Мостът на Дрина

XX

Единственият осветен прозорец на хотела, който оставаше като последен знак на будния живот в града тая нощ, бе малкият, на първия етаж, дето беше стаята на Лотика. Там Лотика и тая нощ седи пред своята претрупана масичка. Също както някога, преди двайсет и няколко години, когато идваше в тая стаичка да си отдъхне поне за миг от врявата и навалицата в хотела. Само че сега долу всичко е спокойно и мрачно.

Още към десет часа Лотика се оттегли в своята стая и се приготви за спане. Преди да си легне, още веднъж се приближи до прозореца, за да вдъхне от свежестта на водата и да хвърли поглед към оня последен свод на моста, който е единственият и вечно един и същ кръгозор на нейния прозорец. Тогава се сети за някаква стара сметка и седна до масичката да я потърси. Но щом веднаж почна да преглежда своите сметки, тя се увлече, забрави и времето, и своята нужда от сън и остана повече от два часа при масата.

Полунощ отдавна е минало, а Лотика, разсънена и погълната, ниже цифра след цифра и прехвърля лист след лист.

Лотика е уморена. През деня, в разговорите и работата, тя е все още и жизнерадостна, и подвижна, и разговорлива, но нощем, когато остане сама, усеща цялата тежест на своите години и своята умора. Лотика е грохнала. От нейната някогашна хубост сега са останали само следи. Слаба е, жълта в лицето; косата без блясък и рядка на темето; а зъбите, нейните блестящи и някога здрави като камък зъби, оредяха и пожълтяха. Погледът на черните й, още блестящи очи е твърд и в известни мигове тъжен.

Лотика е уморена, но не от оная благословена и сладка умора на многото работа и големите печалби, която някога я караше да търси почивка и отдих в същата тая стая. Дошла е старостта, а с нея времена, които не са добри.

Не би могла да изрази с думи, нито сама добре да си обясни това, но усеща при всяка крачка, че времената са се влошили, поне за оня, който има пред очи само своята печалба и своето семейство. Когато преди трийсетина години дойде в Босна и почна работа, животът изглеждаше като излят от един блок. Всички вървяха в посоката, в която вървеше и тя: работа и семейство. Всичко бе на мястото си и за всекиго имаше място. А над всички имаше един ред и един закон, здрав ред и строг закон. Такъв изглеждаше тогава на Лотика светът. Сега всичко се бе изместило и разбъркало. Хората се делят и разделят, и то, както изглежда, без ред и видим смисъл. Законът за печалбите и загубите, прекрасният закон, който всякога е направлявал човешките постъпки, сякаш вече не важи, защото толкова хора работят, говорят и пишат за неща, на които не се вижда нито целта, нито смисълът и от които могат да имат само несгоди и загуби. Животът се разкъсва, раздробява и пилее. Изобщо изглежда, че сегашното поколение повече държи на схващането за живота, отколкото на самия живот. Това изглежда безумно и е за нея съвсем неразбираемо, но е така. И поради това животът губи цената си и целият се хаби в думи. Това Лотика ясно вижда и чувствува на всяка крачка.

Работата, която някога играеше пред нейните очи като стадо весели агнета, сега лежи мъртва и тежка като големите надгробни камъни в еврейските гробища. Вече десетина години хотелът работи слабо. Гората край града е изсечена, сечищата все повече и повече се отдалечават, а с тях и най-добрите клиенти и печалби на хотела. Оня дързък и безсрамен простак Тердик отвори своята „къща“ под тополите и привлече много от гостите на Лотика, защото им предлагаше леко и непосредствено онова, което в нейния хотел никога и за никакви пари не можеха да имат. Лотика дълго се бунтува против тая нелоялна и срамна конкуренция и твърдеше, че са настъпили времена, в които вече няма ни закон, ни ред, нито възможност за почтена печалба. В своето огорчение тя веднъж, още в началото, нарече Тердик „куплер“. Той я даде под съд и Лотика бе осъдена да заплати глоба за накърняване на честта. Но тя и до днес не го нарича другояче; само внимава донякъде пред кого говори. Новото офицерско казино има свой ресторант, своя изба с добри напитки и стаи за нощуване, дето отсядат важни чужденци. Густав, намръщеният и потаен, но опитен и доверен Густав, след толкова години напусна нейния хотел, отвори кръчма на най-оживеното място в чаршията и от сътрудник стана неин най-безогледен конкурент. Певческите дружества и разните читални, които, както видяхме, се появиха през последните години в градчето, имат свои заведения и привличат много гости.

