Мостът на Дрина

XIV

Животът в градчето край моста ставаше все по-оживен, изглеждаше все по-уреден и по-богат и усвояваше равномерна стъпка и непознато дотогава равновесие, към което всеки живот навред и открай време се стреми, но което се постига само рядко, отчасти и временно.

В далечните и непознати нам градове, в които сега царуваха и управляваха и тоя край, тогава — в последната четвърт на XIX век — владееше тъкмо едно от редките и кратки затишия в човешките отношения и обществени борби. Нещо от това затишие се чувствуваше и в тия затънтени краища, както голямата тишина на морето се чувствува и в най-отдалечените заливчета.

Това бяха ония три десетилетия на относително благосъстояние и привиден, Францйосифов мир, когато мнозина европейци мислеха, че притежават безпогрешна формула за осъществяването на вековната мечта за пълно и щастливо развитие на личността при всеобща свобода и напредък, когато деветнадесетият век разстилаше пред очите на милиони хора своята многолика и измамна благодат и осъществяваше своята фата-моргана от комфорт, сигурност и щастие за всичко и за всекиго, на достъпни цени и на изплащане. А в затънтеното босненско градче стигаха само откъслечни отзвуци от тоя живот на XIX век, и то само в такъв размер и вид, в който тая изостанала ориенталска среда можеше да ги възприеме и по свой начин да ги схване и приложи.

След като минаха първите години на недоверие, объркване и чувство за нетрайност, градчето почна да намира своето място в новия ред на нещата. Хората намираха работа, доход и сигурност. А това бе достатъчно животът, външният живот да тръгне „по пътя на усъвършенствуването и напредъка“. Всичко останало бе потискано в онова мрачно подсъзнание, гдето живеят и прекипяват основните чувства и неунищожимите вярвания на различните раси, религии и касти и тук, привидно мъртви и погребани, се готвят за по-късни, далечни времена на неочаквани промени и катастрофи, без които народите, а, изглежда, и цялата земя, не могат да минат.

След първите недоразумения и сблъсквания новата власт остави у хората определено впечатление за устойчивост и трайност. (И самата тя бе изпълнена с тая илюзия, без която няма постоянна, нито силна власт.) Тя беше безлична, опосредствувана и затова по-леко поносима от предишната турска власт. Всичко жестоко и грабителско у нея бе прикрито с величие, блясък и осветени форми. Хората се бояха от властта, но така, както се боят от болест и смърт, а не както се трепери от злоба, беда и насилие. Носителите на новата власт, както военните, така и цивилните, бяха повечето чужди на страната и непознати на народа, а и сами по себе незначителни, но на всяка крачка се чувствуваше, че са дребни частици от един голям механизъм и че зад всекиго от тях стоят, в дълги редици и безбройни степени, по-силни хора и по-големи учреждения. Това им даваше авторитет, който далече надхвърляше техните личности, и магическо влияние, на което човек лесно се поддава. Със своите познания, които тук изглеждаха големи, със своето спокойствие и европейски навици те внушаваха на народа, от който толкова се различаваха, доверие и уважение и не предизвикваха завист и истинска критика, въпреки че не бяха нито приятни, нито обичани.

От друга страна, след известно време тия чужденци не можеха напълно да се отърват от влиянието на необикновената ориенталска среда, в която трябваше да живеят. Техните деца внасяха сред градските чужди изрази и имена, въвеждаха под моста нови игри и показваха нови играчки, но също така бързо възприемаха от местните деца нашите песни, пословици и клетви и старинните игри на прескочи кобила, челик и шудя. Същото бе и с възрастните. И те донасяха нов ред с необикновените си думи и навици, но в същото време и сами възприемаха всеки ден в своя говор и начин на живот по нещо от местните жители. Истина е, че нашите хора, особено християните и евреите, почнаха в облеклото и отношенията все повече да приличат на чужденците, които окупацията бе довела, но и чужденците не останаха непроменени и незасегнати от средата, в която трябваше да живеят. Много от тия чиновници, сприхавият маджарин или надменният поляк, с тръпки минаха през моста и с отвращение стъпиха в градчето, в което отначало решително се отделяха от всичко, като капка зехтин от водата, в която плува. Но няколко години по-късно те вече седяха с часове на капията, пушеха с дебел кехлибарен цигарлък и като истински вишеградчани гледаха как димът се разпръсква и губи под светлото небе, в неподвижния въздух на навечерието. Или с нашите газди и бейове дочакваха вечерта на акшамлък на някоя зелена височинна с чаша ракия пред себе си, която при бавен разговор, без тежест и някакъв особен смисъл, изпиваха полека, като рядко хапваха мезе, както могат само хората от градчето. А сред тия чужденци имаше и такива чиновници и занаятчии, които се ожениха в града, решени вече да не го напускат.

