Мостът на Дрина

VI

Освен наводненията над моста и неговата капия идваха и други беди; носеше ги развоят на събитията и ходът на човешките стълкновения. Но те още по-малко можеха да му напакостят или трайно да променят нещо на него.

В началото на миналия век в Сърбия се вдигна бунт. Това градче на самата граница между Босна и Сърбия всякога е било в непосредствена връзка и постоянен досег с всичко, което ставаше в Сърбия, сраснало се беше с нея като „нокът с месо“. Нищо, което ставаше във вишеградския край — неплодородие, болест, зулум или бунт, не можеше да бъде безразлично на хората от ужичката нахия и обратно. Само в началото работата изглеждаше далечна и незначителна; далечна, защото се разиграваше някъде по другия край на белградския пашалък; незначителна, защото слуховете за бунтове не бяха някаква новост. Откак беше царството, имаше и такива неща, защото няма власт без бунтове и завери, както няма имане без грижи и загуби. Но с време бунтът в Сърбия почна все повече да засяга живота на целия босненски пашалък и особено живота на градчето, което беше на един час път от границата.

Колкото стълкновението в Сърбия се разширяваше, толкова повече от босненските турци се искаше да дават хора за войската и да помагат за нейното стъкмяване и снабдяване. Голяма част от войските и обоза, които се изпращаха в Сърбия, минаваха през градчето. Това носеше със себе си и разноски, и несгоди както за турците, така особено за сърбите, които бяха подозирани, гонени и глобявани през тия години повече от когато и да било преди. Най-после, едно лято, бунтът се спусна и по тия краища. Като заобиколиха Ужице, въстаниците стигнаха на два часа път от градчето. Тук, във Велетово, разрушиха с топ Лутвибейовата кула, а в Црънчичи запалиха турски къщи.

В градчето имаше и турци, и сърби, които твърдяха, че със собствените си уши са чули тътена на „Карагеоргиевия топ“. (Разбира се, с напълно противоположни чувства.) Но въпреки че би могло да се спори дали ехото на сръбския въстанически топ се е чуло в градчето, защото човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява, не можеше да има съмнение в огньовете, които въстаниците наклаждаха нощем на Панос, стръмното и голо било между Велетово и Гостиля, дето усамотените големи борове могат да се преброят от градчето с просто око. И турците, и сърбите ги виждаха добре и поглеждаха внимателно, макар и едните, и другите да се правеха, че не ги забелязват. От затъмнените прозорци или от мрака на гъстите градини и едните, и другите следяха тяхното запалване, движение и загасване. (Нашите жени се кръстеха в мрака и плачеха от неразбираемо разнежване, а в сълзите им въстаническите огньове се чупеха като ония призрачни пламъци, които някога падали върху гроба на Радисав и които техните прабаби близо преди три века също така през сълзи съзираха от същия този Мейдан.)

Тия трептящи и различни по големина огньове, пръснати върху тъмния фон на лятната нощ, дето небето се слива с планината, изглеждаха на сърбите като ново съзвездие, в което те жадно разчитаха смели предсказания и с трепет гадаеха съдбата и събитията, които идваха. За турците това бяха първите талази на някакво огнено море, което се шири някъде из Сърбия и което, ето, залива и планинските била над градчето. През тия летни нощи желанията и молитвите и на едните, и на другите се въртяха около тези огньове, само че в противоположни посоки. Сърбите молеха бога тоя спасителен пламък, еднакъв с оня, който те винаги са носили и грижливо криели в душата си, да обхване и отсамните бърда, а турците молеха да го спре, намали и угаси, за да се осуетят размирническите намерения на неверниците и отново да настане старият ред и добрият мир на правата вяра. Нощите тогава бяха изпълнени с предпазливо и страстно шушукане, през тях минаваха невидимите вълни на най-смели желания и мечти, на най-невероятни помисли и планове и се кръстосваха, надвиваха и разпадаха в синята тъма над градчето. А сутринта, щом съмнеше, и турци, и сърби отиваха на работа, срещаха се с угаснали и безизразни лица, поздравяваха се и разговаряха с ония стотина обикновени думи на чаршийска учтивост, които открай време обикаляха из градчето, прехвърляха се като фалшива монета от един на друг и все пак осъществяваха и улесняваха връзката.

