Моята любима годеница

17

Къщурката за гости беше много хубава. Малка, но хубава. Идеалното убежище за някой, който искаше да се скрие от гостите, които пристигаха на тълпи в имението.

Белосана отвътре и отвън, къщичката беше на един етаж, разположена сред градина, в която цъфтяха бял пламък, розови карамфили, лилави теменужки и алени бегонии. Покрита веранда, на която имаше маса и няколко стола, в случай, че човек пожелаеше да се наслади на планините, водеше към предната врата.

Саманта нямаше подобно желание и си остана вкъщи, минавайки от едната в другата стая, чудейки се защо не е отказала по-категорично да присъства на приема. Прекара цялата нощ в новото си легло, представяйки си разнообразните беди, които можеха да я сполетят, докато се движи сред членовете на висшето общество. Адорна не я беше изпратила в Кумбрия, за да се стреми към публичност.

— Ще тръгвате ли, мис? — обади се Кларинда от спалнята.

— Още не. — Саманта продължи енергично да крачи из дневната, въртейки ръце като войник на парад. Да, къщурката много й допадаше. Таванът беше висок, с дълги напречни греди, които подпираха сламения покрив и даваха усещане за простор. Масичката със столове беше идеална за двама, които искат да хапнат или поиграят; имаше и шкаф, в който се съхраняваха чиниите и одеялата. Тапицираното със син брокат канапе беше поставено пред белокаменната камина, вградена във вътрешната стена, която имаше отвори и в двете стаи на къщата.

Спалнята беше съвършена. Там имаше скрин, в който Кларинда беше прибрала бельото на Саманта, и гардероб със закачалки за дрехите й. Над скрина висеше огледало в дъбова рамка. Леглото беше по-малко от това в голямата къща, но достатъчно удобно за един човек, а пухеният юрган на кафяви ивици беше дебел и пухкав, досущ като онзи, който беше оставила.

Идеално, уютно гнездо за романтични срещи. Очите й се присвиха. Това ли беше истинската причина, поради която…

Не. Глупости. Да, беше я целунал, но ясно беше видяла недоверието в очите му, когато беше предложил къщичката като вариант. Очевидно я подозираше в някакви нечестиви дела. Кражбата на миниатюрата? Или може би смяташе, че тя желае да го прелъсти? Вчера недвусмислено беше изразил мнението си по този въпрос. Жените искаха сигурност и бяха готови на всичко, за да я получат. Полковник Грегъри подозираше, че ако й се отдаде възможност да го прелъсти, тя ще се възползва най-безскрупулно, а истината беше, че той се е възползвал от невинността й. Ужасен мъж, но за жалост типичен представител на племето си, така че нямаше смисъл да го вини.

— Полковник Грегъри има да се чуди къде сте — отново се обади Кларинда.

И там беше ядецът, нали? В моментите, когато не се тревожеше, че ще бъде разпозната, Саманта се тормозеше заради този мъж. По дяволите полковник Грегъри! Ядосваше я както нищо досега. Сякаш не стигаше, че целувката му още гореше върху устните й! Би могла да я припише на случайността, да я определи като отдушник на гнева и напрежението между тях двамата. Но когато Уилям й каза, че я мести в къщичката, защото нищо човешко не му било чуждо, щом се отнасяло до нея… вече не можеше да си затвори очите за проблема. Особено при положение, че следващите дни щяха да се движат като равни в една и съща среда.

Заболя я глава и тя разтърка челото си.

— Нищо чудно, че тъй се бавите, мис. — Кларинда отново се беше появила на вратата. — Защо не ми казахте, че децата ще дойдат да ви вземат? — Ухилената камериерка обърса ръце в престилката си. — Същински куклички са с тези нови рокли.

Саманта отиде до прозореца и дръпна дантелените перденца. Полковник Грегъри благоразумно беше изпратил момичетата да я доведат. Саманта нямаше да се подчини на заповедта му да присъства на приема, ако я беше получила по други вестоносци.

