Момчетата от улица „Пал“

X

В малката жълта къща на улица „Ракош“ цареше тъжна тишина. Дори квартирантите, които обикновено се събираха на двора и високо клюкарствуваха, сега минаваха на пръсти пред вратата на шивача Немечек. Слугините отиваха да тупат дрехите и килимите в най-отдалечената част на двора, но и там ги тупаха много внимателно, за да не безпокоят болния. Ако килимите можеха да се чудят, сигурно се чудеха защо ли, вместо да ги тупат най-безпощадно както винаги, сега само лекичко ги потупват…

Квартирантите поглеждаха през стъклената врата:

— Как е момченцето?

И всички получаваха отговор:

— Зле, много е зле.

Добрите жени донасяха по нещичко:

— Булка, вземи това винце, хубаво е…

Или:

— Не се обиждайте, нося малко сладко…

Дребната руса женица, която с разплакани очи отваряше вратата, благодареше на добросърдечните съседки за подаръците, от които нямаше много полза. Тя дори каза на някои:

— От два дена вече не яде, бедничкият, едва успявам да му дам насила няколко лъжици млекце.

В три часа се върна шивачът. Беше ходил в работилницата, откъдето донесе работа. Той внимателно и тихо отвори вратата на кухнята и не попита нищо жена си.

Само я погледна. И тя го погледна. И двамата се разбраха. Те стояха мълчаливо един срещу друг, а шивачът дори не остави палтата, които беше донесъл.

После двамата влязоха в стаята; там на кревата лежеше момченцето. Някогашният весел редник, а сега тъжен капитан от улица „Пал“, беше се променил много. Беше отслабнал, косата му пораснала, лицето му хлътнало. Той не беше бледен и може би най-страшното беше това, че бузите му бяха винаги зачервени. Това не беше здрава руменина. Тя издаваше вътрешния огън който от дни насам непрекъснато го изгаряше.

Двамата застанаха до леглото. Те бяха обикновени бедни хора, преживели много скърби, премеждия и беди, и затова не се вайкаха. Само стояха с приведени глави, заболи поглед в земята. Сетне шивачът много тихо запита:

— Спи ли?

Жената не посмя да отговори с думи, само утвърдително поклати глава. Момченцето лежеше в леглото така, че не можеше да се разбере спи ли или е будно.

Отвън на входната врата леко се почука.

— Сигурно е докторът — прошепна жената.

Мъжът каза:

— Посрещни го!

Жената излезе от стаята и отвори. На прага стоеше Бока. По лицето на жената се появи тъжна усмивка, когато видя приятеля на сина си.

— Мога ли да вляза?

— Влез, сине.

Той влезе.

— Как е?

— Никак.

— Зле ли е?

И без да дочака отговор, влезе в стаята след жената.

Сега до леглото, без да проронят дума, стояха трима. Малкият болник сякаш почувствува, че го гледат, че заради него мълчат, и бавно, мъчително отвори очи. Първо той погледна с тъга баща си, после майка си. Когато накрая видя и Бока, той се усмихна и много тихо, едва чуто запита:

— Бока, и ти ли си тук?

Бока пристъпи по-близо до леглото.

— Тук съм.

— И ще останеш ли?

— Да.

— Чак докато умра ли?

Бока не можа да отговори на този въпрос. Той се усмихна на приятеля си и после, сякаш искаше съвет, се обърна и погледна жената. Но тя вече се беше извърнала гърбом и бършеше очи с края на престилката си.

— Говориш глупости, сине — каза шивачът и закашля неловко. — Кхм! Кхм! Говориш глупости.

Този път Ерньо Немечек не обърна внимание на това, което каза баща му. Той погледна Бока и кимна с глава към баща си.

— Те не знаят — обясни той.

Бока трябваше да каже нещо:

— Как да не знаят. По-добре знаят от тебе.

Болният се размърда и с много усилия се привдигна от възглавницата и седна в кревата. Не позволи да му помогнат. Той вдигна показалец нагоре и рече много сериозно:

— Не им вярвай, каквото говорят, защото го казват нарочно. Зная, че ще умра.

— Не е вярно.

— Ти казваш, че не е вярно ли?

— Да.

Немечек го погледна строго:

— Значи лъжа?

Започнаха да го успокояват и да го уверяват, че никой не е казал подобно нещо. Но той си остана сериозен и обиден от това, че не му вярват. После си придаде важен вид и заяви:

— Давам ви честна дума, че ще умра!

Портиерката си подаде главата през вратата:

— Булка… докторът.