За никого от гражданите новият живот не значеше осъществяване на онова, което носеха в кръвта си и винаги желаеха в душата си; напротив, всички, и мюсюлмани, и християни, влизаха в него с най-различни и абсолютни резерви, но тия резерви бяха тайни и скрити, а животът видим и силен, с нови и на вид големи възможности. И повечето от тях след по-кратко или по-дълго колебание се примиряваха с новото течение, работеха, печелеха и живееха според новите схващания и начини, които даваха по-голям размах и предлагаха повече изгледи за личността на всеки човек.

Новото съществуване не бе по-малко обусловено и ограничено от старото, турското, само че бе по-леко и по-човечно, а тия връзки и условности сега бяха така отдалеч и изкусно поставени, че отделният човек не ги чувствуваше непосредствено. И затова всекиму се струваше, че изведнъж край него е станало по-широко, по-ясно, по-разнообразно и по-охолно.

Със своя добър управленчески апарат новата държава успяваше по безболезнен начин, без натиск и сътресения да измъкне от народа данъци и налози, които турската власт вземаше с нерационални, груби методи или просто с ограбване; и то да измъкне толкова или повече, само че още по-бързо и по-сигурно.

Както на времето с войската дойде жандармерията, а след нея чиновниците, така сега след чиновниците дойдоха търговците. Захвана сечене на горите и с него дойдоха чужди предприемачи, инженери и работници, всякакъв поминък за дребните хора и за търговците, нови навици и промени в носията и говора на народа. Издигнат бе първият хотел. (За него ще се говори още.) Никнеха лавки и заведения, непознати дотогава. Покрай испанските евреи, шефарди, които живеят тук вече стотици години, защото са се заселили почти по времето, когато бе строен мостът на Дрина, сега придойдоха галицийски евреи, ешкенази.

Като прясна кръв из страната взеха да кръжат пари в невиждани дотогава количества и което е най-важното, явно, смело и открито. В тая трескава размяна на злато, сребро и ценни книжа всеки можеше да стопли ръце или поне да „оплакне очи“, защото и у най-бедния човек се създаваше илюзията, че неговата бедност е само преходна и затова по-поносима.

И по-рано имаше пари и богати хора, но те бяха редки единици и криеха парите както змия краката си, а чорбаджийството си показваха и носеха само като сила и отбрана, тежка и за самите тях, и за всички край тях. А сега богатството или онова, което се смяташе за такова или пък се наричаше така, беше явно и се проявяваше в облика на ползуването и личните удоволствия; и затова много хора можеха да имат по нещо от неговия блясък или от неговите отпадъци.

Така беше и във всичко останало. Всички удоволствия, които дотогава се крадяха и криеха, сега можеха да се купят и явно да се показват, а това увеличаваше и тяхната привлекателност, и числото на ония, които ги търсеха. Онова, което по-рано бе непостижимо, далечно, скъпо, пазено от законите или всесилните скрупули, сега стана в много случаи възможно и достъпно за всеки, който има или който може. Много страсти, апетити и желания, които дотогава се криеха по затънтени места или изобщо оставаха неудовлетворени, сега можеха и имаха смелост явно да търсят пълно или поне частично удовлетворение. Всъщност и в това имаше повече дисциплина, ред и законни пречки; пороците се наказваха и удоволствията заплащаха по-тежко и по-скъпо от всякога, само че законите и начините бяха други и оставяха у хората и в това, както във всичко останало, илюзията, че животът изведнъж е станал по-просторен, по-разкошен и по-свободен.

