Момчешки живот

1. Шапка със зелено перо

— Кори?

Престорих се, че не чувам заплашителния шепот.

— Кори?

Не. Нямах намерение да се обръщам. Пред черната дъска г-жа Джудит Харпър — известна още като Харпията, Харпи и „Ковашкия мях“ — ни показваше делене на дроби. Аритметиката за мен представляваше поход в Зоната на Здрача102; това чудо с дробите беше главозамайващо падение към Външните граници103.

— Кори? — разнесе се отново шепотът зад гърба ми. — На пръста си имам голям зелен сопол!

О, мили Боже, казах си. Не отново!

— Ако не се обърнеш и не ми се усмихнеш, ще го избърша на врата ти!

Беше четвъртият ми ден в училище. Още от първия разбрах, че годината ще бъде тежка, понеже някакъв идиот бе обявил Демонката за „надарено дете“ и я бе прехвърлил два класа нагоре. В същото време, досущ като среден пръст на съдбата, г-жа Харпър бе изготвила схема на местата в класната стая — момче, момиче, момче, момиче, момче, момиче, — която поставяше Демонката на чина зад гърба ми.

А най-лошото, ама наистина най-лошото беше — както Дейви Рей ми каза със злобен смях, — че Демонката си падаше по мен с такава сила, че Ниагара бледнееше пред бурята на страстите й.

— Кори? — тонът й настояваше за внимание.

Трябваше да се обърна. Последния път, когато се съпротивлявах, тя размаза по врата ми лига във формата на сърце.

Бренда Сътли се хилеше, червената й коса беше мазна и къдрава, а палавите й очички сияеха от лукавство. Тя вдигна показалец, под нокътя на който имаше мръсотия, но не и сопол.

— Фанах те! — прошепна тя.

— Кори Джей Макенсън! — изрева Ковашкия мях. — Обърни се незабавно!

Обърнах се, зашлевявайки се мислено. Чух предателите около мен да хихикат, наясно, че Харпията няма да се задоволи с този знак на уважение.

— О, предполагам, че вече си научил всичко за деленето с дробна черта, нали така? — поиска да знае тя, положила длани на хълбоците си, по-широки и от танк „Патън“. — Е, ами защо не излезеш тук на дъската да ни демонстрираш малко делене, да ни покажеш, как се борави с дробите? — тя протегна проклетия жълт тебешир към мен.

Ако някога ме осъдят на смърт, надали пътят от килията до електрическия стол ще е по-ужасяващ от няколкото крачки от чина ми до тебешира в ръката на г-жа Харпър и след това, в крайна сметка, до черната дъска.

— Добре — каза тя, щом застанах там с увиснали рамене и превит гръб. — Запиши следните дроби…

Учителката изстреля цяла редица числа и, когато ги копирах на дъската, тебеширът ми се счупи, а Нелсън Битнър се изсмя и след две секунди си имах строен до мен другар в страданието.

Вече всички бяхме наясно: нямаше да успеем да победим г-жа Харпър с директни атаки. Нямаше да успеем да превземем с щурм укрепленията й и да изкрещим победата си над купчината й учебници по математика. Предстоеше ни бавна, мъчителна война със снайпери и минни полета и търпеливо проучване да открием слабостта й. Ние, децата, до този момент бяхме открили, че всички учители си имат проблемна зона: някои полудяваха при дъвчене на дъвка, други откачаха, когато се кикотиш зад гърба им, трети се побъркваха от непрестанно скърцане и суркане на обувки по линолеума. Картечна кашлица, магарешки кихавици, продължително прочистване на гърлото, лепнати за черната дъска храчки — всичко това бе част от арсенала ни в борбата срещу учителите-хитлеристи. Кой знае? Може би ако успеехме да убедим Демонката да донесе в клас мъртво, смърдящо животно в кутия от обувки, или да я накараме да кихне и да издуха от талантливите си ноздри панделки сопол, това можеше да изправи къдриците на г-жа Харпър…

— Грешно! Грешно! Грешно! — ревна Ковашкия мях, когато завърших неловкия си опит да се справя с дробите. — Седни си на мястото и да внимаваш, идиот такъв!

Приклещен между Харпията и Демонката, наистина ми се пишеше лошо.

След като се разнесе звънецът в три следобед и ние с Дейви Рей, Джони и Бен обсъдихме събитията от деня, завъртях педалите на Рокет към дома под тъмно, смръщено небе. Заварих мама да чисти фурната у дома.

— Кори! — възкликна тя, когато влязох в кухнята с намерение да извърша набег върху буркана с бисквити. — Преди десетина минути те потърси една дама от офиса на кмета. Кметът Суоп иска да те види!

— Кметът Суоп ли? — вцепених се с ръка, протегната към една „Лорна Дуун“. — За какво съм му?

— Не каза защо те търси, само че било важно — мама погледна през прозореца. — Започва буря. Ако изчакаш около час, татко ти ще те закара до общината.

Любопитството ми бе събудено. Какво ли искаше от мен кметът Суоп? Погледнах през прозореца, а мама продължи прекъснатото си чистене. Оцених трупащите се облаци и заявих:

— Мисля, че ще стигна до там, преди да завали!

Мама извади главата си от фурната, погледна отново към небето и се намръщи.

— Не знам. Може и да те залее порой!

Свих рамене:

— Няма проблем.

Тя се поколеба, треперливата й природа въставаше срещу нея. Според мен още от нощта на лагеруването ни в гората обаче тя полагаше големи усилия да спре да се тревожи толкова много за мен. Макар че се бях изгубил, бях доказал, че мога да оцелея пред лицето на опасността. Така че в крайна сметка мама каза:

— Тръгвай тогава!

Взех си две бисквити и се запътих към верандата.

— Ако завали много силно, не излизай от общината! — подвикна мама. — Чу ли?

— Чух! — казах й, метнах се на Рокет и врътнах педалите, докато трошах между зъбите си бисквитите.

Недалеч от къщи колелото внезапно потрепери и усетих как кормилото му се дръпва конвулсивно вляво. Пред мен братята Бранлин караха един до друг черните си колелета, но се движеха в същата посока като мен и не ме видяха. Рокет искаше да завие наляво на следващото кръстовище и аз последвах мъдрия му съвет да се отклоня от маршрута.

Точно когато стигнах до построената от тъмен камък и в готически стил сграда на общината на „Мърчант Стрийт“, изтрещя светкавица и започна да препръсква. Капките бяха ледени — топлият летен дъжд бе отминал в миналото. Оставих Рокет заключен за пожарния кран отвън и влязох в общината, която смърдеше като мухлясало мазе. Табелка на стената ме осведоми, че кабинетът на кмета Суоп е на втория етаж, така че се качих по широкото стълбище, а през високите прозорци около мен нахлуваше мрачна, буреносно-синя светлина. На горния край на стълбите върху черното орехово перило стояха три издялани гаргойла с подгънати люспести крака и скръстени на гърдите нокти. Едната стена бе украсена със старо, прокъсано конфедеративно знаме и до него имаше витрини с изложени в тях войнишки униформи, проядени от молци. Над главата ми се издигаше тъмен стъклен купол, до който можеше да се стигне само със стълба и дочух гръмотевица да отеква през него като в стъклен буркан.

Извървях дългия коридор, подът на който бе застлан с линолеум на черни и бели квадрати. И от двете страни имаше кабинети: „Лицензно бюро“, „Общински данъчен отдел“, „Имотен съдия“104, „Съд по трафика“ и подобни. Никъде не светеха лампи. Мярнах мъж с тъмна коса и синя папийонка да излиза от врата с матово стъкло, означена „Санитария и поддръжка“. Той заключи вратата с ключ от дрънчаща връзка и ме погледна с въпроса:

— С какво мога да ти помогна, млади човече?

— Имам среща с кмета Суоп — обясних.

— Кабинетът му е в дъното на коридора — мъжът погледна джобния си часовник. — Може и да се е прибрал вкъщи обаче. Повечето хора си тръгват към три и половина.

— Благодаря — казах му и продължих нататък.

Чух ключовете му да дрънчат, докато се насочваше към стълбите и си подсвиркваше песен, която не знаех.

Подминах щаба на общинския съвет и офисът на архиваря — и двата тъмни — и в края на коридора се изправих пред голяма дъбова врата с табела с месингови букви „КАБИНЕТ НА КМЕТА“. Не бях сигурен дали се очаква да почукам или не, а не виждах звънец. Поумувах върху загадката на етикета няколко секунди, а отвън изръмжа гръмотевица. След това свих юмрук и почуках.

След няколко секунди вратата се отвори. В коридора се показа жена с очила с рогови рамки и с желязно-сива копа коса. Лицето й приличаше на гранитен блок, съставен изцяло от твърди ръбове и скали. Веждите й се вдигнаха въпросително.

— Имам… среща с кмета Суоп — обясних.

— О, ти трябва да си Кори Макенсън.

— Да, госпожо.

— Влизай! — жената отвори вратата по-широко и аз се препъхнах покрай нея.

Докато я подминавах, в носа ме удари като светкавица аромат на виолетки — или от парфюма й, или от лака й за коса. Влязох в постлана с червен мокет стая, в която имаше бюро, редица столове и полица със списания. На стената се кипреше потъмняла по ръбовете карта на Зефир. На бюрото имаше кутия за входящи и за изходящи документи, спретната купчинка хартия, рамкирана фотография на бебе, гушнато между усмихнати млади жена и мъж и указателна табелка, на която пишеше: Г-ЖА ИНЕС АКСФОРД, а отдолу, с по-малки букви — СЕКРЕТАРКА НА КМЕТА.

— Просто седни за момент, ако обичаш! — г-жа Аксфорд пресече стаята към втората врата отсреща.

Почука тихо на нея и отвътре се разнесе задавеният акцент на кмета Суоп:

— Да?

Г-жа Аксфорд отвори вратата и съобщи:

— Момчето е тук.

— Благодаря ти, Инес! — чух пукот на стол. — Струва ми се, че с това приключваме за днес. Можеш да се прибираш вкъщи, ако желаеш.

— Искате ли да ви го изпратя?

— След две минутки ще съм готов за него.

— Да, сър. О… подписахте ли онази заявка за новите светофари?

— Трябва да проуча проекта малко повече, Инес. Ще ми бъде главна задача утре сутринта!

— Да, сър. Тогава ще тръгвам! — Г-жа Аксфорд се оттегли от владенията на кмета и затвори вратата, обръщайки се към мен: — Ще те приеме след две минути!

Докато чаках, тя заключи бюрото си, взе си коравата кафява чанта и оправи снимките на плота. Пъхна чантата си под мишница, огледа още веднъж кабинета, за да се увери, че всичко е на точното си място и след това излезе в коридора, без да размени и една думица повече с мен.

Чаках. Над главата ми изтрещя гръмотевица и тътенът отекна в сградата на общината. Чух как започна дъждът — полека в началото, но постепенно нараствайки до удари като с чук.

Вратата към кабинета на кмета се отвори и оттам излезе кметът Суоп. Ръкавите на синята му риза бяха навити над лактите, инициалите му бяха извезани с бяло на джоба на гърдите, а тирантите му бяха на червени райета.

— Кори — каза той с усмивка. — Заповядай и нека си поговорим!

Не знаех какво да мисля за това предложение. Имах представа, естествено, кой е и какъв е кметът Суоп, но никога не бях разговарял с него. А ето ти го сега, усмихнат до уши и ми маха да вляза в кабинета му! Момчетата щяха да повярват в това по-малко и отколкото вярваха, че съм пъхнал метла в гърлото на Стария Мойсей!

— Влизай, влизай! — подкани ме кметът.

Пристъпих в кабинета му. Мебелите бяха от тъмно, лъскаво дърво. Въздухът ухаеше на сладък тютюн за лула. В помещението имаше бюро, голямо като палубата на самолетоносач. Полиците бяха натъпкани с дебели, облицовани с кожа книги. Стори ми се, че никога не са били отваряни, понеже на нито една нямаше белези по гръбчето. Отвъд просторния персийски килим два масивни черни кожени стола стояха обърнати към бюрото. Прозорците разкриваха гледка към „Мърчант Стрийт“, но точно в момента по тях се стичаше пороен дъжд.

Кметът Суоп, чиято сива коса бе зализана назад от плешивото теме и чиито очи бяха тъмносини и дружелюбни, затвори вратата. Каза:

— Седни, Кори.

Поколебах се.

— Няма значение на кой стол.

Избрах онзи отляво. Когато се настаних на седалката, кожата изскърца. Кметът Суоп се намърда в собственото си кресло, краищата на чиито подлакътници бяха навити като охлюви. На плота на бюрото му имаше телефон, покрит с кожа моливник, кутия тютюн „Стрийм и Фийлд“ и стойка за лули, на която се гушеха четири броя. Едната лула беше бяла и на нея имаше гравирано брадато мъжко лице.

— Позаваля навън, а? — попита кметът и сплете пръсти.

Отново се усмихна и от толкова отблизо видях, че зъбите му са обезцветени.

— Да, сър.

— Е, полезно е за фермерите. Стига само да не ни сполети друго наводнение, нали?

— Да, сър.

Кметът Суоп си прочисти гърлото. Пръстите му почукваха по бюрото. Попита:

— Вашите чакат ли те?

— Не, сър. Дойдох с колелото.

— О. Боже, целият ще прогизнеш на път за вкъщи!

— Няма да ми стане нищо.

— Е няма да е хубаво — уточни кметът, — ако ти се случи нещо по пътя. Нали знаеш, при толкова силен дъжд може да те удари кола или пък да паднеш в канавката или… — усмивката му се бе пропукала, но сега се завърна отново. — Да, хич няма да е хубаво.

— Не, сър.

— Подозирам, че се чудиш защо те извиках.

Кимнах.

— Знаеш ли, че аз бях сред журито на писателското състезание? Много ми хареса разказът ти. О, да, определено заслужаваше награда! — кметът вдигна бриаровата лула и отвори кутията с тютюн. — Определено. Ти си най-младият участник, печелил някога плакет в състезанието!

Следях пръстите му, когато се захвана да натъпче кошчето на лулата с парченца тютюн.

— Проверих в архива. Ти си най-младият до момента. Това сигурно прави теб и родителите ти много горди!

— Предполагам.

— О, няма нужда да си толкова скромен, Кори! В никакъв случай не съм могъл да пиша като теб, когато бях на твоята възраст! Не, не! Бях добър по математика, но английският не ми допадаше… — кметът извади пакет кибрит от джоба си, запали една клечка и докосна с нея тютюна в лулата си. Около устата му разцъфна син дим. Погледът му отново се върна върху мен. — Имаш прекрасно въображение. Тази част от разказа ти, дето си видял някой да стои в гората от другата страна на пътя… Много ми хареса тази подробност. Откъде ти хрумна да я измислиш?

— Ами това си е… — „самата истина“, щях да кажа. Но преди да успея, някой почука на вратата.

В кабинета надникна г-жа Аксфорд.

— Кмете Суоп? Боже, навън вали като из ведро! Не успях дори да си стигна до колата, а съм си правила прическа едва вчера! Случайно да имате да ми дадете назаем някой чадър?

— Мисля, че да, Инес! Провери в онзи килер ето там!

Тя отвори вратата на един килер и порови в него.

— Трябва да има един в ъгъла — уточни кметът Суоп.

— Вътре ужасно мирише на мухъл! — отбеляза г-жа Аксфорд. — Подозирам, че нещо е мухлясало!

— Да, трябва да го разчистя някой ден — съгласи се кметът.

Г-жа Аксфорд излезе от килера, стиснала чадър. Но носът й бе сбръчкан, а в другата си ръка държеше два парцала, побелели от мухъл.

— Само ги погледнете! — възкликна. — Нищо чудно по тях да растат гъби!

Сърцето ми спря да бие.

Г-жа Аксфорд държеше петносан с мухъл шлифер и шапка, която изглеждаше, все едно са я прекарали през пералня и цедилка.

А на лентата на опърпаната шапка имаше сребърен диск и смачкано зелено перо.

— Пфу! Само каква воня! — Секретарката направи гримаса, която би спряла и часовник. — Защо пазите тези боклуци?

— Това ми е любимата шапка. Или поне беше. Съсипа се в нощта на наводнението, но се надявах да я занеса на поправка. А този шлифер го имам от петнайсет години!

— Нищо чудно, че не ме оставяте да ви подредя килера! Какво друго има вътре?

— Няма значение. Побързайте! Лерой ви чака у дома!

— Искате ли по пътя към колата да хвърля тези на боклука?

— Не, Боже, не! — възмути се кметът Суоп. — Просто ги приберете пак вътре и затворете вратата!

— Кълна се — каза г-жа Аксфорд на път обратно към килерчето, — че вие, мъжете, сте по-привързани към старите си дрехи от бебенца — към одеялцата си! — тя затвори вратата с решително тропване. — Ето. Но да знаете, че още надушвам мухъла!

— Всичко е наред, Инес. Ти си върви у дома и внимавай по пътя!

— Обещавам! — тя ме погледна косо и след това излезе от кабинета, понесла чадъра като пушка.

Не мисля, че си бях поемал дъх по време на целия този разговор. Сега вдишах и потреперих, когато въздухът изгори дробовете ми.

— А сега, Кори — обади се кметът Суоп, — докъде бяхме стигнали? А, да — мъжът от другата страна на пътя. Как ти хрумна тази идея?

— Аз… аз…

Шапката със зеленото перо се намираше в килера, на десет фута от мен. Кметът Суоп се оказа човекът, носил я в онази нощ, когато наводнението бе заливало улиците на Брутън.

— Аз… дори не твърдя, че е бил мъж — отвърнах. — Казах просто, че някой стоеше там.

— Е, това е чудесен щрих. Обзалагам се, че е било тежка сутрин за теб, нали? — кметът бръкна в друг джоб и когато ръката му се появи отново, в нея държеше малко сребърно острие.

Това беше ножът, който видях в ръката му в онази нощ, когато се страхувах, че ще се прокрадне зад баща ми и ще го наръга в гърба заради онова, което бе видял при Саксън Лейк.

— Ще ми се да можех да пиша — продължи кметът Суоп. Завъртя острието. В другия му край имаше малко затъпено парченце метал, което той използва да натъпче горящия тютюн в гърлото на лулата си. — Винаги са ми харесвали криминалетата.

— На мен също — успях да изхъхря.

Той се изправи, а дъждът шибаше по прозорците зад него. Над Зефир на зигзаг се стрелна светкавица и лампите внезапно примигнаха. Изтрещя гръмотевица.

— Олеле — възкликна кметът, — удари доста близко, нали?

— Да, сър! — стисках толкова силно подлакътниците на креслото, че скоро щях да ги счупя.

— Настоявам ти — каза Суоп — да изчакаш тук за минутка. Има нещо, което трябва да ти покажа и мисля, че то ще обясни много неща!

Кметът пресече стаята, стиснал лулата между зъбите си и с виеща се зад гърба му пътечка дим, и излезе в помещението, където се намираше бюрото на г-жа Аксфорд. Остави вратата отворена и го чух да бърника в канцеларския шкаф.

Погледът ми залепна за килера.

Зеленото перо беше вътре. Тъй близо!

Какво щеше да стане, ако го изскубнех от шапката и го сравнях с онова перо, което бях намерил на пръстта по обувката ми? Ако двете бяха еднакви… тогава какво?

Трябваше да действам бързо, ако изобщо щях да предприемам нещо.

Чуя се затварянето на чекмеджето на канцеларския шкаф. Отвори се друго.

— Само минутка още! — подвикна кметът Суоп. — Не е там, където го търся!

Трябваше да тръгвам. Сега.

Изправих се на гумени крака и отворих килера. Смрадта на мухъл ме удари в лицето като влажен шамар. Шлиферът и шапката бяха захвърлени на пода, сгърчени в ъгъла. Чух затварянето на чекмеджето оттатък. Сграбчих перото и го дръпнах. Не искаше да се откачи.

Кметът Суоп се връщаше в кабинета си. Сърцето ми бе заседнало в гърлото като студен камък. Изтрещя гръмотевица и дъждът се удари в прозорците, а аз сграбчих зеленото перо и го дръпнах, и този път то се откъсна от лентата на шапката. Беше мое.

— Кори? Какво правиш в…

Блесна светкавица, толкова близо, че човек можеше да чуе съскането й. Лампите угаснаха и последвалият гръмотевичен тътнеж разтресе прозорците.

Стоях в тъмното, стиснал в ръка зеленото перо и с кмета Суоп на вратата.

— Не мърдай, Кори! — каза той. — Кажи нещо!

Не посмях. Пристъпих полека към стената и притиснах гръб в нея.

— Кори? Хайде де. Да не си играем игрички! — чух кмета да затваря вратата. Изскърца дъска на пода, съвсем тихичко. Той се движеше. — Нека поседнем и поговорим, Кори. Има нещо много важно, което трябва да осъзнаеш!

Навън облаците бяха станали почти черни и стаята приличаше на тъмница. Стори ми се, че виждам висок, слаб силует да се мести полека към мен през персийския килим. Налагаше се да мина през него, за да стигна до вратата.

— Няма нужда от всичко това — каза кметът Суоп, мъчейки се да звучи спокойно и убедително. Долавяше се същата куха нотка като престорения глас на г-н Харгисън. — Кори? — чух го да издава дълга и решителна въздишка. — Ти знаеш, така ли е?

Дяволски вярно — знаех.

— Къде си, синко? Кажи нещо!

Не смеех.

— Как си узнал? — попита кметът. — Кажи ми поне това!

Блесна и изсъска светкавица. На светлината й за част от секундата видях кмета Суоп, бял като зомби, да стои в средата на стаята, а димът от лулата се носеше около него като полите на призрак. Сега вече сърцето ми тупкаше лудо — светлината от светкавицата се бе отразила от нещо метално, което стискаше в дясната си ръка.

— Съжалявам, че си го открил, Кори — каза кметът Суоп. — Не исках да се разстройваш.

Не можах да се сдържа — в паниката си избълвах:

— Искам да си ида у дома!

— Не мога да те пусна! — възрази кметът и силуетът му почна да се движи към мен през заредения с електрически ток мрак. — Нали разбираш защо?

Разбирах. Краката ми реагираха първи — те ме изстреляха през персийския килим към изхода, а дробовете ми си глътнаха въздух и в ръка стисках зеленото перо. Не знам колко близо до кмета съм минал, но стигнах до вратата недокоснат и се опитах да завъртя дръжката с длан, хлъзгава от студена пот. Суоп сигурно чу тракането на бравата, понеже каза:

— Спри!

Усетих го да идва зад мен. След това дръжката се завъртя и вратата се отвори, а аз се изстрелях през нея като гюле от дулото на оръдие. Сблъсках се с бюрото на г-жа Аксфорд и чух снимките да тракат, преди да паднат.

— Кори! — обади се кметът по-високо. — Не!

Оттласнах се от ръба на бюрото — човешки пинбол в движение. Нагазих в редицата столове и си ударих дясното коляно в остър ръб. През устните ми се изплъзна вик на болка и докато се опитвах да намеря вратата към коридора ми се струваше, че столовете са се сдобили със злонамерен живот и ми блокират пътя. Студена тръпка пролази по гърба ми, когато ръката на кмета Суоп се стовари на гърба ми като паяк.

— Не! — каза той и пръстите му започнаха да се стягат.

Отскубнах се от него. До мен имаше стол, бутнах го към кмета като щит. Той се спъна в него и го чух да изпъшква: Ууф!, когато краката му се омотаха и падна на пода. След това му обърнах гръб и трескаво затърсих изхода. Очаквах всяка секунда около глезена ми да се стегне длан и да ме придърпа към него като пипалото на затвореното в стъклената купа чудовище от „Нашественици от Марс“.

Сълзи на ужас бяха започнали да парят в очите ми. Примигнах, за да ги прогоня, и внезапно ръката ми напипа студената дръжка на вратата, която водеше навън. Завъртях я, препъхнах се през отвора и се втурнах по притъмнелия от бурята коридор, а стъпките ми отекваха по линолеума и ехото на бурята се носеше по коридорите на правосъдието.

— Кори! Върни се тук! — крещеше кметът, сякаш наистина си представяше, че бих го сторил.

Той се бе юрнал след мен и също тичаше. Представих си се пребит до смърт, с ръка, прикована към Рокет и той пропада все по-надолу и по-надолу в ужасните адски дълбини на Саксън Лейк.

Препънах се в собствените си забързани крака, паднах и се плъзнах по корем по линолеума. Брадичката ми се удари в прагчето на стена, но се изправих на крака и продължих напред, а стъпките на кмета Суоп отекваха точно зад гърба ми.

— Кори! — извика той с гняв в гласа. Сега вече наистина звучеше като побъркан убиец. — Спри на място!

Да бе, ей сега! — казах си.

След това видях мътна сива светлина да нахлува през купола над стълбището и се втурнах надолу по стъпалата, без дори да се държа за парапета, което бе достатъчно косата на майка ми да побелее, само ако знаеше какви ги върша. Кметът Суоп пухтеше зад мен, а гласът му губеше парата си:

— Не, Кори, не!

Стигнах дъното на стълбите, втурнах се през входното фоайе и излетях през вратата навън под студения дъжд. Най-лошата част от бурята вече бе отминала над Зефир и сега бе клекнала над хълмовете като масивен синьо-синкав жабок. Отключих Рокет, но оставих веригата да виси. Завъртях с бясна скорост педалите, точно когато кметът Суоп изхвръкна през вратата, крещейки ми да спра.

Последното, което извика — и ми се стори много странно, идвайки от устата на откачен убиец — беше:

— За Бога, карай внимателно!

Рокет прелиташе над надупчваните от дъжда локви, а златното му око избираше пътя. Облаците се разделяха, копия от златна слънчева светлина се спускаха надолу. Татко винаги ми бе казвал, че когато вали и се покаже слънцето, тогава дяволът бие жена си. Рокет избягваше заливащите с кал коли по „Мърчант Стрийт“, а аз го яздех.

У дома колелото спря с плъзгане пред стъпалата на верандата ни и аз изтичах по тях, с прогизнала от дъжда коса и стиснал здраво в ръка мокрото зелено перо.

— Кори! — провикна се мама, когато тресна комарникът. — Кори Макенсън, ела тук!

— Само минутка! — изтичах в стаята си и прерових седемте загадъчни чекмеджета, докато намеря онова, където се намираше кутията от пури „Уайт Оул“. Отворих я и ето ти го зеленото перо, което бях открил на подметката на обувката си.

— Ела тук незабавно! — извика мама.

— Момент!

Разгънах първото зелено перо на бюрото си и положих до него онова, което бях отскубнал от лентата на шапката на кмета.

— Кори! Ела веднага тук! Кметът Суоп е на телефона!

Олеле.

Усещането ми за триумф се пропука, срина се и се посипа като пепел върху мокрите ми маратонки.

Първото перо — онова, което идваше от гората — беше с плътен, изумруденозелен цвят. Онова от шапката на кмета беше по-светло с поне три оттенъка. И не само това — перото от лентата на шапката беше и поне два пъти по-голямо от онова от Саксън Лейк.

Не си съвпадаха в нищо.

— Кори! Ела да говориш с кмета, преди да съм те домъкнала насила!

Когато посмях да сляза в кухнята, видях, че лицето на майка ми е почервеняло като червено цвекло. Тя каза в слушалката:

— Не, сър, кълна се, че Кори няма психически проблеми. Не, сър, не го сполитат и панически атаки. Ето го тук, вече дойде, давам ви го! — тя ми подаде слушалката и ме прикова с отмъстителен поглед. — Да не си си изгубил ума? Взимай телефона и говори с кмета!

Взех слушалката. Едва-едва успях да изкарам от гърлото си едничка жалостива думичка:

— Ало?

— Кори! — възкликна кметът Суоп. — Трябваше да се обадя, за да съм сигурен, че си се прибрал жив и здрав! Изплаших се до смърт, че ще паднеш по онез ми ти стълби в тъмното и ще си счупиш врата! Когато изтича навън си мислех, че си… ами… че си получил пристъп или нещо подобно!

— Не, сър — отвърнах немощно, — не съм имал пристъп.

— Е, когато лампите угаснаха, реших, че сигурно те е страх от тъмното. Не исках да се нараниш, така че се опитвах да те успокоя. И прецених, че майка ти и баща ти няма да се зарадват, ако те оставя да се прибираш сам в тази буря! Ако те беше блъснала кола… е, благодаря на Бога, че нищо не ти се е случило!

— Аз… помислих си… — гърлото ми бе пресъхнало. Усещах горящия поглед на мама. — Мислих… че се опитвате… да ме убиете — завърших.

Кметът помълча за няколко секунди и можех да си представя какво ли си мисли. Бях си чист първокачествен случай на откачалка.

— Да те убия ли? Че за какво?

— Кори! — възкликна мама. — Да не си се побъркал?

— Съжалявам — казах на кмета. — Моето… въображение се измъкна от юздите, така излиза. Но вие казахте, че знам нещо за вас и се чудехте как съм открил и…

— Не, не нещо за мен — обясни кметът Суоп. — Нещо за наградата ти.

— Наградата ми ли?

— За плакета. Задето печелиш трето място в състезанието за кратък разказ. Ето защо те помолих да дойдеш да се срещнем. Боях се, че някой друг от комитета по награждаването ще ти каже, преди да смогна аз.

— Да ми каже какво?

— Е, исках да ти го покажа. Тъкмо щях да ти донеса плакета и лампите угаснаха, а ти побесня. Гледай сега, момчето, което гравира плакетите е сбъркало името ти. Написал е Кори с „е“105. Исках да го видиш преди церемонията, така че да не се почувстваш наранен и да не се обидиш. Момчето обеща да изработи плакета наново, но първо трябва да направи комплект награди за софтбол и няма да може да се захване с него цели две седмици. Разбираш ли?

О, какъв горчив хап! Какъв горчив, горчив хап!

— Да, сър — отвърнах. Бях замаян, а дясното ми коляно започваше неприятно да пулсира от болка. — Разбирам.

— Ти да не би… да пиеш лекарства? — поинтересува се кметът.

— Не, сър.

Той изсумтя тихо. Сумтенето казваше: „А определено би трябвало!“

— Съжалявам за глупавото поведение — казах. — Не знам какво ми стана…

Ако сега кметът ме смяташе за побъркан, помислих си, нека само да види какво бях направил с шапката му. Реших да го оставя да открие това самичък.

— Е — събеседникът ми се засмя леко, което ми подсказа, че открива и зрънце хумор в цялата ситуация, — беше наистина интересен следобед, Кори!

— Да, сър. И… господин кмете?

— Да?

— Ами… плакетът си е добре както си е. Нищо, че името ми е сбъркано. Няма нужда да го поправят!

Прецених, че това е подходящо наказание: всеки път, когато погледнех към плакета, щях да си спомням деня, когато съм подложил на кмета стол и съм го свалил на земята.

— Глупости. Ще го преправим!

— Предпочитам го във вида, в който е в момента — казах му и предполагам, че съм прозвучал достатъчно убедително.

— Добре, Кори, ако наистина това искаш! — съгласи се кметът.

Каза също, че вече му е време да се изтегне във ваната си с английска сол106 и след това заяви, че ще се видим на церемонията по награждаването. Когато затвори, се налагаше да се изправя пред майка си и да й обясня защо съм сметнал, че кметът Суоп се кани да ме убие. По време на обяснението се прибра татко и, макар че беше логично да ме накажат за проявената глупост, родителите ми просто ме пратиха за един час в стаята ми, където и бездруго щях да се прибера.

В стаята си разгледах отново двете различни зелени пера. Едното ярко, другото тъмно. Едното малко, другото голямо. Взех перото от Саксън Лейк и го вдигнах на дланта си, намерих си лупата и разгледах ръбчетата и власинките му. Може би Шерлок Холмс можеше да си извади някакви изводи по него, но аз тънех в неведението на д-р Уотсън.

Кметът Суоп несъмнено беше човекът с шапката със зелено перо. Неговият „нож“ се оказа уред за почистване на лули. Това перо в ръката ми нямаше нищо общо с шапката на кмета. Дали имаше нещо общо със силуета, който ми се бе сторило, че виждам сред дърветата до пътя или с мъртвеца на дъното на езерото? Със сигурност знаех едно — в горите около Зефир няма изумруденозелени птици. Така че откъде тогава бе дошло перото?

Тази нощ отново сънувах четирите чернокожи момиченца, облечени като за посещение на църква. Предположих, че най-малкото е на десет или единадесет годинки, а останалите три са на около четиринайсет. Само че този път стояха и си говореха под зелено, разлистено дърво. Две държаха библии. Не чувах какво си казват. Едното момиче се засмя и след това се разсмяха и останалите, звукът бе подобен на шуртене на вода. След това блесна светкавица — толкова ярка, че трябваше да затворя очи и се озовах насред вихъра на буря и горещият вятър дърпаше дрехите и косата ми. Когато отново отворих очи, четирите чернокожи момичета бяха изчезнали, а дървото бе останало без листа.

Събудих се. По лицето ми бе избила пот, все едно наистина съм бил целунат от тази изгаряща горещина. Чух Ребъл да джафка в дворчето си отзад. Погледнах към сияйния циферблат на будилника и видях, че е почти два и половина. Ребъл продължи да лае упорито, като машина, а гласът му дразнеше останалите кучета, така че прецених, че щом и бездруго съм буден, ще изляза и ще го успокоя. Тръгнах да излизам от стаята си и видях веднага, че в кабинета лампата свети.

Можех да чуя нещо като дращене. Последвах звука до прага на стаята. И видях там баща ми, по пижама, да седи зад бюрото си, където попълваше чековете за сметките. Бе стиснал молив в ръка и под езерото от светлина пишеше или чертаеше нещо на лист хартия. Очите му изглеждаха трескави и хлътнали и видях, че по челото му блести пот — досущ като на моето.

Ребъл спря да лае и премина във вой.

Татко промърмори:

— Проклятие! — и се изправи, като внимаваше да не стърже със стола си по пода.

Скрих се отново в сенките — не съм сигурен защо го направих, но татко имаше такъв вид, сякаш не иска да го безпокоят. Той отиде до задната врата и го чух да излиза да успокои Ребъл.

Воят на кучето секна. Татко щеше да се върне след минутка.

Не можах да се сдържа. Трябваше да науча какво е толкова важно за него, че изисква да стане в два и половина.

Влязох в кабинета и погледнах към листа хартия.

На него баща ми, който определено не ставаше за художник, бе нарисувал половин дузина груби черепи с растящи от слепоочията им крилца. Имаше и колонка с въпросителни, също и думите „Саксън Лейк“, повторени пет пъти. Бе изписана и „Дамата“, последвана от друга серия въпросителни. „Долу в тъмното“ също го имаше, а върхът на молива бе натискан толкова силно, че направо бе задирал в хартията. Надписът бе последван с главни букви в два отчаяни въпроса: КОЙ? ЗАЩО?

А поредицата след това повдигна жлъчката в стомаха ми:

Аз се.

Аз се страхувам.

Аз ще полуде…

Задната врата се отвори.

Оттеглих се в сянката си и проследих как татко влиза в кабинета. Той отново седна и се втренчи в онова, което бе нарисувал и написал.

Никога не бях виждал подобно изражение. Не и това, което бе надянал на лицето си в този тих час преди изгрев. Беше изражението на уплашено малко момче, изтормозено отвъд всякакви граници на възможното.

Татко отвори едно чекмедже и извади чаша за кафе с надпис отстрани „Мандра Грийн Медоус“. Извади пакет кибрит. След това сгъна листа хартия и започна да го къса на малки парченца. Те падаха в чашата. След като приключи с хартията, баща ми запали клечка и също я пусна в чашата.

Имаше малко дим. Той отвори прозореца и след това димът изчезна.

Прибрах се тихо в стаята си и легнах да си помисля.

Дали докато аз сънувах четирите чернокожи момиченца в неделните им рокли, татко също бе имал посещение? Дали го бе навестил покрит с тиня труп от мътните дълбини на езерото, издигнат до повърхността от флотилия покрити с мъх водни костенурки? Труп с пребито и изкривено лице, който шепне: „Ела с мен, ела с мен, долу в тъмното“? С белезници на татуираната ръка? Или мисълта, че това може да е всеки един, наистина всеки, чийто живот завършва самотно и който е забравен и потъва в забравата?

Не знаех и се страхувах да предполагам дори. Но бях сигурен в едно: който и да беше убил онзи непознат, убиваше и баща ми.

Най-сетне сънят ме победи и нежно ме отнесе далеч от тези размисли. Почивах си, а около мен чудовищата ми стояха на стража.

2. Магическата кутия

Настъпи събота вечер, когато Съветът по изкуствата на Зефир щеше да връчва наградите. Всички си облякохме неделните дрехи, натъпкахме се в пикапа и се насочихме към библиотеката. Нивото на ужаса ми, което се придържаше до около осем по десетобалната скала, вече бе преминало деветото деление. През тази седмица моите тъй наречени приятели постоянно ми разправяха какво може да се случи, когато застана отпред да чета разказа си. Ако предсказанията им се сбъднеха, щяха да ми избият циреи, да се напишкам в панталона и да изкарам обяда си и от двете страни в едновременен изблик на срам и агония. Дейви Рей ми каза, че за да съм наистина в безопасност, трябва да си сложа коркова тапа отзад. Бен прецени, че е по-добре да внимавам, докато вървя към сцената сред всичките тези хора, понеже точно тогава е най-вероятно да ми се случи неприятната случка. Джони каза, че познава едно момче, което се било изправило да чете нещо пред публика и забравило буквите ей там, на място, и започнало да бърбори на език, който звучал като гръцки или зулу.

Е, реших да не ползвам тапата. Но когато видях грейналите в библиотеката лампи и всичките паркирани пред нея коли, започнах да съжалявам за решението си. Мама обгърна раменете ми с ръка.

— Всичко ще е наред — увери ме тя.

— Аха — съгласи се татко.

Отново бе навлякъл татковата си физиономия, но под очите му имаше тъмни кръгове и бях чула мама да му казва, че трябва да започне да пие „Геритол“107. Тя знаеше, че нещо не е наред, разбира се, но не знаеше колко е дълбоко сегашното течение.

— Наред ще е — добави татко.

Съвещателната зала на библиотеката беше пълна със столове, а пред тях стояха маса и ужасният подиум. Още по-ужасно, на този подиум имаше микрофон! Около четиридесет човека седяха на столовете, а кметът Суоп, г-жа Пратмор, г-н Гроувър Дийн и някои от останалите съдии на конкурса обикаляха из залата и се здрависваха с посетителите. Когато кметът Суоп ни видя и тръгна към нас, изпитах желание да се свия и да се пъхна в ъгъла, но татко положи длан на рамото ми и се наложи да остана на място.

— Здравей, Кори! — кметът се усмихна, но погледът му бе нащрек. Вероятно смяташе, че ще откача всеки момент. — Готов ли си да прочетеш разказа си тази вечер?

„Не, сър“ беше честният отговор, но от устата ми излезе:

— Да, сър.

— Е, мисля, че ще имаме доста публика… — той насочи вниманието си към родителите ми. — Подозирам, че ужасно се гордеете със сина си!

— Определено — съгласи се мама. — В семейството никога не е имало писател!

— Той определено има нужното въображение — кметът Суоп се усмихна отново, но усмивката му беше доста суха. — Между другото, Кори, извадих си шапката от килера, мислех да я дам да й оправят формата. Да знаеш случайно какво се е случило с…

— Лутър! — разнесе се силен глас. — Точно човекът, който ми трябваше!

Издокаран в тъмносин костюм и лъхащ на „Аква Велва“108, г-н Долар си проправи път към кмета. През живота си не съм се чувствал толкова облекчен да видя някого.

— Да, Пери? — попита кметът Суоп, обръщайки ми гръб.

— Лутър, трябва да направиш нещо за тази откачена маймуна! — настоя г-н Долар. — Това чудо се качи на покрива ми снощи и нито аз, нито Елън успяхме да спим заради шумотевицата, която вдигаше! Чудовището дори си е свършило работа върху колата ми! Кълна се, трябва да има начин да се хване!

Аха, Луцифер. Маймуната все още подскачаше на свобода в дървесата на Зефир и горко му на обитателя на къщата, на чийто покрив решеше да клекне тя. Вследствие на вдигналата се шумотевица и надвисналите съдебни дела за материални щети, преподобният Блесет се измъкна от града някъде в средата на август и не остави новия си адрес.

— Ако ти хрумне добра идея, непременно я сподели с мен! — отвърна кметът Суоп с нотка на раздразнение. — Освен да помоля момчетата от военновъздушната база да пуснат бомба върху града, вече съм изпробвал кажи-речи всичко друго!

— Може би док Лезандър може да го хване или пък да платим на някой от зоопарк да дойде и да… — г-н Долар все още говореше, когато кметът Суоп се отдалечи и бръснарят го последва, продължавайки да му натяква за маймуната.

Ние с родителите ми си намерихме места и аз се въртях от неудобство, докато в залата влизаха още хора. Дойде д-р Париш, придружен от съпругата си, и, о, помощ, Демонката се намъкна с майка си като пожарен кран и татко си като свещица. Постарах се да се смаля на стола си, но тя ме видя и радостно ми махна. За щастие около нас нямаше свободни места, иначе щях да се кача на сцената със сопол на врата. След това сетивата ми получиха втори шок, когато с родителите си влезе Джони Уилсън. Не минаха и две минути и ето го Бен с неговите майка и баща, а плътно по петите им вървяха Дейви Рей и семейството му. Щеше да се наложи да изтърпя подигравателните им подвиквания, но, честно казано, радвах се да ги видя. Както Бен веднъж бе казал, те ми бяха добри мили приятелчета.

