Мургавият ездач

Глава 11

Когато в единайсет часа Каси влезе в конюшнята, Брадфорд стоеше до яслата на Капу. Джеърд не беше с него. Брадфорд й се усмихна.

— Е, ще трябва да почакаме малко, докато дойде Джеърд.

— Аз позволих на теб, не на Джеърд, да измериш времето на Капу. — Тя влезе в яслата и поздрави Капу с потупване по гърба, след което взе седлото от ъгъла. — Ако той не е тук, когато приключа с оседлаването, ще започнем без него. Или въобще няма да го направим.

Той направи недоволна гримаса.

— Мисля, че долавям нотка на недоволство, насочена срещу Джеърд. Да не би да те е ядосал напоследък?

— Неточността е проява на неучтивост.

— Джеърд винаги е точен. Но тази сутрин се случи нещо неочаквано. Както разбрах, ти вече знаеш. Жозет ми каза, че двете сте се срещнали снощи.

— Нима?

Тя сръчно завърза колана под корема на коня.

— Ти си я ядосала.

Тя не отговори.

— Но тя те е харесала. — Той се усмихна. — Но аз си знаех, че ще те хареса.

— Защо си мислел така? Ние нямаме почти нищо общо помежду си.

— Мислиш така, защото е дукеса? Това няма значение. Тя използва титлата само когато иска да се защити. Кажи ми, когато я срещна, не почувства ли към нея…

— Тя скочи отгоре ми, изплаши ме.

— Знаеш, че не това имам предвид. Тя не ти ли напомни за някого?

— Е, добре, стори ми се, че я познавам отдавна. Не знам защо.

— Погледни в огледалото. Тя може да бъде твоя близначка.

Каси се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Ние въобще не си приличаме.

— Не и по външност. Но у вас определено има нещо общо. Не съм те познавал, когато си била на шестнайсет, но мога да се обзаложа, че по-голямата част от отговорите ти са били като тези на Жозет. Тя непрекъснато е в беда. Предизвикателна, нетърпелива, импулсивна. — Той се усмихна. — И ако я бяха изпратили на твоя остров, тя щеше да носи саронг вместо онези панталони, които така ужасяват лейди Каръдайн.

Да, това беше вярно. Можеше да види себе си у Жозет. Нищо чудно, че се чувстваше добре в компанията на момичето.

— Ще я накаже ли Джеърд за това, че е избягала от училището?

— Съмнявам се. Той не иска да й дава прекалена свобода, но Жозет обикновено успява да го убеди да направят така, както тя иска. Тя дори успя да го убеди да кръсти кораба си на нея.

„Джоузефин“. Каси не беше направила връзката.

— Тогава защо той я кара да посещава онова училище? На нея не й харесва там.

Той сви рамене.

— То е най-доброто в страната. Жозет не би харесала ограниченията на нито едно училище.

Каси потрепери, защото си спомни как я заплашваха, че ще я изпратят в манастир. Тя щеше да бъде също толкова нещастна, ако Клара беше победила.

— Той трябва да й позволи да остане тук. Ако тя му причинява грижи, то е, защото е нещастна.

— Това не е възможно. Ние се опитваме да й позволяваме да остава тук за по-дълго. Но ако тя остане за постоянно в Морланд, животът й ще бъде съсипан.

— Съсипан?

Той се поколеба, а после вдигна рамене.

— Търсех някое по-дискретно обяснение, но то няма да е необходимо на теб. Лейди Каръдайн не одобрява по-голямата част от нещата, които стават в Морланд.

— Какви неща?

— О, надбягвания, обзалагания, пиене и… — Той направи неопределен жест. — Други неща.

Тези други неща сигурно включваха отдаване на плътски удоволствия с жени от Лондон.

— Ако Жозет не участва в тези неща, те нямат значение за нея.

— А, така би говорил някой древен мъдрец. Бедна Каси, в някои отношения тази земя е по-варварска от твоята. Не би трябвало да има значение, но има.

— Тя е права, като не обръща внимание на подобни глупости.

— За нещастие, тя обръща внимание. Отвращава се от тях. Има нужда от постоянно наблюдение, а аз и Джеърд непрекъснато пътуваме.

— Тогава трябва да забравите за баща ми и да си останете у дома.

Той повдигна вежди.

— Изглежда, Жозет си има нов съюзник.

— Аз не съм неин съюзник. Тя не означава нищо за мен. — Отвори вратата на яслата и изведе Капу. — А след като тя разговаря с Джеърд, аз ще бъда за нея по-малко и от нищото.

— Вероятно. Но човек никога не може да бъде сигурен на коя страна ще отскочи Жозет. Тя е непредсказуема, също като теб.

Каси не желаеше непрекъснато да я сравняват с Жозет.

— За мен няма значение на коя страна ще отскочи тя.

— Искаш да кажеш, че няма да си разрешиш да се тревожиш. Жозет би отговорила по същия начин.

Отново ги беше сравнил. Тя процеди през зъби.

— Няма повече да чакам Джеърд. Къде е теренът?

Брадфорд направи жест с ръка към задната врата и поясни:

— Трябва да излезем през тези врати и да прекосим ливадата. Половин миля на север. Тръгвай. Аз ще кажа на Джо да оседлае коня ми и ще те последвам след минута.

Трябваше да преведе Капу покрай яслата на Моргана. Разбра това с известна тревога и неохота. Е, все някога щяха да ги видят един до друг — Джеърд сигурно често язди кобилата. Може би дори днес!

— Нещо не е наред ли? — попита Брадфорд.

— Не, всичко е наред. — Тя погледна към пътеката между яслите. — Ще те чакам навън.

Моргана не обърна никакво внимание на Капу.

Кобилата хвърли само един поглед към жребеца и дискретно изви глава настрани. Капу също не й обърна внимание. Притича край яслата, все едно че беше празна.

Каси се усмихна, но съжаляваше. Тя може и да вярваше, че те ще бъдат идеална двойка, но конете очевидно не бяха впечатлени един от друг. Държанието им беше точно каквото трябваше да бъде. Когато не бяха разгонени, конете рядко се интересуваха от кобилите. Беше глупаво от нейна страна да очаква нещо друго.

Джеърд дойде на терена, яздейки Моргана, когато Капу правеше третата си обиколка. Каси дори не го погледна. Яздеше до Брадфорд бездиханна, възбудена и оживена, бузите й щипеха от острия студ.

— Достатъчно. Капу няма нужда от това непрекъснато даване на старт и спиране. Прекара седмици на онзи кораб и сега трябва да препуска свободно. Къде има безопасен терен?

— Каква е бързината му? — Джеърд запита Брадфорд.

— Времето му е по-добро от първото време на Моргана. Второто беше малко по-слабо, а третото — почти същото.

