Момчетата от улица „Пал“

III

Военният план беше готов още на другия ден следобед след часа по стенография. Часът по стенография свършваше в пет часа и по улиците вече запалваха фенерите. На излизане от училището Бока каза на момчетата:

— Преди да ги нападнем, ще им докажем, че и ние сме храбри като тях. Ще взема със себе си двама от най-смелите си хора и ще отидем с тях в Ботаническата градина. Ще проникнем до техния остров и ще закачим на някое дърво този лист.

При тези думи той извади от джоба си листче червена хартия, на което с главни букви беше написано:

Останалите гледаха възхитено листчето. Чонакош, който не учеше стенография, но когото любопитството бе привлякло насам, забеляза:

— Трябва да напишем и някаква грубост.

Бока тръсна отрицателно глава:

— Не бива. Нещо повече, ние няма да извършим нищо лошо, както направи Фери, който отмъкна знамето. Ние само ще им покажем, че не се страхуваме от тях и че се осмеляваме да проникнем в тяхното владение, където провеждат събранията си и където са складирали оръжията си. Това червено листче е нашата визитна картичка. Ще им я оставим там.

И Челе се обади:

— Знаеш ли, научих, че по това време, привечер, те са на острова, и играят на стражари и апаши.

— Нищо. И Фери Ач дойде, когато знаеше, че сме на площадката. Който се бои, да не идва с мене.

Ала никой не се уплаши. Дори Немечек се показа решително смел. Виждаше се, че иска да спечели заслуги за повишението си. Той пристъпи гордо:

— Ще дойда с теб!

Тук, пред училището, не трябваше да застава мирно и да отдава чест, защото спазването на устава беше задължително само на площадката. Тук всички бяха равни. Чонакош също излезе напред:

— И аз ще дойда!

— Но ми обещай, че няма да свириш!

— Обещавам. Само че… нека сега за последен път да свирна!

— Хайде, свири!

Чонакош свирна силно, както си знаеше, та чак хората се обърнаха по улицата.

— Насвирих се за днес! — рече той доволно.

Бока се обърна към Челе:

— Ти няма ли да дойдеш?

— Какво да правя? — отвърна омърлушено Челе. — Не мога да дойда, защото в пет и половина трябва да си бъда у дома. Мама ми държи сметка кога свършва часът по стенография. Боя се, че ако закъснея днес, вече няма да ме пуска никъде.

Той страшно се изплаши от тази мисъл. Всичко щеше да пропадне: площадката, офицерството.

— Върви си тогава. Ще взема със себе си Чонакош и Немечек. А утре сутринта в училище ще научите какво е станало.

Ръкуваха се. Бока се сети за нещо:

— Кажете, нали Гереб днес не беше на часа по стенография?

— Не.

— Болен ли е?

— Не вярвам. На обед се прибрахме заедно. Нищо му нямаше.

На Бока не му харесваше поведението на Гереб. Той изглеждаше много подозрителен. Вчера, когато се разделиха, той го беше погледнал в очите толкова особено и толкова многозначително. Вижда се, момчето беше разбрало, че от него няма нищо да излезе, докато Бока е в дружината. Завиждаше на Бока. А той беше много по-темпераментен и по-дързък; не му харесваше кроткият, умен и сериозен нрав на Бока. Той се смяташе за по-голям храбрец.

— Знам ли — каза тихичко Бока и тръгна с двете момчета. Чонакош крачеше сериозен до него. А Немечек беше весел и плуваше от щастие, че най-сетне ще участвува в такова интересно приключение. Беше толкова весел, че Бока го смъмра:

— Не се втелявай, Немечек. Или мислиш, че отиваме да се забавляваме? Тази екскурзия е много по-опасна, отколкото можеш да си представиш. Спомни си за братята Пастор!

При тези думи веселото настроение секна в гърлото на русичкото момче. Наистина, Фери Ач беше страшно момче, дори разправяха, че е изключен от реалната гимназия. Той беше силен и невероятно смел. Но в очите му имаше нещо мило и покоряващо, което не можеше да се долови в очите на братята Пастор. Те ходеха винаги с наведени глави, гледаха начумерено и сърдито, бяха обгорени от слънцето и никой не ги беше виждал да се смеят. Човек имаше защо да се страхува от тях. Тримата малки храбреци вървяха забързани по безкрайния булевард „Юлои“. Беше съвсем тъмно. По булеварда светеха всички фенери и необичайното време караше момчетата да бъдат неспокойни. Те се забавляваха обикновено следобед. Толкова късно те не ходеха по улиците, а стояха в къщи над книгите. Тримата вървяха един до друг и след четвърт час стигнаха до Ботаническата градина. Зад каменната стена над главите им заплашително се издигаха високите разлистени дървета. Вятърът бучеше между младите листа, беше тъмно и когато пред момчетата се изпречи огромната Ботаническа градина със своята тайнствена, заключена врата и загадъчно шумящи дървета, сърцата им трепнаха. Немечек понечи да позвъни на вратата.

