Мостът на Дрина

XIX

Както една топла августовска нощ прилича на друга, така и разговорите на вишеградските ученици и студенти са винаги еднакви или подобни един на друг.

Веднага след бързата и сладка вечеря (защото денят е минал в къпане и слънчеви бани), един по един идват на капията. Янко Стикович, син на абаджия от Мейдан, който изучава вече четири семестъра естествени науки в Грац. Той е мършав млад човек с остър профил и гладка черна коса, суетен, чувствителен, недоволен от самия себе си, но още повече от всичко край себе си. Много чете и пише статии с известен вече псевдоним в революционните младежки вестници, които излизат в Прага и Загреб. Но той пише и стихове и ги печата с друг псевдоним. Приготвил е вече стихосбирка, която трябва да издаде „Зора“ („Издателско предприятие за националистически издания“). Освен това е добър оратор и пламенен полемист на ученическите събрания. Велимир Стефанович, як едър младеж, осиновено дете без определен произход; ироничен, практичен, пестелив и спретнат; завършва медицина в Прага. Яков Херак, син на добродушния и популярен вишеградски раздавач, черен, дребен юрист с остър поглед и бърз говор, социалист, полемичен дух, който се срамува от своето добро сърце и крие всяко чувство. Райко Михайлович, мълчалив и добродушен младеж, който учи право в Загреб, отсега мисли за чиновническа кариера и малко и без желание участвува в другарските спорове и разговори за любовта, политиката и възгледите за живота и обществената уредба. По майка той е правнук на оня поп Михайло, чиято глава с цигара в уста бе набита на кол и изложена на същата тая капия.

Тук са и няколко сараевски гимназисти, които лакомо слушат по-старите си другари и техните разкази за живота в големите градове и с въображение, което разпалва момчешката суета и притаените желания, си представят всичко много по-голямо и по-хубаво, отколкото е и може да бъде. Тук е и Никола Гласинчанин, блед и корав младеж, който поради бедност, нежно здраве и слаб успех трябваше да напусне гимназията след четвърти клас, да се върне в градчето и да заеме писарско място в една немска фирма за извоз на дърва. Той е от обедняло чорбаджийско семейство от Околища. Неговият дядо Милан Гласинчанин умря някак си наскоро след окупацията в сараевската лудница, след като на младини беше проиграл на комар по-голяма част от имота си. Отдавна бе умрял и баща му, газда Петър, болнав, човек без воля, сила и авторитет. Сега тоя Никола прекарва целия ден на брега на реката, край работниците, които търкалят и спускат по водата тежките борови трупи, отбелязва кубиците на измерените дървета, а после в канцеларията ги събира и нанася в списъци. Тая еднообразна работа между незначителни хора, без полет и широк кръгозор, той чувствува като мъка и унижение, а липсата на някакви изгледи да промени своето обществено положение или да напредне прави от чувствителния младеж рано зрял, злъчен и мълчалив човек. В свободните си часове чете много, но тая духовна храна не го укрепва или издига, а бръмчи в него. Неговата зла съдба, самотността и теглилата му отвориха очите и изостриха духа му за много неща, но и най-хубавите мисли и най-ценното съзнание могат само още повече да го обезкуражат и огорчат, защото още по-силно осветляват неговия неуспех и безизгледния му живот в градчето.

Тук е най-сетне и Владо Марич, шлосер по професия, веселяк и добряк, когото другарите му от висшите училища обичат и канят колкото за неговия силен и хубав баритон, толкова за чистосърдечността и добротата му. Тоя едър младеж с „шлосерски“ каскет на главата спада между скромните хора, които са доволни от себе си, с никого не се мерят и сравняват, благодарно и кротко приемат това, което им предлага животът, и просто дават от себе си онова, което могат и имат.

Тук са и двете градски учителки Зорка и Загорка, двете родом от градчето. За тяхното благоволение се надпреварват всички тия младежи и пред тях и около тях играят любовна игра, наивна, объркана, блестяща, мъчна. Пред тях се водят препирните, както турнирите пред дами от миналите столетия; заради тях после седят на капията и пушат в мрак и самота или пеят с компания, която дотогава е пила някъде; заради тях между другарите има тайни омрази, несръчно укривани ревности и открити сблъсквания. Към десет часа те си отиват. Младежите остават още дълго, но настроението на капията спада, бойкото красноречие отслабва.

Стикович, който обикновено води главния разговор, тая вечер мълчи и пуши. Той е без настроение и недоволен от себе си, но крие това, както винаги крие своите истински чувства и никога не успява напълно да ги скрие. Днес следобед той бе имал първата си среща с учителката Зорка, занимателна девойка, пълна, бледа, с огнени очи. Поради големите настоявания на Стикович те направиха онова, което бе най-мъчното в градчето: младеж и девойка да се срещнат на скрито място и никой да не види и узнае това. Срещнаха се в нейното училище, което сега, поради ваканцията, бе съвсем празно. Той влезе от едната улица, през градината, а тя от другата — през главния вход. Намериха се в една полутъмна прашна стая, в която чак до тавана бяха наслагани ученически чинове. Така любовната страст често е принудена да търси затулени и грозни места. Не можеха нито да седнат, нито да легнат. И двамата бяха смутени и несръчни. И прекадено жадуващи и буйни, те се прегръщаха и свиваха на един от ония счупени чинове, които тя така добре познаваше, без да гледат и без да забелязват нещо около себе си. Пръв се опомни той. И грубо, без преход, както правят младите хора, почна да оправя дрехите си и да се сбогува. Тя се разплака. Разочарованието беше взаимно. Когато я поуспокои донякъде, той излезе, едва ли не избяга от страничния вход.

В къщи завари раздавача, който му донесе едно младежко списание с негова статия „Балканите, Сърбия и Босна и Херцеговина“. Повторното прочитане на статията отвърна мислите му от току-що преживяното. Но и в това намери причина за недоволство. В статията имаше печатни грешки, някои изрази му изглеждаха смешни; сега, когато вече нищо не можеше да се измени, струваше му се, че много неща са могли да се кажат по-хубаво, по-ясно и по-стегнато.

