още като дете. Винаги се занимаваше с тайнопис и такива щуротии. Та узнахме истината благодарение на дневника. Брат ми изнудвал Гюнтер Доловемарке, първо за по петстотин долара на месец, после за осемстотин, после станали хиляда. В книгата беше записано, че Доловемарке живее в Зефир, Алабама. Под измислено име, естествено. Джеф и гнусните му дружки му помогнали да се сдобие с новата самоличност, след като се свързал с тях. Но Джеф явно е решил, че има нужда от заплащане за мъките си. В дневника беше казал, че се кани да направи голям удар, да си изнесе нещата от апартамента и да се премести във Флорида. Каза, че на тринайсети март щял да тръгне с колата от Форт Уейн към Зефир. И това беше последният запис… — г-н Ханафорд поклати глава. — Брат ми е бил пълен идиот да се забърква във всичко това. Е, и аз съм идиот, след като навремето също се бях забъркал.

— Забъркан в кое? — попита татко. — Нищо не разбрах.

— Познавате ли термина „неонацисти“? — попита г-н Стейнър.

— Знам какво е нацист, ако това питате?

— Нео-нацист. Нов нацист. Лий и брат му са били членове на Американската Нацистка организация, която действала в Индиана, Илинойс и Мичиган. Символът на тази организация е татуировката на ръката на Лий. Двамата братя били посветени по едно и също време, но след година Лий напуснал групата и отишъл в Калифорния.

— Точно така — грейна клечка и запали поредното „Лъки“. — Исках да отида колкото се може по-далече от тези копелета. Те убиват хората, които смятат, че Хитлер не е дрискал рози.

— А брат Ви е останал с тях?

— Ами да. Даже се издигна до доверен съратник на някакъв лидер или нещо подобно. Иисусе, може ли да повярвате? А в училищния футболен отбор бяхме в Американския сборен168!

— Все още не разбирам какво е мястото на този Гюнтер Доловемарке — каза татко.

Г-н Стейнър сплел пръсти върху плота на масата.

— Тук в играта влизам аз. Лий отнесъл дневника за дешифриране в Езиковия департамент в Университета на Индиана. Мой приятел преподава немски там. Когато извадил от шифъра името на Доловемарке, прати дневника право при мен в Северозападния в Чикаго. Оттам аз поех проекта през септември. Вероятно трябва да обясня, че завеждам езиковата катедра. Също така съм и професор по история. И последно, но не на последно място, аз съм ловец на нацистки военнопрестъпници.

— Я пак? — шашна се татко.

— Нацистки военнопрестъпници — повтори г-н Стейнър. — За последните седем години съм помогнал да проследят трима. Битрих в Мадрид, Савелшаген в Олбъни, Ню Йорк и Гейст в Алънтаун, Пенсилвания. Когато видях името на Доловемарке, веднага разбрах, че се доближавам до четвъртия.

— Военнопрестъпник ли? Че какво е направил?

— Д-р Гюнтер Доловемарке беше главен лекар на концентрационния лагер „Естервеген“169 в Холандия. Заедно със съпругата си Кара определяха кой е годен за работа и кой е готов за газовата камера — г-н Стейнър стрелна бърза и ледена усмивка. — Именно те, трябва да знаете, една слънчева утрин решиха, че аз все още ставам за живот, но не и съпругата ми.

— Моите съболезнования — каза татко.

— Отдавна е минало. Избих му преден зъб и прекарах година при тежък режим. Но това ме закали и ме запази жив.

— Вие… избили сте му преден…

— Направо с един удар. О, тези двамцата бяха чудна двойка! — г-н Стейнър се намръщи от предизвиканата от спомена болка. — Наричахме съпругата му Дама Птица, понеже имаше комплект от дванадесет птички, изработени от глина, смесена с пепел от човешки кости. А д-р Доловемарке, който преди това е бил ветеринар в Ротердам, имаше много интригуващ навик.

Татко бе загубил ума и дума. Насили се да попита:

— Какъв по-точно?

