Моята любима годеница

20

Тереза наблюдаваше своето творение, своето piece de resistance. За всеобщо удивление прасковените коприни висяха от тавана и покриваха стените, придавайки на балната зала пастелна мекота, превръщайки я в разкошен харем. Кристалните полилеи блестяха със светлините на хиляди свещи. Оркестърът свиреше с брилянтна виртуозност. Шампанското се лееше, а дамите бяха затрупани с предложения за танци — но при подобно несъответствие в броя на мъжете и жените нима би могло да бъде другояче? Джентълмените се събираха на групички и разговаряха по сериозни въпроси. Само от време на време някои от тях отиваха в стаята за карти или излизаха на верандата, за да изпушат по една пура — сигурен знак, че се забавляват. Дори Уилям се държеше нормално и не зяпаше подир Саманта като влюбено теле. Всъщност погледът му беше много сериозен. Мистър Дънкан Монро никакъв го нямаше.

Чудесно. Най-добре въобще да не се вясва.

Тереза гледаше блестящото сборище и не можеше да разбере къде е сбъркала. Не помнеше свои значими прегрешения. През детството си бе разумна, покорна и ученолюбива, стоеше далече от неприятностите, беше утеха за баща си и майка си, но… очевидно изкупваше някакъв незнаен грях. Защото цялата ситуация с приема се бе обърнала с главата надолу и нищо, абсолютно нищо, не си беше на мястото.

Първо на първо, увлечението на Уилям по гувернантката. Клюката беше плъзнала със скоростта на горски пожар, но Тереза не напразно се славеше като една от най-опитните светски дами. По време на целия прием тя непрестанно спираше при Саманта, за да й покаже благоразположението си; винаги говореше за нея със суперлативи пред най-големите клюкарки и като капак на всичко дори се бе погрижила роклята й от кралскосин сатен с релефна гарнитура да стане перфектна, добавяйки дантели на полата и миниатюрни бели розички на деколтето. Беше потушила огъня на най-опасните клюки, но ако Уилям продължаваше да гледа Саманта като ударен с тухла по главата, злите езици отново щяха да се развържат.

А и колкото повече време прекарваше с Уилям, толкова повече се двоумеше дали наистина я блазни идеята да мине под венчило с него. Вярно, харесваше го много, обаче…

Стигаше до второ на второ: Дънкан Монро, до неотдавна офицер в Трети Кралски Драгунски полк, истинско камъче в обувката, което й убива, но от което няма отърваване. Той се осмеляваше да я гледа, нея, Тереза. Така я изяждаше с поглед, че тя току-сегиз си вееше с ветрилото, за да разхлади пламналото си чело, и се дивеше на силата на този мъжки глад. Това, което преди беше безразлично на невъзпитания господин, сега живо го интересуваше — и с думи той не би го изразил по-ясно. А тя… тя искаше да избяга.

Добре де. Не искаше. Но гордостта я възпираше. И не само. Всяка жена си има планове. Всяка жена има правото да променя тези планове, но Тереза не искаше да променя нищо под натиск, а точно това оказваше върху й мистър Монро: натиск. Не с думи, а с онзи жарък поглед, от който й спираше дъхът. С рязко движение тя разтвори ветрилото и се зае да охлажда пламналите си страни.

Поредното доказателство, че Тереза е прегрешила незнайно кога в миналото си, куцукаше към нея. Лейди Федърстоунбоу я заговори отдалече:

— Каква необикновена млада жена е наел за гувернантка полковник Грегъри!

Тереза криво погледна възрастната госпожа срещу себе си. Сламено-жълтата й копринена рокля с прилепнали ръкави и ниска дантелена яка можеше и да е подходяща за някое младо момиче, но не и за жена, отдавна прехвърлила средната възраст, и определено не за дама, принудена да се подпира на бастуна си, докато се придвижва по мраморния под. Позлатеното й ветрило от щраусови пера и позлатеното перо в косата й бяха добри попадения, но подобен блясък някак си придаваше на лейди Федърстоунбоу уморен вид. Всъщност под очите й имаше торбички, сякаш беше изкарала лоша нощ. Угризения, реши Тереза без да се замисля. Угризения за онази мистериозна карта. Лейди Федърстоунбоу побесня, когато мъжът й спомена за нея, а Дънкан пощръкля, когато тя му съобщи за подочутия разговор. Очевидно картата беше важна, но Тереза не се интересуваше защо и по какви причини.