А сега, ето цяла вечер седят на капията и пред същата тая Зорка спорят върху неговата статия. Неговият главен противник е приказливият и бояк Херак, който всичко разглежда и критикува от гледището на ортодоксалния социализъм. Останалите участвуват в разискванията само от време на време. А двете учителки мълчат и готвят невидим венец за победителя. Стикович се брани слабо; първо, защото сега изведнъж и той вижда много слабости и нелогичност в своята статия, макар че за нищо не би признал това пред другарите си; второ, защото го мъчи споменът за днешния следобед в прашната и душна училищна стая, за сцените, които сега му се виждат и смешни, и грозни, но които дълго време бяха предмет на неговите най-горещи желания и най-силни ухажвания около хубавата учителка. (Тя сега седи в летния мрак и го гледа със своите хубави очи.) Чувствува се длъжник и виновник и много би дал днес да не е бил в училището и тя сега да не е тук. При това настроение тоя Херак му се струва като някаква нахална оса, от която е трудно да се брани. Струва му се, че трябва да отговаря не само за своята статия, но и за онова, което се бе случило днес след обед в училището. А би искал да е някъде сам, някъде далеч оттук и спокойно да мисли за нещо, което не е нито статията, нито девойката. Но самолюбието му го караше да се защитава. Стикович цитираше Цвиич и Щросмайер, а Херак — Кауцки и Бебел.

— Вие впрягате колата пред воловете — викаше Херак, анализирайки статията на Стикович. — Не можете с балканския селянин, който е затънал в сиромашия и всякакви беди, нийде и в никой случай да основете трайна и добра държавна формация. Само предварителното икономическо освобождение на експлоатираните класи, на селянина и работника, следователно на огромното мнозинство от народа, може да създаде реални условия за формиране на самостоятелни държави. Това е естественият процес и пътят, по които трябва да се върви, а в никакъв случай обратно. Затова и националното освобождение и обединение трябва да се извършват в духа на социалното освобождение и възраждане. Иначе ще стане така, че селянинът, работникът и дребният буржоа ще внесат в новата държавна формация, като смъртна зараза, своята бедност и своя робски характер, а малобройните експлоататори — своя паразитен реакционен манталитет и всички свои антисоциални нагони. А от това не може да стане нито трайна държава, нито добро общество.

— Всичко това е чужда, книжна мисъл, драги мой — отговаряше Стикович, — която изчезва пред живия размах на пробудените национални сили, на първо място у сърбите, а след това у хърватите и словенците, които заедно се стремят към една цел. Нещата не се развиват според предвижданията на немските теоретици, но затова пък вървят в пълно съгласие с дълбокия смисъл на нашата история и на нашето расово призвание. От позива на Карагеорги: „Всеки да убие своя субашия!“ — социалните въпроси на Балкана се решават по пътя на националните освободителни движения и войни. И всичко върви съвсем логично: от малкото към голямото, от регионално-племенното към националното и държавотворното. Нима нашите победи при Куманово и Брегалница не са в същото време най-пълни победи на напредничавата мисъл и социалната правда?

— Това тепърва ще видим — прекъсва го Херак.

— Който не вижда сега, той никога няма да види. Ние вярваме…

— Вие вярвате, но ние не вярваме в нищо, а искаме да бъдем убедени с истински доказателства и факти — отговаряше Херак.

— Нима премахването на турците и отслабването на Австро-Унгария като първа крачка към нейното унищожение не са всъщност победа на малките, демократични народи и поробените класи в техния стремеж да заемат своето място под слънцето? — продължаваше своята мисъл Стикович.

— Ако осъществяването на националните стремежи донасяше и осъществяване на социалната правда, тогава в държавите на Западна Европа, повечето от които са осъществили своите национални идеали и в това отношение са задоволени, не би трябвало да има вече нито големи социални проблеми, нито движения и сблъсквания. А ние виждаме, че не е така. Напротив.

— А аз пък ти казвам — отговаря малко уморено Стикович, — че без създаване на самостоятелни държави на базата на националното единство и съвременните схващания за лична и обществена свобода, не може да става и дума за „социално освобождение“. Защото, както е казал оня французин, политиката има предимство…

— Стомахът има предимство — прекъсва Херак.

Тук гракнаха и останалите. Наивният студентски спор се превърна в младежка свада, в която всички говореха и се прекъсваха и която при първата духовитост се разпиля и изгуби в смеха и възклицанията.

За Стикович това бе добре дошъл повод да прекъсне разправията и да замълчи, без това да изглежда като поражение и оттегляне.

След Зорка и Загорка, които към десет часа си отидоха у дома, съпроводени от Велимир и Ранко, останалите също взеха да се разотиват. Най-после останаха само Стикович и Никола Гласинчанин.

Двамата са връстници. Някога заедно отидоха в гимназията и заедно живееха в Сараево. Познават се един друг до най-малкото нещо и точно поради това не могат нито да се оценят един друг, нито истински да се обичат. От година на година, естествено, различията между тях ставаха все по-големи и по-тежки. През всяка ваканция се намират в градчето, мерят се един друг и се гледат като неразделни другари-неприятели. Сега между тях дойде и тая хубава и палава учителка Зорка. Защото през дългите месеци на последната зима тя дружеше с Гласинчанин, който нито криеше, нито можеше да скрие колко е влюбен в нея. Той се беше захванал за тая любов с целия оня жар, който могат да внесат в тия неща огорчените и незадоволени хора. Но щом дойдоха летните месеци и се появиха студентите, за чувствителния Гласинчанин не можеше да остане незабелязано вниманието, което учителката оказваше на Стикович. Поради това и оная стара и винаги скрита за хората обтегнатост между тях двамата в последно време порасна. Тая ваканция още нито веднъж не бяха се намирали така насаме.

Сега, когато случайно останаха така, първата мисъл и на единия, и на другия бе колкото може по-бързо да се разделят, без разговор, който може да бъде само неприятен. Но някакви безсмислени съображения, каквито само младостта познава, не им позволиха да постъпят така, както искаха. В това затруднение им помогна случаят или поне за миг облекчи тежкото мълчание, което ги потискаше.

В мрака се чуха гласовете на двама души, които полека се разхождаха и застанаха до самата капия, зад острия ъгъл, така че от своите места на софата Стикович и Гласинчанин не можеха да ги видят, нито те да бъдат видени от тях. Но чуваха всяка дума и тия гласове им бяха добре познати. Това бяха двама техни по-млади другари, Тома Галус и Фехим Бахтияревич. Двамата се държат малко настрана от групата, в която повечето са ученици и студенти и която всяка вечер се събира на капията около Стикович и Херак, защото, макар и по-млад, Галус и като поет, и като националистически оратор е съперник на Стикович, когото не обича и не цени, а Бахтияревич е необикновено мълчалив, горд и необщителен като истински бейски внук.