Трябва да обясня, че хората в Зефир умееха да оказват подкрепа. Другата възможна причина бе да не дават нищо интересно по телевизията в събота вечер. Отвориха килер и изнесоха още столове. Тълпата се смълча за няколко секунди, когато в стаята с голяма усмивка на лицето влезе Върнън Тъкстър, облечен само по последните остатъци от летния си тен. Но хората вече бяха привикнали с него и се бяха научили къде да гледат и къде — не.

— Тоя е все още гол, маме! — посочи Демонката, но като изключим няколко приглушени кикота и изчервени лица, никой не направи сцена.

Върнън си придърпа стол в ъгъла в дъното на залата и седна там, спокоен като крава. Имам предвид като бик.

По времето, когато кметът Суоп и г-жа Пратмор извадиха кутия с плакети на масата отпред, в залата вече се бяха събрали към седемдесет любители на литературата. Г-н Гроувър Дийн, строен мъж на средна възраст, който носеше старателно сресана кестенява перука и кръгли очила със сребърни рамки, излезе отпред, понесъл папка и седна на масата заедно с кмета и г-жа Пратмор. Дръпна ципа на папката и извади отвътре купчина листове, които, предположих, представляваха печелившите произведения в трите категории — къс разказ, есе и поезия.

Кметът Суоп се изправи и почука микрофона на сцената. Приветства го писък на микрофония и шум като слон, който изпуска газове, което предизвика хор от кикот и накара кметът да махне на човека, който се занимаваше с озвучаването. Тъкмо всички се успокоиха, микрофонът бе настроен и г-н Суоп си прочисти гърлото и се приготви да заговори, когато из публиката премина вълна шепот. Погледнах през рамо към вратата и подскачащото ми сърце се преметна като сомче. Току-що беше влязла Дамата.

Тя беше облечена във виолетово и носеше кръгла шапчица и ръкавици. Мрежичка на фин воал се спускаше върху лицето й. Изглеждаше крехка, синкавочерните й ръце и крака бяха тънки като клечки. Подхванал я под лакътя с тъй дискретната си ръка я крепеше Чарлз Дамаронде с масивните рамене и веждите на върколак. На три стъпки зад Дамата вървеше Лунният човек, понесъл бастунчето си и надянал лъскав черен костюм с червена вратовръзка. Беше без шапка, двуцветното му тъмно-и-светло лице и теме сияеха оголени пред очите на всички.

Муха да бръмнеше в залата, щеше да се чуе. Или по-точно, сопол да паднеше от носа на Демонката…

— Олеле! — прошепна мама.

Татко нервно помръдна на стола си и, предполагам, щеше да стане и да си отиде, ако не се налагаше да остане заради мен.

Дамата огледа публиката иззад воала си. Всички столове бяха заети. Мярнах за момент зелените й очи — наистина за секунда, — но това беше достатъчно да ми се стори, че подушвам вдигаща пара пръст и блатни цветя. След това, внезапно, Върнън Тъкстър се изправи и с поклон й предложи стола си.

— Благодаря, сър! — каза Дамата с треперещия си глас и седна.

Върнън остана прав в дъното на залата, а Чарлз Дамаронде и Лунния Човек се изправиха от двете страни на елегантната Дама. Малцина от присъстващите — не бяха много, само петима или шестима — се надигнаха не за да предложат местата си, а за да излязат от залата. Те не бяха уплашени като татко — бяха потресени, че, без да искат разрешение, чернокожи са влезли в зала, пълна с бели. Всички го знаехме, Дамата също го знаеше. Такива бяха времената, в които живеехме.

— Предполагам, можем да започваме… — поде кметът Суоп. Продължаваше да проучва публиката, поглеждаше към Дамата и Лунния човек и после пак към присъстващите. — Искам да ви приветствам с добре дошли на церемонията по награждаването на победителите в Конкурса по писане от 1964 година, организиран от Съвета по изкуствата на Зефир. Първо, бих искал да благодаря на всеки от участниците, без които не би могло да има конкурс!

Е, речта му продължи известно време. Вероятно щях да задрямам, но не ме свърташе на едно място. Кметът Суоп представи всички съдии и след това членовете на Съвета по изкуствата, след това представи и господин Куентин Фарадей от „Адамс Вали Джърнъл“, който беше дошъл да снима и да интервюира победителите. Най-сетне кметът си седна и мястото му на сцената зае г-жа Пратмор, която извика носителя на третата награда в раздела за есе. При нея се качи възрастна дама на име Делорес Хайтауър, взе есето си от г-н Дийн и в течение на петнайсет минути чете на публиката за радостите от градината с билки, след което си получи плакета и отново седна на мястото си. Есето на първо място, написано от масивен господин с редки зъби на име Джордж Ийгърс, се отнасяше за онзи случай, когато спукал гума недалеч от Тускалууза и единственият и неповторим Биър Брайънт спрял да го пита дали има нужда от помощ, с което доказал божествеността на Биър.

Дойде ред на раздела за поезия. Представете си изненадата ми, когато майката на Демонката се изправи, за да прочете стихотворението на второ място. Ето част от него:

Тя четеше с такава емоция, че се страхувах, че ще се разреве и дъжд ще залее цялата зала. Демонката и баща й ръкопляскаха толкова силно накрая, че човек да си помисли, че е настъпило Второто пришествие.

Стихотворението на първо място — с автор дребна сбръчкана стара г-жа на име Хелън Тротър — беше в същността си любовно писмо, първите стихове от което звучаха така:

А последните:

— Мале — прошепна татко.

Дамата, Чарлз Дамаронде и Лунния човек бяха достатъчно културни да не правят публични коментари.

— А сега — обяви г-жа Пратмор — преминаваме към раздела за разказ.

Сещате ли се за корковата тапа? Ужасно ми трябваше!

— Тази година сред победителите е най-младият в архивите, от самото начало на състезанието през 1955 г. Имахме известни затруднения да решим дали произведението му е къс разказ или есе, тъй като се базира на реално събитие, но в крайна сметка решихме, че показва достатъчно творчески умения и полет на въображението, че да го сметнем за разказ. А сега, приветствайте, моля, носителя на третото място, който ще ни прочете разказа си със заглавие „Преди изгрев“, Кори Макенсън! — г-жа Пратмор даде пример за ръкопляскане.

Татко промърмори:

— Покажи им!

Кой знае как успях да се изправя.

Докато вървях към сцената, скован от транса на ужаса, чух Дейви Рей да се хили и после тихо „прас“, когато баща му го плесна по опакото на врата. Г-н Дийн ми връчи разказа ми, а г-жа Пратмор наведе надолу микрофона, за да мога да говоря в него. Погледнах към морето от лица пред себе си; те всички сякаш се сливаха в едно, в колективна маса от очи, носове и усти. Внезапно се вцепених от страх — дали ми беше вдигнат ципа? А смеех ли да сведа очи и да погледна? Забелязах фотографа от „Джърнъл“ с приготвен апарат. Сърцето ми тупкаше като крилца на затворена в клетка птичка. В стомаха ми се търкулна кисела топка, но знаех, че ако повърна, никога повече нямаше да видя бял ден. Някой се изкашля, а друг някой си прочисти гърлото. Всички ме гледаха и в ръцете ми листовете трепереха.

— Хайде, Кори! — подкани ме г-жа Пратмор.

Погледнах към заглавието и започнах да го чета, но в гърлото ми, там където се оформяха думите, сякаш бе заседнало бодливо яйце. Мракът пляскаше с криле по ръбовете на полезрението ми — дали щях да припадна пред всички тези хора? Щеше да се получи страхотна снимка за първата страница на „Джърнъл“, а? Очите ми се забелват, тялото ми се свлича на пода, гащите ми се белеят в процепа на отворения ми цип…

— Давай спокойно! — каза г-жа Пратмор и в гласа й усетих, че и нейните нерви са опънати.

Очите ми, които имах чувството, че ей сега ще избухнат в гнездата си, затанцуваха по публиката. Видях Дейви Рей, Бен и Джони. Те вече не се хилеха — това беше лош знак. Видях г-н Джордж Ийгърс да поглежда към часовника си — друг лош знак. Чух някакво злобно чудовище да шепне:

— Уплашило се е, горкото момченце!

Видях Дамата да се изправя на крака в дъното на залата. Зад воала й погледът й бе студен и спокоен като гладка зелена вода. Вдигна брадичка и това движение ми пошушна една-едничка дума: Смелост!

Поех си дъх. Дробовете ми дрънчаха като товарния влак, пресичащ нестабилен мост. Бях тук, това бе моят миг. Трябваше да продължа, за добро или за лошо.

Казах:

— Преди…

Гласът ми, изтътнал мощно през микрофона, отново ме лиши от дар слово. Г-жа Пратмор положи длан на гърба ми, все едно да ми помогне да не падна.

— … изгрев — продължих. — От К-к-кори Макенсън.

Започнах да чета. Знаех думите. Познавах разказа. Гласът ми сякаш принадлежеше на някой друг, но разказът бе част от мен. Докато продължавах нататък, от изречение към изречение, осъзнах, че кашлянето и прочистването на гърла са секнали. Никой не шепнеше. Прочетох произведението, сякаш пътувах по просека из познати гори; знаех накъде съм тръгнал и това бе един вид успокоение. Посмях да вдигна отново очи към публиката и когато го сторих, усетих ефекта.

Това беше първото ми преживяване от този род и, като всеки първи път, усещането остава с теб завинаги. Какво точно представляваше нямам понятие, но се заби в душата ми и се устрои удобно там. Всички ме гледаха — всички ме слушаха. Думите излизаха от устата ми — слова, които бях заченал и които бях родил — и превръщаха времето в лишено от смисъл понятие; те сплотяваха зала, пълна с хора, за пътешествие с познати гледки, звуци и мисли; те ме оставяха и пътуваха в умовете и спомените на хора, които никога не са били край Саксън Лейк в онази студена, ранна мартенска утрин. Можех с един поглед към тях да позная, че тези хора ме следват. И най-великото нещо — по-велико от това няма — беше, че те искаха да отидат там, където ги водех.

Всичко това, разбира се, успях да съобразя много по-късно. Онова, което ме порази в онзи момент, освен че стигнах до края, бе колко са тихи и кротки всички. Бях намерил ключа към машината на времето. Бях открил поток от сила, която никога не съм сънувал, че притежавам. Бях намерил магическа кутия и тя се наричаше „пишеща машина“.

Струваше ми се, че гласът, леещ се от гърлото ми, сякаш се усилваше. Струваше ми се, че говори с изразителност и яснота, а не е просто монотонно мърморене, с каквото бях започнал да чета. Бях изумен и въздигнат. Всъщност — чудо на чудесата — ми беше приятно да чета на глас.

Стигнах до последното изречение и останах без разказ.

За момента.

Майка ми започна да ръкопляска първа. След това татко, после и останалите в стаята. Аплодисментите ми дойдоха добре, но не бяха и наполовина толкова приятни, колкото усещането, че водиш хора на пътуване и те ти се доверяват, че знаеш пътя. Утре може би щях да искам да съм млекар като татко, или пилот на самолет или пък детектив, но точно в този миг повече от всичко на света исках да бъда писател.

Приех плакета си от кмета Суоп.

Когато си седнах, хората около мен ме тупаха по гърба и от начина, по който мама и татко се усмихваха, можех да отгатна, че се гордеят с мен. Нямах нищо против, че името ми е сбъркано на плакета. Нали аз знаех кой съм.

Носителят на втората награда, г-н Терънс Хосмър, беше писал за фермер, който се опитва да надхитри ято гарвани, кълвящи царевицата му. Победителката в конкурса, г-жа Ада Йърби, описваше среднощното преклонение на животните при рождението на Иисус Христос. След това кметът Суоп благодари на всички, задето са дошли и каза, че могат да се разотиват. По пътя навън около мен се завъртяха Дейви Рей, Джони и Бен. Убеден бях, че получавам повече внимание от г-жа Йърби.

Майката на Демонката дошляпа да ме поздрави, обърна към майка ми широкото си, мустакато лице и каза:

— Знаеш ли, рожденият ден на Бренда е следващата събота и Бренда несъмнено би искала момчето ти да дойде. Знаеш ли, написах онова стихотворение за Бренда, понеже тя е наистина чувствително дете. Та момчето ти ще дойде ли на празненството на Бренда? Няма нужда да носи подарък или нещо такова.

Мама ме погледна въпросително. Видях Демонката да стои при баща си от другата страна на залата. Махна ми и се ухили. Дейви Рей ме сръга в ребрата; той не знаеше колко е близо до това да бъде убит. Казах:

— О, госпожо Сътли, струва ми се, че имам някои домашни задачи в събота. Нали, мамо?

Мама, Бог да я поживи, си влезе в ролята.

— Да, определено. Трябва да окосиш тревата и да помогнеш на баща си да боядиса верандата.

— Така ли? — изуми се татко.

— Време му е вече да се свърши — увери го мама. — Събота е единственият ден, в който можем да работим всички заедно.

— Аз може би дори ще мога да доведа помощници — предположих, което накара приятелите ми да си плюят на петите.

— Е, ако искаш да минеш на рождения ден на Бренда, на нея ще й хареса. Ще дойдат роднините й отвсякъде — г-жа Сътли ме дари с пораженческа усмивка.

Тя знаеше истината. Върна се при Демонката и й каза нещо, а момичето ме дари с абсолютно същата усмивка. Чувствах се като подметката на стъпила във фъшкия обувка. Но не можех да окуражавам Демонката, просто не можех! Беше нечовешко да искат такова нещо от мен. А и, о, братче, с лекота можех да си представя какво представляват и роднините на Демонката! Тази група сигурно би накарала и семейство Мюнстър109 да изглеждат милички.

Почти бяхме стигнали до вратата, когато тих глас изрече:

— Том? Том Макенсън?

Татко спря и се обърна.

Беше в присъствието на Дамата.

Тя изглеждаше по-дребна, отколкото я помнех. Едва стигаше до раменете на баща ми. Но в нея имаше сила, с която не могат да се равняват и десет мъже — човек можеше да види напора на живота в нея така ясно, както го вижда в древното дърво, превито пред ветровете на безброй бури. Тя се бе приближила, без да е съпроводена от г-н Дамаронде или от Лунния човек, който стоеше и я чакаше на известно разстояние.

— Здравейте отново! — поздрави я мама.

Дамата й кимна. Изражението на татко бе като на човек, затворен в тъмно мазе с тарантула в него. Очите му се стрелкаха наоколо в търсене на път за бягство, но той бе твърде добре възпитан, за да се държи грубо с Дамата.

— Том Макенсън — повтори тя, — вие със съпругата ти определено сте отгледали талантливо момче!

— Аз… ами… правим всичко възможно, благодаря.

— И такъв добър оратор — продължи Дамата. Усмихна ми се и добави: — Ти се справи добре!

— Благодаря, госпожо.

— Как се държи колелото ти?

— Добре. Кръстих го Рокет.

— Много хубаво име.

— Да, госпожо. И… — Кажи й, посъветвах се сам. — И си има око във фара.

Тя вдигна вежди, съвсем леко:

— Това факт ли е?

— Кори! — скастри ме татко. — Не си измисляй подобни неща!

— Струва ми се — каза Дамата, — че колелото на едно момче трябва да гледа къде отива. Трябва да вижда дали пътят е чист или го очакват неприятности. Струва ми се, че колелото на момчето се нуждае от искрица от кон в него, и частица от елен, и може би дори капчица рептилия. За ум, нали разбирате?

— Да, госпожо — съгласих се.

Тя познаваше Рокет, няма шега.

— Беше много мило от ваша страна да подарите на Кори колело — каза й татко, — аз не приемам милостиня, но…

— О, това не беше милостиня, г-н Макенсън! Беше отплата за добро дело! Господин Макенсън, в дома ви няма ли нищо, което да се нуждае от поправката на г-н Лайтфут?

— Не, мисля че всичко си работи както трябва.

— Добре — каза Дамата и се втренчи в баща ми. — Човек никога не знае кога нещата могат да се повредят.

— Беше ми приятно да се срещнем, госпожо… ъъъ… Дама — татко подхвана мама под ръка, — но вече ни е време да се прибираме!

— Господин Макенсън, има въпроси, които трябва да обсъдим — каза Дамата, когато започнахме да се отдалечаваме от нея. — Вярвам, че разбирате, когато казвам, че са въпроси на живот и смърт?

Татко спря. Видях мускулът на челюстта му да се стяга. Той не искаше да се обръща отново към Дамата, но тя го привличаше. Може би бе усетил жизнената й сила — суровата й, първична сила — да нараства леко, точно както аз го усетих. Той като че ли искаше да направи още една крачка встрани от старицата, но просто не му стигаха силите.

— Вярвате ли в Иисус Христос, г-н Макенсън? — попита Дамата.

Този въпрос пречупи последната му барикада. Татко се обърна с лице към нея.

— Да, вярвам — каза й сериозно.

— Аз също. Иисус Христос е бил толкова съвършен, колкото е възможно за човешко същество, но и той е полудявал и се е бил, и е плакал, и е имал дни, в които се е чувствал така, сякаш не може да направи и крачка повече. Като когато прокажените и болните за малко да го стъпчат, всички те молещи го за чудеса и преследвайки го, докато не му изчерпят чудотворството. Това, което се опитвам да кажа, г-н Макенсън, е че дори Иисус Христос понякога е имал нужда от помощ, и не е бил твърде горд, за да я потърси.

— Не ми трябва… — татко се отказа.

— Виждате ли — увери го Дамата. — Аз вярвам, че всеки има видения от време на време. Вярват, че това е част от животното човек. Имаме си тези видения — тези парченца от големия пъзел — но не можем да преценим къде им е мястото или защо е там. Повечето пъти те ни навестяват насън, когато спим. Понякога може да се сънува и когато си буден. Практически всички ги имат, само дето не могат да осъзнаят значението им. Разбирате ли?

— Не — отвърна татко.

— О, да, разбирате! — старицата вдигна кокалестия си пръст. — Хората се оказват омотани до уши в лепкавата мухоловка на този свят, която ги прави слепи, глухи и неми за онова, което се случва от другата страна.

— От другата страна ли? Каква друга страна?

— В другия свят отвъд реката — обясни Дамата. — Там, откъдето те вика мъжът от дъното на Саксън Лейк.

— Не искам да слушам повече за това — но татко не се помръдна.

— Вика те — повтори Дамата. — И аз го чувам и той ми съсипва проклетия сън, а аз съм стара жена, която се нуждае от малко спокойствие — тя пристъпи по-близо до татко и се втренчи в него. — Този мъж има нужда да каже кой го е убил, преди да продължи нататък. О, той се опитва, опитва се с все сили, но не може да ни даде нито име, нито лице. Може да ни даде само онези малки парченца от голямото цяло. Ако дойдеш да се срещнеш с мен и си поблъскаме главите заедно, може би ще успеем да ги сглобим по някакъв начин. След това ти отново ще можеш да спиш добре нощем, аз също, а той ще може да иде там, където му е мястото. Дори по-добре: ние ще можем да си хванем убиец, ако има такъв, който може да бъде хванат.

— Аз не… не вярвам… в подобни…

— Дали вярваш или не — изборът е твой — прекъсна го Дамата. — Но когато мъртвецът дойде да те призовава нощес — а той ще дойде!, — няма да имаш друг избор, освен да го слушаш. И те съветвам, господин Макенсън, да започнеш да го слушаш!

Татко понечи да каже нещо и устата му се отвори, но езикът не съумя да избута думите навън.

— Извинете ме — казах на Дамата, — исках да ви попитам… дали случайно… не сте имала и други сънища.

— О, постоянно имам — увери ме тя. — Проблемът е, че на моята възраст повечето сънища са повторения.

— Е… чудех се… дали сънувате четири момиченца.

— Четири момиченца? — повтори тя.

— Да, госпожо. Четири момиченца. Сещате се. Чернокожи като вас. И са издокарани официално, все едно е неделя.

— Не — каза тя. — Не мисля, че съм ги сънувала.

— Аз ги сънувам често. Не всяка нощ, но често. Какво означава това според вас?

— Парче от цялото — обясни Дамата. — Може да е нещо, което вече знаеш, но още не знаеш, че го знаеш.

— Моля?

— Не е задължително да ти говорят духове — поясни тя. — Може да си говориш и ти самият, опитвайки се да разбереш нещо.

— О — възкликнах. Дали пък затова Дамата приемаше сънищата на татко, но не и моите — моите не бяха призраци от миналото, а сянка на бъдещето.

— Трябва да дойдеш до Брутън и да разгледаш новия ни музей, когато бъде готов — каза Дамата на мама. — Събрахме пари да започнем строителството в обществения център. Сигурно ще го завършим за няколко месеца. Ще има много хубава изложбена зала!

— Чух за това — каза мама. — Успех!

— Благодаря. Е, ще ти съобщя кога ще бъде церемонията по откриването. Не забравяйте какво ви казах, господин Макенсън! — дамата подаде облечената си във виолетова ръкавица ръка и татко я пое. Може да се страхуваше от Дамата, но преди всичко беше джентълмен. — Знаете къде живея!

Дамата се присъедини към съпруга си и г-н Дамаронде и те излязоха заедно в топлата, спокойна нощ. Ние си тръгнахме скоро след тях и ги видяхме да се отдалечават не в покрития с изкуствени диаманти понтиак, а с обикновен син шевролет. Последните посетители си говореха на тротоара и с удоволствие отново ме осведомиха колко са се наслаждавали на прочита ми.

— Продължавай все така! — каза г-н Долар и след това го чух да се хвали пред друг господин. — Да знаеш, че аз го подстригвам. Да, сър, подстригвам това момче, и то от години!

Подкарахме към къщи. С две ръце стисках плакета в скута си.

— Мамо? — попитах. — Какъв музей ще има в Брутън? Ще има ли динозаврови кости и такива работи?

— Не — отвърна ми татко. — Ще бъде изложение за граждански права. Предполагам, че ще сложат писма, статии и снимки, такива експонати.

— Както чух, ще са артефакти от робството — уточни мама. — Например окови за крака и железа за жигосване, това бих предположила. Лизбет Сиърс ми каза, че чула, че Дамата продала онзи голям понтиак и дарила парите за строежа на сградата.

— Обзалагам се, че онези, които изгориха кръст на моравата й не си подсвикрват „Дикси“ от радост — отбеляза татко. — Кланът има какво да каже по въпроса, което си е верно — верно си е.

— Според мен това ще е полезен музей — отвърна мама. — Мисля, че те трябва да знаят къде са били, за да научат накъде отиват.

— Аха, а аз знам и къде точно иска да идат Кланът… — татко натисна спирачките и насочи пикапа по завоя към „Хилтоп Стрийт“.

Мярнах за момент между дърветата имението на Такстър, от прозорците му се лееше светлина.

— Тя има здрава хватка — каза татко, почти като на себе си. — Дамата имам предвид…

Знаехме за кого говори, разбира се.

— Има здрава хватка. И все едно гледаше право в мен, а аз не можех да я спра да не види нещата, които… — той като че ли осъзна, че ние с мама още сме тук и внезапно отряза нишката на мисълта си.

— Ще дойда с теб — предложи му мама. — Ако искаш да се срещнеш с нея. Ще стоя точно до теб през цялото време. Тя иска да ти помогне. Много ми се ще да й го позволиш!

Татко помълча. Вече приближавахме къщата ни.

— Ще си помисля по въпроса — обеща, което беше неговият начин да каже, че не иска да чува и думица повече за Дамата.

Татко може и да знаеше къде живее старицата и може и да се нуждаеше от помощта й да прогони духът, който го зовеше от дълбините на Саксън Лейк, но още не беше готов. Нямах представа дали някога щеше да се почувства готов. От него зависеше да направи първата стъпка и никой не можеше да пристъпи вместо него. Аз лично си имах други проблеми за момента: съня с четирите чернокожи момиченца, това, че Демонката си падаше по мен и как да преживея годината с Кожения мях, а също и за какво ще пиша в следващия си разказ.

Също и зеленото перо. Всичко опираше до зеленото перо, чиито неотговорени въпроси ме измъчваха от едно от седемте загадъчни чекмеджета.

Тази нощ татко окачи плакета на стената в стаята ми, точно над магическата кутия. Изглеждаше добре там, между изображението на едър тип с винт във врата и тип с черно наметало и издължени зъби.

Тази вечер бях зареден със сила и бях вкусил от живота. Бях направил собствената си първа стъпка, колкото и тромава да беше, в посоката, в която се бях запътил. Усещането за чиста радост можеше да избледнее, да изчезне под тежестта на дните и да го омаловажи реката на времето, но в тази нощ, в тази прекрасна и невъзможна за повторение нощ, аз бях жив.

3. Вечеря с Върнън

Да се каже, че на следващия ден Демонката ме преследваше, за да ида на празненството за рождения й ден, бе все едно да твърдим, че котката изпитва наслада от компанията на мишките. Заклещен между настоятелния й шепот и разтърсващите прозорците крясъци на Ковашкия мях, още в сряда бях вързоп от нерви, все тъй неспособен да деля дроби.

В сряда вечерта, точно след вечеря, докато сушах чиниите до мама, чух татко да казва от креслото, където си четеше вестника:

— Отвън спира някаква кола. Чакаме ли гости?

— Аз поне не знам такова нещо — отвърна мама.

Креслото изпука, когато татко се изправи. Излезе на верандата. Преди да мине през вратата, подсвирна одобрително.

— Хей, трябва да дойдете да видите това! — каза и излезе навън.

Не можахме да откажем поканата, разбира се.

И ето ти я паркирана пред къщата ни дълга, елегантна кола с ръчно нанесена боя, която блестеше като черна коприна. Имаше гуми със спици и лъскава хромирана решетка, а предното стъкло все едно беше миля широко. Беше най-дългата и най-прекрасна кола, която някога бях виждал, и пред нея пикапът ни приличаше на ръждива бракма. Шофьорската врата се отвори и оттам излезе мъж с тъмен костюм. Заобиколи колата и стъпи на моравата ни, след което с акцент, който не ми звучеше да е от околностите, каза:

— Добър вечер!

Мъжът закрачи по пътеката, влезе в езерото светлина от верандата и всички видяхме, че има бяла коса и бели мустаци, а обувките му са лъскави и черни като кожата на колата.

— С какво да съм ви полезен? — попита татко.

— Господин Томас Макенсън?

— Том. Да, аз съм.

— Много добре, сър… — мъжът спря в подножието на стълбите. — Госпожо Макенсън? — той кимна на майка ми и погледна към мен. — Мастър Кори?

— Ъъъъ… да, аз съм Кори, сър — казах.

— Ах. Прекрасно! — той се усмихна и бръкна във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади плик. Подаде ми го. — Ако обичате?

Погледнах към татко. Той ми махна да взема плика. Така и сторих. Със скръстени зад гърба ръце, белокосият господин чакаше да го отворя. Пликът бе запечатан с кръг от червен восък и отпечатана на него буква Т. Отвътре извадих малка бяла картичка, на която имаше няколко напечатани реда.

— Какво пише? — наведе се мама над рамото ми.

Прочетох на глас:

— Г-н Върнън Такстър изисква удоволствието от присъствието ви на вечеря в събота, 19 септември 1964 г., точно в седем. Послепис — облеклото е по желание.

— Желателно е ежедневно облекло — уточни белокосият мъж.

— Олеле — каза мама, традиционната й словесна броеница на притеснението. Веждите й се събраха.

— Ъъъъ… а мога ли да попитам кой сте вие — поиска да знае татко, след което взе картичката от мен и я огледа.

— Казвам се Сирил Причърд, г-н Макенсън. Служител съм в имението на Такстър. Заедно със съпругата ми се грижим за г-н Муърууд и младия господар Върнън от почти осем години.

— О. А вие… сте… иконом или нещо подобно?

— Ние със съпругата ми изпълняваме каквито задължения е необходимо, господине.

Татко изсумтя и се намръщи, завъртял собствената си умствена броеница на притесненията.

— И откъде накъде поканата е изпратена от Върнън, а не от името на татко му?

— Понеже, сър, именно Върнън желае да вечеря със сина Ви.

— И защо? Не си спомням Върнън някога да е срещал сина ми.

— Младият господин Върнън присъства на награждаването на Съвета по изкуствата. Беше много впечатлен от нивото на владеене на езика, показано от сина ви. Нали знаете, че той самият по едно време е имал аспирации към писателството.

— Написал е книга, нали така? — попита мама.

— Наистина, така е. Нарича се „Луната, моя господарка“. Публикувана е през 1958-ма от „Сънейлтън Прес“ в Ню Йорк.

— Взех я от библиотеката — призна мама. — Трябва да кажа, че не бих си я купила, не и с тази окървавена брадвичка на корицата. Знаете ли, винаги ми се е струвало странно, понеже книгата е по-скоро за живота в едно малко градче, отколкото за месаря, който… знаете какво.

— Да, знам — съгласи се г-н Причърд.

Онова, което не научих до много по-късно беше, че касапинът в книгата на Върнън отрязвал по различно парче карантия от известен брой дами всеки път, когато луната била пълна. Всички в това измислено градче обожавали пайовете с месо и бъбречета, които касапинът правел, неговите лютиви каюнски наденички и принцесите му с кайма.

— Не беше лоша книга като за първи опит — добави мама. — Защо не е написал и втора?

— Книгата за съжаление не се е продавала, неизвестно по каква причина. Младият господар Върнън беше… да речем, обезкуражен… — погледът на белокосия се върна върху мен. — Какво да предам на младия господар Върнън по отношение на поканата за вечеря?

— Задръж за момент — обади се татко. — Хич не обичам да посочвам очевидното, но Върнън не е… да речем, че не е в умствена форма да забавлява гости в онази къща, не е ли така?

При тези думи погледът на г-н Причърд се вледени.

— Младият господар Върнън е напълно способен да забавлява гост за вечеря, г-н Макенсън, в отговор на изразената ви загриженост: синът ви ще бъде в безопасност с него.

— Нямах намерение да ви обидя. Просто когато някой се разхожда наоколо гол през цялото време, човек остава с впечатление, че не всички дъски са му добре заковани. Нямам представа защо Муърууд му позволява да обикаля наоколо в този вид.

— Младият господар Върнън си има собствен живот. Г-н Такстър е решил да му позволи да постъпва както намери за добре.

— Това се вижда съвсем ясно — отвърна татко. — Знаете ли, не съм забелязвал ни вест, ни кост от Муърууд от… о, предполагам над три години. Той винаги си е бил отшелник, но не излиза ли на въздух вече?

— За бизнеса на г-н Такстър има кой да се грижи. Събират наемите му и поддържат собственостите му. Това винаги е била принципиална наслада в живота му и продължава да е така. А сега — какво да предам на младия господар Върнън, моля?

Върнън Такстър беше издал книга. Криминале, съдейки поне от онова, което бях дочул. Истинска книга от истинско издателство в Ню Йорк. Може би никога повече нямаше да имам шанс да поговоря с истински писател, казах си. Нищо, че човекът обикаляше както майка го е родила. Той познаваше свят далеч извън рамките на Зефир и макар това знание да го бе изгорило, аз се интересувах да открия какви са били собствените му преживявания с магическата кутия.

— Бих желал да отида — казах.

— Това е „да“, така ли да приема? — попита родителите ми г-н Причърд.

— Не знам, Том! — възрази мама. — Един от нас също трябва да отиде. Просто за всеки случай.

— Разбирам колебанията ви, г-жо Макенсън. Мога да ви предам само, че ние със съпругата ми познаваме младия господар Върнън като нежен, интелигентен и чувствителен човек. Той няма никакви приятели, не и истински. Баща му е и винаги ще си остане дистанциран от него — отново в погледа на г-н Причърд се прокрадна лед. — Г-н Такстър е целеустремен човек. Никога не е желал младия господар Върнън да става писател. Всъщност съвсем до скоро дори отказваше да позволи на библиотеката да зареди бройки от „Луната, моя господарка“.

— Какво го е накарало да си промени мнението? — попита мама.

— Времето и обстоятелствата — уточни г-н Причърд. — На г-н Такстър му стана ясно, че младият господар Върнън няма склонност към света на бизнеса. Както казах, младият господар е чувствителен човек — ледът го напусна, той примигна и дори ни предложи отсянка от усмивка. — Извинете ме. Нямах намерение да обяснявам грижите, с които съм сигурен, че не желаете да бъдете натоварвани. Но младият господар Върнън много би желал да получи отговор. Мога ли да му предам, че сте съгласни?

— Само ако и един от нас дойде със сина ми — каза му татко. — Винаги съм искал да видя онази къща отвътре! — той погледна към мама. — Ако нямаш нищо против, разбира се!

Тя се замисли за момент. Взирах се в търсене на признаци на нерешителност; дъвченето на долната й устна обикновено довеждаше до „не“, от друга страна въздишка и леко потрепване на дясното ъгълче на устата й бяха път към раждането на „да“. Въздишката се появи, след нея и потрепването.

— Да — съгласи се мама.

— Много добре — усмивката на г-н Причърд бе истинска. Той изглеждаше облекчен, че сме достигнали до положително решение по въпроса. — Инструктиран съм да ви уведомя, че ще ви взема оттук в събота вечер в шест и половина. Часът удобен ли е, господине?

Въпросът бе отправен към мен. Казах, че часът ме устройва.

— Дотогава! — г-н Причърд ни се поклони със скован гръб и се отправи към облечената си в кожа от коприна кола.

Шумът от запалването на двигателя беше като приглушена музика. След това г-н Причърд се отдалечи и на следващото кръстовище зави в посока към „Темпъл Стрийт“.

— Надявам се, че всичко ще е наред — каза мама веднага, щом се прибрахме отново в къщата. — Трябва да призная, че от книгата на Върнън настръхвах цялата.

Татко сетна отново на креслото си и взе спортните страници, където бе прекъснал четенето на вестника. Всички заглавия касаеха мачовете по американски футбол между „Алабама“ и „Обърн“, религиите на есента.

— Винаги ми се е искало да видя къде живее дъртия Муърууд. Предполагам, че това е най-добрата възможност, която ще ми се отвори. Пък и, което е главното, Кори ще има възможност да си поговори с Върнън за писане.

— Боже, надявам се никога да не напише толкова кървава книга — сподели мама. — Странна беше и защото всичките тия кървища изглеждаха пришити там, където няма нужда от тях. Щеше да се получи чудесна книга за малко градче, ако вътре не присъстваха всичките убийства.

— Случват се и убийства — каза татко. — Както всички знаем.

— Да, но нима книга за живота не би била достатъчна сама по себе си? И онази ужасна кървава брадвичка на обложката… е, аз изобщо нямаше и да прочета томчето, ако на корицата го нямаше името на Върнън.

— Животът не е само цветя и сърчица… — татко остави вестника си. — Ще ми се да е така, Господ ми е свидетел. Но той се състои от равен процент болка и хаос, както и радост и ред. Вероятно даже повече хаос, отколкото ред. Предполагам, че когато човек осъзнае това, той… — татко се усмихна бледо, макар очите му да бяха пълни с тъга и погледна към мен. — … започва да пораства… — отново се зачете в статията за футболния отбор на Обърн, но пак остави вестника, споделят от друга мисъл. — Ще ти кажа какво е странно, Ребека! Виждала ли си Муърууд Такстър през последните две или три години? Поне веднъж да си го виждала? В банката или в бръснарницата, или където и да е в този град?

— Не, не съм. И вероятно няма и да мога да го разпозная и бездруго.

— Слаб старец. Винаги носи черен костюм и черна папионка. Помня, че срещах Муърууд, когато бях дете. Винаги ми се е струвал изсушен и стар. След като жена му почина, спря да излиза особено често от къщата си. Но ми се струва, че все пак щяхме да го срещаме от време на време, не мислиш ли?

— Не съм виждала преди и г-н Причърд. Нищо чудно всички те да са отшелници.

— С изключение на Върнън — казах. — Поне докато не застудее, така де.

— Което си е верно… — съгласи се татко. — Но мисля, че утре може да поразпитам малко. Да проверя дали някой е срещал Муърууд напоследък.

— Защо? — намръщи се мама. — Какво значение има? Вероятно ще го видиш в събота вечер.

— Освен ако е мъртъв — отвърна баща ми. — Какво ще кажеш, дали е възможно? Муърууд да е мъртъв от две години или повече, а всички в Зефир да скачат, щом чуят името му, понеже смъртта му е пазена в тайна…

— И защо ще я пазят в тайна? Какъв е смисълът?

Татко сви рамене, но ми беше ясно, че мисли на висока скорост.

— Примерно заради данък наследство. Алчни роднини. Хаос с унаследяването. Може да има много причини… — по устните му пробяга усмивка, а очите му блеснаха. — Върнън сигурно знае. Какво ще кажеш, страхотно би било, ако гол луд мъж притежава половината от този град и всички правят каквото каже, само защото си мислят, че идва от устата на Муърууд? Като онази нощ, когато целият град се вдигна да предпази Брутън да не го отнесе водата? Винаги съм си мислил, че това е странно. Муърууд беше по-заинтригуван да пази парите в здраво стиснатия си юмрук, а не да ги раздава на добрите самаряни, дори ако се налага човек да ги заплаши, за да свършат нещо добро.

— Може да се е променил — предположи мама.

— Да. Подозирам, че смъртта е способна на това.

— Ще имаш възможност да потърсиш истината в събота вечер — каза майка ми.

Така и щеше да стане. Междувременно обаче трябваше да се изправя пред Демонката и да слушам колко забавно ще бъде на празненството за рождения й ден, и че трябва да съм там и как всички останали от класа ще дойдат. Точно както баща ми проучваше насам-натам кой е виждал Муърууд Такстър, така и аз разпитах съучениците си по темата дали ще ходят на въпросното тържество в дома на Демонката.

Никой не си призна. Повечето направиха коментари, които ме наведоха на мисълта, че по-скоро биха изяли някой от нейните сандвичи с кучешки фъшкии, отколкото да отидат на каквото и да е празненство, на което да се оставят в ръцете на нейна сополоближеща, мюнстероподобна милост. Казах, че ще легна в горещи въглени и ще целуна онзи плешивия руснак, дето удря с обувка по масата, но няма да ида на празненството на Демонката и да ми се налага да мириша смрадливите й роднини.

Но не го заявявах там, където би могла да ме чуе, разбира се. Всъщност, започнах да я съжалявам, и то доста, понеже не успях да намеря и едно-единствено дете, което щеше да ходи на нейния рожден ден.

Не знам защо го направих. Може би защото умувах върху това как ще се почувства — да покани цял клас хлапета на рождения си ден, да им обещае сладолед и торта, и да не иска от тях дори да донесат подарък, и всяко едно от тези деца да й откаже. „Не“ е болезнена дума и предполагах, че Демонката ще я чува често занапред. Но не можех да ида на празненството — подобен ход беше все едно сам да си прося неприятности. Във вторник следобед подкарах Рокет до „Улуърт“ на „Мърчант Стрийт“ и купих за петнайсет цента картичка за рожден ден с кученце, което размахва рожденическа шапка. Вътре, под сълзливото стихче, написах „Честит рожден ден! От съучениците ти“. След това пъхнах картичката в розовия й плик, а в петък се промъкнах в класната стая преди всички останали и сложих плика на чина на Демонката. Освен това благодарих на Господ, че никой не ме е видял — нямаше да мога да преживея случката.

Звънецът звънна и Ковашкия мях пое командването. Демонката седна зад мен. Чух я да отваря плика. Харпията започна да крещи на едно момче на име Реджи Дъфи, задето дъвчел гроздова дъвка. Това беше част от големия план — научили бяхме, че учителката ненавижда миризмата на гроздова дъвка и поради това почти всеки ден някой изиграваше ролята на мъченик с оцветена в пурпурно уста.

Зад гърба си чух тихо подсмрък.

Това беше всичко. Но беше сърцераздирателен звук, но като си помислиш само, че онези петнадесет цента успяха да купят щастлива сълза…

През междучасието, на прашното игрище зад училището, Демонката пърхаше от дете на дете и им показваше картичката. Всички имаха достатъчно възпитание да се престорят, че вече знаят за нея. Лад Дейвин, кокалесто хлапе с червена, късо подстригана коса, което вече започваше да показва признаци, че ще стане футболна звезда с бързите си крака, сръчни пасове и като цяло любовта си към тупаника, започна да разправя на всички момичета, че картичката е купил той, веднага щом осъзна, че те го смятат за много мил жест. Аз не казах нищо. Демонката вече се взираше в Лад с любов в очите и с пръст, заврян в носа.

В събота вечерта, в уречения час, г-н Причърд дойде пред къщата ни с дългата черна кола.

— Внимавай как се държиш! — предупреди ме мама, макар че това се отнасяше донякъде и за татко.

Не бяхме облечени в костюми — „ежедневно облекло“ означаваше чисти удобни ризи с къси ръкави и чисти сини джинси. Двамата с татко се качихме отзад в колата. Останах с впечатление, че съм се озовал в пещера със стени от норка и кожа. Плоскост от прозрачна пластмаса отделяше от нас г-н Причърд. Той подкара по улицата и зави към висините на „Темпъл Стрийт“, а ние едва чувахме двигателя да работи и не усещахме нито една неравност.

На „Темпъл Стрийт“, сред огромните разклонени дъбове и тополи се намираха домовете на елитните граждани на Зефир. Там се издигаше червената тухлена къща на кмета Суоп с нейната овална алея за коли. Малко по-нататък по криволичещата улица бе разположена къщата на г-н Съмптър Уомак, който притежаваше „Спининг Уийл“, а точно отсреща беше къщата с бели колони, в която живееше д-р Париш. След това „Темпъл Стрийт“ опираше в порта от ковано желязо. Отвъд нея покрита с паваж алея се виеше между вечнозелени дървета, които стояха изправени като войници на парад. Прозорците на имението на Такстър грееха приветливо, наклонените покриви бяха увенчани с комини и дебелички, подобни на луковици кули. Г-н Причърд спря, за да излезе и да отвори портата, след това спря отново от другата страна, за да я затвори. Гумите на колата превръщаха паважа в редица възглавници. Проследихме завоите между ароматните борове и г-н Причърд ни спря под голям навес, нашарен в ивици от синьо и златно. Под навеса постлан с камъни път водеше към масивна входна врата. Преди татко да успее да отвори колата, г-н Причърд вече бе дошъл да го обслужи. След това, движейки се с грация и тихо като живак, отвори пред нас и предната врата на имението, и ние влязохме вътре.