Докторът влезе и всички го поздравиха почтително. Докторът беше много сериозен. Не каза нито дума. Той кимна много загрижено с глава и отиде право до кревата. Хвана ръката на момчето, после погали челото му. Сетне се приведе над гърдите му и ги прислуша. Жената не се стърпя и попита:

— Извинете… господин докторе… по-зле ли е?

Докторът едва сега се обади:

— Не.

Ала той каза тези думи много особено. Дори не погледна жената. После взе шапката си и тръгна. Шивачът услужливо пристъпи да му отвори вратата:

— Ще ви изпратя, господин докторе.

Когато влязоха в кухнята, докторът кимна с глава на шивача да затвори вратата на стаята. Бедният шивач разбра, че докторът иска да остане с него насаме. Той затвори вратата. Лицето на доктора сякаш придоби изведнъж по-дружелюбен израз.

— Господин Немечек — започна той, — вие сте мъж и затова ще говоря откровено с вас.

Шивачът оброни глава.

— Вашето момче няма да доживее до сутринта. Може би дори до вечерта.

Шивачът не мръдна. Едва след николко секунди започна мълком да поклаща глава.

— Казвам ви го — продължи докторът, — защото сте беден човек и няма да ви е леко, ако ударът ви стигне неподготвен. Няма… да е лошо, ако… ако се погрижите… ако се погрижите… за това… което е необходимо в такива случаи… — Той продължи да гледа известно време шивача, после внезапно сложи ръка на рамото му. — Дръжте се! След един час ще се върна.

Шивачът не чу последните думи. Той гледаше втренчено чисто измитите плочи на пода в кухнята. Дори не забеляза, че докторът си излезе. В ума му се въртеше мисълта, че трябва да се погрижи. Че трябва да се погрижи за нещо, за което човек се грижи в такива случаи. Какво искаше да каже с това докторът? Да не би да е намекнал за ковчег?

Шивачът се дотътра до стаята и седна на стола. Нищо не можеха да изкопчат от него, жена му напразно го разпитваше:

— Какво каза докторът?

Той само клатеше глава.

Някаква особена оживеност озари лицето на болното момченце. То се обърна към Бока:

— Янош! Ела тук!

Бока отиде.

— Седни на леглото ми. Смееш ли?

— Защо да не смея? Защо пък да не смея?

— Защото мога да умра, докато ти седиш на леглото ми. Не бива да се страхуваш, защото ще ви кажа, щом почувствувам, че ще умра.

Бока седна до него.

— Е, казвай!

— Слушай — започна момченцето, прегърна го през врата и приведен до ухото му, сякаш му съобщаваше някаква тайна, попита:

— Какво стана с червеноризците?

— Победихме ги.

— А после?

— После си отидоха в Ботаническата градина, там имали събрание. Чак до късна вечер са чакали Фери Ач, но той не отишъл. Накрая им омръзнало и всички си отишли.

— А Фери Ач защо не е отишъл?

— Защото го е било срам. Освен това е знаел, че ще го махнат като главатар, понеже е загубил битката. Днес на обед пак имали събрание. На него вече присъствувал и Фери Ач. Снощи късно го видях пред вашата къща.

— Тука ли?

— Да. Попита портиера дали си по-добре. — На Немечек му стана много приятно. Не повярва на ушите си:

— Лично той ли?

— Лично той.

Немечек се зарадва. Бока продължи:

— Казах вече, имали събрание на острова и вдигнали много врява. Скарали се здравата, защото всички искали да свалят Фери Ач. Само двама били на негова страна: Вендауер и Себенич. Братята Пастор били против него, защото по-големият Пастор искал да стане главатар. Накрая все пак свалили Фери Ач и избрали за главатар по-големия Пастор. Но знаеш ли какво станало?

— Какво?

— Станало така, че когато най-после се успокоили и избрали новия главатар, при тях отишъл пазачът на Ботаническата градина и им казал, че директорът няма да търпи повече този шум, и ги изпъдил от градината. После пазачът заключил острова. На моста сложили врата.

Капитанът се засмя от сърце.

— Това е много хубаво! — каза той. — А ти откъде знаеш?

— Разказа ми го Колнаи. Срещнах го, като идвах насам. Отиваше на площадката, защото съюзът на маджунарите пак има общо събрание.

При тези думи момченцето се намръщи и промълви тихо:

— Не ги обичам. Те написаха името ми с малки букви.

Бока побърза да го успокои:

— Поправили са го. Не само че го поправиха, но в голямата книга написаха името ти само с главни букви.

Немечек поклати отрицателно глава:

— Не е вярно. Казваш ми го само защото съм болен и искаш да ме успокоиш.

— Казвам ти го, защото е истина. Честна дума, истина е!

