Кристина ДодМоята любима годеница

1

Лондон, лятото на 1847

— Въпросът не е, че си била джебчийка, Саманта. Проблемът е, че на всяка цена държиш да изтъкнеш слабостите на работодателите си не пред кой да е, а пред тях самите. Естествено е те да са недоволни от това. — Адорна, лейди Бъкнел, произнесе думите с обичайния си нежен, дрезгав глас, и ако човек не я познаваше, би помислил, че тя приема съвсем спокойно вестта за поредното уволнение на Саманта.

Саманта Пендъргаст не допусна тази грешка. Тя стоеше пред писалището с високо вдигната брадичка и изправени рамене — точно както Адорна я беше учила.

— Не, госпожо.

Кабинетът в Реномираната академия за гувернантки беше издържан в нюансите на светлосиньото и в него русокосата Адорна блестеше с чувствената си красота като диамант върху сатенена възглавничка.

— Предупредих те за характера на мистър Уърдлоу. Обясних ти, че той е тираничен човек, според когото жената не бива нито да се вижда, нито да се чува, и ти ме увери, че ще се справиш.

Саманта едва се удържаше под напора на желанието да се залюлее напред-назад.

— Да, госпожо.

— Но само след някакви си два месеца отново стоиш пред ръководителката на Реномираната академия за гувернантки без работа и без препоръки, но затова пък с гаранция, че отмъстителната природа на мистър Уърдлоу ще се погрижи в най-скоро време малкото членове на висшето общество, които все още нищо не са чували за репутацията ти на крадла, да научат всичко за нея. — Адорна сключи ръце под брадичката си и втренчи огромните си сини очи в Саманта. — И така, какво ще кажеш този път в своя защита?

Саманта мислеше как би могла да укроти гнева на Адорна. Тъй като беше престанала да лъже в момента, в който бе престанала да краде, отговорът й беше честен:

— Този човек малтретираше сина си, защото момчето не искаше да следва право. Малкият Норман заеква, и когато веднъж баща му го накара да застане пред цялото семейство и почна да му се подиграва, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от болка. Поисках… да дам на мистър Уърдлоу добър урок. — Заля я гореща вълна при мисълта за онзи славен ден; или може би причината беше в лятната лондонска жега?

— Значи тогава си казала на мисис Уърдлоу, че съпругът й я мами с любовница, а любовницата си убедила да го напусне. И каква връзка има това с добруването на малкия Норман?

— Бащата на мисис Уърдлоу държи кесията с парите. Тя взе сина си и напусна мъжа си — нещо, което е трябвало да стори много отдавна, но е била твърде горда, за да признае, че е допуснала грешка. Дядото на Норман ще се погрижи внукът му да сбъдне мечтата си. — Саманта си спомни увлечението на момчето по точните науки. — Мисля, че малкият ще изобрети нещо прекрасно.

— А любовницата?

Саманта се ухили широко.

— Приятелка от дните ми на улицата. За нея беше истинско удоволствие да бие шута на стария мръсник, за да опита късмета си с младия лорд Пенуин.

— И как стана така, че тя се запозна тя с лорд Пенуин?

— Аз й съдействах.

— Не се и съмнявам. — Тихата въздишка на Адорна издаваше примирение.

— Милейди, съжалявам, че загубих работата си и хвърлих позорно петно върху Реномираната академия за гувернантки. — Саманта наистина съжаляваше, повече, отколкото беше способна да изрази с думи. — Но не съжалявам, че помогнах на Норман.

— И аз не съжалявам за това. Но в подобни случаи винаги съществуват по-дискретни начини за маневриране.

Саманта мразеше усещането, че е разочаровала Адорна — за пореден път.

— Знам. Наистина, ама наистина, знам. Всеки път се опитвам да си спомня съветите ти, но понякога така ме хващат дяволите, че се опомням, когато вече е твърде късно.

— Седни — Адорна посочи облицования в синьо кадифе стол точно до Саманта, която облекчено се отпусна в него. Преди шест години Адорна я беше спасила от съдбата, която я чакаше на улицата. През първите три години от живота си с нея, Саманта жадно попиваше всяка нейна дума, всеки неин жест, в стремежа си да стане красива и чаровна като своята спасителка. Но сега, на двайсет и две години, трябваше да се изправи лице в лице с факта, че една висока, руса потомка на викингите с ясно изразен чепат характер, никога не би могла да заприлича на излятата по съвсем друг калъп изящна и разсъдлива Адорна. Но времето, прекарано в мълчаливо съзерцание на своята благодетелка, й помогна да оцени високо острия ум, който се криеше зад глухия глас и сочното тяло на тази жена.

