Момчетата от улица „Пал“

VIII

Денят на войната беше прекрасен пролетен ден. Сутринта валя дъжд и момчетата през междучасията поглеждаха тъжно през прозорците. Бояха се дъждът да не провали цялата битка. Но към обяд дъждът спря и небето се проясни. В един часа вече грееше чудесното пролетно слънце, паважът изсъхна и когато момчетата си тръгнаха от училище, беше пак топло и ветрецът довяваше свежия полъх от хълмовете на Буда. По-подходящо време за битка едва ли биха могли да си пожелаят. По крепостите пясъкът се беше намокрил, но щеше да изпръхне до следобед. Така бомбите щяха да бъдат по-добри.

В един часа падна голямо тичане. Всички хукнаха към къщи и в два без петнадесет на площадката, където се събра цялата армия, цареше голямо оживление. Някои още носеха хляб в джобовете си, останал от обяд, и го дъвчеха. Но сега момчетата вече не бяха така възбудени, както вчера. Вчера още не знаеха какво ще стане. Посещението на пратениците разпръсна възбудата и вместо нея настъпи сериозно очакване. Вече знаеха кога ще дойде неприятелят и как ще се води сражението. Всички горяха от желание за бой и чакаха с нетърпение да се хвърлят в него. Обаче половин час преди битката Бока промени бойния план. Когато момчетата се събраха, видяха изненадани, че пред четвърта и пета крепост зее голям и дълбок окоп. По-страхливите веднага си помислиха, че го е изкопал неприятелят, и затова наобиколиха Бока:

— Видя ли този окоп?

— Видях го.

— Кой го е изкопал?

— Изкопал го е Яно тази сутрин по мое нареждане.

— Защо ни е?

— Изменям част от бойния план.

Той погледна бележника и повика при себе си командирите на частите „А“ и „Б“.

— Виждате ли онзи окоп?

— Виждаме го.

— Знаете ли какво е окоп?

Оказа се, че нямат истинска представа какво е окоп.

— Окопът — заобяснява Бока — служи на армията да се прикрива в него, за да не я вижда неприятелят, и в подходящ момент да започне битката. Бойният план се изменя, защото вие няма да стоите до вратичката откъм улица „Пал“. Разбрах, че така не е добре. И двете части ще се скрият в окопа. Когато част от неприятеля влезе през вратата от улица „Пал“, крепостите веднага ще започнат да бомбардират. Неприятелят ще тръгне към крепостите, понеже няма да забележи окопа пред купчините дърва. Когато стигне на пет крачки от окопа, вие ще подадете главите си и ненадейно ще започнете да го бомбардирате с пясък. В същото време крепостите ще поддържат непрекъснат обстрел. Тогава вие ще изскочите от окопа и ще се нахвърлите срещу врага. Няма веднага да го подгоните към вратата, а ще почакате, докато ние ликвидираме частите откъм улица „Мария“, и ще ги подгоните към вратата едва когато наредя да свирят атака. През това време ние ще натикаме в колибата тези, които са влезли откъм улица „Мария“, а войниците от първа и втора крепост ще се прехвърлят на останалите крепости и нашата армия от улица „Мария“ ще ви се притече на помощ. Следователно вие само ще ги задържате. Разбрахте ли?

— Разбира се.

— В този момент ще наредя да свирят атака. Ние ще бъдем тогава два пъти повече от тях, защото половината от тяхната армия ще бъде вече в колибата. Според правилата, които приехме, няма значение, ако сме повече при групово нападение. Само при единичните нападения е забранено двама да се нахвърлят срещу един.

Когато Бока разказваше това, Яно отиде при окопа, дооправи го с няколко копки и изсипа още една количка пясък в него.

През това време войниците от крепостите усърдно работеха, правеха-струваха по нещо върху купчините дърва. Крепостите бяха построени така, че зад цепениците се виждаха само главите на момчетата. Те се навеждаха понякога и отново се подаваха. Правеха пясъчни бомби. Върху кулата на всяка крепост вятърът развяваше малко червено-зелено знаме, липсваше само знамето от трета крепост. Това бе знамето, което на времето отмъкна Фери Ач. Не бяха го заместили с друго, защото искаха да си го възвърнат по време на боя.

Да, но сигурно си спомняте, че знамето, преминало през толкова премеждия, напоследък беше при Гереб. Първо го беше взел Фери Ач и червеноризците го бяха скрили в развалините на Ботаническата градина. Оттам го беше откраднал Немечек, чиито малки стъпки бяха открили в пясъка. През паметната вечер, когато малкото русичко момче неочаквано беше слязло от дървото сред червеноризците, двамата Пасторовци го измъкнаха от ръката му и то отново се намери при томахавките в тайния оръжеен склад на червеноризците. Последен оттам го взе Гереб, за да се издокара пред момчетата от улица „Пал“. Бока обаче заяви, че не им трябва откраднато знаме, че искат да си го върнат с чест и доблест.

Ето защо вчера, когато пратениците на червеноризците едва си бяха отишли, делегати на момчетата от улица „Пал“ тръгнаха със знамето към Ботаническата градина.

Когато стигнаха в Ботаническата градина, там тъкмо провеждаха военен съвет. Челе водеше делегатите със знамето, а те бяха Вайс и Чонакош. Челе носеше бяло знаме, а червено-зеленото знаменце, увито във вестник, носеше Вайс.

Пред дървения мост стражите препречиха пътя им:

— Стой, кои сте вие?!

Челе измъкна от дрехата си бялото знаме и го вдигна високо. Но не продума нито дума. Стражите не знаеха какво се прави в такива случаи и затова викнаха към острова:

— Ало, хей! Тук има чужди хора!

На моста дойде Фери Ач. Той знаеше какво означава бялото знаме. Пусна пратениците на острова.

— Пратеници ли сте?

— Да.

— Какво искате?

Челе пристъпи:

— Връщаме знамето, което ни отнехте. Ние не го искаме така. Донесете го утре на битката и ако успеем с бой да си го вземем, ще го приберем. Ако не успеем, ще остане при вас. Така заръча нашият генерал!

Той кимна на Вайс, който тържествено разгъна вестника и извади знаменцето, като го целуна, преди да го предаде.

— Пазителю на оръжейната, Себенич! — викна Ач.

— Няма го! — отвърна някой от гъсталака.

Челе се обади:

— Преди малко идва като пратеник при нас.

— Вярно — кимна Фери Ач, — забравих. Нека дойде заместникът му.

Клоните на един храст се разтвориха и пред главатаря застана малкият, подвижен Вендауер.