— За бога, не звъни! — спря го Бока. — Ще разберат, че сме дошли! Може би ще ги срещнем по пътя… пък и никой няма да ни отвори вратата.

— А как ще влезем?

Бока кимна към стената.

— През стената ли?

— Да.

— Тук, откъм булевард „Юлои“?

— Не! Ще заобиколим градината. Отзад стената е много по-ниска!

Свърнаха в малката тъмна улица, където вместо зид имаше дъсчена ограда. Завъртяха се край нея и потърсиха откъде биха могли да се промъкнат в градината. На едно място, до което стигаше светлината на уличния фенер, спряха. Отвъд, непосредствено до дъсчената ограда, растеше висока акация.

— Ако се покатерим тук — прошепна Бока, — ще ни бъде лесно да се спуснем по акацията. Хем от върха на дървото ще виждаме надалеч и ще разберем дали не са някъде насам.

Другите двама се съгласиха и се захванаха на работа. Чонакош клекна и се опря с ръце на оградата. Бока внимателно стъпи на раменете му и надникна отвъд. Всички пазеха тишина, никой не шумна. След като Бока се увери, че наблизо няма никой, махна с ръка. А Немечек прошепна на Чонакош:

— Вдигай го!

И Чонакош повдигна председателя. Той се вкопчи в прогнилата ограда, която започна да пращи под него.

— Скачай! — прошепна Чонакош.

Чуха се още няколко слаби изскърцвания и в следващия миг глухо тупване. Бока се озова точно в средата на една зеленчукова леха. След него се прехвърли Немечек, сетне Чонакош. Той се покатери на акацията — умееше да се катери по дървета, понеже беше от провинцията. Другите двама го разпитваха отдолу:

— Виждаш ли нещо?

Той отвърна приглушено от върха на дървото:

— Много малко, тъмно е.

— Виждаш ли острова?

— Виждам го.

— Има ли някой там?

Чонакош внимателно се навеждаше наляво, надясно между клоните и втренчено се взираше в тъмнината към езерото.

— От дърветата и храстите на острова не се вижда нищо… но на моста…

Той млъкна. Покатери се на един по-висок клон. Оттам продължи:

— Сега вече виждам добре. На моста има двама души.

Бока се обади тихичко:

— Тук са. На моста е стражата им.

После отново запращяха клоните, Чонакош слезе от дървото. Тримата стояха притихнали и мислеха какво да правят. Приклекнаха зад един храст, за да не ги види никой, и там шепнешком започнаха да се съветват.

— Най-добре ще е — започна Бока, — ако покрай храстите стигнем някак до развалините на замъка. Знаете, че… има развалини от замък, които се простират вдясно от един хълм.

Другите двама кимнаха мълчешком — познават мястото.

— До развалините може да стигнем, като внимателно се прикриваме зад храстите. Там някой ще се изкачи на хълма и ще разгледа. Ако няма никой, ще легнем по корем и ще се свлечем по хълма. Хълмът се спуска право към езерото. После ще се скрием сред камъша и ще решим какво да правим.

Два чифта светнали очи наблюдаваха Бока. Чонакош и Немечек приемаха за закон всяка негова дума.

Бока запита:

— Съгласни ли сте?

— Да! — кимнаха двамата.

— Тогава напред! Вървете само след мен! Познавам местността.

И той запълзя на четири крака между ниските храсти. Тъкмо приклекнаха и двамата му придружвачи, и в далечината се разнесе остро, продължително изсвирване.

— Забелязаха ни! — каза Немечек и скочи на крака.

— Клекни! Клекни! Лягай по корем! — изкомандува Бока и тримата легнаха в тревата. Със затаен дъх зачакаха какво ще стане по-нататък. Наистина ли ги бяха открили?

— Но никой не дойде. Вятърът шумеше между дърветата. Бока се обади шепнешком:

— Няма никой.

Но тогава ново остро изсвирване разцепи въздуха. Пак зачакаха и пак никой не дойде. Немечек разтреперан се обади изпод един храст:

— Трябва да се огледа от дървото.

— Прав си. Чонакош, качи се на дървото!

И Чонакош като котка отново се намери на високата акация.

— Какво виждаш?

— На моста се движат хора… сега са четирима… сега двама се върнаха на острова.

— Тогава всичко е наред — каза успокоен Бока. — Слез. Свирката е предизвестявала смяната на мостовата стража.

Чонакош слезе от дървото и тримата запълзяха към хълма. По това време над голямата тайнствена Ботаническа градина цареше тишина. Посетителите си отиваха още при първия камбанен звън и в нея не оставаше външен човек освен някой с лоши замисли или такива, в чиито глави се въртяха военни планове, както в главите на трите малки тъмни фигури, които, свити на кълбо, се прокрадваха от храст до храст. Те не проронваха дума помежду си, съзнаващи важността на своята мисия. Искрено казано, те се плашеха малко. Беше необходима голяма смелост, за да се проникне в добре защитената крепост на червеноризците, разположена на острова, към който водеше единственият дървен мост, охраняван от стражи.

