Моята любима годеница

19

Същата вечер в музикалния салон лейди Федърстоунбоу кимаше сговорчиво и тактуваше с крак, докато гнусното котило Грегърови дечица изпълняваше отвратителната си песничка. Вълчица с овча кожа, такава беше тя. Проницателна и мъдра жена, дегизирана като симпатично бабе. Засега. Валда докосна сцепената си устна.

Мразеше Пашенка от дъното на душата си. Ако не беше той, тя щеше да е на път за Италия, където я очакваха нова самоличност, бели пари за черни дни и топлото италианско слънце, което щеше да сгрее натъртените й кости. Натъртени, защото онзи злосторник й беше тупнал един лобут, докато се мъчеше да изтръгне от нея информация. След един безкрайно дълъг и болезнен половин час Пашенка й беше разкрил картите си. Полковник Грегъри даваше прием, на който щяха да присъстват военни от най-висок ранг, посланици и дори един-двама служители на Хоум Офис. Тази невестулка, Пашенка, не искаше да рискува някой да разбере за отстъпничеството му, затова поиска тя да отиде с Рупърт на приема. Обеща й, че ако се върне с достатъчно информация, ще пощади живота й.

И ето я тук, седнала на задния ред, слушайки граченето на сюрия деца, докато баща им се усмихва гордо. Днес беше седяла сам-сама на едно удобно кресло в една от нишите на голямата зала и на едно неудобно кресло в една от онези идиотски шатри, в които сервираха обеда. След вечеря щеше да си намъкне красива бална рокля, за да седи, докато другите танцуват.

Сцепената устна и натъртеният й задник свеждаха до минимум количеството усмивки, които раздаваше, което беше необичайно за нея. Обикновено тя сипеше ласкателства, усмихваше се наляво и надясно, водеше куп разговори с каймака на обществото и винаги държеше ушите си отворени. Сега трябваше да седи на едно място като старица с надеждата, че някое птиче ще се приближи до нея и ще се разприказва по въпроси от конфиденциален характер.

Какъвто и беше случаят. Както винаги генералите и дипломатите бяха слепи за извънредно голямата й интелигентност и виждаха само някаква глуха бабка, която клати глава. Говореха за позициите на английските войски в Крим и Египет, за шпиони, детонации и муниции. Думите им бяха чисто злато. По-точно казано, тя щеше да ги превърне в злато… ако успееше да избяга от Пашенка.

Рупърт се промъкна покрай редицата столове и се настани толкова близо до нея, че седна върху разкошната й пола от светлолилаво кадифе. Дяволите да го вземат! Той нямаше грешка, когато трябваше да привлече нежелано внимание върху себе си… или да намачка дрехите й.

— Почитаема, къде е картата? — Шепотът му се разнесе високо.

Без да вярва на очите си, Валда се втренчи в редицата слушатели пред тях.

— Спри да бръщолевиш — тихо изсъска тя. — Не можем да говорим тук.

— Никой не може да ни чуе. Децата пеят.

Валда го изгледа, шокирана от глупостта му. Ето защо от него никога не бе излязъл първокласен шпионин. Той виждаше избирателно и постъпваше както му изнася.

— Аз съм твой съпруг. — Рупърт повиши тон. — Аз съм главата на семейството, и заявявам, че трябва да дадеш картата на Пашенка.

— Мълчи, за бога! — Лейди Марчънт седеше пред тях, също и три от онези безмозъчни женички, които служеха за украса на всеки прием. — Ще те чуят!

— Никои не ни обръща внимание, а дори някой случайно да чуе нещо, няма да ни разбере.

Валда се усмихна с ъгълчетата на устните си, сякаш Рупърт току-що й беше разказал някаква шега и отговори с тих, отлично модулиран глас:

— Никога не подценявай силата на клюката. Ако някоя от тези жени в своето невежество повтори това, което е чула, ще загазим.

— Не ме интересува. — Рупърт все пак снижи глас. — Просто дай картата на Пашенка, или ще загазим повече.