Малкото русичко момче отново повдигна показалеца си:

— Сега пък и честна дума даваш за лъжата, само за да ме успокоиш.

— Ама…

— Не говори!

Немечек му кресна. Капитанът смъмра генерала! Той му кресна в пълния смисъл на думата, нещо, което на площадката щеше да бъде непростим грях, но тук беше позволено. Бока усмихнат се съгласи.

— Добре — каза той, — щом не ми вярваш, скоро сам ще се убедиш. Те ти направиха специална почетна диплома и скоро ще пристигнат. Ще ти я донесат. Ще дойде целият съюз.

Но малкото русичко момче не повярва и сега:

— Като видя, ще повярвам!

Бока сви рамене. Той си помисли: „По-добре е, че не вярва, поне ще се зарадва повече, като ги види“.

С всичко това той, без да иска, развълнува болния. Немечек беше много огорчен от несправедливата постъпка на съюза.

— Виждаш ли — започна пак той, — те постъпиха много грозно с мен!

Бока вече не смееше да му противоречи, защото се страхуваше, че ще го развълнува още повече. Болният го попита:

— Нали съм прав?

Той се съгласи:

— Прав си.

— Макар че — продължи Немечек и·се облегна на възглавницата си — аз воювах и за тях, както и за останалите, за да запазим площадката и за тях. Зная добре, че не воювах за себе си, защото вече никога няма да видя площадката.

Той замълча. В главата му се блъскаше ужасната мисъл, че никога вече няма да види площадката. Той беше дете. Беше готов да се откаже от всичко на този свят, но не и от площадката, не можеше да се откаже от „скъпата площадка“!

И това, което не се случи през цялото време на боледуването му, се случи сега. Ужасната мисъл насълзи очите му. Той заплака не от мъка, а от безсилен яд срещу онова страшно нещо, което не му позволяваше още веднъж да отиде на улица „Пал“ при крепостите и колибата. Той видя парната резачка, навеса, двете големи черничеви дървета, от които береше листа за Челе, понеже Челе отглеждаше в къщи много копринени буби и му трябваха листа, а Челе беше конте и му беше жал да си разваля хубавите дрехи, освен това Челе го караше да се катери по дърветата и затова че беше редник. Той видя тясното желязно коминче, което пуфкаше весело и бълваше към ясното синьо небе снежнобели облачета пара, които много бързо, само след миг, изчезваха, без да остане и следа от тях. И той сякаш чу познатия писклив глас, който издаваше парната резачка, щом трионът й се допираше до цепеницата, за да я нареже на ситно.

Лицето му поруменя, очите му блеснаха. Той викна:

— Искам да отида на площадката!

И понеже никой не отговори на този вик, той го повтори, но по-настойчиво, по-сърдито:

— Искам да отида на площадката!

Бока го хвана за ръката:

— Ще дойдеш другата седмица, когато оздравееш.

— Не! — упорствуваше той. — Искам да отида сега! Веднага! Облечете ми дрехите и аз ще си сложа на главата шапката на момчетата от улица „Пал“!

Болният порови под възглавницата си и с победоносно изражение на лицето измъкна оттам смачканата червено-зелена шапка, с която не беше се разделял нито за миг. Той я сложи на главата си.

— Облечете ме!

Баща му каза съкрушено:

— Когато оздравееш, Ерньо.

Вече не можеха да го успокоят. Той викаше, колкото му държат болните гърди:

— Няма да оздравея!

И понеже го каза заповеднически, никой не му възрази.

— Няма да оздравея! — извика той. — Вие ме лъжете, зная много добре, че ще умра, и искам да умра там, където ми харесва! Искам да отида на площадката!

Разбира се, не можеше да става дума за подобно нещо. Всички го наобиколиха, успокояваха го, убеждаваха го, обясняваха му:

— Сега не може…

— Времето е лошо…

— Другата седмица…

И те заповтаряха тъжните думи, които вече не смееха да му казват в очите:

— Когато оздравееш…

Ала всичко ги опровергаваше. Когато казваха, че времето е лошо, слънцето, животворното пролетно слънце, от което всичко се съживяваше и което не можеше да съживи единствено само Ерньо Немечек, блесна весело в малкия двор. Момченцето беше обхванато от истинска треска. То ръкомахаше бясно, пламна цялото и разширените му ноздри трепкаха. То продължи да говори.

— Площадката — викна то — е една цяла държава! Вие не знаете това, защото никога не сте воювали за родината!

Вън се почука. Жената излезе.

— Излез — каза тя на мъжа си, — чака те господин Четнеки.