Татко се спря.

— Боже! — беше единственото, което успя да изрече.

Споделях обзелото го благоговение. Беше невъзможно да опишеш вътрешността на имението на Такстър в такива подробности, каквито заслужаваше, но бях поразен от огромните му размери, високите тавани с оголени греди и висящи от тях канделабри. Всичко бе сияйно, лъщеше и блестеше, и краката ни бяха обвити в градини от ориенталски вълни. Въздухът ухаеше на кедър и сапун за седла. На стените имаше картини в натруфени рамки, къпещи се в езера от светлина. Огромен гоблен със средновековна сцена украсяваше една цяла стена, а широкото стълбище се изливаше върху втория етаж като сладката извивка на рамото на Чили Уилоу. Видях повърхности от патинирано дърво, патинирана кожа, изгладено кадифе и оцветено стъкло, и дори крушките на канделабъра блестяха от чистота, а помежду им нямаше нито една паяжинка.

От съседен коридор излезе жена на същата възраст като господин Причърд. Носеше бяла униформа и бе прибрала снежнобялата си коса в кок, пристегнат със сребърни игли. Имаше обло, симпатично лице и ясносини очи и ни поздрави със същия акцент като съпруга си. Татко ми беше казал, че е британски.

— Младият господар Върнън е при влакчетата си — каза ни тя. — Би желал да се присъедините към него там.

— Благодаря ти, Гвендолин! — каза г-н Причърд. — Ако бъдете така любезни да ме последвате, господа?

Той тръгна по коридор, от двете страни на който имаше още стаи, а ние побързахме да го последваме. Беше ни ясно, че в това имение може да се пъхнат няколко къщи с размера на нашата и въпреки това да остане достатъчно място и за голям хамбар. Г-н Причърд спря и отвори чифт високи врати, а ние чухме тъничкия писък на локомотивна свирка.

И ето ти го Върнън, гол като в деня, когато е излязъл от майчината утроба. Беше се навел напред и разглеждаше нещо, което държеше близо до лицето си, а пред нас се разкриваше живописна гледка към задната му страна.

Г-н Причърд си прочисти гърлото. Върнън се обърна с локомотивче в ръка и се усмихна толкова широко, че се притесних да не му се цепне лицето.

— О, ето ви и вас! — възкликна той. — Влизайте!

Така и сторихме. В стаята нямаше мебели, а само една голяма маса, на която влакчета-играчки препускаха през зеления пейзаж на миниатюрни хълмове, гора и малко градче. Върнън почистваше колелцата на локомотивчето с четка за бръснене.

— Прах по релсите — обясни. — Ако се натрупа, целият влак може да катастрофира.

Гледах терена на влакчетата с чиста почуда. Седем композиции се движеха едновременно. Малките стрелки се местеха автоматично, малките семафори примигваха, малките колички стояха на малки железопътни прелезчета. Из зелената гора стояха като поръсени юдови дървета с червени листа. Малкото градче имаше къщи като кибритени кутийки и сгради, боядисани така, че да изглеждат от тухли и камък. В основата на централната улица стоеше готическа постройка с купол — сградата на общината, от която бях избягал от кмета Суоп. Пътища се виеха между извисяващите се хълмове. Мост пресичаше река от боядисано в синьо стъкло, а отвъд града имаше голямо, обло, оцветено в черно огледало. Саксън Лейк, досетих се. Върнън дори беше боядисал брега в червено, за да представи червените скали там. Видях бейзболното игрище, плувния басейн, къщите и улиците на Брутън. Имаше дори една шарена като дъгата къща, построена на предполагаемия край на „Джесъмин Стрийт“. Намерих Шосе 10, което минаваше по протежение на гората, отвъд която се простираше Саксън Лейк. Търсех една конкретна къща. Да, там беше, с размера на нокътя на палеца ми — къщата с лошите момичета на г-жа Грейс. Сред гористите хълмове на запад, между Зефир и намиращия се извън картата Юниън Таун, имаше обла следа от изгорено, където някои от малките дървенца бяха почернели.

— Нещо е горяло тук — забелязах.

— Там падна метеорът — заяви Върнън, без дори да погледне нататък.

Той духна в колелцата на локомотива — гол двойник на Изумителния Колосален човек. Намерих „Хилтоп Стрийт“ и нашата къща на ръба на гората. След това проследих достолепната крива на „Темпъл Стрийт“ и ето го там шперплатовото имение, в което се намирахме в момента с баща ми.

— Ти си тук вътре, Кори. И двамата ви има… — Върнън махна с ръка към една кутия за обувки, поставена близо до купчина вагончета, разглобени релси и жички. Върху нея с черен пастел бе написано ХОРА. Вдигнах капака и надникнах към съдържанието — стотици мънички хора-играчки с щателно боядисани плът и коса. Никой от тях нямаше дрехи.

Едно от движещите се влакчета издаде висок, подобен на чуруликане писък. Друго бе теглено от парен локомотив, който издишаше кръгчета дим с размера на парче чипс. Слисан, татко обиколи гигантския, сложен пейзаж.

— Всичко е тук, нали? — попита. — На Поултър Хил дори има надгробни камъни! Господин Такстър, как сте постигнали всичко това?

Върнън вдигна глава от работата си.

— Аз не съм господин Такстър — уточни, — аз съм Върнън.

— О. Ами добре. Върнън значи. Та как направи всичко това?

— Не за една нощ, това е сигурно — отвърна Върнън и се усмихна отново. От разстояние лицето му изглеждаше момчешко, отблизо обаче се виждаха криволиците на бръчките около очите му и две дълбоки линии, обхванали в скоби устата му. — Направих го, понеже обичам Зефир. Винаги съм го обичал. Винаги ще го обичам… — той погледна към г-н Причърд, който стоеше търпеливо до вратата. — Благодаря, Сирил. Свободен си. О, почакай. Г-н Макенсън наясно ли е?

— Наясно с какво? — попита татко.

— Ами… младият господар Върнън иска да вечеря насаме със сина Ви. Желае вие да се храните в кухнята.

— Не разбирам. Защо?

Върнън продължаваше да се взира в г-н Причърд. По-възрастният мъж каза:

— Понеже е поканил сина ви на вечеря. Вие дойдохте като, както разбирам, чапероне. Ако все още имате някакви, ъъъ, резервации, моля нека ви осведомя, че трапезарията е точно до кухнята. Ние ще сме там и ще вечеряме, докато синът ви и младият господин Върнън се хранят в трапезарията. Това е неговото желание, г-н Макенсън — последното изречение бе казано с твърд тон.

Татко ме погледна, аз свих рамене. Ясно беше, че подобно разпределение не му харесва и е готов да спори по темата.

— Така и така сте тук — каза Върнън. Той положи локомотивчето обратно на релсата и то тутуф-тутуфна между пръстите му. — Можете и да останете.

— Можем и да останем — повторих пред татко.

— Храната ще ви хареса. Гвендолин е отлична готвачка! — добави г-н Причърд.

Татко скръсти ръце на гърдите си и се загледа във влакчетата.

— Добре — каза тихо. — Да речем, че оставаме.

— Добре! — засия Върнън. — Това е всичко, Сирил!

— Да, сър! — г-н Причърд си тръгна и вратите се затвориха зад гърба му.

— Ти си млекар, нали? — попита Върнън.

— Да, такъв съм. Работя за „Грийн Медоус“.

— Татко ги притежава — домакинът ни мина покрай мен и обиколи масата да провери връзките на жиците. — Ето насам е — с кльощавата си ръка посочи къде е мандрата на макета. — Знаеш ли, че в Юниън Таун отварят нов търговски център другия месец? Почти са приключили със строежа. Ще бъде от типа, който наричат „супермаркет“. Ще има цяла голяма секция с мляко в… можеш ли да си представиш… пластмасови туби.

— Пластмасови туби ли? — изуми се татко. — Да бе!

— Всичко ще бъде пластмасово — каза Върнън. Посегна и оправи една къща. — Ето такова ще бъде бъдещето — пластмаса от край до край.

— Аз… не съм виждал баща ти от много време, Върнън. Говорих с г-н Долар вчера. Освен това говорих с д-р Париш и кмета Суоп днес. Дори ходих до банката да поприказвам с този-онзи там. Едно момче в кантората ми каза, че г-н Причърд взима важните документи и те се връщат подписани от Муърууд.

— Да, така е. Кори, как ти харесва този изглед към Зефир от птича гледна точка? Човек почти се чувства, сякаш е способен да лети над покривите, нали?

— Да, сър… — точно минута преди това си бях помислил абсолютно същото нещо.

— О, не ме съросвай! Наричай ме Върнън.

— Кори е възпитан да уважава по-възрастните — намеси се татко.

Върнън го погледна с изражение на изненада и объркване.

— Възрастни ли? Та ние сме на една възраст!

Татко изгуби дар слово за няколко секунди. След това с овладян глас възкликна:

— О!

— Кори, ела да покараш влакчетата! Става ли? — Върнън стоеше до контролния пулт, обсипан с циферблати и ръчки. — Товарният експрес идва! Ту-ту!

Пристъпих към пулта, който изглеждаше по-сложен и от деленето на дроби.

— Какво да направя?

— Каквото си поискаш — каза Върнън. — Това е забавното!

Колебливо започнах да въртя циферблати и да натискам ръчки. Някои от влакчетата ускориха, други намалиха. Парният локомотив вече наистина вдигаше пара. Семафорите мигаха и свирките свиреха.

— Муърууд още ли е тук, Върнън? — попита баща ми.

— Почива си. На горния етаж е. Почива си — вниманието на Върнън бе съсредоточено върху влакчетата.

— Може ли да го видя?

— Никой не се среща с него, когато почива! — заяви домакинът ни.

— А кога не почива?

— Не знам. Той винаги е твърде уморен да ми каже…

— Върнън, ще ме погледнеш ли?

Върнън полека изви глава към баща ми, но погледът му непрестанно се стрелкаше обратно към влакчетата.

— Муърууд жив ли е още?

— Живи-живичък — отвърна Върнън, — миди и стриди, живи-живичък… — намръщи се, сякаш въпросът най-сетне се бе отпечатал в съзнанието му. — Разбира се, че е жив! Кой според теб върти цялата работа с бизнеса?

— Например г-н Причърд?

— Татко е горе и си почива — повтори Върнън с твърдо натъртване на „почива“. — Ти какъв си, млекар или член на инквизицията?

— Просто млекар — отвърна татко. — Любопитен млекар.

— И ставаш все по-любопитен и по-любопитен! Увеличи скоростта, Кори! Номер Шест закъснява!

Продължих да въртя циферблатите. Влакчетата хвърчаха по завоите и препускаха между хълмовете.

— Хареса ми разказа ти за езерото — каза Върнън. — Ето защо боядисах езерото черно. То има в дълбините си тъмна тайна, нали?

— Да, съ… Върнън — поправих се. Тепърва ми предстоеше да се уча да наричам възрастните на собствено име.

— Прочетох за това в „Джърнъл“ — Върнън посегна към хълмовете и оправи едно изкривено дърво, а сянката му падна над земята. След това, завършил тази задача, той отстъпи назад и се вгледа в града. — Убиецът трябва да знае колко е дълбоко Саксън Лейк. Така че непременно е местен. Може би живее в някоя от онези къщи, точно тук в Зефир. Но ако правилно съм разбрал, мъртвецът не е бил идентифициран и не са обявявани липсващи лица от март насам, така че той явно не е бил местен. Та каква е връзката между човек, който живее тук и човек, който живее някъде далеч?

— Сигурно и шерифът иска да знае същото.

— Шерифът Еймъри е добър човек — каза Върнън. — Просто не го бива за тази длъжност. Той пръв ще си го признае. Няма инстинкта на ловно куче — оставя птичките да летят, дори когато ги е хванал между лапите си… — домакинът ни се почеса точно под пъпа, наклонил глава на една страна. После пристъпи към месингова плоча на стената и щракна два ключа. Светлините в стаята угаснаха; в някои от къщите-играчки светнаха лампи. Влакчетата продължиха да препускат по релсите, устремени след фаровете си.

— Толкова рано сутринта — промърмори Върнън. — Но ако аз се канех да убивам някого, щях да го убия достатъчно рано да го хвърля в езерото и да съм сигурен, че по Шосе 10 няма да мине никой. Защо убиецът ще чака почти до зори, за да го стори?

— Ще ми се да знаех — каза татко.

Аз продължих да си играя с ръчките, а циферблатите пред мен се осветиха.

— Сигурно е някой, който не получава у дома доставки от „Грийн Медоус“ — реши Върнън. — Той не се е сетил за графика на млекаря, нали? Знаеш ли какво ми се струва?

Татко не отговори.

— Струва ми се, че убиецът е нощна птица. Мисля, че изхвърлянето на тялото в езерото е последното нещо, което е направил, преди да се прибере у дома и да си легне. Вярвам, че ако намерим нощна птица, която не пие мляко, ще сме намерили и нашия убиец.

— Не пие мляко ли? Това пък откъде го измисли?

— От млякото ти се доспива — отвърна Върнън. — Убиецът не обича да спи, и ако работи през деня, значи пие кафето си без нищо.

Единственият отговор на татко беше приглушено изпъшкване, дали в съгласие или от мъка, нямах представа.

Г-н Причърд се върна в тъмната стая да обяви, че вечерята е сервирана. След това Върнън изключи влакчетата и каза:

— Ела с мен, Кори!

Последвах го. Татко тръгна с иконома.

Влязохме в зала, в която стояха рицарски доспехи и там имаше дълга маса с две сервирани места едно срещу друго. Върнън ми каза да си избера място и аз седнах там, където можех да гледам рицарите. След няколко минути влезе Гвендолин, понесла сребърен поднос и тъй започна една от най-странните вечери в моя живот.

Сервираха ни ягодова супа с натрошени в нея ванилови вафли. Ядохме равиоли и шоколадова торта на една и съща чиния. За пиене имахме „Физис“110 с лимон и лайм, а Върнън сложи в устата си цяла таблетка и аз му се смях, когато зелените мехурчета изкипяха през устните му. Сервираха ни хамбургер-канапе и пуканки с масло, а за десерт имахме купичка тесто за дяволска торта111, което се ядеше с лъжичка. Докато похапвах всичко това, изпитвах виновна наслада — подобно детско пиршество бе нещо, което нямаше да възхити мама. В блюдата липсваше какъвто и да е зеленчук — нямаше нито моркови, нито спанак, нито брюкселско зеле. Откъм кухнята ме лъхна краткотраен повей с аромат на телешка яхния, така че предположих, че на татко са му сервирали блюдо за възрастни. Той вероятно нямаше представа с какво си повреждам стомаха. Върнън се хранеше с наслада — смееше се и се смееше и накрая двамата приключихме, облизвайки купичките с десерта в предизвикан от захарта делириум.

Върнън искаше да узнае всичко за мен. Какво обичам да правя, кои са ми приятелите, какви книги обичам да чета, на какви филми се наслаждавам най-много. И той беше гледал „Нашественици от Марс“, това се оказа свързващото звено помежду ни. Той каза, че навремето имал голям сандък, пълен с комикси за супергерои, но в крайна сметка татко му го накарал да го изхвърли. Каза, че имал цели рафтове с мистериите на Харди Бойс, докато татко му не му се ядосал един ден и не ги изгорил в камината. По едно време имал и всички списания за Док Севидж112, а също и книгите за Тарзан и Джон Картър от Марс113, както и за Сянката, имал и „Уиърд Тейлс“114, и кашони със списания „Аргъси“ и „Бойс Лайф“, но татко му решил, че Върнън е прекомерно пораснал за всички тях и до едно изданията отишли в огъня или на боклука и станали на пепел или изгнили в земята. Домакинът ми обясни, че би дал милион долара, стига да можеше да си ги върне и каза, че ако имам някое от тези списания, трябва да ги пазя като зеницата на окото си и да не се разделям с тях, понеже са магически.

А изгориш ли веднъж магическите вещи или ги хвърлиш на боклука, обясни ми Върнън, отново се превръщаш в просяк за магия.

— Ще нося крачолите на панталоните си навити115 — заяви Върнън.

— Какво? — попитах.

Никога досега не го бях виждал да носи дори шорти.

— Написах книга веднъж — отвърна домакинът ми.

— Знам. Мама я е чела.

— Ти искаш ли да станеш писател някой ден?

— Предполагам — отвърнах. — Искам да кажа… ако ми е по силите.

— Разказът ти беше добър. И аз пишех разкази. Татко казваше, че ми подхожда да имам подобно хоби, но никога да не забравям, че някой ден всичко това ще е моя отговорност!

— Кое всичкото това? — полюбопитствах.

— Не знам. Така и не ми каза.

— О… — не знам защо, но в думите му се криеше смисъл. — И как така не си написал втора книга?

Върнън се накани да каже нещо, устата му се отвори… после се затвори отново. Дълго време седя, втренчен в ръцете си. По пръстите му имаше тесто за пудинг. В очите му се появи лъскава влага.

— Имах само една в себе си — каза накрая. — Търсех и търсех друга. Но такава няма. Не беше там вчера, няма я днеска… и не мисля, че и утре ще я има.

— Как тъй? — попитах. — Не можеш ли да измислиш история?

— Ще ти разкажа една история — прецени Върнън.

Зачаках.

Той си пое дълбоко дъх и издиша. Погледът му се разфокусира, сякаш се бореше да остане буден, но сънят го дърпаше към дълбините. Поде:

— Имало едно момче, което написало книга за един град. Малко градче, почти с размерите на Зефир. Да, много прилично на Зефир. Много, много подобно. Това момче написало книга и му отнело четири години да я нагласи цялата както трябва. И докато това момче пишело книгата си, баща му… — той замлъкна.

Чаках.

— Татко… му… — Върнън се намръщи, опитвайки се да намери отново мисълта си. — Да — каза. — Татко му казал, че не е нищо повече от глупак. Татко му го повтарял денем и нощем. Ти глупако, луд глупако! Хабиш си времето да пишеш книга, а трябва да изучаваш бизнеса! Затова съм те отгледал. За бизнеса. Не съм те отгледал да си хабиш времето да ме разочароваш и да захвърляш възможностите, които ти се отварят, отгледал съм те за бизнеса и майка ти те гледа от гроба си, понеже разочароваш и нея, да знаеш. Да, ти й разби сърцето, когато се провали в колежа и тя изпи онези хапчета само и единствено по тази причина. Понеже ти се провали и всичките пари отидоха на вятъра, по-добре да ги бях хвърлил през прозореца, та да ги вземат негротата и белите боклуци… — Върнън примигна; изглеждаше безнадеждно смазан. — Негрите, казало момчето. Трябва да сме културни. Нали така, Кори?

— Ами аз…

— Глава втора — продължи Върнън. — Четири години. Момчето понасяло това в течение на четири години. И написало своята книга за града и за хората, които го правят това, което е. И може би в нея нямало истински сюжет, може би дори нямало нищо, което да те стисне за гърлото и да се постарае да те разтърсва, докато костите ти задрънчат, но книгата била за живота. Именно течението и гласовете, дребните ежедневни неща, те съставят паметта за преживяното. Животът се вие като река и човек никога не знае накъде отива, докато не стигне до там, но пътуването е сладко и дълбоко и те оставя с копнеж за още. Книгата била жива в смисъл, в който животът на момчето не бил… — Върнън поседя и позяпа в нищото за момент. Следях оцапаните му с шоколад пръсти, които стискаха ръба на масата. — Той намерил издател — продължи домакинът ми накрая, — истински издател от Ню Йорк. Трябва да знаеш, че там е сърцето на света. Там е мястото, където правят книги със стотици и хиляди, и всяка една е различно и специално дете, и някои крачат гордо, а други са осакатени, но те все пак оттам излизат на бял свят. Е, момчето получило обаждане от Ню Йорк и му казали, че искат да публикуват книгата му, ако помисли върху някои промени, с които тя да стане още по-добра от това, което е и момчето било толкова щастливо и гордо, че се съгласило и искало да направи най-добрата книга на света…

Стъклените очи на Върнън мърдаха, следейки образи във въздуха.

— Тъй че — каза той с тих глас — момчето си събрало багажа, докато татко му му обяснявал, че той е глупав глупак и че ще се върне в тази къща пълзешком и тогава ще се види кой е бил прав, нали? А момчето било много лошо момче в този ден, защото казало на татко си, че първо ще го види да гори на едно лошо място. След това хванало автобуса от Зефир за Бирмингам и от Бирмингам до Ню Йорк — влака, и влязло в кабинет във висока сграда да открие какво се е случило с детето му.

Върнън отново потъна в мълчание. Вдигна купичката от десерта, опитвайки се да намери какво още да оближе.

— Какво станало после? — подканих го.

— Те му казали… — той се усмихна. Усмивката му бе зловеща. — Казали му, че това е бизнес като всеки друг. Имаме си графики и схеми, и имаме числа на стената. Знаем, че тази година хората търсят романи с мистерии и твоето градче представлява прекрасна сцена за такъв. Мистерии с убийства, обяснили. Да изтръпват читателите. Трябва да се състезаваме с телевизията, обяснили му. Вече не е като едно време, когато хората имаха време да четат. Сега хората искат кървави убийства, а ние разполагаме с таблици и графики, които го доказват. Те казали, че ако момчето успее да намести мистерия с убийства в книгата си — и това хич не е трудно, добавили, няма да е никак трудно да се постигне, — то тогава ще я публикуват с името на момчето ей тук отпред на корицата. Но казали, че не им харесва заглавието „Лунен град“. Не, то не било подходящо. Дали можеш да пишеш по-страшничко, попитали те. Казали, че тази година имат нужда от автор на страхотии.

— И той сторил ли го? — попитах.

— О, да — Върнън кимна. — Сторил го. Всичко, което те поискали. Понеже бил толкова близо, толкова близо, че направо държал книгата в ръце. А и знаел, че татко му наднича през рамото. Направил го… — усмивката на домакина ми беше като пресен разрез върху възлест белег от рана. — Но те грешали. Било много, много трудно да го постигне. Момчето си наело стая в хотел и се захванало за работа. Този хотел… бил всичко, което можело да си позволи. И докато работел на взетата под наем пишеща машина в онази ужасна малка стая под наем, част от този хотел и част от този град проникнали в него и си проправили път през пръстите му и в тази книга. И така един ден той вече не знаел къде е. Бил се изгубил и наоколо нямало знаци, които да му подскажат накъде да тръгне. Чувал хора да плачат и виждал да ги нараняват, и нещо вътре в него се затворило като юмрук, и всичко, което той искал било да стигне до последната страница и да се махне оттам. Чувал смеха на татко си, късно нощем. Чувал го да казва ти глупако, ти малък глупак такъв, трябваше да си защитиш позицията. Понеже татко му бил в него и го бил придружил през целия този път от Зефир до Ню Йорк…

Върнън стисна здраво очи за няколко агонизиращи секунди. Когато отново ги отвори, видях, че са поръбени с червено.

— Това момче. Това глупаво малко момче взело парите им и избягало. Обратно в Зефир, обратно при чистите хълмове, обратно там, където можело да мисли… А след това книгата излязла, с името на момчето на нея, и то видяло корицата и разбрало, че са взели рожбата му и са издокарали това прекрасно дете като проститутка и сега я искали само хората, които копнеят за грозота. Те искали да се въргалят в нея, и да я използват и да я захвърлят, понеже тя била само една от стотиците хиляди и била осакатена. А това момче… то лично я било осакатило. Това ужасно, алчно момче.

Гласът му се пречупи със звук, който ме стресна.

Върнън притисна длан към устата си. Когато я отпусна, от долната му устна се бе проточила сребърна нишка слюнка.

— Това момче — прошепна той — много скоро открило… че книгата е провал. Много скоро. Той им се обадил. Всичко, казал. Ще направя всичко, за да я спася. И те отвърнали, ние имаме графики и таблици и числата на стената. На хората са им омръзнали мистериите с убийства. Хората искат нещо различно, така казали. Обаче казали също, че искат да видят и следващата му книга. Той бил обещал, казали. Просто да измисли нещо различно. Ти си млад човек, така казали. Имаш много книги в себе си… — той избърса уста с опакото на ръката си — бавен и мъчителен жест. — Татко му го чакал. Татко му се хилел и се хилел и продължавал да се хили. Лицето на татко му било голямо като слънцето и момчето се парело всеки път, когато го погледнело. Татко му казал, че момчето не е достойно да му носи обувките. А аз платих за тези обувки. Да, така е. Платих за тази риза и тези панталони. Ти не си достоен да носиш онова, което ти купувам с честни пари. Всичко, което правиш ти, завършва с провал и това е единственото, с което ще се сблъскваш до края на живота си, казал той. И ако умра в съня си тази нощ, то ще е, защото си ме убил с провалите си. А това момче застанало в основата на стълбите и плачело и казало, тогава иди и умри. Моля се на Бога да умреш, ти… отвратителен… кучи син.

В тази последна ужасна, изсъскана през зъби дума видях как сълзите изскачат в очите му, все едно е бил пронизан изотзад. Издаде тихо стенание, с разкривено от страдание лице, досущ като една испанска картина на гол светец, която бях видял в „Нашънъл Джиографик“. По бузата му към челюстта се търкулна една сълза, последвана от втора, която залепна за петно от шоколадово тесто в ъгълчето на устата на Върнън.

— О… — прошепна той. — О… о… не.

— Млади господарю Върнън? — гласът бе тих като неговия, но в него се усещаше твърдост.

Г-н Причърд бе влязъл в стаята. Върнън дори не го погледна. Наканих се да се изправя, но г-н Причърд каза:

— Господарю Кори? Моля, останете си на местото за момента.

Останах. Икономът прекоси стаята и застана зад Върнън, посегна и нежно положи ръка на слабото му рамо.

— Вечерята приключи, млади господарю!

Голият мъж не помръдна и не отговори. Очите му бяха мътни и мъртви, в него нямаше нищо живо, освен бавното пълзящите сълзи.

— Време е да си лягате, сър — каза г-н Причърд.

Върнън каза с глух, далечен глас:

— Ще се събудя ли?

— Вярвам, че ще се събудите, сър — икономът го потупа по рамото, докосването бе бащинско. — Кажете лека нощ на гостите ни за вечеря!

Върнън ме погледна. Държеше се така, сякаш никога досега не ме е виждал, сякаш бях някой непознат, дошъл в дома му. Но после погледът му оживя отново и той подсмръкна и се усмихна по момчешкия си начин.

— Прах по релсите — каза. — Натрупва се и влакът може да дерайлира… — намръщи се за миг, но това бе просто малка буря и отмина бързо. Усмивката се завърна. — Кори, благодаря, че вечеря с мен тази вечер!

— Да, съ…

Той вдигна пръст.

— Върнън.

— Върнън — повторих.

Домакинът ми се изправи, аз също. Г-н Причърд ми каза:

— Баща ти те чака при входната врата. Завиваш надясно и вървиш по коридора, и ще стигнеш до нея. След няколко минути ще дойда отвън да ви закарам у дома, стига да нямате против да ме изчакате при колата… — той улови единия лакът на Върнън и го поведе през вратата.

Младежът вървеше като древен старец.

— Беше ми много приятно на вечеря! — казах му.

Върнън се спря и ме погледна. Усмивката му трепкаше, включваше се и се изключваше като примигване на счупена неонова табела.

— Надявам се да продължиш да пишеш, Кори! Надявам се да ти се случват само хубави неща!

— Благодаря, Върнън!

Той кимна, удовлетворен, че сме осъществили връзка. Спря се отново на изхода на трапезарията.

— Знаеш ли, Кори, понякога сънувам много странен сън. В него обикалям по улиците посред бял ден и нямам никакви дрехи на себе си… — той се засмя. — И едно конче даже нямам. Представяш ли си!

Не си спомням да съм се усмихнал.

Върнън остави г-н Причърд да го изведе. Погледнах към купчините чинии и ми призля.

Лесно намерих входната врата. Татко вече беше там; по начина, по който се усмихваше, можех да позная, че няма понятие на какво съм станал свидетел.

— Добре ли си поговорихте? — попита.

Предполагам, промърморил съм нещо, което го е удовлетворило.

— Той добре ли се отнесе с теб?

Кимнах.

Татко беше доволен и щастлив сега, когато стомахът му бе пълен с телешка яхния и Върнън не ме бе наранил.

— Хубава къща, нали? — попита той, докато вървяхме към дългата черна кола. — Къща като тази… няма начин да отгатнеш колко струва!

И аз не знаех. Но знаех, че цената е по-висока, отколкото е редно да плати което и да е човешко същество.

Чакахме да се приберем и след малко г-н Причърд излезе от къщата, за да ни достави пред нашата входна врата.

4. Отмъщението на Пет Гръмотевици

В понеделник сутринта открих, че Демонката ме е зарязала. Сега имаше очи само за Лад Дейвин, а злобните й пръсти бяха оставили врата ми на мира. Постигнала го бе картичката за рождения ден в съчетание с направената от незнание декларация на Лад, че той я е пратил. От него щеше да излезе наистина добър футболист, когато влезеше в гимназията; но между днешния момент и онова бъдеще го очакваха предостатъчно упражнения по тичане и изплъзване.

Към историята с рождения ден на Демонката имаше и още едно допълнение — когато я попитах впоследствие как е преминало празненството, докато тя наблюдаваше как Лад подава топката на Барни Галауей. Демонката ме погледна така, сякаш се намирах на една отсянка от невидимостта.

— О, забавлявахме се — каза и отново втренчи поглед в младата футболна звезда. — Роднините ми дойдоха и ядоха сладолед и торта.

— Получи ли някакви подаръци?

— Ъъ — тя започна да дъвче един мръсен нокът, а косата й беше на сламки и мазна и висеше пред лицето й. — Мама и татко ми дадоха сестрински комплект, леля Гретна ми връчи ръкавици, които сама е оплела, а братовчедка ми Чили ми подари венец от сушени цветя, който да си окача над леглото за късмет.

— Това е добре — казах. — Наистина по…

Тъкмо се бях надигнал да се оттегля. Но спрях вцепенен.

— Чили? — повторих. — Как й е фамилията?

— Пърсел. Или поне така беше. Омъжи се за някакъв тип и щъркелът им донесе малко бебче — Демонката въздъхна. — О, не е ли Лад най-прекрасния на света?

Бог има чувство за хумор, което понякога те препъва грозно.

Септември полека се смали и една заран — ето ти го, настъпил октомври. Хълмовете бяха разчертани с червено и златно, сякаш някакъв магьосник беше изрисувал дърветата за кажи-речи една нощ. Следобедите все още бяха горещи, но утрините започваха да нашепват за пуловери. Това беше „индианското“ лято, което настъпва, когато в кошовете на зарзаватчийницата се появят нашарените в пурпурно и червено царевични кочани и тук-там по някое изсъхнало листо се пързаля по тротоара.

В училище имахме ден за „Покажи и разкажи“, което означаваше, че всеки трябва да донесе нещо важно за него и да обясни какво е то. Донесох в час брой на „Знаменити чудовища“, при вида на който Ковашкия мях сигурно щеше да изгърми като римска свещ, но това щеше да ме направи герой на потиснатите. Дейви Рей донесе своята плоча с „I Get Around“ и снимка на електрическа китара, на каквато се надяваше да се научи да свири някой ден, когато родителите му можеха да си позволят уроците. Бен представи конфедеративен долар. Джони пък донесе колекцията си от върхове на стрели, всички държани в отделни чекмеджета в метално сандъче за рибарски принадлежности, всяка защитена от собствена подложчица от памучно топче.

Стрелите бяха истинско чудо. Малки и големи, грапави и гладки, светли и тъмни; те примамваха въображението на пътешествие във времето, когато гората е била девствена и единствената светлина е идвала от огньовете на биваците, а Зефир е съществувал само в трескавите видения на шамана. Джони събираше върхове на стрели откакто го познавах — значи от втори клас. Докато останалите от нас търчаха и играеха без да проявяват и краткотраен интерес към тази прашна пропаст на име „история“, Джони претърсваше горските пътеки и речните корита за острите малки знаци на наследството си. Беше събрал над сто върха и ги почистваше с любов — но не ги лакираше, това щеше да е обида за ръката, издялала кремъка — и ги прибираше в рибарското сандъче. Представях си как ги вади нощем, в стаята си, и надвесен над тях мечтае за това какъв ли е бил животът в Адамс Вали преди стотици години. Чудех се дали си представя, че ние сме четирима индиански приятели, които си имат четири кучета и четири пъргави понита, живеят в типита в едно и също село и си говорят за живота, училището и всичко останало. Никога не го попитах, но предполагам, че ни виждаше точно така.

Преди да започне училището с деня за показване и разказване — от който се ужасявах в течение на дни, понеже си представях какво ще довлече да ни предложи Демонката, — ние с момчетата се срещнахме на обичайното си място, близо до катерушките на прашното игрище, а колелата ни бяха заключени за оградата заедно с дузини други. Седнахме на слънце, понеже сутринта бе студена и небето — ясно.

— Отвори я — каза Бен на Джони. — Хайде, нека да погледна!

На Джони не му трябваше много подканване да щракне ключалката. Може и да пазеше стрелите си подплатени като редки бижута, но никога не се стискаше да споделя магията им.

— Тази я намерих миналата събота — каза той и отвори памучето, за да извади на бял свят светлосив връх на стрела. — Може да се познае, че който и да я е правил, доста е бързал. Виждате ли колко неравни и груби са резките? Не си е губил времето с нея. Просто е искал да се сдобие с връх за стрелата, за да застреля нещо за хапване.

— Аха, и ако се съди по размера, сигурно е улучил някой съсел — коментира Дейви Рей.

— Може да е бил лош стрелец — обади се Бен. — Може пък да е знаел, че сигурно ще я загуби.

— Може и така да е — съгласи се Джони. — А може да е било момче и това да е първата му стрела.

— Ако зависех от създадените от мен стрели, за да има какво да ям — казах, — щях да съм се спаружил и да съм умрял доста бързо.

— Имаш страшно много стрели — Бен може и да го сърбяха пръстите да проучи съдържанието на рибарското сандъче, но уважаваше правото на собственост на Джони. — Имаш ли си любима?

— Да, разбира се. Ето тази… — Джони вдигна едно памуче, отвори го и ни показа коя.

Беше черна, гладка и почти идеално оформена.

Познах я.

Беше стрелата, която Дейви Рей намери вдън гори по време на лагерния ни поход.

— Прекрасна е — каза Бен. — Изглежда все едно е намаслена, нали?

— Току-що съм я почистил, това е всичко. Но наистина сияе… — Джони потри стрелата между кафявите си пръсти и я положи в пухкавата ръка на Бен. — Опипай я, почти няма да усетиш грапавини по нея.

Бен предаде върха за стрела на Дейви Рей, който пък ми я подаде на мен. В стрелата имаше една малка вдлъбнатина, но тя сякаш се разтапяше в ръката ти. Когато я потриваш в дланта си, беше трудно да се каже къде свършва камъкът и къде започва плътта.

— Чудя се кой ли я е направил — казах.

— Да, и на мен ми се ще да знам. Който и да е, е искал да има наистина хубав връх, такъв който ще лети право към целта, дори ако я загуби. Върховете за стрели за индианците са били повече от просто остриета; били са като парите и са показвали колко грижа полагаш за вещите си. Показвали са колко добър ловец си, както и дали ти трябват много евтини стари връхчета, за да си свършиш работата или имаш време да правиш няколко, на които да разчиташ. Определено бих искал да знам кой я е изработил.

Темата явно беше важна за Джони.

— Обзалагам се, че е някой вожд! — предположих.

— Вожд? Наистина ли? — Бен се ококори.

— Той е твърдо решен да измисли приказка — каза му Дейви Рей. — Не бива да се вярва и на думица, която каже оттук нататък.

— Естествено, че е бил вожд! — заявих твърдо. — Да, бил е вожд и е бил най-младият вожд, който племето някога е имало! Бил е на двайсет години и баща му е бил вожд преди него.

— О, братче! — Дейви Рей притисна колене към гърдите си и на лицето му се изписа лукава усмивка. — Кори, ако изобщо съществува състезание за най-голям лъжец в града, несъмнено ще спечелиш първа награда!

Джони също се усмихна, но очите му бяха пламнали от интерес.

— Продължавай, Кори! Нека чуем за вожда. Как се е наричал?

— Не знам. Бил е… Тичащият Елен, да рече…

— Не, не е добре! — възрази Бен. — Това е име като за момиче! Направи името му… ами… като на воин. Примерно Яко Голям Буреносен Облак!

— Яко Голям! — разкикоти се Дейви Рей. — Улучи десетката, Бен!

— Казвал се е вожд Гръмотевица! — заяви Джони, втренчен в мен и без да обръща внимание на дразнещия ни дует. — Не. Вожд Пет Гръмотевици. Понеже е бил висок и мургав и…

— … кривоглед… — вметна Дейви Рей.

— … и е имал крив крак — заяви Джони и Дейви Рей спря да се хили.

Поспрях, а върхът за стрела блестеше на дланта ми.

— Давай, Кори! — подкани ме приятелят ми сериозно. — Разкажи ни за този вожд!

— Вождът Пет Гръмотевици… — мислех си, сплитах нишките на разказа, а пръстите ми се свиваха и отпускаха около топлия кремък. — Бил е чероки.

— Крийк — поправи ме Джони.

— Крийк, както казах. Бил е индианец от племето крийк и баща му е бил вожд, но са го убили по време на лов. Отишъл на лов за елени и го намерили там, където бил паднал от една скала. Умирал, но казал на сина си, че бил видял Снегопад. Да, така казал. Бил видял Снегопад отблизо, достатъчно отблизо, че да разгледа бялата кожа и рогата му — били големи като дървета. Казал, че докато Снегопад живее в горите, светът ще продължи да съществува. Но ако някой някога убие белия елен, светът ще свърши. След това умрял, а Пет Гръмотевици станал новия вожд на племето.

— Мислех си, че вождът трябва да се бие, за да стане вожд! — каза Дейви Рей.

— Е, естествено, че било така — отвърнах. — Всички го знаят. Трябвало да се бие с цял куп юнаци, които си мислели, че те трябва да станат вождове. Но Пет Гръмотевици обичал мира повече, отколкото борбите. Не че не можел да се бие, когато се налагало, просто знаел кога да се бие и кога не. Но си имал и пипер в характера. Ето защо не го наричали просто „Една гръмотевица“ или „Две Гръмотевици“. Не се ядосвал много често, но когато се случвало — леле-мале! Било все едно пет гръмотевици трещят едновременно.

— Всеки момент ще звънне звънецът! — Предупреди Джони.

— Какво станало с вожда?

— Той… ами бил вожд дълго, много дълго време. Докато не станал на шейсет години. Тогава предал поста на сина си, Мъдрата Лисица — погледнах към входа — децата започваха да влизат в училище. — Но Пет Гръмотевици бил вождът, който хората запомнили, понеже запазил мира между племето си и другите племена и когато умрял, взели най-хубавите му върхове на стрели и ги разпилели из гората, та да ги намират хората и стотици години по-късно. След това гравирали името му на една скала и погребали тялото в тайно индианско гробище.

— О, така ли? — ухили се Дейви Рей. — И къде е то?

— Не знам — отвърнах. — Нали е тайно.

Момчетата простенаха. Звънецът издрънча и призова децата вътре. Върнах върха на стрелата на Пет Гръмотевици на Джони, който го уви в памук и го върна в сандъчето си. Станахме и тръгнахме през игрището, а изпод подметките ни се вдигаха облачета прах.

— Може би наистина е имало някой като вожда Петте Гръмотевици — каза Джони, докато приближавахме вратата.

— Естествено, че е имало! — възкликна Бен. — Кори така каза, нали?

Дейви Рей издаде звук като пръдня, но знаех, че не ми се подиграва. Просто трябваше да играе своята роля в групата ни — на подстрекател и саркастичен присмехулник — и я изпълняваше превъзходно. Знаех какъв е приятелят ми отвътре — в крайна сметка, нали именно той бе вдъхнал живот на Пет Гръмотевици.

Чух Лад Дейвин да крещи: „Махай се от мен с тези катеричи глави!“ Някакво момиче изпищя, някой възкликна: „О, отврат“… Демонката се бе развихрила.

Както и предсказах, гледката на киночудовищата в класната й стая вбеси Ковашкия мях. Тя изпадна в пристъп, пред който дори изблиците на Пет Гръмотевици приличаха на детски приспивни песнички.

Ковашкия Мях пожела да знае дали родителите ми са в известност с какви боклуци си тъпча главата. След това изпадна в тирада за това как цялото достойнство и добронамереност на света вървят към съсипия, просто вървят на съсипия, и защо ли не се интересувам от истинските книги за четене, ами се занимавам с този чудовищен боклук? Аз просто си седях и понасях бурята, както и се очакваше да сторя. След това Демонката отвори кутията от обувки, която бе донесла, и я завря в лицето на Ковашкия мях, а гледката на онези четири катеричи глави, полазени от мравки и с избодени с клечка за зъби очи, накара Ковашкия мях скоростно да се оттегли в учителската стая.

Най-сетне удари звънецът в три следобед и училището остана зад гърба ни до следващия ден. Напуснахме Ковашкия мях, доведена до дрезгав шепот. Навън на игрището, под горещото следобедно слънце, из въздуха се носеха облаци прах, докато децата търчаха към свободата. Както винаги, Дейви Рей поднасяше Бен за едно или друго. Джони остави на земята сандъчето си, докато си отключи веригата на колелото и аз коленичих да въведа номера на катинара, който подсигуряваше Рокет.