Нямаше много повече истински удоволствия, нито пък повече щастие от някога, но без съмнение бе по-леко да се постигне удоволствието и изглеждаше, че навред има място за щастието на всекиго. Старата и вродена склонност на вишеградчани към безгрижен живот и наслаждения намираше подтици и възможности за осъществяване в новите навици и новите форми на търговия и печалба сред дошлите чужденци. Заселените полски евреи, с големи семейства, основаваха цялата си дейност на това. Шрайбер държеше нещо, което се наричаше „смесено заведение“ или „шпецерай“, Гутенплан отвори лавка за войниците, Цалер управляваше хотел, Шперлингови отвориха фабрика за сода и фотографско „ателие“, Цвехер — златарска и часовникарска работилница.

След казармата, която замести Каменния хан, с останалия камък издигнаха конак и в него настаниха околийското управление и съда. Най-голямата сграда в градчето след тях бе Цалеровият хотел. Той бе издигнат на брега до самия мост. Тоя именно десен бряг на реката бе подзидан със старинна стена, която поддържаше брега от двете страни на моста и бе направена заедно с него. Така отляво и отдясно на моста се простираха две равнища като две тераси над водата. На тия две поляни, които народът нарича мусали, играеха от поколение на поколение градските деца. Сега околийската власт зае лявата поляна, огради я, засади я с овощни дървета и храсти и направи от нея нещо като околийски разсадник. А на дясното равнище бе издигнат хотелът. Досега първа сграда на влизане към чаршията бе Зариевата кръчма. Тя бе „на място“, защото умореният и ожаднял пътник, влизайки през моста в града, винаги се отбиваше в нея. Сега бе напълно засенчена от голямата сграда на новия хотел; ниската и стара кръчма изглеждаше всеки ден все по-ниска и затулена, сякаш пропадаше в земята.

Официално новият хотел е наречен на името на моста, до който се намира. Но народът именува всички неща по своя специална логика и според онова истинско назначение, което те имат за него. Над входа на Цалеровия хотел бързо избледня надписът „Hotel zur Brücke“, който един войник, много вещ в занаята си, написа с груби букви с постна боя. Хората го наричаха „Лотикиният хотел“ и това име му остана завинаги. Защото хотела държеше дебелият и флегматичен евреин Цалер, който имаше болнава жена, Дебора, и две момиченца, Мина и Ирена, но истински господар и душа на предприятието бе неговата балдъза Лотика, млада, много красива жена, вдовица със свободен език и мъжка решителност.

На горния етаж имаше шест чисти и наредени стаи за гости, а на долния две зали, голяма и малка. В голямата зала идваха скромни хора, обикновени граждани, подофицери и занаятчии. Малката зала бе отделена от голямата с врата от непрозрачно стъкло, като на едното и крило пишеше Extra, а на другото Zimmer. Тук бе средището на обществения живот за чиновниците, офицерите и по-богатите местни хора. При Лотика и пиеха, и играеха на карти, и пееха, и танцуваха, и водеха сериозни разговори, и вършеха работа, и ядяха добре, и спяха на чисто. Често се случваше една и съща компания от бейове, търговци и чиновници да замръкне и осъмне и пак да продължава да седи, докато изпопада от пиене и за сън и почне да не вижда от игра на карти. (Сега вече не играят на карти скрито и тайно в тъмната и задушна стаичка в хана на Устамуич.) А Лотика изпращаше тия, които са прекалено пили или изгубили всичко, и посрещаше други, трезви и жадни за пиене и игра. Никой не знаеше и никой не се питаше кога тая жена почива, кога спи и яде и кога намира време да се облече и наконти. Защото тя бе винаги тук (поне така изглеждаше), на разположение на всекиго, любезна с всички, еднаква и еднакво смела и решителна. Стройна, пълна, с матовобяла кожа, черни коси и огнени очи, тя имаше съвсем сигурен начин за отнасяне с гостите, които обилно оставяха пари, но често биваха хванати от изпитото, нападателни и дръзки. С всички тя разговаряше сладко, смело, духовито и остро, ласкаво, успокоително. (Гласът и е сипкав и неравен, но на моменти преминава в някакво дълбоко и разнежено гугукане. А говореше неправилно, защото никога не можа да научи добре сръбски, със своя особено сочен и картинен език, в който падежите никога не бяха на място и родът на съществителните никога не бе сигурен, но който иначе по тон и по смисъл напълно отговаряше на народния начин на изразяване.) За своите пари и за своята денгуба всеки от тях имаше нейното присъствие и постоянната игра на своите желания. Тия две неща бяха единствено постоянни и сигурни. За две поколения чорбаджийски и бейски разсипници в града Лотика беше бляскаво, скъпо и студено видение, което си играеше с техните чувства. В разговорите се споменава за ония редки хора, които уж са имали нещо с нея, но и те не можеха да кажат какво и колко.