Децата запърхаха като пеперуди наоколо. По-големите държаха за ръце по-малките. Смях и весело бъбрене огласиха въздуха. Полковник Грегъри беше послушал съвета на Саманта да облече всяко момиче в различен цвят. Събрани заедно на едно място, децата образуваха миниатюрна дъга от жълто, синьо, червено, лилаво, зелено и розово, обточена с рюшчета за украса. Рокличките на Кайла й Емелин бяха в най-тъмните цветове. Агнес беше в розово, което хармонираше с прелестния тен на момичето. Дори Мара изглеждаше спретнато в зелената си рокля със скромна дантелена якичка. Всяко момиче носеше боне, завързано под брадичката с пъстра панделка.

Саманта се усмихна за пръв път от сутринта насам.

— Не изглеждат ли прекрасно момичетата в новите си рокли?

— Да, мис, тъй си е. — Кларинда застана до нея и силно я потупа по рамото. — Много ги зарадвахте, дума да няма. Да, някой като вас трябваше да дойде. Помнете го мис, ако ви мине през ума, че не може да се мерите със знатните гости.

— Толкова ли съм прозрачна? — Саманта хвърли кос поглед към Кларинда.

— Нормално е да се притеснявате, мис, защото няма да сте сред кой да е, но ще се справите. Ами то мисис Шелбърн казва, че маниерите ви са като на благородна дама, само дето говорите по-изискано, и че навсякъде сте в свои води.

— И лейди Бъкнел твърди същото. — Бузите на Саманта пламнаха от задоволство. — Благодаря ти, Кларинда. Нуждаех се от твоите уверения.

— А сега бегом марш. Посрещнете момичетата и вървете на партито.

Ами ако някой я разпознае… е, все някак щеше да се оправи. Преди съществуването й винаги беше изпълнено с рискове и тя живееше от ден за ден. Нямаше да позволи на полковник Грегъри да я извади от равновесие. Не можеше да го вини, че е постъпил така, както смята за правилно, и я е отдалечил доколкото е възможно от себе си. След като приемът приключи, тя щеше да се върне към битието си на гувернантка. Само трябваше да изтърпи следващите три дни.

Не й се мислеше за остатъка от годината.

Жребият беше хвърлен и Саманта понечи да отвори вратата, но Кларинда й препречи пътя.

— Не, мис. Оставете това на мен. Аз ще отворя на гостите ви.

Кларинда рязко отвори вратата и изчака децата да се качат на верандата. Тогава тя се поклони ниско и тържествено попита:

— За кого ще имам честта да съобщя?

— Това сме ние, Кларинда — обърка се Кайла. — Не знаеш ли кои сме?

— Разбира се, че знае кои сме, но се преструва, че сме пораснали и сме истински дами — обясни Хенриета.

— У-ф-ф-ф — малкото момиченце надменно вдигна пухкавата си брадичка. — Знам.

Скрита в дневната, Саманта видя как Агнес строи сестрите си.

— Ние сме госпожиците Грегъри и бихме искали да се отбием на визита при мис Пендъргаст — официално изрече Вивиан.

— Ще видя дали й е възможно да ви приеме — отвърна Кларинда и затвори вратата след себе си. Докато момичетата пристъпваха неловко от крак на крак, Кларинда се провикна отвътре:

— Дошли са госпожиците Грегъри, мадам.

Саманта излезе, усмихвайки се любезно.

— Колко мило от ваша страна — да се отбиете при мен на визита! — сковано изрече тя, но после удоволствието, че ги вижда взе връх и тя забрави за играта на Кларинда. — Момичета, изглеждате просто великолепно!

— Да, така е! — изкрещя Емелин.

— И вие също, мис Пендъргаст. — Гласът на Мара беше изпълнен с благоговение.

— Благодаря. — Саманта приглади полите си. Кларинда беше взела една от дневните й рокли — поплин на сапфирено сини и златни карета — и беше обшила със златен ширит горната част на ръкавите, които оставяха раменете голи. Адорна щеше да одобри промяната, защото тя подчертаваше лебедовата шия и нежните ръце на питомката й. Това даде на Саманта увереност. — Ще благоволите ли да почетете дома ми с присъствието си, дами?

— Не, татко ни прати да те доведем. — Хенриета решително се изправи пред Саманта. — Той каза — тя удебели гласа си в имитация на полковник Грегъри — че може би ви е страх да се появите на приема.