— Нима? — Тя го погледна внимателно: тънкия му орлов нос, дългите му пръсти, мършавите му прасци, облечени в старомоден панталон. — И защо? Той не знае, че картата е у нас.

Рупърт отвори уста от изумление. Валда заби нокти в ръката му.

— Знае ли?

Очите му се въртяха неспокойно.

— Казал си му? — изръмжа тя.

— Ако му дадеш картата, той няма да те бие отново. — Откакто Рупърт бе видял как Пашенка удря главата й в стената, той беше отрезвял и бе започнал да съзнава опасността, която ги грозеше. О, щеше да я зареже на минутата, ако знаеше, че ще се измъкне безнаказано, ала не му стигаше ум за това. Ето защо се беше присламчил към Пашенка. Наблюдаваше я непрекъснато, защото ако Валда избягаше без него, той бе загубен.

— Не — саркастично отговори тя. — Ако му дам картата, той ще убие мен… и теб.

— Няма, той обеща.

Валда се усмихна ледено. Плъзна ръка в джоба си и напипа пистолета, който беше откраднала от колекцията на полковник Грегъри. Помисли си с какво голямо удоволствие ще застреля Рупърт. — Докато не стъпя на италианска почва, аз съм жив труп. Ще те отнеса със себе си в гроба, Рупърт, така че не ме предавай.

— Къде е картата? — изскимтя той.

Значи Пашенка беше вербувал Рупърт, командваше го като кукла на конци и си въобразяваше, че тази марионетка ще я накара да се разприказва? Пашенка за идиотка ли я взимаше? Дадеше ли му картата, той щеше да я ликвидира, да избяга от Англия и да си подсигури гърба с информацията, която тя беше събрала.

Та така. Трябваше да измисли друг план. При завръщането си в Мейтланд щеше да обещае на Пашенка картата. Може би дори щеше да се поддаде на заплахите му и да я даде. Обаче старателно щеше да запамети тайните, които беше научила на приема. Щеше да откаже да говори с друг, освен с шеф-резидента… в Русия.

Пълна недомислица, разбира се. Той щеше да я очисти дори по-хладнокръвно от Пашенка, но трябваше да спечели време. Време, през което да изкове план за бягство. А какъв по-добър начин за прекарване на времето от слушането на военни тайни? Беше минала през куп житейски превратности и беше преуспяла. И сега щеше да се справи.

Усмихна се. После се сгърчи от болка, когато кръвта рукна от сцепената й устна.

Уилям слушаше със скръстени ръце как момичетата пеят пред гостите. Те се бяха подредили в съвършена линия според цвета на роклите си. Облечена в бледорозов сатен, който идеално подхождаше на порозовелите й страни, Саманта им акомпанираше на пианото. Лека усмивка трептеше на устните й. Когато песента свърши, момичетата се поклониха под аплодисментите на публиката от родители, която шепнеше думи като „очарователно“ и „възхитително“. Всички се усмихваха с умиление, виждайки своите деца в дъщерите на полковника. Саманта деликатно прошепна нещо на Агнес и Вивиан и миг по-късно те избутаха Мара напред, за да се поклони самостоятелно. Тя получи буря от овации. Зашеметеният от бащина гордост полковник Грегъри чу няколко възгласа „браво“. Хванала Емелин за ръка, за да не праща малката въздушни целувки, Саманта изведе момичетата от салона преди ръкоплясканията да затихнат.

— Очарователно, полковник Грегъри — поздрави го лейди Блеър. — Имате си изключително талантливи дъщери.

— То се знае — Уилям се ухили сякаш момичетата бяха най-прочутите певици на света… нещо, в което беше убеден. — Нали си имат изключително талантлив баща.

Всички се засмяха. Гостите бяха доволни от забавленията, храната и виното. Украсите и наредбата им допадаха. Посветените в истинската цел на този прием бяха в екстаз от присъствието на двамата Федърстоунбоу и особено от вниманието, което лейди Федърстоунбоу проявяваше към важните люде, които удобно заставаха до нея, и „поверително“ обсъждаха планове за саботажи, маневрите на английските войски и дори начини да се проникне в руското консулство в Париж.