— Вземи знамето от пратениците и го прибери в оръжейния склад — нареди главатарят.

После се обърна към пратениците:

— В сражението знамето ще бъде при пазителя на оръжейната, Себенич. Това е моят отговор.

Челе искаше отново да вдигне бялото знаме в знак, че си отиват, но се обади отново главатарят на червеноризците:

— Знамето — каза той — предполагам, че ви го е върнал Гереб.

Настъпи тишина. Никой не отговори.

Ач запита отново:

— Гереб ли го върна?

Челе се изпъна мирно.

— Не съм упълномощен по този въпрос! — отговори той и по войнишки изкомандува хората си: — Мирноо! Ходом марш!

И те напуснаха главатаря. Ненапразно казваха, че Челе е изискан, той беше не само елегантен, но трябва да признаем, че приключи въпроса по войнишки. Не беше склонен да издаде на неприятеля никого, дори предателя.

В този момент Фери Ач остана малко попарен. Вендауер стоеше в недоумение със знамето. После главатарят му кресна сърдито:

— Какво си зяпнал! Занеси знамето на мястото!

Вендауер се затътра, като си мислеше: „Все пак бива си ги тези момчета от улица «Пал»! Този е вторият, който попарва с вряла вода ужасния Фери Ач!“

Така знамето се върна при тях. Ето защо на третата крепост нямаше знаме.

Съгледвачите вече се бяха покатерили на оградата. Единият яхаше оградата откъм улица „Пал“, а другият откъм улица „Мария“. От групата, която припряно сновеше между купчините дърва, се зададе Гереб. Застана пред Бока и удари токове:

— Господин генерал, разрешете да доложа, имам една молба.

— Каква?

— Вие, господин генерал, ми заповядахте днес да бъда артилерист на трета крепост, защото тя е ъглова и там е най-опасно. И защото на нея липсва знамето, което вече веднъж върнах.

— Добре. Какво искаш?

— Искам да помоля да ме преместите на още по-опасно място. Вече се смених с Барабаш, който трябваше да бъде в окопа. Той умее добре да се цели и ще бъде полезен на крепостта. А аз искам да се бия открито от окопа, в първата редица. Моля да ми разрешите.

Бока го изгледа от глава до пети:

— Все пак ти си славно момче, Гереб.

— Ще ми разрешите ли?

— Да.

Гереб отдаде чест, но остана пред генерала.

— Какво искаш още? — запита го той.

— Искам само да ти кажа — отговори смутено артилеристът, — че се зарадвах, дето ми каза, че съм славно момче, но много ме заболя, че каза: „Все пак ти си славно момче, Гереб!“

Бока се усмихна:

— Какво да правя. Ти си виновен. Но сега не се разкисвай. Кръгом, ходом марш! Върви на мястото си.

И Гереб замарширува. Той се спусна доволен в окопа и незабавно се зае да произвежда бомби от влажния пясък. От окопа пък изпълзя една омазана фигура. Беше Барабаш. Той викна на Бока:

— Разреши ли му?

— Да! — викна в отговор генералът.

С други думи, още не вярваха много на Гереб. Така е с всеки, който е бил предател. Проверяват го дори когато казва истината. Потвърждението на генерала разсея недоверието. Барабаш се покатери на ъгловата крепост, отдолу се виждаше как, изпънат мирно, се представя на командира на крепостта. Но в следващия миг и двамата скриха рошавите си глави зад крепостната стена. И те се хванаха на работа. Нареждаха бомбите на купчини.

Така минаха няколко минути. За момчетата тези няколко минути означаваха часове и нетърпението им нарасна така, че се чуваха следните подвиквания:

— Да не са се отказали?

— Уплашили са се!

— Измислили са някаква хитрост!

— Няма да дойдат!

Няколко минути след два часа адютантът обиколи в галоп всички позиции и разнесе заповедта да се прекрати всякакво шумолене, всеки да се изпъне мирно, защото генералът ще направи последна проверка. И когато адютантът предаде заповедта на последната позиция, на първата се появи Бока, мълчалив и сериозен. Той обходи първо войската откъм улица „Мария“. Там всичко беше наред. Двете отделения стояха неподвижно отляво и отдясно на входната врата. Командирите пристъпиха напред.

— Добре — каза Бока. — Знаете ли задълженията си?

— Знаем. Ще се престорим, че, бягаме.

— А после… в гръб!

— Тъй вярно, господин генерал!

Бока провери колибата. Отвори вратата и премести отвън големия ръждив ключ. Той дори го завъртя, за да се убеди, че заключва. После провери първите три крепости. На всяка от тях имаше по двама. Бомбите бяха готови, наредени на купчини. В третата крепост имаше три пъти повече бомби, отколкото в останалите. Тя беше главната крепост. Когато се появи генералът, върху нея се изпънаха мирно трима артилеристи. На четвърта, пета и шеста крепост имаше запасни бомби.

— Не ги пипайте — нареди Бока, — защото запасните пясъчни бомби ще послужат да обстрелваме врага, когато заповядам артилеристите от другите крепости да се преместят на тази.

— Слушам, господин генерал!

В пета крепост цареше такова голямо напрежение, че когато пристигна генералът, артилеристът викна от престараване:

— Стой, кой си?

Другият го ръгна в ребрата. А Бока му се скара:

— Не познаваш ли генерала си? Магаре! — после добави: — Такива е най-добре веднага да се разстрелват!

Обърканият артилерист се изплаши до смърт. Изобщо не се сети, че едва ли ще го разстрелят тук. Нещо повече — и самият Бока този път — нещо, което се случваше рядко с него — не се досети, че е казал глупост.

Той продължи и стигна до окопа. В дълбокия ров се бяха свили два батальона. Сред тях беше и Гереб, усмихнат щастливо. Бока се изправи върху насипа на окопа.

— Момчета — викна той възторжено, — от вас зависи изходът на битката! Ако вие успеете да задържите врага, докато армията от улица „Мария“ свърши своята работа, ще спечелим битката! Запомнете добре това!

В отговор от окопа се разнесе силен вик. Скупчилите се момчета пламнаха. Те изглеждаха доста смешни, когато викаха и размахваха шапки, приклекнали в окопа.

— Тишина! — кресна генералът.

И той се отправи към центъра на площадката. Там вече го чакаше Колнаи с тръбата.

— Адютант!

— Слушам!

— Ние трябва да бъдем на такова място, откъдето се вижда целият фронт. Обикновено пълководците наблюдават сраженията от върха на някой хълм. Ние пък ще се покатерим върху покрива на колибата.

