Моята любима годеница

5

Мис Пендъргаст излезе от стаята и бравата на вратата щракна след нея. Полковник Грегъри отиде до прозореца, отвори го, и изчака Дънкан Монро, офицер с когото се беше запознал по време на службата си в Индия и негов предан приятел, да се прехвърли в стаята през него.

— Какво ми носиш? — попита го Уилям.

— Снощи залових още един руснак. — Дънкан изтупа прахта от грубите си вълнени панталони и оправи шапката си. Такива дългополи шапки носеха местните селяни. — Лиших го от портфейла му и го пратих да си ходи живо-здраво по пътя.

— Откри ли нещо интересно?

Дънкан развърза връвта на малката си чанта и я изтръска върху писалището. От нея изпадаха омачкана пачка британски лири стерлинги, лула, торбичка с тютюн. Писмо…

Уилям измъкна писмото от купчината и се намръщи, когато видя руските букви.

— Ще изпратя това на Трокмортън, за да разбере какво пише в него. — Той въобще не се замисляше върху необичайната връзка между себе си и Дънкан. Уилям се правеше на миротвореца на областта, а Дънкан играеше ролята на горски разбойник. Те грижливо се избягваха един друг, докато патрулираха по пътищата в търсене на английски шпиони, руски агенти и понякога дори на истински крадци. Това беше игра, която бяха усъвършенствали помежду си, и благодарение на която бяха успели да съберат изключително ценни сведения за Хоум Офис, но до този момент опитите им да разберат защо Езерната област е център на активна шпионска дейност се бяха оказали безрезултатни.

До днес. Което го подсети за нещо…

— Защо, по дяволите, се опитваш да влезеш през прозореца, докато в кабинета ми има гост?

— Гост ли? Това не беше гост. Това беше красавица. — Дънкан запърха с мигли в имитация на флиртуваща млада дама. — Полковник, не знаех, че пиете.

— Да пия? Една жена не може да се изпие, тя може да се… — Уилям видя широко ухилената физиономия на Дънкан и млъкна. Чувството за хумор на приятеля му бе пословично, за храбростта му се носеха легенди, а Мери беше нарекла Дънкан „красив“ но Уилям знаеше как може да изтрие нахалната усмивка от лицето му.

— Това е новата гувернантка на децата ми.

Дънкан направи двойно салто във въздуха, като за малко не счупи врата си, което удовлетвори безкрайно Уилям.

— Гувернантката на децата ти? Когато бях лудо-младо нямаше такива гувернантки — Дънкан подсвирна от възхищение.

— Тя дойде при мен с препоръки от престижна агенция. Реномираната академия за гувернантки, ако трябва да сме точни. — Но вътрешно Уилям беше съгласен с Дънкан. Какво, по дяволите, си мислеше лейди Бъкнел, като му праща такава гувернантка? Или по-скоро — на децата му? Мис Пендъргаст беше изпратена на децата му.

Той напълни две чаши с уиски, и подаде едната на Дънкан. Високият и строен Дънкан отпи от нея, след което се залюля на пети.

— Всичките ми гувернантки бяха стари и свадливи.

— Без съмнение така ти се е падало. Моите бяха младички и лесно успявах да ги изплаша. — Уилям не си беше представял, че някога ще мисли за тези глупави момичета с тъга и носталгия. Но никоя от тях нямаше нищо общо с мис Пендъргаст. Мис Пендъргаст, която имаше походката на амазонка, външността на езическа жрица от някоя далечна, екзотична страна, и езика на… ах, в никакъв случай не биваше да мисли за езика й. Той го навеждаше на мисли за целувки, и други подобни дейности, затова щеше да се задоволи да отбележи, че тя има нахален език.

Уилям отпи от чашата си и остави огнената течност да се разлее в тялото му.

— Косата й… Не мислиш ли, че е перука?

— Перука? Ти побъркан ли си?! Това не е перука.

— Неестествено руса е. — Снощи кичури от косата й се бяха разпилели по страните й — в здрача те грееха като лунни лъчи. — Това трябва да е перука.

— И двамата сме съгласни, че ти не знаеш нищичко за жените, камо ли пък за косите им. — Дънкан се отпусна в стола, освободен от Саманта. — Не успях да видя очите й. Какъв цвят са?