Не беше просто, нито лесно да се отнасяш както трябва с богатите и пияни граждани, у които често се събуждаха неочаквани похитителски инстинкти. Но Лотика, неуморима, опитна жена с хладни чувства, бърз ум и мъжко сърце, укротяваше всеки бяс, потушаваше всяко желание на обезумелите хора с необяснимата игра на своето съвършено тяло, със своето голямо лукавство и своята не по-малка смелост и успяваше винаги и пред всекиго да запази между тях и себе си нужното разстояние, което само още повече разпалваше тяхното желание и повишаваше нейната стойност. Тя си играеше като тореадор с бик с разюзданите хора и техните най-груби и опасни мигове на пиянство и бяс, защото бързо ги опозна и лесно намери ключа на техните сложни на вид желания и всички слаби страни на тия жестоки и чувствени влюбчивци. Тя им предлагаше всичко, обещаваше много, но даваше малко или по-точно нищо, защото техните желания бяха такива по своето естество, че не можеха да бъдат заситени с нищо и накрая трябваше да се задоволят с малко. С повечето свои гости тя се държеше като с болни, с хора, които от време на време имат пристъпи и умопомрачения. Накрая, може да се каже, че въпреки своя занаят, който, разбира се, не е нито добър, нито много честен, тя бе разумна жена с милостиво сърце, добър характер, знаеше и да утеши, и да подпомогне оня, който в пиене е изхарчил повече, отколкото трябва, или на карти е изгубил повече, отколкото е смеел. Тя ги подлудяваше, защото бяха родени луди, лъжеше ги, защото искаха да бъдат лъгани, и накрая им вземаше само онова, което те без друго бяха решили да хвърлят и изгубят. Наистина печелеше много, внимаваше за парите си и така още в първите години натрупа цяло богатство, но също така умееше великодушно и без приказки да „заличи дълга“ или да забрави загубата. Даряваше просяците и болните, но с много съобразителност и внимание, незабелязано и деликатно подпомагаше изпаднали богати семейства, сираци и вдовици от видни къщи, цялата оная „честолюбива сиромашия“, която не умее да се моли и се стеснява да вземе милостиня. И това вършеше със същото умение, с което управляваше хотела и държеше на разстояние пияните, похотливи и нападателни гости, като им вземаше всичко, което може, без да им даде нещо и без да ги отблъсне някога завинаги и напълно.

Всички, които познаваха хората и знаеха историята, често си мислеха, че е голяма беда за тая жена, гдето съдбата й е определила такъв ограничен и незначителен кръг за работа. Ако не беше това, което беше, и мястото, на което се намираше, кой знае каква щеше да стане и какво да направи тая мъдра и човечна жена, която не мисли за себе си и която, граблива, но неегоистична, хубава и прелъстителна, но целомъдрена и студена, управлява един хотел в паланка и изпразва джобовете на градските гуляйджии. Може би щеше да бъде една от ония прочути жени, за които говори историята и които направляват съдбините на големите семейства, дворове и държави, обръщайки работите винаги към добро.

През това време, около 1885 година, когато Лотика беше в пълни сили, имаше много богаташки синове, които ден и нощ прекарваха в хотела, в специалната стая с врата от млечно непрозрачно стъкло. Тук привечер дремеха край печката още сънливи и махмурлии от миналата нощ, забравили от сън и умора где са, защо седят тук и кого чакат. Като използуваше това затишие, Лотика се прибираше в една малка стаичка на първия етаж, която бе определена за младите, но която тя бе направила своя „канцелария“ и в която никого не пускаше. Тази тясна стая бе претрупана с различни мебели, снимки и предмети от злато, сребро и кристал. Тук беше, скрита зад завеса, зелената желязна каса на Лотика и нейната малка писалищна маса, която не се виждаше от хартии, покани, разписки, сметки, немски вестници, изрезки от борсови бюлетини и лотарийни тиражни листове.

В тази тясна, претъпкана и душна стаица, чието единствено прозорче, по-малко от останалите в къщата, гледаше отблизо и направо в първия, най-тесен свод на моста, Лотика прекарваше своите свободни часове и живееше оня друг, съкровен дял от своя живот, който принадлежеше на нея.