Няма го оня някогашен живот нито в общата зала, нито, естествено, в Extra-Zimmer’a. Тук сега обядва по някой неженен чиновник, четат се вестници, пият кафе. Всеки ден следобед се отбива Али бей Пашич, мълчаливият и пламенен другар от Лотикината младост. Той и сега е бавен и дискретен в говора и движенията, грижливо облечен, но е съвсем побелял и натежал. Поради напредналия диабет, от който боледува с години, поднасят му кафе със захарин. Спокойно пуши, мълчи по навик и слуша приказките на Лотика. А когато дойде време, също така спокойно и мълчаливо става и си отива в къщи, в Црънча. Тук идва всеки ден и комшията на Лотика, газда Павле Ранкович. Той отдавна вече не носи народна носия, а „тясно“ гражданско облекло, като е запазил само плиткия си червен фес. Винаги носи риза с колосан нагръдник, твърда яка и кръгли маншети, на които бележи цифри и сметки. Отдавна вече е успял да заеме първо място във вишеградската чаршия. Неговото положение сега е затвърдено и сигурно, но и той не е без грижи и неприятности. Както всички по-стари и имотни хора, и него тревожат новите времена и шумното нахлуване на новите идеи и новия начин на живот, мислене и изразяване. За него всичко това е обхванато от една дума: „политика“. И тъкмо таи „политика“ го тревожи и сърди и му огорчава тия години, които би трябвало да са години на покой и доволство след толкова време на труд, спестявания и жертви. Защото за нищо не би искал да се отделя и отчуждава от повечето свои сънародници, но също така не желае да влиза в конфликт с властите, с които би искал да бъде винаги в разбирателство и поне формално в съгласие. Но това е трудно, почти непостижимо. Дори със своите рождени синове не може да се разбере както трябва. Както и цялата останала младеж, за него те са просто неразумни и несъобразителни. (Но след младежта вървят по необходимост или слабост и много възрастни.) Със своето държане и обноски, както и с всички свои постъпки тия млади хора според газда Павле са се побунили и сякаш не помислят, че трябва да живеят и умрат при тоя ред на нещата, а не да прекарат живота си като разбойници в планината. Тия млади хора не внимават какво ще кажат, не виждат какво вършат, не смятат колко харчат, ни най-малко не се занимават със своите лични работи, ядат хляба, без да мислят отде иде, и говорят, говорят, говорят, „лаят по звездите“, както се изразяваше газда Павле в своите препирни със синовете си.

Тоя начин на мислене без задръжки, говорене без мярка и живот без сметка и против сметките, докарва него, който цял живот е работил със сметка, до бяс и отчаяние. Страх го обхваща, когато ги слуша и гледа, струва му се, че непредпазливо и лекомислено подкопават самите основи на живота, онова, което му е най-мило и най-свето. А когато иска от тях обяснения, които да го убедят и успокоят, те му отговарят презрително и отвисоко, с големи и мъгливи думи: свобода, бъдеще, история, наука, слава, величие. А на него от тия абстрактни думи кожата му настръхва. Затова обича да поседи и пие кафе с Лотика, с която може да се разговаря за работата и събитията, но въз основа на една установена и редовна сметка, далеч от „политиката“ и опасните големи думи, които поставят всичко под въпрос, но нищо не обясняват и не потвърждават. При разговора той често вади своето мъничко моливче, не онова от преди двайсет и пет години, но също такова излизано и невидимо малко, и поставя онова, което говори, на безпогрешната и неподкупна проверка на цифрите. Още оживяват в приказките някоя отдавнашна преживелица или някоя шега, повечето участници в която са покойници, и тогава газда Павле, прегърбен и загрижен, отива в своя дюкян на пиацата. А Лотика остава сама със своите грижи и сметки.

Не по-добре от хотелските доходи стоят работите със спекулациите на Лотика. През първите години след окупацията бе достатъчно да купиш каквито и да било акции, от което и да било предприятие и си сигурен, че си вложил парите си добре, като може да става въпрос само за размера на печалбата. Но тогава хотелът едва беше почнал да работи и Лотика нито разполагаше с достатъчно готови пари, нито имаше кредита, който спечели по-късно. А когато спечели и пари, и кредит, положението на пазара беше вече променено. Една от най-големите циклични кризи обхвана в края на XIX и началото на XX век Австроунгарската монархия. Ценните книжа на Лотика почнаха да играят като прах на вятъра. Тя плачеше от яд, като четеше всяка неделя виенския „Merkur“ с последните курсове. Всички приходи от хотела, който тогава работеше добре, не биха стигнали съвсем, за да попълнят празнините, появили се вследствие общото спадане на всички ценности. В това време тя претърпя тежка нервна криза, която трая цели две години. Беше като луда от болка. Разговаря с хората, но не чува какво казват, нито мисли онова, което сама говори. Гледа ги право в лицето, но вижда не тях, а ситните колонки на „Merkur“, които трябваше да донесат нейното щастие или нещастие. Тогава почна да купува лотарийни билети. Щом и без това вече всичко е комар и игра на случая, нека върви докрай. По това време тя имаше всички възможни лотарийни билети от всички държави. Успя да си набави и една четвъртинка от голямата испанска коледна лотария, чиято главна печалба бе 15,000,000 пезети. Тръпнеше преди всяко теглене, плачеше над листовете с изтеглените номера. Молеше се на бога да се случи някое чудо и нейният билет да изтегли главната печалба. Но никога не печелеше.