Следващия миг те бяха вече върху покрива на колибата. Слънцето блестеше по тръбата на Колнаи и това му придаваше страшен боен вид. Артилеристите от крепостите показваха един на друг:

— Погледни…

В този миг от джоба на Бока се появи театралният далекоглед, който веднъж беше използуван в Ботаническата градина. Той преметна ремъка му през рамо и сега само дребни подробности го различаваха по външност от великия Наполеон. Той беше пълководец, в това нямаше никакво съмнение. И всички зачакаха.

На летописците подобава да бъдат точни, следователно ние ще кажем, че точно в шестата минута след два часа откъм улица „Пал“ се разнесе звук на тръба. Беше чужд сигнал. При този звук войските започнаха да се въртят неспокойно.

— Идат! — предаваха си от уста на уста.

Бока леко пребледня.

— Сега! — каза той на Колнаи. — Сега ще се реши съдбата на нашето владение!

Няколко минути след това съгледвачите скочиха от оградата и тичешком се отправиха към колибата, на чийто покрив бе застанал генералът. Пред колибата те спряха и отдадоха чест.

— Неприятелят иде!

— Марш на място! — изкомандува Бока и двамата съгледвачи хукнаха по места. Единият скочи в окопа, а другият изтича при армията на улица „Мария“. Бока вдигна далекогледа към очите си и каза тихо на Колнаи:

— Сложи тръбата до устата си.

Онзи го послуша. После Бока свали внезапно далекогледа. По лицето му се разля руменина и той въодушевено заповяда:

— Свири!

И тогава прозвуча гръмкият звук на тръбата. Червеноризците спряха и пред двете врати на владението. Слънцето блестеше по върховете на копията им. С червените си ризи и червените си шапки те приличаха на червени дяволи. И тяхната тръба свиреше за атака и въздухът се изпълни с възбудителния призив на тръбите. Колнаи надуваше тръбата, без да спира.

— Тата… тра… трара… — носеше се непрекъснато от покрива на колибата.

Бока потърси с далекогледа си Фери Ач. Той възкликна:

— Ето го там… Фери Ач дойде с тези откъм улица „Пал“… с него е и Себенич… той носи нашето знаме… Армията на момчетата от улица „Пал“ ще има сериозна работа!

Войските, които пристигнаха откъм улица „Мария“, водеше по-големият Пастор. Те развяваха червено знаме. А трите тръби гърмяха непрекъснато. Но червеноризците само стояха в бойни редици пред двете врати.

— Кроят нещо — каза Бока.

— Все едно! — викна адютантът, прекъснал за миг свиренето. Но в следващата секунда продължи да надува с пълни гърди:

— Тата… тра… трара…

Сетне тръбите на червеноризците секнаха внезапно. Войската, дошла откъм улица „Мария“, избухна в боен вик:

— Хей, хоп! Хей, хоп!

И врагът нахлу през вратата. Нашите за миг се изпречиха пред тях, сякаш искаха да приемат боя, но в следващия миг го удариха на див бяг, както предвиждаше бойният план.

— Браво! — викна Бока. После внезапно се извърна към улица „Пал“. Армията на Фери Ач не влезе през вратичката. Тя стоеше като закована на улицата пред отворената врата.

Бока се изплаши:

— Какво значи това?

— Някаква хитрост — отговори разтреперан Колнаи. Двамата погледнаха пак наляво. Нашите бягаха, а червеноризците се хвърлиха след тях с викове.

В този момент Бока, който дотогава наблюдаваше почти вцепенен бездействието на армията на Фери Ач, изведнъж направи нещо, което не беше правил никога през живота си. Той хвърли високо шапката си, викна силно, започна да танцува по покрива на колибата, сякаш беше полудял, и едва не издъни прогнилия покрив под себе си.

— Спасени сме! — кресна той.

Хвърли се върху Колнаи, запрегръща го и го зацелува. После започна да танцува с него. Адютантът не разбра нищо от цялата тази работа. Той попита изненадан:

— Какво? Какво?

Бока посочи към мястото, където Фери Ач стоеше неподвижно с армията си:

— Виждаш ли?

— Виждам.

— Ами не разбираш ли?

— Не!

— Ох, глупчо… ние сме спасени! Победихме! А ти не разбираш!

— Не!

— Виждаш ли, че стоят неподвижно?

— Как да не виждам!

— Не влизат… чакат.

— Виждам.

— А защо чакат? Какво чакат? Чакат войската на Пастор да довърши нашите части откъм улица „Мария“. Те едва тогава ще нападнат. Разбрах го веднага, щом забелязах, че не нападат едновременно! Късмет имаме, че техният план е също като нашия. Те са искали Пастор да изгони половината от нашата армия от улица „Мария“ и след това цялата им армия да нападне нашата друга половина: Пастор отзад, Фери Ач отпред. Но няма да ги огрее! Ела!

И той запълзя надолу.

— Къде?

— Идвай с мене! Няма какво да наблюдаваме оттук, защото тези няма да мръднат. Ела да помогнем на нашата войска откъм улица „Мария“.

Войската откъм улица „Мария“ си вършеше чудесно работата. Тичаха насам-натам пред парната резачка, около черничевите дървета. Правеха го хитро, защото на всичко отгоре се преструваха на изплашени:

— Ох! Олеле!

— Край!

— Загинахме!

Червеноризците ги гонеха с викове. Бока сега вече само гледаше дали ще се хванат на въдицата. Нашите внезапно изчезнаха от парната резачка. Половината войска се втурна под навеса, а другата половина се скри в колибата.

Пастор заповяда:

— След тях! Изловете ги!

И червеноризците хукнаха след тях зад парната резачка.

— Свири! — викна Бока.

И малката тръба гръмна, съобщавайки на крепостите да започнат бомбардировката. Откъм първите три крепости се разнесоха победоносни детски викове. Дочуха се глухи удари. Полетяха пясъчните бомби. Бока се зачерви и целият се разтрепера.

— Адютант! — викна той.

— Слушам!

— Изтичай в окопа и кажи да чакат! Те само да чакат. Когато засвириш атака, тогава да почват. Крепостите откъм улица „Пал“ също да чакат!

Адютантът полетя. При колибата обаче той легна по корем и запълзя зад насипа чак до предната страна на окопа, за да не го забележи вражеската войска, която продължаваше да стои неподвижно до вратичката. Той предаде шепнешком заповедта на първия войник и после пак пълзешком по корем, както беше дошъл, се върна при генерала.

— Всичко е наред — доложи той.