Тома Галус е висок младеж с румено лице и сини очи. Неговият баща Албан Галус (Alban von Gallus), последен потомък на едно старо семейство от Бургенланд8, дойде като чиновник в града веднага след окупацията. Двайсетина години бе „горски управител“ и сега живее в градчето като пенсионер. В самото начало се ожени за дъщерята на един от първите тукашни газди, хаджи Тома Станкович, една поостанала мургава едра мома със силна воля. С нея добиха деца, две дъщери и един син, които бяха кръстени в сръбската църква и израснаха като истински вишеградски деца и внуци на хаджи Тома. Старият Галус, висок и някога хубав човек, с благородна усмивка и буйна, съвсем бяла коса, отдавна бе станал истински вишеградчанин, „господин Албо“, за когото младите поколения и не помислят, че може да е чужденец и пришелец. Той има две страсти, които никому не пречат: лова и лулата. Из цялата околия има стари и добри приятели както сред сърбите, така и сред мюсюлманите селяни, с които го свързва ловната му страст. Сякаш роден и израсъл с тях, той е усвоил напълно редица техни особености, на първо място техния начин на доволно мълчание и спокоен разговор, така характерен за хората, които са страстни пушачи и които обичат лова, гората и живота на открито.

Младият Галус тая година завърши гимназия в Сараево, а наесен трябва да отиде да учи във Виена. По въпроса за неговото следване в семейството има разногласие. Бащата би желал синът да следва техника или лесовъдство, а синът иска да учи философия. Защото Тома Галус само външно прилича на баща си, а всички негови вътрешни стремежи отиват в съвсем противоположна посока. Той е един от ония добри ученици, скромни и примерни във всичко, които с голяма леснина и сякаш между другото вземат своите изпити, а цялото си искрено и истинско внимание посвещават на своите малко чудати и несистемни духовни склонности извън училището и неговата официална програма. Такива са учениците с чисти и прости сърца, но неспокоен и любознателен дух. На тях са почти непознати ония тежки и опасни кризи в чувствения и сетивен живот, през които минават толкова младежи на техните години, но затова пък те трудно намират успокоение в своите духовни търсения и много често остават за цял живот дилетанти, занимателни чудаци, без постоянна дейност и без определена насока изобщо. Както всеки млад човек трябва не само да изпълни вечните, природни изисквания на младостта и съзряването, а покрай това да плати данък и на съвременните духовни течения, че и на модата и навиците на своето време, които в момента господствуват сред младежта — Галус пишеше стихове и беше активен член на революционните националистически ученически организации. Освен това той пет години учи френски като незадължителен предмет, занимаваше се с литература и специално с философия. Беше страстен и неуморен в четенето. Главното чуждестранно четиво на тогавашните млади хора от Сараевската гимназия се състоеше в изданията на известната и голяма немска издателска фирма Reclam’s Universal-Bibliothek. Тия малки евтини брошурки с жълти корици и необикновено дребен шрифт бяха главната духовна храна, достъпна за учениците от това време; от тях можеха да опознаят не само немската литература, но и всички по-значителни произведения на световната литература в немски превод. От тях и Галус черпеше своите познания за модните немски философи, особено за Ницше и Щирнер, и при разходките край Миляцка можеше да води за тях безкрайни спорове с някаква студена и весела страст, без да свързва ни най-малко своите познания с личния си живот, както много младежи често правят. Този тип на твърде рано узрял и претоварен с разнообразни, но объркани знания абитуриент, не беше рядък между тогавашните гимназисти. Скромен младеж и добър ученик, Галус познаваше младежката свобода и необузданост само в смелите мисли и в прекаленостите на четивата.

Фехим Бахтияревич е вишеградчанин само по майка. Баща му е от Рогатица и сега е кадия там, а майка му е от голямото тукашно семейство Османагич. От най-ранно детство той прекарва част от лятната ваканция с майка си при нейните роднини в града. Той е строен младеж с грациозна и вретенообразна фигура, с нежни, но силни стави. Всичко у него е отмерено, матирано, сдържано. Финият овал като печен, кожата съвсем тъмна, мургава, с леки преливания на някаква тъмна синина, движенията къси и редки; черни очи със синкаво осенена белина; поглед горещ, но без блясък; дебели, сключени вежди, тънък черен мъх над извитите устни. Такива мъжки портрети се виждат в персийските миниатюри.

И той тази година взе матура и сега чака да получи държавна стипендия, за да учи ориенталски езици във Виена.

Двамата младежи продължават някакъв започнат по-рано разговор. Думата е за специалността на Бахтияревич. Галус му доказва, че ще сбърка, ако се залови за ориенталистиката. Изобщо Галус говори много повече и по-живо, защото е свикнал да го слушат и защото обича да проповядва, докато Бахтияревич говори кратко и малко като човек, който има свое установено убеждение и не чувствува нужда да убеждава другите. Галус говори, както повечето млади и начетени хора, с онова наивно доволство от думите, образните изрази и сравненията, със склонност към обобщаване, а Бахтияревич — сухо, кратко и почти нехайно.

Скрити в сянката и облегнали се на каменните седалища, Стикович и Гласинчанин мълчат, сякаш без думи са се споразумели незабелязано да слушат разговора на двамата другари на моста.

Като завършва спора за следването, Галус говори разпалено:

— Вие, мюсюлманите, бейските синове, често се лъжете в това. Объркани от новите времена, вие вече не схващате точно и пълно своето място в света. Вашата любов към всичко ориенталско е само един съвременен израз на вашата „воля за мощ“, за вас ориенталският начин на живот и мислене е най-тясно свързан с един обществен и правен порядък, който бе основа на вашето вековно господство. И това е разбираемо. Но това съвсем не значи, че имате усет за ориенталистиката като наука! Вие сте ориенталци, но се лъжете, като смятате, че затова сте призвани да бъдете ориенталисти. Вие изобщо нямате призвание, нито истинска наклонност към науката.

— Я виж!

— Не, нямате. И когато твърдя това, аз не казвам нещо оскърбително и неуместно. Напротив. Вие сте единствените господари в тая земя или поне сте били такива; вие през векове сте разширявали, укрепвали или бранили това свое господство с меч и книга, правно, религиозно и войнишки; това е направило от вас тип на бойци, управници и властници, а тая класа хора нийде в света не се поддава на абстрактните науки, а ги предоставя на ония, които нищо друго нямат и не могат. За вас са правните и стопански науки, защото вие сте хора на конкретните знания. Такива са всякога и навред хората на господствуващите класи.

— Значи, ние трябва да останем непросветени.

— Не, не значи това, а значи, че трябва да останете онова, което сте, ако искаш онова, което сте били; трябва, защото никой не може да бъде и онова, което е, и противното.

— Но днес ние не сме господствуваща класа. Днес всички сме еднакви — прекъсва пак Бахтияревич с лека ирония, в която има и горчивина, и гордост.