Най-лошата част от назидателната лекция беше минала. Сега предстоеше моментът, в който щеше да отговаря за последствията. А да отговаря за последствията й беше в кръвта. Това го беше усвоила не от Адорна, а от баща си, който още от люлката я учеше да пребърква джобове с очарователна усмивка, и тежко й не успее ли.

— Мистър Уърдлоу беше с насинено и отекло око, когато дойде тук да се оплаква. — Адорна я изгледа многозначително.

Саманта сви ръка в мършав юмрук.

— Точно това си помислих — доволно кимна Адорна. — Той нападна ли те?

— Поне се опита, след като жена му се изнесе. — Стълкновението им се беше оказало кратко и бурно; Саманта още усещаше болка в ръката си там, където Уърдлоу я беше извил. Тя потисна дълбоко в себе си ужаса, породен от кратката борба, и не би признала колко често нощем се изтръгва от хватката на кошмара с бясно биещо сърце. — Той е достоен за презрение дребен човечец.

— Висок е повече от метър и осемдесет. Повечето хора не биха го нарекли „дребен човечец“.

— Нямам предвид ръста, а характера му.

— Хм-м-м. Е, така става. Но все пак той е почитан съдия…

— Почитан?

— За момента, поне докато не пусна слух за противното, да.

— Вие сте много добра, милейди. — Саманта събра ръце в скута си и опита да си придаде скромен вид.

Очевидно опитът й се оказа неуспешен, защото Адорна заговори с по-остър глас:

— Но дори тогава, мила моя радетелко за справедливост, ще останат онези, които смятат, че една жена трябва да остане вярна на брачните клетви без значение колко покварен е съпругът й.

— Това ще са предимно мъже.

— Предимно мъже. — Адорна започна да чука с нокти по отвореното писмо пред себе си и заби поглед някъде отвъд рамото на Саманта. — Част от проблема с намирането на подходящо място за теб е фактът, че си привлекателна млада жена.

— Благодаря ви, милейди. — Адорна я беше научила на много неща и едно от тях беше как да изтъква предимствата си. Саманта прибираше платиненорусата си коса в две плитки, които навиваше на охлюви около ушите си, а краищата им събираше в хлабав кок на тила. Огромните й кафяви очи можеха да изразяват флирт или възхищение, но не разкриваха нейната интелигентност. Устните й бяха сочни и плътни — твърде плътни според нея, но Адорна й беше обяснила, че мъжете копнеят да целуват такива устни. Това се оказа вярно, макар преживяването да не се оказа нищо особено.

Фигурата й беше прекалено тънка — Саманта го знаеше и Адорна беше на същото мнение. Но имаше нещо в равната линия на силните рамене, в стройното тяло и походката, което приковаваше вниманието към нея и то обикновено в по-голяма степен, отколкото би й се искало, защото от детските си години беше научила голата истина за това как функционират телата на мъжете и жените и това знание съвсем не я беше очаровало.

Нищо от това, което Адорна беше казвала в полза на противното, не беше успяло да промени убеждението й.

— Проблемът с намирането на подходящо място за теб е свързан с предишния ти занаят. Ако не беше толкова известна — дали не е по-добре да кажа печално известна — джебчийка, сега нещата щяха да бъдат по-лесни.

— То аз саму им давъх туй, което искаха, мис. — Саманта премина на езика на детството си. — Малку приключения, малку вълнения. Кво да сторя, като им харесваше да са хвалят, че съм ги убралъ.

— Там е проблемът. — Адорна въобще не се усмихна на малкото й представление. — Ти беше добре облечена. Ти беше бляскава. Примамваше ги в тъмни улички, ограбваше ги, а на тях това им харесваше.

Саманта се отказа от кокни диалекта и се върна към книжовния английски на хората от висшето общество, който беше усвоила от Адорна:

— Това със сигурност се отнася за мъжете, но жените не бяха толкова толерантни.