Въздухът зад парната резачка се цепеше от викове. Червеноризците помислиха, че са победили. Трите крепости бомбардираха усилено и това възпря неприятелите да се покатерят на крепостите. На крайната крепост, на прословутата трета крепост, Барабаш, запретнал ръкави, се биеше като лъв. Той се прицелваше непрекъснато само в по-големия Пастор. Меките пясъчни бомби се разбиваха една след друга в тъмнокосата глава на Пастор.

И при всяка бомба Барабаш викаше:

— На ти, братленце!

Влажният пясък напълни очите и устата на Пастор, който закиха ядосано.

— Чакай, ще ти дам да се разбереш! — крещеше гневно той.

— Ела де! — викаше Барабаш, прицелваше се и хвърляше. Бомбата улучи пак и напълни устата на червеноризеца. По крепостите избухна нечуван възторг.

— Яж пясък! — викаше разгорещено Барабаш и хвърляше с две ръце бомбите към Пастор. Другите двама също не падаха по-долу от него. Ъгловата крепост се биеше така, че да ти е драго да гледаш. Пехотата изчакваше под навеса и колибата и чакаше заповед, за да нападне. Червеноризците вече се намираха в подножията на крепостите и водеха ожесточен бой. Пастор отново заповяда:

— Качвай се върху купчините дърва!

— Баам! — ревна Барабаш и уцели водача по носа.

— Баам! — подеха лозунга и останалите крепости и по главите на приготвилите се да се катерят се изсипа същински дъжд от пясък.

Бока хвана ръката на Колнаи.

— Пясъкът се свършва — каза той, — виждам оттук.

И Барабаш хвърля вече само с една ръка, макар че в ъгловата крепост имаше три пъти повече бомби…

Наистина обстрелването сякаш намаляваше.

— Какво ще стане? — попита Колнаи.

Обаче Бока се успокои:

— Ще победим!

В същия миг втора крепост престана да обстрелва. Вероятно пясъкът се беше свършил.

— Настъпи моментът! — викна Бока. — Атакувайте навеса! Нападайте!

Самият той скочи към колибата. Отвори вратата и заповяда:

— Атака!

Едновременно с това от навеса тичешком се появиха двете войскови части, едната от навеса, другата от колибата. Пристигнаха тъкмо навреме. Пастор вече се катереше на втората крепост. Момчетата се вкопчиха в него и го свалиха. Червеноризците се смутиха. Те бяха помислили, че армиите са се укрили между купчините дърва и че крепостите служат за прикритие, за да не нахлуе врагът сред купчините. А ето изведнъж ги нападнаха отзад онези, които преди малко бягаха от тях…

Сериозни военни дописници, които са участвували в истински войни, казват, че най-страшното в една война е паниката. Пълководците не се страхуват от стотици оръдия така, като от най-малкия смут, който само за секунди прераства в общо объркване. А щом истинска, въоръжена с пушки и топове армия отслабва при настъпване на смут, как тогава щяха да се измъкнат от бедата няколко малчугани пехотинци, облечени в червени ризи?

Те се объркаха. В първия миг не разбраха дори дали ги нападат същите, които преди малко бягаха презглава от тях. Помислиха, че това е нова армия. Едва когато познаха някои лица, разбраха, че са се сблъскали с тях.

— От земята ли изникнаха тези?! — викна Пастор, но две силни ръце се вкопчиха в краката му и го смъкнаха от крепостта.

Бока също воюваше. Избра си един от червеноризците и започна да се бори с него. По време на борбата той бавно и умело го притисна към колибата. В същия миг червеноризецът разбра, че не може да се справи с Бока, затова се напрегна и го препъна с крак. От крепостите, където внимателно следяха двубоя, се разнесе възмущение:

— Позор!

— Той го препъна!

Бока падна от препъването. Но в следващия миг се изправи на крака. Той кресна на червеноризеца:

— Ти ме препъна! Наруши правилата!

Бока махна на Колнаи и само след секунда двамата натикаха в колибата червеноризеца, който се противеше с ръце и крака. Бока заключи вратата и каза задъхано:

— Глупак. Ако се беше борил по правилата, нямаше да го победя. А така имахме право на двама срещу един…

И той отново се вряза в бойните редици, където момчетата се бореха вече по двама. С малкото пясък, който беше останал в първите две крепости, артилеристите обстрелваха неприятелските войници. Крепостите откъм улица „Пал“ мълчаха. Изчакваха.

Колнаи тъкмо искаше да се хвърли в борбата, когато Бока му се скара:

— Не се бий! Върви предай заповедта войниците от първа и втора крепост да се прехвърлят в четвърта и пета крепост!

Колнаи си проби път между момчетата, хванали се за гушите, за да предаде заповедта. Скоро от първите две крепости изчезнаха знамената, понеже войниците ги взеха със себе си на новата огнева линия.

Едно след друго се разнасяха победни викове. Но най-силният се разнесе, когато Чонакош грабна на ръце Пастор, самия непобедим и страшен Пастор, и го понесе към колибата. Само миг и Пастор вече безпомощно и гневно затропа по вратата на колибата, но — отвътре…

Като видяха това, избухна голяма врява. Червеноризците разбраха, че са загубили. Те съвсем се объркаха, когато изчезна водачът им. Единствената им надежда беше, че армията на Фери Ач ще поправи грешката. А момчетата мъкнеха и тикаха един след друг червеноризците в колибата сред нови и нови победни викове, които вече се дочуваха и при неподвижната армия, застанала пред входа откъм улица „Пал“.

Фери Ач, който крачеше напред-назад пред бойната линия, гордо усмихнат, заяви:

— Чувате ли? Сега ще дадат сигнал.

Червеноризците се бяха уговорили, щом армията на Пастор свърши боя откъм улица „Мария“, да надуят тръбата и тогава Пастор и Фери Ач да нападнат заедно. Но по това време малкият Вендауер, тръбачът на Пастор, заедно с другите беснееше, затворен в колибата, а пълната му с пясък тръба кротко лежеше с останалите трофеи в трета крепост…

Докато около парната резачка и колибата се развиваха тези събития, Фери Ач спокойно насърчаваше хората си:

— Имайте търпение. Щом чуем тръбата, ще нападнем!

Ала нетърпеливо очакваната тръба не прозвуча. Виковете и крясъците започнаха да намаляват, нещо повече, определено можеше да се каже, че долитат сякаш от затворено помещение… А когато двете войскови части с червено-зелени шапки натикаха в колибата и последния червеноризец и когато избухнаха най-победоносните викове, които някога беше чувала площадката, армията на Фери Ач започна неспокойно да се озърта. От редиците излезе по-малкият Пастор.

— Струва ми се, че е станала беля — каза той.