— Господи! — Той се обърна към Каси. Очите му възбудено проблясваха. — Още един пробег.

— Не! — Каси продължи да гледа към Брадфорд. — Направих това, за което ме помоли, Брадфорд. И двамата сме уморени от тези глупости. Къде мога да го пусна на воля?

— И аз искам да го видя — каза Джеърд.

— Тогава трябваше да дойдеш навреме.

— По дяволите, не можех. Трябваше да… — Не продължи, като видя как тя вирна брадичка. — Ще ти покажа една безопасна пътека. — Обърна Моргана. — Ела с мен.

— Можеш просто да ми кажеш къде е.

— Да ме вземат дяволите, ако го направя. Щом ти не искаш да ми позволиш да му засека времето, аз искам поне да го видя в движение. Има една пътека покрай скалите, която е дълга пет мили, равна е и няма храсти отстрани.

— Не може ли да яздя по брега?

— Там има прекалено много скали.

Скали с много пукнатини, сиво небе, силен вятър и извисяващи се замъци. Тази неприятелска Англия й се струваше негостоприемна като чужда планета.

— Идваш ли, Брадфорд?

Той поклати глава.

— Мисля да отида да потърся Лани. Изненадан съм, че не е дошла с теб.

Каси се усмихна.

— Тя намери библиотеката. Каза, че досега не е виждала толкова много книги. Може и цяла вечност да не излезе оттам.

— Мили Боже, това означава, че ще трябва да наблъскам повече знания в кратуната си. Каква съдба.

Той вдигна ръка за „довиждане“. В следващия миг вече препускаше към конюшнята на замъка.

— Готова ли си? — попита я Джеърд.

Не изчака отговора й, а смушка Моргана и препусна в галоп през ливадата към скалите.

Каси го последва, като нарочно възпираше Капу. Яздеше отзад и наблюдаваше Джеърд. Той и кобилата бяха невероятно красиви, когато бяха заедно. Тя беше виждала Джеърд само веднъж на гърба на кон — там, на брега, а то не се броеше. Той притежаваше силата и умението на кентаврите. Слабото му тяло беше грациозно. А кобилата беше красива и устремна. Съчетанието радваше окото. Той управляваше Моргана без никакво видимо усилие.

Той яздеше, като от време на време хвърляше поглед през рамо.

В отговор на мълчаливата му молба, тя смушка Капу да върви по-бързо. Молба, изискване и отговор. В горещия мрак на каютата тя посрещаше всичките му нужди и изисквания, преди дори да ги е изказал. По същия начин той задоволяваше нейните нужди. Но сега всичко беше различно. На тази връзка трябваше да се сложи край. Тя нарочно забави Капу, когато той се изравни с Джеърд. Той се усмихна накриво:

— За Бога, смъкни гарда. Битката не трябва да се води всяка минута. Просто искам да видя Капу, докато бяга. Нима това е толкова ужасно?

Тя нямаше какво да възрази. Нали и тя яздеше нарочно зад тях, за да се наслади на гледката на препускащата Моргана.

— Не, не е ужасно. — Тя направи кратка пауза и после додаде: — Но вината затова, че винаги съм готова за битка, е твоя. Ти постоянно правиш забележки и отправяш заплахи.

— Много добре, ще променя тона си.

Отстъплението му беше съвсем неочаквано и следователно — подозрително.

— А твоите намерения?

— Може временно да ги променя.

— Защо?

— Миналата нощ разполагах с достатъчно време за размисъл. Не е честно да те преследвам, докато си на непозната територия. Това би ядосало извънредно и мен самия. Ще ти дам време да свикнеш с Морланд и тогава ще подновя атаките си.

Тя, изглежда, наистина му липсваше. Усещаше го, макар че той го криеше под присмехулния си тон. Отговори му, като произнасяше думите бавно:

— Брадфорд ми каза, че си справедлив човек.

— Понякога. Знам, че ще се разочароваш, но аз не съм изцяло предан на добродетелта.

Той беше прав. Тя не искаше той да се държи като добродетелен човек, защото по този начин щеше да я лиши от нейните оръжия.

— Аз просто съм търпелив. Не съм глупав. Имам намерение да те накарам да мислиш като мен, а после да те върна в леглото си. Обещавам да не хапя… но за кратко време.

— Благодаря.

Той не обърна внимание на иронията, която се криеше в гласа й.

— Но ще искам нещо от теб в замяна. — Когато тя отвори уста, за да възрази, той вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Да ми дадеш възможност да се опитам да те съблазня. Няма да те докосвам против волята ти, но ти ще вечеряш с мен всяка вечер. Също така ще прекарваш известно време с мен и през деня, за да имам възможност да те убедя да се върнеш в леглото ми.

— Аз не ти дължа нищо.

— Господи, колко си упорита. Нима не виждаш, че се опитвам да улесня нещата и за теб?

Тя извърна поглед.

— Нима предпочиташ заплахите? Мога да направя престоя ти в Морланд извънредно неприятен. Господарят на замъка е господар и на конюшнята. — Той хвърли многозначителен поглед на Капу. — И ако ти забраня достъпа до жребеца?

Тя го погледна разтревожена.

— Няма да го направиш.

— Защо не? Нима мислиш, че ще спра пред нещо… — Той не довърши изречението, но каза с досада. — Не, няма да го направя. Не мога да ти причиня това. Ще намеря друг начин.

И все пак той се беше лишил от единственото оръжие, което можеше да я подчини на волята му. Той знаеше, че би дала всичко в името на Капу.

— Няма друг начин — прошепна тя.

— Обзалагам се, че има и друг. — Срещна погледа й. — Честна игра. Каси. Ти не искаш да бъдеш въвлечена в нея, но не можеш да откажеш. Аз ти давам всичко, включително и Капу, и искам толкова малко в замяна.

Ако направеше това, за което я молеше той, щеше да има възможност да е близо до него, без да й се налага да се връща в подземния свят на чувствеността. Можеше да успее да научи нещо, което да спаси баща й. При тази мисъл беше обзета от различни чувства. Предателство. Щеше да предаде Джеърд.

Мили Боже, не биваше да се срамува, че в този момент мисли за баща си. Поради каква друга причина можеше да се намира в Морланд?

— Това нищо няма да промени. Татко…

Той веднага разбра какво ще се опита да му каже. Усмихна се безрадостно:

— И аз не мисля, че би променило нещо. Не се опитвам да съблазня душата ти, а само тялото ти. Ти твърдиш, че двете неща са съвсем различни, нали?

— Да.