Случи се много бързо. Винаги е така с подобни събития.

Те изникнаха от прахоляка. Усетих ги, преди да ги видя. Кожата на опакото на врата ми настръхна.

— Четири малки писета, до едно в редичка… — дойде първата подигравка.

Врътнах глава, понеже познах гласа. Дейви Рей и Бен престанаха да се боричкат. Джони вдигна глава, а очите му се изпълниха с ужас.

— Ето ги значи… — каза Гота Бранлин, с Гордо до себе си. Носеха усмивките си като отворени бръсначи, а черните им колелета бяха приклекнали зад тях. — Не са ли сладурковци, Гордо?

— Аха, нали?

— Това какво е? — с едно бързо движение Гота измъкна от ръката ми списанието, което бях донесъл в клас. То се разкъса по телчетата и на корицата Граф Дракула на Кристофър Лий изсъска от безпомощен гняв.

— Я виж тоз боклук! — каза Гота на брат си и Гордо се разсмя на рисунката на елегантния робот-жена от „Метрополис“.

— Мога да й видя проклетите цици! — рече Гордо. — Дай го насам!

Той сграбчи страницата, Гота също посегна и между ръцете им снимката се разтвори като погълната от киселина. Гота обаче докопа по-голямата част — онази, на която се мяркаха металните гърди — и я напъха смачкана и мръсна в джоба на джинсите си.

Гордо изписка:

— Ти, боклук такъв, дай ми я! — и издърпа останалата част от списанието, която Гота също теглеше.

След секунда и останалите телчета се предадоха и като прилепи на дневна светлина през прахта изпърхаха страниците с тъмни и бляскави сънища, герои и злодеи, и фантастични видения.

— Ти го скапа! — изврещя Гота.

Блъсна брат си толкова силно, че Гордо рухна по гръб в прахта и от устата му бликна слюнка. Седна с лице, подуто от гняв и с ужасяващ поглед, но Гота изнесе назад юмрука си и се извиси над него като Годзила над Хидра.

— Хайде, пробвай се само! — предизвика го Гота. — Пробвай се де!

Гордо остана където си беше. Лакътят му смазваше снимката, на която Кинг Конг се бореше с тлъста гигантска змия. Дори чудовищата си имаха техните противници и битки до смърт. Изражението на Гордо бе каменно и горчиво. Всяко друго дете, получило подобен тежък удар, щеше да изхълца поне веднъж. Предположих, че сълзата в семейство Бранлин е по-рядка и от драконов зъб и че всички тези непролети сълзи и горещ, стаен гняв са изкривили Гота и Гордо в онова, което представляваха днес — два звяра, които не могат да избягат от клетките си, без значение колко яростно се бият и колко далеч скитат на своите колела-лешояди.

Можеше дори да изпитам съжаление към тях, ако ми бяха оставили възможност. Но след това Гота възкликна:

— Кво имаме тука?

Той заграби от земята сандъчето, преди Джони дори да си помисли да го предпази.

Приятелят ми издаде задавен звук, когато Гота отвори ключалката и вдигна капака. Голямата груба ръка се пъхна вътре и започна да дърпа памучетата и да ги разгръща.

— Хей, човече! — каза бандитчето на брат си. — Я виж само кво си има индианчето! Върхове на стрели!

— Защо не ни оставите на мира? — попита Дейви Рей. — Не ви пречим да…

— Затваряй си плювалника, тъпанар такъв! — изрева Гота.

Гордо се надигна ухилен, братската им омраза бе забравена за момента.

И двамата се заеха да ровят в колекцията от върхове на стрели, пръстите им сграбчваха и стискаха. Не ми се щеше и да си представям как изглежда вечерята в дома на семейство Бранлин.

— Те са мои! — каза Джони.

Думите никога не бяха спирали Бранлин досега, не го сториха и този път.

— Принадлежат на мен — уточни Джони с блеснала по бузите пот.

Този път нещо в тона му накара Гота да вдигне поглед.

— Какво каза, негърска пот?

— Това са моите върхове на стрели. Аз… искам си ги.

— Искал си ги! — подигра му се Гордо.

— Вие, малки пикльовци, се опитахте да ни причините неприятности, нали? — дясната ръка на Гота беше пълна с върхове на стрели. — Отидохте да плачкате на шерифа и се опитахте да настроите татко срещу нас, нали?

Тази тактика не разклати вниманието на Джони.

— Върни ми ги — повтори той.

— Хей, Гота! Мисля, че индианчето си иска проклетите стрели!

— Момчета, защо не… — подех аз, но Гордо моментално ми скочи, сграбчи предницата на ризата ми и ме блъсна върху оградата.

— Малък пикльо — измляска той с уста. — Малко гейско пикалце!

Видях златното око на Рокет във фара да блясва за момент и да оценява ситуацията, после да изчезва.

— Ето си ги стрелите ти, индианче! — Гота метна тези, които държеше, през прашното игрище.

Джони потръпна, сякаш го бяха ударили с невидим боздуган. Гледаше как Гота отново пъха ръка в сандъчето, вади я и пръска небрежно върховете на стрелите, все едно са безполезни парченца камък.

— Пикльо, пикльо, пикльо! — напяваше Гордо, натиснал с косматата си мишница врата ми. Носът му течеше, а той вонеше на машинно масло и прегоряло барбекю.

— Я стига! — изхъхрих. Дъхът му също не ухаеше като френски парфюм.

— Буу-хуу, буу-хуу — занадава индиански викове Гота, докато разпиляваше колекцията на Джони. — Ууу-ууу…

— Спри веднага! — изкрещя Дейви Рей.

В този момент пръстите на Гота се показаха, стиснали връх на стрела гладък и черен — почти идеален на форма. Дори Гота можеше да познае, че този тук е специален, понеже спря пороя на злобата си и се загледа в стрелата.

— Недей! — каза с умолителна нотка Джони.

Каквото и да бе видял Гота в черния връх на стрела на вожда Пет Гръмотевици, това бе преходно видение. Той замахна назад, пръстите му се разтвориха и върхът на стрела полетя. Въртеше се и се въртеше и падна в тревата и буренака близо до контейнера за боклук, а Джони изпъшка, все едно са го ударили.

— Какво ще кажеш за това, малко инди… — поде Гота.

Не успя да се доизкаже, понеже в следващата секунда Джони изкуца и подскочи към него, и след това юмрукът му се стрелна като вихрушка и се удари от упор в брадичката на Гота Бранлин.

Гота се олюля, притихна и през лицето му премина вълна на болка. След това езикът му изскочи и по него имаше кръв. Той захвърли встрани сандъчето и изръмжа:

— Мъртъв си, негро такова!

— Хвани го, Гота! — извика Гордо.

Джони не трябваше да се бие. Знаех го и знаех, че и той го знае. Юмруците на братята Бранлин вече го бяха пращали веднъж в болница. Все още от време на време му прилошаваше и стигаше едва кажи-речи до рамото на противника си.

— Бягай, Джони! — извиках.

Джони обаче бе приключил с бягането.

Гота го нападна със замах. Улучи рамото на приятеля ми и юмрукът му го отхвърли назад, а Джони се изплъзна от удар в лицето и тресна собствения си юмрук в ребрата на Гота.

— Бой! Бой! — развика се някой от малкото деца, останали на игрището.

Бутнах Гордо назад с цялата си сила. Той изпъна ръка да се подпре, но пръстите му сграбчиха дръжките на Рокет.

— Олеле! — изпищя той внезапно, дръпна ръка и се втренчи в пръстите си. На кожата между палеца и показалеца му имаше кръв. — Копелето ме ухапа!

Предположих, че се е набол на гайка или на метално парче, макар че по-късно разгледах Рокет и не намерих нито щръкнал винт, нито остър ръб. Гордо се завъртя и срита Рокет, и тогава Пет Гръмотевици ми заговори.

Каза, както беше казал и на Джони:

СТИГА.

Нямах силен удар. Щом Гордо искаше да рита, това ме устройваше. Пристъпих напред с кипнала кръв и така го сритах в глезена, че той се разпищя и затанцува като еднокрак джигит. Джони и Гота се въргаляха на земята, а около тях се вдигаше прахоляк. Хвърчаха и се стоварваха юмруци, а Дейви Рей и Бен бяха готови да се хвърлят, ако Гордо започне да побеждава Джони или да го удря начесто. Приятелят ни обаче не отстъпваше на противника си. Въртеше се, дърпаше се и се биеше, а потното му лице бе побеляло от праха. Гота сграбчи косата на Джони, но той се изплъзна. Юмрук се стовари в брадичката му, но другарят ни не показа болка. Вместо това се нахвърли върху противника си като момче, което няма какво да губи, освен достойнството си и когато ударите му улучиха целта, накараха Гота да изпъшка от болка и да се опита да се свие като дъждовен червей.

— Бой! Бой! — продължаваше веселият напев.

Около Джони и Гота, които се сражаваха на земята, се образува кръг от зяпачи.

Но Гордо идваше да ми се нахвърли с пръчка в дясната ръка.

Нямах никакво желание да ми попилява мозъка или да пребие Рокет до подчинение. Скочих на колелото, ритнах стъпенката и врътнах педалите, опитвайки се да набера преднина между нас. Очаквах, че Гордо ще отклони вниманието си от мен и може би ще успея да се промъкна и да избия пръчката от ръката му. Но грешах. Той се метна на черното си колело и се засили след мен, изоставяйки Гота да води собствената си гнусна войничка.

Нямах време да викна на Бен и Дейви Рей. Съмнявах се, че и бездруго ще ме чуят при цялата шумотевица, вдигана от жадната за кръв тълпа. Обърнах Рокет и трескаво завъртях педалите през игрището, излитайки през вратата в оградата и понасяйки се по тротоара. Когато погледнах през рамо, Гордо набираше скорост, бе навел глава над кормилото и краката му помпеха педалите. Започнах да насочвам Рокет обратно към игрището, за да се добера до подкрепата на приятелите си.

Но Рокет не ме остави.

Той се вкочани. Не можех да движа кормилото. Нямах избор, освен да продължавам напред по неравния тротоар и тогава се случи нещо странно.

Педалите започнаха да се въртят все по-бързо — толкова бързо, че едва си държах на тях краката. Всъщност маратонките ми се пързулнаха от стъпенките няколко пъти. Педалите обаче продължаваха да се въртят. Веригата на Рокет дрънчеше по зъбчатките и постепенно прерастваше във висок, могъщ напевен звук.

Колелото ми се носеше напред, а аз не правех нищо друго, освен да се държа за гърба му като на див кон. Скоростта ни нарастваше, вятърът брулеше косата ми. Погледнах през рамо — неизбежен като краят на света, Гордо все още беше по петите ми.

Той искаше да ме скалпира и нямаше да спре, докато не постигне своето.

Междувременно на игрището Гота се мъчеше да се изправи на крака. Преди да успее да прицели удар, Джони го срита в коленете и двамата пак се извъргаляха на земята, а зяпачите с викове изразяваха задоволството си. Дейви Рей и Бен бяха започнали да ме търсят, после видяха, че Рокет го няма и липсват и Гордо и едно от черните колелета.

— Ооу… — каза Бен.

Колелото на Гордо беше бързо. Сигурно можеше да надбяга всяко едно друго в Зефир, но Рокет не беше като другите колелета. Рокет се носеше като адска хрътка и аз се ужасявах при мисълта какво може да стане, ако веригата му падне от зъбчатката.

Подминахме един господин, който събираше с гребло листата от пътеката си. Подминахме две жени, които си говореха в предния си двор. Исках да спра, но всеки път, когато се опитвах да натисна спирачката, се чуваше високо, гневно съскане и Рокет отказваше да се подчини. На следващото кръстовище опитах да завия надясно и да се прибера у дома. Рокет искаше да тръгне наляво и аз изкрещях, когато дръжките на кормилото взеха завоя, а задното колело се плъзна на ръба на катастрофата. Но Рокет удържа пред паважа и ето ни отново с блъскащия ме в лицето вятър.

— Какво правиш? — извиках. — Къде отиваме?

Въпросите ми имаха само един отговор: Рокет бе полудял.

Още един поглед през рамо ми показа, че Гордо все още е по петите ми, макар че пухтеше и лицето му бе нашарено с пурпурночервено.

— По-добре спри! — изкрещя той. — Ще те хвана най-накрая!

Не и ако питате Рокет. Но всеки път, когато се опитвах да го насоча към дома, той отказваше да се подчини. Колелото си имаше собствена цел и аз нямах избор, освен да се возя към нея.

През вихрещия се прах побойниците в училищния двор се надигнаха на крака. Гота, който не беше свикнал да му оказват съпротива, показваше слабостта си; раздаваше бясно безцелни удари и беше толкова уморен, че се препъваше като пияница. Джони танцуваше напред-назад, карайки го да замахва отново и отново. Когато момчето изрева от ярост и се юрна напред, по-дребният боец отскочи встрани и Гота се препъна в собствените си крака и падна по лице, издирайки до кръв ожулената си брадичка по каменистата пръст. Отново се изправи с натежали ръце. Отново нападна и Джони пак му се измъкна, използвайки кривия си крак като Пан, който се завърта и извива на копито.

— Стой мирен! — изпъшка Гота. — Стой мирен, негро такова!

Гърдите му тежко се повдигаха, а лицето му бе червено като прясна мръвка.

— Добре — каза Джони, чийто нос кървеше и на бузата му имаше драскотина. — Ела ми де!

Гота го нападна. Джони се изплъзна наляво. Дейви Рей каза после, че му приличало все едно гледаш Касиус Клей в действие. Когато противникът се наклони да пресрещне маневрата, Джони вложи всичката си сила в един прав, който се срещна с челюстта на Гота и му отплесна главата. Бен каза, че тогава е видял очите на големия Бранлин да се обръщат нагоре и да се забелват. Но Джони имаше още една гръмотевица в себе си — той пристъпи напред и удари Гота в устата толкова силно, че всички чуха кокалчетата на приятеля ни да изпращяват като пистолетни изстрели.

Гота не издаде и звук. Дори не простена.

Просто падна като голямо тъпо дърво.

Лежеше си, а от устата му капеше кръв. Между устните му се изплъзна преден зъб, след което Гота започна да се тресе и да плаче в твърдо, гневно мълчание.

Никой не му предложи помощ. Някой се разсмя. Друг пък подигравателно извика:

— Ще си ходи разплакан при мамичка!

Бен потупа Джони по гърба. Дейви Рей го сграбчи за рамото и възкликна:

— Показа му кой е по-корав, а?

Джони се отърси от него. Обърса носа си с опакото на дланта, която д-р Париш скоро щеше да шинира заради две спукани кости. Родителите на Джони щяха много да му се карат. Те най-сетне щяха да разберат защо през цялото онова горещо дълго лято е прекарвал толкова много време насаме в стаята си, четейки книга, която му бе струвала три долара и петдесет цента, поръчана по пощата и със заглавие „Основите на ръкопашния бой“ с автор Шугър Рей Робинсън116.

— Не съм толкова корав — каза Джони и се наведе над Гота и попита: — Имаш ли нужда от помощ?

Аз обаче не разполагах с поуките от опита на Шугър Рей. Имах само Рокет под мен и Гордо бе неуморен преследвач, а когато Рокет внезапно зави с удар на кормилото и се втурна по една просека през гората, се уплаших, че бързо се нося към последния завой в живота си.

Рокет отказа да послуша спирачката и не реагира на трескавото ми дърпане на кормилото. Ако колелото ми беше полудяло, трябваше да сляза от него. Стегнах се за скок в храсталака.

Точно тогава Рокет излетя през дърветата и пред нас се разкри огромен ров, пълен с бурени и боклуци, и с изблик на скорост, от която ми настръхна всяко косъмче по скалпа, колелото полетя над него.

Мисля, че изпищях. Сигурен съм, че намокрих панталоните и че се държах толкова здраво, че ръцете ме боляха с дни.

Рокет прескочи оврага и се стовари от другата страна със сила, от която зъбите ми изщракаха и почувствах гръбнака си като тетива на лък, която току-що се е скъсала. Скокът дойде в повече дори за Рокет — рамката иззвънтя, гумите се подхлъзнаха на пласта листа и борови иглички и ние паднахме, вплетени един в друг. Видях Гордо да се носи по пътеката към мен и лицето му се изкриви от ужас, когато забеляза зейналия пред него овраг. Натисна спирачката, но се движеше твърде бързо, за да спре навреме. Черното му колело се хързулна настрани и заедно с ездача си се преобърна през бурените и боклука.

Оврагът не беше чак толкова дълбок. Не беше пълен с тръни или с остри камъни. Гордо всъщност се приземи меко сред дебели лози с месести зелени листа и сред купчина вещи — възглавници с изсипващ се навън пълнеж, няколко алуминиеви форми за кекс, чорапи и скъсани ризи, парцали и подобни. Погърчи се за минута сред зелените лози, опитвайки се да се измъкне изпод черното колело. Не беше в лоша форма. Каза:

— Чакай само секунда, малко лайненце такова! Просто задръж един мо…

Внезапно изпищя.

Понеже в оврага заедно с него имаше още нещо.

Беше се приземил право върху него, докато животинчето кротко си дояждаше остатъците от кокосовия пай, откраднат от перваза на отворен кухненски прозорец преди няма и десет минути.

А сега Луцифер, който въобще нямаше намерение да споделя убежището и съкровищата си от боклукчийските кофи, беше много, много ядосан.

Маймуната се изстреля от лозите и се нахвърли на Гордо с оголени зъби и пръскайки кафява гадост от задната си страна.

Момчето се сражаваше за живота си. Злобната маймуна отхапваше парчета месо от ръцете му, от бузата му, от ухото му, и почти успя да му отхапе пръст, преди Гордо, пищейки до небесата и смърдейки като в ада, да успее да се измъкне от оврага и да се втурне да бяга. Луцифер хукна след него пищейки, плюейки и дрискайки, и за последно ги видях, когато маймуната скочи върху главата на Гордо и сграбчи шепи от изрусената му с кислородна вода коса, яздейки момчето — същински император върху слон.

Изправих Рокет и се качих на него. Този път беше послушен, целият му боен устрем се бе изчерпил. Преди да настъпя педалите в търсене на пътека през оврага, се замислих как ли ще се чувства Гордо през следващите няколко дни, с и бездруго подути от ухапванията лице и ръцете, когато осъзнае, че всичките тези зеленолисти лози във владенията на Луцифер са били отровен бръшлян, натежал от безмълвно зло. Щеше да представлява ходеща пришка. Ако изобщо можеше да върви.

— Има нещо зло в теб — казах на Рокет.

Победеното черно колело лежеше на дъното на оврага. Който и да слезеше да го вади оттам, най-добре да се запаси с каламинов лосион.

Подкарах обратно към училище. Боят беше приключил, но тримата ми приятели претърсваха игрището. Един от тях държеше рибарското сандъче под мишница.

Намерихме повечето върхове на стрели. Не всички. Около дузина бяха погълнати от земята. Един вид жертвоприношение. Сред изгубените се оказа и черната гладка стрела на вожда Пет Гръмотевици.

Джони като че не страдаше чак толкова много. Каза, че пак ще я потърси. Също и че ако не я намери, то след десет или след двадесет години, а може и повече, тя ще иде при някой друг. И без друго не била лично негова собственост. Той просто я съхранявал известно време, докато на вожда му потрябва във Вечните ловни полета.

Винаги съм се питал какво има предвид преподобния Ловой, когато говори за „добродетелност“. Сега разбрах. Означаваше да можеш да се откажеш от нещо, загубата на което ти разбива сърцето, и да си щастлив заради отказа си.

По тази дефиниция добродетелността на Джони бе голяма.

Не го знаех още, но стоях на ръба на моя собствен изпит по добродетел.

5. Случай #3432

След онзи ден на игрището братята Бранлин не ни тормозеха повече. Гота се върна в училище с изкуствен преден зъб и преглътнал хапа на унижението, а когато Гордо излезе от болницата, гледаше да се скатае нанякъде, щом ме забележеше. Върхът дойде, когато Гота сам отиде при Джони и го помоли да му покаже — на забавен кадър, естествено — страхотния удар, който той дори не бе забелязал да се задава. Не си мислете, разбира се, че двамата братя са станали светци за една нощ. Но побоят над Гота и сърбящата агония на Гордо им послужиха добре. Беше им дадена възможност да отпият от чашата на уважението, което все е начало.

Докато октомври напредваше, хълмовете пламнаха в златно и оранжево. Миризмата на горящи листа пропиваше въздуха. Алабама и Обърн побеждаваха, Ковашкия мях понамали градуса на тирадите си, а Демонката бе влюбена в някой друг, вместо в мен, така че всичко щеше да бъде наред със света.

Само дето не познах.

Често се хващах, че мисля за татко — как в ранните утринни часове изписва въпроси, на които не може да си отговори. Вече бе започнал видимо да окльощавява, а апетитът му бе изчезнал. Когато се насилваше да се усмихне, зъбите му изглеждаха твърде големи и очите му грееха с престорена светлина. Мама започна да си гризе ноктите и тя наистина преследваше татко, задето отказва да отиде да се види и с д-р Париш, и с Дамата. Двамата проведоха няколко кавги, заради които татко излизаше от къщата, качваше се в пикапа и го подкарваше нанякъде. След това мама плачеше в тяхната стая. Чувах я неведнъж по телефона да умолява баба Сара да налее малко здрав разум на татко.

— … яде го отвътре — чух мама да казва и след това отидох да си играя с Ребъл, понеже ме болеше да чувам каква болка изпитва майка ми.

Татко, както добре знаех, вече се бе заключил в собствената си килия на мъченията.

И да не забравяме съня. Той постоянно се повтаряше — две нощи една след друга, после прескача една, после ето ти го пак, прескача три нощи, след това седем последователно…

Кори? Кори Макенсън? — шепнат момиченцата, застанали в белите си рокли под изгорено и обезлистено дърво. Гласовете им са тихи като звук на гълъбово лято в полет, но в тона им имаше настоятелност, която запали искрица страх в мен. И тъй като сънят продължаваше, полека-лека, като през замъглено стъкло, започнаха да ми се разкриват дребните подробности — зад четирите чернокожи момичета имаше стена от тъмни камъни и в тази стена — счупен прозорец, в чиято рамка са останали само няколко неравни зъба от стъкло.

Кори Макенсън?!

Чува се далечно тиктакане.

Кори?

То става все по-силно, и пружината на неясния страх се натяга в мен.

Кор…

На седмата нощ лампите светнаха. Втренчих се в родителите ми, а очите и мозъкът ми все още бяха замаяни от съня.

— Какъв беше този шум? — попита татко.

Мама посочи:

— Виж там, Том!

На стената срещу леглото ми имаше голяма следа от одрано. На пода лежаха стъкло и колелца, стрелките на будилника бяха застинали на два и деветнадесет.

— Знам, че времето лети — каза ми мама, — но будилниците струват пари!

Родителите ми приписаха случката на мексиканската енчилада със задушено, която мама беше правила за вечеря.

От известно време бе започнало да се оформя и едно нещастие — от онези, плод на съдбовния пръст, посочил конкретното място и обстоятелства. Нямах представа за това. Нито пък родителите ми. Нямаше представа и господинът от Бирмингам, който се качи в камиона на компанията за газирани напитки като всяка сутрин и потегли да разнесе доставките по предварително изготвения списък с бензиностанции и зарзаватчийници. Дали щеше да има някакво значение, ако тази сутрин човекът бе решил да прекара две допълнителни минути под душа? Ако бе хапнал бекон вместо наденичка с яйцата си на закуска? Ако преди да тръгна за училище, аз бях хвърлил на Ребъл пръчката само още един път — дали това можеше да промени тъканта на предстоящите събития?

Тъй като бе мъжко куче, Ребъл имаше склонност да скита, когато го връхлети подходящо настроение. Д-р Лезандър неведнъж бе казвал на родителите ми, че ще е най-добре кучето и семейните му ценности да тръгнат по отделни пътища, с което да се излекува този копнеж към скитане, но татко трепваше всеки път, когато станеше въпрос за това, а и аз не бях много склонен да се съглася. Така че просто отлагахме за по-нататък. Мама не държеше Ребъл в дворчето му през целия ден, като се има предвид, че той и бездруго през повечето време си стоеше на верандата, а и по нашата улица нямаше натоварено движение.

Сцената бе подготвена. Заровете бяха хвърлени.

На тринайсети октомври, когато влязох вкъщи след училище, открих, че татко се е прибрал по-рано от работа и ме чака.

— Сине… — поде той.

Тази дума незабавно ми подсказа, че се е случило нещо ужасно.

Той ме качи в пикапа и ме закара до дома на д-р Лезандър, който се издигаше на три акра равна земя между „Мърчант Стрийт“ и „Шантък“. Бяла дървена ограда заобикаляше собствеността, а застанали на слънце два коня пасяха избуялата трева. От едната страна имаше кучешка клетка с дворче за разходки, от другата — обор. Двуетажната къща на д-р Лезандър беше бяла и квадратна, с изчистени линии, все едно въплъщение на математическо уравнение. Алеята за коли ни отведе до задната страна на къщата, където имаше табела „МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ ЛЮБИМЦИТЕ СИ НА ПОВОД!“ Оставихме пикапа паркиран пред задната врата, а татко дръпна една верижка, която накара звънеца да задрънчи. След минутка вратата се отвори и г-жа Лезандър изпълни рамката на вратата.

Както казах и преди, тя имаше конско лице и буцесто тяло, което можеше да уплаши дори гризли. Беше винаги мрачна и не се усмихваше, сякаш вървеше под буреносен облак. Но аз бях плакал и очите ми бяха подути, и може би това предизвика промяната, на която станах свидетел.

— О, мило бедно дете! — каза г-жа Лезандър с такова изражение на загриженост, изписано на лицето й, че останах полувцепенен. — Толкова, толкова съжалявам за кучето ти! — както тя го произнесе, „куче“. — Моля, влезте! — каза на татко и ни преведе през малка приемна с окачени по боровата облицовка на стените портрети на деца, прегръщащи кучета и котки.

Отвори ни врата, водеща към стълбите, спускащи се към кабинета на д-р Лезандър в мазето. За мен всяка стъпка бе мъчение, понеже знаех какво ме чака долу.

Моето куче умираше.

Камионът с доставките на безалкохолни от Бирмингам го бе ударил, докато претичвал през „Мърчант Стрийт“ около един на обяд. Ребъл бил заедно с глутница други кучета, разказал г-н Долар на мама, когато се обадил вкъщи. Именно той, докато излизал от кафене „Брайт Стар“, където обядвал, чул писъка на гумите и смазаното квичене на Ребъл. Любимецът ми лежал насред улицата, останалите кучета от глутницата лаели по него да стане, а г-н Долар помолил шеф Марчет да му помогне да качат Ребъл в багажника на пикапа на Уайн Джили и да го закарат при д-р Лезандър. Мама също била смазана от вестта, понеже имала намерение да затвори Ребъл в дворчето му този следобед, но се увлякла и се загледала в „Търсене на бъдещето“117. Никога през целия си живот Ребъл не се беше отдалечавал толкова, че да стигне до „Мърчант Стрийт“. Ясно ми беше, че се е събрал с лоши приятели и това бе цената.

Долният етаж миришеше на животни — не неприятна, но натрапчива миризма. Там имаше цял набор стаи, озарени с флуоресцентни лампи и сиянието на бели плочки и лъскава неръждаема стомана. Д-р Лезандър също беше там, облечен в бяла лекарска престилка, а плешивата му глава блестеше под крушките. Когато поздрави татко, гласът му бе приглушен и лицето — мрачно. След това ме погледна и сложи ръка на рамото ми.

— Кори? — каза. — Искаш ли да видиш Ребъл?

— Да, сър.

— Ще те заведа при него.

— Не е… умрял, нали?

— Не, не е мъртъв — докторът масажира стегнатия мускул в основата на врата ми. — Но умира. Искам да го разбереш правилно — погледът на д-р Лезандър улови моя и не ми позволи да отклоня очи. — Погрижил съм се да се чувства добре, доколкото е възможно, но… той е пострадал много лошо.

— Можете да го оправите! — възразих. — Нали сте доктор!

— Така е, но дори ако го оперирам, няма да мога да го излекувам, Кори! Просто е пострадал твърде зле.

— Не можете просто… да го оставите… да умре!

— Върви да го видиш, сине! — подкани ме татко. — По-добре върви!

Докато още можеш, искаше да каже.

Татко изчака, докато д-р Лезандър ме въведе в една от стаите. На горния етаж чух свиркащ звук — чайник. Г-жа Лезандър се намираше над нас и вареше вода в кухнята. Стаята, в която влязохме, ухаеше на болест. Тук имаше шкаф с бутилки и тезгях с докторски инструменти, подредени на синя кърпа. А в средата на стаята имаше маса от неръждаема стомана с поставено на плота нещо, завито с памучно одеяло кучешки размер. Краката ми почти отказаха да се движат — под плата се бяха просмукали петна от кафява кръв.

Сигурно съм се разтреперил. Д-р Лезандър каза:

— Няма нужда да го правиш, ако не…

— Трябва! — отвърнах.

Докторът нежно вдигна част от одеялото.

— Леко, леко… — каза, сякаш говореше на ранено дете.

„Нещото“ потрепери и чух скимтене, което буквално ми разкъса сърцето. Очите ми плувнаха в горещи сълзи. Спомнях си това скимтене от деня, в който татко донесе Ребъл вкъщи — кученце в картонен кашон, което се боеше от тъмното. Изминах четирите крачки до ръба на масата и погледнах към онова, което ми показваше д-р Лезандър.

Една от гумите на камиона бе променила формата на главата на Ребъл. Бялата козина и плътта от едната страна на черепа бяха разкъсани, оголвайки костта и зъбите в постоянна усмивка. Розовият език се люлееше в езерце от кръв. Едното око бе добило мъртвешки сив цвят. Другото бе влажно от ужас. Около ноздрите на кучето бълбукаха балончета с кръв, а дишането му бе съпроводено с болезнен стържещ звук. Предната му лапа бе смазана на кайма, а от изкривения неестествено крак стърчаха парченца кост.

Мисля, че простенах. Не съм сигурен. Оцелялото око ме откри и Ребъл започна да се бори да се изправи. Д-р Лезандър подхвана тялото му със силните си ръце и движенията му спряха.

Видях игла, забодена в хълбока на кучето ми и система с бистра течност, вливаща се в тялото му. Ребъл простена и аз инстинктивно посегнах с ръка към съсипаната му муцуна.

— Внимателно! — предупреди ме д-р Лезандър.

Не си и помислях, че животно в агония може да посегне към всичко, което мърда, дори към ръката на момчето, което го обича. Кървавият език на Ребъл излезе навън и вяло близна пръстите ми, а аз стоях и се взирах вцепенено в червената следа, с която ме бе белязал.

— Той страда ужасно — каза д-р Лезандър. — Виждаш го, нали?

— Да, сър — отвърнах като в кошмар.

— Ребрата му са счупени, едно от тях е пробило дроба. Очаквах, че досега сърцето му ще се е предало. Вероятно така и ще стане съвсем скоро…

Д-р Лезандър отново зави Ребъл с одеялото. Аз можех само да се взирам в треперещото телце.

— Студено ли му е? — попитах. — Сигурно му е студено!

— Не, не му е студено — докторът го произнесе като „здудено“. Отново ме стисна за рамото и ме поведе към вратата. — Да вървим да поговорим с баща ти, става ли?

Татко все още чакаше, където го бяхме оставили.

— Добре ли си, партньоре? — попита и аз потвърдих, макар че ми беше много, много зле. Миризмата на кръв витаеше в ноздрите ми, гъста като грях.

— Ребъл е силно куче — каза д-р Лезандър. — Оживял е след травма, която би убила повечето други кучета на място… — той взе от бюрото си една папка и извади от нея лист хартия. Оказа се предварително напечатан лист, на най-горния ред на който пишеше „Случай #3432“. — Не знам колко дълго още ще живее Ребъл, но мисля, че към момента това е без значение.

— Искате да кажете, че няма шанс? — попита татко.

— Не, няма — отвърна докторът. Погледна косо към мен. — Съжалявам!

— Той е моето куче! — казах и се облях в пресни сълзи. Носът ми бе като запушен с цимент. — Може да се оправи!

Дори когато го казвах, знаех, че и цялото въображение на света не би стигнало за това.

— Том, ако бъдеш така любезен да подпишеш тук, ще мога да инжектирам на Ребъл упойка, която… ъъъ… — докторът отново ме стрелна с поглед.

— … ще му дари покой — уточни татко.

— Именно. Точно така. Само подпиши ето тук. А, да, ще ти трябва химикалка. Ето! — докторът отвори едно чекмедже, порови в него и извади отвътре писалка.

Татко я взе. Знаех за какво става дума. Не исках да ме заблуждават и лъжат, все едно съм на шест годинки. Знаех, че става въпрос да бият на Ребъл инжекция, с която да го убият. Може и да беше редно да се постъпи така, може да беше хуманно, но ставаше дума за моето куче. Аз го хранех, когато беше гладен и го къпех, когато се изцапаше, и познавах миризмата му и усещането от езика му върху лицето ми. Познавах го. Никога нямаше да има второ куче като Ребъл. В гърлото ми заседна огромен възел. Татко се бе навел над листа, почти докосвайки го с химикалката. Потърсих нещо, в което да прикова поглед и намерих черно-бяла снимка със сребърна рамка на бюрото на доктора. На снимката бе изобразена светлокоса, млада и усмихната жена, зад която имаше вятърна мелница. Отне ми няколко секунди да разпозная младото лице с форма на ябълка — това бе Вероника Лезандър.

— Задръж за момент — татко вдигна химикалката. — Ребъл ти принадлежи, Кори. Ти какво имаш да кажеш по въпроса?

Запазих мълчание. Досега не ми бяха предлагали подобно решение. Беше тежко.

— Обичам животните повече от всеки друг — каза д-р Лезандър, — знам какво означава кучето за едно момче. Това, което предлагам да направим, Кори, не е нещо лошо. Съвсем естествено е. Ребъл изпитва ужасни болки и няма да се оправи. Всеки се ражда и умира. Такъв е животът. Нали?

— Той може да не умре — промърморих.

— Да речем, че остане жив още час. Или два, или три. Да речем, че преживее нощта. Да речем, че успее да изкара дори следващите двайсет и четири часа. Не може да ходи. Едва-едва диша. Сърцето му бие до спукване и той е в дълбок шок… — д-р Лезандър се намръщи, гледайки празното ми изражение. — Бъди добър приятел на Ребъл, Кори. Не го оставяй да страда така зверски!

— Мисля, че трябва да се подпишеш, Кори — каза и татко. — Не смяташ ли, че е редно?

— Може ли… да поседя с него за минутка? Самичък?

— Да, разбира се. Аз не бих до докосвал обаче. Може да посегне. Ясно?

— Да, сър…

Като сомнамбул се върнах на сцената на моя кошмар. Ребъл все още трепереше на масата от неръждаема стомана. Скимтеше и стенеше в търсене на господаря си, който да спре болката му.

Разплаках се. Беше силен плач и не можех да го сдържа. Паднах на колене на студения твърд под, сведох глава и сплетох пръсти за молитва.

Молех се, стиснал здраво очи. Сълзите прогаряха горещи следи по лицето ми. Не си спомням какво точно съм казал в тази молитва, но знаех за какво точно се моля. Молех се за ръката, която да се спусне от небесата или от рая, или от Обетованата земя и да затвори портите пред Смърт. Да ги задържи здраво затворени пред напора на смъртта, дори ако Смърт се бунтува и крещи, и драпа да се докопа до кучето ми. Ръка, божествена ръка, която да отпрати това чудовище и да излекува Ребъл, да прогони СМЪРТ като торба стари избелели кости и като просяк под дъжда. Да, СМЪРТТА беше гладна и можех да я чуя да облизва устни в онази стая, но могъщата ръка можеше да запечата тази уста, да й избие зъбите и да сведе СМЪРТТА до малка лигавеща се твар с голи венци.

Ето за това се молех. Молех се с цялото си сърце и цялата си душа, и целия си ум. Молех се през всяка пора на плътта си, молех се така, сякаш всеки косъм по главата ми беше радиоантена и силата на сигнала ми се стичаше през тях, мега-мега-милиард вата, виещи през пространството и вечността към далечното ухо на всезнаещия, всемогъщ Някой. Който и да е.

Просто ми отговори!

Моля те!

Не знам колко време съм стоял на пода — преклонен, хълцащ и молещ се. Може да бяха десет минути, може и повече. Знаех, че когато се изправя, ще трябва да изляза навън, където татко и д-р Лезандър ме чакат и да им кажа „да“ или…

Чух пъшкане, последвано от ужасен звук от всмукване на въздух в съсипани, задръстени с кръв дробове.

Погледнах нагоре. Видях Ребъл да се напъва да се изправи на масата. Космите на врата ми настръхнаха, целия ме полазиха ледени тръпки. Кучето ми успя да се изправи на два крака, главата му лудо се мяташе. Изстена — дълго, ужасно стенание, което ме прониза като кинжал. Обърна се, сякаш за да захапе опашката си, а лампата се отразяваше в единственото му око и в мъртвешката усмивка на зъбите му.

— Помощ! — извиках. — Татко! Доктор Лезандър! Бързо!

Гърбът на Ребъл се изви с такава ярост, че бях убеден, че измъченият му гръбнак ще се счупи. Чух дрънчене като семенца в суха кратуна. После Ребъл се сгърчи и падна по хълбок на масата, и повече не помръдна.

Д-р Лезандър се втурна в стаята, а баща ми го следваше по петите.

— Назад! — каза ми докторът и положи длан на гърдите на Ребъл. След това извади стетоскоп и се вслуша. Вдигна клепача на здравото око — то също се бе забелило назад.

— Дръж се, партньоре! — Каза татко, положил две ръце на раменете ми. — Просто се дръж!

Д-р Лезандър каза с въздишка:

— Е… явно няма да ни трябва писменото съгласие.

— Не! — изплаках. — Не! Татко, не!

— Да си вървим у дома, Кори!

— Молих се, татко! Молих се той да не умре! И той няма да умре! Не би могъл!

— Кори? — гласът на д-р Лезандър беше тих и твърд, така че през горещата мъгла на сълзите вдигнах поглед към него. — Ребъл е…

Чу се кихавица.

Всички подскочихме при този звук, силен като изстрел в стаята с плочките. Последва го въздишка и всмукване на въздух.

Ребъл седна със стичащи се по ноздрите му кръв и пяна. Здравото му око се въртеше в орбитата и той тръсна смазаната си глава насам-натам, сякаш се отърсваше от дълъг, тежък сън.

Татко каза:

— Мислех, че е…

— Беше мъртъв! — на лицето на д-р Лезандър беше изписано крайно изумление, а около очите му се бяха очертали бели кръгове. — Mein… Боже мили! Това куче беше мъртво!

— Жив е — казах, подсмръкнах и се ухилих. — Видяхте ли? Казах ви!

— Невъзможно! — д-р Лезандър почти го изкрещя. — Сърцето му не биеше! Сърцето му беше спряло да бие и той беше мъртъв!

Ребъл се опита да се изправи, но не му стигаше сила. Оригна се. Отидох до него и докоснах топлата крива на врата му. Той започна да хълца, после положи глава на масата и се захвана да ближе студената стомана.

— Той няма да умре — казах убедено. Сълзите ми бяха пресъхнали. — С молитва прогоних Смърт от него!

— Не мога да… няма да… — промърмори д-р Лезандър, но това бе всичко, което можеше да каже.

Случай #3432 остана неподписан.

Ребъл спа и се събуди, спа и се събуди. Докторът постоянно проверяваше сърцебиенето и температурата му, и записваше всичко в една тетрадка. Г-жа Лезандър слезе долу да ни попита с татко дали бихме искали чай или ябълков пай, така че се качихме горе заедно с нея. Бях напълно сигурен, че Ребъл няма да умре, докато ме няма. Г-жа Лезандър наля на татко чай, а аз получих с пая си чаша „Танг“. Докато баща ми се обади на мама да й каже, че по всичко изглежда, че Ребъл ще се оправи и че ще се приберем след някое време, аз се разходих из отделението, което се намираше до кухнята. В тази стая от куки на тавана висяха четири клетки за птици, а един хамстер бясно търчеше в колелото в собствената си клетка. Две от птичите клетки бяха празни, но в другите две имаше канарче и папагал. Канарчето започна да пее с топъл и мек глас и г-жа Лезандър влезе с торбичка със семена.

— Би ли искал да нахраниш пациентите ни? — попита ме тя.

Отвърнах, че искам.

— Те не се чувстваха много добре, но скоро ще се оправят! — уточни жената на доктора.

— На кого са?

— Папагалът е на г-н Гроувър Дийн. Канарчето — не е ли прекрасна госпожица? — принадлежи на г-жа Джудит Харпър.

— Г-жа Харпър ли? Учителката?

— Да, точно така! — г-жа Лезандър се наведе напред и премлясна срещу канарчето. Звукът бе странен, особено предвид, че излизаше от тази конска уста. Птичето деликатно клъвна от семената, които бях сипал в хранилката му.

— Казва се Тинкърбел. Здравей, Тинкърбел, ангелче мое! Ковашкия мях имаше канарче на име Тинкърбел, казах си аз. Не можех да си го представя.

— Птиците са ми любими — обясни г-жа Лезандър. — Толкова доверчиви, тъй изпълнени с господ и доброта. Погледни ето там, това е птичарникът ми.

Тя ми показа комплект от дванайсет ръчно изрисувани керамични птици, които почиваха върху капака на едно пиано.