— Защо пък?

— Защото това не са гласовете на нашите, а чужди.

Фери Ач се ослуша. И той наистина разбра, че победните викове са чужди. Но се престори на спокоен.

— Нищо не се е случило с тях — каза той, — воюват мълчешката. Викат тези от улица „Пал“, защото са загазили.

В този миг, сякаш само за да опровергае Фери Ач, чисто и ясно прогърмя „ура“ откъм улица „Мария“.

— Ехе! — каза Фери Ач. — Това беше тържествуващ вик!

По-малкият Пастор се обади неспокойно:

— Който е загазил, не тържествува! Може би не трябваше да бъдем толкова сигурни, че армията на брат ми ще победи…

Този път Фери Ач, който беше умно момче, разбра, че не са се осъществили плановете му. Нещо повече, разбра, че цялата му армия е загубила битката, защото сега трябваше сам да се бори срещу цялата армия на момчетата от улица „Пал“. Последната му надежда, многоочакваната тръба, не се чу никаква…

Вместо нея прозвуча друг сигнал. Това беше глас на непозната тръба, която се отнасяше за армията на Бока. Тя означаваше, че и последният човек от армията на Пастор е хванат и затворен и че ще започне атаката на самата площадка. И наистина по знак на тръбата армията откъм улица „Мария“ се раздели на две, част от нея се появи при колибата, а останалата част прибяга към шеста крепост с малко раздърпани дрехи, но със светнали очи, повишен дух, закален в огъня на една победоносна битка.

Фери Ач се убеди, че армията на Пастор е победена. Миг-два той изгледа свирепо двете новопоявили се армии и неочаквано възбудено се обърна към по-малкия Пастор:

— Ако са ги победили, къде са? Ако са ги прогонили на улицата, защо не се присъединяват към нас?

Те погледнаха към улица „Пал“, Себенич дори изтича до улица „Мария“. Никъде не се виждаше човек. По улица „Мария“ премина бавно каруца, натоварена с камъни, и няколко пешеходци кротко крачеха по своите си работи.

— Няма жива душа! — отчаяно доложи Себенич.

— Какво ли е станало с тях?

Едва сега Фери се сети за колибата.

— Затворили са ги! — викна разгневено той. — Натупали са ги и са ги затворили в колибата!

Сега пък — както преди малко, за да го опровергаят — той получи потвърждение на думите си. От колибата долетяха глухи удари. Затворените тропаха с юмруци по дъските. Напразно. Този път колибата беше на страната на момчетата от улица „Пал“. Тя не се остави да й разбият вратата или стените. Тя твърдо устояваше на юмручните удари. А вътре пленниците устройваха адски концерт. Те искаха с виковете си да привлекат вниманието на армията на Фери Ач. Бедният Вендауер, на когото бяха взели тръбата, направи фуния с дланите си и до скъсване надуваше сигнала.

Фери Ач се обърна към войската си.

— Момчета — викна той, — Пастор е загубил битката! Ние сами трябва да спасим честта на червеноризците! Напред!

И както си стояха подредени в разгъната редица, те нахлуха на площадката и атакуваха бегом. Но Бока заедно с Колнаи отново се намираше върху покрива на колибата и надвиквайки тропането, писъците, адския шум под краката си, ревна:

— Надуй тръбата! Атака! Крепости, огън!

Хукналите към крепостния окоп червеноризци изведнъж се стъписаха. Четири крепости започнаха да ги обстрелват едновременно. Само за миг те потънаха в облак прах и пясък и престанаха да виждат.

— Резерви, напред! — викна Бока.

Резервите се появиха и се хвърлиха в облака право върху атакуващите. Пехотата, свита в окопа, продължаваше да бездействува и чакаше реда си. От крепостите срещу бойната верига една след друга хвърчаха бомбите срещу бойната верига и много от тях се разбиваха в гърбовете на момчетата от улица „Пал“.

— Нищо! — викаха те. — Напред!

Вдигна се гъст облак прах. Когато в една-две крепости се свършиха бомбите, момчетата започнаха да хвърлят с ръце сухия пясък. А в средата на площадката, само на двадесет крачки от окопа, бушуваха, вкопчани една в друга, двете армии и от обгърналия ги прах и пясък само понякога се подаваше по някоя червена риза или червено-зелена шапка.

Армията на момчетата от улица „Пал“ беше вече изморена, докато войската на Фери Ач се беше хвърлила в боя с пресни сили. Настъпваха мигове, когато изглеждаше, че отбранителите приближават до окопа, което означаваше, че не могат да задържат червеноризците. А колкото повече се приближаваха армиите до крепостите, толкова по-точно улучваха бомбите. Барабаш отново насочи вниманието си срещу главатаря. Той обстрелваше Фери Ач.

— Нищо ти няма! — ревеше той. — Изяж го! Пясъкът е чист!

Барабаш стоеше горе на крепостта като някое пъргаво дяволче, кикотеше се, крещеше силно и същевременно мяташе със светкавична бързина бомбите. Резервните войски на Фери Ач напразно бяха домъкнали малки чувалчета с пясък. Те не можеха да ги ползуват, защото в битката им трябваше всеки човек. Наложи се да хвърлят чувалчетата.

В същото време двете тръби свиреха тревожно и непрекъснато. Колнаи от покрива на колибата, а по-малкият Пастор — от размесилата се тълпа. От окопа ги деляха вече само десет крачки.

— Е, Колнаи, покажи сега какво можеш! — викна Бока. — Слез в окопа, не обръщай внимание на бомбите и там долу надуй тревога. Нека онези в окопа започнат обстрел, а когато им се свърши пясъкът, да се впуснат в атака!

— Хахо, хей! — ревна Колнаи и скочи от покрива на колибата. Този път не запълзя по корем, а с вирната глава изтича към окопа. Бока извика след него, но гласът му се изгуби сред адското тропане под краката му, непрекъснатото тръбене и крясъците на вражеската армия. Той погледна след Колнаи, разтревожен дали ще успее да предаде нареждането, преди червеноризците да забележат укрилата се в окопа войска.

От тълпата се отдели някаква масивна фигура, която се нахвърли върху Колнаи, грабна ръката му и започна да се бори с него. Край. Колнаи вече не можеше да изпълни заповедта.

— Ще отида сам! — викна отчаяно Бока, скочи от колибата и хукна към окопа.

— Стой! — ревна към него Фери Ач.

Бока би приел борбата с главатаря на неприятеля, но с това щеше да рискува всичко. Ето защо той продължи да тича към окопа.

След него хукна и Фери Ач.