И все пак, през последните дни на кораба тя беше започнала да изпитва известни съмнения по отношение на независимостта на тялото и душата. Това, което той й предлагаше сега, беше живот изцяло на слънчева светлина. Със сигурност опасно беше само сливането, плътското удоволствие, което ги опияняваше. Опасно беше сливането на мрака и на слънчевата светлина. От това сливане се боеше тя.

— Предполагам, че можем… да яздим заедно.

— Не, предложението не е добро. Трудно е да съблазниш жена, която е на кон. — Престори се, че обмисля предложението. — Макар да не е невъзможно. А какво ще правим, ако времето не е подходящо за езда? Няма значение, ще измисля нещо.

Отстъплението беше съвсем незначително, но тя веднага беше обзета от съмнения.

— Може би не трябваше да…

— Хайде — прекъсна я той. — Има скала точно пред нас. Не позволявай на Капу да излиза извън пътеката, защото, в противен случай, ще паднеш от няколко метра височина!

— Капу може да избягва опасностите. Аз просто ще му покажа ръба на скалите.

— Ах, как завиждам на тези прекрасни инстинкти. Понякога си заслужава да вървиш по острието заради тръпката. — Той промени темата. — Снощи си срещнала Жозет. Какво мислиш за нея?

— Няма значение какво мисля. Каза ли й защо съм тук?

— Да. Едва ли можех да мълча, след като си й казала да пита мен. Не споменах за това, колко интимни бяхме на кораба, но й разказах всичко за теб и Лани… и за баща ти.

— И какво… Няма значение, не искам да знам.

— Беше шокирана, разбира се. Тя беше почти бебе, когато я доведох в Морланд и има само смътен спомен за родителите си.

Каси прогони от съзнанието си мислите за обречения дук и неговата съпруга.

— Каза, че е дукеса.

Джеърд кимна.

— Благодарение на терора, няма никой друг, който би могъл да наследи титлата. Както и да е, революционното правителство конфискува имението, така че на нея й остана само титлата.

Ако баща й бе виновен за смъртта на родителите й, това означаваше, че той е виновен и за загубата на наследството й? Ако? Мисълта дойде като че ли от нищото, но Каси знаеше, че тя може само да приспи чувствата й. За първи път подлагаше на съмнение невинността на баща си. Не биваше повече да го прави. Единствено вярата можеше да й помогне и да я подкрепи.

— Сигурна съм, че ти ще се погрижиш нищо да не й липсва.

— Опитваме се. — Той направи недоволна гримаса. — Но Жозет не се нуждае само от храна и подслон. Беше далеч по-лесно, когато беше малко момиченце и бягаше из замъка. Тогава се интересуваше само от коне и от лодката си.

— Лодка?

Той погледна към огромния сив океан.

— В случай, че не си забелязала, ние живеем до самото море. Жозет имаше малка лодка, която се научи да направлява още на осем години. Когато не язди, тя е в морето.

— Но тя прекарва по-голямата част от времето си в училището на лейди Каръдайн. Нима може да има други занимания?

Той стисна здраво устни.

— Необходимо беше да я изпратим на училище.

— Защото не си искал да промениш навиците си, за да й осигуриш дом тук.

— Кой ти каза… — Той поклати глава. — Брадфорд.

— Не е трябвало да се съгласяваш да станеш неин опекун, щом не си искал да се среща с всички онези жени.

— Предполагам, че трябваше да я оставя съвсем сама във Франция — саркастично отвърна той.

— Не съм казала това. Веднъж ми каза, че на всяко действие има и противодействие. Може би, в някои случаи, действията се нуждаят и от пригодяване към съответната обстановка.

— Брадфорд и аз не знаехме нищо за отглеждането на малките момиченца. Направихме всичко, което можахме.

— Като сте я оставили да тича спокойно и да наблюдава вашия разврат.

— Тя не е ставала свидетел на… — той спря, поразмисли малко и след това каза: — много от нещата. А и когато беше дете, едва ли разбираше за какво става въпрос. Тогава беше щастлива. Едва по-късно разбрах, че… По дяволите, бях още момче. Не знаех как да се справя с ролята на опекун.

— Сега вече не си момче, а поведението на Хаваите и на борда на кораба беше неприлично. Ти постоянно се отдаваш на плътски удоволствия. Не виждам да си променил нещо.

Той смръщи вежди.

— Аз не съм монах. Нещата, които правя, когато съм далеч от нея, не могат да й повлияят! — Очите му внезапно се присвиха. — И защо си така искрено загрижена за моето поведение? Самата ти си расла волна като диваче, когато си била малко дете. А според вашата философия съвкуплението въобще не е от значение. Не е ли така?

— Точно така.

Не беше сигурна защо мисълта за Джеърд с друга жена в леглото трябва да я ядосва. Беше разгневена, когато Жозет небрежно спомена снощи, а потвърждението на Брадфорд само беше сипало сол в раната. Хвана се за първия отговор, който й хрумна.

— Но Брадфорд каза, че подобно разюздано поведение е осъдително тук. Осъждането и неодобрението могат да причинят болка, а да причиняваш болка на другите, не е добро.

— Не вярвам, че преживяната от Жозет болка е единствената причина да ме атакуваш. — Той се усмихна. — Но няма да продължа да те разпитвам, защото мисля, че и ти самата не си наясно с причината.

Дръпна юздите и посочи към пътеката.

— Ето, стигнахме. Можеш да пуснеш Капу да препуска. Спри в началото на гората. Там теренът става неравен.

Каси скри облекчението си и внимателно премина покрай Моргана.

— Ти няма ли да дойдеш?

Той поклати глава.

— Искам да го наблюдавам, докато бяга. Макар че нямам хронометър, ще мога да преценя бързината му.

— Не виждам защо отдавате такова голямо значение на бързината му. Ти го видя да бяга онази нощ, когато се срещнахме за първи път.

Той се усмихна.

— Но не успях да се съсредоточа върху жребеца. Ти определено ми отвличаше вниманието.

Когато споменът за онази нощ се върна, бузите й пламнаха. За нея никак не беше забавна. Той беше излязъл от сянката на палмите и беше променил живота й завинаги.

Наведе се над врата на жребеца и отпусна юздите.

— Хайде, Капу!

Той нямаше нужда от повторно подканяне. Спусна се като стрела надолу по пътеката. Каси беше плътно прилепнала за врата му, стиснала го здраво между бедрата си. Вятърът бръснеше бузите й и отнемаше дъха й. Капу увеличаваше скоростта на бяга си, докато копитата му едва докосваха земята. Морето, небето и земята се превърнаха в неясно петно.

— Точно така — прошепна му тя. — Бягай!