— Дойдоха заедно с нас по целия път от Холандия — каза тя.

— Имам ги, откакто съм била малко момиченце!

— Хубави са.

— О, много повече от хубави! Когато ги погледна, заливат ме такива приятни спомени: Амстердам, каналите, лалетата, които с хиляди цъфтят през пролетта… — тя вдигна една керамична червеношийка и погали червеното й жабо с показалец.

— Бяха се счупили в куфара ми, когато се наложи набързо да си съберем багажа и да заминем. Всичките бяха на парчета. Но аз ги сглобих отново, една по една. Пукнатините почти не се забелязват… — тя ми показа, но наистина бе свършила много добра работа по възстановяването на фигурките. Добави. — Липсва ми Холандия. Много!

— Никога ли няма да се върнете?

— Може би, някой ден… С Франц понякога го обсъждаме. Дори сме си взели туристически брошури. Но… онова, което се случи с нас… нацистите и цялата тази ужасна… — тя се намръщи и върна червеношийката на мястото й между скореца и присмехулника. — Е, някои счупени неща не се оправят толкова лесно — заключи.

Чух кучешки лай. Беше гласът на Ребъл, дрезгав, но силен. Звукът се носеше през отдушника от мазето. След това чух д-р Лезандър да казва:

— Том? Кори? Ще слезете ли и двамата долу, моля?

Когато се спуснахме, открихме, че лекарят отново мери температурата на Ребъл, от задния край. Кучето ми все още беше вяло и сънено, но не показваше признаци на умиране. Д-р Лезандър бе намазал с бяло лекарство ранената му муцуна и го беше свързал с вече две игли и две бутилки капеща бистра течност.

— Исках да видите температурата на това животно — каза докторът. — Мерих я четири пъти през последния час… — той вдигна тетрадката си и прочете записките си за термометъра: — Това е нечувано! Абсолютно нечувано!

— Какво има? — попита татко.

— Телесната температура на Ребъл спадаше. Сега изглежда се е стабилизирала, но още преди половин час си мислех, че ще умре — д-р Лезандър показа на татко записките си. — Виж сам.

— Мили Боже! — гласът на татко прозвуча изумено. — Толкова ли е ниска?

— Да. Том, никое животно не може да живее с телесна температура от шейсет и шест градуса. Просто е… абсолютно невъзможно!

Докоснах Ребъл. Кучето ми вече не беше топло. Бялата му козина бе твърда и жилава. Обърна глава и единственото му око ме откри. Опашката му започна да се върти, макар и с очевидно усилие. А след това езикът му се изплъзна между зъбите през онази ужасна, съставена от разкъсана плът усмивка и близна дланта ми. Беше студен като надгробна плоча.

Но кучето бе живо.

Ребъл остана в дома на д-р Лезандър. В течение на следващите дни докторът заши разкъсаната му муцуна, тъпчеше го с антибиотици и планираше да ампутира счупения му крак, но след това той започна да съхне. Бялата козина опада, оголвайки мъртва сива плът. Заинтригуван от това ново развитие, д-р Лезандър отложи ампутацията и вместо това бинтова съхнещия крак, за да следи развитието му. На четвъртия ден под грижите на лекаря Ребъл получи кашличен пристъп и повърна купчина мъртва плът с размер на мъжки юмрук. Д-р Лезандър сложи парчето месо в бутилка със спирт и го показа на двама ни с татко. Беше разкъсаният дроб на кучето.

Но то беше живо.

Започнах всеки ден след училище да карам Рокет до дома на д-р Лезандър, за да навестя кучето си. Всеки следобед докторът отново имаше озадачено изражение и нещо ново, което да ми покаже — парченца повърнати кости, които можеха да са само счупени ребра, зъби, които бяха изпадали, сляпото око, което се бе търкулнало от орбитата си като бяло камъче. За известно време Ребъл гризваше предложеното му месо и пийваше по няколко близвания вода, а вестниците на дъното на клетката му бяха оцапани и залети с кръв. След това спря да яде и да пие, и не искаше да докосне храна или вода, все едно колко го подканвах. Свиваше се в ъгъла и се взираше с единственото си око в нещо зад рамото ми, но не можех да открия какво привлича вниманието му. Изкарваше в това състояние по час и повече, сякаш беше заспал с отворено око, или бе изгубен в мечти. Не можех да го накарам да реагира, дори когато щраках с пръсти пред муцуната му. После той внезапно излизаше от вцепенението, близваше ръката ми с ледения си като надгробна плоча език и заскимтяваше. Понякога си поспиваше, треперейки, или пък отново потъваше в омаята си.

Но беше жив.

— Чуй му сърцето, Кори! — предложи ми един следобед д-р Лезандър.

Така и сторих, с помощта на стетоскопа, и чух бавно, мъчително туп. Дишането на Ребъл звучеше като скърцането на врата в стара, изоставена къща. Той не беше нито топъл, нито студен — просто беше жив. След това д-р Лезандър взе една мишка-играчка, нави пружинната й и я пусна да се върти и да танцува право пред кучето, а аз продължавах да слушам сърцето му през стетоскопа. Ребъл размаха полека опашка. Звукът на сърцебиенето му не се промени нито на йота от бавното си, бавно тупкане. Държеше се като двигател, настроен да работи на определена скорост денем и нощем, без увеличаване или намаляване на силата, все едно каква дейност се изисква от него. Беше звукът на машина, биеща в мрака без цел или разбиране. Обичах Ребъл, но ненавиждах кухия звук на това сърцебиене.

Ние с д-р Лезандър седяхме на верандата му през един топъл октомврийски следобед. Пиех чаша „Танг“ и ядях парче от ябълковия пай на г-жа Лезандър. Докторът носеше тъмносин плюшен пуловер със златни копчета; сутрините бяха започнали да стават хладни. Седеше в люлеещо се кресло с лице към златните хълмове и каза:

— Нищо не разбирам. Никога в живота си не съм виждал такова нещо. Никога. Трябва да го запиша и да си водя дневник, но не мисля, че някой ще ми повярва… — той скръсти ръце, а по лицето му пробяга тъничък слънчев лъч. — Ребъл е мъртъв, Кори!

Просто се взирах в него с оранжев мустак на горната си устна.

— Мъртъв — повтори той. — Не очаквам от теб да го разбереш, щом и аз не го разбирам. Ребъл не се храни. Не пие вода. Не изхожда нищо. Тялото му не е достатъчно топло да поддържа работата на органите му. Сърцето му е… барабан, който отново и отново изпълнява един и същ удар без отклонения и вариации. Кръвта му — когато успявам да изцедя поне капка — е пълна с отрови. Той се стапя бавно и упорито, но въпреки това живее. Можеш ли да ми го обясниш, Кори?

Да, помислих си. С молитва прогоних Смъртта от него.

Но не казах нищо на глас.

— Е, добре. Загадки, загадки… — промърмори докторът. — Ние идваме от мрака и в мрака ще се завърнем… — говореше почти на себе си, докато се люлееше назад-напред в креслото си с преплетени пръсти. — Важи за хората, а сигурно и за животните.

Не ми харесваше тази посока на размислите и разговора. Не ми харесваше да мисля за факта, че Ребъл окльощавява и космите му падат, нито пък че не се храни и не пие нищо, но е все тъй жив. Не ми харесваше празният звук на сърцебиенето му, като часовник, тиктакащ в къща, която вече е необитаема. За да се отърва от тези мисли, казах:

— Татко ми каза, че сте убил нацист!

— Какво? — д-р Лезандър ме погледна, стреснат.

— Убил сте нацист! — повторих. — В Холандия. Татко каза, че сте бил достатъчно близо да му видите лицето!

Ветеринарят не отговори веднага. Спомних си, че татко ме помоли да не го разпитвам точно по тази тема, понеже повечето мъже, които са ходили на война, не обичат да говорят за убийства. Но аз бях израсъл с подвизите на сержант Рок, сержант Саундърс118 и Галантния отряд119, и представата ми за героичната война бе създадена от телевизионните шоута, адаптирани по комикси.

— Да — каза докторът. — Бях ей толкоз близо до него.

— Леле! — възкликнах. — Сигурно сте се уплашили! Искам да кажа… аз щях да съм!

— О, разбира се, че бях уплашен! Много уплашен. Той нахлу в къщата ни. Имаше пушка. Аз имах пистолет. Той беше младеж. Всъщност — тийнейджър. Едно от онези руси, синеоки момчета, които обичат парадите. Застрелях го. Той падна… — д-р Лезандър продължаваше да се люлее в креслото си. — Дотогава не бях стрелял с оръжие. Но нацистите бяха на улиците и те нахлуваха в домовете ни, какво можех да направя аз?

— Бяхте ли герой? — попитах.

Той се усмихна тънко и в усмивката му имаше болка.

— Не, не бях герой. Просто оцелях!

Проследих как дланите му се стягат и се отпускат върху подлакътниците. Пръстите на доктора бяха къси и затъпени, като здрави инструменти.

— Всички бяхме ужасени от нацистите, нали разбираш. Блицкриг. Кафявите ризи. Вафен ЕсЕс. Луфтвафе… Тези думи ни изпълваха с чист ужас. Но няколко години след като приключи войната срещнах германец. Бивш нацист. Едно от някогашните чудовища… — д-р Лезандър вдигна брадичка и се загледа в ято птици, които пресичаха хоризонта, запътени на юг. — Оказа се просто човек в крайна сметка. С лоши зъби, смрад на пот и с пърхот. Не супермен, а обикновен човек. Казах му, че съм бил в Холандия през 1940-та, когато нацистите ни превзеха. Той отвърна, че не е ходил там, но ме помоли… за прошка.

— А вие простихте ли му?

— Да. Макар че имах много приятели, смазани от онзи ботуш, простих на един от хората, които го бяха носили. Понеже той беше войник, беше изпълнявал заповеди. Това е стоманата в характера на германците, Кори. Те изпълняват заповеди, дори ако това означава да влязат в огъня. О, можех да ударя шамар на онзи човек. Можех да се изплюя в лицето му и да го прокълна. Можех да намеря някакъв начин да го преследвам до деня, в който ще умре, но аз не съм животно. Миналото си е минало, а спящите кучета е най-добре да бъдат оставени на мира. Нали?

— Да, сър.

— И като стана дума за спящи кучета, трябва да идем да погледнем Ребъл! — той се изправи, коленете му изскърцаха и аз го последвах вътре в къщата.

Дойде денят, когато д-р Лезандър каза, че е сторил всичко по силите си и няма смисъл повече да държи Ребъл в дома си. Върна ни го и ние го закарахме у дома в пикапа.

Обичах кучето си, макар че сивата плът се показваше под оредяващата му бяла козина, черепът му бе белязан и изкривен, а съхнещият му сив крак бе тънък като омотана с кожа клечка. Мама не можеше да го понася. Татко повдигна темата да приспим Ребъл, но аз не исках и да чуя за това. Ребъл беше мое куче и беше жив.

Той никога не ядеше. Никога не изпи и капка. Стоеше си в дворчето, понеже едва успяваше да ходи на изсъхналия си крак. Можех да преброя ребрата му и през хартиената му кожа да видя счупените им краища. Когато следобед се прибирах вкъщи след училище, той ме поглеждаше и помахваше няколко пъти с опашка. Аз го галех — макар че, за да съм честен тук, ще призная, че от допира до кожата му целия настръхвах — и след това той се втренчваше в пространството и все едно оставах сам-самичък, докато не се върнеше, колкото и време да отнемаше това. Приятелите ми казваха, че Ребъл е болен, че трябва да го заведа да го приспят. Питах ги дали биха искали да приспят тях, когато се разболеят, и това ги накара да млъкнат.

Връхлетя ни сезонът на призраците.

Не става дума само за това, че скоро щеше да настъпи Хелоуин с картонените кутии с глупави костюми и пластмасови маски, които се появяваха на рафтовете в „Улуърт“ заедно с блестящи магически пръчки, гумени тиквени глави, шапки на вещици и паяци, увиснали на черни паяжини. Същността беше в усещането в хладния въздух при здрач; беше в полъха над хълмовете. Призраците се стягаха, събираха сили да се скитат из полята през октомври и да говорят на онези, които искат да ги чуят. Поради моя интерес към чудовищата приятелите ми и дори родителите ми заключаваха, че Хелоуин е най-любимият ми момент от годината. Прави бяха, но бъркаха причината. Смятаха, че се радвам на скелета в килера, на шумовете в нощта, на увитото в чаршаф привидение в къщата на призрачния хълм. Не беше така. Онова, което усещах през късния октомври, когато приближаваше Хелоуин, не беше магазинският вариант таласъм за четвъртък, а титанични и загадъчни сили в действие. Тези сили не можеха да бъдат наречени по име; нито безглавия конник, нито виещия върколак или ухиления вампир. Тези сили бяха стари като света и тъй чисти в тяхното добро или зло, както са самите елементи. Вместо да виждам караконджули под леглото си, виждах армиите на нощта да точат мечове и брадви за сблъсък във вихрещите се мъгли. Виждах във въображението си стълпотворението на Плешивата планина120 в цялото великолепие на трескавия хаос и при кукуригането на петел, което оповестява настъпването на зората, всичките хиляди въоръжени демони извръщаха на изток ужасните си лица, обзети от тъга и погнуса, и се прибираха в полевите си лагери, стъпвайки в ритъм с „Хора на наковалнята“121. Виждах също и любовникът с разбитото сърце, прикован встрани за една сянка, изгубеното и хлипащо прозрачно дете и жената в бяло, която иска само доброта от минувачите.

Именно в една такава студена, спокойна нощ в навечерието на същинския Хелоуин излязох да навестя Ребъл в дворчето му и открих, че при него вече има някого.

Ребъл седеше на задни лапи, наклонил на една страна белязаната си глава. Взираше се в силуета, застанал от другата страна на телената ограда. Силуетът — беше момче, ясно си личеше — изглежда говореше на кучето ми. Можех да чуя приглушения напев на гласа му. Веднага щом задната врата се затвори зад гърба ми, малкото момче подскочи стреснато и избяга в гората като попарена котка.

— Хей! — извиках. — Чакай!

Той не спря. Притича над падналите листа, без да издава и звук. Гората го погълна.

Вятърът духаше, а дърветата шепнеха. Ребъл обикаляше в кръг в дворчето си, влачейки изсъхналия си крак. Близна ръката ми с ледения си език, носът му бе студен като буца лед. Поседях известно време с него. Той се опита да ме близне по бузата, но извърнах лице, понеже дъхът му миришеше на умряло животно. След това Ребъл отново изпадна в едно от втренчените си състояния, с обърната към гората муцуна. Опашката му махна няколко пъти и той изскимтя.

Оставих го загледан в нищото и влязох вътре, понеже ми стана студено.

По някое време през нощта се събудих в агония, понеже бях отказал на Ребъл да ме близне по бузата. Беше едно от онези притеснения, които нарастват и нарастват, докато накрая не можеш да понасяш да ги носиш в себе си. Бях отхвърлил кучето си, ясно и просто. Бях измолил Смъртта да се оттегли от него и егоизмът ми го бе накарал да съществува в това състояние, заклещен между световете. И го бях отблъснал, когато той искаше просто да ме близне по бузата. Станах в тъмното, облякох си пуловер и отидох до задната врата. Тъкмо се канех да включа крушката на задната веранда, когато чух Ребъл да излайва еднократно и дланта ми спря на косъм от ключа.

Опознаваш кучето си, когато го имаш с години. Знаеш значението на приквикването му, на сумтенето и на лая. Всяко трепване на ушите е въпрос или изказване, всяко махване на опашката е възклицание. Познавах това джафкане — говореше за възбудена радост — и не го бях чувал отпреди Ребъл да умре и да се върне към живота.

Бавно и внимателно побутнах задната врата и я открехнах. Стоях в тъмното и слушах през комарника. Чух вятъра. Чух последните летни щурци, кораво племе. Чух Ребъл отново да джафка радостно.

Чух гласа на малко момче да казва:

— Искаш ли да бъдеш мое куче?

Сърцето ми се сви. Който и да беше той, стараеше се да пази тишина.

— Аз със сигурност искам да си мое куче — каза. — Ти си толкова хубав!

От мястото, където стоях, не виждах нито питомеца си, нито момчето. Чух дрънченето на оградата и знаех, че Ребъл е подскочил и е опрял лапи в мрежата, точно както обичаше да прави, когато излизах да постоя с него.

Малкото момченце започна да шушука на Рейбъл. Не чувах ясно какво му казва.

Но знаех кое е то и защо е дошло.

Отворих вратата. Опитах се да бъда внимателен, но едната панта изскърца. Не беше по-шумна от някой от щурците. Докато излизах на верандата, видях малкото момче да търчи към гората и лунната светлина сияеше сребърна по къдравата му, пясъчноруса коса.

Той беше на осем годинки. И щеше да остане на осем завинаги.

— Карл! — извиках. — Карл Белууд!

Това беше момченцето, живяло на нашата улица, което идваше да си играе с Ребъл, понеже майка му не му позволяваше да си има собствено куче. Това беше момченцето, което изгоря в леглото си, когато от късо съединение възникна пожар и което сега спеше на Поултър Хил под камък, на който пишеше „Наш обичен син“.

— Карл, не си отивай! — извиках.

Той погледна през рамо. Мярнах бялата щриха на лицето му, а очите му бяха уплашени и сияеха под уловената лунна светлина. Не мисля, че той изобщо стигна до края на гората. Просто вече не беше там.

Ребъл започна да скимти и да обикаля в дворчето си, влачейки сухия си крак. Гледаше към гората и не можех да се престоря, че не виждам копнежа му. Застанах до вратичката на дворчето. Резето беше точно до ръката ми.

Той беше моето куче. Моето куче.

Светна лампата на задната веранда. Татко, с присвити от съня очи, поиска да знае:

— За какво са тия крясъци, Кори?

Трябваше да си измисля някаква история, че съм чул нещо да рови в кофите за боклук. Не можех да използвам Луцифер за извинение, понеже през втората седмица на октомври той беше пръснат на малки парченца с карабината на Гейбриъл „Джазман“ Джаксън, който бе хванал маймуната да скубе тиквената леха на съпругата му. Казах, че предполагам, че е било опосум.

На закуска въобще не ми се ядеше. Сандвичът с шунка в кутията ми за обяд „Клъч карго“ остана недокоснат. На вечеря само ръчках препечената си пържола. Мама опря длан в челото ми.

— Нямаш треска — каза, — но изглеждаш някак шугав… — произнасяше го „шуу-гав“, южняшкият синоним на „болен“. — Как се чувстваш?

— Добре съм — свих рамене. — Предполагам.

— Всичко наред ли е в училище? — полюбопитства татко.

— Да, сър.

— Братята Бранлин не са те притеснявали повече, нали?

— Не, сър.

— Но има нещо друго, нали? — попита мама.

Запазих мълчание. Те можеха да ме четат като петдесетфутова табела „ВИЖТЕ ГРАДА НА РОКА“.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Аз…

Вдигнах поглед към тях под ласкавата светлина на кухненската крушка. Зад прозорците земята тънеше в мрак. Вятърът подсмърчаше из върбите, а нощните облаци криеха луната.

— Съгреших — казах и, преди да успея да ги спра, в очите ми нахлуха сълзи.

Започнах да разказвам на родителите си колко съжалявам, че съм се молил Смъртта да се оттегли от Ребъл. Бях съгрешил, понеже другарят ми бе толкова зле наранен, че трябваше да му се позволи да умре. Искаше ми се да не се бях молил. Исках да мога да запомня кучето си каквото е било — с весел поглед и нащрек, преди да се превърне в труп, живеещ по чистата сила на егоизма ми. Копнеех за това, желаех го — но бях съгрешил и се срамувах от това.

Пръстите на татко въртяха чашата за кафе отново и отново. Това му помагаше да обмисля нещата, а в случая имаше много неща за обмисляне.

— Разбирам — каза той и никога не съм посрещал с такова облекчение тази дума. — Знаеш ли, на света няма грешки, които не могат да бъдат поправени. Нужно е само желание да ги отстраниш. Понякога е трудно обаче! Понякога боли, когато оправяш грешките си, но въпреки всичко трябва да бъде сторено… — той спря поглед върху мен. — Знаеш какво трябва да бъде направено, нали?

Кимнах:

— Да заведем Ребъл обратно при д-р Лезандър.

— И аз така мисля — каза татко.

Щяхме да го сторим на следващия ден. По-късно същата нощ, когато наближи времето ми за лягане, отнесох на Ребъл парче от пържолата си. Беше чудесна награда за истинско куче. Надявах се, че може да я изяде, но той само я помириса и после пак се втренчи в гората, сякаш очакваше някой да дойде за него.

Аз вече не му бях господар.

Седнах до него, а студеният вятър ни заобикаляше. Ребъл издаваше тихи скимтящи звуци дълбоко в гърлото си. Остави ме да го погаля, но се намираше някъде другаде. Спомних си го като пале, пълен с безгранична енергия, омагьосан от жълта топка със звънче в нея. Спомних си всички пъти, когато се бяхме надбягвали, и като истински южняшки джентълмен, той винаги ме оставяше да спечеля. Спомних си как сме летели над хълмовете през лятото. Дори и това да е било само във въображението ми, все пак беше по-истинско от истината. Поплаках си малко. Всъщност доста.

Изправих се и се обърнах към гората. Казах:

— Там ли си, Карл?

Той не отговори, разбира се. Винаги е бил срамежливо момченце.

— Подарявам ти Ребъл, Карл! — казах. — Става ли?

Не получих отговор. Но той беше там. Знаех, че е там.

— Ще дойдеш ли да го вземеш, Карл? Не искам да остава сам много дълго!

Просто тишина. Просто тишина, която се вслушва.

— Карл? — подвикнах. — Ти нямаш белези от изгарянето, нали? Дали и Ребъл ще… бъде какъвто си беше?

Обаждаше се само вятърът. Вятърът и нищо друго.

— Сега влизам вътре! — казах. — И няма да изляза повече!

Погледнах към Ребъл. Вниманието му бе насочено към гората, а опашката му лекичко се поклащаше. Тръгнах към къщата, затворих вратата и изключих лампата на задната веранда.

Много след полунощ се събудих от щастливото джафкане на кучето ми. Знаех какво ще видя, ако отида при задната врата. Но беше най-добре да ги оставя да се опознаят двамата, без да им се меся. Обърнах се на другата страна и оставих съня да ме вземе.

На следващия следобед, при д-р Лезандър, татко и докторът ме оставиха насаме, докато се сбогувам с Ребъл. Той ме близна със студения си език. Аз погалих обезформената му глава и го потупвах известно време, а след това моментът настъпи. Д-р Лезандър беше приготвил формуляра и татко вдигна химикалката в готовност да чуе последното ми решение.

— Татко? — казах. — Той е моето куче, нали?

Татко ме разбра.

— Да, разбира се — отвърна и ми подаде химикалката.

Оставихме при д-р Лезандър формуляра със заглавие „Случай #3432“, с моето име написано на пресечената линия.

Когато отново се прибрахме у дома, обиколих дворчето на Ребъл. Изглеждаше толкова мъничко. Когато излязох, оставих портичката отворена.

6. Шофьорът-мъртвец

Към края на октомври татко ми купи телена кошница, която да сложа на Рокет. В началото си мислех, че е много готино, докато не осъзнах, че така от мен се очаква да изпълнявам всякакви поръчки за мама. Горе-долу по същото време тя сложи на таблото за съобщения в църквата написана на ръка обява, че продава пайове и други разнообразни печива. Подобно обявление увисна и в бръснарницата. Започнаха да се появяват и поръчки, и скоро мама затъна до лакти в пълни с брашно купи за тесто, яйчени черупки и кутии с пудра захар.

Причината за това, както научих впоследствие, беше, че на татко му намалиха работните часове в мандрата. Макар тази информация така и да не стигна до мен, изпитвахме мъчителна нужда от пари. В „Грийн Медоус“ просто имаше все по-малко работа за татко. Някои от най-старите клиенти на мандрата отменяха поръчките си. Това се случваше заради новия супермаркет в Юниън Таун, който наскоро бе отворил врати под фанфарите на духовия оркестър на гимназията „Адамс Вали“. Супермаркетът, наречен „Биг Пол’с Пантри“122 можеше да погълне собственото ни малко „Пигли-Уигли“, все едно кит поглъща скарида. Там имаше отдели, както ми се струваше, за всичко под брадичката на дебелака. Сам по себе си млечният отдел заемаше цяла редица и млякото се продаваше в непрозрачни пластмасови бутилки, които нямаше нужда нито да се плакнат, нито да се връщат. И понеже Големият Пол зареждаше страшно много мляко, можеше да си позволи да го продава на цени, които подбиваха и мизерните надценки на „Грийн Медоус“. По тази причина маршрутът на татко прогресивно ставаше по-къс, ако изобщо може да се използва думата прогрес в случая. На хората им харесваше новото преживяване — да посетиш хладния, климатизиран супермаркет и да купиш млякото си в пластмасови шишета, а после да ги изхвърлиш, без да се замисляш много-много по въпроса. Не само това, но и „Биг Пол’с Пантри“ оставаше отворен до осем вечерта, което въобще беше нечувано.

Слагането на кошница на Рокет беше като натоварване на Сийбискит123 с пощенски чували. Но аз си изпълнявах задълженията и следобед разнасях пайове и торти за клиентите на мама, а колелото се вцепеняваше от време на време в знак на протест, но никога не изтърва нищо.

За да покаже благодарността си към семейство Лезандър, задето бяха толкова мили с Ребъл, мама реши да им направи пай с тиква — нейният бестселър — безплатно. Сложи пая в кутия, завърза го с канап, а аз пъхнах кутията в кошницата на Рокет и завъртях педалите към дома на доктора. По пътя подминах Гордо и Гота Бранлин на черните им колелета. Гота ме удостои с леко вирване на брадичката си, Гордо — който все още носеше превръзки, прикриващи гнойните му рани — ме подмина като синя вихрушка. Стигнах до дома на д-р Лезандър и почуках на задната врата. Г-жа Лезандър ми отвори след минута.

— Мама опече пай за вас и доктора! — казах и й подадох кутията. — С тиква е.

— О, колко мило! — тя го взе и подуши ръба на капака. — О, Боже, да не би да има сметана вътре?

— Кондензирано мляко, мисля… — би трябвало да го знам. Кухнята ни бе буквално превзета от кутии „Пет Милк“. — Мама го направи тази сутрин.

— Много мило от страна на майка ти, Кори, но се боя, че ние и двамата не можем да ядем млечни продукти. И двамата сме алергични към всичко, излязло от крава! — г-жа Лезандър се усмихна. — Точно така се срещнахме в една клиника в Ротердам, и двамата почервенели и на плюски.

— Олеле. Е, може би тогава може да го дадете на някой друг? Паят е наистина прекрасен!

— Сигурна съм, че паят е чудесен — „джудезен“, произнесе го тя, — но ако изобщо го внеса в къщата, най-късно в полунощ Франц ще го нагризе като мишка. Обожава сладкото, от мен да го знаеш. Два дни по-късно ще изглежда така, все едно е хванал шарка и ще го сърби толкова, че няма да може да трае дрехи. Така че по-добре да не допускам дори да го помирише, че ще има да ходи като Върнън Такстър, а?

Разсмях се при тази картинка.

— Да, госпожо! — взех си обратно пая. — Тогава мама може да ви направи нещо друго?

— Не е необходимо. Самата идея е достатъчно мила.

Поспрях на вратата, питайки се дали си струва да споменавам нещо, което ми се въртеше в главата от известно време насам.

— Какво има? — попита г-жа Лезандър.

— Може ли да видя доктора? Ще ми се да поговоря с него за минутка.

— В момента си дремва. Стоя буден цяла нощ, слушаше си радиопредаванията.

— Радиопредавания ли?

— Да, той има късовълново радио, сещаш се. Понякога стои буден до сутринта и слуша чуждите страни. Мога ли да му предам съобщение?

— Ами… просто ще поговоря с него друг път!

Всъщност исках да го попитам дали не му трябва помощ през следобедите. След като го бях гледал в действие, струваше ми се, че да си ветеринар е доста важна професия. А и можех да бъда ветеринар и писател едновременно. Светът винаги щеше да се нуждае от ветеринари, точно както винаги щяха да му трябват и млекари.

— Ще дойда някой друг път — казах, върнах пая с тиква в кошницата и потеглих.

Въртях педалите лениво. Рокет се държеше малко нервно, но го отдадох на недоволството му от кошницата — като хрътка на каишка. Слънцето беше топло и хълмовете пламтяха яркожълти. След седмица листата щяха да са кафяви и да падат. Беше един от онези прекрасни следобеди, когато дори сините сенки са прелестни и инстинктивно намаляваш скорост и се наслаждаваш на това, което те заобикаля, понеже то не може и няма да трае дълго.

Ухилих се отново при представата д-р Лезандър да обикаля наоколо, гол като Върнън Такстър. Би било замайваща гледка, нали? Бях чувал за хора, които да са алергични към трева, кучета и котки, амброзия124, тютюн и глухарчета. Дедъ Остин беше алергичен към коне; от тях започваше така да киха, че направо не можеше да си стои на краката, което и беше причината да спре да ходи на карнавала „Брендиуайн“, когато минаваше през града всеки ноември. Баба Сара ми беше казала, че Джейбърд е алергичен към труда. Предполагам, че хората биха могли да са алергични към всяко нещо под — и включително — слънцето. Представи си само! И двамата члена на семейство Лезандър да не могат да ядат сладолед. Не биха могли да хапнат също и бананов пудинг, или пък да изпият чаша ванилово мляко. Ако аз не можех да получавам някое от тези неща, несъмнено щях да откача като…

Върнън бе първото, което идваше наум.

Върнън, изправен в онази стая, където влакчетата обикаляха из Зефир.

Знаеш ли какво ми се струва?

Спомних си как гаснат лампите и блясват прозорците на мъничките къщички.

Струва ми се, че ако намериш нощна птица, която не пие мляко, ще намериш и своя убиец.

Натиснах спирачката. Внезапното ми действие изненада дори Рокет. Колелото леко поднесе при спирането.

Стоя буден цяла нощ, слушаше радиопредаванията си, беше казала г-жа Лезандър.

Преглътнах с усилие. Все едно имах кутия „Пет Милк“ затъкната в гърлото.

Понякога стои буден до сутринта и слуша чуждите страни.

— О, не! — прошепнах. — О, не, не може да е доктор Ле…

Една кола спря редом с мен, толкова близо, че за малко да ми одере крака, а след това зави, за да ми блокира пътя. Беше тъмносин, приведен ниско шеви, чийто заден калник бе смачкан и по него се бе петносала ръжда като обрив от отровен бръшлян. От огледалото за задно виждане висеше заешка глава на черен квадрат. Двигателят на шевито бумтеше и гъргореше под капака, а цялата кола потреперваше от спотаената отдолу сила.

— Ей, момче! — подвикна през спуснатото надолу стъкло мъжът зад волана. Воланът беше покрит със синя кожа. — Ти си онова малко лайненце Макенсън!

Гласът му бе завален, а клепачите на червените му очи — полуспуснати. Дони Блейлок се беше наквасил като платно на пробита гемия. Лицето му бе ръбесто като недорязана скала, мазна запетайка висеше от тъмната му, дебело зализана с брилянтин коса.

— Помня тъ — каза той. — Къщата на Сим. Малко копеленце.

Усетих как Рокет потреперва. Колелото внезапно се втурна напред и се удари в шевито като териер, нападащ доберман.

— Видел си разни рабти дет не е требало — продължи Дони. — Праиш ни разни проблеми, нали?

— Не, сър — казах.

Рокет отстъпи и се удари отново в колата.

— О, напротив. Пищака ще се радва да те види, момче. Много ще да си поприказвате за тия твой големи зъркеля и твоя голям плювалник. Качвай се!

Ако сърцето ми вземеше да бие по-силно, можеше да си изскубне корените и да изхвърчи от гърдите ми.

— Казах, качвай се. Веднага! — Дони вдигна дясната си ръка.

В нея държеше пистолет, а дулото му бе насочено към мен.

Рокет отново нападна колата. Колелото ме беше спасило от Гордо Бранлин, но срещу този мръсен плъх и неговия пистолет беше безсилно.

— Ще ти гръмна шибаната глава след две секунди! — закле се Дони.

Бях изплашен почти до смърт, а каквото оставаше — трепереше от ужас. Дулото на пистолета ми се струваше голямо като оръдие. Представляваше убедителен аргумент. Наум чувах как мама крещи, докато оставях Рокет и се качвах в колата, но какъв избор имах?

— Ще се повозим сегинка — обеща Дони.

Наведе се през мен — като направо ме удуши със задавящата смрад на вкиснала пот и домашно производство уиски — и тресна вратата с удар. Настъпи здраво газта, докато шевито не заръмжа и не се покатери на банкета, преди той да успее да го изправи. Погледнах през рамо към Рокет, който бързо се стопяваше. Малко пластмасово хавайско момиче танцуваше люлееща хула на задния прозорец на шевито.

— Стой мирен! — изръмжа Дони и аз му се подчиних, понеже той разполагаше с пистолет, с който да сръга подчинението в мен.

Шофьорът ми натисна още по-здраво газта. Двигателят на колата изпищя и се изстреляхме по „Мърчант Стрийт“ и към моста с гаргойлите.

— Къде отиваме? — осмелих се да попитам.

— Имай търпение и ще видиш!

Иглата на спидометъра се катереше към шейсетте. Изоставихме гаргойлите, зинали за въздух. Двигателят на шевито трещеше гръмотевично и вече се носехме с около седемдесет мили в час по криволичещия път, който водеше край Саксън Лейк. Когато стиснах подлакътника, Дони се изсмя. На пода под краката ми се търкаляше напред-назад празна бутилка и миризмата на домашна прясна пърцуца беше достатъчно силна да ми насълзи очите.

Горите от двете страни на пътя ни подминаваха в размазана жълта лента, а задните гуми на шевито свиреха по огънатия като змия път.

— Мамка му, жив съм! — изкрещя Дони.

Може и така да беше, но ми изглеждаше почти умрял. Очите му бяха хлътнали, по челюстта му бе набола неравна брада, дрехите му бяха смачкани и мръсни, все едно е спал три нощи в кочина. Или може би просто бе лежал там и бе пил в течение на три дни.

— Видях те! — изкрещя ми той над обръча на волана. — Проследих те! Да, сър, стария Дони те причака и те фана в чувала като фтичка, нали? — той врътна рязко рамене в крива, от която за малко да ми изпаднат очите. — Оня тлъст кучсин разправя, че съм бил тъп! Показах на тъпия му задник кой е хитрягата Блейлок!

Ако пистолет, бърза кола и да си по-пиян от Олтаропоклонник125 правеше човек умен, то Дони беше Коперник, Да Винчи и Айнщайн заедно, измесени в тестото на гениалността.

Прелетяхме край Саксън Лейк и червената скала.

— Тпруууу, тпрууу, Чворище! — извика Дони на колата и настъпи спирачката. Забавихме достатъчно, за да успее да извърти шевито надясно и по черен път, без да ни вреже в дърветата. След това отново настъпи газта и направо литнахме през петдесетте ярда от Шосе 10 до малката бяла къща с покритата веранда, която се намираше в края на пътя. Познавах къщата. Червеният „Мустанг“ все тъй си беше паркиран под зеления пластмасов навес, но липсваше старият, прояден от ръжда „Кадилак“. Розовата градина също си беше там, пълна с тръни, но без цветя.

— Тпрууу! — извика Дони и неговото Чворище с подскачане спря пред входа на къщата на г-жа Грейс с лошите момичета.

Бог да ми помага, казах си. За какво беше всичкото това?

Дони слезе от колата, все още с пистолета в ръка. Показа ми грозната му мутра.

— По-добре да си тук, когато изляза. По-добре бъди тук, щото иначе ще те намеря и ще те убия! Ясно?

Кимнах. Дони Блейлок вече беше убил едного. Твърдеше го г-н Долар. Не се и съмнявах, че ще го стори отново, тъй че задните ми части си останаха залепнали за седалката. Дони се олюля до вратата и почна да тропа по нея. Някой му изкрещя отвътре. Той изби вратата с ритник и нахълта в къщата с крясъци:

— Къде е тя? Къде ми е шибаната жена?

Бях загазил ужасно, това беше ясно. Кой знае защо в смръзнатия си от страх мозък си помислих, че д-р Лезандър не може да е човекът, убил онзи мъж при Саксън Лейк; това трябваше да е Дони Блейлок. Г-н Долар бе чул за него от Сим Сиърс. Дони Блейлок беше убиец, не д-р Лезандър!

Дони изникна от къщата няма и трийсет секунди след като бе нахлул вътре. Държеше едно момиче за русата коса и я влачеше, а тя се бореше и ругаеше.

Момичето беше Лейни, която бе навила езичето си срещу мен в онзи знаменателен ден.

— Влизай в тая кола! — изрева Дони, докато я мъкнеше по земята.

Лейни носеше розово потниче с презрамки и пурпурни тесни панталони, а едната й сребърна обувка бе паднала.

— Влизай вътре, и то бързо!

— Пусни ме бе! Пусни ме, кучсин!

От къщата изникна червенокосата, пълна г-жа Грейс, която носеше бял пуловер и сини джинси, достатъчно големи да се проведе в тях вечеринка с танци. На лицето й беше изписано зловещо изражение, а в дясната си ръка държеше тиган, който вдигна, за да удари Дони по главата.

Той я простреля. Бам! Раз и готово.

Г-жа Грейс изпищя и се хвана за рамото, а на бялото разцъфна червено петно като разтваряща се роза. Тя падна на колене с писък:

— Ти ме гръмна, задник такъв! Тъпо копеле, мръсник!

Още две момичета, и двете брюнетки, едната доста пухкавка, а другата кльощава, изтичаха да коленичат до г-жа Грейс, докато друго, русо момиче се изправи на вратата с викове:

— Ще викнем шерифа! Начаса го викаме!

— Ти, тъпо лайно! — извика Дони, когато стигна до колата. — Тоя шериф е наш!

Той отвори с трясък вратата и хвърли Лейни върху мен, а аз се изкатерих чак на облегалката на задната седалка, докато тя дереше и риташе, за да се измъкне.

Дони изръмжа:

— Спри веднага! — и я удари през лицето със свободната си ръка толкова силно, че в едната секунда гледах към тила й, а в следващата видях лицето й, коравите, но красиви черти пронизани от болка. От ъгълчето на устата на Лейни протече кръв.

— Ако искаш още от лекарството, просто продължавай все така! — предупреди я Дони и след това обиколи колата и се настани зад волана. Двигателят на шевито избумтя. Понечих да изскоча навън, но бандитът улови движението ми в задното огледало и дулото на пистолета ме прасна по главата. Ако не се бях навел навреме, като нищо щях да си спечеля крилца126 по-раничко.

— Просто мирувайте! И двамата! — извика Дони и врътна рязко колата в трошащ вратове обратен завой и се насочи отново към Шосе 10.

— Ти си луд! — изфъфли Лейни, притиснала едната си ръка към устата. — Казах ти да ме оставиш на мира!

— Да бе!

— Кълна се, че няма да го трая това. Г-жа Грейс ще…

— Какво ще направи? Трябваше направо да й издухам мозъка!

Лейни направи движение като да посегне към дръжката на вратата. Но точно тогава стигнахме до Шосе 10 и Дони натисна газта. Гумите на шевито изпищяха, когато отново се понесохме устремно към Зефир. Пръстите на момичето стискаха дръжката, но ние вече се носехме с петдесет мили в час.

— Скачай! — заръча й Дони и се ухили. — Хайде де, предизвиквам те!

Пръстите й се отпуснаха. Тя пусна дръжката.

— Ще насъскам закона по теб! Кълна се!

— Да бе, сигурно! — усмивката му се разшири още повече. — Законът няма време за боклук като тебе!

— Пиян си и не си на себе си! — тя погледна назад към мен. — За какво си помъкнал и това хлапе?

— Семейна работа. Ти просто си затваряй плювката и се прави на хубава.

— Я върви в ада! — Лейни плю по него, но той само се разсмя.

Шевролетът отново пресече моста с гаргойлите. Подминахме Рокет. На кормилото му бе кацнала една врана, която се опитваше да отвори кутията с пая. Какво унижение само! Дони се вряза в Зефир с шейсет мили в час, вдигайки вихрушка от опадали листа по пътя си. Изригна от другата страна на града и пое по Шосе 16. Втурнахме през хълмовете към Юниън Таун.

— Отвличане! — Лейни все още беснееше. — Това е то! За това може и да те убият!

— Хич не ми пука. Нали те взех. Тъкмо това и исках.

— Аз не те искам!

Дони я сграбчи за брадичката и стисна. Колата се олюля на пътя и аз зинах, когато видях гората да посяга към нас. След това шофьорът с тръсване на ръката ни върна обратно на настилката. Яхнахме средната линия.

— Хич не ги разправяй такива. Никога не го повтаряй, че ще съжаляваш!

— Направо се разтреперих! — Лейни се опита да се освободи, но жилестите му пръсти се стегнаха.

— Не искам да те нараня, бебчо! Бог знае, че не ща! — пръстите му я освободиха, но белезите от тях останаха по кожата й.

— Не съм ти бебче! Казах ти го отдавна, казах ти, че не искам да имам нищо общо с теб, нито с проклетите ти братя!

— Нали взимаш парите ни, а? Много си претенциозна за дъска с дупка за чворове, а?

— Аз съм професионалистка — каза Лейни с определена гордост. — Не те обичам, не го ли разбра? Дори не те харесвам! Само един мъж съм обичала и той сега е с Иисус.

— Иисус… — Дони подигра тона й. — Онуй копеле гние в ада! — той стрелна с поглед огледалото за задно виждане. — Какво на майната си…? — прошепна.