Шивачът излезе в кухнята. Господин Четнеки беше столичен чиновник и шиеше дрехите си при Немечек. Когато видя шивача, той каза нервно:

— Какво става с двуредния ми кафяв костюм?

Отвътре долиташе тъжната реч:

— Тръбата свиреше… площадката беше потънала в прах… Напред! Напред!

— Извинете — каза шивачът, — ако искате, ваша милост, можем да направим проба, но ви моля тук, в кухнята… извинете… защото момченцето ми е много болно… лежи в стаята…

— Напред! Напред! — долиташе от стаята едно прегракнало детско гласче. — След мен! Пълна атака! Виждате ли червеноризците? Отпред върви Фери Ач със сребърно копие… сега ще ме хвърлят във водата!

Господин Четнеки се заслуша:

— Какво е това?

— Вика, горкото.

— Щом е болно, защо вика?

Шивачът сви рамене:

— Вече не е и болно… към края си е… от температурата бълнува, нещастното…

Той донесе от стаята двуредното кафяво сако, което беше тропосано с бели конци. Когато отвори вратата, от стаята се чу:

— Тишина в окопа! Внимание! Сега идват… тук са! Тръбачо, надуй тръбата! — Болното направи фуния с дланите си: — Трата… трата… тратата! — и кресна на Бока: — Свири и ти!

Бока беше принуден да направи фуния с ръцете си и двамата затръбиха: едно уморено, пресипнало, слабо гласче и един друг, здрав глас, който също звучеше много тъжно. Сълзите свиваха гърлото на Бока, но той продължаваше да тръби, не се предаваше и се преструваше, че и на него му е весело.

— Жал ми е — каза господин Четнеки, като се съблече и остана по риза, — но ми трябва кафявият костюм.

— Трата! Трата! — чуваше се от стаята.

Шивачът облече сакото и започна тихо да нарежда:

— Моля, стойте мирно.

— Убива ме под мишницата.

— Сега ще го поправя.

(— Трата! Трата!)

— Това копче е много високо, това зашийте по-ниско, обичам, когато подплънката лежи добре на гърдите.

— Добре, ваша милост.

(— Обща атака! Напред!)

— Струва ми се, че ръкавите са малко къси.

— Не мисля.

— Погледнете ги по-добре. Всички сака правите с къси ръкави, в това ви е бедата!

„Как ще ми е в това бедата!“ — помисли си шивачът и драсна с кредата по ръкава на сакото. А вътре в стаята шумът непрекъснато нарастваше.

— Хаха! — извика детското гласче. — Тук ли си? Ето те сега пред мене! Най-после ще те пипна, главатарю страшен! Ха сега, ха сега! Да видим кой е по-силният?

— Сложете вата — каза господин Четнеки. — В раменете и на гърдите, сложете малко отляво, малко отдясно.

(— Бум! Тръшнах те!)

Господин Четнеки свали кафявото сако и шивачът му помогна да си облече онова, с което беше дошъл.

— Кога ще стане?

— В други ден.

— Добре, но работете, за да не го получа пак след една седмица. Имате ли друга работа?

— Само детето да не беше болно, господине…

Господин Четнеки сви рамене:

— Това е много тъжно и аз много съжалявам, но вече ви казах, че костюмът ми трябва много спешно. Хващайте се на работа веднага!

Шивачът въздъхна:

— Ще се захвана.

— Моите почитания! — каза господин Четнеки и си излезе весело. От вратата той още веднъж се провикна: — Хващайте се веднага на работа!

Шивачът взе хубавото кафяво сако и си спомни думите на доктора. Трябваше да се погрижи за това, което е необходимо в такива случаи. Е, добре, ще се захване веднага за работа. Кой знае за какво ще потрябват парите, които ще получи за това хубаво кафяво сако? Може би тези няколко форинта ще даде на дърводелеца, на онзи дърводелец, който прави малките ковчези. А господин Четнеки ще се перчи гордо в новите си дрехи на разходка по булеварда край Дунава.

Шивачът се върна в стаята и веднага се залови да шие. Той вече не поглеждаше кревата, грабна бързо иглата и конеца, за да завърши по-скоро работата, щом тя не търпи отлагане. Трябваше да я свърши заради господин Четнеки, а може би и заради дърводелеца.

Сега вече не можеха да удържат малкия капитан. Той набра сили и се изправи в кревата. Дългата му нощничка стигаше до глезените. Червено-зелената шапка се мъдреше на главата му, килната настрана. Той говореше задъхано и погледът му се рееше, без да вижда:

— Разрешете да доложа, господин генерал, тръшнах на земята главатаря на червеноризците, моля да бъда повишен! Имайте предвид, че съм вече капитан! Аз се бих за родината и ще умра за нея! Трара! Трара! Надувай, Колнаи!