— Не сте, разбира се, че не сте. Обстоятелствата, които някога направиха от вас това, което сте, отдавна са се изменили, но то не значи, че и вие можете да се изменяте със същата бързина. Не е нито пръв, нито последен случай една обществена класа да изгуби своята основа, а да си остане същата. Условията на живота се менят, но една класа хора остават това, което са, защото само така могат да съществуват, и такива си пропадат.

Разговорът между двамата невидими младежи прекъсна за миг, загасен от мълчанието на Бахтияревич.

На ясното небе, зад черните планини в дъното на хоризонта, се появи нащърбеният корабокрушенски месец. Бялата плоча с турския надпис на високия зид изведнъж блесна като слабо осветен прозорец в синия мрак.

Сега Бахтияревич говореше нещо, но така тихо, че само отделни, несвързани и неразбираеми думи долитаха до Стикович и Гласинчанин. Разговорът, както винаги става между младежите, при които асоциациите са смели и бързи, беше вече минал на друга тема. От изучаването на ориенталски езици стигнаха до съдържанието на надписа на бялата плоча пред тях и заговориха за моста и за оня, който го е направил.

Гласът на Галус бе много по-силен и по-изразителен. Като разширяваше хвалбите на Бахтияревич за Мехмед паша Соколович и тогавашната турска управа, която бе издигала такива постройки, той сега живо развиваше своите националистически възгледи за миналото и бъдещето на народа и неговата култура и цивилизация (защото в тия ученически разговори всеки следва своята мисъл).

— Имаш право — казваше Галус, — трябва да е бил гениален човек. Той не е нито първият, нито последният от наша кръв, който се е издигнал в служба на чуждо царство. Ние сме дали стотици такива хора, държавници, пълководци и хора на изкуството на Цариград, Рим и Виена. Смисълът на нашето народно обединение в една велика и мощна, модерна национална държава е тъкмо в това, че тогава нашите сили ще останат в страната, ще се развиват тук и ще дават своя принос за общата култура, под наше име, а не от чужди центрове.

— И ти мислиш, че тия „центрове“ са били създадени така случайно и че могат да се създават нови по желание, кой както иска и където иска?

— Случайно или не, това днес вече не е проблем; не е важно как са били създадени, а е важно, че днес изчезват, че са прецъфтели и дегенерирали и ще трябва да отстъпят място на други, нови центрове, чрез които ще може непосредно да се изразят младите свободни народи, които встъпват на историческата сцена.

— И ти мислиш, че ако Мехмед паша Соколович си беше останал селско дете, там, горе в Соколовичи, щеше да стане онова, което е бил, и между другото щеше да построи и тоя мост, на който сега разговаряме?

— В онова време, разбира се, не. Но в края на краищата за Цариград не е било и много трудно да издига подобни постройки, когато е вземал от нас, както и от толкова покорени народи не само имота и добивите, а и най-добрата сила и най-чистата кръв. Ако помислим какво и колко е вземано от нас през столетията, всичките тия постройки са само трошици. Но щом веднъж се сдобием със своя народна свобода и държавна самостоятелност, нашите пари и кръв ще бъдат само за нас и ще останат на нас. Всичко ще се дава само и изключително за повдигане на националната култура, която ще носи нашия печат и нашето име и която ще има предвид щастието и благоденствието на най-широките слоеве от нашия народ.

Бахтияревич мълчеше и това мълчание като най-жив и красноречив отпор предизвикваше Галус и го караше да повишава и изостря тона. С пламенността, която му бе вродена, и речника, който тогава господствуваше в младежката националистическа литература, той изброяваше плановете и задачите на революционната младеж. Всички живи сили на расата ще бъдат пробудени и поставени в действие. Под техните удари ще се разпадне Австроунгарската монархия, тая тъмница на народите, както се разпадна Европейска Турция. Всички антинационални и реакционни сили, които днес спъват, разделят и приспиват нашите национални сили, ще бъдат покорени и потиснати. Всичко това може да бъде постигнато, защото духът на времето, в което живеем, е нашият най-добър съюзник, защото и усилията на останалите малки и поробени народи са с нас. Съвременният национализъм ще триумфира над конфесионалните различия и остарелите предразсъдъци, ще освободи народа от чуждите, антинародни влияния и чуждата експлоатация. И тогава ще се роди националната държава.

След това Галус описваше преимуществата и красотата на тая нова национална държава, която ще обедини всички южни славяни около Сърбия, както Пиемонт, въз основа на пълното племенно равноправие, религиозна търпимост и гражданско равенство. В неговата реч се смесваха смели думи с неопределено значение и изрази, които означаваха точно нуждите на съвременния живот; най-дълбоките желания на една раса, на които често е съдено завинаги да останат само желания, и оправданите и постижими изисквания на всекидневната действителност; великите истини, които назряват през поколения, но които само младежта може да почувствува предварително и смее да изкаже, с вечните илюзии, които никога не гаснат, но и никога не стигат до осъществяване, защото едното поколение ги предава на другото като митичната факла. В думите на младежа, разбира се, имаше много твърдения, които не можеха да издържат критиката на действителността, и много предпоставки, които може би не биха издържали изпитанието на опита, но в тях имаше и от оня свеж дух, оня скъпоценен сок, с които се държи и подмладява стъблото на човечеството.

Бахтияревич мълчеше.

— Ще видиш, Фехиме — уверяваше възторженият Галус своя другар, сякаш това бе нещо за тая нощ или за утрешния ден, — ще видиш, ще създадем държава, която ще бъде най-ценният принос за напредъка на човечеството, в която всяко усилие ще бъде благословено, всяка жертва — света, всяка мисъл — самородна — изразена с наши думи, и всяко дело — с печата на нашето име. Тогава ще осъществим дела, които ще бъдат продукт на нашия свободен труд и израз на нашия расов гений, дела, пред които всичко, направено през вековете на чуждо управление, ще изглежда като недостойна играчка. Ще построим мостове над по-големи реки и по-дълбоки пропасти. Ще построим нови, по-големи и по-хубави мостове, и то не да свързват чужди центрове с покорените краища, а да свързват нашите краища помежду им и нашата държава с целия останал свят. Защото, в това вече няма съмнение, на нас е съдено да осъществим онова, към което всички поколения преди нас са се стремили: държава, родена в свобода и основана на правда, като частица от божията мисъл, осъществена на земята.