И аз се обърнах да погледна. Зад нас имаше кола и бързо ни догонваше.

Колата беше черна. Черна като пантера.

— Не! — Дони поклати глава. — О, не! Не може да съм толкова пиян!

Лейни също погледна назад, долната й устна бе подута.

— Какво има?

— Онази кола. Виждаш ли?

— Коя кола?

Тъмнокафявите й очи не забелязваха нищо. Аз обаче я виждах. Ясно като бял ден. Дони също я виждаше. Познаваше се по начина, по който остави шевито да шари по целия път. Черната кола ускоряваше зад нас. След малко вече можех да различа пламъците, нарисувани по капака. Виждах и бледия силует на шофьор през наклоненото предно стъкло. Той изглежда се бе привел напред, изгарящ от нетърпение да ни догони.

— На дявола топките! — кокалчетата на Дони побеляха върху косматия волан. — Взел съм да откачам!

— Чак сега ли го осъзна, а? Достатъчно кофти е дето ме отвлече, обаче задникът ти ще го цепнат, задето стреля по г-жа Грейс! Ами ако я беше убил?

— Млъкни!

По челото на Дони бяха избили капчици пот. Погледът му постоянно се стрелкаше напред-назад между огледалото за задно виждане и криволичещия път пред нас. Черната кола изчезна за няколко секунди зад един завой, а после я видях да се изплъзва през него и да излиза от сянката, устремявайки се след нас. Черната боя и затъмненото стъкло сякаш поглъщаха слънчевата светлина, шевито беше хвърчеше с над седемдесет; Среднощната Мона трябва да се движеше с близо деветдесет.

— Ето тук се е случило! — Лейни посочи към един участък покрай пътя, а вятърът ветрееше косата около напрегнатото й и самотно лице. — Тук бе убит моят бебчо!

Тя сочеше към място, което на пръв поглед се състоеше само от плевели и храсталаци, с изключение на двете мъртви и почернели дървета, изправени едно до друго, със стволове, изпъстрени с дълбоки и грозни резки. Клоните на дърветата бяха преплетени, сякаш те се прегръщаха едно друго дори в смъртта.

Погледнах към русата й коса и си спомних.

Именно главата на Лейни бях видял отпуснат на рамото на Малкия Стиви Каули преди много време, на паркинга на „Спинин Уийл“.

— Внимавай! — изпищя внезапно Лейни и посегна към волана, когато над билото на хълма срещу нас с ръмжене изникна камион с ремарке и решетката му изпълни предното стъкло на Чворището като паст със сребърни зъби. Дони гледаше как Среднощната Мона расте в задното огледало и изкрещя от ужас и врътна волана. Масивните гуми на камиона изсвириха покрай нас, дълбок басов клаксон изтътна недоволството си. Обърнах се навреме да видя камиона и Среднощната Мона да се сливат в едно, а след това спортната кола изригна през задните колела на камиона и продължи напред, а влекачът си караше в обратната посока като глупавия вол на Пол Бъниан127. Дони не беше видял този магически номер — беше твърде зает да ни опази от катастрофа.

— Това беше на косъм! — каза Лейни и когато погледна назад, беше ясно, че не вижда и следа от черната кола.

Но аз знаех. Дони също знаеше. Малкият Стиви Каули идваше да спаси приятелката си.

— Ако той иска да си играе, мамка му, и аз ще си играя с него! — изкрещя Дони и кракът му потъна до пода. Двигателят на колата изпищя и цялото купе започна да вибрира, а всичко, което не бе завинтено, дрънчеше и стенеше. — Той никога не може да ме победи! Никога не е могъл!

— Намали! — молеше се Лейни, а погледът й се изпълваше с ужас. — Ще ни убиеш!

Но Среднощната Мона вече караше по петите ни, увиснала зад нас като черен реактивен самолет, хвърчащ с равна на нашата скорост. Шофьорът бе тъмен силует зад стъклото. Гумите на шевито избелиха черен пласт гума, когато Дони стисна зъби със стичаща се по лицето пот и последва опасния път. Над рева на двигателя и хлиповете на Лейни с молби похитителят ни да спре не чувах нито звук откъм Среднощната Мона.

— Хайде, кучсине! — изръмжа Дони. — Веднъж те убих! Мога и втори път да те убия!

— Ти си луд! — Лейни се бе хванала за седалката си като котка. — Не искам да умирам!

Шевито взимаше завоите с главоломна скорост и аз летях от единия край на колата до другия, а Дони се бореше с волана с всяка капчица злостна сила в тялото си. Умът ми бе разтърсен, но не и разкачен: осъзнах, докато се въртях като вчерашното пране в пералнята, че Дони Блейлок е убил Малкия Стиви Каули. Можех ясно да видя във въображението си как е станало — две коли, едната синя и едната черна, се състезават с нажежено до червено гуми по този същия път, а от ауспусите им изригват пламъци на фона на миналогодишната октомврийска луна. Може би са застанали редом един с друг, като колесниците в „Бен Хур“ и след това Дони е юрнал Чворището на една страна и задната му броня се е ударила в Среднощната Мона. Може би Малкият Стиви е изгубил контрол върху волана си или пък е спукал гума. Но Среднощната Мона бе литнала, грациозна като черна пеперуда в сребърния мрак, и бе експлодирала в огън при приземяването си. Направо чувах злостния смях на Дони, докато се е отдалечавал на скорост от горящата руина от стъкло и метал.

Всъщност можех да чуя злостния му смях и точно в момента.

— Ще те убия отново! Ще те убия отново! — викаше той с полудял поглед и намазаната му с брилянтин коса се вееше назад и се гърчеше като пипалата-змии на Медуза. Очевидно беше, че се крепи за реалността на косъм.

Дони настъпи спирачката.

Лейни изпищя.

Аз изпищях.

Чворището също изпищя.

Среднощната Мона вече се намираше на няма и фут от задната броня на шевито и сега ни удари.

С почти изхвръкнали от главата ми очи видях как изрисуваната с пламъци муцуна на черната кола се врязва през задната седалка. След това, като в поредица преливащи се снимки на стопкадър, Среднощната Мона започна да изпълва вътрешността на Чворището. Надуших горящо масло и прежарен метал, цигарен дим и одеколон „Инглиш Ледър“. Стиснал здраво длани върху волана и зъби — върху угарката марка „Честърфийлд“, за един съвсем кратък миг зад мен седеше чернокос младеж с очи, сини като водата в плувния басейн. Острата брадичка на грубоватото му красиво лице беше вирната като носа на „Летящия холандец“. Кълна се, че косата ми се изправи.

Среднощната Мона премина през Чворището. Мина право през предните седалки и по пътя си към двигателя шофьорът й протегна ръка и леко докосна бузата на Лейни. Видях момичето да примигва и да подскача, а лицето й пребледня като бяла коприна. Дони се присви, виейки в първобитен ужас. Бясно завъртя волана насам-натам, понеже, макар Лейни да бе сляпа за преминаващото през нас видение, той го виждаше прекрасно. После Среднощната Мона проби през предната броня. Стоповете й имаха формата на червени диаманти, а ауспусите й бълваха дим в лицето на Дони и „Шевито“ се завъртя около оста си като въртележка в увеселителен парк. Спирачките и гумите му свиреха като пияни баншита, излезли на див нощен лов.

Чух изхрущяване и тупване и литнах върху облегалката на седалката на Лейни, притиснат към нея като от невидима ютия.

— Иисусе! — изкрещя Дони.

Този път не се подиграваше с никого. Счупи се стъкло и нещо се удари в корема на колата, и, разкъсвайки шумно храстите и задирайки ниските клони, шевито се спря с нос, заровен в дига от червена пръст.

— Ии-ии-ии-ии! — Дони виеше като куче с премазан крак.

Вкусих кръв и усещах носа си така, сякаш е бил вкаран наобратно през лицето ми. Видях похитителя ни да се оглежда диво; на челото му, както и отстрани на слепоочията, косата бе посивяла.

— Убих го! — изписка той с висок и замаян глас. — Убих проклетото копеле! Среднощната Мона изгоря! Видях я да гори!

Лейни се взираше в него с разфокусирани очи и цицина с размер на яйце, надигаща се на зачервеното й чело. Прошепна задавено:

— Ти… уби…

— Убих го! Трупясах го! Литна от пътя! Бууум, гръмна! Буум!

Дони започна да се смее и изпълзя през прозореца от страната на шофьора, без да отваря вратата. Лицето му беше подуто и мокро, очите му бяха изпъкнали и луди. С олюляване започна да навърта кръгчета, предницата на джинсите му бе увиснала и мокра от урината.

— Тате? — изплака. — Помогни ми, тате!

След това започна да бърбори и да хлипа, и се покатери по насипа от червена пръст на път за гората отвъд.

Чух щракване.

Лейни беше посегнала към пода и бе взела пистолета му. Беше издърпала предпазителя и сега се прицелваше в борещата се, полудяла отрепка, която хълцаше за татенцето си.

Ръката на Лейни трепереше. Видях пръстът й да се стяга на спусъка.

— По-добре недей! — казах.

Пръстът й не ме послуша.

Но ръката й ме чу. Помръдна с инч. Пистолетът гръмна, но куршумът само изби парче червена пръст. Тя продължи да стреля, още четири пъти. Четири нови червени гейзерчета, литнали във въздуха.

Дони Блейлок хукна към пожълтялата гора. Заплете се в клоните за момент, и, докато се бореше да се освободи, клоните разкъсаха ризата на гърба му. Той побягна нататък, но продължавахме да го чуваме как се смее и плаче, докато ужасният звук не заглъхна и не изчезна.

Лейни сведе глава и притисна длан към очите си. Гърбът й започна да потрепва. Тя издаде ниско, стенещо хлипане. Вече започвах да усещам носа си като запален.

Но въпреки това имах чувството, че още подушвам „Инглиш Ледър“.

Момичето вдигна стреснато глава. Докосна мократа си от сълзи буза.

— Стиви? — попита с оживял от надежда глас.

Както казах, беше сезонът на призраците. Те се стягаха, събираха сила да скитат из октомврийските полетата — и по пътищата — и да говорят на онези, които искат да ги чуят.

Може би Лейни така и не го видя. Може би, ако го беше видяла, нямаше да повярва на собствените си сетива и щеше да хукне в преследване на тапицираната стая, досущ като Дони.

Но съм убеден, че тя го чу, ясно и чисто. Може и просто да долови уханието на кожата му или споменът за докосването му…

Вярвам, че и това беше достатъчно.

7. Точно по пладне128 в Зефир

Носът ми не беше счупен, макар че подпухна като пъпеш и доби зловещ пурпурнозелен оттенък, а очите ми се подуха и станаха на синкавочерни цепнатини. Да кажа, че мама бе ужасена от цялото ми приключение бе все едно да твърдя, че в Мексиканския залив има един-два пръста водица. Но аз оживях и бях жив и здрав или поне щях да бъда, след като носът ми спаднеше до нормалния си размер.

Шериф Еймъри, когото бе извикала г-жа Грейс, ни откри с Лейни да се връщаме пеша към Зефир по Шосе 16. Нямах кой знае какво да му казвам, понеже помнех как Дони крещеше, че Блейлок го притежавали. Казах на татко за това, когато те с мама дойдоха да ме вземат от кабинета на д-р Париш. Баща ми не реагира, но можех да видя, че над главата му се образува буреносен облак и той няма да остави нещата така.

Г-жа Грейс беше добре. Наложи се да бъде отведена в болницата в Юниън Таун, но куршумът не беше разкъсал нищо, което не може да бъде зашито. Струваше ми се, че не е никак лесна работа да тушираш някой като г-жа Грейс.

Това е историята за Лейни и Малкия Стиви Каули, както я научих по-късно от татко, който пък я научил от шерифа: Лейни, която избягала от дома на седемнайсет, срещнала Дони Блейлок, докато била стриптийзьорка в „Порт Саид“ в Бирмингам. Той я убедил да дойде да работи за семейния му „бизнес“, като й обещавал всякакви чудеса от рода на големи мангизи и забавления, и я убедил, че момчетата от военновъздушната база наистина знаят как да се разделят с чека със заплатата си. Тя дошла, но скоро след като пристигнала при г-жа Грейс, когато била отскочила до „Улуърт“ в Зефир, за да обнови летния си гардероб, срещнала Малкия Стиви. Може и да не е било любов от пръв поглед, но било от втори. Тъй или иначе, Малкия Стиви окуражавал Лейни да напусне г-жа Грейс и да влезе в праведния път. Били започнали даже да говорят за сватба. Г-жа Грейс била добронамерена, понеже не искала при нея да стоят момичета, които не могат да вложат душа и сърце в работата си. Но Дони Блейлок си въобразявал, че е приятел на Лейни. И бездруго мразел Малкия Стиви, понеже колкото и да искал да го отрече Дони, Среднощната Мона можела да остави Чворището да й диша прахта по всяко време. Така че бандитът решил, че единственият начин да запази Лейни на работа е да разкара Стиви от картинката. Катастрофата и изгарянето на Среднощната Мона били крах и за мечтите на Лейни и от този момент нататък вече не й пукало какво прави, с кого или къде. Както г-жа Грейс казала, че оттогава станала груба като паве.

Последното, което чух за Лейни беше, че тя се прибира у дома, пораснала и помъдряла.

И тъжна също така.

Но кога пък някой е казвал, че всички приказки задължително имат щастлив завършек?

Част от тази информация стигна до мен право от устата на мръсника. Дони се намираше зад решетките в зефирския затвор, който пък беше до сградата на общината. Фермер с много голяма карабина го беше намерил да танцува с плашилото му. Видът на железните решетки пред очите му позакова част от разхлопаните дъски на Дони и той излезе от лудостта си достатъчно, че да признае, че е избутал Малкия Стиви от пътя. Ясно беше, че този път този Блейлок няма да избяга от дългата ръка на закона, ако ще и тази ръка да стискаше пачка от парите на семейството му.

Ноември докосна дворовете в Зефир със заскрежени пръсти. Хълмовете бяха станали кафяви, листата падаха. Когато някой стъпеше върху тях, пукаха като малки фойерверки. Чухме ги във вторник вечерта, когато огънят бумтеше в камината, татко си четеше вестника, а мама се ровеше в готварските си книги за нови рецепти за пайове и торти.

Татко отвори вратата, когато на нея се почука. Шериф Джуниър Талмадж Еймъри стоеше под лампата на верандата, смръщен и изопнал и бездруго дългата си челюст. Стискаше здраво шапката си в ръка. Яката на якето му беше вдигната — навън бе студено.

— Може ли да вляза, Том? — попита.

— Не знам — отвърна татко.

— Ще те разбера, ако вече не искаш да говориш с мен. Ще го понеса като мъж. Но… много ми се ще да обясня едно-друго!

Мама пристъпи до баща ми.

— Пусни го да влезе, Том. Става ли?

Татко отвори вратата и шерифът прекрачи прага на нощта.

— Здрасти, Кори! — поздрави ме той.

Седях на пода до камината и се занимавах с домашното по история на Алабама. Местенцето, където Ребъл обичаше да се излежава пред топлия дъх на огъня изглеждаше ужасно празно. Но животът продължава.

— Здрасти — казах.

— Кори, върви си в стаята! — инструктира ме татко.

Шериф Еймъри заяви:

— Том, бих искал момчето също да ме изслуша, предвид че именно то разкри как стоят нещата.

Останах си на мястото. Шерифът настани кльощавото си Икабод-крейнско тяло на дивана и положи шапката си на масичката за кафе. Седеше, взирайки се в сребърната звезда, която я украсяваше. Татко отново седна и мама, която винаги бе гостоприемна, попита госта дали ще обича ябълков пай или торта с подправки129, но той поклати глава. Мама също седна, нейният стол и този на татко обграждаха камината.

— Няма да остана шериф още дълго — сподели шериф Еймъри, — кметът Суоп ще назначи нов човек веднага щом реши кой да бъде той. Предполагах, че ще приключа със задачите до средата на месеца… — той въздъхна тежко. — И смятам, че ще напусна града преди да настъпи декември.

— Съжалявам да го чуя — каза му татко. — Но съжалявах повече да чуя онова, което Кори имаше да ми сподели. Предполагам обаче, че не мога да ти се сърдя много. Можеше да излъжеш, когато дойдох да повдигна въпроса пред теб.

— Много ми се искаше. Наистина много. Но ако човек не може да вярва на собствения си син, то на кого на този свят може да повярва!?

Татко се намръщи. Изглеждаше така, сякаш му се ще да плюе заради неприятния вкус в устата си.

— За Бога, защо го направи, Джей Ти? Да взимаш пари от Блейлок, за да ги прикриваш? Да се обръщаш на другата страна, когато те продават пърцуцата си и ограбват хората в този техен гнусен бордей за покер? Да не споменаваме къщата на г-жа Грейс — и аз харесвам и уважавам тази жена, но, Господ ми е свидетел, тя трябва да си избере някакво друго поприще на труда. Какво друго си правил за Пищака Блейлок? Лъскал си му ботушите?

— Да — каза шерифът.

— Какво да?

— Да, лъсках му ботушите… — шериф Еймъри се усмихна вяло и уморено. Очите му бяха като черни дупки от тъга и съжаление. Усмивката му угасна, оставяйки устните изкривени от болка. — Винаги аз ходех в къщата на Блейлок, за да си взема парите. Той ми ги приготвяше на първи всеки месец. Двеста долара в бял плик с моето име на него: „Шериф Джуниър“. Така ме наричаше… — шерифът болезнено се намръщи при тази мисъл. — Когато дойдох него ден, всичките му синове бяха там — Дони, Топчаляка и Бързака. Пищака смазваше една карабина. Дори седнал в стол, можеше да изпълни стаята. Можеше да те погледне и да те пребие с поглед. Взех си плика и изведнъж той посяга към пода и слага калните си ботуши на масата, и ми вика: „Шериф Джуниър, тука имам една каша за почистване и нещо хич не ми се занимава с нея. Мислиш ли, че можеш ги лъсна вместо мен?“ Понечих да му откажа, но той вади от джоба на ризата си петдесет долара и ги слага в единия от грамадните си ботуши и вика: „Ще ти се отплатя за затритото време, разбира се!“

— Не ми го разказвай, Джей Ти! — помоли татко.

— Искам. Трябва… — шерифът се вгледа в огъня. От мястото си виждах как пламъците карат светлина и сенки да танцуват по лицето му. — Казах на Пищака, че трябва да тръгвам и че не мога да чистя ничии ботуши. А той се ухилва и отвръща: „Е-е, шериф Джуниър, ама защо не си каза цената от самото начало?“ вади от джоба си още една петдесетдоларова банкнота и я пъха в другия ботуш… — шериф Еймъри се вгледа в пръстите на предателската си дясна ръка. Каза: — Дъщерите ми се нуждаеха от нови дрехи. Трябваха им неделни обувки с панделки. Нуждаеха се от нещо, което не е вече носено от някой друг преди тях. Така че си спечелих сто допълнителни гущерчета. Но Пищака знаеше, че ще идвам него ден и той… беше походил в мръсотията. Когато ботушите му светнаха, излязох навън и повърнах, и чух момчетата да се смеят в къщата… — той стисна здраво очи за няколко секунди, след това отново ги отвори. — Заведох момичетата си в най-хубавия магазин за обувки в Юниън Таун и купих на Лусинда букет цветя. Не беше само за нея — и аз исках да подуша нещо сладко.

— Лусинда знаеше ли за това? — попита татко.

— Не. Тя си мислеше, че съм взел премия. Знаеш ли колко пъти съм молил кмета Суоп и онзи проклет градски съвет да ми повишат заплатата, Том? Знаеш ли колко пъти са ми отговаряли: „Ще го заложим в бюджета за догодина, Джей Ти!“ — шерифът се изсмя горчиво. — Добрият стар Джей Ти! Добричкият ни Джей Ти ще се справи, ще върже двата края! Той може да разтяга стотинките докато Рузвелт130 не се разпищи, и не му трябва повишение, защото какво прави той по цял ден? Добрият Джей Ти си кара насам-натам шерифската кола и седи зад бюрцето си и чете „Тру Детектив“131 и може би от време на време разтърва някоя схватка или пък преследва изгубено куче или опазва двама съседи да не си извадят очите през счупената ограда. Веднъж на сто години има по някой грабеж или престрелка, или нещо като примерно потънала в Саксън Лейк кола. Но нашият добър безвреден Джей Ти не е истински шериф, нали разбирате? Той е просто едно длъжко, прегърбено зверче със звезда на шапката, а и в Зефир и бездруго нищо особено не се случва, така че за какво му е повишение или дори що-годе приличен бюджет за горивото, или бонус от време на време? Не му трябва и потупване по гърба дори! — очите на шериф Еймъри пламнаха от трескав гняв.

Ясно беше, че не само аз, но и родителите ми дори не се бяха досещали за скритите страсти на шериф Еймъри.

— Проклятие — възкликна той, — нямах намерение да идвам тук и да си изливам така стомашните сокове. Съжалявам.

— Ако си се чувствал така от много време — попита мама, — защо просто не напусна?

— Защото… ми харесваше да съм шериф, Ребека. Харесваше ми да знам кой какво прави и с кого, и защо. Харесваше ми хората да зависят от мен. Беше… ами като да си баща и голям брат и най-добър приятел, всичко в една обща опаковка. Може кметът Суоп и членовете на градския съвет да не ме уважаваха, но хората в Зефир го правят. Правеха, имам предвид. Та затова продължавах да се занимавам, макар че трябваше да съм напуснал длъжността още много отдавна. Преди Пищака Блейлок да ме извика посреднощ и да ми каже, че има предложение за мен. Да каже, че бизнесът му не вреди на никого. Че просто кара хората да се чувстват по-добре. Че нямаше да е в бизнеса на първо място, ако хората не идваха да търсят онова, което продава.

— И ти си му повярвал. Боже, Джей Ти! — татко поклати отвратено глава.

— Има и още. Пищака каза, че ако те с момчетата му не са в бизнеса, бандата на Райкър ще се премести от съседния окръг, а съм чувал, че онези типове са хладнокръвни убийци. Пищака каза, че, приемайки парите му, може и да си стискам ръцете с дявола, но онзи, който познавам е по-добър от дявола, който ми е непознат. Да, повярвах му, Том. И все още му вярвам!

— Значи през цялото време си знаел къде са им скривалищата. И ето те, караш всички да вярват, че не можеш да намериш ни вест, ни кост от бандитите…

— Така е. Скривалището е недалеч от мястото, където Кори и момчетата са видели сандъчето да сменя собственика си. Кълна се, че не знам какво има вътре, но знам много отдавна, че Джералд Харгисън и Дик Моултри са в Клана. Но сега съм грешник и съм гнусно влечуго, и не заслужавам да вървя по улиците редом с честните хора… — шериф Еймъри насочи твърдия си поглед към татко. — Няма нужда да ми се казва, че яко съм оплескал нещата, Том. Знам, че съм сбъркал! Знам, че посрамих длъжността на шерифа. Посрамих и семейството си, което ме убива — само като се сетя как добрите ни приятели гледат Лусинда и момичетата, все едно са изпълзели от някоя гадна дупка… Както казах, не след дълго ще напусна града. Но имам да изпълня едно последно задължение в ролята си на избрания шериф на Зефир.

— Какво ли пък ще е това? Да отвориш сейфа на банката за Пищака?

— Не — отвърна тихо шерифът. — Да се уверя, че Дони ще влезе в затвора за убийство. Или за нападение с цел убийство, ако не друго.

— О — каза татко и знам, че сигурно е потънал вдън земя. Но успя да се вземе в ръце доста бързо. — Какво ще си помисли Пищака за това? След като ти е плащал да си кротуваш?

— Пищака не ми е плащал да защитавам убиец. А Дони е точно такъв. Просто благодаря на Господ, че не успя да убие и г-жа Грейс. Познавах Стиви Каули. Може и да беше кораво хлапе и да сме се спречквали най-редовно, но той беше свестен. И родителите му бяха добри хора. Така че не възнамерявам да оставя Дони да се измъкне по терлици, Том. Няма значение с какво ме заплашва Пищака!

— Заплашвал ли те е? — попита мама, когато татко се изправи да разръчка дървата в камината с ръжена.

— Да. По-скоро може да се каже, че ме предупреди… — веждите на шериф Еймъри се сляха, а бръчките под очите му се вдълбаха. — Вдругиден двама щатски шерифи от областния щаб идват с автобуса на „Трейлуейс“. Автобус номер трийсет и три, който пристига по обед. Трябва да съм приготвил всички документи за прехвърлянето и те ще вземат Дони за свой арестант.

Автобусът на „Трейлуейс“ минаваше през Зефир през ден на път за Юниън Таун. В редки случаи спираше под малкия знак „Трейлуейс“ на бензиностанцията „Шел“ на „Риджтън Стрийт“, за да вземе или да свали един-двама пътници. Но през повечето дни дори не намаляваше, запътен към някое друго място.

— Намерих малко черно тефтерче в джобче под шофьорската седалка в колата на Дони — обясни шерифът.

Татко пъхна нова цепеница в огъня, но наддаваше ухо.

— Там са записани имената и номерата на хора, които според мен имат нещо общо със залози на футболни мачове от висшата лига. Някои от имената там могат да те изненадат. Не са граждани на Зефир, но може да са ти известни от вестниците, ако следиш политическата страница. Мисля, че семейство Блейлок може да подкупват някой и друг треньор за предварително уговорени мачове.

— Мили Боже! — възкликна мама.

— Тези двама шерифи идват да вземат Дони и трябва да съм сигурен, че ще бъде на място да се срещне с тях — шериф Еймъри проследи контура на звездата си с пръст. — Пищака казва, че ще ме убие, преди да ми позволи да кача сина му на онзи автобус. Предполагам, че наистина го мисли, Том!

— Блъфира! — възрази татко. — Опитва се да те уплаши, за да те накара да пуснеш Дони!

— Тази сутрин на предната ни веранда имаше подхвърлено трупче. Мисля… мисля, че беше на котка. Но беше цялото накълцано на парчета и кръвта беше размазана навсякъде, а на предната ни врата беше написано с котешка кръв: „Дони остава тук!“ Трябваше да видиш израженията на момичетата като видяха това клане… — шериф Еймъри сведе глава за момент и се взря в пода. — Уплашен съм. Ужасно ме е страх. Мисля, че Пищака ще се опита да ме убие и да измъкне Дони от затвора още преди да дойде автобусът.

— Честно казано, аз бих се страхувала повече да не би онези проклети змии да тръгнат след Лусинда и момичетата — каза мама и аз осъзнах, че наистина го е взела присърце, понеже много рядко използваше нецензурни думи.

— Тази заран ги пратих при майката на Лусинда — веднага след случката. Тя ми се обади около два следобед и каза, че са пристигнали нормално… — шерифът вдигна глава и се втренчи в баща ми с измъчено изражение. — Нуждая се от помощ, Том!

Джей Ти се зае да обяснява как му трябват трима или четирима мъже, които да мобилизира за заместник-шерифи и те всички да прекарат тази вечер, утрешния ден и утрешната нощ в затвора, пазейки Дони.

Каза, че вече е мобилизирал Джак Марчет, който в момента беше в затвора и носеше дежурство, но че има проблеми с намирането на други желаещи. Беше питал десетима, каза, и му бяха отказали десет пъти. Предстоеше опасно дело, заяви. Всеки от заместниците щеше да получи по петдесет долара от собствения му джоб, и той можеше да си позволи да плати само това. Но в сградата на затвора имаше пистолети и муниции, и самата сграда бе по-стабилна и от крепост. Номерът, обясни шерифът, щеше да е да се закара Дони от килията му до автобусната спирка.

— Та такава е работата — шериф Еймъри стисна кокалестите си колене. — Мога ли да те мобилизирам, Том?

— Не! — гласът на мама направо разтърси прозорците. — Да не си полудял?

— Съжалявам, че трябва да поискам това от Том, Ребека. Кълна се, така е. Но това трябва да стане.

— Тогава помоли някой друг! Не и Том!

— Може ли да получа отговор? — подкани шерифът.

Татко стоеше до камината, а цепениците пукаха. Премести поглед от госта ни към мама и обратно, после и към мен. Пъхна ръце в джобовете си и сведе глава надолу.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Знаеш кое е редно, нали?

— Да. Но знам и че не вярвам в насилието. Не мога да понасям дори мисълта за него. Особено… не и по начина, по който се чувствам през последните месеци. Все едно вървя по яйчени черупки с вързана за гърба наковалня. Знам, че не мога да дръпна спусък и да гръмна някого. Знам го със сигурност!

— Ами тогава няма да носиш оръжие. Не го и очаквам от теб. Просто бъди там да покажем на Пищака, че не може да се измъкне след убийство.

— Освен ако Блейлок не ви избият всички! — мама направо скочи от стола си. — Не! Том и бездруго е под силен стрес напоследък, и не е нито във физическа, нито в умствена форма да…

— Ребека! — прекъсна я татко.

Мама млъкна.

Той додаде:

— Мога да говоря от свое име и сам, благодаря.

— Просто ми кажи „да“, Том! — шериф Еймъри вече го умоляваше. — Това е всичко, което искам да чуя!

Татко се гърчеше от болка. Можех да видя мрачния й белег на лицето му. Той знаеше кое е правилното решение в случая, но бе целият стегнат и много го болеше, а ледената ръка на мъжа от дъното на Саксън Лейк го стискаше отзад за врата.

— Не — каза той с дрезгав глас. — Не мога, Джей Ти!

Боже, прости ми! Само едно нещо ми се въртеше в главата в този момент: Страхопъзльо, детският му прякор. Незабавно ме облада срам и лицето ми пламна. Скочих и изтичах в стаята си.

— Кори! — извика ме татко. — Чакай малко!

— Е, това е просто прекрасно! — Шериф Еймъри се изправи, грабна си шапката от масичката и я плесна на главата си. Остави я смачкана отгоре и с накривена звезда. — Просто супер, да му се не види! Всички искат да видят семейство Блейлок зад решетките и да ми наритат задника, задето съм взимал мръсните му пари, но когато стане дума за шанс всъщност наистина да се направи нещо по въпроса, всички с все тато, брато и сестрата хукват да се спасяват! Ама просто страхотно, а?

Татко се обади:

— Бих искал да мога да…

— Забрави тази работа. Стой си вкъщи. Крий се в дупката си! Лека нощ! — Шериф Еймъри излезе през вратата на студа.

Листата хрущяха под обувките му и звукът полека заглъхна.

Татко стоеше до прозореца и гледаше как се отдалечава колата на шерифа.

— Не се притеснявай за него — каза мама. — Ще си намери достатъчно заместници!

— Ами ако не намери? Ако всички наистина хукнат да се спасяват?

— Тогава, щом този град не го е грижа достатъчно за реда и закона и да помага на шерифа, значи Зефир заслужава да изсъхне и да се разпадне на пепел.

Баща ми се обърна към мама със сключени в тънка линия устни.

— Ние сме Зефир, Ребека! Ти и аз. Кори. Джей Ти. Десетимата, които е помолил и които са му отказали — те също са Зефир. Именно душите на хората и грижата един за други изсъхва и става на пепел много преди сградите в града.

— Ти не можеш да му помогнеш, Том! Просто не можеш. Ако нещо ти се случи… — мама не завърши, понеже този влак на мисълта водеше към много неприятна гара.

— Може и да е сгрешил, но заслужава да му се помогне! Трябваше да му кажа, че ще ида.

— Не, не трябваше. Ти не си боец, Том. Онези Блейлок ще те убият, преди да мигнеш!

— Тогава може би не трябва да мигам — каза татко с каменно лице.

— Просто стори както каза Джей Ти — стой си вкъщи, на сигурно място. Става ли?

— Чудесен пример давам на Кори. Видя ли го как ме погледна?

— Той ще го преживее — каза мама. Направи усилие да се усмихне. — Какво ще кажеш за хубаво парче торта с подправки и чаша кафе?

— Не искам торта. Не искам и ябълков пай, кокосови мъфини или къпинови букли! Искам само… — татко бе принуден да замълчи, но приливът на емоции го задушаваше. „Спокойствие“ бе следващото, което се канеше да каже. — Искам да говоря с Кори! — каза на мама и след това дойде до стаята ми и почука на вратата.

Пуснах го да влезе. Бях принуден. Той ми беше баща. Седна на леглото ми, а аз държах пред лицето си комикс за Блекхоук. Преди татко да влезе, тъкмо си припомнях какво беше казал Върнън: „Шериф Еймъри е добър човек, просто не е добър шериф. Той оставя птичките да летят, когато вече ги е докопал.“ Надали можеше да се каже, че шериф Еймъри не се е опитвал да стори добро на семейството си.

Татко си прочисти гърлото.

— Е, предполагам, че съм по-ниско и от змийска фъшкия, нали?

Всеки друг път щях да се изсмея. Но сега просто се взирах в комикса си, опитвайки се да се покатеря вътре в света на изящни абаносови самолети и герои с квадратни брадички, които използват и ума, и юмруците си в името на справедливостта.

Може би някак си съм се издал. Може би татко бе успял за миг да прочете мислите ми. Той каза:

— Светът не е като комиксите, сине… — след това докосна рамото ми, изправи се и на излизане затвори вратата зад себе си.

Спах лошо нея нощ. Не заради четирите момиченца, които ме викаха по име, а заради кола, която прелиташе по червения скален нос и падаше в черната вода, а след това Среднощната Мона се стрелваше през мен и брадатото, демонично лице на Пищака казваше: „Добавих една допълнителна за късмет!“ и раздробената от карабината глава на Луцифер изпищяваше от гроба си и г-жа Лезандър ми предлагаше чаша „Танг“ и казваше: „Понякога остава буден до сутринта и слуша чуждите страни.“

Лежах и се взирах в мрака.

Не бях казал на татко и мама за това, че д-р Лезандър не пие мляко или че може да се окаже нощна птица. Това нямаше как да има нещо общо с колата в Саксън Лейк. Каква разумна причина би накарала д-р Лезандър да убие някой непознат? А и ветеринарят беше мил човек, който обичаше животните, не див звяр, който може да пребие човек до смърт и след това да го довърши като го удуши със струна за пиано! Това беше немислимо!

Да, но си го мислех.

Върнън се бе оказал прав за шериф Еймъри.

Дали можеше да се окаже прав и за мразещата млякото нощна птица?

Върнън беше луд, но, също като „Бийч Бойс“, се справяше. Също като окото на Бог, гледаше пришествията и заминаванията на жителите на Зефир, виждаше големите им надежди и злобните им планове. Виждаше живота наоколо гол. И може би знаеше дори повече, отколкото осъзнаваше.

Взех решение. Щях да започна да следя д-р Лезандър. Също и г-жа Лезандър. Беше ли възможно той да излезе такова чудовище под цивилизованата си кожа, а тя да не го знае?

На следващия ден, който се оказа студен и дъждовен, след училище подкарах Рокет покрай дома на д-р Лезандър. Разбира се, че и двамата със съпругата си бяха вътре. Дори двата коня бяха в обора. Не знам какво точно търсех, но просто исках да погледна. Трябваше да има и още нещо освен теориите на Върнън, което да свързва доктора със Саксън Лейк.

Тази вечер мълчанието около масата на вечеря не можеше да бъде срязано и с моторен трион. Не си вярвах достатъчно, че са срещна погледа на татко, а те с мама също избягваха да се гледат един друг. Така че вечерята беше много забавна, няма що.

След това, докато похапвахме тиквения пай, който вече бе започнал наистина да ни омръзва, татко каза:

— Днес уволниха Рик Спанър.

— Рик? Че той е бил в „Грийн Медоус“ колкото и ти самият!

— Така си е — каза татко и боцна коричката на пая с вилицата си. — Говорих с Нийл Ярбъро тази сутрин. Чул бил, че ни орязват заплатите. Налагало се заради онзи проклет… онзи супермаркет — поправи се той, макар че вече бе изрекъл сквернословието. — „Биг Пол’с Пантри“… — изсумтя толкова силно, че си помислих, че през носа му ще излезе тиквен пай. — Мляко в пластмасови тубички! Какво ли още ще измислят, за да оплескат нещата?

— Лиа Спанър роди бебе този август — каза мама. — Третото им. Какво ще прави Рик?

— Нямам представа. Тръгна си веднага, щом му съобщиха новината. Нийл каза, че чул, че му дали заплатата за месеца, но тя няма да му стигне задълго, с четири гърла за хранене… — баща ми остави вилицата си. — Може да им занесем пай или нещо такова.

— Първата ми работа заранта ще е да опека един нов!

— Добра идея — татко се пресегна и положи длан върху ръката на мама. С всичко това, което се случваше — и изказано, и останало премълчано — гледката стопляше сърцето. — Имам чувството, че това е само началото, Ребека. „Грийн Медоус“ не може да се състезава с цените на супермаркета. Направихме допълнителна отстъпка за редовните си клиенти миналата седмица, а два дни по-късно „Големият Пол“ слезе по-ниско от нас. Мисля, че ще стане още по-зле, преди нещата да се оправят!

Видях как татко стисна нежно ръката на мама и тя отвърна на жеста му. Те теглеха колата заедно, в добро и в лошо.

— Има и още нещо… — баща ми се поколеба. Челюстта му се стегна и отпусна. Очевидно му беше много трудно да изрече това, каквото и да беше. — Говорих с Джак Марчет тази сутрин. Беше на бензиностанцията „Шел“, когато спрях да заредя камиона. Каза… — той отново срещна бодливо препятствие в гърлото си. — Каза, че освен тях двамата Джей Ти е намерил само още един доброволец за заместник. Знаеш ли кой е той?

Мама поклати глава.

— Лунния човек… — тънка усмивка пробяга по лицето на татко. — Можеш ли да повярваш? Сред всичките здрави и прави мъже в този град, само Джак и Лунния човек ще се изправят до Джей Ти срещу Блейлок. Съмнявам се, че Лунния човек изобщо може да държи пистолет, да не говорим да го използва, ако се наложи. Аз лично предполагам, че всички други са решили да си останат у дома, на безопасно място. А ти?

Мама си издърпа ръката и се загледа някъде встрани. Татко се взираше през масата право в мен, с поглед толкова напрегнат, че се наложи да се размърдам на стола, притискан от огъня и силата в очите му.

— Страхотен татко си имаш, а, партньоре? Отиде ли днес в училище да разправиш на приятелите си как съм подкрепил закона?

— Не, сър — отговорих.

— А трябваше. Трябваше да кажеш на Бен, на Джони и на Дейви Рей.

— Не забелязвам техните бащи да са се наредили на опашка да ги убиват Блейлок! — каза мама с напрегнат и несигурен глас. — А къде са хората, които знаят как се използва оръжие? Къде са ловците? Къде са мъжете с големите приказки, дето уж са участвали в цял куп боеве и знаят как да използват юмруци и пушки, за да решат всеки един проблем по целия широк свят?

— Не знам къде са те — татко избута стола си назад и се изправи. — Знам само къде съм аз!

Той тръгна към входната врата.

Мама каза с изплашена въздишка:

— Къде отиваш?

Татко спря. Стоеше си там, между нас и вратата, и вдигна ръка към челото си.

— Навън на верандата. Просто на верандата, Ребека. Трябва да поседя там и да помисля.

— Но навън е студено и вали!

— Ще го преживея — увери я той и излезе от къщата.

Но се върна след около трийсет минути. Седна пред камината и се стопли.

Имах възможност да си легна по-късно, понеже беше петък вечер. Когато ми дойде време да се приготвям за сън, между десет и половина и единадесет, татко все още седеше на стола си пред огъня, скръстил ръце и облегнал на тях брадичка. Навън вятърът се усилваше и хвърляше по прозорците дъждовни капки, все едно шепи чакъл.

— Лека нощ, мамо! — казах.

Тя също ми пожела лека нощ, без да се откъсва от херкулесовите си усилия в кухнята.

— Лека нощ, татко!

— Кори? — обади се баща ми тихо.

— Да, сър?

— Ако ми се наложи да убия човек, ще бъда ли с нещо по-различен от убиеца на онзи, който лежи на дъното на Саксън Лейк?

Помислих старателно по въпроса.

— Да, сър — прецених. — Понеже ти ще си убил само за да се защитиш!

— А откъде знаем, че онзи убиец не се е защитавал по някакъв начин, а?

— Ами не знаем, предполагам. Но ти няма да извлечеш удоволствие от събитието така, както го е извлякъл той.

— Не — съгласи се татко. — Определено няма да извлека.

Аз имах и още нещо за казване. Не знаех дали татко иска да го чуе или не, но трябваше да опитам.

— Тате?

— Да, сине?

— Не мисля, че някой ще ти даде покой, татко. Мисля, че трябва да се бориш за него, независимо дали искаш или не. Виж какво стана с Джони и Гота Бранлин. Джони не си търсеше да се бие. Нямаше избор в случая. Но спечели спокойствие за всички ни!

Изражението на баща ми не трепна и така и не разбрах дали е схванал намека ми.

— Има ли някакъв смисъл, както го обяснявам?

— Чудесен смисъл има — отвърна татко. Вдигна брадичка и видях ръбчето на усмивка, надничащо от ъгълчето на устните му. — Утре по радиото ще предават мач на Алабама. Сигурно ще е страхотно. Ти най-добре си лягай!

— Да, сър! — запътих се към спалнята си.

— Благодаря ти, сине! — додаде татко.

Събудих се в седем сутринта от дрънченето при запалването на студения двигател на пикапа.

— Том! — чух майка ми да вика от предната веранда. — Том, недей!

Надникнах през прозореца да видя на ранната утринна светлина мама да тича по улицата по пеньоар. Но пикапът вече бе потеглил и тя изплака:

— Не отивай!

Татко подаде ръка през прозореца откъм шофьора и помаха. Раздвижването бе извело кучетата по „Хилтоп Стрийт“ от къщурките им и те се късаха да лаят.