И той бягаше! Тя чуваше тежкото му дишане. Скоростта непрекъснато се увеличаваше. Мили Боже, препускането липсваше и на нея почти толкова, колкото и на Капу. Чувстваше се, като че ли се носи по въздуха. Със земята я свързваше само гръмотевичният екот на копитата. Стигнаха съвсем скоро до началото на гората. И за двамата препускането беше недостатъчно. Тя неохотно дръпна юздите и го обърна с лице към замъка.

Джеърд я срещна, когато беше преполовила пътя до конюшнята. Очите му възбудено горяха.

— Мили Боже, той е чудесен!

— Да — отвърна тя простичко.

Обзе я задоволство, все едно че бяха похвалили детето й. Изпълваше я и чиста радост от движението. В това настроение можеше да понесе почти всичко. Искаше й се да прегърне света.

— Бягането беше хубаво нещо. Сега той се чувства по-добре.

— А също и ти.

Тя кимна.

— Може би Англия не е съвсем лоша. Вятърът е остър, но е въодушевяващо да те обгръща. — Тя потупа Капу по врата. — Хареса ни, нали, момче?

Погледна Джеърд и попита:

— Е, успя ли да прецениш бързината му?

Той премигна.

— Не!

— Защо?

— Гледах го и по дяволите, забравих всичко на света.

Тя избухна в смях. Не знаеше, че Джеърд може да изгуби контрол над самия себе си. Сега той изглеждаше като сърдито малко момче. Устните й още се усмихваха, когато каза:

— Уверявам те, той бяга много бързо.

— Знам. — Тонът му беше доста кисел. — Не обичам да ми се присмиват.

Очите й дяволито играеха, когато тя го обвини:

— Ти беше като замаян.

Замисленият му поглед не се отделяше от лицето й.

— Бях като зашеметен. — Извърна се от нея. — И все още съм.

Усмивката й изчезна. По лицето му се четяха топло чувство, изненада и весело настроение. В известен смисъл, тези емоции бяха дори по-опасни от страстта. Тя бързо сведе очи към Моргана.

— Тя също е великолепна кобила.

— Нали ти казах.

— Но не е така прекрасна като Капу.

— И какво прави жребеца по-добрият?

— Фактът, че е мой — простичко отговори тя.

Той се засмя.

— Защо ли това твърдение не ме изненадва?

— А ти не си ли същият? Не мислиш ли, че Моргана е по-красива само защото е твоя?

— Предполагам, че съм малко предубеден, но се опитвам да постигна контрол над чувствата си. Например, аз съм готов да призная, че Капу е по-бърз.

Тя доволно се засмя.

— Не разбирам защо вдигате такъв шум около бързината на конете. Брадфорд не говори за нищо друго, освен за конните надбягвания, които провеждате тук.

— Допускам, че вина имам и аз. Обичам да гледам как препуска Моргана, а сега — и Капу.

— Аз няма да го позволя — бързо рече тя. — Не искам да ги противопоставяш един на друг.

— Защо?

— Защото харесвам Моргана.

— И?

— Не можеш ли да разбереш? Те не се харесват. Засега все още не си обръщат внимание, но не искам да ги видя врагове за в бъдеще.

— Не е вярно, че не си обръщат внимание.

— Разбира се, че е вярно.

Тя смръщи вежди.

— Грешиш.

— Наблюдавай ги.

Погледът му се отмести от нея в посока на оградата, която заграждаше ливадата.

— Ето я и Жозет. Тя те чака.

Каси замръзна на място, когато погледът й проследи неговия и видя малката фигурка, кацнала на върха на оградата.

— Няма причина, поради която би искала да говори с мен. Вероятно чака теб.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Уверявам те, че след нашия разговор тази сутрин тя няма да пожелае да ме вижда поне известно време. Освен това, тя има доста необичайно предложение за теб. Вероятно ще иска да го обсъдите.

Момичето сигурно искаше да я види или удавена, или хвърлена в тъмница, мрачно си помисли Каси.

— Ще те оставя сама и ще й дам възможност да говори с теб.

Той пусна Моргана в галоп по посока на конюшнята. Кимна на Жозет, когато мина покрай нея, а тя му хвърли изпълнен с досада поглед. И посвети цялото си внимание на Каси.

— Доста дълго време те нямаше. Чакам те от часове. — Погледът й беше привлечен от Капу. — Е, каква е бързината му?

— Не си ме чакала, за да разбереш колко бързо бяга Капу. — Каси накара жребеца да отиде до самата ограда и събра всичките си сили. — Нали?

— Е, не това беше главната ми цел, но винаги се интересувам от конете. — Жозет безстрашно срещна погледа й. — Мислиш, че ще обвиня теб за онова, което е сторил баща ти.

— За онова, което, според Джеърд, баща ми е извършил — поправи я тя.

— Той обикновено е прав за повечето неща.

— Но този път…

Жозет махна с ръка, за да я накара да замълчи.

— Не съм тук, за да споря с теб. Спорът е между баща ти и Джеърд, а не между нас двете. Никога не съм обвинявала хората, че са заченати от лош баща, нито пък за това, че са се родили в чужда държава. Аз самата страдам много заради обстоятелствата около моето раждане.

Каси почувства силно облекчение. До този момент не беше разбрала колко много би й тежало неодобрението на Жозет.

— Благодаря ти. Много си великодушна.

— Не съм чак толкова великодушна, колкото си мислиш. — Очите на Жозет светеха. — Има цена, която трябва да платиш. Кога ще мога да пояздя Капу?

Каси поклати глава. Момичето беше направо невъзможно.

— Той ще те убие.

— А може би няма. Казах ти, много ме бива с конете. — Скочи от оградата и отиде да отвори вратата. — Хайде, ще ти помогна да го разседлаеш.

Каси беше объркана. Беше се страхувала от тази среща още от момента, в който беше узнала кое е момичето, а тя като че ли не обръщаше никакво внимание на това. Погледна с присвити очи.

— Не е чак толкова странно — каза, все едно че беше прочела мислите й. — Била съм много малка, когато родителите ми са били убити. Джеърд и Брадфорд са единственото семейство, което си спомням. Знаеш ли, че след като баща му бил убит, Джеърд сам ме е довел в Англия?

— Не.

— Той ме е държал, докато са убивали баща му. Китките му били завързани, но той успял да се шмугне в храстите и да се крие в гората цели три дни. След това се отправил към кораба, който баща му бил уредил и който ги чакал. Не успял да свали въжетата. Когато стигнал брега, китките му били все още вързани и изцапани с кръв.

„Мразя да ме връзват.“

Нищо чудно. Сигурно се е чувствал ужасно безпомощен и нещастен, вързан, лишен от баща си и с малко дете, за което да се грижи. Подобно преживяване би оставило следи у всекиго.