— Когато затворниците го подминаваха на път към камерата, им измисляше прякори… — г-н Стейнър бе приклопил очи, потънал във видения от ужасното минало. — Комични прякори. Винаги ще помня как нарече моята Вероника, моята прекрасна Вероника с дългата златна коса. Нарече я „Слънчевка“. Каза й: „Пълзи право навътре, Слънчевке! Пълзи навътре!“ А тя беше толкова зле, че трябваше да пълзи през собствените си… — сълзи бликнаха иззад стъклата на очилата му. Той бързо ги свали с привичката на човек, който здраво стиска за гърлото чувствата си. Каза: — Простете ми, понякога не успявам да се сдържа.

— Добре ли сте? — наведе се Лий Ханафорд към баща ми. — Много сте пребледнял!

— Нека… нека погледна отново снимката.

Г-н Стейнър я положи пред татко.

Той си пое дълбоко дъх.

— О, не! — простена. — О, моля ви, не!

Г-н Стейнър бе доловил нотката на разпознаването в гласа на татко.

— Сега вече видяхте прилика.

— Да. Знам къде живее. Не е далеч оттук. Не е много далеч. Но той е толкова… мил.

— Познавам истинската природа на д-р Доловемарке — натърти г-н Стейнър. — И истинската природа на съпругата му. Видяхте ги, когато сте погледнал към лицето на Джеф Ханафорд. Д-р Доловемарке и Кара вероятно са го измъчвали, за да научат кой друг знае къде живее нацистът или може би са извлекли от него информацията за дневника му и след това са го пребили до смърт, когато не е искал да им каже къде е скрит или кой друг знае за тях. Когато сте надзърнали в лицето на Джеф Ханафорд, вие сте видели изкривената душа на д-р Гюнтер Доловемарке. Моля се на Господ да не попадате за втори път на такава гледка!

Татко се изправи и се затутка с портфейла си, но г-н Стейнър остави пари на масата.

— Ще ви заведа при него — каза баща ми и се насочи към вратата.



— Такъв проницателен млад човек — каза д-р Лезандър, застанал между мен и изхода, — с такава териерска целеустременост, нали така? Да намериш едно зелено перо и да преследваш уликата докрай? Възхищавам ти се, Кори, наистина!

— Д-р Лезандър? — имах чувството, че гърдите ми са пристегнати от железни обръчи. — Определено искам да си ида у дома.

Той направи две крачки към мен. Отстъпих две назад.

Ветеринарят спря, наясно, че има власт над мен.

— Аз пък искам зеленото перо. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Защото това, че е в теб, разстройва г-ца Соня. Напомня й за миналото, а тя не го желае. Миналото трябва да остане зад нас, Кори! Светът трябва да продължи да се върти и трябва да остави миналото на мира, не си ли съгласен?

— Ами аз…

— Но не, точно като това зелено перо, миналото изниква пак и пак, и пак. Трябва да бъде разровено и разпръснато на всеобщо обозрение. Миналото трябва да бъде изложено пред хората, та всеки, който се мъчи да не потъне в тази кал, да плаща цената отново и отново. Не е честно, Кори, не е редно. Разбираш ли?

Не разбирах. Някъде по пътя на мисълта, влакчето му бе дерайлирало.

— Ние бяхме уважавани — каза д-р Лезандър с блеснал трескав поглед. — Имахме чест. Имахме гордост. А виж света сега, Кори! Виж в какво се е превърнал! Ние знаехме правилната посока, но те не успяха да ни помогнат да насочим света натам. И виж сега какво те заобикаля. Хаос и вулгарност от всички страни. Близки съешавания и съвкупления, на каквито дори и животни не биха се отдали. Знаеш ли, че имах шанса да съм лекар на човешки същества? О, да. Много пъти. И знаеш ли, че бих предпочел да коленича в калта и да се погрижа за една свиня, вместо да спасявам човешки живот? Понеже това е, което мисля за човешката раса! Това е, което мисля за лъжците, които ни обърнаха гръб и потъпкаха честта ни! Това е, което… което… което мисля! — той вдигна чашата с колито и я метна на пода, където тя се срещна с плочките близо до десния ми крак и се разби на парченца със звук като изстрел.

Тишина.

След малко г-жа Лезандър се обади от горния етаж:

— Франц? Какво се счупи, Франц?

Мозъкът му, помислих си.