Знаех къде отива татко. Знаех и защо.

Страх ме беше за него, но през нощта той бе взел правилното решение. Щеше да иде да потърси покоя, вместо да чака да го намери той.

Тази сутрин беше упражнение по мъчение. Мама почти не проговаряше. Препъваше се наоколо по пеньоар, със стъклени от тревога очи. На всеки петнайсетина минути се обаждаше в кабинета на шерифа да говори с татко, докато накрая около девет сутринта той вероятно й каза, че повече не бива да им звъни, понеже тя не понечи да набере номера отново.

В девет и половина се облякох. Навлякох си джинсите, риза и пуловер, понеже макар слънцето да беше ярко и небето — синьо, въздухът бе пронизващо студен. Измих си зъбите и си сресах косата. Гледах как часовникът клони към десет. Мислех си за автобуса на „Трейлуейс“, номер трийсет и три, на път по виещите се шосета. Дали щеше да подрани, да закъснее или да дойде точно навреме? Днес такова нещо като секунди закъснение можеше да е въпрос на живот или смърт за баща ми, шерифа, шеф Марчет и Лунния човек. Но избутах мисли като тази настрани, поне доколкото можех. Те се връщаха, зли като отровен бръшлян. Към десет и половина вече знаех, че трябва да отида. Трябваше да съм там и да видя баща си. Не можех да чакам телефонното обаждане, което да каже, че Дони се е качил на автобуса с двамата шерифи или че татко лежи прострелян от куршум на Блейлок. Трябваше да отида. Сложих си моя „Таймекс“132 и бях готов.

С наближаването на единайсет мама беше станала толкова нервна, че беше пуснала и телевизора, и радиото, и печеше три пая едновременно. Мачът на Алабама бе на път да започне. Не давах и пукната пара за него.

Влязох в ухаещата на тиква и индийско орехче кухня и казах:

— Мога ли да ида у Джони, мамо?

— Какво? — тя ме погледна с див поглед. — Да идеш къде?

— При Джони. Момчетата се събират там да… — погледнах към радиото. „Вълллл-на!“ ликуваше публиката. — Да слушат мача.

Лъжата в случая беше необходимост.

— Не. Искам те точно тук до мен!

— Казах им, че ще отида.

— Аз пък казах… — лицето на мама пламна от гняв.

Тя тресна купата за разбъркване на плота. Покрити с тиква прибори изпопадаха на пода. В очите на майка ми избиха сълзи и тя прикри устата си с ръка, за да сдържи ядосания си писък.

Хладен отвън, но с горящи в ада вътрешности. Такъв си бях.

— Искам да отида — настоях.

Ръката повече не сдържаше вика на мама.

— Ами върви тогава! — изкрещя тя, нервите й най-сетне се развиха чак до дъното на изтормозената й душа. — Върви, не ми пука!

Обърнах се и изтичах навън преди морето от сълзи, което се заформяше, да залепи обувките ми за пода. Докато се качвах на Рокет, чух трясък в кухнята. Купата за разбъркване се бе срещнала с пода. Завъртях педалите към „Риджтън Стрийт“, а студът ме хапеше по ушите.

Рокет беше бърз него ден, все едно предусещаше надвисналата трагедия. При все това, градът лежеше кротко в съботната си дрямка, а студът бе прогонил по домовете всички, освен няколко корави дечица и повечето жители се бяха настроили да слушат за най-новия триумф на „Беърс“. Наведох се напред, прорязвайки вятъра с брадичка. Гумите на Рокет тупкаха по паважа и когато спрях да напипвам педалите с обувки, колелата му продължиха да се въртят от само себе си.

Стигнах до бензиностанцията малко след единайсет и петнайсет. Имаше две помпи и маркуч за въздух. Във вътрешното помещение, което беше свързано с гараж с две места, собственикът на бензиностанцията, г-н Хайръм Уайт — възрастен мъж с гърбица, който се поклащаше около гаечните си ключове и ремъците за двигатели като Квазимодо сред камбаните — в момента седеше зад бюрото си, с глава, наклонена по посока на радиото.

На една от циментовите плоскости на ъгъла на сградата на ръждиви винтове висеше жълт тенекиен знак с надпис „АВТОБУСНИ ЛИНИИ ТРЕЙЛУЕЙС“. Паркирах Рокет отзад, близо до оцапаните с масло кофи за боклук, и седнах на озарен от слънцето участък на земята, в очакване да настъпи обед.

Десет минути преди дванайсет, с изгризани до кост нокти на пръстите, чух ръмженето на приближаващи се коли. Пристигна тази на шерифа, последвана от пикапа на татко. До баща ми седеше Лунният човек, нахлупил цилиндъра си. Шеф Марчет беше на пътническата седалка при шерифа, а зад Еймъри се намираше самият престъпник. Дони Блейлок бе надянал сива униформа и презрителна усмивчица. Никой не излезе от колите. Просто си седяха там и двигателите им ръмжаха.

Г-н Уайт излезе от кабинета си, щъкайки странешком като рак. Шериф Еймъри нави ръчката на прозореца си, спусна стъклото и двамата си размениха няколко думи, но не чух какво точно си казаха. След това г-н Уайт се прибра в кабинета. Няколко минути по-късно вече си тръгваше, навлякъл оплескано с грес яке и нахлупил бейзболна шапка. Влезе в своето „ДеСото“ и го подкара, а от ауспуха му бълваше сив дим, накъсан на тирета и точки като съобщение на морзов код.

Шерифът си вдигна прозореца. Проверих на своя „Таймекс“. До дванайсет часа оставаха две минути.

Две минути по-късно автобусът не беше пристигнал.

Внезапно зад мен се разнесе глас:

— Не мърдай, хлапе!

Нечия ръка ме сграбчи изотзад за врата, преди дори да успея да обърна глава. Сухи пръсти се врязаха в плътта ми толкова здраво, че ми смръзнаха нервите. Ръката ме дръпна и аз отстъпих назад от ъгъла на сградата. Бързака ли ме беше хванал или беше Топчаляка? Боже, дали нямаше начин да предупредя татко? Ръката продължи да ме влачи, докато не се озовахме при кофите за боклук. След това ме пусна, а аз се обърнах да видя кой ме е отвлякъл.

Г-н Оуен Каткоут попита:

— Какво, проклетите мътни го взели, правиш тука, момче?

Не можах да заговоря. Осеяното с кафяви старчески петна лице на г-н Каткоут беше увенчано с петносана с пот кафява каубойска шапка, по форма по-близко до тази на Гейби Хейес133, отколкото на Рой Роджърс. Мазната му жълтеникавобяла коса висеше безредно до раменете му. Върху омазнените си черни панталони и джинсов пуловер с цвят на кал бе наметнал бежов шлифер, на вид все едно изваден от кофа за боклук. Оръфаните му поли висяха чак до глезените на простичките черни ботуши на г-н Каткоут. Но не от тази гледка бях изгубил ума и дума. Причината да се сащисам толкова бяха пристегнатият около тънкия му кръст оръжеен колан от щавена кожа и пистолетът с кокалена дръжка, затъкнат в кобура от лявата страна и обърнат така, че да сочи навън. Присвитите очи на г-н Каткоут ме огледаха оценяващо.

— Зададох ти въпрос — каза той.

— Татко — успях да кажа, — той е тук. Да помага на шерифа.

— Така си е. Това не обяснява защо ти си тук обаче.

— Ами просто исках да…

— Да ти пръснат черепа, вероятно? Тук се готви престрелка, ако правилно съм познал от какво са изковани семейство Блейлок. Така че се качвай на колелото и си обирай крушите.

— Автобусът закъснява — казах, опитвайки се да отклоня г-н Каткоут от темата.

— Не ме мотай — отвърна той. — Марш! — и ме бутна към Рокет.

Не се качих на колелото.

— Не, сър. Оставам с татко!

— Искаш ли да те напляскам хубавичко начаса? — по врата му изпъкнаха вени.

Предположих, че е способен така да ме напляска, че когато татко ме удари, да ми се струва, че ме гали с пухен тампон. Г-н Каткоут се приближи към мен. Отстъпих една крачка назад, след което реших, че повече няма да му се давам.

Г-н Каткоут също спря, на няма и три фута от мен. По устните му се плъзна ръбеста усмивка.

— Добре — каза. — Има пясъчец в тебе, а?

— Оставам тук — заявих му.

След това и двамата чухме звука от приближаващ автомобил и разбрахме, че времето за спорове е приключило. Г-н Каткоут се завъртя вихрено и се прокрадна към ъгъла на сградата, а полите на шлифера му шумоляха. Спря и надникна колебливо иззад ръба, а аз осъзнах, че вече не гледам към г-н Оуен Каткоут.

Пред себе си виждах Захаросаното Хлапе.

Преди г-н Каткоут да ми махне да се дръпна, аз също надникнах зад ъгъла.

Сърцето ми прескочи при вида на гледката. Не идваше автобусът на „Трейлуейс“, а черен „Кадилак“. Влезе на паркинга на бензиностанцията и паркира под ъгъл спрямо предницата на колата на шерифа. Отскочих встрани от възпиращата ме ръка на стареца и изтичах към купчина използвани гуми за коли близо до гаража. Пльоснах се по корем зад тях. Сега разполагах с ясна гледка към онова, което щеше да се случи — и останах там, въпреки че г-н Каткоут ми правеше знаци да се прибера обратно зад сградата.

Иззад волана на „Кадилака“ се измъкна Топчаляка Блейлок, облечен в бяла риза с разкопчана яка и в сив костюм, който направо сияеше. Косата му бе подкастрена по войнишки, злата му уста бе извита в тънка усмивка. Той бръкна навътре в колата и извади отвътре револвер с перлена дръжка. След това от страната на пътника слезе Бързака Блейлок, чиято черна коса бе зализана назад, а брадичката му стърчеше. Той носеше толкова тесни черни панталони, че изглеждаха нарисувани върху краката му, а ръкавите на синята му карирана риза в каубойски стил въпреки студа бяха навити, за да се виждат тънките му, татуирани ръце. Носеше под мишницата си кобур с пистолет в него и при излизането си от колата извади и карабина, която бързо зареди: ка-чънк!

След това се отвори задната врата и кадилакът се олюля, когато огромното туловище се измъкна отвътре. Пищака Блейлок бе надянал гащеризон с камуфлажни шарки и тъмнокафява риза. Досущ приличаше на оживял ноемврийски хълм, отскубнал се от каменното си легло, за да се търкаля през земята. Беше се ухилил зъбато, а плешивата му глава с ореола от сива коса блестеше, намазана с масло. Беше се задъхал от усилието да излезе от колата.

— Хайде, момчета! — каза между всмукванията на въздух.

Бързака насочи карабината. Топчаляка повдигна пистолета си. И двамата взеха на прицел колата на шерифа и започнаха да стрелят.

Направо ми идеше да изскоча от кожата си. Куршумите улучиха предните гуми на колата на шерифа Еймъри и я строполиха по джанти. След това Бързака и Топчаляка се прицелиха в пикапа на татко, въпреки че той превключи лоста на задна скорост и се опита да изхързули камиончето извън опасност. Беше безполезно — двете предни гуми гръмнаха и камионът остана куц и ужасен да се люлее на джанти.

— Нека поговорим по работа, шериф Джуниър! — изтътна Пищака.

Шериф Еймъри не излезе от колата. Ухиленото лице на Дони бе притиснато към стъклото като детенце, което разглежда пресни торти в сладкарница. Погледнах встрани да проверя какви ги върши г-н Каткоут. Но Захаросаното Хлапе беше изчезнал.

— Автобусът ще се позабави известно време — каза Пищака.

Наведе се към задната седалка на колата и се изправи, стиснал карабина с две дула в едната си ръка с размер на пушен свински бут и камуфлажна мешка в другата. Остави мешката на покрива на „Кадилака“, дръпна ципа и бръкна вътре.

— Най-забавното проклето нещо, шериф Джуниър! — каза, пречупи карабината, извади два патрона от торбата с мунициите и ги пъхна в дулата. След това с щракане затвори оръжието си. — Проклетият бус спука две гуми на около шест мили нататък по Шосе 10. Яко зор ще видят да оправят тия големи копелдаци! — Пищака се облегна удобно на колата, която простена, и додаде: — Аз самият мноу мразя да сменям гуми!

Обади се пистолет: xpac xpac!

Задните гуми на кадилака гръмнаха. Пищака, при все туловището си, скочи с два крака във въздуха. Издаде звук, досущ като комбинация от тръбен йодел и оперна ария. Бързака и Топчаляка се завъртяха трескаво. Пищака тупна на земята с разпукващ цимента удар.

Дим се виеше около силует, застанал зад колата на Блейлок и недалеч от паркирания влекач на г-н Уайт. Захарното Хлапе държеше пистолета в дясната си ръка.

— Що за шибана работа, мамка му да…! — изрева Пищака, лицето му се наливаше с кръв и връхчето на брадата му трепереше.

Шериф Еймъри изскочи от колата си.

— Оуен! Казах ти, че не те искам тука!

Захаросаното Хлапе не му обърна внимание, забил ледения си поглед в Пищака.

— Знаеш ли какво му се вика на това, г-н Блейлок? — той внезапно завъртя пистолета си около показалеца на спусъка, слънцето се отразяваше в синкавия метал и стрелецът вкара оръжието в привичната позиция с дръжката навън в левия си кобур със стъъъържещия звук на щавена кожа. Обясни: — Нарича се патова позиция!

— Пат-мат, друг път! — изрева Пищака. — Ковнете го, момчета!

Бързака и Топчаляка откриха огън, а шериф Еймъри извика:

— Не! — и извади пушката, която държеше до хълбока си.

Захаросаното Хлапе може и да беше сбръчкан старец, но в скоростта му си пролича кое е онова, дето му напираше отвътре и го бе превърнало в истински стрелец. Той се гмурна зад влекача, а куршумите изтрещяха през предното му стъкло и надупчиха бронята. Шериф Еймъри стреля два пъти и предното стъкло на кадилака се строши. Бързака писна и се просна на земята, но Топчаляка се извърна с изкривени от гняв черти и пистолетът му изпука. Шапката на шерифа хвръкна от главата му като гълъб. Следващият изстрел от пушката на закона прокара път във войнишката подстрижка на Топчаляка и той сигурно бе усетил горещината от преминаващия куршум, понеже изпищя:

— Олей! — и се просна на нивото на змийски поглед.

Г-н Марчет излезе от шерифската кола с пистолет в ръка. Татко се измъкна от пикапа и се хвърли на земята, а през мен премина тръпка на смесена гордост и страх, когато видях, че и той също има оръжие. Лунният човек си остана в пикапа и приведе глава така, че се показваше само цилиндърът му.

Бум! — изтрещя карабината с двете дула. Влекачът се разтърси, а от него се разлетяха парченца стъкло и метал. Пищака беше коленичил зад кадилака и ми хрумна, че хич не бива да съсипва влекача, понеже ще му трябва, за да съумее да се изправи отново.

— Тате! — изкрещя Дони от шерифската кола. — Измъкни ме оттука, тате!

— Никой не взима квото ми принадлежи! — извика в отговор Пищака.

Стреля отново по шерифската кола и разлетя на парчета предната решетка. Врялата вода от радиатора бликна като гейзер. От задната седалка, където вероятно беше придържан с белезници или с въже, Дони изкрещя:

— Не ме убивай, преди да ме спасиш, тате!

Пищака се пресегна и грабна дръжката на мешката с мунициите, която смъкна долу при себе си, за да презареди. Нов куршум се удари в кадилака, и единият стоп се строши. Захаросаното Хлапе все още се трудеше върху ръкоделието си.

— Няма полза! — извика Пищака, затваряйки карабината си с щракане. — Ще минем през вас като лайно през гъска! Чу ли ме, шериф Джуниър?

Татко се изправи. За малко да му изкрещя да стои долу, но той изтича по протежение на колата на шерифа и приклекна до шериф Еймъри. Виждах колко е пребледнял. Но участваше в събитията, което беше важното.

Настъпи кратко затишие, докато всички си поемат глътка смелост. Топчаляка и Бързака започнаха отново да стрелят по колата на шерифа, а Дони се сви на задната седалка.

— Спрете стрелбата, глупаци проклети! — нареди Пищака. — Да не искате да пръснете мозъка на брат си?

Може би беше само плод на въображението ми, но нито Бързака, нито Топчаляка спряха да стрелят толкова бързо, колкото би трябвало.

— Заобиколи ги отзад, Бързак! — извика Топчаляка.

— Ти ги заобиколи изотзад, тъп задник!

Доказвайки, че да си хитър играч на покер не се пренася непременно в реалния живот, Топчаляка се изправи и спринтира към ъгъла на сградата. Измина около три крачки, когато проехтя един-едничък изстрел и той се хвана за десния крак и се просна по лице на земята.

— Простреляха ме! Тате! Тате, простреляха ме! — скимтеше той, захвърлил пистолета си на земята.

— Хич не ми се стори, че са те изгъдилкали! — изрева в отговор Пищака. — Мили Боже, кога са раздавали мозъците, ти си бил в кенефа!

— Дайте ми нещо друго, по което да стрелям! — подкани Захаросаното Хлапе, скрит добре в сенките зад влекача. — Имам си пищаче, пълно със самотни патрончета!

— Предай се, Блейлок! — каза шериф Еймъри. — Пометохме земята с теб!

— Ако сте помели, ще ви накарам да се задавите с метлата, копелета!

— Няма никакъв смисъл някой да пострада! Хвърлете оръжията и се предайте!

— Да беееей! — изръмжа Пищака. — Да не мислиш, че съм стигнал до нейде в тоя живот като съм се предавал? Да не мислиш, че съм дошъл от свинската кочина и от полята с памука, за да оставя някаква си тенекиена звездичка да ми вземе малкото момченце и да съсипе всичко? Трябваше да използваш тия пари, дето ти ги давах, да си платиш на нов дофтур за главата!

— Пищака, всичко приключи! Обградени сте! — този път гласът принадлежеше на баща ми. И на смъртния си одър няма да забравя стоманения звън в тона му. В крайна сметка той все пак се оказа Блекхоук!

— Обкръжи това! — Бързака скочи и започна да стреля с карабината си по посока на татко.

Пищака му изкрещя да се прикрие, но Бързака се бе изправил на ръба на лудостта, досущ като Дони. Куршумите избиваха искри от паважа, а един от тях цвъкна в гума в моето гнездо-скривалище. Сърцето си спря, толкова близо удари. След това пистолетът на Захаросаното Хлапе изпука отново, само веднъж, а парче от лявото ухо на Бързака отлетя от главата му и по покрива на кадилака плисна червена кръв.

Човек можеше да си помисли, че куршумът е отнесъл някой по-жизненоважен орган, понеже Бързака изпищя като жена. Сграбчи разкъсаното си ухо и падна на земята, където започна да се въргаля като Кърли от „Тримата смешници“ в безумен припадък.

— О, душата ми! — простена Пищака.

Очевидно беше, че също като братята Бранлин, семейство Блейлок можеха да ти сервират ударите, но определено не можеха да ги понасят.

— По дяволите, не улучих! — обади се Захаросаното Хлапе. — Целех се в главата му, а не в задника!

— Ще те убия! — гласът на Пищака се бе върнал в зоната на гръмотевиците. — Ще убия всички ви и ще танцувам на гробовете ви!

Звукът беше страховит. Но при условие, че Топчаляка и Бързака се въргаляха в прахта, а Дони квичеше като тъжно малко кученце, в гръмотевичния облак не бяха останали много светкавици.

А след това вратата на пикапа се отвори и Лунният човек стъпи отвън. Носеше черен костюм и червена папийонка, а също и високия си цилиндър. Около врата му имаше шест-седем наниза и на тях бяха закачени дребни чудесийки с вид на чаени пликчета. На единия му ревер бе забодено пилешко краче, а на всяка китка имаше по три часовника. Не се приведе, нито се прикри. Вместо това тръгна покрай колата на шерифа, подмина пожарникаря Марчет и татко, а също и шерифа.

— Хей! — викна шеф Марчет. — Я се приведи!

Но Лунния човек продължи да крачи решително напред, вдигнал високо глава. Насочваше се право към мястото, където Пищака се бе присвил до кадилака, стиснал заредената си двуцевна карабина.

— Спрете с това насилие! — заяви Лунния човек с тих, почти детски глас. Дотогава никога не го бях чувал да говори. — Спрете с насилието, в името на всичкото добро на света!

Дългите му крака без колебание прекрачиха през Бързака.

— Я стой далеч от мен, лудо негро! — предупреди го Пищака.

Но Лунния човек не можеше да бъде спрян.

Татко извика:

— Върни се! — и понечи да се изправи, но шериф Еймъри го хвана здраво за лакътя.

— Ще те разстрелям на вуду парченца! — предупреди Пищака, посочвайки, че е добре запознат с това каква слава се носи на Лунния човек и Дамата. Очите му бяха добили влажен вид от страх. — Стой далеч от мен! Стой далеч, казах ти!

Лунният човек спря пред Пищака. Усмихна се, около очите му се появиха бръчки и той протегна напред дългите си, тънки ръце с думите:

— Нека заедно потърсим светлина!

Пищака прицели карабината в Лунния човек от упор. Изсумтя:

— Потърси една и за мен! — и дебелият му пръст забра и двата спусъка наведнъж.

Но не се разнесе изстрел.

— Стани и върви като човек! — каза Лунния човек, все тъй усмихнат. — Не е твърде късно!

Пищака се задави и изпъшка едновременно. Пак обра спусъците. Отново не последва изстрел. Той отвори с трясък карабината и онова, което бе запънало в дулата, се изля върху ръцете му.

Вътре имаше малки градински змии. Дузини змии, оплетени една в друга. Напълно безобидни, но определено нанесоха някаква травма на Пищака Блейлок и това не е лъжа.

— Хаааааргх! — изкашля се той.

Изтърси змиите от дулата, пресегна се към торбата с мунициите и вдигна длан, пълна с гърчещи се зелени телца. Пищака издаде звук като Лу Костело, сблъскал се лице в лице с върколака на Лон Нейни Джуниър134: Вай-вай-вай-вай-вай! — и внезапно чудовищното му туловище се изправи на крака и показа, че той може и да не е способен да върви като човек, но е способен да тича като заек. Разбира се, в такива случаи реалността и физиката в крайна сметка си влизат в ролята и тежестта на Пищака го притисна към цимента, преди да е стигнал кой знае колко далеч. Той се гърчеше и се мяташе като костенурка, обърната по гръб.

Изсвистяха гуми. На паркинга на бензиностанцията с рев нахлу пикап, натоварен с хора. Разпознах сред тях г-н Уилсън и г-н Калахан. Повечето от мъжете държаха бейзболни бати, брадви… или пистолети. Плътно зад тях караше кола, последвана от още една. След тях и втори пикап спря рязко. Мъжете от Зефир — както и мнозина от мъжете на Брутън — скочиха, готови да пукнат някоя и друга глава.

— Всичко свърши — каза шериф Еймъри и се изправи на крака.

Новодошлите бяха горчиво разочаровани, меко казано, от факта, че всичко е свършило. По-късно научих, че отзвуците от стрелба бяха размразили смелостта им и ги бяха извели да защитават шерифа си и града си. Предполагам, всички си бяха мислили, че някой друг ще поеме отговорността, а те могат да си останат у дома, на безопасно място. Много съпруги бяха излели реки от сълзи. Но мъжете все пак бяха дошли. Не всички мъже от Зефир и от Брутън, но достатъчен брой да се погрижат за ситуацията. Представих си как, като видяха тази тълпа от подивели мъже с касапски ножове, луисвилски биячи135, брадвета, пистолети и месарски ханджари, семейство Блейлок са благодарили на съдбата, че няма да влязат в затвора в ковчези.

В цялата какофония и аз излязох от скривалището си. Г-н Оуен Каткоут стоеше надвесен над Бързака и го просвещаваше за правия и тесен път. Бързака го слушаше само с половин ухо. Татко беше с Лунния човек, при кадилака на Блейлок. Отидох при тях, баща ми ме погледна и се накани да ме попита какво правя тук, но след това не го стори, понеже отговорът щеше задължително да доведе до пердах. Така че не попита нищо, а само кимна.

Ние с татко стояхме редом и се взирахме в двуцевката на Пищака и мешката с муниции. Зелени градински змии се гърчеха една върху друга като голяма топка морски водорасли, преливаща от мешката.

Лунният човек само се ухили.

— Съпругата ми — рече той — е една лууууда стара дама!

8. От Изгубения свят

Семейство Блейлок, спокойно може да се каже, отидоха право в затвора. Не се бяха запасили с карта „Безплатно излизане от затвора“ и не получиха двеста долара, а злото им монополи бе смачкано. Доколкото разбрах, отначало си затваряли устите по-здраво и от миди, но щом щатските детективи се захванали здравата да ги разпитват, семейните връзки взели да се развързват. Бързака научил, че Дони отмъквал голям процент от прихода от пърцуцата, Топчаляка открил, че Бързака е дърпал пари от свърталището за покер, а Дони заподозрял, че Бързака е сложил арсеник в бутилката му с домашна скоросмъртница, което довело и до появата на призрака. И когато братята Блейлок решили да започнат да си плюят камъчето, татко Пищака решил да поеме по правия път. Паднал на колене при изслушването в съда и, ридаейки така, че да засрами Шекспир, обявил, че е открил Бога, а собствените му съгрешили синове са го подмамили да следва пътищата на Сатаната. Споделил, че те сигурно са го наследили от майките си. Заклел се да посвети живота си на богослужения, ако бъде такава волята Божия и съдията му предложи чашата на милостта.

В отговор му било заявено, че ще разполага с извънредно много време да упражнява богословието си на спокойно и сигурно място, където ще може да си навакса с четенето на Библията.

Когато го извлекли от съдебната зала, ритащ и пищящ, Пищака кълнял всички пред очите си, дори и стенографа. Казват, че изсипал толкова проклятия, че ако онези лоши думи били тухли, от тях можело да се построят двустайна къща и гараж за две коли. Братята също се изправили пред съда — със сходен резултат. Не хранех симпатии към тях. Доколкото съдех по слуховете, братята Блейлок скоро щяха да въртят търговията в затвора и да вадят процент от всяка цигара и метър тоалетна хартия.

Един факт обаче всички Блейлок отказаха да разкрият: какво е имало в дървеното сандъче, което продадоха на Джералд Харгисън и Дик Моултри. Не можа да се докаже, че такова сандъче изобщо е съществувало. Но аз знаех истината.

Семейство Еймъри напусна града. Г-н Марчет се отказа от поста си на шеф на пожарната и встъпи в ролята на шериф. Научих, че шериф Марчет е казал на г-н Оуен Каткоут, че ако му се прииска да поноси значка на заместник, да се чувства добре дошъл по всяко време. Но г-н Каткоут информирал шерифа, че Захаросаното Хлапе е отишло да обикаля границите на Дивия Запад, където му е мястото, и оттук насетне той ще си бъде просто привичния Оуен.

За известно време мама се държеше като зомбирана, а през съзнанието й се въртяха видения за онова, което е можело да се случи, но в крайна сметка се отърси от вцепенението. Убеден съм, че дълбоко в сърцето си тя все пак бе искала татко да остане в безопасност вкъщи, но го уважаваше повече, задето бе взел решението си за това кое е редно. Когато лъжата ми излезе наяве, татко обсъди възможността да не ме пусне да отида на карнавала „Брендиуайн“, когато дойде в града, но в крайна сметка реши, че ми стига в течение на цяла седмица да мия и подсушавам чиниите след вечеря. Не спорих с него. Все пак, на свирача трябва да се плати136.

След това из града започнаха да се появяват плакатите.

Джони с нетърпение очакваше да гледа индианските понита и акробатите-ездачи. Бен се вълнуваше от лунапарка и озарените от пулсиращи многоцветни крушки атракциони. Аз тръпнех за Къщата с духовете, в която се возиш по релсите в дрънчащи вагончета, а междувременно невидими ужасии докосват лицето ти и вият в мрака до теб. За Дейви Рей най-голяма радост беше шоуто на уродите. Никога не съм виждал човек толкова да се вълнува от изроди, колкото него. Мен ме полазваха тръпки от тях и едва можех да ги гледам, но Дейви Рей беше истински ценител на изкривеното. Ако то има три ръце, глава-топлийка, крокодилски люспи по кожата или се поти с кръв, приятелят ми изпадаше в радостни пристъпи от наслада.

И тъй се случи, че онзи участък от парка, недалеч от бейзболното игрище, където бяхме празнували Четвърти юли с барбекю, беше празен в четвъртък през нощта, когато угаснаха и последните лампи в Зефир. В петък сутринта децата на път за училище станаха свидетели на трансформация, случила се за няколко часа. Брендиуайнския карнавал се появи като остров в море от дървени стружки. Наоколо пухтяха камиони, работниците опъваха палатки, сглобяваха скелетите на атракционите като динозавърски кости, издигаха будките, където щеше да се продава храна и за два долара конски подкови можеше да си спечелиш кукла Кюпи137, която не струва и четвъртак.

Преди училище ние с приятелите ми се врътнахме около парка с колелетата. И другите деца правеха същото, обикаляха като мушици в очакване на запалването на крушката.

— Ето я къщата с духовете! — казах, сочейки към зловещите крила на готическо имение, които тъкмо окачваха.

Бен възкликна:

— Тази година ще има виенско колело, тъй ми се струва!

Погледът на Джони бе втренчен в каравана с нарисувани отстрани индианци и коне.

Дейви Рей извика:

— Леле, гледайте! Малеее!

Видяхме от какво се вълнува толкова — голямо, щедро изрисувано платно със сбръчкано лице в средата, а в центъра на сбръчканото лице имаше едничко ужасяващо око.

ИЗРОДИТЕ НА ПРИРОДАТА, гласеше надписът на платното. МОЖЕШЕ И ТИ ДА СИ СРЕД ТЯХ!

Казано честно, карнавалът не беше голям. Даже не беше и среден размер. Палатките му бяха кърпени, караваните — проядени от ръжда, камионите и работниците — еднакво уморени. За тях идваше краят на карнавалния сезон, а нашият окръг бе една от последните им спирки. Но на нас дори не ни хрумваше, че получаваме огризките от карамелизираните ябълки, индианските понита и ездачите им минават през поредицата си номера с едно око, втренчено в часовника, че атракционите дрънчат с молба да бъдат смазани и че будкаджиите се стискат да добавят овкусители, понеже са капнали от умора. Ние просто виждахме ширнал се пред нас примамлив карнавал, обгърнат в сияние. Това се разкриваше пред очите ни.

— Изглежда обещаващо тази година! — каза Бен, когато полека се насочихме обратно към училище.

— Да, определено…

В този момент зад гърба ми ревна клаксон и Рокет се стрелна встрани от пътя на голям товарен камион. Той зави по стружките, които хрущяха под тежките му гуми. Камионът представляваше каша от различно оцветени части и влачеше голяма каравана без прозорци. Чувахме съединителят да вие. На страниците на караваната аматьорска ръка бе изрисувала груба зелена джунгла — плетеница от лиани и листа. Насред пейзажа от джунглата бе надраскано с дебели червени букви, които после бяха оставени да се разтекат, като че са написани с кръв:

Камионът отмина с рев, насочил се към лабиринта от други камиони и каравани. Но при преминаването му долових миризма. Не просто изгорели газове, макар че и те изобилстваха. Беше нещо друго. Нещо… гущерско.

— Пфу! — Дейви Рей сбръчка нос. — Бен пусна една якичка!

— Не съм!

— Безшумна, но смъртоносна — изхили се сладкодумният ни приятел.

— Ти си я пуснал тогава! Не съм аз!

— Аз го подуших — рече Джони кротко.

Дейви Рей и Бен веднага млъкнаха. Бяхме се научили да се вслушваме, когато Джони заговори.

— Дойде от караваната — добави той.

Проследихме как камионът и товарът му маневрират между две палатки и изчезват от погледа ни. Сведох поглед към земята и видях, че гумите са сплескали всичките стружки и са оставили кафяви следи в пръстта.

— Чудя се какво ли беше това? — попита Дейви Рей, надушил поредния изрод.

Казах му, че не знам, но каквото и да е то, определено е много тежко.

По път към училище съставихме плановете си. Ако родителите ни пуснеха, щяхме да се срещнем в дома ми към шест и половина и да отидем на карнавала заедно, като четиримата мускетари. Попитах дали това предложение устройва всички.

— Не мога — отвърна Бен, въртящ педалите редом с мен.

Изрече го с такъв тон, все едно удари мрачна камбана.

— Защо не? Винаги отиваме в шест и половина! Тогава пускат всичките атракциони!

— Не мога — повтори Бен.

— Хей, да не ти е заседнал папагал в гърлото? — попита Дейви Рей. — Какво ти става?

Пухкавият ни приятел въздъхна и издиша струйка пара на студеното утринно слънце. Носеше вълнена шапка, а по бухналите му бузи плъзна червенина.

— Просто… не мога. Не и до седем часа.

— Ама винаги отиваме в шест и половина! — настоя Дейви Рей. — Това е… то е… — той ме погледна за помощ.

— Традиция — уточних.

— Аха! Ето това е!

— Мисля, че има нещо, което Бен не иска да ни каже — отбеляза Джони и прехвърли колелото си от другата страна на Дейви Рей. — Плюй камъчето, Бен!

— Ами просто… не мога… — приятелят ни се намръщи и след поредната струйка пара реши да се откаже от играта. — В шест часа имам урок по пяно.

— Какво? — Дейви Рей направо кресна.

Рокет се олюля. Джони изглеждаше така, все едно Касиус Клей току-що му е фраснал един от марковите си удари.

— Урок по пяно — повтори Бен.

Както го произнасяше, виждах легиони превзети фукльовци, седнали зад легиони стегнати пиана, докато обожаващите ги майчета им се усмихват и ги потупват по раменцата.

— Госпожица Синьогласна е започнала да преподава пиано. Мама ме записа, а първият ми урок е в шест часа.

Бяхме ужасени.

— Защо, Бен? — попитах. — Защо го е направила?

— Иска да се науча да свиря коледни песни. Може ли да повярвате? Коледни песни!

— Човече… — Дейви Рей поклати съчувствено глава. — Много лошо, че г-ца Синьогласна не може да ти преподава китара! — произнасяше го „кит-тара“. — Виж, това щеше да е яко! Но пиано… уф!

— Мислиш, че не го знам ли? — промърмори Бен.

— Е, има начин да решим проблема — каза Джони, докато приближавахме училището. — Защо просто не отидем да се срещнем с Бен в къщата на сестри Глас? Можем да идем на карнавала в седем, вместо в шест и половина.

— Аха! — Бен наостри уши. — Така и урокът няма да е толкова ужасен!

С това въпросът бе уреден, стига родителските тела да не са против. Но всяка година ние се събирахме и отивахме заедно на карнавала в петък вечер от шест и половина до десет, а родителите ни винаги ни бяха пускали. Всъщност това беше единствената нощ, в която могат да отидат деца на нашата възраст. В събота сутринта и следобед беше времето, отделено за чернокожите посетители, а в събота през нощта беше мигът на по-големите деца. След това до десет заранта в неделя поляната в парка вече беше празна, с изключение на няколко шепи стружки, смачкани картонени чаши и остатъци от кочани с билети, които екипът по почистването бе оставил, както куче маркира територията си.

Денят отмина в бавно пълзене в плен на тръпката на очакването. Ковашкия мях ме нарече тъпоглавец два пъти и накара Джорджи Сандърс, задето се бе обадил остроумно, да стои с нос, притиснат към кръг на черната дъска. Лад Дейвин отиде при директора, понеже си рисувал неприлична картинка на вътрешната корица на тетрадката си и Демонката се закани, че щяла да вкара Ковашкия мях в пътя. Определено не исках да нося масивните кафяви обувки на учителката оттук нататък…

От къщата ни, докато се спускаше синият здрач и изгряваше нахапаната луна, можех да видя светлините на карнавала „Брендиуайн“. Виенското колело се въртеше, озарено в червено. Централната алея сияеше, окичена с бели крушки. Над покривите на Зефир и към мен се стелеха музика на калиопа138, смях и радостни писъци. Имах в джоба си пет долара — подарък от татко. Бях се увил в подплатеното си с вълна яке, за да не ми е студено. Бях готов да се развихря.

Сестрите Глас живееха на около половин миля от къщи, на „Шантък Стрийт“. По времето, когато стигнах там с Рокет, почти седем без петнайсет, колелото на Дейви Рей вече бе паркирано до това на Бен пред входа на дома на музикантките, на вид досущ като къща от сладкиши, на която и Хензел и Гретел биха завидели. Оставих Рокет и се качих на верандата. През затворената врата ясно се чуваше трясъкът на клавишите на пиано. След това високият, напевен глас на г-ца Синьогласна каза:

— По-нежно, Бен, по-нежно!

Натиснах звънеца. Обадиха се камбанки и госпожицата попита:

— Би ли отворил вратата, Дейви Рей?

Дейви Рей ме пусна вътре, а блъскането по клавишите продължи. От измъченото изражение на приятеля ми стана ясно, че не е добре за здравето да слушаш как Бен до безкрай кове едни и същи пет ноти.

— Уинифред Озбърн ли дойде? — обади се г-ца Синьогласна над цялото това дрънчене.

— Не, госпожо, Кори Макенсън — обясни й Дейви Рей. — И той ще изчака Бен.

— Въведи го тогава. Твърде студено е да стои отвън.

Прекрачих прага и се озовах в дневна, която представляваше момчешки кошмар. Всички мебели имаха вид на крехки антики, които не биха понесли тежестта и на изсушен от глад комар. Малките масички бяха осеяни с порцеланови фигурки на танцуващи клоуни, дечица с кученца и всякакви други чудесии. Сивият килим на пода имаше вид, че неизтриваемо помни следите от стъпки. Висок като баща ми шкаф със стъклени вратички съхраняваше гора от оцветени кристални чаши, чаши за кафе с лицата на всички президенти, към двайсетина облечени в дантелени костюми керамични кукли и може би още около двайсетина украсени със скъпоценни камъчета яйца, всяко с отделна четирикрака метална поставка. Веднага се запитах какъв ли трясък ще вдигне този шкаф, ако се прекатури. На мраморен пиедестал, нашарен със сини и зелени нишки, стоеше отворена Библия, голяма като гаргантюелския ми речник, напечатана с шрифт, който можеше да се прочете и от другия край на стаята.

Всичко изглеждаше прекалено крехко, за да го докосва човек и твърде безценно да му се наслади, и се почудих как ли човек може да живее сред такава вечно замръзнала красота. Разбира се, в стаята царстваше и блестящото кафяво право пиано139, пред чиито клавиши бе приклещен Бен и зад пейката му стоеше г-ца Синьогласна, стиснала диригентска палка. Каза ми:

— Здравей, Кори! Моля те, седни!

Както обикновено, беше облечена в синьо, с изключение на широк бял колан около кокалестия й кръст. Белезникаворусата й коса бе вдигната над главата като пухкав фонтан, черните й очила бяха толкова дебели, че очите й изглеждаха изпъкнали.

— Къде? — попитах.

— Ето тук. На дивана.

Диванът, покрит с кадифено шалте с нарисувани на него овчари, свирещи на арфите си пред подскачащи овчици, имаше крачета, не по-здрави на вид от прогнили от дъжда сламки. Ние с Дейви Рей се отпуснахме в меката хватка на тапицерията. Под нас конструкцията изскърца съвсем лекичко, но сърцето ми скочи в гърлото.

— А сега! Хайде, стегни се! Пръстите летят като вълни! Едно, две, три, едно, две, три…

Г-ца Синьогласна започна да ръкомаха с палката си, докато пълничките пръсти на дясната ръка на Бен се опитваха да изсвирят все същите пет ноти с някакво подобие на ритъм. Съвсем скоро обаче той отново започна да блъска по клавишите, все едно се опитваше да сплеска хапещи мравки.

— Летят като вълни! — обади се г-ца Синьогласна. — По-нежно, по-нежно! Едно, две, три, едно, две, три!

Свиренето на Бен беше не толкова летящо, колкото падащо.

— Не мога да го направя! — изплака той и дръпна ръка далеч от тези ужасяващи клавиши. — Пръстите ми се преплитат едни в други!

— Соня, остави момчето да си поеме дъх! — подвикна г-ца Зеленогласна от дъното на къщата. — Ще му изтъркаш пръстите до кокал!

Гласът й напомняше повече тромбон, отколкото флейта.

— Не ми се меси в работата, Катарина! — отвърна г-ца Синьогласна. — Бен трябва да научи правилната техника!

— Е, това му е първият урок, за Бога! — г-ца Зеленогласна влезе от коридора в гостната.

Сложи ръце на кокалестите си хълбоци и стрелна с гневен поглед сестра си под собствените си очила с черни рамки. Беше облечена изцяло в зелено, в отсенки, вариращи от бледозелено до горско тъмно. Русо-бялата й коса бе вдигната по-високо от на Соня и й бе придаден смътно пирамидална форма.

— Не всички са музикални гении като теб, да знаеш! — заяви Катарина.

— Да, знам, много благодаря! — по белите като слонова кост бузи на г-ца Синьогласна бяха пропълзели червени облачета. — И ще съм благодарна да не прекъсваш урока на Бен!

— Времето му и бездруго е изтекло. Коя е следващата ти жертва?

— Уинифред Осбърн е следващата ми ученичка — натърти многозначително г-ца Синьогласна. — И ако не бяха твоите абонаменти за списания, на първо място нямаше и да ми се налага да започвам наново с уроците по пиано!

— Хич не ми обвинявай абонаментите за списания! Именно твоята личност е виновна! Кълна се, че ако купиш още един комплект порцеланови чинии, ще побеснея и ще ги изпотроша всичките! За какво въобще купуваш всичките тези сервизи, след като никога не каним гости на вечеря?