— Така че, няма да проявя разбиране, ако ти или баща ти се опитате да нараните Джеърд. — Жозет затвори вратата след Каси. — Но ти си много интересна. Не мога да понасям онези лелки в училището. Мисля, че ще радвам на твоето присъствие в Морланд. Можеш да ми разкажеш всичко за онова странно място, в което живееш. Ще яздим заедно и ще се забавляваме.

— Наистина ли? Джеърд ме смята за заложница, нали знаеш?

Жозет направи неопределена гримаса.

— Много специална заложница, на която разрешават да язди свободно из имението. Не виждам какъв е проблемът — отвори вратата на конюшнята. — А, сега, какво ще ми кажеш за Лани? Тя наистина ли е любовница на баща ти?

Каси се вцепени.

— Да.

Жозет като че ли не забеляза промяната в нейното поведение.

— Много от приятелите на Джеърд имат любовници, но обикновено не ми разрешават да се срещам с тях. Веднъж, на едно от събиранията на Джеърд, видях как една от неговите калинки се вмъкна в стаята му.

— Калинки?

— Светлина на любовта, развратница, блудница и други такива.

Каси все още гледаше неразбиращо, затова Жозет поясни:

— Държанка.

Бузите на Каси пламнаха.

— Лани не е държанка. Не се осмелявай да я сравняваш с никого. Тя е почтена и уважавана също като…

— Не знаех — прекъсна я Жозет. — Моите извинения. Тук, в Англия, любовниците не ги смятат за… — Тя дълбоко въздъхна. — Винаги казвам онова, което не трябва. Не исках да те обидя.

Момичето очевидно се разкайваше. Гневът на Каси се стопи.

— Тя ми е приятелка.

— Аз ще я харесам ли?

— Може би.

В съзнанието на Каси изплува споменът за онзи ден, когато Лани беше дошла за първи път в малката къщичка. Каси негодуваше. Беше изпълнена с ревност и съжаление. На Лани й трябваше време, за да я спечели на своя страна. Жозет не беше толкова малка, колкото беше Каси тогава, но беше също така независима и горда като нея.

— Може би не веднага, но после ще я обикнеш.

— О, значи тя е като Джеърд. — Жозет кимна с разбиране. — Понякога ми се иска да го удуша. Той винаги и за всичко е прав. — Тя се усмихна. — Но точно тогава извършва нещо прекрасно и ти забравяш всичко останало.

Очевидно, момичето обожаваше Джеърд дори тогава, когато той й причиняваше неприятности, помисли си Каси. Какво беше направил, че да заслужи тази привързаност?

— Джеърд и Лани въобще не си приличат — каза тя сухо и слезе от гърба на коня.

Моргана вече беше в яслата си. Каси преведе Капу покрай нея и внимателно ги наблюдава за някакъв знак, че са усетили присъствието един на друг.

По дяволите!

Как беше успял да забележи нещо, което беше почти незабележимо? Напълно съчувстваше на Жозет за гнева, който тя изпитваше към всезнанието на Джеърд.

— Ти се мръщиш. Все още ли си ми сърдита? — С тревога в гласа запита Жозет.

Тя се усмихна.

— Не, не съм ядосана.

— Тогава, след като настаним Капу удобно, ще ме представиш ли на Лани?

Каси кимна.

— Много добре. Когато свършим, ще отидем в библиотеката.

Когато Каси и Жозет излязоха от конюшнята и тръгнаха към замъка, видяха прекрасната карета, спряла пред главния вход.

— О, не! — извика, с широко отворени и разтревожени очи, Жозет. — Тя е тук!

— Кой е тук? — попита Каси.

— Лейди Каръдайн. — Жозет сграбчи Каси за ръката и започна да я тегли на другата страна. — Не мислех, че ще дойде толкова скоро. Можеше да ме остави поне няколко дни.

— Каква би била разликата? Ти каза, че Джеърд ти е обещал да те остави тук известно време.

— Не е толкова просто. Трябваше да го убедя, че репутацията ми няма да пострада заради връщането ми тук. Мислех, че всичко ще бъде наред, но тя не ми даде достатъчно време да… Слушай, ето как стоят нещата. — Тя заговори бързо: — Ти си моя втора братовчедка, Касандра Девил. Баща ти е напуснал Франция и е отишъл в Таити преди години и се е върнал като фермер. Той отглежда… — Тя трескаво мислеше. — Ром.

— Ромът е напитка, която се приготвя от захарна тръстика.

— Е, тогава отглежда захарна тръстика. В Таити отглеждат захарна тръстика, нали?

— Не знам, аз съм от Хаваите.

— Все забравям. Джеърд замина за Таити. Е, това няма значение. Кой въобще е чувал за Таити? Може би капитан Кук и…

— Не мога да разбера за какво говориш.

— Имам нужда от по-възрастна компаньонка. Иначе Джеърд няма да ми разреши да остана.

Каси я погледна недоумяващо.

— Нима се предполага, че съм и заложничка, и компаньонка?

— Е, всъщност ти не си достатъчно възрастна, за да ми бъдеш компаньонка, но може би Лани ще свърши работата. Разбира се, ще казваме, че е вдовица на баща ти. — Тя избута Каси нагоре по стълбите.

Каси си спомни как изглеждаше Лани, когато я видя за последен път в библиотеката — млада, жизнена, красива.

— Няма да мине. — Тя беше категорична.

— Можем поне да опитаме. — Тя спря пред библиотеката и погледна Каси с молба в очите. — Моля те, нека да опитаме. Не искам да се върна с нея.

Каси се колебаеше. Планът поначало беше неразумен. Трудно беше обаче да устоиш на отчаянието на Жозет. Тъй като и без това беше тук по принуда, щеше да бъде проява на жестокост да откаже свободата на Жозет.

— Джеърд съгласен ли е с това?

— Мисли, че планът може и да успее. Той също трябва да си намери оправдание за твоето присъствие тук. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ти не ми дължиш нищо, но аз те моля за услуга. Не прави така, че да ме върнат в училището.

Тя завъртя бравата, отвори вратата и каза:

— Лейди Каръдайн, не ви очаквах.

При думите на Жозет жената, която говореше с Джеърд, се обърна. Лейди Каръдайн беше дребна и изящна русокоса дама. Чертите на лицето й бяха студени, но съвършени. На Каси се стори, че тя прилича на цветето камея.

— И аз не очаквах, че ще ми се наложи да препускам след теб. Мога да прекарвам и по-приятно времето си, Жозет. — Неодобрителният й поглед пробяга по фигурата на момичето. — Отново носиш тези отвратителни панталони. Казах ти, че не са подходящи.

Вниманието й беше привлечено от Каси.

— Коя е тази?

— Лейди Каръдайн, мога ли да ви представя моята братовчедка, Касандра Девил?