Тук, в откраднатите свободни часове, Лотика четеше борсови известия и проучваше проспекти, подреждаше сметките си, отговаряше на писмата на банките, вземаше решения, даваше поръчки, разпореждаше вложените пари и нравеше нови влогове. Тук протичаше непознатата за ония долу и за всички хора страна от работата на Лотика, невидимата и истинска част от нейния живот. Тук тя хвърляше засмяната си маска, а лицето и ставаше строго и погледът остър и мрачен. От тази стая пишеше на многобройните си роднини Апфелмайерови от Тарнов, омъжени сестри, женени братя и други близки, цял полк еврейски бедняци от Източна Галиция, разпръснати из Галиция, Австрия и Унгария. Направляваше съдбата на цяла дузина еврейски семейства, навлизаше в най-дребните подробности от техния живот, уреждаше женитби, изпращаше деца на училище или на занаят, а болните на лечение, предупреждаваше и се караше на разсипниците, а хвалеше пестеливите и предприемчивите. Разрешаваше техните домашни спорове, съветваше ги в случай на несговор и недоразумения; упътваше ги към по-разумен, по-добър и по-достоен живот и в същото време правеше възможен и улесняваше подобен живот. Защото след всяко нейно писмо тръгваше пощенски запис с пари, които щяха да дадат възможност да бъде послушан нейният съвет и изпълнена нейната препоръка, да бъде удовлетворена някаква духовна или телесна потреба или да бъде отстранена несполука. (В това издигане на цели семейства и извеждане на прав път всеки отделен човек тя намираше своето единствено удоволствие и награда за всички тежести и отричания в своя живот. С всеки от женските или мъжките членове на семейството Апфелмайер, който би се издигнал поне с едно стъпало в обществената стълба, се издигаше и Лотика и в това намираше и награда за своя тежък труд, и сили за понататъшно настояване.)

А понякога се случваше да идва отдолу, от Extra Zimmer’а, така преуморена или отвратена, че нямаше сили нито да пише, нито да чете писма и сметки, а просто отиваше до малкия прозорец да се надиша свеж въздух от реката, различен въздух от оня, който беше долу. Тогава погледът й падаше на мощния, грациозен каменен свод, който затваряше целия хоризонт, и на бързата вода под него. Под слънцето, в здрача, на зимна месечина или под кротката светлина на звездите той бе винаги един и същ. Двете му дъги се извиваха една към друга, събираха се в остър връх и се поддържаха взаимно в съвършено и непоколебимо равновесие. С годините това стана нейният единствен и близък хоризонт, ням свидетел, към който тази еврейка с две лица се обръщаше в мигове, когато търсеше почивка и освежаване и когато в своите работи и семейни грижи, които винаги сама разрешаваше, стигаше до мъртва точка и безизходно място.

Но тия мигове никога не траеха дълго, защото обикновено се случваше да я прекъсне вик отдолу от кръчмата. Или нови гости искат да отиде при тях, или разсънен и изтрезнял пияница вика, иска да му дадат ново питие, да запалят лампите, да дойде музика, да отиде Лотика. Тогава тя оставяше своето скривалище и като заключваше внимателно вратата със специален ключ, слизаше да приеме госта или със своята усмивка и своя особен речник да успокои пияницата като събудено дете и да го постави на масата, на която отново ще почнат нощно бдение, пиене, разговори, песни и плащания.

Защото в нейно отсъствие всичко там долу се е объркало. Гостите са се скарали. Едип бей от Црънча, млад, бледен, с втренчен поглед, разлива всяко питие, което му носят, намира недостатък на всичко и търси кавга с прислугата или гостите. С малки прекъсвания той вече по цели дни пие в хотела, въздиша за Лотика, но толкова пие и така въздиша, та става ясно, че към това го тика някаква по-дълбока, много по-голяма и на самия него непозната мъка, а не неговата несподелена любов и безпричинна ревност към хубавата еврейка от Тарнов.

Лотика се приближава без страх, леко и естествено.

— Какво има, Еюб? Ти, грижа моя, защо викаш?

— Къде си? Искам да зная къде си? — заеква пияницата с повишен глас и примигвайки, я гледа като привидение. — Тук ми дават някаква отрова. Тровят ме, тровят, и не знаят, че аз… ако аз…

— Седни, седни мирно — успокоява го жената, като играе със своите бели ароматни ръце съвсем близо до лицето му, — седни, за тебе ще намеря от птица мляко, ако трябва; аз търся пиене за тебе.