А когато някъде след Илинден огньовете на Панос изчезнаха и бунтът се отплесна из Ужичкия край, пак нито едната, нито другата страна показа своите чувства. А и трудно би било да се каже какви бяха истинските чувства и на едните, и на другите. Турците бяха доволни, че бунтът се е отдалечил, и се надяваха, че съвсем ще загасне и ще се изгуби там, гдето се губят всички безбожни и опаки начинания. И все пак задоволството им беше непълно и помрачено, защото бе трудно да се забрави такава близка опасност. Мнозина от тях още дълго след това виждаха в сънищата си фантастичните въстанически огньове като рой искри по всички околни ридове или чуваха Карагеоргиевия топ, но не като неясен далечен ек, а като страшна и разрушителна канонада. Сърбите пък, естествено, останаха клюмнали и разочаровани след изчезването на огньовете по Панос, но в дъното на душата им, в истинското и дълбоко дъно, което никому не се открива, остана споменът за онова, което бе станало, и съзнанието, че онова, което е било, може всякога да се върне; остана и надеждата, безумната надежда, това голямо преимущество на потиснатите. Защото ония, които владеят и трябва да потискат, за да владеят, са осъдени да действуват разумно; а ако, повлечени от своите страсти или принудени от противника, минат границите на разумните постъпки, те тръгват по хлъзгав път и с това сами слагат началото на своето пропадане. При това потиснатите и използуваните лесно си служат и с разума, и с безумието, защото това са само два различни вида оръжие във вечната, понякога потайна, понякога открита борба против потисника.

В тия времена важността на моста като единствена сигурна връзка между босненския пашалък и Сърбия необикновено нарасна. Сега в градчето имаше постоянен отред войска, който и по време на дългите затишия не се разтуряше и който пазеше моста на Дрина. За да върши по-добре и с по-малко труд своята работа, войската издигна дървен чардак насред моста, истинско чудовище и грозотия по външност, разположение и материал, от който бе изграден. (Но всички войски в света издигат за своите особени цели и временни нужди такива постройки, които после, от гледище на гражданския живот и мирното време, изглеждат абсурдни и неразбираеми.) Това бе истинска къща на етаж, тромава, скована от греди и груби дъски, със свободен проход като тунел под нея. Чардакът бе вдигнат и се държеше на яки греди така, сякаш бе яхнал моста, и само с двата си края се крепеше на капията, с единия на нейната лява, а с другия на дясната й тераса. Под него имаше свободен път за коли, коне и пешаци, но отгоре, от етажа, на който щяха да спят стражите и за който водеха открити чамови стъпала, можеше винаги да се следи кой минава, да му се прегледат книжата и багажът и във всеки момент, ако се окаже нужно, да се спре минаването.

Това наистина променяше външния вид на моста. Приветливата капия изчезна под дървената сграда, която с гредите си клечеше над нея като чудовищна гигантска птица.

А в деня, когато чардакът беше готов, още миришеше силно на чам и отекваше празен от стъпките, стражата се пресели в него. Още с пукването на първото утро чардакът като клопка вече хвана първата си жертва.

На ниското румено слънце в ранно утро там се бяха събрали войници и въоръжени турци от града, които нощем караулеха наоколо и така помагаха на войската. На една греда сред групата седеше командирът на стражата, а пред него стоеше един старей, скитник и богомолец, подобен на калугер и просяк, но благ и спокоен, някак чист и мил в своята нищета, лек и усмихнат, въпреки белите си коси и набръчкано лице. Това беше един особняк, чичко Елисие от Чайниче. От години вече, все така лек, тържествен и усмихнат, той обикаля черкви и манастири, събори и празници; моли се на бога, прави метани и пости. Само че по-рано турските власти не му обръщаха внимание и го пускаха като малоумен и божи човек да ходи, където иска, и да говори, каквото иска. Но сега, след въстанието в Сърбия, бяха настанали други времена и мерките бяха по-строги. В градчето са пристигнали от Сърбия няколко турски семейства, на които въстаниците изгорили всичко; те ширят омраза и търсят отмъщение. Навсякъде са поставени постове и надзорът е засилен, а местните турци угрижени, ядни и изпълнени с неприязън, та гледат на всичко с подозрение и кръвнишки.

