Момчетата от улица „Пал“

V

След два дни, в четвъртък, когато над Ботаническата градина падна сумрак, стражите на малкото дървено мостче застанаха мирно при приближаването на една тъмна фигура.

— За почест! — ревна единият.

Тогава и двамата вдигнаха към небето копията си и по посребрените им върхове блесна бледата лунна светлина.

Те отдадоха чест на главатаря на червеноризците Фери Ач, който забързан премина моста.

— Тук ли са всички? — запита той стражите.

— Тъй вярно, господин капитан!

— И Гереб ли е тука?

— Той пристигна пръв, господин капитан.

Капитанът мълчаливо поздрави, а стражите отново вдигнаха над главите си копията. Това беше бойният поздрав на червеноризците.

На полянката на малкия остров се бяха събрали всички червеноризци. Когато пристигна Фери Ач, по-големият Пастор изкомандува:

— За почест!

И дългите копия, облепени със станиол на върха, се издигнаха над главите.

— Трябва да побързаме, момчета — каза Фери Ач, след като отговори на поздрава, — закъснях малко. Да се заловим веднага за работа. Запалете фенера.

Беше забранено да се пали фенерът, докато не пристигне главатарят. Запаленият фенер означаваше, че Фери Ач е на острова. По-малкият Пастор запали фенера и червеноризците насядаха около светлинката. Всички мълчаха, чакаха да заговори главатарят.

— Има ли нещо да доложите? — запита той.

Себенич поиска думата.

— Говори!

— Разрешете да доложа, от оръжейния склад липсва онова малко червено-зелено знаменце, което вие, господин капитан, взехте като плячка от улица „Пал“.

Главатарят свъси вежди:

— От оръжията липсва ли нещо?

— Не. Като началник на оръжейния склад, щом пристигнах, проверих в развалината томахавките и копията. Всичко беше там, липсваше само малкото знаменце. Някой го е откраднал.

— Следи от стъпки видя ли?

— Да. По устав, както всяка вечер, и снощи посипах със ситен пясък вътрешността на развалината и когато днес проверих, открих следи от малки стъпки, които водеха през пукнатината право в ъгъла, където беше знамето, и обратно до пукнатината. Там те се губят, защото земята е твърда и има трева.

— Малки ли бяха следите?

— Да. По-малки от следите на Вендауер, който има най-малките крака от всички ни.

Настъпи дълбока тишина.

— В оръжейния склад е влизал чужд човек — заключи главатарят. — И то момче от улица „Пал“.

Червеноризците измърмориха недоволно.

— Предполагам, че е така — продължи Фери Ач, защото друго момче щеше да вземе поне едно от оръжията ни. А това е взело само знамето. Момчетата от улица „Пал“ са натоварили някого да прибере знамето. Гереб, ти нищо ли не знаеш?

Излизаше, че Гереб изпълнява ролята на постоянен шпионин.

Той стана.

— Нищо не зная.

— Добре. Седни. Ще проверим. А сега да свършим работата. Знаете какъв позор претърпяхме миналия път. Докато ние всички бяхме на острова, неприятелите закачиха една червена бележка на това дърво. Те бяха толкова ловки, че не можахме да ги хванем. Гонихме две съвършено непознати момчета чак до Чиновническите жилища и едва там разбрахме, че те напразно са бягали от нас и ние напразно сме тичали след тях, а потичахме здравата. Закачването на бележката е голям срам за нас и ние трябва да им отмъстим. Отложихме и превземането на площадката, докато Гереб не проучи положението. Следователно сега Гереб ще ни докладва и ние ще решим кога да започнем войната. — Той погледна Гереб. — Гереб! Стани!

Гереб отново стана.

— Казвай какво си свършил!

— Аз… — започна малко смутено момчето — съм на мнение, че можем да получим площадката и без бой. Понеже някога и аз се числях към тях, размислих… защо аз да бъда причината, те… с една дума, опитах да склоня пазача на незастроеното място да ги… изгони… оттам… оттам…

Думите пресекнаха в гърлото му. Фери Ач го гледаше сурово и право в очите. И екна силният му дълбок глас, от който момчетата толкова пъти бяха треперили, когато им се разсърдеше за нещо:

— Не! — избоботи той. — Ти изглежда все още не познаваш червеноризците. Ние не подкупваме и не се пазарим! Ако не ни дадат площадката доброволно, ще им я отнемем насила. Не ни трябва ни словак, ни изгонване, сами ще се справим. Що за подлост си наумил!

Всички мълчаха и Гереб сведе очи.

Фери Ач се изправи:

— Ако те е страх, върви си!