И вика келнера, и му заповядва нещо на немски.

— Не ми говори, което не разбирам, не бърбори фирцен-фуфцен, защото аз… ти ме знаеш.

— Знам, знам, Еюб; не знам по-добре от тебе, а тебе…

— Хм! С кого беше, кажи!

И разговорът между пияния мъж и трезвата жена продължава без начало и без край, без смисъл и изход, до шише с някакво скъпо вино и две чаши; едната, на Лотика, която е винаги пълна, а другата, на Еюб, която непрестанно се пълни и празни.

И докато младият бейски безделник се заплита и бърбори с надебелял език за любовта, за смъртта и за неизличимата си мъка и други такива неща, които Лотика знае наизуст, защото всеки тукашен пияница говори същото и с подобни думи, тя става, приближава се към другите маси, гдето седят останалите гости, които всяка привечер се събират в хотела.

Около една маса са младите газди, които едва почват да излизат и пият, градските сноби, за които Зариевата кръчма е досадна и твърде проста, но още се смущават в тоя хотел. На друга има чиновници, чужденци, по някой офицер, който за тоя ден е оставил офицерското казино и е слязъл в цивилния хотел, защото има намерение да иска от Лотика бърз заем. На трета са инженерите, които строят горска линия за извоз на дървен материал.

Съвсем в ъгъла седят и пресмятат нещо газда Павле Ранкович, един от най-младите, но най-богати газди, и някакъв австриец, предприемач на линията. Газда Павле е в турско облекло и с червен фес, който в кръчмата не сваля, с малки очи, които изглеждат като две блестящи, черни, напречни резки в едрото му бледо лице, но които могат необикновено да се разширят и да станат големи, светли и дяволски засмени в изключителни редки мигове на радост и триумф. Предприемачът е в сив спортен костюм с високи жълти обуща „на шнур“, които стигат чак до коленете. Той пише със златен молив на сребърен ланец, а газда Павле с къса и дебела писалка, която един дърводелец, военен майстор, бе забравил в неговия дюкян още преди пет години, когато купуваше гвоздеи и панти. Те сключват спогодба за прехраната на работниците по линията. Съвсем погълнати от работата, умножават, делят и събират; нижат цифрите, едните видими, на хартията, с които трябва да се убедят и излъжат взаимно, а другите невидими, в главите, с които всеки за себе си напрегнато и бързо пресмята тайните изгледи и печалби.

За всекиго от тия гости Лотика намира подходяща дума, щедра усмивка или само ням поглед, пълен с разбиране. И пак се връща при младия бей, който почва отново да става неспокоен и нахален.

А през нощта, по време на пиянствуването с всички негови бурни, севдалински, плачливи или груби фази, които добре познава, тя пак ще намери час на затишие, през който ще може да се върне в своята стая и при млечната светлина на порцелановата лампа да продължи своята почивка или писането на писма, докато долу пак не стане някоя история и пак не я повикат.

А утре е друг ден, с друг или същия бейски пиян и своенравен разсипник, а за Лотика същата грижа, за която трябва да полага усилия със засмяно лице, и същата работа, която изглежда винаги като лека и разюздана игра.

Изглежда неразбираемо и необяснимо как Лотика се справяше и устояваше всред тая претрупаност и разновидност на работата, която изпълваше деня и нощта й и изискваше от нея повече лукавство, отколкото една жена може да има, и повече сила, отколкото един мъж може да развие. Все пак тя успяваше да свърши всичко, без някога да се оплаче, без да обяснява някому нещо, без да говори някога в работата си за онова, което е свършила, или за другото, което я чака. И при всичко това при разпределянето на времето си тя всеки ден намира поне по един час за Али бей Пашич. Той е единственият човек, за когото в градчето смятат, че е успял да спечели благоволението на Лотика, истински и независимо от всякаква сметка. Но той е същевременно най-свитият и най-мълчаливият човек в градчето. Най-възрастен от четиримата братя Пашич, той не се ожени (в градчето мислеха, че и това е заради Лотика), не се залавяше с работа, нито участвуваше в обществения живот на градчето. Той не се напива и не скита със своите връстници. Всякога е в еднакво настроение, всякога благ, всякога сдържан към всички без разлика. Тих и свит, но не бяга нито от компании, нито от разговори и все пак никой не си спомня някое негово мнение, нито нейде се повтаря нещо, което той е казал. Доволен е от себе си и напълно доволен от начина, по който другите хора гледат на него. Сам няма нужда да бъде друг или да изглежда другояче и никой не очаква и не търси от него нещо друго. Той е един от ония хора, които носят своето достойнство като тежко и благородно звание, което изцяло запалва живота им; вродено, голямо, гордо благородство, което носи своето оправдание в себе си и което не може нито да се обясни, нито порицава, нито подражава.