Жозет стисна още по-здраво ръката на Каси, като че ли тя се опитваше да избяга.

— Моята по-възрастна братовчедка.

— Очевидно, не е толкова възрастна, че да знае как да се облича прилично. — Погледът на жената беше прикован в износения й костюм за езда. — Пола-панталон? Боже мой, лошият вкус като че ли е ваша семейна черта. Нейният костюм е само малко по-добър от твоите проклети панталони.

Каси почувства прилив на гняв.

— Костюмът ми е удобен и ми служи добре. Не виждам…

— Дрехите едва ли са от значение, Каръдайн — бързо каза Джеърд и направи крачка, за да застане между двете. — Оценявам загрижеността ви за безопасността на Жозет, както и идването ви тук, за да се уверите в това. Сама виждате, че всичко е наред.

— Нищо подобно не виждам — каза Каръдайн Каръдайн. Направи крачка към Джеърд и сложи ръката си на рамото му, като му се усмихна нежно. — Джеърд, довери ми се, когато става въпрос за тези неща. Трябва да бъдем много внимателни с Жозет. Позволи ми да я отведа в Каръдайн Хол, където няма да я достигне дори мълвата за скандал.

— Тук също няма да има скандални прояви.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Обсъждали сме това и преди. Ти беше такъв негодник, че едва ли можеш да убедиш някого, че си се променил. Не и докато все още не си женен.

— Но аз си имам компаньонка. — Жозет се обърна към Джеърд. — Ти каза ли й за мадам Девил?

— Тъй като ти не беше тук, тази привилегия се падна на мен — сухо отбеляза той.

— Вдовица — и Жозет добави, за да подсили ефекта. — Достатъчно възрастна. Почти на трийсет години е.

Лейди Каръдайн, която според Каси беше прехвърлила трийсетте, не беше никак доволна. Устните й се присвиха.

— Бих искала да се срещна с мадам Девил.

— Тя е болна и не е в състояние да приема посетители — каза Джеърд. — Тя е доста крехко същество и трудно понесе пътуването.

— Тогава значи няма да може да се грижи за двете млади момичета.

— Ще бъде по-добре след ден два — каза Каси. Думите излязоха неканени от устата й. Не искаше да се замесва в нещата по-дълбоко, отколкото я бяха принудили.

— Духът на Лани е силен.

— Лани? — Тонът на лейди Каръдайн изразяваше съмнение. — Какво странно име.

— Е, със сигурност не е така красиво като Каръдайн — каза Джеърд и топло се усмихна. — Ще можеш да се срещнеш с мадам Девил по-късно.

— Искам да я видя сега. Не е ли…

Погледът й срещна очите на Джеърд и тя правилно разбра, че той няма да отстъпи. Изведнъж се предаде и го дари с още една ослепителна усмивка.

— Разбира се, няма да я безпокоя, щом не е добре. Но се чувствах длъжна да се уверя, че Жозет е в сигурни ръце. След шест седмици ще дам малък бал. Ако здравето на мадам Девил укрепне, ще мога да се срещна с нея тогава. Ще се погрижите тя да бъде там, нали?

— Кой ще се осмели да пропусне някое от твоите соарета? — Джеърд поднесе облечената й в ръкавица ръка към устните си. — Разбира се, че ще бъдем там.

Тя отдръпна ръката си и го потупа по бузата.

— Чудесно — обърна се и бързо тръгна към вратата. — И не искам дори да чувам за тези панталони. Трябва да упражниш известен контрол над протежето си, Джеърд.

Джеърд погледна неодобрително Жозет.

— Може би си права. Забелязвам, че напоследък се е изплъзнала от контрола ми. — Той последва Каръдайн до вратата. — Позволи ми да те изпратя до каретата ти.

Когато вратата се затвори след тях, Жозет облекчено въздъхна. Стовари се тежко върху едно кресло.

— Благодаря на Бога, че това свърши.

— Не съм сигурна, че въпросът е приключен. На мен ми се стори, че просто го отложиха за по-късно.

— Е, това е добро като начало. — Метна единия си крак през дръжката на креслото и започна да го люлее. — Страхувах се, че може да е и по-лошо.

— Тя изглежда твърде… решителна. Изненадана съм, че се предаде толкова лесно.

— Видя, че Джеърд няма да отстъпи и не искаше да го ядосва. Иска да стане дукеса. — Когато видя изражението на Каси, повдигна вежди. — Защо си изненадана? Половината жени в Англия искат да се омъжат за Джеърд.

Не биваше да показва, че е шокирана. Досега беше мислила за Джеърд само във връзка с евентуалните му любовници, но не и във връзка с възможен брак. Опита се да накара думите да звучат като небрежно подхвърлени.

— Отдавна ли се познават?

— Повече от седем години. Тя беше омъжена за един приятел на Джеърд, лорд Маркъс Каръдайн. Когато конят му го хвърли и той умря, тя трябваше да се справя сама. Имаше само няколко хиляди лири и Каръдайн Хол. И тя го превърна в училище за млади дами.

Каси се опита да бъде справедлива.

— Много похвално.

— Амбициозно — поправи я Жозет. — Проправя си път в най-добрите английски семейства чрез дъщерите им. В страната вече гледат на нея като на книга с писани закони за благоприличие. На нея нищо не би й харесало повече от това да разшири влиянието си и в двора на Прини. А Джеърд би могъл да й помогне.

— Прини? — попита Каси.

— Синът на краля, разбира се.

— Разбирам. — Спомни си съблазнителната усмивка, с която Джеърд беше дарил Каръдайн Каръдайн. — И какво чувства Джеърд към нея?

— Е, не би толерирал моето невъзпитано поведение. Не иска аз да я обиждам. Не знам дали е от желание да ми втълпи уважение, или да запази мира, или пък защото я харесва. — Започна да поклаща и другия си крак. — Твоята Лани така красива ли е, както твърди Джоузеф?

— Наистина е прекрасна.

— Тогава, радвам се, че тя не беше тук. Тази Горгона не обича красиви жени да се въртят около Джеърд. Присъствието й наистина щеше да създаде безброй проблеми. На теб почти не обърна внимание.

— Много съм щастлива — иронично подхвърли тя.

— О, не исках да кажа… Езикът ми непрекъснато ми прави номера.

— И то много — обади се сухо Джеърд, застанал на прага. — И какви недискретни думи изрече сега?

— Тя отиде ли си? — попита Жозет.

— Да. — Той затвори вратата и отиде при тях. — И не го направи бързо. Като че се бавеше по минута за всяка лъжа, която изрекохте.

— Ти също се справи много добре — усмихна се Жозет.

Той иронично й се поклони.