Той каза тези думи на Гереб със светнали очи. За момент Гереб много се изплаши. Разбра, че ако червеноризците го изгонят, не ще си намери място никъде в света. Ето защо вдигна глава и се опита да говори смело:

— Не съм страхливец! С вас съм, поддържам ви, ще ви положа клетва за вярност!

— Това вече е друго! — каза Ач, но по лицето му се виждаше, че не харесва пришълеца. — Ако искаш да останеш при нас, ще се закълнеш по нашите закони.

— С удоволствие — отвърна Гереб и въздъхна облекчено.

— Дай си ръката!

Ръкуваха се.

— Отсега нататък имаш чин подпоручик. Себенич ще ти даде копие и томахавка и ще запише името ти в тайния списък. А сега слушай! Работата не може да се отлага. Деня за нападение определям за утре. Тогава ще се съберем тук. Половината от четата ще влезе откъм улица „Мария“ и ще заеме крепостите. На другата половина ти ще отвориш вратата откъм улица „Пал“ и те ще изгонят момчетата от площадката. Ако се опитат да се спасяват сред купчините дърва, другите ще ги нападнат от крепостите. На нас ни трябва игрище за топка и ние ще си го набавим на всяка цена!

Всички наскачаха.

— Ура! — извикаха червеноризците и вдигнаха копия над главите си.

Главатарят махна за тишина.

— Трябва да те попитам още нещо. Не мислиш ли, че момчетата от улица „Пал“ подозират, че ти си преминал към нас?

— Не вярвам — отвърна новопроизведеният подпоручик. — Дори да е бил тука някой от тях миналия път, когато закачиха червената бележка, не може да ме е видял в тъмното.

— Следователно спокойно можеш да отидеш при тях утре следобед?

— Да.

— Няма ли да се усъмнят?

— Не. Но дори да се усъмнят, никой от тях няма да каже нищо, защото се боят от мен. Сред тях няма нито едно смело момче!

Внезапно се обади някакъв писклив глас:

— Има!

Огледаха се. Фери Ач запита изненадан:

— Кой извика?

Никой не отговори. А пискливият глас се обади отново:

— Има!

Сега чуха ясно, че гласът идва от върха на дървото. Веднага след това запращяха клоните, нещо зашумя сред короната на голямото дърво и след миг от него се смъкна едно малко, русичко момче. Когато скочи от последния клон на земята, то спокойно оправи дрехите си, застана мирно и погледна право в очите смаяните червеноризци. Никой не пророни дума, толкова бяха изненадани от внезапното появяване на малкия гостенин.

Гереб пребледня.

— Немечек! — заекна той уплашено.

А малкото, русичко момче му отговори:

— Да. Немечек. Аз съм. И не търсете кой е откраднал от склада ви знамето на момчетата от улица „Пал“, защото го откраднах аз. Ето го! Мои са следите от стъпки, дето са по-малки дори от тези на Вендауер. Нямаше да се обадя и щях да си остана на дървото, докато си отидете, защото съм там вече половин час. Но когато Гереб каза, че между нас няма нито един смел, помислих: „Чакай, ще ти покажа, че между момчетата от улица «Пал» има и храбри, ако не друг, то поне редникът Немечек!“ Ето ме, подслушах цялото ви съвещание, откраднах знамето, ето ме, правете с мене, каквото искате, бийте ме, измъкнете знамето от ръцете ми, защото доброволно няма да ви го дам. Хайде, заповядайте, почвайте! Аз съм сам, а вие сте десет!

Той целият се зачерви и разпери ръце. В едната стискаше малкото знаме. Червеноризците не можеха да се съвземат от изненада и само гледаха малкото, русичко дете, което падна сред тях от небето и което смело ги предизвикваше с вирната главица, сякаш беше толкова силно, че можеше да натупа цялата група заедно с яките Пасторовци и Фери Ач.

Най-бързо се съвзеха братята Пастор. Те пристъпиха към малкия Немечек и го хванаха отляво и отдясно за ръцете. По-малкият Пастор стоеше от дясната му страна и посегна да вземе знамето, но неочаквано се обади Фери Ач:

— Чакайте! Не го закачайте!

Двамата Пасторовци погледнаха учудено главатаря.

— Не го закачайте — повтори той. — Това момче ми харесва! Немечек или как те наричат, ти си смело момче. Ето ръката ми, ела при нас и стани червеноризец!

Немечек тръсна отрицателно глава.

— Не искам! — отговори той упорито.

Гласът му трепереше, но не от страх, а от вълнение. Той стоеше бледен, сериозен и повтори:

— Не искам!