„Може би са братята Пастор“ — помисли си Немечек и си спомни за хубавите цветни топчета, между които имаше и стъклени, и се ядоса при мисълта, че страшната дума „einstand“ се разнесе тъкмо когато хвърляше той и щеше да спечели всичките хубави топчета…

— Ох! — извика Немечек.

Другите двама уплашено спряха да пълзят.

— Какво ти е?

Немечек се беше изправил на колене и смучеше пръста си.

— Какво ти стана?

Той дори не извади пръста си и отговори:

— Пъхнах си ръката в коприва!

— Смучи, смучи, момченце — каза Чонакош, но се изхитри и превърза ръцете си с кърпички.

Продължиха да пълзят и скоро стигнаха до хълма. Тук в подножието на хълма, както вече знаете, имаше изкуствена развалина на замък — каквито обикновена има в големите богаташки паркове, — грижливо копие на старинен строеж, чиито пукнатини между камъните бяха запълнени с мъх.

— Това е развалината на замъка — обясни Бока. — Трябва да бъдем много внимателни, защото научих, че червеноризците идват и тук.

Обади се и Чонакош:

— Какъв е този замък? По история не сме учили, че в Ботаническата градина има замък…

— Това е само развалина. Построен е само като развалина.

Немечек започна да се смее:

— Щом са строили, защо не са построили нов замък? След сто години щеше да стане развалина…

— Ех, че хубаво настроение имаш — упрекна го Бока. — Щом срещнеш Пасторовци, ще ти се изпари желанието за шеги!

И наистина при тези думи лицето на малкия Немечек помръкна. Той непрекъснато забравяше, че ги грози опасност. Трябваше постоянно да му напомнят за нея.

После започнаха да се катерят нагоре по хълма между бъзовите храсти, като се хващаха за камъните на развалината. Сега Чонакош вървеше напред. Неочаквано, както си беше на четири крака, той спря. Вдигна дясната си ръка, обърна се назад и уплашено рече:

— Тук ходи някой.

Скриха се във високата трева. Разните треви и бурени прикриха добре малките им фигури. Само очите им светеха през гъсталака. Ослушаха се.

— Чонакош, сложи ухо на земята и се ослушай — изкомандува шепнешком Бока. — Индианците подслушват така. Тъй по-лесно ще чуеш, ако наблизо се движи някой.

Чонакош се подчини. Легна по корем на земята и сложи ухото си там, където нямаше трева. Но веднага вдигна глава.

— Идват! — прошепна ужасен той.

Сега вече и без индианско подслушване се чуваше пращене между храстите. Това тайнствено нещо, за което още не знаеха дали е звяр или човек, идваше право срещу тях. Момчетата се изплашиха и свиха дори главите си в тревата. Само Немечек захленчи тихичко:

— Искам да си ида у дома.

Чонакош не изгуби доброто си настроение. Той му рече:

— Скрий се, хлапенце!

Но понеже и след тази обида Немечек не беше склонен да стане по-храбър, Бока надникна от тревата и с гневно блеснали очи го смъмра — разбира се, шепнешком, за да не се издаде:

— Редник, залегни в тревата!

Трябваше да се подчини на тази заповед. Немечек легна в тревата. Тайнственото нещо продължаваше да шумоли, но им се стори, че е променило посоката си и се отдалечава от тях. Бока отново надигна глава от тревата и се огледа. Видя тъмен силует, който се спускаше надолу по хълма и ръшкаше с бастун храстите.

— Махна се — съобщи той на залегналите в тревата по корем момчета. — Беше пазачът.

— На червеноризците ли?

— Не. Пазачът на Ботаническата градина.

Въздъхнаха облекчено. Те не се плашеха от възрастни хора. Например не ги беше страх от стария войник в музея, чийто нос беше покрит с брадавици и който не можеше да ги търпи. Продължиха да пълзят. Но тогава изглежда пазачът дочу нещо, понеже спря и се ослуша.

— Откри ни — заекна Немечек. И двамата погледнаха Бока, очаквайки нареждането му.

— Влизайте в развалината! — нареди Бока.

И тримата се спуснаха стремглаво надолу по хълма, по който преди малко така предпазливо бяха изпълзели нагоре. Развалината имаше малки сводести прозорчета. Изплашено забелязаха, че на първото има желязна решетка. Промъкнаха се до второто, но и там имаше решетка. Най-после на едно място сред камъните откриха пукнатина, през която едва се провряха. Свиха се в тъмното и затаиха дъх. Пазачът отмина пред прозорчетата. Видяха го, че отива към онази част на градината, която опираше на булевард „Юлои“, където бе къщата му.

— Слава богу — обади се Чонакош, — размина ни се!