— Благодаря. Но щеше да е много по-умно, ако се бяхте преоблекли, преди да се втурнете тук. Знаеш, че не одобрява панталоните ти.

Каси се намръщи.

— Нали няма да й забраниш да ги носи?

Жозет се засмя.

— Защо да го прави? Джеърд сам ми даде първия ми чифт панталони. Тогава бях на четири години.

— Добре е да се спазват законите на модата, но язденето настрани може да се окаже смъртоносно, ако конят падне — каза Джеърд. — Твоята пола-панталон е малко по-безопасна, но все още има прекалено много плат, който се вее. Ти също ще носиш панталони, докато си тук.

Тя не се запита защо изпитва такова задоволство от това дребно несъгласие на Джеърд с неговата Горгона.

— Значи си заблудил лейди Каръдайн.

Той се усмихна.

— Заблудих я по отношение на много неща. Обикновено има цена, която трябва да се заплати за заблудата. Надявам се, че няма да бъде много висока.

— Е, аз мисля, че всичко протече превъзходно — каза Жозет. — Единствената възможна цена е лейди Каръдайн да ме изгони от училището, а тя въобще не заслужава да говорим за нея.

Неговата усмивка се стопи.

— Напротив, тази цена е много висока и аз не искам ти да я заплатиш. Само две нейни изречения ще ти затворят всички врати. Обществото ще се отрече от теб. Не бих искал тя да каже тези думи.

Жозет презрително изсумтя.

— Ти никак не се тревожиш за своята собствена репутация. Не е честно да караш мен…

— Тихо. — Ръката му нежно закри устата й. — Жената е нещо различно, за нея последиците са по-тежки.

Той й се усмихна и продължи да я увещава:

— Имай ми доверие. Нима някога съм правил нещо, което не е за твое добро?

— Не. — Тя целуна дланта му, а после я отблъсна и недоволно каза: — Но все още продължавам да мисля, че не е честно. Когато нещо е важно, аз сама трябва да вземам решенията.

— Когато станеш по-възрастна. — Той я целуна по челото. — Аз не съм най-добрият пример за едно младо момиче, но съм всичко, което имаш. Не искаш да страдам от чувство за вина, нали?

Докато ги гледаше. Каси изпита болка и самота. Никога досега не беше виждала Джеърд така нежен. Силната привързаност, която съществуваше между двамата, беше ясна, топла и очевидно, дълготрайна. По някаква странна причина тя почувства болка, докато ги гледаше заедно. Обърна се рязко и започна бързо да се отдалечава.

— Трябва да видя Лани. Тя не е наистина болна, нали?

— Не. Накарах Брадфорд да я отведе, когато видях каретата на Керълайн. Помислих, че така ще е по-добре.

Жозет се усмихна срамежливо.

— Защото Горгоната е много суетна и не може да понася красивите жени?

Джеърд здраво стисна устни.

— Колко пъти трябва да ти казвам да не използваш това прозвище, когато говориш за нея?

— Съжалявам — каза тя. — Но тя е суетна.

— Малко — призна Джеърд. — Във всеки случай, че ще е по-добре да не усложнявам нещата. — Той погледна Каси. — А и нямаше причина да безпокоим Лани.

— Колко мило.

Той се намръщи.

— По дяволите, опитвам се да постъпвам така, както е най-добре за всички.

— Тогава, сигурна съм, че е било правилно да отведеш Лани. Тя е толкова красива, че може да накара всекиго да ревнува. — Тя пак тръгна към вратата. — Докато, както Жозет отбеляза, аз съм съвсем обикновена и не заплашвам никого с присъствието си.

— Обикновена? — глухо рече той. — Боже мой, обикновена!

Тя погледна през рамо и си пое рязко дъх, когато видя изражението на лицето му. Бързо извърна очи и срещна замисления поглед на Жозет. Момичето беше доста наблюдателно и прекалено умно, за да не разбере какво се крие зад този инцидент.

— Трябва да видя Лани — повтори тя с приглушен глас и отвори вратата.

— Може ли и аз да дойда? — попита Жозет. — Ти обеща да ме представиш.

— Не сега — имаше нужда да се освободи от присъствието и на двамата. — По-късно.

Тръшна вратата и изтича по коридора.

— Каси? — Джеърд беше до нея. — Какво, по дяволите, не е наред? Освен че аз затъвам все по-надълбоко в блатото на лъжите?

— Можеше да кажеш на Каръдайн истината.

— Не исках да наранявам Жозет.

— Нито пък аз. А също така, не исках да наранявам и теб. Твоето присъствие тук ще бъде сметнато за неприлично, меко казано. Лъжата разреши и двата проблема.

— Неприлично? — Тя го погледна недоверчиво. — Благоприличието е най-малката ми грижа. Ти знаеш защо съм тук. Никак не ме интересува какво ще си помислят твоите приятели.

— Но мен ме интересува — тихо възрази той. — И се мразя за това. Не знам защо, но ме интересува. Нима мислиш, че на мен ми харесва да бъда точен, ограничен и предвзет като някоя стара мома?

Тя го погледна разчувствана.

— Няма да позволя това…

Тогава изведнъж й стана ясен смисълът на неговите думи и тя избухна в смях. Той се намръщи.

— Аз не виждам нищо забавно.

— Просто си представях как се държиш в балната зала. — Тя поклати глава. — Наистина, не мисля, че ти си способен на превзетост, Джеърд.

— Господи, искрено се надявам, че не съм способен на това. — Той се усмихна малко накриво. — Може би не избрах правилно думите. — Той бързаше да се възползва от нейното омекване. — В това да помогнем на Жозет, няма нищо лошо. Ще продължиш ли да играеш ролята си?

Тя се замисли.

— Ако не се окаже много трудно. Този бал, на който обеща да присъстваш…

— Е, след повече от месец — довърши той изречението. — Кой знае какво може да се случи дотогава! Ако си все още тук, ние просто ще измислим причина, за да отклоним поканата.

Ако все още беше тук.

Думите й дадоха повод да се почувства самотна отново. Проява на глупост. Ако не беше тук, щеше да бъде на път към Франция и към татко. Или пък и двамата щяха да бъдат на някой кораб, плаващ за Хаваите. И двете пътувания щяха да й доставят пълно задоволство. Тя кимна.

— Много добре, ако и Лани е съгласна.

— Не мисля, че ще имаме някакви затруднения с Лани. — Той се колебаеше. — Защо ме гледаш така? Какво не е наред?

Интимност. Смях. Усложнения. Всичко онова, което беше избягвала, докато бяха на кораба. Всичко това никак не беше наред. Изведнъж се почувства безпомощна.

— Нищо — прошепна тя.

Обърна се и побърза да се отдалечи от него.