Фери Ач се засмя и каза:

— Щом не искаш, недей. Аз още никого не съм викал да дойде при нас. Тези, дето са тук, до един са ме молили да ги приема. Ти си първият, когото сам поканих. Но щом не искаш, недей… — И той му обърна гръб.

— Какво да го правим? — запитаха братята Пастор.

Главатарят отговори през рамо:

— Вземете му знамето.

По-големият Пастор с едно извиване измъкна червено-зеленото знаме от слабата, малка ръка на Немечек. Извиването на китката много го заболя, защото Пастор имаше яки като клещи ръце, но малкото русичко момче стисна зъби и не отрони звук.

— Взех го! — доложи Пастор.

Всички очакваха да видят какво ще стане. Какво ужасно наказание ще измисли силният Фери Ач. Немечек, стиснал устни, стоеше упорито на мястото си.

Фери Ач се обърна и махна на двамата Пасторовци:

— Той е много слаб. Не е прилично да го бием. Но… изкъпете го малко.

Червеноризците прихнаха да се смеят. Засмяха се и Фери Ач и братята Пастор. Себенич подхвърли шапката си във въздуха, Вендауер заподскача като луд. Дори Гереб се смееше под дървото и сред тези весели лица само едно остана сериозно: лицето на малкия Немечек. Той беше изстинал и от няколко дни кашляше. Майка му дори забрани да излиза днес, но малкото русичко момче не се свърташе в стаята. В три часа избяга от къщи, а от три и половина до вечерта стоя на дървото в острова. Но сега за нищо на света не би казал думица. Как да каже, че е простинал? Щяха само още повече да му се смеят. Гереб също щеше да се смее, както се смее сега, та чак зъбите му се виждат. Немечек не каза нищо. Изтърпя сред бурен смях да го отведат до брега на езерото, където двамата Пасторовци го натопиха в плитката вода. Братята Пастор бяха страшни момчета. Едното държеше ръцете му, а другото стискаше врата му. Те го потопиха до шия във водата и всички на острова ликуваха. Червеноризците играеха весел танц на брега, подхвърляха шапките си и крещяха:

— Хей, хоп! Хей, хоп!

Това беше техният боен вик.

Многократното „хей, хоп“ се примесваше със силен смях и веселата гълчава наруши вечерната тишина на малкия остров, а на брега, срещу Немечек, който надничаше от водата тъжно, като някое опечалено жабче, с разкрачени крака стоеше Гереб, заливаше се от смях и поклащаше глава към малкото, русичко момче.

После двамата Пасторовци го пуснаха и Немечек изпълзя от езерото. Истинският смях избухна едва когато го видяха с мокрите, кални дрехи. От дрешката му капеше вода, а когато тръсна ръка, от ръкава му се изля вода, сякаш изсипана от кана, Всички отскочиха от него, когато се тръсна като някое мокро кученце. И присмехулните думи се сипеха като дъжд:

— Жаба!

— Пийна ли си?

— Защо не поплува малко?

Немечек не отговори. Усмихваше се горчиво и изцеждаше мокрите си дрехи. Пред него застана Гереб, ухили се широко, поклати доволно глава и го запита:

— Хубаво ли беше?

Немечек повдигна към него големите си сини очи и отвърна:

— Хубаво беше — промълви тихо и добави: — Хубаво беше, много по-хубаво, отколкото да стоиш на брега и да ми се подиграваш. Предпочитам до Нова година да стоя до шия във вода, отколкото да се съюзя с враговете на своите приятели. Не се сърдя, че ме натопиха във водата. Миналия път, когато те видях сред чуждите на острова, сам цопнах във водата. Можете да ме примамвате, да ми се подмазвате, да ми давате подаръци, колкото си искате, но аз не ща да имам нищо общо с вас. И ако още веднъж ме потопите във водата, ако сто пъти ме потопите във водата, пак ще дойда на острова и утре, и когато си искам! Все ще се скрия някъде, където няма да ме видите. Не се страхувам от вас. А ако дойдете при нас на улица „Пал“, за да ни вземете земята, вие ще ви чакаме! Тогава ще видите, че когато и ние сме десет души, говорим другояче, а не както аз говоря сега. Лесно ви беше с мене! Който е по-силен, побеждава. Двамата Пасторовци ми откраднаха топчетата в градината на музея, защото бяха по-силни! Лесно е на десет срещу един! Но нищо. Можете и да ме набиете. Ако исках, нямаше да влизам във водата. Но не постъпих във вашите редици. Предпочитам да ме удавите във водата, да ме пребиете от бой, няма да стана предател, като този, който стои там… ето там…

Той протегна ръка и посочи Гереб, чийто смях замръзна в гърлото му. Светлината на фенера падаше върху хубавата руса главица на Немечек и блесналите му мокри дрехи. Той гледаше гордо и с чисто сърце в очите на Гереб, който почувствува, че някаква тежест сковава сърцето му. Лицето му посърна, оброни глава. В този момент всички мълчаха и настъпи такава тишина, сякаш момчетата бяха в храм; чуваше се само как от мокрите дрехи на Немечек капките падат върху твърдата земя…

Немечек прекъсна дълбоката тишина:

— Мога ли да си вървя?