— Страхливец! — викна му той. — Бягаш от мен! Нищо, ще те стигна!

И той едва не го настигна в момента, когато Бока скочи в окопа и едва успя да викне:

— Огън!

В следващия миг хукналият насреща Фери Ач беше улучен едновременно от десетина бомби, които се изсипаха по червената му риза, по червената му шапка, по червеното му лице.

— Вие сте дяволи! — ревна той. — Сега пък издън земя стреляте!

По цялата бойна линия се развихри артилерийски огън. Крепостите обстрелваха отгоре, окопът отдолу. Сред взривовете на пясъка, в адския шум се примесиха бодри гласове. От окопа закрещяха и тези, които досега бяха принудени да мълчат. Бока сметна, че е настъпил решителният момент за последната атака. Той застана в края на редицата, от която само на две крачки Колнаи се биеше с един червеноризец. Изправи се над окопа, грабна и издигна червено-зеленото знаме и издаде последната заповед:

— Обща атака! Напред!

И наистина изпод земята изникна една нова армия. Тя нападна устремно и внимаваше да не се впусне в личен двубой. Момчетата крачеха в затворената верига към червеноризците и ги изтласкваха назад от окопа.

Барабаш се провикна от крепостта:

— Пясъкът свърши!

— Слизайте! Атака — отговори му тичешком Бока и тогава по стените на крепостите се появиха ръце и крака, артилеристите заслизаха. Те образуваха втората верига, която се движеше в крак след първата.

Сега борбата беше отчаяна. Червеноризците, предчувствувайки своята гибел, вече не спазваха правилата. Те се придържаха към правилата само докато мислеха, че могат да победят в законна борба. Сега те пренебрегнаха всички правила.

Това беше опасно. Те имаха надмощие, макар че бяха два пъти по-малко, отколкото момчетата от улица „Пал“.

— При колибата! — кресна Фери Ач. — Да освободим нашите!

И лавината сякаш се обърна и затъркаля към колибата. Момчетата от улица „Пал“ не бяха подготвени за подобен обрат. Войската на червеноризците им се изплъзваше. Нещо подобно изпитва човек, когато зачуква гвоздей и изведнъж вижда, че той се е изкривил под ударите му. Така се изкриви наляво вражеската верига. Пред нея бясно тичаше Фери Ач, който обнадеждаващо викна:

— След мен!

Но в същия миг сякаш нещо се търкулна пред краката му и той внезапно спря. От колибата пред него изскочи една детска фигура. Главатарят на червеноризците се стъписа, а след него, блъскайки се един в друг, спряха и воюващите армии.

Пред Фери Ач стоеше едно малко момченце, с цяла глава по-ниско от него. Едно слабичко, русичко дете издигна високо и заканително двете си ръце. То викна с детско гласче:

— Стой!

Армията на момчетата от улица „Пал“, която се беше смутила от неочаквания обрат, изведнъж закрещя:

— Немечек!

И малкото, русичко, нежно дете с върховно усилие, с което болното му слабичко телце надви температурата, изгарящата висока температура и болезнения шемет, неочаквано грабна силния Фери Ач и по всички правила и закони го тръшна на земята.

След него и то се свлече в безсъзнание.

Сред червеноризците настъпи пълно безредие. Сякаш бяха ги ударили по главите. Главатарят им падна и с това реши и тяхната съдба. Момчетата от улица „Пал“ използуваха мигновеното стъписване. Те се хванаха за ръце, образуваха широка верига и затласкаха навън смаяната вражеска армия.

Фери Ач се изправи със зачервено от яд лице и с блеснали очи се огледа. Той отърси праха от дрехите си и видя, че е останал сам. Армията му, смесена с момчетата от улица „Пал“, се блъскаше вече някъде около вратата, а той стоеше сам и победен.

До него на земята лежеше Немечек.

Когато през вратата изблъскаха и последния червеноризец и залостиха резето след него, по лицата на момчетата засия победоносно опиянение. Разнесе се мощно „ура“ и викове на победа. Бока заедно със словака пристигна тичешком откъм парната резачка. Носеше вода.

Всички се събраха около просналия се на земята мъничък Немечек и тревожна тишина замени радостните, победоносни викове, които се разнасяха преди малко. Фери Ач стоеше настрана и гледаше навъсено победителите. В колибата пленниците продължаваха да буйствуват.

Но кой им обръщаше внимание.

Яно повдигна внимателно от земята Немечек и го положи върху насипа пред окопа. После двамата с Бока започнаха да разтриват с вода челото, очите и лицето му. След няколко минути Немечек отвори очи и с уморена усмивка изгледа околните. Всички мълчаха.

— Какво стана? — запита той тихо.

Но всички бяха толкова смутени, че не се и сетиха да отговорят на въпроса му. Гледаха го и му се удивляваха.

— Какво стана? — повтори той и седна на купчината пръст.

Бока пристъпи към него:

— По-добре ли си?

— По-добре.

— Нищо ли не те боли?

— Не. — Той се усмихна. После запита: — Победихме ли?

На този въпрос никой не можеше да мълчи и всички отговориха. От устата на всички се разнесе стреснато:

— Победихме!

Дори не поглеждаха към Фери Ач, който продължаваше да стои до една купчина дърва и наблюдаваше съсредоточено и сърдито фамилиарната сцена на момчетата от улица „Пал“.

Бока се обади:

— Накрая едва не загазихме, но благодарение на тебе победихме. Ако ти не беше се появил неочаквано сред нас и не беше изненадал Фери Ач, щяха да освободят пленниците от колибата и кой знае какво щеше да се случи.

Русичкото момче сякаш се разсърди при тия думи.

— Не е вярно — рече то, — говориш така, за да се зарадвам, понеже съм болен.

И Немечек поглади челцето си. Сега, когато кръвта се върна в лицето му, бузите му пак се зачервиха: виждаше се, че температурата го изгаря и измъчва.

— Ей сега — започна Бока — ще те занесем в къщи. Голяма глупост беше, че дойде. Не мога да разбера как са те пуснали родителите ти.

— Не са ме пуснали.

— Как така?