— Мис Пендъргаст може да свири, да пее, да се грижи за деца, всички мъже на този прием въздишат по нея… може да прелъсти работодателя си…

Оркестърът свиреше, танцьорите се въртяха по дансинга, лейди Федърстоунбоу се усмихваше мило.

— Доста унизително, а, лейди Марчънт?

Тереза не харесваше лейди Федърстоунбоу. Никога не я беше харесвала и въпросната дама й отговаряше с не по-малко силна неприязън. Тереза я смяташе за блудкава и злобна жена, ожесточена от напредването на годинките. Доказателството беше налице. Едва се бяха поздравили и лейди Федърстоунбоу вече забиваше нажежени игли в кожата й. До кръв.

— Не се грижете за полковник Грегъри. Последвайте примера ми. Мис Пендъргаст е прекрасна жена, надарена със здрав разум, която знае, че е безсмислено да се надява на брак с имотен и състоятелен мъж като него.

— В такъв случай не е зле някой да го осветли. Вече два дена откакто я е зяпнал като безмозъчно теле. — Лейди Федърстоунбоу направи рязко движение с ръката, за да покаже, че след като е посяла семето на раздора, темата вече не я интересува. — Но не затова идвам при вас. Търсех някого, на когото мога да се доверя. Друга жена… поврага, на тази сбирка жените са дефицитни. — Старата жена се приведе и снижи глас: — Спомних си откъде съм чувала името на мис Пендъргаст.

Тереза наостри уши, но се постара да не издаде любопитството си:

— О, нима?

— Мис Пендъргаст е онази безпризорна джебчийка, която се подвизаваше в Лондон преди шест години. Навърташе се около театъра и задигаше портфейлите на джентълмените, които се фукаха как им се била усмихвала, докато изчезвала с парите. — Лейди Федърстоунбоу затвори ветрилото си и притисна дръжката му към присвитите си устни. — Предполагам, че някой трябва да каже на полковник Грегъри, а?

Тереза се втренчи с нямо изумление в събеседницата си — древна в шикозния си тоалет, който не успяваше да създаде илюзията за младост, с петна от руж върху бузите… но не бяха ли това почти изчезнали синини?

Чак тогава проумя важността на казаното от лейди Федърстоунбоу. Проклятие. Сега Тереза си спомни историята. Адорна беше взела момичето-крадла под крилото си и го беше научила как да върви, говори, чете, преподава. Като гувернантка повереницата й си беше спечелила славата на безстрашен защитник на своите подопечни и беше разказала играта на онзи идиот Уърдлоу, за което Тереза й сваляше шапка. А сега… какво да прави с тази информация? Не можеше да реши моментално, обаче й се щеше да посмачка фасона на лейди Федърстоунбоу. Взе си чаша шампанско от преминаващ лакей и отпи с добре изигран израз на досада:

— Сещам се кого имате предвид, но, драга, запомнили сте погрешно името. Онова същество се казваше мис Пени Гаст. — Тереза отчетливо произнесе думите и отпи глътка от шампанското си. — Грешката ви е разбираема. Предвид напредналата ви възраст, проблемите с недочуването не са изненада.

С чуването на това лейди Федърстоунбоу нямаше проблеми. Лицето й се обагри в мораво. Перото в косата й трепереше, докато тя се тресеше от яд. За момент Тереза се зачуди дали старата хиена няма да размаха бастуна си насреща й. Вместо това лейди Федърстоунбоу попита с тих и напрегнат глас:

— Сигурна ли сте?

— Милейди, като всяка жена обичам да съм в центъра на вниманието, което мис Пендъргаст ми отнема. — Тереза примигна престорено невинно. — Не мислите ли, че щях да реша въпроса, ако беше толкова лесно?

Лейди Федърстоунбоу кимна и преглътна мъчително.

— Да. Предполагам, че щяхте. — Тя посегна към кръста си, напипа чантичката си, украсена с лъскави черни пайети, и я стисна, докато нещо вътре не се смачка. — Трябва да поседна.