Да. Всичко вървеше както Уилям го беше планирал.

С изключение на ухажването на Тереза.

От вратата той видя как мисис Честър взе момичетата под крилото си и направи знак на Саманта, че спокойно може да се върне на тържеството.

Не даваше пет пари за евентуален брак с Тереза, и това — заради Саманта. Нейна беше вината, че той се отклонява от задълженията си. Нейна беше вината, че той се отнася към един толкова подходящ брак с безразличие.

Както винаги, появата на Саманта предизвика оживление. Този път то не беше само сред младите господа. Не един женен мъж изпиваше с алчен поглед Саманта. Уилям беше сигурен че тя ще получи доста предложения за нови работни места.

Докато гостите се придвижваха към трапезарията, където беше сервирано поредното угощение, Дънкан вдигна чашата си към Саманта:

— Гувернантката на момичетата свърши великолепна работа по организацията на тази проява.

— Да. Така е. — С това коментарът на Уилям се изчерпи, но погледът му не се отдели от Саманта.

Тя поруменя.

Лейди Стивънс се закова на място. Генерал Стивънс спря до нея. Погледите им се местеха от Уилям до Саманта и обратно. Възрастната двойка виждаше твърде много в страстния взор на Уилям, в приведената глава и неподвижната фигура на Саманта. Някои от другите гости също започнаха да се спират. Уилям не искате да се разнесат слухове за него и гувернантката му, но тръгнеше ли мълвата, всичко щеше да е толкова просто. Щом можеше да съсипе репутацията й с такава нищо и никаква хитрина, значи можеше да се ожени за нея и да поправи грешката си. Кой знае защо този план му се струваше велик.

Тази жена да не му беше направила магия, че си мислеше подобни глупости?

— Отлично! — Дънкан толкова силно плесна с ръце, че някои от гостите подскочиха. Всички очи се насочиха към него. — А сега напред към пиршеството. Лично аз не мога да чакам и по този повод се сетих, че ми трябва партньорка за масата. — Той наперено се запъти към Тереза.

Тереза му обърна гръб и излезе от салона. Гостите шумно си поеха дъх и съчувствено се вгледаха в отритнатия Дънкан, който изрече като типичен прелъстител:

— Дамите не могат да ми устоят.

Всички се засмяха и се преместиха в трапезарията. Масите бяха отрупани с много дребни деликатеси за похапване, които трябваше да заситят гостите до полунощ, когато на бала щеше да бъде сервирана вечерята.

Дънкан се промъкна до Уилям:

— Спри да зяпаш мис Пендъргаст.

Лейтенант Дюклос кавалерски предложи на Саманта ръката си. Тя прие и се заслуша в думите му, но очите й срещнаха за момент тези на Уилям и той почувства как цялото му тяло настръхна. Всеки миг усещаше нейното въздействие върху себе си. Искаше да й се качи като разгонен жребец. Искаше да хване хълбоците й и да се забие дълбоко в нея. Искаше да я тръшне по гръб, да разтвори краката й и да целува най-съкровеното й място, докато тя не закрещи от блаженство. Искаше да усети как устните й се сключват около ствола на могъщия му член…

Уилям светкавично напусна музикалния салон. Едно беше да си представя, че е разгонен жребец, съвсем друго — да изглежда като такъв.

— Това беше краят, който включваше моето собствено унижение. Надявам се, че си ми благодарен…

Уилям кимна със задоволство, когато видя как лейди Федърстоунбоу куцука редом с лорд Хартън и попива всяка негова дума.

— …но виждам, че не си. — заключи Дънкан. — Забавна работа: ти гледаш мис Пендъргаст. Лейди Марчънт гледа теб.

— А ти гледаш лейди Марчънт. — Уилям кимаше, докато гостите хвалеха пеенето на талантливите му момичета. — Какво си й направил на Тереза, че тя не може да те трае?

— Влюбена е в мен и не иска да си го признае. — Дънкан говореше сериозно.

— Нима? — Без да изпитва и най-малка ревност, Уилям обмисли ситуацията. — И ти си влюбен в нея?