Бахтияревич мълчеше. А и гласът на Галус почна да спада. Колкото неговата реч се издигаше със своя смисъл, толкова гласът му ставаше по-нисък и по-глух, превръщаше се в силен и страстен шепот и най-сетне се изгуби в безкрайната тишина на нощта. Сега и двамата младежки мълчаха. Все пак дългото и упорито мълчание на Бахтияревич лежеше в нощта отделено, издигаше се осезаемо и действително като непроходим зид в тъмнината и със самата тежест на своето съществуване решително отричаше всичко, което говореше другият, и обявяваше своя ням, ясен и непреходен смисъл:

„Устоите на света и основите на живота и човешките отношения в него са установени за векове. Това не значи, че не се изменят, но те изглеждат вечни. Отношението между тяхното траене и дължината на човешкия живот са същите, каквито са отношенията между неспокойната, движеща се и бърза повърхност на реката и нейното постоянно и твърдо дъно, чиито изменения са бавни и незабелязани. И самата мисъл за промяната на тия «центрове» е нездрава и неосъществима. Същото е, както, ако някой иска да промени и отмести изворите на големите реки и леглото на планините. Желанието за бързи промени и мисълта за тяхното насилствено осъществяване се явяват често сред хората като болест и добиват размах най-вече в младежките глави; само че тия глави не мислят както трябва, не постигат накрая нищо и обикновено не се държат дълго на раменете. Защото не е човешко желание онова, което разпорежда и управлява нещата в света. Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си. Трайните дела на земята се осъществяват с божия воля, а човекът е само нейно сляпо и покорно оръдие. Делото, което се ражда от желанието, от човешкото желание, или не доживява осъществяване, или е нетрайно; във всеки случай не е добро. Всички тия буйни желания и смели думи под нощното небе на капията няма да променят в основата нищо; ще минат над големите и трайни неща в света и ще се изгубят там, гдето желанията и ветровете затихват. А истински великите хора, както и големите постройки, никнат и ще поникват там, дето им е определено от божията промисъл, независимо от празните преходни желания и човешката суета.“

Но Бахтияревич не изговори нито една от тия думи. Ония, които като този мюсюлмански младеж, бейски внук, носят своята философия в кръвта си — живеят и умират според нея, но не умеят да я изкажат с думи, нито чувствуват нужда от това. След дълго мълчание Стикович и Гласинчанин видяха как някой от двамата невидими другари хвърли през оградата догоряла цигара и как тя като светулка падна в голяма дъга от моста в Дрина. В същото време се чу как мълчаливо и полека се запътиха към пиацата. С тях бързо чезнеше и ехото на стъпките им.

Като останаха отново сами, Стикович и Гласинчанин се сепнаха и се спогледаха, сякаш чак сега се виждат.

На слабата луна лицата им имаха осветени и тъмни повърхности, които остро се чупят и пресичат, та изглеждат много по-стари, отколкото са. Огънят на цигарите им получава фосфорен блясък. Двамата са угнетени. Причините са съвсем различни, но угнетеността — еднаква. И двамата имат едно и също желание: да станат и да си отидат в къщи. Но и двамата са като приковани към каменните седалища, още топлички от слънчевия ден. Разговорът на тия двама млади другари, на който случайно и незабелязано бяха присъствували, им беше добре дошъл, като отлагане на разговора и обяснението между тях. Но сега вече това не можеше да се избегне.

— Видя ли Херак и неговата аргументация? — започна Стикович пръв, като се връщаше на тазвечерния спор, и веднага усети в това известна своя слабост.

Гласинчанин, който отново почувствува мигновеното преимущество на своето положение на съдник, не отговори веднага.

— Моля ти се — продължаваше нетърпеливо Стикович, — да се говори за класова борба и да се препоръчва работа на дребно сега, когато и на последния наш човек е ясно, че националното обединение и освобождение, осъществени с революционни средства, са най-пряката задача на обществото. Та това е смешно!

В гласа на Стикович имаше запитване и покана за разговор. Но Гласинчанин не отговори и сега. В тишината на това отмъстително и зло мълчание до тях долетя музика, която идваше от офицерското казино на брега. Прозорците на приземния етаж бяха осветени и широко отворени. Свиреше цигулка, съпровождана от пиано. Свири военният лекар, Regimentsarzt д-р Балаш, а му акомпанира жената на началника на гарнизона, полковник Бауер. (Репетират втората част от сонатина на Шуберт за пиано и цигулка. Започват добре и съзвучно, но преди да стигнат средата, пианото избягва напред. Цигулката прекъсва свиренето. След кратка пауза, през която вероятно обсъждат това спорно място, започват отново.) Те почти винаги репетират и свирят така до някое време през нощта, докато в другата стая полковникът играе своите безкрайни игри на преферанс или просто дреме пред мостарско вино и швабска пура, а младшите офицери се шегуват помежду си за сметка на влюбените музиканти.

Между госпожа Бауер и младия лекар наистина от месеци се сплита сложна и мъчителна история. Истинската природа на техните отношения не може да определи и най-остроумният от офицерите. Едни твърдят, че връзката е чисто духовна (и, разбира се, се смеят на това), а други, че в това има своя дял и тялото. Но двамата са неразделни с пълното бащинско съгласие на полковника, който е добър човек и е вече достатъчно затъпял от службата, годините, виното и тютюна.

Цялото градче ги знаеше като влюбени. Иначе офицерското общество живееше съвсем изолирано, със свой отделен живот, без никакви връзки не само с местните хора и гражданството, но и с чиновниците-чужденци. При входа на техните паркове, пълни с кръгли и звездообразни лехи с необикновени цветя, наистина на една и съща табела пишеше, че е забранено и пускането на кучета в парка, и влизането на цивилни лица. Техните забави и техните танци бяха недостъпни за всички, които не носят униформа. Целият им живот беше наистина живот на огромна и затворена в себе си каста, която подхранва своята изключителност като най-важна съставка на своята сила и под блестящия и замръзнал външен изглед крие в себе си всичко, което животът иначе дава на останалите хора — от величието и бедите, от сладостите и горчивините.

Но има неща, които по своята природа са такива, че не могат да останат скрити и които пробиват дори и най-тясната рамка и минават дори и най-строго пазената граница. („Има три неща, които не могат да се скрият — казваха османлиите, — а това са любовта, кашлицата и сиромашията.“) Такъв бе случаят с тая влюбена двойка. В града няма старец, дете, жена или мъж, който да не се е натъкнал на тях при някоя от техните разходки, когато, потънали в разговор, съвсем глухи и слепи за всичко край себе си, вървят по безлюдните пътища около града. Пастирите бяха свикнали с тях както с ония двойки буболечки, които през май се виждат по листата край пътя, все две по две, прилепнали една към друга. Виждаха ги навсякъде: край Дрина и Рзав, под развалините на Стари град, по пътя, който извежда от града, около Стражище. По всяко време на деня. Защото за влюбените времето е винаги късо и нито една пътека не е за тях достатъчно дълга. Яздеха на коне, возеха се на коли, но най-много ходеха пеша, и то с походката на двама, които съществуват само един за друг, и с оная характерна крачка, която вече сама по себе си показва, че им е безразлично всичко на света, освен онова, което имат да си кажат един на друг.