Преди седем години зетят на Лотика, Цалер, се сдружи с двама имотни пенсионери и основа в градчето „Модерна млекарска задруга“. Три пети от основния капитал внесе Лотика. Работата бе замислена на едро. Смятаха, че първите успехи, които не можеха да закъснеят, ще привлекат вниманието на капиталисти извън градчето, дори и извън Босна. Но точно когато предприятието беше в тоя преходен и критически стадий, настъпи анексионната криза. Това унищожи всяка надежда за привличане на нови капитали. Крайграничните области станаха така несигурни, че и инвестираните капитали взеха да бягат. Задругата бе ликвидирана след две години с пълна загуба на целия вложен капитал. За да я покрие, Лотика беше принудена да продаде най-добрите си и най-сигурни ценни книжа, каквито бяха акциите на Сараевската пивоварна а.д. и на Тузланската фабрика за сода „Солвай“.

Успоредно с тия финансови неуспехи дойдоха, сякаш свързани с тях, и семейните грижи и разочарования. Наистина едната дъщеря на Цалер, Ирена, се омъжи неочаквано добре. (Лотика даде зестрата.) Но по-голямата дъщеря, Мина, остана. Озлобена от женитбата на по-малката си сестра, нещастна със своите годеници, тя преди време се изроди в груба и неприятна стара мома, която правеше живота в къщи и работата в хотела по-тежки и по-мъчителни, отколкото бяха сами по себе си. Цалер, който изобщо не беше жив и подвижен, стана още по-тежък и по-нерешителен и живееше в къщи като ням и добродушен гост, от когото няма нито вреда, нито полза. Цалеровата жена Дебора, болнава и в напреднали години, роди момче, но неразвито и сакато. Сега е вече на десет години, но още не може да говори разбрано, нито да стои на крака, а се изразява с неопределени звуци и пълзи на ръце по къщата. Но това клето същество е така добро и мило и така конвулсивно се държи за своята леля Лотика, която обича повече от майка си, че Лотика, покрай всичките си други главоболия и работи, се грижи и за него, храни го, облича го и го приспива. Като гледа постоянно това дете-изрод, душата я боли, задето работите не вървят по-добре и тя няма вече пари да го изпрати във Виена при големите лекари или в някое лечебно заведение, или че не стават чудеса, та сакатите да оздравяват по божията воля, от човешките добри дела и молитви.

И нейните протежета от Галиция, които учеше или омъжваше през добрите години, й създаваха доста грижи и носеха разочарования. Сред тях имаше и такива, които си създадоха семейства, развиха работа и спечелиха богатство. От тях Лотика редовно получаваше честитки, писма, пълни с почит и благодарност, и редовни съобщения за положението в семейството. Но тия Апфелмайери, които Лотика изкара на свят, учи или задоми, не помагаха, нито услужваха на новите бедни роднини, които се раждаха и растяха в Галиция, а си живееха в чуждите градове, грижеха се само за себе си и за своите деца. Сякаш за тях най-голям успех беше колкото може по-скоро и завинаги да забравят Тарнов и ограничената бедна среда, от която се бяха пръкнали и от която щастливо се бяха освободили. А самата Лотика вече не можеше да отделя както някога и да извежда на свят черната беднотия от Тарнов. И никога нито легна, нито стана, без да й мине като болка мисълта, че сега някой неин близък в Тарнов чезне безнадеждно и завинаги в невежество и мръсотия, в срамна беда, която тя много добре познава и против която цял живот се бори.

Но и между ония, които издигна, имаше много поводи за съжаление и недоволство. Тъкмо най-добрите от тях се отклониха от пътя и паднаха след първите си успехи и хубави надежди. Една сестреница, даровита пианистка, която с помощта и усилията на Лотика завърши Виенската консерватория, се отрови преди няколко години, във времето на своите първи и най-хубави успехи; и никой не узна защо.