Старецът идваше по пътя от Рогатица и за свое нещастие бе първият пътник в деня, когато чардакът бе завършен и в него бе настанена първата стража. Наистина дойде не навреме, още не беше се съмнало добре, и носеше пред себе си, както се носи запалена свещ, някаква дебела тояга, цялата нашарена с чудни знаци и букви. Чардакът го глътна като паяк муха. Разпитваха го кратко. Искаха да каже кой е, какъв е и отгде е и да обясни шарките и буквите на тоягата, а той отговаряше и на това, което не го питаха, свободно и открито, сякаш говореше пред истински божи съд, а не пред зли турци. Каза, че е никой и нищо; пътник на земята, минувач в това преходно време, сянка на слънцето, но своите кратки и малобройни дни прекарва в молитви и ходи от манастир на манастир, докато не посети всички свети и богоугодни места и гробове на сръбските царе и велможи. А образите и буквите по тоягата му означават отделни времена на сръбска свобода и величие, минали и бъдещи. Защото, каза старецът, като се усмихваше с кротка, стеснителна усмивка, времето за възкресението е наближило и ако се съди по онова, което се чете в книгите и може да се види на земята и небесата, съвсем е близо. Възкръсва царството, изкупено с изкушения и основано на правда.

— Зная, че не ви е приятно да чуете това, господари, и че не би трябвало да говоря тия неща пред вас, но вие ме спряхте и искате да ви кажа цялата истина, та няма как. Бог е истина, а бог е един! А сега, моля ви се, пуснете ме да вървя, че трябва още днес да стигна в Баня, в манастира „Света Троица“.

Преводачът Шефко напразно се мъчеше със своите оскъдни знания да намери на турски изрази за абстрактните думи. Командирът на стражата, болнав анадолец, още сънен, слушаше неясните и несвързани думи на преводача и от време на време хвърляше поглед към стареца, който без страх и лоши помисли го гледаше и потвърждаваше с очи, че всичко е така, както го казва преводачът, макар че не знаеше дума турски. Някъде в съзнанието на командира ставаше ясно, че това е някакъв смахнат гяурски дервиш, добродушен и безопасен луд. И в чудната тояга на стареца, която веднага пресякоха на няколко места, мислейки, че е куха и в нея са скрити писма, не намериха нищо. Но в превода на Шефко думите на стареца изглеждаха съмнителни, миришеха на политика и опасни намерения. Ако зависеше от него, командирът би пуснал тоя сиромах и глупак да си върви по пътя, но тук са се събрали и останалите войници, и градската стража и слушат разпита. Тук е и неговият наредник Тахир, един горделив и подъл злосторник, който вече няколко пъти го е клеветил пред началника и го е обвинявал в недостатъчно внимание и строгост. Пък и тоя Шефко, който при превода явно извърта думите така, както би било най-лошо за обърканата старческа глава, и който обича да души и долага и когато няма нищо, може да каже или потвърди лоша дума. Тук са и ония градски турци, доброволците, които мрачно и важно обикалят града, хващат съмнителни пътници и се бъркат без нужда в неговата служебна работа. Всичко се е събрало тук. И всички през тия дни са като пияни от някаква мъка, от желание да наказват и отмъщават и да убиват оногова, когото могат, щом не могат да убият оногова, когото искат. Той не ги разбира и не ги одобрява, но вижда как всички са се настървили още първата сутрин чардакът да вземе своята жертва и се бои, че ако се възпротиви, сам може да пострада от тяхната пияна мъка. Мисълта, че може да има неприятности заради тоя луд старец, му се виждаше непоносима. А със своите приказки за сръбско царство старецът и без това нима да отиде далеко между турците от тоя край, които тия дни са забръмчали като кошер. Нека го носи мътната вода, както го е понесла.

Току-що старецът бе вързан и командирът се готвеше да отиде в града, за да не гледа неговото погубване, появиха се заптиета и някакви турци, които водеха едно бедно облечено сръбско момче. Дрехите му бяга окъсани, а лицето и ръцете изподраскани. Той беше някой си Миле, самотен сиромах от Леска, който работеше в една воденица в Осойница. Може да имаше най-много деветнайсет години, беше здрав, едър и пълнокръвен.

Сутринта преди изгрев-слънце Миле насипа ечемик, пусна големия воденичен яз и излезе в една горичка над воденицата да насече дърва. Замахваше и поваляше като сламки крехките елхови клони. Радваше се на свежестта и лекотата, с която пада дървото под брадвата. Мили му бяха неговите собствени движения. Но брадвата бе остра, а тънкото дърво премного слабо за силата му. Нещо се надигаше у него и го караше да се провиква при всяко движение. Тези викове все повече се настигаха и свързваха. И Миле, който като всички лещани нямаше слух и не можеше да пее, пееше и ревеше в гъстата усойна местност. Без да мисли за нещо, забравил где се намира, той пееше онова, което бе чул другите да пеят.