— Не ме е страх — инстинктивно отвърна Саманта.

— И аз това му казах — обади се Мара. Момичето пое ръката на гувернантката си и я залюля. — Вас от нищо не ви е страх, нали?

Де да беше истина!

— Всеки го е страх от нещо, Мара.

— От какво ви е страх, мис Пендъргаст? — попита Агнес.

Въображението на Саманта нарисува картината до най-малките подробности: някой на приема я сочи с пръст и я заклеймява като крадла. Децата ще посърнат. Полковник Грегъри ще й покаже вратата и тя ще си тръгне с подвита опашка, унизена и изпълнена с гняв. Адорна я беше предупредила, че е невъзможно човек да избяга от миналото си. Смяташе, че е свикнала с тази мисъл, но никога залогът не е бил толкова висок. Никога не беше искала с цялото си същество да стане част от нечие семейство.

Привличаше я сплотеността на фамилията Грегъри. Топлината на детската обич.. Шегите и смехът. Сълзите и прегръдките. Нищо друго. Определено не и самият полковник Грегъри. В никакъв случай.

— Не се безпокойте, мис Пендъргаст — успокои я Агнес. — Ще се държим както подобава.

— Няма да има кал — сгълча ги Саманта.

— Не, мис Пендъргаст — изчуруликаха те.

— Освен това Мара пее прекрасно — продължи Агнес.

— Пре-кра-сно — съгласи се Хенриета.

Емелин застана пред Саманта:

— И ние пеем пре-кра-шно — изфъфли тя.

— Да, вярно е. Затова ще пеем с Мара, за да не я е страх.

— Знам, че тя ще се справи просто божествено. Всички ще бъдете невероятни. — Саманта съзря възможност да се позабави с отиването на приема. — Всъщност не искате ли да се поупражняваме ей-сега?

— Не. Сервират обяда в шатрите и специално за децата е разпъната палатка с пудинг и шоколадови пасти. — Мара взе да я дърпа. — Хайде да вървим.

Кларинда изскочи иззад вратата, където беше чакала, и почна да се суети:

— Ето ви бонето, мадам. — Тя завърза панделката му под брадичката на Саманта, докато господарката й си слагаше ръкавиците от фина ярешка кожа с цвят на старо злато.

— Трябва да репетираме — възрази младата жена.

— Трябва да репетирам в пет часа, значи няма да се упражнявам сега — изхитри се Мара. — Но ще се радвам, ако ми помогнете тогава.

— Чудесна идея — бързо се съгласи Саманта. След четири часа на приема щеше да е жадна за отдих.

— Мисис Честър каза, че по програма трябва да пея утре след като обядваме.

Ставаше все по-добре и по-добре.

— На всяка цена ще бъда до теб. В крайна сметка някой трябва да ти акомпанира.

След като прекосиха поляната, Саманта видя три големи разноцветни шатри, опънати край езерото. Те бяха украсени с пъстри флагчета. В първата шатра слугите нареждаха дългите маси и ги отрупваха с блюда. Във втората дузина деца подскачаха и се гонеха под зоркия поглед на своите гувернантки и бавачки. А в третата и най-голяма шатра множество от официално облечени мъже и няколко жени в ярки рокли се тълпеше покрай масите. Водеха се разговори, хората се поздравяваха сякаш не са виждали много отдавна. Вдигаше се весела глъчка. Когато се опита да различи отделните гласове, Саманта откри, че гърлото й е пресъхнало. Успя да познае само един дълбок баритон. Гласът на полковник Грегъри.

Откри го по широките рамене. Лейди Марчънт се беше увесила на ръката му и го гледаше с обожание, докато той говореше на групичка официално облечени джентълмени и войници в униформа, които го слушаха и кимаха сякаш чуваха думите на делфийския оракул.

Това нямаше да се отрази добре на полковник Грегъри. И без излишно внимание работодателят й беше достатъчно самонадеян.

Преценили, че са изпълнили дълга си, момичетата се отскубнаха и хукнаха при останалите деца:

— Чао, мис Пендъргаст! Чао!