Един от племенниците, Алберт, надежда на семейството и гордост на Лотика, завърши гимназия и университет с отличен успех и само поради това, че бе евреин, не беше промовиран „sub auspiciis regis“, нито получи императорския пръстен, както Лотика тайно се надяваше. Все пак тя го виждаше поне като виден адвокат във Виена или Лвов, защото като евреин не можеше да бъде виден чиновник — което най-много отговаряше на нейните амбиции. И в това виждаше наградата за своите жертви по неговото образование. Но трябваше да преживее тежко разочарование. Младият доктор по право се залови с журналистика и стана член на социалистическата партия, и то на онова крайно крило, което се прояви по време на генералната виенска стачка през 1906 година. И Лотика трябваше със собствените си очи да прочете във виенските вестници, че „във връзка с прочистването на Виена от конспиративни чужди елементи, изгонен е и известният еврейски скандалджия д-р Алберт Апфелмайер, след като първо е излежал определеното му наказание от двайсет дни затвор“. На езика на градчето това беше все едно, че е станал разбойник. След няколко месеца Лотика получи от своя скъп Алберт писмо, с което се обаждаше като емигрант от Буенос Айрес.

През тия дни тя даже в своята стаичка не намираше покой. С писмото в ръце отиваше при сестра си и зетя си и отчаяна, обезумяла, се пъхаше в лицето на Дебора, която знаеше само да плаче, и викаше гневно:

— Какво ще стане от нас? Питам те, какво ще стане от нас, щом никой не умее да се издигне, нито да върви сам! Щом не го поддържаш под мишницата, пада. Какво ще стане от нас? Проклети сме и това е!

— Gott, Gott, Gott! — въздишаше клетата Дебора, като лееше едри сълзи, и разбира се, не можеше да отговори нищо на Лотика. Самата Лотика не намираше отговор, а сключваше ръце и вдигаше очи към небето, но не плачливо и уплашено като Дебора, а гневно и отчаяно.

— Социалист станал! Со-ци-а-лист! Не ни стига, че сме евреи, а ни трябваше и това! О, велики и единствени боже, какво сгреших пред тебе, та ме наказваш така? Социалист!

Оплака Алберт като покойник и вече никога не проговори за него.

Три години след това една от племенничките й, сестра на същия тоя Алберт, се омъжи много добре в Пеша. Лотика се погрижи за чеиза на девойката и игра главната роля в моралната криза, която тая женитба предизвика в голямото семейство на тарновските Апфелмайери, богати само с деца и неопетнена религиозна традиция. Човекът, за когото трябваше да се омъжи тая племенница, бе богат борсов посредник, но християнин, калвинист, и постави като условие девойката да мине в неговата вяра. Родителите се противеха, но Лотика, която гледаше интересите на цялото семейство, твърдеше, че е мъчно да се плава без криволичене с толкова хора на борда и че за спасението на всички понякога трябва да се хвърли в морето нещо от товара. Тя подкрепи девойката. И нейната дума бе решителна. Племенницата се покръсти и омъжи. Лотика се надяваше, че с помощта на тоя зет ще успее да въведе в пещенския делови свят поне още някой от племенниците, които растяха. Но злата съдба пожела пещенският борсов посредник да умре още през първата година след сватбата. От скръб младата жена изпадна в умопомрачение. Месеците минаваха, а нейната потиснатост не намаляваше. И сега, ето вече четири години, младата вдовица живее в Пеща, отдадена на своята неестествена скръб, еднаква с тихата лудост. Покрила е в черно голямото, богато подредено жилище. И всеки ден отива на гробищата, сяда до гроба на мъжа си и му чете тихо и предано листа с борсовите курсове, от тоя ден, от начало до край. И на всички старания да я отвлекат от това и да я изтръгнат от летаргията, в която е изпаднала, тя отговаря кротко, че покойният обичал това повече от всичко и че то било най-сладката музика, която той познавал.

Така много различни съдби се бяха насъбрали в тази малка стаичка. Много сметки, много подозрения, много завинаги отписани и заличени бележки в голямото, разклонено сметководство на Лотика. Но принципът на заведението си остана непроменен. Уморена е Лотика, но не е обезкуражена. След всяка загуба и неуспех тя се свива, стиска зъби и продължава да се брани. Защото цялата нейна работа през последните години се свежда до отбрана, но с това тя преследва същата цел и със същото упорство, с което, някога печелеше и се издигаше. В тоя хотел тя е „мъжката глава“ и за цялото градче е „леля Лотика“. Има още мнозина и тук, и по света, които очакват нейната помощ, нейния съвет или поне една добра дума; и не питат, и не мислят дали Лотика е уморена. Но тя е наистина уморена; повече, отколкото някой предполага, и повече, отколкото самата тя е разбрала.

Малкият дървен часовник на стената удари един. Лотика тежко стана, като се държеше с ръце за кръста. Внимателно загаси голямата зелена лампа на дървената масичка отстрани и с малки стъпки на старица, стъпки, които използваше само когато беше в своята стая и отиваше към леглото, тя отиде да си легне.

Пълна и всеобхватна тъмнина се стелеше над целия град.