По онова време, когато Сърбия „се вдигна“, от старинната песен:

народът направи нова песен:

В тая велика и чудна борба, която с векове се водеше в Босна между две вери, а под формата на вяра — за земя и власт и за собствено схващане на живота и уреждане на света, противниците си отнемаха един другиму не само жени, коне и оръжие, но и песни. И много стихове по тоя начин минаха от едни у други като скъпоценна плячка.

Впрочем това беше песен, която напоследък се пееше сред сърбите, но предпазливо и скришом, далеч от турско ухо, в затворените къщи, по семейни празници или по далечни пладнища, гдето турски крак не стъпя нито веднъж в годината и гдето човек, с цената на самотата и сиромашията, в дивотата живее, както си иска, и пее, каквото си иска. И ето тая песен намери да пее Миле, воденичарският слуга, в шумака под самия път, по който минават олуешките и ореховските турци, когато отиват на пазар в града.

Зората е едва по ридовете, а край него, в усойната страна е почти тъмно. Цял е росен, но сгорещен от хубавия нощен сън, топлия хляб и добрата работа. Замахне и удари тънката елха при корена, а тя само се превие и прегъне като невеста над кумова ръка; поръси го със студена роса като ситен дъждец и остане така наведена, защото поради околния гъстак не може да падне на земята. А тогава той кастри зелените клони с една ръка, като че си играе. И при това пее колкото му глас държи, като изговаря с наслада отделни думи. „Георги“ е нещо неясно, но голямо и смело. „Девойка“ и „байрак“ са за него също непознати неща, но неща, които някак си отговарят на неговите най-съкровени желания от сънищата: да има девойка и да носи байрак. Наистина имаше сладост в изговарянето на тия думи. И цялата му сила го караше да ги изговаря високо и безброй пъти, а от изговарянето на тия думи силата у него пак растеше и го караше да ги повтаря още по-високо.

Така пееше Миле на зазоряване, докато не насече и окастри върлините, за които се бе изкачил в шумака, а след това се спусна по влажната стръмнина, влачейки вързания товар след себе си. Той се видя пак такъв, какъвто беше тръгнал за дърва, несръчен, дрипав и смутен, без Георги пред очите си, без девойката и байрака след себе си. Турците изчакаха, докато остави брадвата, па тогава го нападнаха от четири страни и след кратка борба го вързаха с дълго въже от юлар и го поведоха към града. По пътя го биха с тояги по гърба и на лошо място с крака, като го питаха къде му е сега Георги и псуваха байрака и девойката.

Под чардака на капията, точно гдето бяха вързали налудничавия старец, край войниците се бяха събрали и някои безделници от града, въпреки че току-що бе съмнало. Между тях имаше и турци, бежанци, опожарявани из Сърбия. Всички бяха въоръжени и тържествени, сякаш ги чакаха велики събития и решителен бой. Тяхното възбуждение растеше с изгрева на слънцето. А слънцето бързо се издигаше, следвано от светли румени мъгли, там, в дъното на кръгозора, над Голеш. Уплашения младеж срещнаха като въстанически войвода, макар че беше дрипав и клет, доведен от левия бряг на Дрина, дето нямаше въстание.

Обидени от дързостта, за която не можеха да повярват, че не е била преднамерена, ореховските и олуешки турци свидетелствуваха, че момчето пеело предизвикателно, до самия път, песента за Карагеорги и гяурските борци. Младежът наистина не приличаше на юнак и опасен войвода. Уплашен, с мокри дрипи, издраскан и пребит, той бе блед и гледаше командира с разкривени от вълнение очи, сякаш от него очакваше спасение. Тъй като рядко слизаше в града, той дори не знаеше, че на моста е издигнат чардак; затова всичко му изглеждаше още по-чудно и недействително, сякаш насън се е залутал в чужд град, между чужди хора. Като заекваше и навеждаше поглед към земята, той уверяваше, че нищо не е пеел и никога не е засягал честта на турците, че е сиромах, слуга във воденицата, че е сякъл дърва и сам не знае за какво е доведен. Трепереше от страх и наистина още не можеше да разбере какво е станало и как от тържественото настроение при студената рекичка изведнъж се намира вързан и бит тук на капията, обкръжен от внимание, пред толкова хора, на които сега трябва да отговаря. И сам забрави, че някога е пял и най-невинна песен.