— Кафяви. — Уилям показа чашата си с кехлибарено златистата течност. — Нещо такова. Много странен цвят.

— Забелязал си цвета на очите й. — Дънкан изглеждаше прекалено доволен, когато разклати уискито в чашата си. Прекалено самодоволен, за да бъде Уилям спокоен. — Не знам дали ще издържа, докато мога да надникна в очите на тази млада дама.

— Не си и помисляй да прелъстяваш гувернантката ми — предупреди го Уилям. — Не и ако не си готов да заемеш нейното място пред децата ми.

— Не бих си и помислил подобно нещо. — Дънкан постави ръка на сърцето си. — Видя ли походката й? Като на грациозна, дебнеща плячката си пантера. Сякаш не се движи, а плава.

— Прекалено е висока — Уилям беше свикнал с мънички, дребни жени, които вдигаха глава нагоре, за да го погледнат в лицето, и които бяха леки като пух, докато ги водеше в ритъма на валса.

— А представяш ли си тези дълги крака, обвити около врата ти?

Там беше проблемът, че си го представяше, и още как. Дънкан нямаше ли чувство за мяра?

— Прекалено е тънка — опита се да възрази.

— Прекалено е висока, прекалено е тънка — Дънкан подигравателно изимитира Уилям. — Много си придирчив за беден, отчаян вдовец, който има нужда от съпруга, която да се грижи за децата му, но въпреки това те харесвам. Може би тази мис… мис…

— Пендъргаст — учтиво му подсказа Уилям.

— Може би мис Пендъргаст е идеалната жена за теб.

— Не.

— Не? — Кичур светлокестенява коса падна върху челото на Дънкан, докато изучаваше с критичен поглед приятеля си. — Вече станаха три години, откакто Мери почина.

— Откакто Мери беше убита — поправи го Уилям.

— Да, но вината не беше твоя — с цялата си възможна нежност изрече Дънкан.

— Сигурността на жената е отговорност на съпруга й. — Разбира се, че вината бе на Уилям и на никой друг.

— Изпълнявахме важна мисия за полка. Как можеше да знаеш, че Мери ще отговори на зов за помощ и ще попадне в засада, устроена за нас от руснаците?

— Трябваше да я изпратя вкъщи. — Съвестта на Уилям не му даваше мира. — Трябваше да изпратя всички тях у дома. Знаехме за опасността, стаена толкова близо да планините.

Дънкан се изправи и постави ръка върху рамото на Уилям.

— Знам колко много обичаше Мери, и че смъртта й разби сърцето ти, но…

Уилям се отърси от докосването на приятеля си, отиде до прозореца и погледна към парка. Там беше проблемът. Той бе обичал Мери, но… любовта му към нея беше доказала нещо, което той подозираше от години: никоя жена не можеше да бъде толкова интересна, колкото поредната военна акция. Никоя жена не можеше да бъде толкова вълнуваща, колкото езда през мочурищата. Никоя жена не можеше да плени сърцето му, защото той беше студен и безчувствен, и макар да беше способен на силни и горещи страсти, не би могъл да обича.

Това беше част от причината, която засилваше до такава крайна степен решимостта му да залови предателите, отговорни за смъртта на жена му. Тя го бе обичала с такава всеотдайност, а той никога не бе успял да й отвърне с взаимността, която тя заслужаваше.

— Справедливост ще бъде въздадена. — Той не можеше да признае на Дънкан или на някой от романтиците, които си въобразяваха, че страда от разбито сърце, че е подтикван не от любов, а от угризения на съвестта.

— Ще намерим справедливост. — Дънкан се отпусна обратно в стола си. — Но на теб ти трябва жена. Всеки мъж си има нужди, които не може да пренебрегне.

— Никой не може да знае това по-добре от теб. — Уилям погледна приятеля си в лицето. Той не завиждаше на Дънкан за лудешката му репутация в околността. — Ти задоволяваш своите достатъчно често.