Сега огледаха тъмната килия. Въздухът беше влажен, спарен, сякаш се намираха в подземието на истински замък. Бока внезапно се спъна в нещо. Наведе се и вдигна това, в което се беше спънал. Другите двама скочиха до него и в сумрака видяха, че държи томахавка. Приличаше на секира, с каквато, според романите, воюваха индианците. Томахавката беше издялана от дърво и облепена със станиол. Тя блестеше застрашително в тъмнината.

— Тяхна е! — възхити се Немечек.

— Да — отвърна Бока, — а щом намерихме тази, сигурно има още.

Започнаха да търсят и в един ъгъл намериха още седем. По тях лесно можеше да се заключи, че червеноризците са осем души.

Изглежда тук беше тайният им склад за оръжие. Първата мисъл на Чонакош беше да заграбят като плячка осемте секири.

— Не — възрази Бока, — няма да ги вземем. Това е обикновена кражба.

Чонакош се засрами.

— Сега си кажи думата, батенце! — осмели се да му каже Немечек, но Бока го смушка лекичко в ребрата и той млъкна.

— Да не губим време. Да излизаме и да се покатерим на хълма! Не искам да стигнем на острова, когато там вече няма никого.

Тази дръзка мисъл им върна желанието за приключения. Те разхвърляха секирите в помещението, за да се разбере, че някой е идвал. После се провряха през пукнатината и вече окуражени, забързаха към хълма. От върха се виждаше надалече. Застанаха един до друг и огледаха наоколо. Бока извади от джоба си пакетче и разгъна вестника, в който беше увит малък седефен далекоглед.

— Това е театралният далекоглед на сестрата на Челе — съобщи той и погледна през него. Островът се виждаше и с просто око. Около него блестеше малкото езерце, в което отглеждаха водните растения и чиито брегове бяха гъсто обрасли с камъш и тръстика. Сред листнатите дървета и високите храсти на островчето блестеше малка светлинка. При вида й трите момчета се замислиха.

— Там са — приглушено промълви Чонакош.

Немечек хареса фенера:

— И фенер си имат!

Малката светлинка блещукаше из острова, изчезваше зад някой храст, после отново светваше на брега. Някой се разхождаше с фенера.

— Виждам — обади се Бока, който нито за миг не сваляше далекогледа от очите си, — виждам, че се готвят за нещо или имат нощно обучение…, или…

Той млъкна внезапно.

— Какво? — запитаха загрижено другите двама.

— Божичко — продължи Бока, като гледаше през далекогледа, — този, дето носи фенера… този е…

— Е? Кой е?

— Позната фигура… сякаш е…

Той се изкачи по-нагоре, за да вижда по-добре, но светлинката изчезна зад храстите. Бока свали далекогледа от очите си.

— Изчезна — продума тихо той.

— Но кой беше?

— Не мога да кажа. Не го видях добре, тъкмо го взех на очи и той изчезна. Докато не съм сигурен, не искам да подозирам никого…

— Някой от нашите ли беше?

Председателят отговори натъжен:

— Струва ми се.

— Но това е предателство! — извика Чонакош, забравил, че трябва да пази тишина.

— Млъкни! Като стигнем там, ще разберем всичко. Дотогава имай търпение.

Сега вече и любопитството ги караше да бързат. Бока не искаше да каже на кого прилича този, който носеше фенера. Двамата започнаха да гадаят, но председателят им забрани със забележката, че не бива да се съмняват в никого. Неспокойни забързаха надолу по хълма, а после продължиха да пълзят в тревата. Вече не чувствуваха, когато трън коприва или остро камъче попаднеше под ръцете им. Бързаха, мълком пълзяха към брега на тайнственото малко езеро.

Стигнаха. Вече можеха да се изправят, понеже гъстият камъш, тръстиките и крайбрежните храсти бяха толкова високи, че прикриваха малките им фигури. Бока хладнокръвно заповяда:

— Тук някъде трябва да има лодка. Ще тръгна с Немечек надясно по брега, за да я потърсим, а ти, Чонакош, тръгни наляво. Който пръв открие лодката, ще чака другите.

Мълчешката тръгнаха веднага. Едва направиха няколко крачки и Бока забеляза лодката сред камъша.

— Да почакаме — каза той.

Зачакаха, докато Чонакош обиколи цялото езеро и се върне при тях от другата страна. Седнаха на брега и известно време наблюдаваха звездите. После се вслушаха дали няма да доловят някакъв разговор от острова. Немечек искаше да се покаже съобразителен.

— Ще приведа ухо до земята — заяви той.

— Остави ухото си на мира — спря го Бока, — няма смисъл да подслушваме с ухо на брега. Но ако се наведем над водата, ще чуваме по-добре. Виждал съм на Дунава как рибари, наведени над водата, разговарят помежду си от двата бряга. Вечер водата носи чудесно звука.

Те се наведоха над водата, но не доловиха какво се говори. От малкото островче се дочуваше само шепот и пращене. Междувременно пристигна и Чонакош и омърлушено доложи:

— Никъде няма лодка.

— Не тъжи, батенце — успокои го Немечек, — вече я намерихме!

И те тръгнаха към лодката.

— Ще се качим ли в нея?