— Татко отиде някъде да пробва дрехи. А мама прескочи до съседите да стопли чорбицата ми. Тя не заключи вратата и каза, ако ми потрябва нещо, да й викна. Така останах сам. Седнах в леглото и се ослушах. Не чувах нищо, но ми се струваше, че чувам. Нещо бучеше в ушите ми, препускаха коне, свиреше тръба, разнасяха се викове. Чух гласа на Челе, който сякаш викаше: „Немечек, ела, защото сме в беда!“ — после чух как ти извика: „Недей да идваш, Немечек, не те искам, защото си болен. Добре ти беше с нас, когато играехме на топчета и се веселяхме, да не си луд да дойдеш сега, когато воюваме и когато ще загубим битката!“ Така каза ти, Бока. Чух, че каза това. После бързо скочих от кревата. Скочих и паднах, защото толкова време лежа и съм отслабнал. Но успях да се изправя, извадих от гардероба дрехите си… обувките и набързо се облякох. Бях вече облечен, когато се върна майка ми. Щом чух стъпките й, мушнах се обратно в леглото, както си бях с дрехите, завих се с юргана чак до брадата, за да не забележи, че съм облечен. Тогава майка ми рече: „Дойдох само да видя дали нямаш нужда от нещо“, а аз й отговорих: „Нямам“, и тя отново излезе, и аз побягнах от дома. Но аз не съм никакъв герой, защото не знаех, че е толкова важно да дойда, дойдох само така, за да повоювам заедно с другите, но щом видях Фери Ач, се сетих, че той е виновен, загдето не воювам с вас, нали той нареди да ме окъпят в студената вода, тогава много отчаяно си помислих: „Хайде, Ерньо, сега или никога“ — затворих очи и… и… го нападнах…

Русичкото момченце разказа всичко това с такъв жар, че се умори. То се закашля.

— Не говори повече — каза Бока, — друг път ще ни разкажеш. Сега ще те отнесем в къщи.

С помощта на Яно пуснаха един по един пленниците от колибата. Отнеха оръжието на тези, които бяха още въоръжени. И противниците омърлушено се заизнизваха през вратата на улица „Мария“. Тясното черно коминче пуфкаше и бълваше пара, този път като че ли на присмех. А парната резачка пищеше пронизително, сякаш и тя беше приятел на победоносната армия на момчетата от улица „Пал“.

Последен остана Фери Ач. Той продължаваше да стои до една купчина дърва, забил поглед в земята. Към него пристъпиха Колнаи и Челе, за да го разоръжат.

Бока ги спря:

— Оставете главатаря!

С тези думи той се изправи до Фери Ач.

— Господин генерал — каза той, — вие се бихте храбро!

Червеноризецът го погледна отчаян, сякаш му казваше с очи:

„За какво ми е сега твоята похвала?“

Бока се обърна и изкомандува:

— За почест!

При тази команда сред армията на момчетата от улица „Пал“ секнаха всякакви разговори. Всички вдигнаха ръка за поздрав. Пред тях, изпънат мирно, стоеше Бока, опрял ръка до шапката си. Трепна и простото реднишко сърце на болния Немечек. С голяма мъка той успя да се изправи, едва се задържа на крака, доколкото можеше, се изпъна мирно и отдаде чест. Той, бедничкият, отдаде чест на виновника за неговата тежка болест.

След като отговори на поздрава, Фери Ач си отиде, като отнесе и оръжието си. Беше единственият, който си отиде въоръжен. Останалото оръжие — прочутите копия с посребрени върхове и множеството индиански томахавки, увити в станиол, се търкаляха на купчина пред вратата на колибата. Върху третата крепост се развяваше възвърнатото знаме. В разгара на битката Гереб беше успял да го отнеме от Себенич.

— Гереб тук ли е? — попита Немечек с широко отворени от учудване очи.

— Да — приближи Гереб.

Малкото русичко момче погледна въпросително Бока. А той му отговори.

— Тук е, защото изкупи вината си. Сега му връщам отнетия чин поручик.

Гереб се изчерви.

Благодаря — каза той. После добави тихо: Но…

— Какво искаш да кажеш с това „но“?

Гереб отвърна смутено:

— Зная, че нямам право, защото това зависи от генерала, но… мисля… струва ми се, че Немечек все още е обикновен редник.

Настъпи дълбока тишина. Гереб беше прав. Сред големите вълнения всички забравиха, че този, на когото вече за трети път трябваше да благодарят за всичко, все още е редник.

— Прав си, Гереб — потвърди Бока. — Веднага ще се разпоредя. С настоящото удостоявам с чин…

Но Немечек го прекъсна:

— Не искам да ме удостояваш… не съм го направил затова… не съм дошъл за…

Бока се престори на строг. Той му се скара:

— Не е важно за какво си дошъл, а това, което си направил, след като си дошъл. Удостоявам Ерньо Немечек с чин капитан!

— Ура!

Ревнаха всички заедно. И всеки отдаде чест на новия капитан, дори подпоручиците и поручиците, а генералът, който стоеше най-отпред, отдаде чест съвсем по войнишки, сякаш той беше редник, а малкото русичко момче генерал.

Никой не забеляза, че зад гърба им през площадката прекоси бързо една бедно облечена женица, която се изпречи внезапно пред тях:

— Божичко! — изохка тя. — Тук ли си? Знаех си къде ще те намеря!

Беше майката на Немечек. Тя плачеше, горката, защото беше търсила навсякъде болния си син и тук се беше отбила само за да разпита момчетата за него. Всички я наобиколиха и започнаха да я успокояват. А бедната женица взе на ръце детето, уви го в шала си и го понесе към къщи.

— Да я изпратим! — викна Вайс.

Предложението се хареса на всички.

— Да я изпратим! — отговориха всички и започнаха да се приготвят. Пленените оръжия натикаха бързо в колибата и цялата армия се понесе след бедната женица, която притискаше сина си, за да го стопли със собственото си тяло, и крачеше бързо към къщи.

Строени по двама, момчетата от улица „Пал“ вървяха след нея. Вечерният здрач ги обгърна. По улиците палеха фенерите, а от магазините струеше обилна светлина по тротоарите.

Хората по улицата, които забързани отиваха нанякъде, спираха за миг при гледката на странното шествие. Отпред с разплакани очи бързаше слабичка руса женица, притиснала към себе си малко дете, което подаваше само носа си от големия шал, а след нея, по войнишки строени, по двама крачеха момчета с еднакви червено-зелени шапки на главите си.

Някои им се присмяха. Едно-две гаменчета им се присмяха дори гласно. Но момчетата не им обърнаха внимание. Самият Чонакош, който друг път за подобен смях отмъщаваше незабавно и по възможност най-строго, сега спокойно крачеше с другите, без да се засяга от закачките на разни чираци. Момчетата извършваха сериозно един свещен дълг и не можеше да ги смути и най-веселият или заядлив хлапак.