— От мене да знаеш, много нещо трябва, за да се съвземе едно разбито сърце. — Дънкан определено беше имал успех сред дъщерите на офицерите, пръснати по цялата необятна Индия. Но после беше имал глупостта да се увлече по щерката на лорд Барет-Дъруин. Негово благородие не бе останал възхитен от факта, че някакъв си шотландски нехранимайко ухажва най-голямата му дъщеря, и бързо беше изпратил момичето в Англия. Дънкан подаде оставката си и отиде в Лондон само за да научи за венчавката на любимата си с граф Колиър. Гневната му и безразсъдна реакция бе дар божи за Уилям, който се нуждаеше от сънародник за изпълнението на мисията си.

— Мис Пендъргаст ми донесе вест. — Уилям измъкна писмото на лейди Бъкнел от сакото си и го метна към Дънкан. — На пръв поглед това е препоръчително писмо.

— На пръв поглед? — Дънкан го вдигна от писалището.

— Чети.

Дънкан внимателно прочете първия абзац.

— „Мис Пендъргаст е отлично обучена, интелигентна, изобретателна…“ — Много добре, Уил, но…

Уилям видя как цялото тяло на приятеля му настръхна. Без да сваля поглед от писмото, Дънкан протегна ръка, за да остави уискито си върху писалището.

— Лейди Бъкнел ти изпраща това? Лейди Бъкнел работи за Хоум Офис? За Трокмортън? Лейди Бъкнел е наша шпионка!

— Вярвам, че лейди Бъкнел помага на Трокмортън с някоя услуга когато може, но би било пресилено да я наречем шпионин.

Дънкан бързо зачете по-нататък.

— Трокмортън пише, че Езерната област е център на подривна дейност, защото… — Писмото падна в скута му. — Лорд и лейди Федърстоунбоу? Тази безобидна възрастна двойка ръководи шпионска мрежа, която покрива почти целия свят?! Лорд и лейди Федърстоунбоу?

— Не ми е известно Трокмортън някога да е бъркал и съм абсолютно сигурен, че той не би се заблудил, когато става дума за нещо толкова сериозно.

— Не поставям под въпрос информацията, просто… — Дънкан поклати в недоумение глава. — Как?

Уилям беше имал няколко минути в повече, за да помисли върху възможните отговори.

— Те имат достъп до всеки благороднически дом в Англия. Никой не би заподозрял тези старци в грях, по-различен от безобидни клюки. Дори да ги заловят със секретни документи пак би им се разминало, защото всеки ще си помисли, че просто са били използвани без тяхно знание.

— Свят ми се завива, като си помисля.

— Това обяснява всичко. Ето на какво се дължи постоянният приток на непознати в областта — чужденци, жени, които пътуват сами…

— Не забравяй, че имението Федърстоунбоу е разположено съвсем близо до брега, където има пристан. Копелетата имат резервен изход. — Дънкан отново прочете писмото. — Трокмортън ще насочи двамата Федърстоунбоу към нас. Иска да измъкнем колкото е възможно повече информация от тях преди да ги арестува. Какво ще предприемем?

— Имам план. — Но този план се беше оформил в съзнанието му спонтанно само преди няколко минути Сигурно можеше да се измисли нещо по-добро.

— Ще ги измъчваме? Ще проникнем с взлом в имението им? Ще им светим маслото като на бесни кучета? — Дънкан потърка ръце от задоволство.

— Не. — Уилям направи кисела гримаса. — Ще дам прием.

— Прием? — повтори невярващо Дънкан.

— Прием в Силвърмиър. Помисли, човече — точно това е полето им на действие. Поканени са най-видните семейства в цяла Англия. Лорд Федърстоунбоу се опитва да целуне дебютантките, докато лейди Федърстоунбоу се развлича с клюки. А всъщност през цялото време се занимават с подслушване и крадат информация, която после продават на руснаците. Ще ги примамим тук с обещание за апетитни сведения и ще ги заловим на местопрестъплението.

— Прием в Силвърмиър. Гениална идея. — Дънкан въздъхна. — Поне на пръв поглед. Но ти не даваш приеми. Какво те наведе на тази мисъл?

— Гувернантката.

— Малката мис Пендъргаст?

— Според нея съм потомък на едно от най-издигнатите семейства в околността и като такъв съм занемарил подготовката на дъщерите си за бъдещия им светски живот.

— Аз ти говоря същото години наред. Какво те накара да се вслушаш в думите й?