— Ще ви е нужна ли помощ? — Тереза беше готова да я предложи. От пристигането си лейди Федърстоунбоу куцаше и залиташе, сякаш страдаше от силни пристъпи на подагра. Не че не й се падаше — Тереза никога не беше срещала такава зла старица, но въпреки това не й беше приятно да я гледа как се мъчи.

— Ще се оправя до моето кътче в нишата. — Валда изгледа младата жена с такава неприкрита злоба, че Тереза отстъпи назад. — Оттам чувам отлично.

Когато остана сама, лейди Марчънт разтърка настръхналата кожа на ръцете си. Ако можеше, лейди Федърстоунбоу щеше да си го върне. Да си го върне на всички тях. Тереза се огледа за Саманта и я видя, увлечена в разговор с лорд Хартън. Определено онази отвратителна старица щеше да си го върне на Саманта, ако можеше — а тя можеше.

Би могло да се намери оправдание за поведението на лейди Федърстоунбоу. Съпругът й подскачаше по дансинга с една от младите матрони и опипваше гърба й. Похотливият стар мръсник можеше да докара всяка жена до лудост, но Тереза се съмняваше, че той упражнява чак такова влияние върху съпругата си. Лейди Федърстоунбоу беше жена с твърде силна воля.

Тереза премести погледа си на Уилям. Той тихо разговаряше с онзи гнусен мелез, Дънкан Монро, който най-накрая си беше показал носа. Дънкан… най-добрият приятел на Уилям. Дънкан — винаги дразнещ, винаги бдителен… винаги желан. Проклети да са очите му!

Тереза отново погледна Уилям. Напоследък Уилям и Дънкан се уединяваха твърде често, за да си шепнат. Дънкан направо беше изхвърчал от стаята, когато тя му съобщи за картата, и от него и Уилям нямаше ни вест, ни кост, докато не стана време за вечеря. А снощи, когато гостите си бяха легнали и тя се промъкна долу за глътка уиски — уискито се считаше неподходящо за крехкия организъм на дамите и никой не би помислил да й предложи от напитката — чу как разговарят в кабинета. Тереза беше притиснала чашата до вратата, но не бе успяла да схване повече от няколко думи: Федърстоунбоу и Пашенка. Когато тръгна от Лондон, граф Пашенка беше пуснал слух, че е болен, макар всички да знаеха, че е напуснал града заради някаква своя уговорка.

Беше ли дошъл тук, в Езерната област? Бяха ли го заловили Уилям и Дънкан при някой от нощните си набези? Би била глупава грешка за двама що-годе интелигентни мъже, но нима не бяха спрели нейната карета?

Тя се втренчи в мехурчетата на шампанското и присви очи.

Федърстоунбоу. Пашенка. Ловът на разбойници.

Главата й рязко подскочи. Балната зала се превърна в обект на щателно изследване.

Твърде много генерали. Твърде много посланици. Твърде много мъже в черни костюми, които не разполагаха нито с парите, нито с родословието, за да присъстват на подобен прием, но които за сметка на това излъчваха власт и тайнственост. Беше ги познала, макар че й бе убягнала значимостта на тяхното присъствие.

Отново погледна към Уилям и Дънкан. Те не бяха спрели каретата й, защото я мислеха за бандит. Бояха се, че тя може да е шпионка, която бяга от Лондон по петите на своя началник, граф Пашенка. О, да. Тереза беше живяла в Индия и познаваше от първа ръка съперничеството между Англия и Русия за богатствата на Изтока. Знаеше отлично, че във всеки индийски град и паланка има шпиони. Не беше разбрала, че същото важи и за Англия.

Е, по-добре късно, отколкото никога.

Шпиони. Беше се озовала в шпионско гнездо.

Саманта благодари на мистър Лангдън за танца — втория и последен танц с него за тази вечер — и се извини. Вратите към верандата бяха разтворени, ветрецът развяваше коприните с прасковен цвят, наближаваше полунощ. В балната зала ставаше все по-задушно и Саманта се умори. Умори се от танците, от несекващите светски разговори, от безкрайните ласкателства и от факта, че полковник Грегъри не я потърси за танц, както беше обещал. Вместо това беше погълнат от сериозни разговори първо с мистър Монро, после с лорд Хартън.