— Говорим си — каза й д-р Лезандър, — просто си говорим, нищо повече.

Чух стъпките й да отекват тежко по пода и тя отстъпи. След това над главата ми се разнесе стържене.

А няколко секунди по-късно засвири пианото.

Песента беше „Бютифул Дриймър“. Г-жа Лезандър всъщност се оказа наистина талантлива пианистка. Имаше подходящите ръце, както бе казала г-ца Синьогласна. Чудех се дали има и ръце, достатъчно силни да увият тел за балиране около гърлото на човек и да го удушат. Или ветеринарят го бе сторил, докато съпругата му свиреше същата мелодия в кабинета горе, а папагалите крещяха и пищяха от спомена за бруталното насилие?

— Двайсет и пет долара на седмица — каза д-р Лезандър. — Но трябва да ми донесеш зеленото перо и никога, никога не бива да говориш за него с г-ца Соня Глас. Миналото е мъртво. Трябва да си остане погребано, където му е мястото. Съгласен ли си, Кори?

Кимнах. Бях готов на всичко, само да се измъкна оттук.

— Добро момче. Кога можеш да ми донесеш перото? Утре следобед?

— Да, сър.

— Това е много, много добре. Когато го донесеш, ще го унищожа, за да не може г-ца Соня Глас да си мисли повече за миналото, и то няма да я наранява. Когато ми го донесеш, ще ти дам парите за първата ти седмица. Става ли?

— Да, сър.

Наистина бях готов на всичко.

— Ами добре — той отстъпи встрани от стълбите. — След теб, mein herr!

Тръгнах нагоре.

Звънецът на входната врата звънна. „Бютифул Дриймър“ секна внезапно. Отново чух стърженето — пейката на пианото бе издърпана назад. На върха на стълбището д-р Лезандър положи ръка на рамото ми отново и ме задържа.

— Чакай! — прошепна.

Чухме входната врата да се отваря.

— Том! — възкликна г-жа Лезандър. — Какво мога да сто…

Татко! — извиках. — Помощ!

Дланта на д-р Лезандър се лепна върху устата ми и го чух да издава приглушен писък на ярост, че всичко бе стигнало до законния си край.

— Кори! Махай се от пътя ми, ти…! — татко се втурна в къщата, последван от г-н Стейнър и г-н Ханафорд.

Той изблъска едрата жена настрани, но в следващата секунда г-жа Лезандър изрева:

Nein! — и го блъсна с лакът през бузата.

Баща ми падна заднешком върху г-н Стейнър с бликнала от цепнатата вежда кръв. Само г-н Стейнър бе способен да разбере какво крещи г-жа Лезандър на съпруга си:

— Гюнтер, бягай! Вземи момчето и бягай!

Докато тя викаше, г-н Ханафорд я сграбчи изотзад през гърлото и с цялото си тегло и сила я събори на пода. Тя се надигна на коляно и се опитваше да се бори, но внезапно г-н Стейнър също й налетя и се помъчи да прикове вършеещите й ръце. Масичката за кафе и една лампа се преобърнаха с трясък. Г-н Стейнър, с литнала шапка и с долна устна, цепната от един замах на госпожата, извика:

— Край на всичко, Кара! Приключи, край!

Но още не беше приключило за съпруга й.

При предупредителния вик на жена си докторът ме сграбчи с една ръка и забърса ключовете за колата от кухненския тезгях, където ги беше оставила тя. Докато се гърчех да се измъкна, той ме извлече през задната врата под лапавицата и вятърът разтвори червения му халат. Похитителят ми изгуби единия си чехъл, но това не го забави. Метна ме в буика, тресна вратата на практика върху крака ми и за малко да седне на главата ми, когато скочи зад волана. Заби ключа в запалването, завъртя го и двигателят се съживи с рев. Докато превключваше на задна скорост и гумите на колата ожулваха гума по алеята, седнах навреме да видя татко да изтичва през задната врата и да се взира във фаровете.

Татко!