— Лудо. И бог ми е свидетел, ти не даваш пет пари за нея.

— Не съм казал подобно нещо.

— То се вижда. Поне за мен е очевидно.

Уилям си взе чаша вино от подноса на минаващия лакей.

— Тя е богата. Ти нямаш и пукнат грош.

Дънкан погледна изправеният гръб на Тереза, докато тя водеше гостите към бюфета.

— С мен ще е щастлива… — Дънкан млъкна внезапно и издърпа Уилям в празната пушалня. — Чакай малко. Да не би да казваш… че не ти пука? Ама хич? — Той заговори съвсем бавно, натъртвайки всяка дума: — Говоря за прелъстяването на жена, която отговаря на всички изисквания в списъка ти.

— Тя не е единствената, която удовлетворява всички изисквания в списъка ми. — Уилям изгледа приятеля си свирепо. — А ти не е зле поне веднъж в живота си да имаш почтени намерения към някоя жена.

Дънкан се вгледа внимателно в лицето на Уилям и изглежда това, което видя, го направи щастлив, защото младият мъж се отпусна и на устните му заигра усмивка.

— Що се отнася до Тереза, може и да имам, но трябва да напредвам с малки стъпки. Пък и какъв си ти да ми говориш за почтеност? Насмалко да унищожиш доброто име на мис Пендъргаст с един поглед!

Днес беше ден на признанията.

— Имаше нещо повече от поглед. Целунах я.

— Веднъж ли?

— Веднъж.

— Хей, щом е само веднъж не си струва да откровеничиш. По-добре кажи копнееш ли за още? — Дънкан се изсмя. — И още как. Ти беше пределно ясен.

— Но не бива. — Не и докато… но първо трябваше да се концентрира върху успешното изпълнение на мисията им преди да пристъпи към тази крачка.

— И защо да не бива? Още първия път, когато я видях, ти казах, че тя е за теб. — Дънкан го сръга с лакът. — Ела на себе си! Цял живот си вършил каквото трябва. Сега ти е паднало да се забавляваш.

— Имаш предвид да я направя моя любовница? — Уилям поклати глава. — Няма да е справедливо към нея. Тя е невинна.

— О! — разочаровано въздъхна Дънкан и бакенбардите му тъжно увиснаха. — Пак ще си легнеш с оная работа в ръка.

— За всеки случай е невъзможно да си легна с нея. — В гласа на Уилям се усещаше облекчение. — Изпратих я далеч от мен в една от къщичките за гости.

Дънкан едва не се задави, докато преглъщаше.

— Преместил си я…

— Извън дома си.

— …в една от къщичките за гости, където може да си устроите същинска вакханалия без да се безпокоите, че децата може да ви чуят?

Ченето на Уилям увисна. Дънкан го потупа по рамото:

— Добра работа, друже. Вече никога няма да спиш сам.

Уилям замислено последва Дънкан, който се беше запътил към трапезарията с големи бавни крачки.

Наистина ли това е бил мотивът му? Затова ли с такава лекота се съгласи с предложението на Тереза? Ами ако точно това е целял в най-потайните кътчета на ума си: да я отдалечи от покрива си, за да лудува цяла нощ в прегръдките й?

Излизаше, че той не познава собственото си „аз“.

Заслуша се в потракването на сребърните прибори, в долитащите гласове… в гласа на Саманта. Обожаваше гласа й: доста дълбок, дрезгав и кадифено нежен, сякаш е уморена от цяла нощ с любовни игри, в които е стенала от преживяната наслада. Този глас бе достатъчен, за да възпламени у един мъж желанието да я чуе как стене неговото име. Тя щеше да стене името му — Уилям просто го знаеше.

Беше в онази къщичка само с Кларинда за придружителка, а Кларинда си имаше доста работа вкъщи, следователно…

Дънкан изхвърча от трапезарията като поле, прошепвайки на Уилям:

— В кабинета ти. Веднага.