Той се вкопчи с една ръка в таблата на кревата:

— Крепости, бомбардирайте! Хаха! Ето го! Яно! Пази се, Яно! И ти ще станеш капитан! Твоето име няма да впишат с малки букви! Пфу! Вие сте лоши момчета! Завиждате ми, че Бока ме обича, че съм му приятел, а вие не сте! Съюзът на маджунарите е глупост! Напускам съюза! — И по-тихо прибави: — Моля да се протоколира.

Шивачът, седнал на ниската масичка, нито чуваше, нито виждаше. Костеливите му пръсти се движеха чевръсто по ръкава на сакото, блясваха ту иглата, ту напръстникът. За нищо на света той не искаше да погледне към леглото. Беше го страх, че ако отклони поглед, изведнъж ще му се изпари желанието за всякаква работа, ще хвърли на земята хубавото кафяво сако на господин Четнеки и ще се захлупи до синчето си.

Капитанът седна в леглото и мълчаливо загледа юргана.

Бока запита тихичко:

— Измори ли се?

Немечек не отговори. Бока го покри. Майка му намести възглавницата под главата му:

— Стой мирно, почини си.

Болният погледна Бока, но личеше, че не го вижда. Лицето му придоби учуден израз. Той му каза:

— Татко…

— Не, не — запротестира сподавено генералът, — не съм ти татко… не ме ли познаваш? Аз съм Янош Бока.

Болният, без да разбира, повтори с уморен глас:

— Аз съм… Янош Бока… — Настъпи·продължително мълчание. Момченцето затвори очи и въздъхна силно и дълбоко, сякаш в неговото малко сърчице се беше събрала цялата човешка мъка.

Беше тихо.

— Може би ще заспи — прошепна дребната руса женица, която вече едва стоеше на краката си от продължителното бодърствуване.

— Да не го закачаме — отговори шепнешком Бока.

Те седнаха встрани на един вехт зелен диван. Шивачът прекъсна работата си, отпусна кафявото сако на коленете си и сведе чело върху ниската масичка. Всички мълчаха. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе, ако бръмне муха.

От двора през прозореца долитаха детски гласове. Навън сякаш имаше много деца, които говореха тихо. Изведнъж познат глас прозвуча в ушите на Бока. Той чу едно име, което някой каза шепнешком:

— Барабаш.

Бока стана и на пръсти излезе от стаята. Когато отвори стъклената врата на кухнята и излезе на двора, видя познати лица. Близо до вратата стояха плахо група момчета от улица „Пал“.

— Ние сме — прошепна Вайс. — Дойде целият съюз на маджунарите.

— Какво искате?

— Донесохме му почетна диплома, на която с червено мастило е написано, че съюзът му се извинява и че в голямата книга сме написали името му само с главни букви. Донесохме и голямата книга. Тук е цялата делегация.

Бока поклати глава:

— Не можахте ли да дойдете по-рано?

— Защо?

— Защото сега спи.

Делегатите се спогледаха.

— Не можахме да дойдем по-рано, защото спорехме кой да бъде водач на делегацията. Спорехме половин час, докато изберем Вайс.

Жената се появи на прага.

— Не спи, пак забълнува — съобщи тя.

Момчетата стояха като заковани. Всички се стъписаха.

— Влезте, момчета — покани ги жената. — Може би ще дойде на себе си, като ви види.

И тя разтвори широко вратата пред тях. Те пристъпиха един след друг смутено, почтително, сякаш влизаха в храм. Още пред вратата сваляха шапки. И когато след последното момче вратата тихо се затвори, всички стояха в стаята онемели, застинали, с широко отворени очи. Гледаха шивача и кревата. Шивачът и сега не вдигна глава, стоеше облегнат на ръката си. Той не плачеше, изглеждаше само много изморен. А в леглото с отворени очи лежеше капитанът, дишаше тежко, дълбоко, безкръвните му устни бяха разтворени. Той не позна никого. Сигурно виждаше вече само неща, каквито здравите хора не виждат.

Жената подкани момчетата напред:

— Идете при него.

Те тръгнаха бавно към кревата. Но едва ходеха. Окуражаваха се един друг:

— Иди ти.

— Първо иди ти.

Барабаш се обади:

— Ти си водач на делегацията.

При тия думи Вайс бавно пристъпи до кревата. Останалите се наредиха зад него. Момченцето не ги погледна.

— Говори — прошепна Барабаш.

И Вайс започна с развълнуван глас:

— Немечек… ти…

Ала Немечек не го чуваше. Задъхваше се и гледаше към стената.