— Понеже са красиви, ето затова! Харесвам красиви неща! И може ли да те попитам защо ти отиде и си купи колекция от напръстниците на Първата дама, при условие, че дори не можеш да шиеш!

— Понеже стойността им само ще расте, ето затова! Ти не можеш да познаеш инвестицията, дори ако изпълзи на някоя от твоите глупави порцеланови чинии и те умолява да я хапнеш с бисквитка!

Боях се, че сестрите Глас ще стигнат до размяна на удари. Тембрите на гласовете им звучаха като дуел на недобре настроени музикални инструменти. Приклещен помежду им, Бен изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се продъни вдън земя. След това някъде в дълбините на къщата се разнесе много странно „Квраааааак!“. Беше тъкмо звук, какъвто си представях, че може да издаде от стъклената си купа марсианецът с многото пипала. Г-ца Синьогласна насочи палката към сестра си и отряза:

— Видя ли? Разстрои го! Сега доволна ли си?

Звъннаха камбанките на входната врата.

— Сигурно ще са съседите да се оплакват от виковете ти! — предсказа г-ца Зеленогласна. — Чуват те по целия път чак до Юниън Таун!

Когато г-ца Зеленогласна отвори вратата, на прага стоеше Джони. Беше увит в тъмнокафяво яке, навлечено върху пуловер с обло деколте.

— Тук съм да почакам Бен — каза.

— Боже, имай милост! Целият свят ли ще чака Бен? — г-ца Зеленогласна направи физиономия, все едно е захапала лимон, но добави: — Все още му остават пет минути! Така че заповядай!

Джони влезе в къщата, видя скованите ни физиономии и осъзна, че е настъпил нещо, което в никой случай не е купчинка с розови листенца.

— Квраааак! Квраааак! — изкрещя съществото в задната стая.

— Ще се погрижиш ли за него или си прекалено заета? — попита сестра си г-ца Синьогласна. — След като го разбуди, поне се погрижи за него!

— Кълна се, че ще се изнеса оттук, стига да намеря картонен кашон, в който да се заселя! — заплаши г-ца Зеленогласна, но отново излезе в коридора и поне за момента караницата им приключи.

— Боже, изтощена съм! — г-ца Синьогласна взе една стара църковна брошурка и си повя с нея. — Бен, стани и нека ти покажа какво ще се научиш да свириш, ако си изпълняваш уроците, както ти ги показвам.

— Да, госпожо! — приятелят ми скочи на крака.

Г-ца Синьогласна се настани на пейката на пианото. Вдигна над клавишите китките си, увенчани с дълги елегантни пръсти. Затвори очи — предполагам, настройваше се за изпълнението.

— Когато преподавах пиано на пълен учебен ден, обучавах на тази песен всичките си ученици — каза. — Да сте чували някога за „Бютифъл Дриймър“140?

— Не, госпожо! — каза Бен.

Дейви Рей ме сръга в ребрата и подбели очи.

— Ето това е то — обясни г-ца Синьогласна и започна да свири.

Не беше като „Бийч Бойс“, но беше приятно. Музиката излиташе от пианото и изпълваше стаята, а г-ца Синьогласна се люлееше леко наляво-надясно на пейката, докато пръстите й се носеха над клавишите. Трябва да призная, че песента звучеше доста добре.

След това в мелодията се вряза ужасно стържене. Космите по врата ми настръхнаха и се напънаха да се изскубнат от корен. Звукът беше точно като да ти зачукват в ушния канал назъбено стъкло.

— Черепи и кости! Хана Фьорд! Черепи и кости! Крикет и Ринсин!

Г-ца Синьогласна спря да свири.

— Катарина! Дай му бисквитка!

— Той направо откача тук отзад! Блъска се в клетката!

— Черепи и кости! Драга ме цака! Черепи и кости!

Не бях сигурен, че точно това са думите, които онова същество крещи, но поне така ми прозвучаха. Ние с Бен, Дейви Рей и Джони се спогледахме с убеждението, че сме влезли в същинска лудница.

— Хана Фьорд! Квраааак! Крикет у Ринсин!

— Бисквита! — изкрещя г-ца Синьогласна. — Знаеш ли какво е това бисквита?

— Ще ти счупя главата!

Писъците и стърженето продължиха. Насред врявата отново звъннаха камбанките на входната врата.

— Това е заради песента, казвам ти! — извика г-ца Зеленогласна. — Той откача всеки път, когато я засвириш!

— Квраааак! Драга ме цака! Хана Фьорда! Хана Форда!

Станах и отворих входната врата като прелюдия към бягството. На прага стояха мъж на средна възраст и момиченце на осем или девет годинки. Познах г-н Юджийн Осбърн, готвачът в кафене „Брайт Стар“.

— Дошли сме за урока по пиано на Уинифред… — поде той, след това врявата се надигна отново.

— Череп и кости! Кврааак! Крикет у Ринсин!

— Каква, за Бога, е тая шумотевица? — попита г-н Осбърн, положил длан на рамото на момиченцето.

Сините й очи бяха ококорени и озадачени. На кокалчетата на пръстите на г-н Осбърн бяха татуирани избелели букви, както забелязах — US на палеца и A, R, M и Y141 на другите четири пръста.

— Това е папагалът ми, г-н Осбърн — г-ца Синьогласна се появи и ме избута страни. За толкова слаба жена бе изумително силна. — Напоследък има малко проблеми.

Г-ца Зеленогласна се появи от коридора, понесла клетка за птици, обитавана от източника на цялата врява. Папагалът беше доста голям, нахвърляше се върху решетките и се люлееше като въртяно от торнадо листо.

— Черепи и кости! — изкрещя, показвайки черния си език. — Драга ме цака!

— Ти си му дай бисквитата! — г-ца Зеленогласна без особена нежност тропна клетката с птицата върху пейката на пианото. — Няма защо да ми отхапва пръстите!

— Хранех твоя през цялото време и все съм си рискувала пръстите!

— Няма да храня тази твар!

— Хански Форд! Драга ме влага! Черепи и кости!

Папагалът беше ярко-тюркоазено син, без капчица друг цвят по себе си, освен жълтото на човката. Нападаше решетките и хвърчаха сини пера.

— Е, ами занеси го в спалнята! — каза г-ца Синьогласна. — Метни кърпа върху него и ще се успокои!

— Аз съм робиня! Просто робиня в собствения си дом! — изстена г-ца Зеленогласна, но отново хвана клетката за дръжката и излезе от гостната.

— Черепи и кости! — пищеше папагалът на раздяла. — Крикет из Ризлинг!

Хлопна се врата и, за наше щастие, шумотевицата заглъхна.

— Той има малък проблем — каза г-ца Синьогласна на г-н Осбърн с нервна усмивка. — Изглежда не харесва една от любимите ми песни. Моля, влезте, влезте! Бен, урокът ти за тази вечер завърши! Не забравяй! Отнасяме се сериозно! Пръстите летят като вълни!

— Да, госпожо! — след това Бен прошепна под нос, към мен. — Да се махаме оттук!

Тръгнах навън, последван от Дейви Рей. Папагалът бе утихнал или може би бе укротен от нощната си кърпа.

След това чух г-н Осбърн да казва:

— За първи път чувам папагал да псува на немски!

— Моля, г-н Осбърн? — г-ца Синьогласна вдигна изрисуваните си с молив вежди.

— Да псува на немски — повтори готвачът. — Кой го е научил на такива думички?

— Ами… нямам представа за какво точно говорите, моля Ви!

— Служих като готвач в Голямата червена единица142 в Европа. Имах възможност да говоря с много затворници и, повярвайте ми, мога да разпозная немалко неприлични думички на немски, щом ги чуя. А току-що чух доста такива.

— Моят… папагал приказва такива неща? — усмивката на г-ца Синьогласна трепна, но пак се появи. — Сигурно бъркате, няма съмнение!

— Да вървим! — каза ми Джони. — Карнавалът ни чака!

— Не бяха само псувни — продължи г-н Осбърн. — Имаше също и други немски думи, но те бяха силно изкривени.

— Папагалът ми е американски — осведоми го г-ца Синьогласна, вирнала нагоре брадичката си. — Нямам ни най-малка представа за какво ми говорите!

— Ами добре тогава — събеседникът й сви рамене. — За мен няма никакво значение!

— Момчета! Ще затворите ли тази врата, преди всичката топлина да е избягала?

— Хайде, Кори! — подвикна Дейви Рей, вече яхнал колелото си. — И бездруго сме достатъчно закъснели!

Във вътрешността на къщата се отвори врата. Г-ца Зеленогласна каза от коридора:

— Сега се успокои, благодаря на Бога! Просто недей да свириш тази песен отново, каквото и да става!

— Казах ти, че не е от песента, Катарина! Свирила съм му я през цялото време и той я обичаше!

— Е, сега я мрази! Просто не я свири!

Дърлянето им започваше да ми напомня за два кълвящи се стари папагала, един зелен и един син.

— Затвори тази врата, моля те! — извика ми г-ца Синьогласна.

Джони ме бутна през прага, за да отлепи краката ми от пода. Затвори след нас, но все още чувахме сестрите Глас да стържат като дует триони. Искрено съжалявах момиченцето на Осбърн!

— Тези двете са луди! — каза Бен, когато се качи на колелото си. — Човече, това беше по-ужасно и от училище!

— Сигурно си направил нещо, с което много си разсърдил майка си! — заключи Дейви Рей. — Хабим време! — той извика весело и потегли в посока на карнавала, а педалите на колелото му направо летяха.

Влачех се зад приятелите си, макар че те постоянно ми подвикваха да ги настигна. Немски ругатни, мислех си. Как тъй папагалът на г-ца Соня Глас знаеше немски ругатни? Доколкото знаех, и двете сестри не говореха друг език освен южняшки диалект на английския. Не бях знаел и че г-н Осбърн е служил в Голямата Червена Единица. Това, бях научил от книгите, беше извънредно известна пехотинска дивизия. Г-н Осбърн е бил в центъра на действието, на същата разкъсвана от войната земя като сержант Рок! Иха, казах си. Суперско!

Но все пак как папагалът се беше научил да ругае на немски?

След това веселите звуци на карнавала достигнаха до мен заедно с ароматите на полети с масло пуканки и карамелизирани ябълки. Оставих зад гърба си ругаещия на немски папагал и врътнах педалите по-бързо, за да догоня приятелите си.

Платихме доларите си на будката на входа и се хвърлихме в карнавала като изгладнели просяци — на богата трапеза. Жичките на нощните лампи блестяха над главите ни като хванати в капан звезди. Имаше много деца на нашата възраст, заедно с родителите си, както и по-възрастни посетители, и дори гимназисти. Около нас атракционите пъшкаха, дрънчаха и звънтяха. Купихме си билети и се качихме на виенското колело, а аз направих грешката да седна до Дейви Рей. Когато стигнахме на самия връх и колелото спря, за да позволи да се качат пътници в най-долната гондола, той се ухили и започна да ни люлее напред-назад и да крещи, че винтовете всеки момент ще се откачат.

— Спри! Спри! — умолявах го, а тялото ми се бе смръзнало, за да компенсира прекомерната му подвижност.

На тази височина виждах целия ширнал се карнавал. Погледът ми попадна на шарена табела с груба зелена плетеница — джунгла — и червените, капещи букви ОТ ИЗГУБЕНИЯ СВЯТ.

В къщата с духовете си го върнах тъпкано на Дейви Рей. Когато вещицата с брадавичестия нос изскочи от мрака и се хвърли върху дрънчащата ни количка, аз го сграбчих изотзад за врата и наддадох такъв вой, че засрамих надраскания запис с бръщолевенето на призрак и таласъм.

— Стига! — каза той, след като успя да седне отново на седалката.

Навън ми сподели, че къщата с духовете била най-тъпото нещо, което някога е виждал в живота си и изобщо не била страшна. Но определено ходеше странно и се намърда на опашката за преносимите тоалетни.

Натъпкахме се до пръсване със захарен памук, намаслени пуканки и глазирани миниатюрни донъти. Ядохме карамелизирани ябълки, покрити с фъстъци. Гризкахме корндогове143 и изпихме толкова бира от корени, че коремите ни плискаха при вървене. След това Бен реши да се повози на Торнадото; резултатите не бяха особено красиви. Успяхме да го вкараме в една от походните тоалетни и, за щастие, прицелът му беше добър, а дрехите му бяха пощадени от заливане в цветовете на дъгата.

Бен подмина удоволствието от забавленията на палатката, рекламирана от голямото, сбръчкано еднооко лице. Дейви Рей само дето не си прегриза вход в стената от бързане да влезе вътре, а ние с Джони отидохме с него въпреки здравия си разум.

В сумрачните дълбини мрачен господин с нос, голям като кисела краставичка, царстваше над половин дузина други извращения на природата. Известно време ни разправяше за греховете на плътта и окото на Господа. След това дръпна малка завеска и включи прожектор, и ето ти го в голяма стъклена бутилка — спихнато, розово и голо бебе с две ръце, два крака и око на циклоп в средата на изпъкналото си чело. Трепнах, а Джони се помръдна с неудобство, когато мъжът вдигна пълната с формалдехид бутилка и бебето-циклоп се залюля в съня си. Мъжът започна да го показва на всички отблизо.

— Ето ви го грехът на плътта, и ето ви го окото на Господа като наказание за този грях! — заяви той.

Имах чувството, че вероятно чудесно биха се разбрали с преподобния Блесет. Когато мъжът спря пред мен видях, че окото е златно — като на Рокет. Лицето на бебето беше толкова сбръчкано, че като нищо би могло да принадлежи и на вехт старец, който се кани да отвори беззъбата си уста и да си викне глътка бяла светкавица144 за отпускане на болежките.

— Забележи, сине, как пръстът на Господ е изтрил знаците на греха! — каза мъжът, а в обрамчените му от провиснали торбички очи блестеше искра на евангелистична треска.

Видях какво има предвид — бебето нямаше нито мъжки, нито женски органи. Там долу нямаше нищо друго, освен сбръчкана розова кожа.

Мъжът завъртя бутилката да ми покаже гърба на бебето. То се докосна до стъклото и чух как при сблъсъка на стъклото с рамото му се чува тих влажен звук.

Видях лопатките на бебето-циклоп. Бяха дебели, костени израстъци. Заприличаха ми на чукани от крила.

И прозрях. Наистина прозрях.

Бебето-циклоп е било нечий ангел, паднал на земята.

— Горко на грешника! — каза мъжът и пристъпи към Джони и Дейви Рей. — Горко на грешника под окото на Господа!

— А, това беше фалшификация — възмущаваше се Дейви Рей, когато излязохме отново на пътеката между палатките. — Аз си мислех, че ще е живо! Мислех, че ще може да се говори с него!

— А не можеше ли? — попитах го и той ме изгледа така, все едно половината ми таван е паднал.

Отидохме да гледаме представление, където мотоциклетисти се въртяха в обграден с решетка цилиндър, двигателите им виеха право пред лицата ни и гумите им се крепяха на ръба на катастрофата. След това ходихме при индианските понита, под огромна шатра, където бледолики, които не биха разпознали Джеронимо от Седящия Бик145, скачаха наоколо по набедрени превръзки и с пера и се опитваха да вдъхнат малко живец на коне, намиращи се на една бала сено от фабриката за лепило. Финалът настъпи, когато фургон с каубои обиколи палатката, преследван от псевдо-индианците и каубоите стреляха от упор, а белите червенокожи се разкрещяха и хукнаха да се спасяват. Историята на Алабама никога не е била толкова отегчителна, но накрая на представлението Джони се усмихна бледичко и каза, че едно от понитата, малко жълтеникаво конче с хлътнал гръб, имало вид все едно наистина може да галопира, стига да му се даде възможност.

По това време Дейви Рей отново бе гладен за изроди, така че го съпроводихме да видим слабата като клечка червенокоса дама, която можеше да кара електрически крушки да светят, като ги подържи в устата си. Следваше Колата на Смъртта на Ал Капоне, витрина, в която се виждаха кървящи тела, проснати на градски тротоар, а мотаещи се гангстери прорязваха въздуха с куршуми от въздушни пистолети. Истинската кола, зад волана на която имаше чучело и други четири чучела стояха и я зяпаха, представляваше такъв боклук, че и г-н Скъли би й се намръщил. Повъртяхме се с Дейви Рей, който стремително обработваше редицата. Момчето-алигатор, Човекът-гъсеница, Жирафовратата жена — всички те го мамеха зад гънките на палатките си.

А след това завихме зад ъгъла и доловихме миризмата.

Просто намек за нея, носещ се към нас изпод смрадта на мазнина за хамбургери и мас за понички.

Гущерска смрад, казах си.

— Бен е оцапал гащите! — каза Дейви Рей. Трябваше да се изкаже.

— Не съм! — Бен пък трябваше да знае кога да не провокира този зловещ цикъл.

— Ето го — каза Джони и точно пред мен висеше голямо червено ИЗГУБЕН, съпроводено от СВЯТ от другата му страна.

Караваната имаше стъпала, които се изкачваха до голяма, квадратна, подобна на кутия площадка. Напреко на нея бе дръпната парцалива кафява завеса. На будката за билети на столче седеше мъж с мазни кичури тъмна коса, заресани плътно по плешивото кубе на черепа му. Дъвчеше клечка за зъби и четеше комикс за Джъгхед. Малките му, светлосини като мраморни топчета очи се стрелнаха нагоре и ни забелязаха, а той лениво посегна към един микрофон. Гласът му изстърга през съседната колона:

— Елате, елате всички! Да видите звяра от изгубения свят! Хайде, елате… — той изгуби интерес към рекламната си реч и отново се съсредоточи върху балончетата в комикса.

— Тук смърди — заяви Дейви Рей. — Да вървим!

— Чакай малко — казах му. — Само малко!

— Защо?

ИЗГУБЕН изпълваше полезрението ми.

— Може пък да искам да видя какво е това!

— Не си хаби парите тук! — предупреди ме Бен. — Ще се окаже голяма змия или нещо подобно!

— Е, не може да е по-тъпо от Колата на смъртта!

Приятелите ми бяха принудени да се съгласят с това заключение.

— Хей, ето там има двуглав бик! — Дейви Рей посочи към изрисуваното платно. — Това е като за мен!

Той понечи да се отдалечи и Бен направи две стъпки след него, но спря, когато осъзна, че ние с Джони не сме ги последвали. Дейви Рей погледна през рамо, намръщи се и също спря.

— Ще е някоя фалшификация! — заяви.

— Може и да е — съгласих се. — Но може и да е…

Нещо хубаво, канех се да кажа.

В този момент се разнесе звукът на масивно тяло, преместващо тежестта си. Караваната простена. Бууум!, разнесе се трясъкът от туловище, удрящо дърво. Цялата каравана се разтърси, а мъжът зад будката за билети се пресегна покрай хълбока си и вдигна нещо. След това започна да блъска по караваната с бейзболна бата, обкована с гвоздеи. Виждах безбройните дупчици от гвоздеите, разпръснати по голямото червено Т на ИЗГУБЕНИЯТ.

Каквото и да беше нещото вътре, то се успокои. Караваната спря да се люлее. Мъжът остави бухалката настрани с напълно безизразна физиономия.

— Уха! — каза Бен тихо. — Там вътре има наистина голяма твар!

Любопитството ми се бе развихрило. Блатната миризма като че ли отблъскваше клиентите, но аз трябваше да узная. Приближих продавача на билети.

— Един? — попита той, без дори да ме погледне.

— Какво има вътре? — попитах.

— Идва от изгубения свят — отвърна той. Продължаваше да зяпа в комикса си. Лицето му беше дълго, а бузите и челото му бяха покрити с белези от акне.

— Да, сър, но какво е то?

Този път той погледна към мен. Едва не отстъпих назад, понеже в очите му кипеше яростен гняв, който ми напомни за беса на Бранлин.

— Ако ти кажа — обясни мъжът, осмуквайки шумно клечката си за зъби, — тогава вече няма да е изненада, нали?

— Дали е… урод или нещо такова?

— Влез вътре — мъжът ми се усмихна студено, показвайки ми огризки от изтърканите си зъби. — След това ще ми кажеш какво си видял.

— Кори, хайде! — зад мен стоеше Дейви Рей. — Това е фалшификация, казах!

— О, така ли си казал? — мъжът остави с плясък комикса си. — Ти пък какво знаеш, хлапе? Не си виждал нищо, освен този твой град, дето е като калъфчица, нали?

— Мога да позная фалшификацията, като я видя! — възрази Дейви Рей, усети се и добави: — Сър.

— Така ли? Момче, ти не може да различиш главата от задника си! Я се махай оттук и спри да ми се пречкаш!

— Така и ще сторя! — кимна Дейви Рей. — Може да се обзаложите! Хайде, Кори!

Той се отдалечи, но аз останах.

Дейви Рей видя, че не тръгвам след него и издаде звук като пръдня, след което отиде до будката близо до двуглавия бик.

— Един — казах на мъжа и изрових четвъртак от джоба на джинсите си.

— Петдесет цента — обяви продавачът.

— Всичко друго е по четвъртак! — Бен дойде да застане до мен, а от другата му страна се изправи Джони.

— Този тук е пейсет цента! — отвърна мъжът. — Тварта трябва да плюска. Винаги трябва да плюска!

Плъзнах монетите към него. Той пусна двата четвъртака в тенекиена кутия, която — съдейки по звука — беше почти празна, след това скъса един билет и ми даде половината.

— Мини през оная завеса и ме изчакай. От другата страна има още една завеса. Не минавай през нея, докато не дойда. Чу ли?

Потвърдих и се изкачих по стъпалата. Гущерската, блатна смрад стана ужасна, а под нея се долавяше и болезнената миризма на гниещи плодове. Преди да стигна до завесата, вече обсъждах със себе си колко разумно е било да задоволявам любопитството си.

Но все пак избутах завесата и се изправих в почти пълната тъмнина.

— Аз също идвам — чух Джони да казва зад гърба ми.

След това чаках.

Пресегнах се и напипах груба завеса от кече между мен и каквото там друго имаше в караваната.

Нещо изтътна като далечен товарен влак.

— Мръдни малко — сопна се продавачът на билети.

Говореше на мен и се изкачваше по стъпалата, подкарвайки пред себе си Джони и Бен. Когато премина през първата завеса, видях, че държи обкованата с гвоздеи бейзболна бухалка. Направих на приятелите си място да застанат между завесите. Бен стисна ноздрите си с пръсти и заяви:

— Много гадно смърди!

— Харесва зрели плодове — обясни мъжът. — Понякога загниват.

— И какво е това нещо? — попита Джони. — И какъв е този изгубен свят?

— Изгубеният свят си е изгубен. Точно както в поговорката — каквото е изгубено, не може да се върне вече. Това влиза ли ти в черепа?

И на трима ни отношението му не ни харесваше. Джони вероятно можеше да му угаси крушката. Но вместо това каза:

— Да, сър.

— Хей, и аз идвам! — обади се Дейви Рей. — Къде сте всички?

Мъгът мръдна към стълбите, за да му блокира пътя.

— Петдесет цента или забрави!

Разбира се, това предизвика съответния изблик. Надникнах през завесата да проследя как Дейви Рей се пазари с мъжа. Приятелят ми дъвчеше шоколадова вафла „Зиро“, от онези белите, с шоколадова нуга в средата.

— Ако не си затвориш устата — предупреди го мъжът, — ще те таксувам седемдесет и пет цента! Плащай или се махай!

Два четвъртака смениха собственика си. Дейви Рей се напъха при нас и след това мъжът влезе, мърморейки си кисело. Каза ми:

— Ти, хлапе! Минавай!

Избутах настрани парчето чувал. Когато влязох, смрадта направо ме събори. Момчетата се пъхнаха след мен, след това дойде г-н Добро отношение. Единственото осветление осигуряваха четири маслени лампи, окачени на куки на тавана и светлината им беше в най-добрия случай неясна. Пред мен се намираше нещо като голяма кочина, оградена с железни колове, дебели като питони. В кочината лежеше нещо, толкова голямо, че от самия му вид краката ми се подгънаха. Чух Бен да възкликва зад гърба ми. Джони подсвирна тихо. В кочината имаше купчини гнили, мухлясали огризки от плодове. Разлагащите се останки лежаха в супа от зеленикавокафява тиня и, нека се изразим деликатно, тинята бе украсена с дузини кафяви парчета, дълги като ръката на баща ми и двойно по-дебели. Тъмен облак мухи се виеше над кочината като миниатюрно торнадо. От упор миризмата на всичко това можеше да изтрие и ивицата на скункс. Нищо чудно, че кутията на г-н Добро отношение беше празна.

— Качи се тук и погледни! — каза ми мъжът. — Хайде, платил си си!

— Ще повърна! — простена Бен и се наложи да се обърне и да избяга навън.

— Не връщам пари! — извика след него г-н Добро отношение.

Може би беше заради свадливия глас на мъжа. Може би заради начина по който всички ние миришехме на животното в кочината. Но внезапно то започна да се измъква от тинестото си гнездо и огромното му туловище просто продължи да нараства и нараства, отлепвайки се част по част от течното си легло. Тварта издаде самотно изсумтяване, което отекна като хиляда гръмотевици. След това се помъкна към далечната страна на караваната, сивата му влажна плът блестеше от тиня и мръсотия, а цяла вселена мухи пълзяха по хълбока му. С писък на амортисьори й измъчено дърво цялата каравана започна да се накланя в тази посока и ние тримата се разпищяхме и се развикахме в плен на страха, който така и не усетихме в къщата на духовете.

— Стой мирен, лайноглавецо! — г-н Добро настроение се изправи на една дървена платформа. — Казах стой мирен, преди да ни обърнеш! — той вдигна бейзболната си бухалка и яростно я стовари надолу.

Звукът от бухалката, удряща върху плът, накара стомаха ми да изкурка. За малко да изгубя карнавалното си пиршество, но стиснах здраво зъби. Г-н Добро отношение продължаваше да удря звяра — втори път, трети и четвърти. Съществото не издаде нито звук, но след четвъртия удар се отдръпна от стената на караваната и пристъпи отново към средата на кошарата си, а караваната се изправи.

— И си стой там, тъпанар такъв! — извика г-н Добро отношение.

— Да не се опитвате да го убиете, господине? — попита Дейви Рей.

— Тоя кучи син не изпитва болка! Кожата му е като проклета бронирана плоча! Хей, я не ми разправяй как да си гледам работата, че ще те изхвърля оттука по задник!

Не знаех дали съществото може да изпитва болка или не. Знаех само, че гледам към голям участък от сбръчкана сива кожа с капчици кръв, избликващи по него.

Тварта бе наполовина на ръста на слон и голяма като пикапа ни. Когато дебелите мускули на задните му крака потрепнаха, във въздуха лениво литнаха орляци мухи. На мътната светлина на маслените лампи тварта стоеше неподвижна в калната си дупка, с масивни крачища, забити сред гнили огризки от плодове и собствените му екскременти, и виждах чуканите на трите рога, издигащи се от костената му яка, покрита с кожеста суха плът.

Почти припаднах, но се боях какво може да има долу на пода.

— Това тука е много старо — каза г-н Добро отношение. — Знаете ли, че някои костенурки доживяват до двеста, че и триста години? Е, това чудо тука е толкова старо, че пред него тия костенурки изглеждат като тийнейджъри. По-старо е от парчето на Метусалем! — каза той и се разсмя, все едно това беше забавно.

— Къде го намерихте? — чух гласа ми да пита, макар умът ми да бе твърде поразен, за да се включи.

— Купих го за седемстотин долара в брой, пълен комплект. Едно приятелче го въртеше по маршрута в Луизиана, из земите на каюните. Преди това го е показвал някакъв тип в Тексас. Преди Тексас някакво момче от Монтана го возило насам-натам. Предполагам, че е било през двайсетте години. Аха, пообикалял е бая!

Дейви Рей каза с тих и притеснен глас:

— Кърви!

Държеше половината от вафлата „Зиро“ покрай хълбока си, апетитът му бе изчезнал.

— Аха, и кво? Трябва да го пошляпвам, за да му привлека вниманието. Да му се не види, той и бездруго има мозък горе-долу колкото половин орех!

— Откъде идва той? — попитах. — Така де… кой го е намерил пръв?

— Било е много отдавна. Не помня какво точно ми разказа онзи каюнски боклук. Нещо за… някакъв професор го бил намерил. Или в амазонската джунгла, или в Белгийско Конго, забравих кое от двете. На някакво плато, дето никой не можел да се качи отново. Казвал се… професор Чандлър… не… — мъжът се намръщи. — Каландър, не, не и това… — той щракна с пръсти. — Професор Челинджър146! Та той го намерил и го довел насам. Знаете ли какво е това? То е три… три…

— … цератопс — довърших вместо него.

Познавах си добре динозаврите — и това не е лъжа.

— Някой му е отрязал рогата — каза Джони.

Той също го беше разпознал и пристъпи покрай мен, за да стисне здраво желязната решетка. — Кой му е отрязал рогата, господине?

— Аз, заедно със себе си и мен. Налагаше се. Трябваше да ги видите какви са само! Като копия, такива бяха. Той все мушкаше стените на караваната с тях. Пробиваше метала като хартия. Верижният ми трион се строши на две, преди да стигна и до средата, та се наложи да ползвам проклета брадва. Той просто си лежеше. Това прави той, просто си лежи там и плюска и дриска… — г-н Добро отношение ритна покрития с бял мухъл пъпеш, избутан кой знае как от калното дъно. — Знаете ли колко струва да снабдявам дъртия пръч с плодове по това време на годината? Човече, това са най-тъпо похарчените седемстотин долара на света!

Дейви Рей пристъпи към решетката и застана до Джони.

— И как тъй яде само плодове?

— О, той може да яде почти всичко. Щом свърши карнавалният сезон го храня с отпадъци и дървесни трици — г-н Добро отношение се ухили. — Обаче от плодовете ухае по-добре.

Малките черни очички на трицератопса бавно примигнаха. Масивната му глава се завъртя от една страна на друга в търсене на мисъл. Кошарата едва му стигаше да се обърне в нея. След това издиша дълбоко и се отпусна отново в калта, и се втренчи в нищото със струйки кръв, стичащи се по хълбока му.

— Ужасно тясно е там, а? — попита Дейви Рей. — Така де… никога ли не го пускате навън?

— Божке, не! Та как ще го вкарам обратно вътре, гений такъв? — мъжът се наведе над железните решетки, които му стигаха до кръста, когато стоеше на дървената си платформа. — Хей, дрисльо! — извика. — Защо не вземеш да направиш нещо, за да си заработиш проклетия хляб? Защо не се научиш да балансираш топка на муцуната си или да скачаш през обръч? Мислех си, че мога да те обуча, да му се не види, да правиш номера! Как тъй не можеш нищо друго, освен да си стоиш там и да тъпееш? — г-н Добро настроение направи гримаса и гневът му бе грозен.

— Хей, на теб говоря! — той фрасна гърба на звяра с бухалката и след това го удари втори път, а гвоздеите изкараха кръв.

Воднистите очи на трицератопса се затвориха в поне привидно безмълвно страдание. Г-н Добро отношение вдигна бухалката за трети удар и изпочупените му зъби изскърцаха.

— Не го правете, господине! — каза Дейви Рей.

И нещо в гласа му подсказваше, че е сериозен.

Бухалката преустанови възхода си.

— Какво каза, момче?

— Казах… не го правете. Моля! — добави Дейви Рей. — Не е редно!

— Може да не е редно — съгласи се господинът, — но е забавно!

И той за трети път цапна трицератопса по хълбока, с все сила.

Видях как се стяга юмрукът на Дейви Рей, който смачка останките от вафлата „Зиро“.

— Стига ми толкова — каза Джони.

Той обърна гръб на кошарата, подмина ме и излезе от караваната.

— Да вървим, Дейви Рей! — казах на приятеля си.

— Не е редно — повтори Дейви Рей.

Г-н Добро отношение бе спрял да бие звяра и гвоздеите бяха оцветени в червено.

— Нещо като това там не бива да е оковано в тинеста локва!

— Получи си удоволствието за петдесетте си цента! — заяви мъжът. Звучеше изтощено, по челото му блестеше пот. Предполагам, че си е тежък труд да забиваш тези гвоздеи в дебелата кожа и да ги вадиш оттам. Актът на насилие като че ли бе поусмирил гнева му. — Вървете си у дома, селянчета! — каза.

Дейви Рей не помръдна. Очите му ми напомниха за горящи въглени.

— Господине, не знаете ли какво притежавате?

— Аха. Проклето голямо главоболие. Искаш ли да го купиш? Да му се не види, ще ти предложа изгодна цена. Накарай татко си да ми донесе петстотин долара. Няма проблем да ви го стоваря на моравата пред къщата и да си спинкаш в леглото с него!

Дейви Рей не се остави да го всмуче този гняв.

— Не е редно — повтори — да мразиш нещо само задето е живо!

— Ти пък какво знаеш? — изсумтя г-н Добро отношение. — Не знаеш нищо за живота, хлапе! Изкарай още двайсетина години и виж каквото аз съм видял от тоя смрадлив свят и след това ела ми разправяй какво трябва и не трябва да правя!

След това Дейви Рей направи нещо странно. Той хвърли смачканата вафла „Зиро“ в калта, точно пред човкоподобната муцуна на трицератопса. Вафлата издаде тихо „плоп“ и потъна в тинята. Трицератопсът просто си стоеше там, притворил клепачи.

— Хей! Не хвърляй нищо в тая кошара, момче! И двамата се махайте!

Вече бях тръгнал да излизам.

Чух величествен всмукващ звук и погледнах през рамо да видя как трицератопсът отваря уста и загребва вафлата и тинята около нея като жив булдозер. Звярът предъвка няколко пъти и след това наклони глава назад, за да позволи на всичката тази тиня да се стече в гърлото му.

— Хайде! — подкани ни г-н Отношение. — Затварям за…

Караваната потрепери. Трицератопсът се изправяше, с оттичаща се по него тиня като древен блатен дъб. Кълна се, че езикът му с цвят на ръжда, голям като супник, се появи да оближе сивата му, покрита със спечена кал муцуна. Главата му с трите отрязани чукана от роговете се наклони към Дейви Рей и той се помъкна напред.

Беше все едно гледам как набира скорост танк. А след това трицератопсът сведе глава да се сблъска с железните решетки и дебелата костена яка издаде звук, все едно се удрят два гигантски шлема за футбол. Трицератопсът отстъпи три крачки назад и с пъшкащо сумтене отново фрасна глава в железните решетки.

— Хей! Хей! — крещеше г-н Добро отношение.

Трицератопсът се бутна напред, а краката или лапите му, или каквото и да представляваха те, се пързаляха в тинята. Силата му беше забележителна, мускули се издуваха под слоноподобната плът и мухите избягаха от земетресението. Железните решетки стенеха и започнаха да се огъват навън, а болтовете им се изскубваха с протяжно скърцане.

— Хей, спри веднага! Спри! — г-н Отношение започна отново да бие трицератопса, а от гвоздеите му се разлетяха капки кръв. Звярът не обръщаше внимание и продължаваше да огъва решетките в резултат на усилията си; осъзнах — да се добере до Дейви Рей.

— Ти, кучи син! Ти, глупав стар негодник! — крещеше мъжът, докато бухалката му се вдигаше и се спускаше. Погледна ни с полудели очи. — Махайте се! Вие го побърквате!

Сграбчих Дейви Рей за ръката и го дръпнах.

Той тръгна с мен и чухме още болтове да се изскубват зад нас. Караваната започна да се люлее като демонична люлка — трицератопсът, както ми се струваше, бе получил пристъп. Слязохме по стъпалата и видях, че Джони стои прав, а Бен — идеалният образ на нещастието — седи на преобърната щайга за безалкохолни напитки с лице, заровено в дланите си.

— Той се опитва да се освободи — каза Дейви Рей, докато гледахме караваната да се люлее, да дрънчи и да се клати. — Видяхте ли?

— Аха, видях. Той полудя.

— Обзалагам се, че никога досега не е ял вафла! — каза Дейви Рей. — През целия си живот. Харесва „Зиро“ също като мен, а? Леле, вкъщи имам цяла кутия, в която той би искал да се завре, обзалагам се!

Не бях сигурен дали точно вкусът на десертчето го бе постигнал, но казах:

— Мисля, че може и да си прав!

Люлеенето на караваната намаля. След няколко минути г-н Отношение излезе навън. Дрехите и лицето му бяха изпръскани с капки тиня и фъшкии. И двамата с Дейви Рей се разтресохме от усилията да сдържим смеха си. Г-н Отношение дръпна завесата, затвори вратата и я заключи с верига и катинар. След това ни погледна и избухна:

— Махайте се оттук, казах! Хайде, махайте се, преди да… — той ни се нахвърли, въртейки обкованата с гвоздеи бухалка, а ние пуснахме на свобода смеха си и се затичахме.

Карнавалът затваряше за през нощта и гъстите тълпи се разотиваха, а атракционите спираха и водещите на шоуто с изродите прибираха експонатите си. Лампите започнаха да угасват една по една.

Вървяхме към мястото, където бяхме оставили колелата си. Въздухът бе станал леден. Зимата настъпваше.

Бен, с донякъде олекнало тегло, се бе завърнал в земята на живите и бърбореше весело. Джони не казваше кой знае какво, но спомена колко интересни са били мотоциклетистите. Казах, че мога да построя къща с духове, която да изкара ангелите на хората, ако си го наумя. Дейви Рей обаче не пророни и дума.

Докато стигнахме до колелата си. Тогава каза:

— Аз не бих искал да живея така!

— Как? — попита Бен.

— В тази кошара. Знаеш. Като съществото от изгубения свят.

Бен сви рамене.

— Аха, той вероятно вече е свикнал.

— Да свикнеш с нещо — заяви Дейви Рей — не е същото като да го харесваш. Глупак.

— Хей, не ми се сърди на мен!

— Не се сърдя на никого — Дейви Рей седна на колелото си и стисна здраво кормилото. — Просто… Сигурно бих мразил да живея така! Едва да можеш да се помръднеш. Никога да не виждаш слънцето. И всеки ден да е досущ като предишния, дори да живееш милиони дни. Не мога да понеса подобна мисъл. А ти, Кори?

— Би било доста ужасно! — съгласих се.

— Този човек ще го убие съвсем скоро, както го пребива! След това може да го изхвърли на сметището и да приключи с него… — Дейви Рей погледна към нагризаната луна и издиша бял облак. — Това нещо не е истинско и бездруго. Сигурно е деформиран носорог, нали така? Какво ще кажете? Фалшификация, точно както предположих! — той се отдалечи решително, преди да успея да споря с него.

Така завърши посещението ни на карнавала „Брендиуайн“.

Рано в събота сутринта, някъде около три, започна да вие сирената на гражданската отбрана на покрива на общината. Татко се облече толкова бързо, че си сложи бельото наопаки, и взе пикапа, за да иде да провери какво се е случило. Аз лично си помислих, че руснаците ни бомбардират. Когато татко се върна към четири заранта, ни разказа какво е научил.

Един от експонатите на карнавала бил избягал. Разбил караваната, в която го държали и я оставил в руини. Мъжът, който му бил собственик, спял в друга каравана. По-късно чух татко да казва на мама, че става дума за караваната, обитавана от червенокосата жена, която правеше странни неща с крушки. Тъй или иначе, тварта се измъкнала и хукнала между палатките като танк „Патън“, разкъсвайки шатрите, все едно били купчини есенни листа. Тварта била забелязана да пробягва по „Мърчант Стрийт“, където нахлула в няколко магазина, след това помела паркираните коли в двора на г-н Скъли. Нанесени били щети за десетки хиляди долари, казал кметът Суоп на татко, по негови думи. И все още не били хванали звяра. Той бил стигнал до гората и се насочвал към хълмовете, още докато преследвачите си обували ботушите — с изключение на г-н Уайн Джили, който го видял как разбива с глава стената на спалнята му и г-н Джили и жена му в момента получавали противошоково лечение в болницата в Юниън Таун.

Звярът от изгубения свят бе на свобода и карнавалът си тръгна без него.

Оставих въпроса до неделя вечер. След това от Джони се обадих в дома на Кълан и използвахме телефона в задната стая, докато родителите му гледаха телевизия. Вдигна малкото братче на Дейви Рей, Анди. Помолих да говоря с г-н Кълан.

— Какво мога да сторя за теб, Кори? — попита таткото на Дейви Рей.

— Звъня от името на татко — обясних. — Каним се да събаряме оградата на Ребъл тази седмица и се чудехме дали имате… о, верижен трион, който можем да ползваме?

— Е, сигурно за тази работа ще ти трябва ножица за желязо. Има разлика.

— Трябва да бъдат прерязани и няколко вериги — уточних.

— Ами добре. Няма проблем. Ще дам на Дейви Рей да ти го донесе утре следобед, ако те устройва. Знаеш ли, купих този верижен трион преди години, но никога не го използвам. В кашон някъде долу в мазето е.

— Дейви Рей вероятно знае къде е — предположих.

Г-н Отношение се бе изнизал, най-вероятно заради това, че загуба в размер на седемстотин долара е по-евтина от ваканция в затвора за десет хиляди. Много яки ловци излязоха по следата на звяра от изгубения свят, но се връщаха с фъшкии по ботушите и с посмачкано его.

Аз пък си представях една сцена.

Представях си парка, след като карнавалът си е събрал багажа и е заминал. Отново е чисто, като изключим няколко шепи стружки, смачкани хартиени чаши и кочани от билети, които екипът по почистването е оставил, както куче маркира територията си.

Но тази година вятърът разнася обвивки от вафли „Зиро“ и при прелитането си те издават шумолене, все едно се кикотят.