Никой не му отговори. Той попита още веднъж:

— Няма ли да ме пребиете от бой? Да си вървя ли?

Понеже и сега не му отговори никой, спокойно и бавно тръгна към моста. Нито една ръка не трепна, нито едно момче не мръдна от мястото си. Всички чувствуваха, че това малко, русичко дете е истински герой, истински мъж, който заслужава да порасне… Двамата стражи на моста, които видяха всичко отначало докрай, го гледаха зяпнали, но не посмяха да го докоснат. Немечек стъпи на моста и тогава проехтя дълбокият, силен глас на Фери Ач:

— За почест!

Двамата стражи застанаха мирно и вдигнаха високо копията с посребрени върхове. И всички момчета удариха токове и вдигнаха високо копията си. Никой не продума, когато копията с посребрени върхове блеснаха на лунната светлина. Само стъпките на Немечек отекваха по моста, когато се отдалечаваше. После и те престанаха да се чуват и се долавяше само някакво шляпане, както когато някой ходи с обувки, пълни с вода… Немечек си отиде.

На острова червеноризците се спогледаха смутено. Фери Ач, застанал в средата на полянката, сведе глава. Тогава до него се приближи Гереб, пребледнял като платно. Той измърмори нещо.

— Знаеш ли… — започна той.

Но Фери Ач му обърна гръб. След това Гереб се върна при застиналите на място момчета и застана пред по-големия Пастор.

— Знаеш ли… — измърмори той и на него.

Ала Пастор последва примера на главатаря си. И той обърна гръб на Гереб, който стоеше безпомощно. Не знаеше какво да прави. Сетне сподавено промълви:

— Изглежда, че трябва да си вървя.

И сега не му отговори никой. Той тръгна по същия път, по който преди малко бе минал малкият Немечек. Но на него никой не отдаде чест. Стражите се облегнаха на перилата на моста и загледаха водата, додето стъпките на Гереб заглъхнаха в тишината на Ботаническата градина…

Когато червеноризците останаха сами, Фери Ач тръгна и спря пред по-големия Пастор. Застана съвсем близо до него, така, че лицата им почти се допираха. Той го запита тихо:

— Ти ли взе топчетата на това момче в градината на музея?

Пастор отговори тихо:

— Аз.

— И брат ти ли беше там?

— Да.

— Einstand ли направи?

— Да.

— Аз забраних ли на червеноризците да заграбват топчета от слаби момчета?

Двамата Пасторовци мълчаха. Никой не можеше да се противи на Фери Ач. Главатарят ги изгледа строго и с глас, който не търпи възражения, но спокойно каза:

— Изкъпете се!

Двамата Пасторовци го погледнаха с недоумение.

— Не разбирате ли? Така, както сте с дрехите. Сега е ваш ред да се изкъпете!

А когато забеляза усмивки по лицата на другите момчета, рече:

— Който им се подиграва, също ще се изкъпе.

Така на всички им мина желанието да се смеят. Ач погледна братята Пастор и вече нетърпеливо повтори:

— Хайде, изкъпете се! До шия. Раз-два!

Той се обърна към дружината:

— Кръгом марш! Не ги гледайте!

Червеноризците се обърнаха с гръб към езерото. Фери Ач също не гледаше как двамата Пасторовци се самонаказват. А те бавно, омърлушено нагазиха в езерото и седнаха във водата до шия. Момчетата не ги виждаха, само чуваха плискането на водата. Фери Ач погледна към езерото и се убеди, че двамата наистина са се потопили до шия. Тогава изкомандува:

— Оръжие при нозе! Ходом марш!

И отведе дружината от острова. Стражите духнаха фенера и се присъединиха към останалите, които по войнишки изтропаха по моста и изчезнаха в гъсталака на Ботаническата градина…

Двамата Пасторовци се измъкнаха от водата. Погледнаха се, после както винаги пъхнаха ръце в джобовете и също си тръгнаха. Те не си казаха дума и много се срамуваха.

А островът остана безлюден в тишината на лунната пролетна вечер…