Посегнах към дръжката на вратата от моята страна. Лакът се заби в рамото ми и ме парализира от болка, а когато ръката ме хвана за опакото на врата и ме метна върху пода като стар чувал, останах да лежа долу, замаян и обладан от болка. Д-р Гюнтер Доловемарке, убиецът — когото все още познавах като д-р Франц Лезандър, убиецът — ръгна скоростния лост на първа и двигателят на буика изпищя, когато колата се стрелна напред. Зад нас татко вече тичаше през къщата, за да се добере до пикапа. Прескочи борещите се тела на г-н Стейнър, г-н Ханафорд и Кара Доловемарке. Жената все още се биеше, но г-н Ханафорд използваше юмруците си върху конското й лице и резултатите не я разкрасяваха особено.

Д-р Лезандър се стрелкаше през улиците на Зефир, а гумите на колата пищяха на всеки завой. Започнах да изпълзявам от мястото си, но ветеринарят ми кресна:

— Стой там! Не мърдай, малко копеленце!

Удари ме в лицето и аз се хързулнах обратно долу. Навярно бяхме подминали „Лирик“, чудех се колко ли ад може да издържи един герой. С рев прелетяхме през моста с гаргойлите и когато за момент воланът се изплъзна от трескавите пръсти на д-р Лезандър, буикът забърса лявото перило на моста и разхвърли във въздуха искри и парченца хром, а купето на колата простена от удара. След това обаче докторът овладя машината отново и, със стиснати зъби, ни насочи по Шосе 10.

Видях светлина да изскача на огледалото за задно виждане и да пронизва д-р Лезандър в очите. Той изруга на немски по-високо и от стенанията на буика и си представих какво ли са били принудени да понасят папагалите цяла нощ. Но знаех чии са онези фарове, които рикошираха в огледалото. Знаех кой е зад нас, право на опашката на буика и кой напъва стария пикап до точката на взривяване. Знаех.

Посегнах и сграбчих долната дъга на волана, като тласнах колата надясно. Гумите се запързаляха и тя слезе от пътя на неравния чакъл. Д-р Лезандър отново ме прокле на немски, крещейки със силата и мощността на гърмяща от упор гаубица, и с удари на юмрука си освободи пръстите ми. Със същия юмрук ме удари по челото толкова силно, че видях пурпурни звезди и с това сложи край на героичните ми изпълнения.

Оставете ме на мира! — изпищя д-р Лезандър по посока на пикапа, чиито фарове изпълваха огледалото за задно виждане. — Не може ли да ме оставите на мира?

Той се бореше с волана около змийските завои по Шосе 10, а силата на гравитацията правеше всичко възможно да отлепи гумите ни от пътя. Отново се издърпах на седалката, главата ми все още звънтеше, и докторът изкрещя:

— Ти, малко копеленце! — и ме сграбчи за яката, но му трябваха и двете ръце за волана, така че ме пусна.

Погледнах назад към пикапа на татко. Двайсет фута лапавица разделяха задната броня на ветеринаря от предната на баща ми. Излетяхме от поредица остри завои и аз се хванах за седалката, когато д-р Лезандър настъпи газта, разширявайки дистанцията между превозните средства. Чух пукане и обърнах глава навреме да видя как похитителят ми бърка в жабката, която бе отворил с удар на юмрука си. Ръката му изникна отвътре, стиснала тъпонос пистолет 38 калибър. Той отметна тази си ръка назад и за малко да ме удари по главата с приклада на пистолета, но се приведох и той стреля двукратно, без да се цели. Задното стъкло избухна и стъклените парченца се понесоха към пикапа на татко като късчета назъбен лед. Видях пикапа да залита и почти да излиза от пътя, задницата му диво се люлееше, но баща ми успя да го изправи. Когато пистолетът на д-р Лезандър отново мина над главата ми, аз посегнах нагоре и го хванах за китката, притискайки го към седалката с цялата си сила. Буикът започна да се люлее насам-натам, докато ветеринарят се бореше с волана и с мен по едно и също време, но аз не се предавах.