— Немечек! — повтори Вайс и едва не се разплака.

Барабаш му се скара шепнешком:

— Не реви!

— Не рева — отвърна Вайс и се зарадва, че успя да отговори, без да заплаче. После той се съвзе. — Дълбокоуважаеми господин капитан! — започна той речта си и измъкна от джоба си някакъв лист. — Ние дойдохме… и аз, като председател… от името на съюза… защото ние сгрешихме… и ти искаме прошка… и в тази почетна диплома… всичко е написано…

Той се извърна гърбом. В очите му блестяха сълзи. Но за нищо на света не искаше да наруши тържествения тон, с който всички се гордееха така много.

— Господин протоколчик — прошепна той назад, дайте ми книгата на съюза.

Лесик му я подаде услужливо. Вайс я постави предпазливо в края на леглото и я разтвори там, където беше вписан протоколът.

— Погледни, ето го — каза той на болния.

Обаче очите на болния бавно се затвориха. Почакаха. После Вайс отново се обади:

— Виж.

Болният не отговори. Всички се приближиха до леглото. Разтрепераната жена едва си проби път сред момчетата. Тя се приведе над детето си.

— Знаеш ли — каза тя с чужд, учуден и разтреперан глас на мъжа си, — той не диша…

Тя сложи ухо на гърдите му.

— Не! — извика тя гласно, без да се интересува от нищо. — Не диша!

Момчетата се дръпнаха назад. Те стояха в ъгъла на стаята, притиснати един до друг. Съюзната книга падна от леглото разтворена, както я беше разтворил Вайс.

Жената започна да пищи:

— Ръцете му са студени!

И в голямата подтискаща тишина, която последва тези думи, се чу как шивачът, който дотогава седеше на столчето си неподвижен, склонил глава на ръката си, изведнъж се разрида. Тихо, едва чуто, както ридаят възрастните хора. Раменете му се тресяха от плач. Бедничкият, продължаваше да пази хубавото кафяво сако на господин Четнеки, защото го махна от коленете си да не го намокри със сълзите си.

А жената прегръщаше, целуваше малкото мъртво момченце, после коленичи до леглото му, зарови лице във възглавницата и започна да ридае. А Ерньо Немечек, секретар на Съюза на събирачите на маджун, капитан от площадката на улица „Пал“, бял като платно, със затворени очи, лежеше по гръб в леглото си и сега вече всички знаеха, че той не вижда и не чува това, което става около него, защото взорът на капитан Немечек беше отнесен от вълшебници там, където само такива като капитан Немечек чуваха нежна музика и виждаха сияйни простори.

— Късно дойдохме — прошепна Барабаш.

Бока стоеше сред стаята с обронена глава. Преди малко, само преди няколко минути, когато седеше на ръба на леглото, едва успя да потисне плача си. А сега учуден разбираше, че не може да заплаче, че няма сълзи. После се огледа с някаква неизмерима празнота в душата си. Забеляза момчетата, свити в ъгъла. Отпред стоеше Вайс с почетната диплома в ръка, която Немечек не можа да види.

Бока отиде при тях:

— Прибирайте се.

А те, горките, почти се зарадваха, че могат да се махнат оттук, от тази непозната стаичка, където приятелят им лежеше мъртъв. Един по един те се измъкнаха от стаята в кухнята, а оттам в слънчевия двор. Последен остана Лесик. Когато вече всички бяха излезли, той на пръсти отиде до леглото и безшумно вдигна от земята съюзната книга. Той погледна леглото и притихналия мъничък капитан.

После Лесик излезе след другите в слънчевия двор, където по недоразвитите дръвчета чуруликаха млади, весели врабчета. Момчетата стояха на двора и гледаха врабчетата. Не разбираха нищо. Знаеха, че приятелят им е мъртъв, и едновременно не разбираха това. Поглеждаха се учудено като хора, които съзерцават нещо съвсем неразбираемо, съвсем чуждо, което виждат за първи път в живота си.

Привечер Бока тръгна по улиците. Трябваше да учи, защото на другия ден имаше трудна програма. Имаше и латински. Отдавна не беше изпитван и беше сигурен, че учителят Рац ще го вдигне. Но нямаше желание да учи. Той бутна настрана учебника и речника и излезе от къщи.

Заскита безцелно по улиците. Избягваше улица „Пал“ и познатия квартал. Сърцето го заболя при мисълта, че днес на такъв тъжен ден трябва да види отново площадката.

Където и да вървеше, нещо все му напомняше за Немечек.

Булевард „Юлои“…

По него минаха тримата с Чонакош и Немечек, когато за първи път отидоха на разузнаване в Ботаническата градина.