— Не сега — каза Бока. — Първо ще издърпаме лодката на брега срещу моста, за да не бъдем близо до него, ако ни открият. Ще преплаваме в най-отдалечената точка от моста, за да заобикалят, ако искат да ни догонят.

Тази предпазливост се хареса на другите двама. Съзнанието, че водачът им е такова умно момче и тъй умело предвижда всичко, ги окуражи. А водачът попита:

— Имате ли канап?

Чонакош имаше. В джобовете на Чонакош имаше всичко. Няма базар, в който да има всичко, което съдържаха джобовете на Чонакош. В тях имаше ножче, канап, топчета, месингова брава, гвоздей, ключ, парцалче, бележниче, отвертка и бог знае още какво. Той измъкна канапа и Бока го завърза на халката, която се намираше върху носа на лодката. Така те започнаха да теглят лодката бавно, предпазливо към другия бряг на езерото. Докато я теглеха, непрекъснато наблюдаваха острова. И когато стигнаха до мястото, където искаха да седнат в разнебитената лодка, отново се разнесе познатата свирка. Но сега те не се изплашиха. Знаеха, че сменят стражата на моста. Не се плашеха и защото чувствуваха, че са в разгара на борбата. Така се чувствуват и истинските войници на истинска воина. Докато не виждат неприятеля, се боят от всеки храст. Но щом първият куршум свирне край ушите им, стават смели, сякаш опиянени от звука му, и забравят, че отиват срещу смъртта.

Момчетата седнаха в лодката. Пръв влезе Бока, а втори Чонакош. Немечек пристъпваше страхливо по тинестия бряг.

— Ела, ела, хлапенце! — насърчаваше го Чонакош.

— Идвам, батенце — отговори Немечек, подхлъзна се, уплашено се залови за едно тънко тръстиково стъбло и без да продума, цопна във водата. Той потъна до шия, но не посмя да извика. Мигновено се изправи в плитчината, беше много смешен, както се стичаше водата от него и стискаше усърдно в ръка тъничкото тръстиково стъбло.

Чонакош не можа да се въздържи, избухна в смях:

— Пиян ли си, момченце?

Не съм — отвърна уплашено малкото русичко момче и мокро и кално, както се стичаше водата от него, седна в лодката. Беше пребледнял от уплаха.

— Не знаех, че днес ще се изкъпя — промълви тихо Немечек.

Нямаха време за губене. Бока и Чонакош пипнаха веслата и отблъснаха лодката от брега. Тежката лодка тромаво потегли из водата и накъдри около себе си тихата повърхност на езерото. Двамата потапяха безшумно веслата във водата. Цареше такава тишина, че ясно се чуваше как тракаха зъбите на малкия Немечек, свит при носа на лодката. След малко лодката стигна острова. Момчетата пъргаво скочиха и веднага се скриха зад един храст.

— Стигнахме и дотука — каза Бока и започна тихо и внимателно да пълзи по брега. Другите двама след него.

— Ехей — обърна се председателят, — не можем да оставим лодката сама! Ако я видят, как ще се спасим от острова. На моста има стражи. Ти остани при лодката, нали се казваш Чонакош2. Ако някой забележи лодката, лапни пръсти и свирни с всички сили. Ние ще се върнем веднага, ще скочим в лодката и ти ще я тласнеш от брега.

Чонакош се върна посърнал при лодката, като тайно се надяваше, че може би ще има случай да свирне така, както той си знае…

Бока продължи с малкото русичко момче до водата. Тук храстите бяха по-високи. Изправиха се и се запрокрадваха напред. При един от високите храсти спряха и разтвориха клоните му. В средата на острова, на малка поляна, съгледаха страшната чета на червеноризците. Сърцето на Немечек се разтупка. Той се прилепи по-близо до Бока.

— Не бой се — прошепна му председателят.

В средата на поляната имаше голям камък и фенерът бе поставен на него. Около фенера бяха приклекнали червеноризците. Наистина всички носеха червени ризи. До Фери Ач бяха клекнали братята Пастор, до по-малкия Пастор седеше момче, единственото, което нямаше червена риза.

Бока почувствува как Немечек затрепера до него.

— Виж… — започна Немечек, но успя да каже само толкова — виж… ти… ти… — и добави тихичко: — Видя ли?

— Видях — отвърна тъжно Бока.

До червеноризците седеше Гереб. Бока не беше се излъгал, когато го зърна от хълма. Преди малко Гереб се беше разхождал наоколо с фенера. Вече с удвоено внимание заследиха четата на червеноризците. Фенерът осветяваше загадъчно загорелите лица на двамата Пасторовци и червените ризи на останалите. Всички мълчаха, само Гереб говореше тихо. Сигурно разказваше нещо, което много интересуваше останалите, защото всички бяха приведени към него и го слушаха внимателно. Във вечерната тишина и двете момчета от улица „Пал“ чуваха думите на Гереб:

— На площадката може да се влезе от две страни… Може от улица „Пал“, но оттам е трудно, защото в устава се казва, че който влезе, трябва да залости вратата след себе си. Другият вход е откъм улица „Мария“. От тази страна вратата на парната резачка е широко отворена и между купчините дърва може да се стигне до площадката. През този вход е опасно само защото по уличките между купчините има крепости…

— Зная — прекъсна го Фери Ач с дълбок глас, от който потръпнаха момчетата от улица „Пал“.