— Мисля, че бях доста толерантна. Все пак не поисках да те обесят.

— И до ден-днешен не проумях защо. — Дълго време Саманта не разбираше как така Адорна беше усетила, че връвта на кесията й е прерязана, докато в течение на годините не опозна нейното безпогрешно шесто чувство и плашещата й дарба да има око за всичко, което се случва около нея.

— В теб видях нещо, което ми хареса. — Адорна се предаде и се засмя. — Напомни ми за мен самата.

— Милейди, никога не ви се е налагало да крадете.

— Не, но баща ми искаше да се омъжа както на него му е изгодно. — Адорна погледна към писмото пред себе си. — Открих разрешението на проблема ти. Трябва да напуснеш Лондон.

— Да напусна Лондон? — изкрещя Саманта и възмутено скочи на крака.

— Една дама винаги говори с модулиран глас.

Саманта се опита да възвърне контрола над гласа си, но успя само да прошепне:

— Да напусна Лондон!

— Имам писмо от полковник Уилям Грегъри, от Кумбрия.

— Кумбрия?

— Това е в Езерната област.

— Езерната област? Но това е… в провинцията!

— Да, свеж въздух — съгласи се Адорна.

Саманта направи бегло движение с ръка: Север… далече на север. И на запад. Планини. Високи, заплашителни планини.

— Сняг. Щипещ, чист, бял. Бистри потоци. Прекрасни сини езера. Завиждам ти. Всеки твой ден ще бъде празник.

Разстроена, Саманта погледна към Адорна, търсейки знак, че това е шега.

Но нейната благодетелка беше съвсем сериозна.

— Децата на полковник Грегъри отчаяно се нуждаят от гувернантка. Ти си такава, при това много добра.

— Знам, но… провинцията. — Саманта се сети за една картина, която някога беше видяла в Кралския музей: Лъкатушен селски път. Цъфнали зелени дървета. Сърничка, подаваща се от гората. И някъде в далечината — лазурносиньо езеро и назъбени, изровени планини с върхове, забулени от облаци. Най-отвратителната буколическа сценка, която Саманта можеше да си представи.

Адорна въобще не се трогна.

— Ще работя за… полковник? От армията на негово Кралско величество?

— Той е по-малък син, избрал военното поприще и удостоен с почетни звания за службата си в Индия. Оженил се за англичанка, докато бил в чужбина. Мисис Грегъри била известна с хубостта си и добрия си нрав, и двамата били доста щастливи. Преди три години по-големият брат на полковник Грегъри починал и така семейното имение преминало в негови ръце. Но преди да се завърне в родината, съпругата му била убита при загадъчни обстоятелства. Говори се, че навярно я е обичал много силно, защото от смъртта й насам той не е поглеждал друга жена.

Адорна направи пауза и най-накрая Саманта разбра, че от нея се очаква уместен коментар.

— Колко трагично.

— Така е, наистина. Когато полковник Грегъри се завърна със семейството си, цял Лондон говореше за това. — Адорна си играеше с писалката, а на устните й заигра лека усмивка. — Разбира се, матроните се надяваха, че той ще заживее в Лондон, където ще си намери нова невеста. Вместо това той незабавно се оттегли в провинциалното си имение Силвърмиър, близо до Дяволската скала, и остана там.

— Дяволската скала? — В съзнанието й веднага се оформи образът на полуразрушен замък, кацнал на върха на камениста урва, назъбен и чернеещ се на фона на покрито с облаци, буреносно небе.

— Казват, че мястото било прекрасно. Ако обичаш прилепи.

— Познаваш ли полковник Грегъри?

— Не, но той е офицер и джентълмен, подчинените му го уважават, а репутацията му е блестяща и безупречна. — Адорна погледна внимателно Саманта. — Уверена съм, че той няма да ти предостави повод за още един скандал.

— Надявам се, че няма, милейди.

Адорна прочисти гърлото си.

— Сигурна съм, че няма, милейди — побърза да се поправи Саманта.