Пистолетът гръмна пред лицето ми, куршумът мина през седалката и потъна през вратата с металическо дзън. Звукът и горещината от прекомерно близкия изстрел ме отхвърлиха в шок и трепет през костите ми, и предполагам, че съм се пуснал, но не помня, а след това д-р Лезандър ме удари странично по дясното рамо с приклада на пистолета. Беше може би най-ужасната болка, която съм изпитвал в живота си — изпълни ме и се изля през устата ми в писък. Без подплатата на палтото ми на пътя, рамото ми със сигурност щеше да е счупено. Сега просто го стиснах и се срутих върху вратата откъм пътника с изкривено от болка лице и вцепенена дясна ръка. Видях, сякаш заключен в циклично повтарящ се сън, сходен с този от „Нашественици от Марс“, че всеки момент ще подминем тъмното огледало на Саксън Лейк. А след това д-р Лезандър настъпи спирачката с босия си крак и щом буикът забави и татко ни наближи, докторът отново отметна ръка назад и този път погледна през рамо, за да се прицели. На светлината на фаровете лицето му бе покрито с лъскава трескава пот, зъбите му бяха стиснати, а погледът му бе див, като на преследвано животно. Той стреля и предното стъкло на пикапа на татко внезапно се сдоби с дупка с размер на юмрук. Видях пръста му да се стяга на спусъка и исках да се боря с него с цялото желание на тялото си, но ужасната болка в рамото ме бе смазала.

От гората от другата страна на пътя, близо до мястото, където бях видял г-жа Лезандър да стои онази мартенска утрин, изникна грамадно, тъмно и бързо същество.

Връхлетя ни преди д-р Лезандър дори да го забележи и се бе насочило право към вратата му.

В един и същи миг пистолетът гръмна и звярът от изгубения свят се сблъска с нас.

Това, наистина, бе звукът, с който ще свърши светът.

Докато се сливаха в една какофония изстрел и лезандро-писък, трясък на счупено стъкло и стенание на изкривен метал, буикът се изправи на двете гуми откъм моята страна и те заквичаха като баншита със запек, докато цялата кола излизаше от настилката. Д-р Лезандър, чиято врата бе изкривена все едно Господ я е ритнал, се търколи върху мен през седалката и ми изкара дъха, а ребрата ми изпукаха, готови да се счупят. Чух сумтене и гъргорене — трицератопсът, който охраняваше територията си, избутваше от Шосе 10 съперника си динозавър. Лицето на д-р Лезандър бе притиснато към моето, теглото му ме смазваше и надушвах страха му като зелен лук. След това той изпищя отново и мисля, че и аз изпищях, защото колата падаше.

Цопнахме с косторастърсващ удар и плисък.

Тъмната вода се заплиска по пода. Току-що ни бе прегърнал Саксън Лейк.

Димящият капак на буика се вдигаше нагоре. Съответно водата започна да залива капака на багажника и да се лее през счупеното стъкло. Прозорецът откъм д-р Лезандър беше счупен, но повърхността още не бе стигнала до нивото му. Той лежеше върху мен, изтървал пистолета си. Очите му бяха стъклени, от устата му, където си бе прехапал езика, течеше струйка кръв. Лявата му ръка — онази, с която бе посрещнал яростната атака на звяра, лежеше под странен неестествен ъгъл. Видях влажното сияние на бяла кост, щръкнала от китката при червения копринен ръкав.

Езерото нахлуваше все по-бързо, а от багажника се взривяваха въздушни мехурчета. Задното стъкло представляваше истински водопад. Не можех да махна д-р Лезандър от себе си, а сега и колата започна да се обръща полека върху мен, докато буикът се въргаляше като щастлив нерез и моята страна започна да потъва. Д-р Лезандър гърголеше кървава пяна и аз осъзнах, че най-вероятно и ребрата му са понесли част от удара.

— Кори! Кори!

Вдигнах глава и се взрях покрай д-р Лезандър и счупения прозорец, издигащ се над мен.

Татко беше там, с прилепнала по главата коса и мокро лице. От сцепената му вежда се стичаше кръв. Той започна да се мъчи да кърти парчетата стъкло от прозоречната рамка с пръсти. Буикът се тресеше и стенеше. Водата преля над седалката и студеното й докосване ме втресе и накара ветеринаря да започне да се гърчи.

— Можеш ли да ми хванеш ръката? — татко препъхна тялото си през счупения прозорец и се напъна да ме достигне.

Не можех, не и с цялата тази тежест върху ми.

— Помогни ми, тате! — изхриптях.