— Така ще мога да спипам двамата Федърстоунбоу в момента на деянието.

— Е, това е друга работа. — Дънкан вдигна чаша за наздравица.

Уилям знаеше какви идеи се въртят в главата на приятеля му. Дънкан си мислеше, че той ще направи първата си крачка към завръщане в обществото, някоя неописуемо красива и надарена с много качества жена ще събуди интереса му и той ще я вземе за съпруга. Дънкан със сигурност хранеше подобни надежди, защото многократно бе подчертавал, че не одобрява липсата в живота на Уилям на това, което французите наричаха joie de vivre.

— Но как… Извинявай, друже, но ти въобще не си наясно как се организира прием, нямаш необходимия персонал за това, а Трокмортън очаква лорд и лейди Федърстоунбоу да са тук до първи септември. — Дънкан се залюля в стола. — Как ще се приготвиш навреме?

— Ще пиша на графиня Марчънт за помощ. — Уилям зачака реакцията на Дънкан и тя не закъсня. Приятелят му първо се вцепени, после устните му се извиха в крива усмивка.

— Ужасната лейди Марчънт. Необходимо ли е?

Уилям никога не беше разбирал тази антипатия, пък и сега нямаше време да се занимава с нея.

— Лорд Марчънт беше мой приятел. Тереза беше приятелка на Мери. Освен това след нейната смърт тя ми предложи помощта си когато и за каквото пожелая.

— Не се и съмнявам. — Гневът на Дънкан се отприщи. — За бога, Уил, не разбираш ли?

— Не. — Имаше си хас да не разбира. — Какво?

— До полуда ще се влюбиш в нея и тя ще може да се хвали, че е уловила в примката си друг богат и красив съпруг, който ще я направи обект на завист сред аристократичните кръгове.

— Намираш ме за красив?

— Намирам те за — Дънкан скочи и плесна Уилям по рамото — глупак.

Уилям започна да се кикоти.

— Опитвам се да измисля нов план. Всичко друго е за предпочитане пред…

— Пред нея? — Дънкан се ухили широко. — Да, така и предполагам.

— Щях да кажа „прием“ — Уилям се облегна на перваза на камината и внимателно огледа лицето на приятеля си.

— Може би ще искаш да знаеш. Възнамерявам да позволя на Тереза да ме хване в примката си.

— Не! Откъде-накъде? — Дънкан изглеждаше като ударен с мокър парцал.

— Нуждая се от съпруга. — Уилям презираше онези мъже, които се вайкаха по отминалата любов и плачеха за изгубените възможности. Смъртта на Мери остави дълбок отпечатък в душите на децата. Той самият се чувстваше белязан от чувството, че я е предал. Справяше се с това по най-добрия начин, който му беше известен: военна дисциплина, съчетана с високи изисквания към себе си и към другите. Но някак си през изминалата година дисциплината се беше пропукала, а изискванията се бяха размили. През половината време не беше наясно какво се случва в собствения му дом. Момичетата растяха и той не знаеше какво да прави с тях. — Въпреки че мис Пендъргаст е доста обещаваща, досегашните гувернантки се оказаха провал.

— Мис Пендъргаст наистина изглежда много обещаващо. — Похотливо пламъче светна в очите на Дънкан.

— Но няма гувернантка, която да може да замести майката в живота на момичетата. Те имат нужда от стабилност. Ето защо ще се оженя. — Уилям се отиде до писалището и вдигна лист хартия от него. — Направих списък с изискванията си.

— Списък с изискванията ти? — Какви ли биха могли да бъдат? — Дънкан се опита да звучи сериозно.

— Повечето не са никаква изненада. Бъдещата ми жена трябва да има същото обществено положение като моето, държа на безупречна репутация. Трябва да е обиграна в тънкостите на светския живот, за да организира приеми, които да подготвят дебюта на дъщерите ми в средите на най-изисканото и отбрано общество.

— Звучи разумно.

— Трябва да има приятна външност и да говори с добре модулиран глас.

— Не искаш някое грозилище.

— Да. — Уилям си знаеше, че Дънкан ще разбере точно това изискване. — Тереза отговаря на всички изисквания в списъка.