Адорна сложи очилата си и започна да чете от писмото на полковника:

— „Макар домът ми да е изолиран,“ — Саманта изписка тихо, — „гувернантката няма основания да се тревожи за своята сигурност. Патрули на местната милиция, на която аз съм организатор, и която се попълва от моите войници, редовно обикалят пътищата.“ — Глуха за отвращението на Саманта, Адорна продължи с писмото. — Няколко абзаца по-надолу полковник Грегъри казва: „Предлагам възнаграждение от четири паунда седмично, дажба от чай и захар плюс половин почивен ден всяка седмица. Склонен съм да дам на гувернантката отпуск от една седмица в годината, за да посети роднините си.“ — Адорна я погледна многозначително над ръба на очилата си. — Много щедро предложение. По-щедро от всичко, на което можеш да се надяваш в Лондон.

— Но, милейди, локомотивът дори не ходи там! — Ако Саманта трябваше да напусне града, държеше да е сигурна, че ще може да се върне по-най бързия начин, в случай че се наложи.

— Влакът ще те закара близо до там — увери я Адорна. — Полковник Грегъри пише: „Трябва да вземе влака до Йорк и оттам да се качи на пощенската кола, която ще я откара до Хоуксмаут. Там ще се представи на ханджията, който ще й осигури превоз до Силвърмиър, където аз и нейните подопечни ще я очакваме.“

— Ето защо плаща по четири паунда седмично. — Саманта добре си представяше дивата провинция, където Адорна искаше да я заточи. — Никой нормален човек не би желал да живее в тази пустош.

— Всъщност не си права. — Адорна прегледа внимателно писмото. — Причината е в децата.

— Децата ли? — С всеки изминал миг положението ставаше все по-лошо. Саманта се опита да прочете нещичко от писмото, което беше поставено наопаки пред нея. — Какво не е наред с децата?

— Според писмото на полковник Грегъри всичко с тях е наред.

— Ако той пише, че всичко с тях е наред, можеш да си абсолютно сигурна, че нещо не е наред.

— Вярно, и аз така си помислих. Полковник Грегъри има сладки дечица в изобилие.

— Изобилие ли? Какво значи „в изобилие“? — стреснато попита Саманта.

Адорна отново погледна писмото.

— Шест деца на възраст между четири и дванайсет години.

— О, полковник Грегъри определено не си е губил времето! — Този мъж се очертаваше като пълна противоположност на онова, което Саманта би искала: надут пуяк, който търсеше гувернантка, която да се оправя със сюрията деца, докато той преследва злите бандити из дълбоката провинция. — Милейди! — тя умолително протегна длани към Адорна.

Адорна обаче свали очилата си, сгъна ги и ги остави на писалището с прецизност, която не вещаеше нищо добро за Саманта.

— Решила съм твърдо, че ти ще приемеш мястото.

О, не! Адорна рядко говореше с такава непреклонност. Разбира се, тя почти винаги успяваше да получи това, което иска, но обикновено постигаше целите си с такт и хитрост. Щом беше толкова директна, набелязаната жертва просто нямаше шанс.

— Милейди?

— Ти нанесе удар по джоба на мистър Уърдлоу, по социалното му положение и по мъжката му гордост. Тази гордост няма да намери удовлетворение, докато не съсипе напълно твоята репутация. Невъзможно е да ти намеря друго място тук, в Лондон.

— Но… но аз никога не съм напускала Лондон!

— Каквото си постелиш, на това ще легнеш. Приеми този факт. — Адорна впи поглед в питомката си. — Заминаваш за езерната област.

Със свито сърце, Саманта отговори на погледа й.

— Вече изпратих писмо на полковник Грегъри, в което му съобщавам да те очаква до две седмици — побърза да добави оживено Адорна. — И още нещо, Саманта.

— Да, милейди?

— При никакви обстоятелства не разкривай на полковник Грегъри истината за минало си. — Адорна сключи ръце и се облегна с лакти на писалището. — Разпитах за него и се оказа, че той е добър и почтен човек, но не е толерантен.

— Крадецът винаги си остава крадец. — Саманта едва не се задави от негодувание. — Не е нещо, което да не съм чувала. Дори да стана светица, тези лицемерни копелета ще продължават да ме съдят.

— Не ставай вулгарна — укори я Адорна. — И ми обещай, че ще бъдеш дискретна.

— Обещавам ви, милейди. — Саманта се усмихна горчиво. — Нищо няма да кажа на този добродетелен пуяк.

Загрузка...