Той се пребори да се пъхне още по-навътре. Хълбоците му сигурно бяха ожулени и издрани от стъклата, но на лицето му не се изписа болка. Устните му бяха стегнати и мрачни, а очите му — вторачени в мен като лампи с червен ръб. Ръката му се мъчеше да скъси дистанцията между нас, но въпреки това разстоянието си оставаше твърде голямо.

Тялото на д-р Лезандър се сгърчи. Той каза нещо, но сигурно беше някоя немска ругатня. Примигна, фокусирайки болезнено погледа си. Около нас бълбукаше вода като ръка от гроба. Той погледна към счупената си китка и простена гърлено.

— Махни се от него! — извика татко. — В името Господне, махни се от сина ми!

Д-р Лезандър потръпна и се закашля. На третото покашляне от носа и устата му бликна яркочервена кръв. Той се хвана за хълбока и внезапно по ръката му се появи кръв. Звярът от изгубения свят бе прокарал ребрата му право през вътрешностите.

Водата вече нахлуваше с рев. Багажникът на колата беше под повърхността.

— Моля те! — умоляваше татко, напъвайки се да се добере до мен. — Моля те, върни ми сина!

Д-р Лезандър се огледа, сякаш се опитваше да проумее точно къде се намира. Надигна се полека от мен, което ми позволи да дишам, без да се чувствам, все едно съм натъпкан в консерва. Ветеринарят погледна назад към потъващия багажник и бликащата тъмна и пенеста вода на мястото на задното стъкло. Чух го да шепне:

— О!

Това бе шепотът на отстъплението.

Д-р Лезандър завъртя глава. Втренчи се в мен. От носа му капеше кръв и течеше надолу по бузата ми.

— Кори! — каза той и гласът му изгъргори. Сключи здравата си ръка върху китката ми. — Хайде нагоре! — прошепна. — Жребчо!

Надигна се с усилие, което сигурно го бе измъчило ужасно и положи ръката ми в татковата.

Татко ме издърпа навън, а аз преметнах ръце около врата му. Той ме притискаше към себе си, предейки водата с крака и със стичащи се по героичното му лице сълзи.

С величествено подрипване и със стенещ звук колата потъна. Водата се юрна около нас, дърпайки ни под повърхността. Татко се напъна да ни измъкне от водовъртежа, но течението бе твърде силно. След това, разкъсван от съскащата битка на горещината и водата, буикът бе издърпан надолу в дълбините. Чувствах как баща ми се бори с всмукващия ни напор и, когато зина да си поеме въздух знаех, че е изгубил.

Потънахме.

Колата се носеше под нас, към огромната сумрачна тъмница, където слънцето бе нежелан гост. Въздушни мехури се надигаха от нея като сребърни медузи. Татко риташе трескаво, опитвайки се да се измъкне от течението, но потъвахме заедно с д-р Лезандър. В размазаната вода видях бялото лице на доктора, притиснато към предното стъкло. От отворената му уста излизаше струйка мехурчета.

И внезапно нещо се надигна от дълбините и залепна за багажника. Може да представляваше буца водорасли или пък парцали, захвърлени от някого в Саксън Лейк с все боклука. Каквото и да беше това, то се движеше бавно и нахлу в колата през счупеното задно стъкло. Колата се въртеше, превърташе се като странна, окачена в мрака въртележка от карнавала „Брендиуайн“. Дробовете ми горяха за въздух, но видях отново размазаното петно на лицето на доктора, само че този път парцаливото мъхнато нещо се бе увило около него като зловещ халат. Каквото и да беше то, бе го стиснало за челюстта. Мярнах за момент отблясък от сребърния зъб, като гаснеща звезда. След това колата се преобърна по гръб като гигантска костенурка и от нея бликна нов поток въздушни мехури. Усетих ги да ни удрят и да ни измъкват от водовъртежа. Издигахме се към света на светлината.

Татко ме вдигна нагоре, така че главата ми първа проби повърхността.

Нямаше кой знае колко светлина там горе, но имаше ужасно много въздух. Двамата с баща ми се държахме на неравните вълни, дишайки.