Щом чу името й, полковникът вдигна глава. Очите му — два сини въглена — я намериха и я подложиха на щателен оглед. Не се усмихваше, но нещо подсказа на Саманта, че е възхитен от външния й вид. Младата жена се изчерви и прокле светлия си тен.

Ако лейди Марчънт беше забелязала неприкрития му интерес или бурната й реакция, тя с нищо не го показа. Отиде до Саманта със ситни стъпки, пое ръката й и я заведе при кръга от джентълмени.

— Господа, ето я и нашата малка гувернантка.

Тържественото и застинало изражение изчезна от лицата на мъжете и те се поклониха с такава наслада, че Саманта разбра: полковник Грегъри беше казал истината. Тези джентълмени жадуваха за женска компания и не се интересуваха дали очарователната дама срещу тях е гувернантка или не.

Лейди Марчънт отново хвана Уилям под ръка. Ако хранеше някакво недоволство от присъствието на Саманта тук, то беше добре прикрито зад любезна усмивка.

— Не е ли прелестна?

Един млад офицер с разкошни кафяви мустаци се поклони.

— Повече от прелестна, мадам. За мен ще е чест да ме представите на дамата.

— Да те представи ли, Дюклос? Теб ли, старо куче! — Друг офицер избута младия мъж. — Лейди Марчънт ще представи първо мен.

Саманта се засмя с дълбокия си и топъл глас:

— Бъдете така добра, лейди Марчънт, представете ме на всички тези господа. Доколкото ми е известно, повече е по-добре от по-малко.

Мъжете изстенаха и се строиха, за да се запознаят с нея. Лейди Марчънт размаха пръст към тях:

— Джентълмени, преди да ви представя, трябва да предупредя мис Пендъргаст, че вие всички сте неженени и си търсите съпруга, и че ако не иска да се задоми с улегнал съпруг, тя трябва много да внимава с вашите ласкателства.

— Неженени, търсят си съпруга. Ще се постарая да го запомня — усмихна се Саманта.

Лейди Марчънт й представи първия от редицата униформени мъже, джентълмен на около петдесетгодишна възраст със сънлив поглед и плешиво теме.

— Това е мистър Лангдън, прочут със своето обаяние и способен партньор в танците.

— За мен е чест, мис Пендъргаст. — Той целуна крайчеца на пръстите й и Саманта се почувства поласкана и запленена.

— А това е граф Хартън. Майка му ще се радва най-сетне да го види задомен. — Лейди Марчънт се усмихна многозначително. — Обещала съм да й съдействам.

— Благодаря ви за предупреждението, Тереза. Мис Пендъргаст, за нас е истинска привилегия да се наслаждаваме на присъствието ви.

Облеклото на лорд Хартън се отличаваше с характерните за континентална Европа пищност и блясък, но Саманта се сви под мрачния му, нетрепващ поглед, който сякаш искаше да проникне до тайните кътчета на душата й. Лордът сякаш й казваше, че ще разбере какво крие в тях.

Лейди Марчънт й представи мустакатия офицер, който носеше униформата на полка си с безподобен блясък:

— Лейтенант Дюклос от ротата на съпруга ми. Тази пролет той се завърна от Индия, където беше прочут с успехите си сред дамите.

Лейтенант Дюклос също целуна ръката й, но по дланта. Саманта се почувства неудобно от чувствеността, която младият мъж вложи в целувката. Предупреждението на лейди Марчънт и докосването на устните му говореха повече от ясно: този мъж беше роден прелъстител на дами. Саманта щеше да вземе мерки никога да не се озовава насаме с него.

— Господа, господа! — Тереза плесна с ръце. — Проявете малко сдържаност. Мис Пендъргаст може да е новата ни красавица, но и тя трябва да диша. Може би някои от вас ще се докарат пред нея, като й донесат чиния с нещо за хапване и освежително питие.

Около Саманта се струпаха други мъже и тя използва уменията си, които беше натрупала като джебчийка да ги прецени внимателно. Не слушаше какво й казват, наблюдаваше мимиките, жестовете, очите им. Истината беше изписана на лицата им. Само трябваше да запази самообладание и щеше да се справи.

Разбира се, без късмет нямаше да мине. Никой добър крадец не подценява значението на късмета.