Той е помаджарен словак, чиновнически син, беден, завършил на държавни разноски, млад, наистина музикален, амбициозен, премного чувствителен, особено поради своето потекло, което му пречи да се чувствува напълно равноправен с офицерите немци или маджари от видни или богати семейства. Тя е жена към четиридесетте, осем години по-възрастна от него. Висока и руса, вече малко увехнала, но със съвсем бяла и розова кожа, големи, блестящи сини очи, по вид и държание напомня ония портрети на кралици, които очароват младите девойки.

Всеки от тия двама души има свои лични, истински или въображаеми, но дълбоки причини за недоволство от живота. А освен това и голяма обща причина: и двамата се чувствуват нещастни и като изгнаници в това градче и общество на офицери, повечето празноглави и нищожни хора. Затова и двамата се държат конвулсивно като корабокрушенци. Чезнат един в друг, губят се и се забравят в дълги разговори или, както сега, в музиката.

Такава бе невидимата двойка, чието свирене изпълваше тягостната тишина между двамата младежи.

За миг музиката, която се разливаше в тихата нощ, пак се заплете и секна за някое време. В тишината, която настъпи, Гласинчанин проговори с някакъв скован глас, като додаде към последните думи на Стикович:

— Смешно!? Че смешни са много неща в тоя спор, ако си говорим истината.

Стикович изведнъж извади цигарата от устата си, а Гласинчанин продължи полека, но решително да излага своята мисъл, която, изглежда, не бе от тая вечер, а дълго го беше мъчила.

— Аз внимателно слушам всичките тия спорове; и вас двамата, и другите образовани хора от градчето; чета и вестници, и списания. И колкото повече ви слушам, толкова повече се уверявам, че по-голямата част от тия устни или писмени спорове нямат връзка с живота и неговите истински изисквания и проблеми. Защото животът, истинският живот, е непосредствено пред мен — виждам го при другите, чувствувам го у себе си. Може би се лъжа, а и не умея да се изразявам добре, но на мен често ми идва мисълта, че техническият напредък и относителният мир в света създадоха един вид затишие, една особена атмосфера, изкуствена и недействителна, в която една класа хора, така наречените интелигенти, могат свободно да се отдават на празната и занимателна игра на идеите и „възгледите за живота и света“. Един вид стъклени градини на духа с изкуствен климат и екзотична флора, но без никаква връзка със земята, истинската, но твърда почва, по която се движат масата живи хора. Вие мислите, че се занимавате със съдбата на тия маси и тяхната роля в борбата за постигане на висшите цели, които им поставяте, а всъщност колелата, които се въртят във вашите глави, нямат никаква връзка с живота на масите, нито с живота изобщо. Тук вашата игра става опасна или поне може да стане опасна и за другите, и за самите вас.

Гласинчанин спря. Стикович бе толкова изненадан от това дълго и смислено изложение, че не му идваше на ум да го прекъсва и да му отговаря. Едва когато чу думата „опасна“, той направи иронично движение с ръка. Това ядоса Гласинчанин и той продължи по-живо:

— Разбира се, когато ви слуша, човек би могъл да помисли, че всички въпроси са щастливо решени, всички опасности завинаги отклонени, всички пътища изравнени и открити и само трябва да се тръгне по тях. И то когато там, в живота, нищо не е решено, нито е леко да се реши, нито има изгледи за пълно решение, когато всичко е така мъчно и объркано, скъпо и свързано с несравнено по-голям риск; когато няма следа от смелите надежди на Херак, нито от твоите велики кръгозори. Мъчи се човек до края на живота си и никога няма това, което му трябва, камо ли онова, което желае. А теории, каквито са вашите, задоволяват само вечната човешка потреба за игра, ласкаят суетата, лъжат сами и себе си, и другите. Това е истината, поне както на мене ми се струва.

— Не е така. Трябва само да сравниш разните исторически епохи, за да видиш тъй наречения прогрес и смисъла на човешката борба, а според това и „теориите“, които дават насока на борбата.

Гласинчанин веднага помисли, че това е алюзия за незавършеното му образование и както винаги в такъв случай усети вътрешен трепет.

— Аз не следвам история — започна той.

— Ето, виждаш ли, ако следваше, щеше да видиш…

— Но и ти не следваш.

— Как? Тоест… такова, разбира се, че следвам.

— Покрай естествените науки?

Гласът трепереше злобно, Стикович се смути за миг, а после с някакъв мъртъв глас рече:

— Е, щом искаш да знаеш, така е: покрай естествените науки аз се занимавам и с политически, и исторически, и социални въпроси.

— Добре, че смогваш. Защото, доколкото зная, покрай това ти си и оратор, и агитатор, и поет, и любовник.

Стикович се засмя неестествено. Като далечно и мъчително нещо през ума му мина споменът за днешния следобед в глухата училищна стая и едва сега се сети, че Гласинчанин и Зорка се бяха много добре разбирали до неговото идване в градчето. Човек, който не обича, не е способен да почувствува величието на чуждата любов, нито силата на ревността, нито опасността, която се крие в нея.

И разговорът между двамата младежи се превърна без преход в жлъчна лична свада, която от самото начало витаеше във въздуха между тях. А младите хора не бягат от свади, както и младите животни лесно захващат помежду си бесни и груби игри.

— Какъв съм аз и с какво се занимавам, това в края на краищата никого не засяга. И аз не те питам за твоите кубици и греди.

Болката, която винаги стягаше Гласинчанин при напомнянето на неговото положение, се появи особено силно.

— Остави моите кубици. Аз живея от тях, но не провокирам с тях, не лъжа никого, не прелъстявам…

— Кого прелъстявам аз? — издаде се Стикович.

— Всекиго или всяка, която се оставя да бъде прелъстена.

— Това не е истина!

— Истина е! И сам знаеш, че е истина. И щом ме дърпаш за езика, ще ти кажа.

— Не съм любопитен.

— Но аз искам да ти кажа, защото и като прескача по цял ден гредите, човек може да види и научи нещо, да мисли и да чувствува. Искам да ти кажа какво мисля за твоите многобройни занятия и способности и за твоите смели теории, пък и за твоите стихове и любови.

Стикович направи движение, като че става, но не мръдна от мястото си. Пианото и цигулката от казиното отдавна бяха продължили свиренето (третата, весела и жизнерадостна част на сонатината) и тяхната музика се губеше в нощта, в шума на реката.