— Разбира се, че знаеш, нали си бил там — продължи Гереб. — По крепостите има стражи, които сигнализират веднага, щом забележат някого. Не ви препоръчвам да дойдете от тази страна…

Значи уговаряха се червеноризците да дойдат на площадката.

Гереб продължи:

— Най-добре е да се уговорим предварително кога ще дойдете. Тогава аз ще вляза последен на площадката и ще оставя вратата отворена. Няма да я залостя.

— Добре — прекъсна го отново Фери Ач, — прав си. За нищо на света не искам да превземам площадката, когато там няма никой. За нея ще водим война, както му е редът. Ако те защитят площадката, добре. Ако не могат да я защитят, ще я превземем и ще издигнем нашето червено знаме. Знаете, че няма да го направим от алчност…

Този път се обади единият Пастор:

— Ще я превземем, за да има къде да играем на топка. Тук не може, а на улица „Естерхази“ винаги трябва да се караме за място… Трябва ни игрище и толкоз!

Ето че те решиха да водят война по същите причини, както истинските войници. Червеноризците имаха нужда от игрище и понеже не можеха да си го набавят другояче, обявяваха война.

— Разбрахме се — уточни главатарят на червеноризците Фери Ач, — ще забравиш да залостиш вратата откъм улица „Пал“, както се уговорихме.

— Да! — отговори Гереб.

Сърчицето на малкия русичък Немечек се сви от болка. Той стоеше в мокрите дрехи с широко отворени очи и гледаше червеноризците около фенера и седналия между тях предател. Толкова го заболя сърцето, когато от устата на Гереб се разнесе утвърдителното „да“, което означаваше, че Гереб е готов да предаде площадката, че заплака. Той прегърна Бока, захълца тихичко и заповтаря:

— Господин председател… господин председател… господин председател…

Бока го отстрани нежно:

— Нищо няма да постигнем с плач.

Но нещо свиваше и неговото гърло. Тъжно беше това, което вършеше Гереб.

Неочаквано по знак на Фери Ач червеноризците станаха.

— Да си отиваме — рече главатарят. — Има ли всеки оръжие?

— Да — отговориха всички в хор и взеха от земята дългите дървени копия с червени знаменца по върховете.

— Напред — изкомандува Фери Ач. — Приберете оръжието на пирамиди сред храстите!

Всички тръгнаха начело с Фери Ач към вътрешността на малкия остров. И Гереб с тях. Малката поляна остана празна с камъка в средата и на него запаления фенер. Чуваха се стъпките им, които се отдалечаваха все повече в гъсталака, за да скрият копията си.

Бока се размърда.

— Сега — прошепна той на Немечек и бръкна в джоба си. Извади червеното листче, на което вече имаше габърче. Бока разгърна клоните на храсталака и извърнал се назад, каза на малкото русичко момче: — Почакай ме тук! Не мърдай!

С това той скочи на полянката, където преди малко седяха в кръг червеноризците. Немечек затаи дъх. Първата работа на Бока беше да скочи до голямото дърво, което растеше накрай поляната и което с короната си като някакъв голям чадър покриваше целия остров. Само за миг той забоде червеното листче и се промъкна към фенера. Отвори вратичката и духна. Свещта угасна и в този момент Немечек изгуби от поглед Бока. Очите му още не бяха свикнали с тъмнината, когато Бока се озова до него и го хвана за ръка:

— Бягай след мене, колкото ти държат краката!

Те хукнаха към водата. Когато Чонакош ги видя, скочи в лодката, опря веслото на брега, за да е готов всеки миг да тръгне. Двете момчета скочиха до него.

— Да тръгваме — изпъшка Бока.

Чонакош опря веслото в брега, натисна, но лодката не мръдна. Преди това много силно се бяха ударили о брега и половината лодка бе излязла на сухо. Някой трябваше да слезе от нея, за да повдигне носа й и да я тласне във водата. В това време обаче се чуха гласове откъм поляната. Червеноризците се бяха завърнали от склада за оръжие и заварили фенера угасен… Отначало помислиха, че вятърът го е угасил, но после, когато Фери Ач го разгледа, видя, че вратичката му е отворена.

— Някой е идвал! — ревна той с плътния си глас толкова силно, че го чуха и момчетата, които се мъчеха с лодката.

Запалиха фенера и тогава всички забелязаха червената бележка, закачена на дървото: „ТУК ИДВАХА МОМЧЕТАТА ОТ УЛИЦА «ПАЛ»“! Червеноризците се спогледаха. Фери Ач се провикна:

— Щом са идвали, тогава са още тук! След тях!