Но турците стояха на своето: че е пял бунтовнически песни, и то в момента, когато те минавали, и че се е съпротивлявал, когато искали да го вържат. И всеки от тях потвърди това с клетва пред командира, който ги разпитваше:

— Валахи?

— Валахи!

— Билахи?

— Билахи!

И така до три пъти. Тогава поставиха младежа до Елисие и отидоха да събудят палача, който, изглежда, имаше най-дълбок сън. Старецът гледаше младежа, който смутено мигаше с очи, объркан и засрамен, ненавикнал да стои така отделен, посред бял ден, между толкова хора, на средата на моста.

— Как ти е името? — пита старецът.

— Миле — казва младежът покорно, сякаш още отговаря на турците, на техните въпроси.

— Миле, синко, да се целунем. — И старецът приведе побелялата си глава на рамото му. — Да се целунем и прекръстим. Во имя отца и сина и святаго духа, во имя отца и сина, и святаго духа. Амин.

Така кръстеше той и себе си, и младежа само с думи, защото ръцете му бяха вързани, и бързо, защото палачът вече се приближаваше.

Палачът, който беше един от войниците, бързо свърши своята работа и първите минувачи, които слизаха от ридовете поради пазарния ден и минаваха през моста, можаха да видят двете глави на нови чворести върлини до чардака, а окървавеното място на моста, на което бяха посечени, посипано с пясък и утъпкано.

Така чардакът почна да „работи“.

От този ден на капията довеждаха всички, които бяха залавяни като съмнителни или виновни във връзка с въстанието, било на самия мост, било някъде по границата. И онези, които веднъж биваха довеждани вързани за разследване под чардака, рядко излизаха живи изпод него. Тук отсичаха запалените им или просто нещастни глави и ги набиваха на колове, които поставяха около чардака, а телата им хвърляха от моста в Дрина, ако някой не се явеше да откупи и погребе обезглавения труп.

С по-кратки или по-дълги затишия бунтът продължи години и броят на ония, които бяха пускани по водата „да идат и да търсят друга, по-добра и по-умна глава“, беше през това време много голям. Случаят поиска, случаят, който погубва слабите и непредпазливите, тая процесия да започне с ония двама прости люде, двама от множеството неуки, бедни и невинни, защото обикновено те биват първите, които замайването пред водовъртежа на великите събития грабва и които тоя водовъртеж непреодолимо привлича и поглъща. Така слугата Миле и чичо Елисие, посечени едновременно и на едно място, сдружени като братя, първи окичиха с главите си войнишкия чардак на капията, която отпосле, докато траяха бунтовете, почти никога не оставаше без такова украшение. И така двамата, които дотогава не се бяха чували и виждали, останаха да се помнят заедно и бяха помнени по-добре и по-дълго от толкова други по-знатни жертви.

Така капията изчезна под кървавия и зловещ чардак, а с нея изчезнаха и събиранията, разговорите, песните, радостите. И турците минаваха без желание оттам, а сърбите пресичаха моста само ако не можеше другояче, и то с наведена глава и бързо.

Край дървения чардак, чиито дъски с времето посивяха и после почерняха, бързо се създаде оная атмосфера, дето окръжава сградите, в които постоянно живее войска. По гредите се сушеше войнишко бельо, а от прозорците изсипваха в Дрина боклук и помия, всички отпадъци и цялата мръсотия на казармения живот. От това по белия среден стълб оставаха дълги, мръсни струи, които се виждаха отдалече.

Работата на палач вършеше дълго време един и същ войник. Той бе дебел анадолец, с жълти, мътни очи и негърски устни на мазното, подпухнало, землено на цвят лице, което винаги изглеждаше усмихнато с усмивката на охранените добродушни хора. Казваше се Хайрудин и скоро стана известен на целия град и далече по границата. Той изпълняваше своята служба със задоволство и гордост; във всеки случай беше необикновено вещ и бърз. Гражданите тогава казваха за него, че имал по-лека ръка от градския бръснар Мушан. И старо, и младо го знаеше, поне по име, а неговото име извикваше у хората едновременно и трепет, и любопитство.