Най-сетне се добрахме до място, където можехме да се измъкнем от водата и през тиня и плевели да стъпим на твърда земя. Татко седна на земята до пикапа, ръцете му бяха издрани до кръв от неравното стъкло, а аз се свих на червения скален нос и се вгледах над Саксън Лейк.

— Хей, партньоре! — каза татко. — Добре ли си?

— Да, сър! — зъбите ми тракаха, но да ми е студено бе преходно състояние.

— По-добре влизай в колата! — подкани ме баща ми.

— Ще влезна — отвърнах, но не бях готов все още.

Рамото ми, което през следващите дни щеше да представлява подута като буца синина, бе милостиво вцепенено.

Татко придърпа колене към гърдите си. Сипеше се лапавица, но ние и бездруго бяхме замръзнали и мокри, така че какво от това?

— Имам да ти разказвам нещо за д-р Лезандър — каза той.

— Аз също имам да ти разказвам за него — отвърнах аз.

Вслушвах се. Вятърът премиташе езерната повърхност и я караше да шепне.

Той вече бе там долу в мрака. Бе дошъл от мрака и се бе върнал в него.

— Нарече ме жребчо! — казах.

— Аха. Какво ще кажеш за това, а?

Не можехме да останем още дълго тук. Вятърът наистина ставаше хаплив. Беше точно времето, в което можеш да си намериш смъртта.

Татко вдигна глава към ниските сиви облаци и януарския здрач. Усмихна се — лицето на необременено момче.

— Боже — каза, — какъв прекрасен ден!



Адът може и да е за героите, но животът е за живите. Ето какво се случи впоследствие.

Когато мама се надигна от пода след припадъка си, беше добре. Прегърна ни с татко, но не се притисна към нас. Бяхме се върнали при нея леко поодрусани от живота, но живи и здрави. Особено татко — сънищата му за мъжа на дъното на Саксън Лейк бяха приключили веднъж завинаги.

Г-н Стейнър и г-н Ханафорд, колкото и да бяха изумени, че дори не са докоснали с пръст д-р Гюнтер Доловемарке, бяха поне доволни от финала на суровото правосъдие. В ръцете си държаха г-жа Кара Доловемарке и нейните птички от човешки кости, което си беше сериозна утеха. Последно чух за нея, че влизала в затвор, където дори и светлината е с окови.

Когато осъзнаха, че са седели пред киноекрана, докато аз съм се сражавал за живота си с нацистки военнопрестъпник, Бен и Джони направо излязоха от кожите си. Бен подскачаше нагоре-надолу до припадък, а Джони се зъбеше и тропаше с крак. Да се каже, че случилото се ме превърна в знаменитост в училище е все едно да твърдим, че луната е с размера на малко камъче. Дори учителите искаха да изслушат историята ми. Хубавата г-ца Фонтейн беше очарована от нея, а г-н Кардинал поиска да я чуе два пъти.

— Трябва да станеш писател, Кори! — заяви г-ца Фонтейн. — Определено добре боравиш с думите!

Г-н Кардинал заяви:

— Ще станеш страхотен автор по мое мнение!

Писател? Автор?

Разказвач, ето такъв исках да стана.

В една студена, но слънчева неделна сутрин към края на януари оставих Рокет на предната веранда и се качих в пикапа с мама и татко. Той ни прекара през моста с гаргойлите и по протежение на Шосе 10 — бавно, като през цялото време се оглеждаше за звяра от изгубения свят. Макар че трицератопсът продължаваше да се скита на свобода в гората, повече не го видях. Вярвам, че е бил дар за мен от Дейви Рей.

Стигнахме до Саксън Лейк. Водата бе гладка. Нямаше и следа от онова, което лежеше на дъното, но всички знаехме какво е то.

Застанах на червения каменен нос, бръкнах в джоба си и извадих зеленото перо. Татко го беше омотал с корда и бе окачил на края й малка оловна тежест. Хвърлих го в езерото и перото потъна по-бързо, отколкото можете да произнесете Доловемарке. Много по-бързо, честно казано.

Не исках да пазя сувенири от трагедията.

Татко стоеше от едната ми страна, мама — от другата. Бяхме страхотен екип.

— Вече съм готов — казах им.

И се прибрах у дома, където ме чакаха чудовищата и магическата ми кутия.

Загрузка...