С гостите в голямата зала Лотика няма твърде работа. Това е задължение на келнерката Малчика и „цалкелнера“ Густав. Малчика е познатата на целия град отракана маджарка, която изглежда като жена на някой звероукротител, а Густав е възрус дребен чешки немец с пъргав нрав, зачервени очи, кривокрак и дюстабанлия. Те познават всички гости и всички граждани изобщо, знаят кой плаща и какъв е на пиянство, знаят кого да посрещнат хладно, кого да приемат сърдечно, а кого изобщо не трябва да допущат, запило „не е за хотела“. Те се грижат да се пие много и да се плаща редовно, но всичко да свършва гладко и хубаво, защото девизът на Лотика е „Nur kein Skandal!“ А когато понякога, по изключение, се случи някой неочаквано да подивее в пиенето или след като се е напил в други, по-долни кръчми, да влезе насила в хотела, тогава се явява слугата Милан, висок, плещест и кокалест личанин, с исполинска сила, човек, който говори малко, но върши всякаква работа. Той е винаги по протокола облечен като хотелски слуга (защото Лотика държи на всичко това). Винаги е без сако, в кафява жилетка и бяла риза, препасан с дълга престилка от зелена чоха, зиме и лете със засукани до лактите ръкави, за да се виждат грамадните му ръце, рунтави и черни като две големи четки. Засукани мустачки и черна коса, твърда от миризлива войнишка помада. Милан е оня, който потушава всеки скандал в самото му начало.

Съществува една отдавна установена и осветена тактика за тая нежелателна и неприятна операция. Густав заговаря буйния и пиян гост, докато Милан не се приближи отзад, тогава цалкелнерът изведнъж се дръпне настрана, а личанинът подхване пияницата откъм гърба с една ръка за пояса, а с другата за яката, и то така изкусно и бързо, че никой никога не е можал да види в какво се състои „Милановият трюк“. Тогава и най-снажният градски бекрия полита като кукла от парцали и слама към вратата, която Малчика вече е отворила тъкмо навреме, и през вратата право на улицата. В същия миг Густав хвърля подире му шапката, бастуна или друго, което е останало от нещата му, а Милан се протяга и с цялата тежест на тялото си шумно спуска металната ролетка на вратата. Всичко това става за миг, съгласувано и гладко, и докато гостите се обърнат, нежеланият посетител вече е на улицата и ако действително е съвършено обезумял, може само да удари няколко пъти с нож или камък ролетката, както показват следите по нея, но това вече не е скандал в хотела, а на улицата, и това е работа на полицията, която и без това винаги стон пред хотела. Никога не се случва на Милан, както на други кръчмари, гостът, когото изхвърля, да влачи след себе си и да чупи маси или столове или да се заклещи с крака и ръце на вратата, че после и чифт волове да не могат да го извлекат. Никога Милан не влага в тая работа престараване или зъл нрав, страст за борба или лична суета; затова и работата свършва така съвършено, бързо и добре. Минута след изхвърлянето той е пак на работа в кухнята или при тезгяха, сякаш нищо не се е случило. А Густав уж случайно минава през Extra Zimmer и поглеждайки Лотика, която седи на някоя маса с по-важни гости, затваря изведнъж за малко и двете си очи, което значи, че нещо се е случило, но работата е уредена. Тогава и Лотика, без да прекъсва своя разговор и без да снема своята усмивка, мигва също така стремително бързо и незабелязано с двете си очи наведнъж; това значи: „В ред, благодаря, и пазете докрай“.

Остава само още въпросът за онова, което е изпил и изпотрошил изхвърленият гост; тая сума Лотика приспада на Густав от сметката за дневния оборот, която се прави късно през нощта зад един червен параван.