В слънчеви дни той по цял ден седеше или лежеше на моста, в сянката под дървения чардак. От време на време обхождаше изложените глави на коловете, като бостанджия бостана, и пак лягаше на своята дъска под сянката, като се прозяваше и протягаше, тромав, гурелив и добродушен, сякаш престаряло рунтаво куче. Накрая на моста, зад оградата, се събираха любопитни деца, които боязливо го поглеждаха.

Но когато беше до работа, Хайрудин ставаше подвижен и изпълнителен до най-дребното. Не обичаше никой да се бърка в работата му. А това се случваше все по-често, защото бунтът вземаше все по-голям размах. Когато въстаниците запалиха селата над града, озлоблението сред турците мина мярката. Не само всички хващаха въстаници, шпиони или хора, които минаваха за такива, и ги докарваха при командира на моста, но в своето озлобление искаха да се месят и в изпълнението на наказанията.

Тук един ден осъмна и главата на вишеградския свещеник, същия онзи поп Михайло, който намираше сили да се шегува с ходжата по време на „голямото прииждане“. В общия гняв срещу сърбите той бе невинно погубен, а циганчетата поставиха цигара в мъртвата му уста.

Това бяха неща, които Хайрудин остро осъждаше и осуетяваше, когато може.

А когато дебелият анадолец неочаквано умря от синята пришка, новият палач, наистина много по-несръчен, продължи неговата работа още някоя година и докато въстанието в Сърбия не стихна, на капията винаги стърчаха по една-две отсечени глави. Хората, които в такива времена бързо закоравяват и затъпяват, така свикнаха с това, че преминаваха равнодушно, без да се обръщат към главите, и не забелязваха веднага, когато престанаха да ги излагат.

А когато положението в Сърбия и на границата се умири, чардакът изгуби важност и смисъл. Но стражата продължаваше да спи в него, макар че минаването през моста отдавна бе свободно и без надзор. Във всяка войска нещата се менят бавно, а в турската по-бавно, отколкото във всяка друга. И това би си останало така, един бог знае докога, ако една нощ не бе избухнал пожар от забравена свещ. Направеният от дъски чардак, още напечен от дневната жега, изгоря до основите, т.е. до каменните плочи на моста и капията.

Уплашените хора от градчето наблюдаваха огромните пламъци, които ярко осветяваха не само белия мост, но и околните ридове и се отразяваха в немирни червени отблясъци по повърхността на реката. А когато дойде утрото, мостът осъмна в своя някогашен първоначален вид, освободен от тромавата дървена пристройка, която години наред скриваше неговата капия. Белите плочи бяха обгорени и опушени, но дъждовете и снегът бързо ги измиха. Така от чардака и кървавите събития, които бяха свързани с него, не остана друга следа освен няколко тежки спомена, които все повече бледнееха и изчезваха заедно с онова поколение, и една дъбова греда, която не изгоря, тъй като беше вградена в стълбището на капията.

А за града капията пак стана онова, което открай време беше. На лявата й тераса откъм града кафеджията пак запали мангала и нареди своите такъми. Повредена бе само чешмата, смазана беше оная змейова глава, из която течеше вода. Хората пак почнаха да се спират на софата и да прекарват времето в разговори, в работа или ленива отпуснатост. През летните нощи тук пееха младежи на групи или седяха самотни, като потискаха своята любовна мъка или онова непреодолимо болезнено желание за заминаване и далечина, за велики дела и необикновени преживявания, което често измъчва младите хора в ограничена среда. А след двадесетина години тук вече пееше и се шегуваше ново поколение, което не бе запомнило нескопосното туловище на дървения чардак, нито глухите викове на стражата, дето спираше пътниците, нито Хайрудин, нито изложените глави, които той отсичаше с пословична сръчност. Само старите жени, като гонеха дечурлигата, които им крадяха прасковите, още се провикваха със своите високи и люти клетви:

— Да даде бог Хайрудин да ти среше перчема! На капията да те познае майка ти!

Но момчетата, които бягаха през плетовете, не можеха да разберат истинския смисъл на тия клетви. Знаеха, разбира се, че те не означават нищо хубаво и добро.

Така се подновяваха поколенията край моста, а той отърсваше от себе си като прах всички следи, които оставяха по него преходните човешки страсти или нужди, и оставаше след всичко това непроменен и непроменлив.