— Благодаря, чул съм го от други, по-умни от тебе.

— Не, не. Другите или не те познават, или те лъжат, или мислят също като мене, но мълчат. Всички твои теории, всички твои многобройни духовни занимания, както и твоята любов и твоите приятелства, всичко това произлиза от твоята амбиция, но твоята амбиция е лъжлива и нездрава, защото произлиза от суетата ти, само и единствено от суетата.

— Ха, ха!

— Да. И тая националистическа идея, която сега така пламенно проповядваш, и тя е само един специален облик на твоята суета. Защото ти не можеш да обичаш нито майка си, нито сестра си, нито родния си брат, камо ли една идея. И само от суета би могъл да бъдеш добър, щедър, пожертвувателен. Защото твоята суета е главната сила, която те движи, единствената ти светиня, единственото нещо, което обичаш повече от себе си. Оня, който не те познава, може лесно да се излъже, като гледа твоето трудолюбие и войнственост, твоята преданост към националистическия идеал, науката, поезията или каквато и да било висша цел, която стои над личността. Но ти на нищо не можеш да служиш дълго, нито можеш да останеш дълго при каквото и да било, защото твоята суета не ти позволява. И същия миг, когато престанат да служат на твоята суета, всички тия неща ще бъдат за тебе далечни и чужди и ти няма да искаш и няма да можеш да мръднеш пръст за тях. И на самия себе си ще изневериш заради нея, защото и ти самият си само роб на своята суета. Сам не знаеш колко си суетен. Аз познавам душата ти и зная колко чудовищно суетен човек си ти.

Стикович не отговаряше нищо. Отначало бе изненадан от смислените и страстни думи на своя другар, който сега изведнъж се явяваше пред него в неочаквана роля и нова светлина. После тия злъчни и спокойни слова, които в началото го обиждаха и предизвикваха, почнаха да стават интересни, почти приятни. Наистина отделни думи го хапеха по сърцето и го раняваха, но всичко заедно — цялото това остро и дълбоко проникване в неговия характер — го ласкаеше и му харесваше по особен начин. Защото да се каже на млад човек като него, че е чудовище, това значеше само да се погъделичка у него упорството и самолюбието. И наистина, том желаеше Гласинчанин да продължи жестокото ровене в неговата душа, тая ярка проекция на неговата скрита личност, защото в това намираше само още едно доказателство за своята изключителност и превъзходство. Неговият втренчен поглед почиваше върху бялата плоча на отсрещния зид, която на лунната светлина се открояваше от червеникавия камък. Без да мигне, той гледаше в тоя неразбираем турски надпис, сякаш в него четеше и отгатваше по-дълбокия, истинския смисъл на онова, което остро и смислено му говореше тоя зъл другар до него.

— На нищо не държиш и в действителност нито обичаш, нито мразиш, защото и за едното, и за другото трябва поне за миг да излезеш от себе си, да се изложиш, да забравиш, като преодолееш себе си и своята суета. А ти не можеш да направиш това; нито има нещо, за което би го направил, дори и да можеше. Тебе чуждата мъка не може дори да те докосне, камо ли да те заболи; нито пък твоята собствена мъка, освен ако ласкае суетата ти. Ти нищо и не желаеш, и на нищо не се радваш. Ти дори не си завистлив, но не от доброта, а от безгранична саможивост, защото не забелязваш чуждото щастие, както и чуждото нещастие. Тебе нищо не може да те трогне и раздвижи. Ти не се спираш пред нищо не защото си храбър, а защото у тебе са недоразвити всички здрави инстинкти, защото за тебе, освен твоята суета, не съществуват нито кръвни връзки, нито вродени задръжки, нито бог, нито свят, нито род, нито другар. Ти не цениш своите собствени способности. Вместо съвест, може да те мъчи само обидената суета, защото само тя всякога и във всичко проговаря у тебе и диктува твоите постъпки.

— Това заради Зорка ли е? — неочаквано проговори Стикович.

— Е, ако искаш, да говорим и за това. Да, и заради Зорка. На тебе не ти е до нея и толкова. Причина е само твоята немощ да се спреш и да се въздържиш от нещо, което ти се предложи случайно и минутно и което ласкае твоята суета. Да, ти завладяваш бедната, развълнувана и неопитна учителка, както пишеш статии и стихотворения, държиш речи и сказки. И още не си ги завладял напълно, вече ти дотежават, защото твоята суета почва да зее и алчно да гледа напред. Но в това е и твоето проклятие, че не можеш никъде да се спреш и никога да се наситиш и задоволиш. Всичко подчиняваш на своята суета, но ти сам си нейният пръв роб и най-голям мъченик. Може би ще имаш още много слава и успехи, и постижения, по-големи от слабостта на подлудените жени, но в нито един от тях няма да намериш задоволство, защото твоята суета ще те шиба да вървиш по-нататък, защото тя гълта всичко — и най-големите успехи, и веднага ги забравя, но всеки, и най-малкия неуспех и обида помни завинаги. А когато всичко около тебе се изпочупи, изпотроши, окаля, унизи, разпръсне или унищожи, тогава в тая пустиня ще останеш сам, лице в лице със своята суета и не ще имаш нищо да й предложиш, и тогава ще се ядеш сам, но това няма да ти помогне, защото твоята суета, навикнала на големи залъци, ще те презре като храна и ще те изхвърли. Такъв си ти, макар и да изглеждаш друг в очите на повечето хора, макар и сам да мислиш иначе за себе си. Но аз те зная.

И Гласинчанин изведнъж млъкна.

На капията вече се усещаше свежестта на нощта и се ширеше тишината, съпроводена от вечния шум на водата. Даже не забелязаха кога музиката на брега бе престанала. Младите хора бяха съвсем забравили къде са и какво правят, всеки унесен в своите мисли, както само младостта може да се унесе. Ревнивият и нещастен „складжия“ говореше онова, което толкова пъти страстно, дълбоко и живо бе мислил, но за което не бе успявал да намери подходящи думи и изрази, говореше сега леко и сладкодумно, горчиво и гордо. А Стикович го слушаше, неподвижен, загледал се в бялата плочи на надписа като в киноекран. Всяка дума го улучваше, усещаше всяка острота, но в това, което му говореше тоя невидим другар до него, той вече не намираше обида, не виждаше опасност. Напротив, струваше му се, че с всяка дума на Гласинчанин расте и лети на невидими криле, безшумно, но бързо, смело и вълнуващо, че лети над всички хора на земята и техните връзки, закони и чувства, сам, горд, велик и щастлив или нещо подобно на щастлив. Лети над всичко. И тоя глас, и тия думи на противника, това е ромон на води и шум на невидимия низш свят нейде дълбоко под него, за който му е безразлично що е и какъв е, какво мисли и какво говори, защото го прелита както птица земята.