Веднага ли? Важността на откритата информация в случая беше без значение — а както изглеждаше, тя бе наистина удивителна. Не, не и докато възбудата му не попреминеше. Дънкан отлично знаеше какво е докарало приятеля му на такъв хал и нямаше да пропусне случая да се повесели на негов гръб. И може би с право. За бога, та Уилям беше на трийсет и четири години, баща на шест момичета, стълб на благоприличието и честта, а се държеше като хлапак, който така се е одървил, че и две не вижда! Това беше доста смущаващо… но и страшно приятно. Уилям се ухили. Със сигурност не си беше загубил ума дотам, че да сподели с Дънкан това!

Той забави крачка, усмихвайки се на един позакъснял гост, който бързаше да заеме мястото си на трапезата. Когато стигна до кабинета, състоянието му почти се беше нормализирало. Почти, защото нищо не беше същото след пристигането на мис Пендъргаст. Уилям влезе и затвори вратата след себе си.

— Какво има?

Дънкан излезе от сенките. Обикновено веселото му лице беше мъртвешки бледо.

— Онзи проклет глупак Федърстоунбоу. Тереза го е чула да говори на жена си.

— Къде? — Уилям възвърна концентрацията си на мига.

— В музикалния салон, преди броени минути. — Дънкан изкриви лице в гримаса. — Не може да се каже, че господинът е потаен.

Уилям кимна.

— Защо Тереза се е обърнала към теб?

— Защото разговорът й се е сторил необичаен, а ти не си бил налице. — В очите на Дънкан проблесна раздразнение. — Чуй ме! Федърстоунбоу казал на жена си, че тя трябва да даде картата на Пашенка, ако не искат да загазят още повече.

— Картата? — Устата на Уилям се изви в мрачна линия.

— Тереза не успяла да чуе всичко, но май лейди Федърстоунбоу е задигнала картата по пътя си за насам и я държи като гаранция, че Пашенка не ще я… — Дънкан сви рамене и пъхна ръце в джобовете си — …очисти.

— Значи Пашенка я е наредил така?

— Мисля, че няма причина да се съмняваме.

— Бих я ожалил… ако не беше погубила толкова много човешки животи. — Съпругата му. Мери. Уилям стисна конвулсивно ръце. При спомена за нейната смърт… — За каква карта може да става въпрос?

— Пътьом двамата Федърстоунбоу са се отбили при капитан Фаруел. — Дънкан приглади мустаците си. — Изпрати куриер, за да се увериш в подозренията си, но така или иначе е все едно. Лейди Федърстоунбоу е дяволски проницателна жена. Можеш да си сигурен, че картата е много важна.

— Къде ли е скрита? — Мозъкът на Уилям въртеше на пълни обороти.

— Федърстоунбоу не знаеше. — Дънкан отиде до писалището. — Дъртият глупак би я предал, стига да можеше.

— Вероятно. — На този прием Уилям разполагаше с някои от най-могъщите и прозорливи мъже под свое командване, но за жалост никой от тях не беше специалист по разузнаване и не му вършеше работа в така създалата се ситуация.

— Довечера, когато балът започне, ще претърсиш спалнята й, но тя ще бъде по-глупава и от съпруга си, ако не я носи непрекъснато със себе си.

— И аз това си мислех. — Дънкан се заигра с писалките, пръснати по бюрото на Уилям. — Бихме могли да я арестуваме и да изземем картата при обиска.

— Не забравяй, че искаме да я изпратим със зелен хайвер при Пашенка. Хайвер, който тя е събирала късче по късче от приема.

Дънкан вдигна една от писалките и внимателно я разгледа. Погледът му се устреми въпросително към Уилям:

— Предполагам, че не можем да убедим една баба страстно да захвърли дрехите си?

— Ти си големият прелъстител — ухили се Уилям — ти се оправяй.

Дънкан поглади брадичката и се престори, че обмисля предложението на другаря си.

— Знаеш ли, всъщност аз май не съм чак толкова голям прелъстител.

— Трябва да направим замяна.

— Да й подхвърлим фалшификат и да задигнем оригинала.

— Ако разберем къде е скрит и ако намерим някой с чевръсти пръсти, ще го направим. — Уилям мислеше и отхвърляше стратегия след стратегия. — Но кой и как?