Не че Саманта действително я беше грижа. Тя може и да си въобразяваше, че е влюбена в полковник Грегъри, но беше наясно че любовта е трайна, колкото облачета дим от комина, разпръснати с лекота от повея на вятъра. Може би ако целунеше някой друг мъж, щеше да си въобрази, че е влюбена в него.

Да. Отличен план. Щеше да целува други устни и да направи сравнение. Под въздействието на мъжката страст онази болка в областта на сърцето щеше да спре и тя пак щеше да бъде себе си — мис Саманта Пендъргаст, независима, своеволна, самоуверена.

Сред усмивки, кимвания, реверанси, и пак кимвания, и пак усмивки, тя успя да се оттегли в стаята, приготвена за освежаване на дамите. По стените висяха огледала, пред всички масички бяха поставени табуретки. Навсякъде имаше кани с вода, чисти носни кърпички и пудра. Саманта въздъхна облекчено и се отпусна. Изсипа малко вода в една купа, натопи в нея кърпичка, изстиска я и намокри лицето си. Каква прохлада! Тя притвори блажено клепачи.

Веднага образът на полковник Грегъри изникна в съзнанието й. Никой друг мъж не се носеше така елегантно като него. Тъмносиньото сако прилепваше по раменете му, брокатената жилетка очертаваше тънкия му кръст, черните панталони обгръщаха бедрата му както… както щеше да го обгърне тя, ако здравият разум тотално я напуснеше. Но тази опасност засега беше далеч. Това, че полковник Грегъри радваше очите й, все още не означаваше, че е поела по стръмния път на падението.

А чертите му… на бала имаше дузина мъже, които бяха по-красиви, но лицето му беше благородно, грубо изсечено, мъжествено. Държанието на полковника, изражението на това лице, вдъхваше на жените увереност, че той ще се грижи за тях. Когато погледът му се устремеше към Саманта… краката й се подкосиха, благоразумието я напусна и тя се свлече на една табуретка.

Дочу тихия и отсечен звук от стъпки. Мили боже! Някой идваше.

— Търсех ви — обърна се към нея лейди Марчънт. Какво ли пък имаше сега?

Лейди Марчънт се настани на табуретката срещу нея и решително остави чашата с шампанско на масичката. Пое ръцете й в своите, което изправи Саманта на нокти.

— Ти си сам-сама на света. Няма кой да те посъветва, затова реших да вляза в ролята на твой наставник.

— Добре. — Но защо?

— Дюклос е обаятелен, но беден. Завоювала си вниманието на мистър Лангдън. Той е вдовец с осем хиляди лири годишен доход. Разбира се, трябва да помислиш добре дали искаш да виждаш лицето му всяка сутрин на масата за закуска. Лорд Хартън… на твое място щях да бъда предпазлива. Той е във висша степен желания ерген, но е наследник на стар род и се съмнявам, че семейството му ще те приеме, в случай че Хартън си загуби ума да ти предложи брак.

Саманта се бореше с объркването и цинизма, докато се опитваше да проумее мотивите на лейди Марчънт за тази интермедия. Себичност, навярно, обаче дамата направо сияеше от искреност. И от решимост. Освен това… сякаш ролята на ментор не й беше по вкуса. Саманта внимателно помисли, преди да отговори:

— Милейди, аз… не си търся съпруг на бала.

— В такъв случай си глупачка. — Устата на лейди Марчънт беше извита в решителна линия, а очите й гледаха сурово. — Тези мъже подскачат около тебе като агънца. Не ги интересува фактът, че си гувернантка. Ако се понапънеш малко, скоро ще станеш съпруга и никога няма да ти се наложи да изкарваш с труд прехраната си.

Саманта хвърли кърпичката, която се приземи с плясък в купата с вода.

— Аз обичам работата си.

— Друг път. Харесвам те, и сама не знам защо. Не бива, но те харесвам. — Лейди Марчънт хвърли поглед към вратата и снижи глас. — Лейди Федърстоунбоу те е разпознала. От Лондон. От улиците.

Изведнъж Саманта разбра всичко. Разпозната. Заловена. Крадла. Завинаги. В момента лейди Федърстоунбоу може би казваше на Уилям какво е узнала и в очите му щеше да пламне презрение. Точно от това се боеше. Вдиша въздух и усети как болката раздира дробовете й.