— Освен това ще си спестиш усилието да я ухажваш. Тя ще падне като зряла ябълка в ръцете ти.

— Точно така.

— Ах ти, глупаво, романтично момче! Думи като твоите ще покорят сърцето на всяка жена — изрече Дънкан без следа от вълнение.

Уилям беше обзет от чувство на безпокойство без сам да знае защо. С няколко крачки стигна до прозореца и погледна към парка.

— Там е работата. Човек не си избира жената, воден от романтични глупости. Той трябва да гледа рода й, положението й в обществото, способността й да се справи като господарка на нов дом.

— Графинята не е просто с приятна външност. Тя е много хубава. — И да искаше, Дънкан не би могъл да докара поотегчено изражение.

— Да, но това не е най-важното. — Уилям не се вълнуваше особено от дребната, смугла Тереза, която беше надарена с необичайна, драматична красота. — Важното е, че тя притежава всички желани качества в тяхната цялост.

— Може би не си толкова добре осведомен за графинята, колкото си мислиш.

Приглушеният коментар на Дънкан изненада Уилям.

— Ако има нещо, което трябва да знам…

— Не! Не, аз само… Нищо — младият мъж махна пренебрежително с ръка.

— Мислех си, че ще се радваш, като чуеш каквото имах да ти казвам. — Уилям беше озадачен от отношението на приятеля си.

— Това не е брак, а безкръвен съюз. — Дънкан удари с длан по писалището. — Има моменти, в които се радвам, че не съм богат. Ще се оженя по любов и всякакви списъци да вървят на майната си.

Понякога Уилям се плашеше от пълното пренебрежение към здравия разум, проявявано от приятеля му.

— Не е мъдро да се отнасяш с такова безразсъдство към толкова важен въпрос.

— Не е. Дръж ме в течение на това, което си намислил. — Дънкан рязко промени темата на разговора.

— Няма да предприема и един ход без теб.

— Твоята гувернантка от хората на Трокмортън ли е? — Дънкан замислено изви вежда.

— Не е. — Понякога Уилям се дразнеше от глупавите въпроси на приятеля си. — Тя е просто гувернантка.

— Дали е прочела писмото?

— Печатът беше цял.

— Печатът не е пречка за сръчните.

Понякога Дънкан наистина успяваше да ядоса Уилям.

— Не е прочела писмото. Лейди Бъкнел гарантира за нея.

— Добре де! Просто проявявах предпазливост. Ти проявяваш предпазливост. — Младият мъж отпи от уискито си. — Как възнамеряваш да спиш при положение, че такава красавица ще се намира само на няколко крачки от теб?

Понякога Дънкан си просеше един здрав шут. Уилям овладя раздразнението си, защото знаеше, че ако приятелят му усети дори намек за неволния му интерес към мис Пендъргаст, щеше да го скъса от подигравки.

— Виждал съм и по-хубави гувернантки от нея. — Определено мис Пендъргаст не проявяваше нито зачитане, нито интерес към него, което беше доста необичайно.

Обаче добре. Щом тя не се интересува от него — хубаво. Беше му гарантирала, че ще остане тук една година и той й вярваше, но дълбоко в себе си се чудеше как ще преживее мъчението тя да е толкова близо до него. В нея имаше нещо особено… някаква дързост, все едно тя имаше тайна, която мамеше да бъде разкрита. Решителност, все едно можеше да се справи с всяка ситуация. Болка, все едно беше видяла най-лошото у мъжете и не им вярваше. И в контраст с всичко това — някакво сладко удивление, сякаш изпитваше привличане към него, ала не знаеше как да прикрие чувствата си. О, да! Първоначалното му желание беше да остане прав по време на разговора им, за да й вдъхне страх с ръста си. Вместо това се бе наложило да седне, за да прикрие крещящото, първично, примитивно доказателство за това, че я желае.

Дънкан го гледаше така, сякаш е изрекъл мислите си на глас.

— Другите ти гувернантки бяха безмозъчни идиотки. Тази е от друг сой. Слушах ви под прозореца и определено мога да кажа, че те постави на мястото ти. Не знам как ще й устоиш.

— Не ми допадат жени с толкова остър език.

— Не спирай да си повтаряш това. Помага. — Този път усмивката на Дънкан беше горчива.