А майката на Немечек имаше достатъчно грижи, за да обърне внимание на армията, която крачеше след нея. Но пред входа на къщичката на улица „Ракош“ тя беше принудена да спре за миг, защото синчето й се откопчи от нея и нямаше земна сила, която би могла да го вкара във входа. Немечек се освободи от прегръдките на майка си и застана пред момчетата.

— Довиждане! — каза той.

Момчетата поред се ръкуваха·с него. Дланта му пареше. После той изчезна с майка си в тъмния вход. В двора се затръшна врата, едно малко прозорче се обля в светлина. И настъпи тишина.

Когато момчетата се съвзеха, разбраха, че никой не е мръднал от мястото си. Те безмълвно наблюдаваха двора, светлото прозорче, зад което малкият герой беше положен отново в леглото си. Най-после някой въздъхна много тъжно. Челе запита:

— Какво ще правим сега?

Тогава двама-трима тръгнаха по тъмната уличка към булеварда „Юлои“. Всички бяха уморени, битката ги беше изтощила. По улицата духаше силен и студен пролетен вятър, който донасяше ледения дъх на стопените снегове от планините.

После надолу към Ференцварош закрачи друга група. Пред входната врата останаха само Бока и Чонакош. Чонакош се притесняваше, чакаше Бока да си тръгне. Но понеже той не мръдна, тихо попита:

— Тръгваш ли?

Бока промълви тихо:

— Не.

— Оставаш ли?

— Да.

— Тогава… довиждане!

Чонакош си тръгна с бавни, провлечени стъпки. Бока погледна след него и видя, че и той се обръща понякога. После изчезна зад ъгъла. И малката улица „Ракош“, която кротко се гушеше до шумния, изпълнен с конски тропот булевард „Юлои“, затихна в тъмнината. Само вятърът свиреше по нея и караше да звънтят стъклата на газените улични фенери. При всеки по-силен напор на вятъра стъклата подрънкваха едно след друго и полюшнатите и игриви пламъчета на газените фенери сякаш си даваха някакви тайни сигнали. В този момент в безлюдната улица стоеше само генерал Янош Бока. А когато той огледа улицата и видя, че е останал самичък, сърцето му така се сви, че Янош Бока, генералът, се облегна върху дървената рамка на входната врата и заплака горчиво.

И той разбираше и знаеше това, което никой не смееше да изговори. И той виждаше как неговият редник постепенно и непоправимо гасне. Знаеше какъв ще бъде краят и че той скоро ще настъпи. Пълководецът победител не се срамуваше, че за първи път не е мъжествен и сериозен, не искаше и да знае, че се държи като дете, и продължаваше да плаче и хлипа:

— Малки приятелю… скъпи мой приятелю… миличък мой капитане…

Мина един човек и го попита:

— Защо плачеш, момче?

Той не отговори. Мъжът сви рамене и го отмина. После дойде някаква бедна жена с голяма кошница, спря се, но не каза нищо. Погледна го любопитно и също си отмина. Сетне дойде един нисичък мъж и зави към входната врата. Оттам той се обърна и го погледна. Позна го.

— Ти ли си, Янош Бока?

Бока го погледна:

— Аз съм, господин Немечек.

Беше шивачът, носеше костюм на ръката си. Връщаше се от Буда, където беше ходил да пробва тропосания костюм. Този човек разбираше Бока и не го попита: „Защо плачеш, момче?“ — нито го изгледа любопитно, а отиде при него, прегърна умната му главица и заплака по-силно и от него. Той плачеше така, че Бока отново стана генерал.

— Не плачете, господин Немечек — заутешава той шивача.

Шивачът изтри очите си с опакото на дланта и махна във въздуха, сякаш казваше: „Всичко ми е вече все едно, поне да си поплача малко“.

— Бог да те поживи, момчето ми! — каза той на генерала. — Иди си в къщи.

И той влезе в двора.

Бока също изтри очите си и въздъхна дълбоко. После огледа улицата и понечи да си тръгне. Но нещо сякаш го спираше. Знаеше, че не може да помогне на Немечек, но чувствуваше свое свято задължение да остане тук на почетна стража пред къщата на своя умиращ войник. Той постоя пред входа, после премина на другата страна на улицата и оттам загледа малката къщичка.

По малката глуха уличка отекнаха нечии стъпки. „Сигурно се прибира някой работник“ — помисли той и с приведена глава се заразхожда по тротоара. В главата му напираха странни мисли, каквито не бяха му идвали досега. Мислеше за живота и за смъртта, но не успяваше да намери отговори на тези големи въпроси.

Стъпките приближаваха все повече и сега му се струваше, че се забавяха. В сенките на къщите предпазливо се приближи някаква тъмна фигура и спря пред дома на Немечек. Погледна през входната врата, за миг влезе във входа и пак излезе. Спря… Почака… Започна да се разхожда нагоре-надолу пред къщата и когато стигна под близкия фенер, един полъх на вятъра развя палтото му. Бока погледна нататък. Под палтото лъсна червена риза.

Беше Фери Ач.

Двамата главатари се изгледаха. За първи път се срещаха насаме, на четири очи, и то тъкмо тук, пред тази тъжна къща. Единият беше доведен от сърцето си, а другият от съвестта си. Те не си казаха нищо. Само се гледаха. После Фери Ач тръгна и продължи да се разхожда пред къщата. Той се разхожда дълго, чак докато портиерът се появи от тъмния двор, за да заключи входната врата. Тогава Фери Ач пристъпи към него, свали шапката си и съвсем тихо го попита нещо. Отговорът на портиера долетя до Бока:

— Зле е…

И портиерът тръшна тежката врата. Грохотът наруши тишината на улицата и затихна като гръм сред планините.

Фери Ач тръгна бавно и се запъти надясно. Бока също трябваше да се прибира вече. Студеният вятър свиреше, единият главатар тръгна наляво, другият надясно. Но и на раздяла те не си казаха нищо.

Най-после малката уличка заспа в хладната пролетна нощ и само вятърът се разхождаше из нея, лудееше, потропваше по стъклата на фенерите, разлюляваше жълтите светли пламъчета, караше да скърцат плачливо петлетата от няколкото ръждиви ветропоказатели. Вятърът се промушваше през всички пролуки, нахлу дори в малката стая, където бедният шивач седеше до масата и замислен вечеряше сланина, увита във вестник, и където в леглото малкият капитан се задъхваше с пламнало лице и блеснали очи. Вятърът звънтеше по прозорците и люшкаше пламъка на газената лампа. Дребната женица зави по-добре детето си:

— Духа вятър, синчето ми.

А малкият капитан с тъжна усмивка, едва чуто, почти шепнешком, промълви:

— Духа откъм площадката. Духа откъм скъпата площадка…