— По дяволите! — думите се изплъзнаха от устата й. Поиска да си ги вземе обратно и тогава осъзна: какво значение имаше? Лейди Марчънт знаеше.

— Предполагам, че трябва да си събера багажа. Незабавно.

Тереза хвана ръката й и я раздруса.

— Не. Прикрих те. Казах на старата усойница, че е сгрешила. В безопасност си. Казвам ти го, за да знаеш, че ако сега си хванеш съпруг, той няма да разбере преди да е станало твърде късно.

Саманта не схващаше защо лейди Марчънт й говори тези неща.

— Та това е… ужасно. Ще се окажа обвързана с мъж, който се срамува от мен!

— По-добре така, отколкото изобщо никакъв съпруг. — Тереза нетърпеливо размаха ръце. — Обгърната си от ореол, от слава, която има някакво лустро. С един богат съпруг всички врати ще се отварят пред теб.

— Ами ако съпругът ми се ядоса, че е бил измамен по подобен начин? — Саманта много добре помнеше болката, която един юмрук можеше да причини.

— Няма значение. С твоята екзотична хубост лесно ще поддържаш интереса му около една година. Той ще иска от тебе наследник и още един син за резерва, а после така или иначе ще се занимава с любовниците си. Такива са правилата на играта. — Тереза вдигна тост и преглътна остатъка от шампанското си. — Или може би нещата стоят по-различно в ниските социални прослойки?

— Не. — Саманта не можа да удържи циничния си смях. — Бракът е един и същ навсякъде. Ето защо не съм се омъжила.

— Браво на теб. — Лейди Марчънт присви устни от погнуса. — Аз съм дама — при това състоятелна — и ми е нужен съпруг, за да получавам покани за всички светски мероприятия, които са от някакво значение.

Лейди Марчънт беше откровена до грубост. Лейди Марчънт й беше направила услуга. Саманта съзря възможност да й върне жеста:

— Светските мероприятия сигурно са ти дошли до гуша. Не би ли предпочела да едно хубаво търкаляне под юргана с мъжа, когото обичаш?

— Какво искаш да кажеш? — Лейди Марчънт шумно си пое въздух.

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Аз също те харесвам и сама не знам защо. Не бива, но те харесвам. — Саманта осъзна, че говори истината и това едновременно я зарадва и уплаши. — Ти си дама, която през целия си живот винаги е осъществявала нечии очаквания. Оженила си се за добра партия, общувала си с хора от твоята класа, обличала си се под диктата на модата… и всичко това за какво? Определено не и за теб самата.

— Харесвам диктата на модата… и общуването с хора от моята класа.

Саманта се взря внимателно в жената срещу себе си, мъчейки се да я разбере и най-накрая й просветна:

— Ти дори не ги наричаш приятели.

— Приятелството не е всичко на този свят — отбранително възрази пребледнялата лейди Марчънт.

Самотата проряза като нож Саманта. Обзе я копнеж да си поговори с Адорна и другите момичета от Реномираната академия за гувернантки.

— А на мен ми липсват моите приятелки. — За момент уплашената, объркана жена срещу нея също й заприлича на приятелка и Саманта наруши собствените си правила. — Мистър Монро изгаря от желание по теб. С него ще си прекараш чудно.

— Но не за дълго — незабавно контрира Тереза.

— А кои неща са за дълго, милейди? — Саманта чу цинизма в думите си. — Ще ми кажете ли?

Лейди Марчънт отвори уста и овладя треперенето си.

— Когато приемът приключи, възнамерявам да имам съпруг. — погледът й многозначително се спря върху Саманта.

— Най-голямата награда за послушните момичета.

— Полковник Грегъри. Разбира се.

— Така ще измамиш и двама ви, Тереза. — Лейди Марчънт понечи да възрази, но Саманта вдигна ръка. — Никога не съм се съмнявала, че е твой, ако го искаш. Но е срамота, при положение, че има мъж, който така страстно те желае. Въпреки това нека бъде волята ти.

Очевидно благопожеланията на Саманта не бяха достатъчни за лейди Марчънт.

— Не можеш да го имаш. Знаеш ли как загина съпругата му?