Мигновеното мълчание на Гласинчанин сякаш отрезви и двамата. Не смееха да се погледнат. Бог знае в каква посока би продължила свадата, ако на моста, идвайки откъм пиацата, не бяха се появили някакви пияни хора, които пееха с прекъсвания и високи подвиквания. Над всички се издигаше един тенор, който от време на време прекалено високо подхващаше старинната песен:

Вече по гласовете познаха неколцина млади търговци и чорбаджийски синове. Едните вървяха право и полека, другите криволичеха и залитаха. От шумните шеги можеше да се разбере, че идват от „Под тополите“.

В течение на досегашния разказ забравихме да кажем и за още една новост в градчето. (Сигурно и вие сте забелязали колко лесно човек забравя да каже онова, за което не обича да говори.)

Преди повече от петнайсет години, още преди да започне строежът на линията, в градчето се засели един маджарин с жена си. Той носеше презимето Тердик, а жена му се казваше Юлка и говореше сръбски, защото беше родом от Нови Сад. Веднага се разбра, че са дошли в градчето да отворят заведение, за което народът нямаше име. И го отвориха накрай града, под високите тополи, които растат в подножието на Стражище, в една стара бейска къща, която изцяло престроиха.

Това бе срамното място на градчето. Прозорците на тая къща бяха по цял ден закрити. А с мрака над входа се палеше бяла карбидна лампа, която гореше цяла нощ. От приземния етаж долитаха песни и звуци на автоматично пиано. Между младежите и разпуснатите хора се споменаваха имената на момичетата, които Тердик бе довел и държеше в заведението си. В началото бяха четири: Ирма, Илона, Фрида и Аранка.

Всеки петък човек можеше да види „Юлкините момичета“ в два закрити фиакра на път към болницата за седмичния преглед. Бяха набелени и начервени, с цветя на шапките, с дълги чадъри, на които пърхаха волани от дантела. Пред тия фиакри градските жени дърпаха своите женски рожби и обръщаха глави със смесено чувство на отвращение, срам и съжаление.

Когато работата по линията почна и се яви прилив на пари и работници, броят на момичетата нарасна. До старата турска къща Тердик построи нова сграда, „по план“, с покрив от червени керемиди, който се виждаше отдалеч. Тук имаше три отделения: Обща зала, Extra-Zimmer и Officierssalon. Във всяко от тия помещения имаше различни цени и различни гости. Тук, „Под тополите“, както се говореше из града, сега можеха да оставят своите наследени или спечелени пари синовете и внуците на ония, които някога пиеха в Зариевата кръчма или по-късно при Лотика. Тук се разиграваха най-смелите шеги и най-славните побоища, страстни гуляи и сантиментални драми. Оттук водеха корен и много лични и семейни нещастия в градчето.

Център на това пияно общество, което бе прекарало първата част от нощта „Под тополите“ и сега беше дошло да се поразхлади на капията, беше някой си Никола Пецикоза, слабоумен младеж и добряк, когото чорбаджийските синове опиваха, за да си правят шеги с него.

Преди да стигнат на капията, гуляйджиите застанаха край оградата. Чу се пиянска и шумна препирня. Никола Пецикоза се обзалагаше на два литра вино, че ще мине по каменната ограда до другия край на моста. Направиха обзалагането и младежът се покачи на оградата и тръгна с разперени ръце, внимателно местейки крак след крак като лунатик. Когато стигна до капията, забеляза двамата късни гости, но не им рече нищо, а като тананикаше нещо и се държеше като пиян, продължи своя опасен път, докато веселата компания вървеше след него. Дългата му сянка на слабата луна играеше по моста и се пречупваше по оградата на отсрещната стена.

Отминаха и гуляйджиите със своите необуздани викове и безсмислени забележки. Двамата младежи тогава станаха и без поздрав си тръгнаха, всеки към своята къща.

Гласинчанин потъна в мрака към левия бряг на Дрина, където водеше пътят за неговата къща, горе на Околища. Стикович се запъти с бавни крачки към противната страна, към пиацата. Вървеше бавно и нерешително. Не му се напускаше това място, дето бе по-светло и по-свежо, отколкото в града. Застана до оградата на моста. Усети потребност да се хване, да се опре на нещо.

Луната залязваше зад Видова гора. Облегнал се на каменната ограда при самия край на моста, младежът дълго гледа големите сенки и редките светлини на своето родно място, сякаш го виждаше за пръв път. В казиното светеха само два прозореца. Музиката вече не се чуваше. Навярно оная двойка нещастни хора, лекарят и полковнишата, водят своите разговори за музиката и любовта или за своите лични съдби, които нито могат да намерят покой поотделно, нито да се слеят една в друга.

От мястото, дето стоеше Стикович, се виждаше, че и в хотела на Лотика свети още един прозорец. Младежът гледаше тия осветени прозорци от двете страни на моста, сякаш от тях очакваше нещо. Беше изнурен и тъжен. Опасната разходка на тоя безумен Пецикоза му напомни още веднъж за най-ранното детство, когато на път за училище бе видял в мъглата на едно зимно утро как тромавият Чоркан играе на същата тая ограда. А всеки спомен от детинството буди у него тъга и неразположение. Чувството му за онова кобно, но тържествено величие, за космически полет над всичко и над всекиго, което бяха предизвикали у него пламенните, остри думи на Гласинчанин, сега изчезна. Струваше му се, че ненадейно се е спуснал и с мъка пълзи по мрачната земя като всички останали. Измъчва го споменът за всичко онова, което бе станало с учителката и което не трябваше да стане (сякаш някой друг беше направил това от негово име!), за статията в списанието, която му изглеждаше слаба и пълна с недостатъци (сякаш някой друг я беше написал вместо него и против неговата воля, а я бе отпечатал от негово име!), за дългото говорене на Гласинчанин, който сега изведнъж му се виждаше изпълнен със злоба и омраза, кръвна обида и действителна заплаха.

Сега потрепера от вътрешна треска и от хлада, който идваше от реката. Като събуден от сън, едва сега забеляза, че двата прозореца на казиното са вече тъмни. От сградата излизаха последните гости. По мрачната пиаца подрънкваха дългите им саби и кънтеше висок превзет говор. Тогава младежът се откъсна с мъка от зида и погледна още веднъж осветения прозорец на хотела, тая последна светлинка в замрелия град, и се запъти с бавни крачки към бедния си дом горе на Мейдан.