Той свирна остро. Пристигна стражата и доложи, че през моста никой не е влизал на острова.

— Дошли са с лодка — каза по-малкият Пастор.

И трите момчета, които се мъчеха с лодката, ужасени чуха страшния рев: „След тях!“

Точно когато прозвучаха тези думи, Чонакош успя да тласне лодката във водата и сам да скочи в нея. Грабнаха веслата и с всички сили загребаха към брега.

Фери Ач гръмко издаваше заповеди:

— Вендауер, качи се на дървото, за да ги откриеш. Пасторовци — през моста! Обиколете брега отляво и отдясно!

Изглеждаше, че са заобиколени. Докато удареха веслата четири-пет пъти, за да стигнат на брега, бързоногите Пасторовци щяха да обиколят езерото и вече нямаше да има спасение нито наляво, нито надясно. Ако пък стигнеха брега преди двамата братя, съгледвачът, изпратен на дървото, щеше да ги следи и да съобщава накъде бягат. От лодката видяха как Фери Ач с фенера в ръка притичваше по брега на острова. После чуха тропане: двамата Пасторовци бегом напуснаха острова през дървения мост…

Но докато съгледвачът успя да се покатери на дървото, те стигнаха брега.

— Сега лодката спря на брега! — изкрещя нечий глас от дървото. И незабавно му отговори дълбокият глас на главатаря:

— Всички след тях!

Ала момчетата от улица „Пал“ вече бягаха до скъсване.

— Не бива да ни настигнат — нареди тичешком Бока. — Те са много повече от нас!

Продължиха да препускат по пътеки, поляни — отпред Бока, а след него другите двама. Тичаха към оранжерията.

— Влизайте в оранжерията! — изпъхтя Бока и се спусна към вратичката й. За щастие вратата не беше заключена. Вмъкнаха се и се скриха между цитрусите. Навън беше тихо. Изглежда преследвачите бяха изгубили следите им.

Сега трите момчета си починаха малко. Огледаха необичайната постройка, през чийто стъклен покрив и остъклени стени се прецеждаше светлината на градската вечер. Оранжерията беше особено интересно място. Те се намираха в лявото й крило, по-нататък бяха централният корпус и дясното крило. Открай докрай, в големи зелени бъчви, растяха дървета с едри листа и дебели стволове, а в продълговати сандъци — папрати и мимози. Под централния купол се извисяваха ветрилообразни палми и цяла горичка от тропически растения. В средата на малката горичка имаше басейнче със златни рибки, а до него скамейка. После се редуваха магнолии, портокалови дръвчета, грамадни папрати. Тук имаше благоуханни растения, които със своя силен аромат изпълваха влажния, душен въздух. В голямата отоплена оранжерия непрекъснато капеше и се стичаше вода. Едрите капки тропаха по големите месести листа и щом изшумоляваше някое дълго палмово листо, момчетата очакваха да видят някакво тропическо животно да се разхожда в тази топла, влажна, гъста горичка в зелени бъчви. Чувствуваха се на сигурно място и започнаха да мислят как да се измъкнат навън.

— Само да не заключат оранжерията — прошепна Немечек, който седеше уморен под една голяма палма и се чувствуваше добре в затопленото помещение, защото беше мокър да кости.

Бока го успокои:

— Щом досега не са заключили, вече няма и да заключат.

Седнаха и се ослушаха. Никакъв звук. Никой не се досети да ги потърси тук. После станаха и се залутаха между високите етажерки, отрупани със зелени храсти, уханни треви и едри цветя. Чонакош дори се блъсна в една етажерка и се препъна. Немечек веднага му се притече на помощ.

— Чакай, ще ти светна — каза той.

И още преди Бока да го спре, той измъкна кибритена клечка от джоба си и я драсна. Клечката пламна, но в следващия миг угасна, понеже Бока блъсна ръката на малкото русичко момче.

— Маймуна! — озъби му се той сърдито. — Забрави ли, че си в оранжерия? Тук и стените са стъклени… сега сигурно са видели светлината!

Спряха и се ослушаха. Наистина, Бока беше прав. Червеноризците зърнаха припламналата светлинка, която за миг освети цялата оранжерия. В следващия миг по чакълестата пътека се чуха стъпките им. И те идваха към вратата на лявото крило. Момчетата чуха отново заповедта на главатаря Фери Ач.

— Двамата Пасторовци на дясната вратичка — кресна той. — Себенич — на средната, аз оставам тук!

Само за миг момчетата от улица „Пал“ се скриха. Чонакош легна под една етажерка. Немечек накараха да се потопи в басейнчето, понеже и без това беше мокър. Малкото русичко момче едва успя да се натопи във водата и да скрие главата си под пернатите листа на една папрат.