Улица „Кьозтелек“…

Спомни си, че веднъж след училище спряха по средата на тази улица и Немечек, много сериозен, им разказа как предишния ден двамата Пасторовци са им заграбили топчетата в градината на музея. Чонакош отиде към тютюневата фабрика и от железния парапет на прозорчето на мазето смръкна тютюнев прашец. Как кихаха тогава!

Районът на музея…

Върна се и оттам. Разбра, че колкото повече бяга от площадката, толкова по-силно го тегли нататък някакво парливо чувство. И му олекна, когато реши да отиде на площадката направо, без да заобикаля. Той забърза, за да стигне час по-скоро. И колкото повече наближаваше тяхното владение, толкова повече нарастваше спокойствието, което обземаше сърцето му. На улица „Мария“ беше вече толкова спокоен, че се затича, за да стигне по-скоро. А когато във вечерния здрач стигна до ъгъла и забеляза познатата сива ограда, сърцето му трепна. Трябваше да спре. Вече нямаше защо да бърза, беше стигнал. Той бавно закрачи към площадката, чиято вратичка беше отворена. Облегнат на дъсчената ограда, отпред пушеше лулата си Яно. Когато видя Бока, той му замаха ухилен:

— Натупахме ги, а!

Бока му се усмихна тъжно в отговор. Но Яно се разгорещи:

— Натупахме ги… Изхвърлихме ги… Изгонихме ги…

— Да — потвърди тихо генералът.

После спря пред словака, помълча малко и попита:

— Яно, знаеш ли какво се случи?

— Какво?

— Умря Немечек.

Словакът го изгледа учудено. Извади лулата от устата си.

— Кой беше Немечек? — запита той.

— Малкото русичко момче.

— Аха! — сети се словакът и пъхна лулата в устата си. — Горкото.

Бока влезе през вратичката. Пред него спокойно се простираше голямото празно парче градска земя, където бяха прекарали толкова весели часове. Той го обходи бавно и стигна до окопа. Още се виждаха следите от битката. Пясъкът беше нашарен от стъпки. Пръстта, натрупана пред окопа, тук-там се беше свлякла, когато момчетата бяха изпълзели за атаката.

А купчините дърва стърчаха една до друга утихнали и потъмнели, с издигнати отгоре крепости, а стените им бяха целите покрити със собствения им барутен прах — с пясък.

Генералът седна върху насипа и облегна брада на ръцете си. На площадката сега беше тихо. Малкият железен комин вечер замлъкваше и чакаше сутрин сръчни ръце отново да го сгреят. Резачката също почиваше, спеше и малката къщичка под напъпилите диви лози. Отдалече, като насън, долиташе градският шум. Бръмчаха коли, хора се провикваха оттук-оттам, а от задния прозорец на съседната къща, сигурно от кухнята, където цял ден гореше лампа, долетя весела песен. Пееше някаква слугиня.

Бока стана и отиде до колибата. Той спря на мястото, където Немечек бе повалил на земята Фери Ач, както някога Давид беше повалил Голиат. Той се наведе към земята и затърси скъпите следи от стъпки, които щяха да изчезнат от пясъка така, както малкият му приятел беше изчезнал от този свят. Земята беше изровена на това място, но следи нямаше. Той щеше да познае стъпките на Немечек, защото те бяха толкова малки, че и червеноризците се бяха учудили, когато откриха следите от обувките му край развалините на Ботаническата градина, защото бяха по-малки и от следите на Вендауер. През този паметен ден…

Той отмина с въздишка. Отиде при трета крепост, където малкото русичко момче беше видяло за първи път Фери Ач, когато той му беше креснал: „Страх ли те е, Немечек?!“

Генералът беше уморен. Днешният ден го беше изтощил духовно и физически. Той се клатушкаше като пиян. С голямо усилие се покатери на втора крепост и се сви. Тук поне не го виждаше никой, никой не му пречеше, можеше да си припомни хубавите преживявания и можеше да си поплаче, ако изобщо можеше да плаче.

Ветрецът довея гласове. Той погледна надолу от крепостта и пред колибата забеляза две малки тъмни фигури. Не ги позна в тъмното; заследи дали са негови момчета и ще ги познае ли по гласовете.

Двете момчета разговаряха тихо помежду си.

— Барабаш — проговори едното, — сега сме на мястото, където горкият Немечек спаси нашето владение.

Момчетата млъкнаха. После се чу:

— Барабаш, хайде да се сдобрим тук, но завинаги и истински, няма смисъл да се сърдим един на друг.