— Не, милейди. — Против волята си Саманта се заслуша като хипнотизирана в разказа на Тереза, която заговори бързо, сякаш искаше да приключи колкото може по-скоро:

— Бяхме разквартирувани в Кашмир, една великолепна местност в планината. С хладен климат и забележително красива природа. Всички живеехме в определената ни част. Не знам как да опиша самотата от живота в непозната страна, където всичко ти е чуждо… и където местните жители те мразят. Някой изпращаше покана и ние му отивахме на гости. Изминавахме дълги разстояния, за да се видим със стари приятели, да наваксаме с клюките от родината, да чуем английски без акцент. — Тереза се втренчи в Саманта, но гледаше през нея към място и време, които безвъзвратно бяха отминали. — Винаги имаше някакви брожения, подклаждани от руснаците и Уилям винаги беше доброволецът, който заставаше начело на батальона. Непосредствено преди най-големия прием в годината, нашата чест беше повикана да потуши поредното въстание. И Уилям за пореден път отпраши нанякъде.

Саманта преглътна и се укори за глупостта си: да се тревожи за мъж, който очевидно е оцелял след опасността… но беше безсилна.

— Мери се разсърди, което беше много необичайно за нея, защото по принцип тя беше най-милият човек на света. Обожаваше своя мъж и винаги позволяваше да бъде неговото. Тя искаше да се завърнат в Англия, той — не. Останаха. Тя искаше да запишат момичетата в английски пансион, той — не. Момичетата останаха при тях. На нея й липсваха семейството, роднините… предупредих я, че е неразумно във всичко да отстъпва на мъжа си, но нямаше кой да ме чуе. — Лейди Марчънт направи гневен жест с ръка, за да покаже как Мери е отхвърлила съвета й. — Както и да е, тя никога не молеше Уилям за нищо, но много искаше да отиде на приема и да се види с приятелите си. Той й забрани и нареди тя да си стои вкъщи. Не знам защо онази вечер Мери не му се подчини — не изключвам, възможността да са се скарали, обаче е факт, че тя тръгна сама. Но никога не пристигна.

Гласът на Тереза секна.

Саманта й подаде собствената си кърпичка и съжали, че няма още една. Нещата бяха по-зле, отколкото беше предполагала: ужасната смърт на Мери, страданията, които бедната жена сигурно беше изпитала.

Лейди Марчънт избърса сълзите от очите си.

— Откриха трупа на другата сутрин. Крадците преобърнали каретата. Мери загинала на място, слава богу, но обирджиите убили кочияша, прислугата и задигнали всичко по-ценно: бижута, дрехи.

Лейди Марчънт съживяваше ужаса на онази вечер и Саманта го съпреживя с нея.

— Горката жена! — възкликна тя и се сети за още нещо. — Горките момичета! — Дали знаеха, че майка им е била съблечена и захвърлена в канавката като кофа смет?

— Уилям никога не се е славел с толерантност, но след случилото си той просто полудя. Стана тираничен. Залови всички крадци и ги обеси. Залови всички руснаци и бунтовници в Кашмир. — Лейди Марчънт потрепери. — Върна се в Англия с децата и се превърна в полковник за собствените си момичета. Не се и съмнявам, казвал си е, че го прави за тяхно добро. Обвиняваше се за смъртта на Мери.

— Бих казала, че е имал основания — меко изрече Саманта. Горкият Уилям, с присъщото си чувство за отговорност, от което страдаше и с което се гордееше. Колко ли гняв и скръб е извикала у него смъртта на любимата му съпруга? Колко ли е дирил възмездие?

— Абсолютно вярно. Той приемаше Мери за даденост. Не осъзна какъв човек е имал до себе си, преди тя да си отиде. Господи! — Лейди Марчънт смачка кърпичката в ръцете си и започна да диша тежко, сякаш не й достигаше въздух.

— Ти му се сърдиш, защото я е пренебрегвал! — извика Саманта в пристъп на осенение.

— Уверявам те, че няма да търпя подобно отношение към себе си. — В очите на Лейди Марчънт проблесна смесица от сълзи и гняв. — Но знай, Саманта, безсмислено е да искаш Уилям за себе си. Кълна ти се. По-добре ми го остави. Той би ти простил всичко, но не и миналото на крадец.