Бока успя да се скрие зад отворената врата. Светлината на фенера падаше така, че Бока виждаше добре Фери Ач, но той не можеше да види скрития зад вратата Бока. И Бока огледа хубавичко главатаря на червеноризците, когото беше виждал отблизо само веднъж в градината на музея. Фери Ач беше хубаво момче и очите му сега горяха от желание за борба. Той изчезна скоро. Обходи с останалите оранжерията и в дясното крило надникна под етажерките. Никой не се сети да погледне в басейнчето. Чонакош не откриха — когато щяха да надникнат под неговата етажерка, момчето, което Фери Ач нарече Себенич, се обади:

— Тези отдавна са излезли през дясната врата…

И понеже той се запъти нататък, всички хукнаха след него, увлечени в търсенето. Те изтичаха през оранжерията и няколко глухи тупвания подсказваха, че не ги е грижа много за саксиите. После излязоха и отново настъпи тишина.

Чонакош се подаде от скривалището.

— Хлапенце — каза той, — на главата ми падна една саксия. Станах само пръст…

И той усърдно заплюва песъчливата пръст, с която бяха пълни устата и носът му. Втори се подаде Немечек като някое водно страшилище. Бедничкият, пак шуртеше целият от вода и както си имаше навик, захленчи плачливо:

— Аз цял живот все във вода ли ще стоя? Какво съм аз? Да не съм жаба?

Той се затръска като някое мокро кученце.

— Не хленчи — смъмра го Бока. — Сега да вървим, стига ни за тази вечер…

Немечек въздъхна:

— Как искам да съм си вече у дома!

После изведнъж се сети как ще го посрещнат вкъщи, като го видят с тези мокри дрехи, и се поправи:

— Съвсем не искам да си бъда у дома!

Момчетата изтичаха обратно към акацията до разнебитената ограда. Стигнаха за няколко минути. Чонакош дори се качи на дървото, но преди да стъпи на оградата, погледна в градината и изплашено викна:

— Идват!

— Връщай се на дървото! — нареди Бока.

Чонакош се върна и помогна на двамата си другари да се качат. Те се качиха толкова високо, колкото можеха да ги издържат клоните. Ядосваха се — тъкмо сега ли ще ги пипнат, когато вече наближаваше да се спасят.

Четата на червеноризците пристигна шумно до дървото. Момчетата стояха онемели като три птички сред гъстите листа…

Отново се обади онзи Себенич, който в оранжерията беше заблудил четата:

— Видях как прескочиха оградата!

Изглежда, че Себенич беше най-глупавият между тях. И понеже глупавите винаги са и най-шумни, все той вдигаше врява. Червеноризците, които бяха добри гимнастици, мигновено се прехвърлиха през оградата. Последен остана Фери Ач и преди да прескочи, угаси фенера. Той се покатери на същата акация, на която се бяха загнездили трите птички.

От Немечек продължаваше да се стича вода като от някой продупчен олук и няколко едри капки паднаха във врата на Фери.

— Вали дъжд! — извика Фери Ач, изтри врата си и после скочи на улицата.

— Ето ги там! — долетя от улицата и всички се завтекоха, но Себенич отново беше сбъркал. Бока дори отбеляза:

— Ако не беше този Себенич, отдавна щяхме да попаднем в ръцете им…

Сега вече разбраха, че окончателно са се спасили от червеноризците. Видяха ги как изтичаха след две момчета, които завиха в една уличка. Двете момчета се изплашиха от тях и също хукнаха. Избухна голяма врява и червеноризците, подивели, ги погнаха. Шумът заглъхна далече в една уличка на Йожефварош…

Момчетата се смъкнаха от оградата и въздъхнаха облекчено, когато усетиха под краката си паважа на улицата. Премина някаква старица, после други минувачи. Почувствуваха, че са пак в града и че тук не може да им се случи нищо лошо. Бяха уморени, гладни. В близкото сиропиталище, чиито прозорци светеха дружелюбно в тъмната вечер, удари звънецът за вечеря.

Немечек зъзнеше.

— Да побързаме — каза той.

— Чакай — спря го Бока. — Ти се прибери с конския трамвай. Ще ти дам пари.

Той бръкна в джоба си и ръката му остана там. Председателят имаше само три крайцера. В джоба му имаше само три крайцера и хубавата мастилница, която весело пропускаше синьо мастило. Той измъкна изцапаните с мастило три крайцера и ги даде на Немечек:

— Имам само толкова.

Чонакош имаше още два крайцера. А малкото русичко момче имаше един крайцер — талисман, който носеше в една малка кутийка. Събраха всичко шест крайцера. С тях Немечек можеше да се вози на конския трамвай.

Бока спря на улицата, посърнал от случката с Гереб. Той стоеше тъжен и замислен. Чонакош още не знаеше за предателството и беше весел.

— Слушай, батенце! — каза той и когато Бока го погледна, лапна двата си пръста и свирна оглушително. Толкова силно, колкото можеше. После се огледа наоколо, сякаш свирнята го насити. — Цяла вечер се въздържам — рече весело Чонакош, — ама сега ми олекна, батенце!

Той хвана подръка омърлушения Бока и след толкова вълнения двамата тръгнаха уморени към града по дългия булевард „Юлои“…