— Добре — отговори трогнат Барабаш, — ще се сдобря с тебе. Нали затова дойдохме.

Пак настъпи тишина. Те стояха мълчаливо един срещу друг и чакаха другия да започне помиряването. Накрая се обади Колнаи:

— Тогава здравей!

Барабаш отвърна разчувствуван:

— Здравей!

Те се ръкуваха. И дълго стояха така, стиснали ръце. После, без да си кажат дума, се прегърнаха.

И това се случи. Стана и това чудо. Бока ги гледаше от крепостта, но не се издаде. Искаше да остане сам, пък и си помисли, че няма смисъл да ги безпокои.

После двете момчета, разговаряйки тихо, тръгнаха към улица „Пал“. Барабаш каза:

— За утре имаме много по латински.

— Да — потвърди Колнаи.

— На тебе ти е лесно — въздъхна Барабаш, — защото те изпитаха вчера. А аз отдавна не съм изпитван и тези дни ми идва редът.

Колнаи рече:

— Внимавай, защото от втория откъс десети до двадесет и трети ред не ни е даден за урок. Отбеляза ли си го в учебника?

— Не.

— Да не седнеш да научиш и това, което не трябва. Ще дойда у вас и ще ти го отбележа в книгата.

— Добре.

Ето, те мислеха вече за уроците си. Бързо забравяха. Немечек умря, но остана учителят Рац, уроците по латински и най-важно, живи останаха самите те.

Двамата млъкнаха и изчезнаха в тъмната нощ. Най-после Бока остана съвсем сам. Ала не го свърташе на крепостта. Беше вече късно. От църквата в Йожефварош се разнесе кротко камбанен звън.

Бока слезе от крепостта и спря пред колибата. Той видя Яно да се връща през вратичката на улица „Пал“, запътен към колибата. Размахал опашка, душейки, край него тичаше Хектор. Бока ги изчака.

— Какво? — обади се словакът. — Няма ли да си ходиш?

— Отивам си — отговори Бока.

Словакът пак се ухили.

— В къщи те чакат с хубава топла вечеря.

— Хубава топла вечеря — повтори машинално Бока и помисли, че на улица „Ракош“ в къщата на бедния шивач двамата нещастници, шивачът и жена му, също ще седнат в кухнята да вечерят. А вътре в стаята горят свещи. Там е и двуредният, хубав костюм на господин Четнеки.

Бока случайно надникна в колибата.

Облегнати до стената, видя необичайни инструменти. Кръгла, червено-бяла тенекиена табела, нещо подобно на онези кръгчета, каквито държат в ръцете си железничарите, когато край кантона им префучи бързият влак. Имаше и един триножник с месингова тръба отгоре. Имаше и колци, боядисани в бяло…

— Какво е това? — попита Бока.

Яно погледна вътре.

— Това ли? Те са на господин инженера.

— На какъв господин инженер?

— На строителния инженер.

Сърцето на Бока трепна силно:

— На строителен инженер ли? Какво ще прави тук?

Яно дръпна лулата си:

— Ще строи.

— Тука ли?

— Да. В понеделник ще дойдат работници, ще разкопаят площадката… ще правят мазе… основи…

— Какво? — викна Бока. — Къща ли ще строят?

— Къща — отговори равнодушно словакът, — голяма, триетажна къща… собственикът на парцела ще строи къща.

И Яно влезе в колибата.

Светът се завъртя пред Бока. Сълзи запариха очите му. Той забърза, после тичешком избяга през вратичката. Бягаше от тук, от това парче земя, което момчетата с толкова страдания, с толкова героизъм бяха успели да защитят и което им се отплащаше с такава неблагодарност и беше готово за вечни времена да закрие плещите си с някаква голяма жилищна сграда.

От вратичката той погледна още веднъж назад като изгнаник, който завинаги напуска родината си. В голямата мъка, която сви сърцето му при тази мисъл, се вля само една-единствена малка капчица утеха. Помисли си, че нещастният Немечек не можа да дочака делегацията на маджунарите, която искаше да му се извини, но поне не беше доживял да му отнемат родината, заради която умря.

На другия ден, когато целият клас седеше по местата си, затихнал в тържествено мълчание, и учителят, господин Рац, замислен, с тържествени крачки се изкачи на катедрата, за да им припомни с приглушен глас в дълбоката тишина за Ерньо Немечек и за да ги помоли на другия ден в три часа целият клас да се събере на улица „Ракош“ в черни или поне в тъмни дрехи, тогава Янош Бока се втренчи в чина пред себе си и за първи път детската му душа започна да се просветлява от догадката какво всъщност е животът, на който ние всички сме неуморни ту горестни, ту весели слуги…