Каси заведе Жозет да се срещне с Лани в библиотеката на другия ден, преди да отидат на езда.

— Горгоната не бива да те вижда — каза Жозет веднага и поклати глава, за да подсили думите си. — Не бива да те вижда дори от цяла миля разстояние.

— Горгоната? — попита Лани.

— Лейди Каръдайн.

— О, да, Каси ми разказа за нея. Сигурна съм, че да я наричаш Горгона е малко жестоко.

— Всъщност жестоко би било за истинската Горгона.

Жозет направи кратка пауза и после рече:

— Каси ми каза, че си готова да ми помогнеш. Аз… ти благодаря.

Лани тихичко се засмя.

— Защо да не ти помогна, след като помощта се състои единствено в това да не се срещам с онази неприятна личност и най-вече да не й казвам, че си я излъгала? Вярно е, че предпочитам да не лъжа, но това не е грях.

— Ние отиваме да яздим — каза Каси. — Ще дойдеш ли с нас, Лани?

Лани поклати глава.

— Ще остана тук до огъня. За мен е прекалено студено.

— Въобще не е студено — каза Жозет. — Снегът ще падне чак след два месеца.

— Сняг? — Лани потрепери. — Чела съм за снега, но мисля, че ще е по-добре да го гледам през прозореца. Въпреки че Каси си спомня за него с удоволствие.

— На вашия остров не вали ли сняг? — попита Жозет. — Колко странно.

— Никак не е странно. — Лани се усмихна. — Ще трябва да дойдеш някой ден и да видиш колко красива е нашата земя.

— Може би — отговори Жозет. — Но Каси казва, че там няма такива прекрасни коне.

— Това не е добре, съгласна съм — сериозно отговори Лани. — Много по-лошо от вашето изобилие от сняг.

— Присмиваш ли ми се?

— Да.

— Не харесвам хората, които се присмиват на другите.

Жозет се сепна, а после недоволно рече:

— Но ти дължа благодарност за помощта, която ми оказа срещу Горгоната. Можеш да ми се смееш, щом така искаш.

— Само с много добри чувства — нежно възрази Лани. — Смехът е лекарство за душата. Без него светът би бил много тъжен.

— Онези глупави момичета в училището ми се присмиват, но не защото съм им симпатична. — Тя вирна гордо брадичка. — Но аз не им обръщам внимание.

— Само с добри чувства — повтори Лани. — Обещавам.

Жозет остана дълго загледана в нея.

— Наистина ли?

— Лани винаги спазва дадената дума — каза Каси.

Внезапно на лицето на Жозет грейна дяволита усмивка.

— Тогава това означава, че не бива да слагам хлебарки в супата й, както правя с онези момичета. — Тя елегантно махна с ръка. — И без това е трудно да ги хванеш.

— Да, много е трудно и въобще не си заслужава труда — каза Лани. — Но ти имаш силно въображение. Хлебарките в супата сигурно са много по-отвратителни от жабата, която Каси пъхна в леглото ми, когато за първи път отидох в тяхната къща.

Каси се засмя.

— Аз бях по-малка от Жозет.

Тя и Лани си размениха весели погледи.

— Но и ние си имаме нашата Горгона.

— Наистина ли? — запита Жозет, чието любопитство беше събудено. — И коя е тя?

Лани махна с ръка.

— Каси ще ти разкаже за нея. Хайде, отивайте да яздите.

Каси тръгна към вратата, но Жозет се колебаеше.

— Бих искала… Ти не си като онези другите…

Тя не успя да довърши изречението, а бързо изрече.

— Ела с нас.

Лани беше трогната. Момичето явно беше свикнало да се противопоставя на околните и за него беше почти невъзможно да приеме с готовност някой възрастен. Трябваше ли да приеме поканата? Не, щеше да пречи на двете момичета да се опознаят. На Каси и без това щеше да й е много трудно тук и ако успееше да се сприятели с Жозет, за нея щеше да бъде по-добре.

— Друг път — каза Лани. — Но ти си добре дошла при мене, когато пожелаеш.

Жозет радостно кимна и тръгна към вратата.

Лани се отправи към прозореца, откъдето ги наблюдава, докато пресякоха вътрешния двор. И двете оживено разговаряха. Жозет дори жестикулираше, а Каси усърдно кимаше с глава. Изведнъж Лани се почувства много самотна. Прииска й се да отвори прозореца и да им извика да почакат, защото е променила намерението си. Книгите винаги са й били приятели, но тя се нуждаеше и от компанията на хората в този мрачен замък.

Но не извика.

Извърна се от прозореца и отново взе книгите, които беше оставила настрана, когато Каси и Жозет влязоха в библиотеката. Те двете щяха да прекарат по-добре без нея, а тя щеше да използва времето, за да извика спомените за Шарл и техния дом. Това, че тези спомени все по-често й се изплъзваха, я ужасяваше и изпълваше със страх. В тази студена, мрачна земя й беше трудно дори да мисли за Шарл и за техния живот заедно. Ако Франция беше като Англия, нищо чудно, че Шарл беше щастлив, че е напуснал страната.

И все пак, той все още се придържаше към своя начин на мислене и към своите традиции. Не беше успял да свикне изцяло с живота на острова. Защо? Сега тя разбираше неговата неохота дори още по-малко отпреди.

Защо сега размишляваше над неща, които беше приела преди години? Трябваше да мисли за добрите времена. Трябваше да мисли за нежността на Шарл към нея, за нуждата му от нейното присъствие.

— Може ли да вляза?

Тя се обърна и видя Брадфорд, който стоеше на прага и й се усмихваше. Тази почти момчешка усмивка беше така изненадваща на неговото набръчкано, застаряващо лице.

Трябваше да го отпрати. Нали щеше да съживява спомените си…

— Моля те? — настоя той. — Самотен съм.

Това беше един самотен ден в една самотна земя. Не биваше да се самообвинява за това, че се е опитала да облекчи самотата и на двамата.

— Влез. — Тя се настани в креслото до огъня и разтвори книгата си. — Но не очаквай от мен да те забавлявам. Тази книга е много интересна и не ми се иска да я оставям.

— Каси!

Гласът на Жозет се отрази от лавиците с книги и ехото го усили.

— Аз съм в библиотеката с Лани — извика Каси в отговор.

— Е, тогава и двете ще трябва да дойдете да се срещнете с Роуз.

— Роуз?

Каси и Лани си размениха озадачени погледи. Лани сви рамене и се изправи.

— Идваме.

Слабата жена, която стоеше до Жозет, беше почти на четирийсет години, с чиста и свежа кожа и приятно изражение на лицето. Тя се усмихна, когато Каси и Лани се приближиха.

— А, прекрасно. За мен ще бъде удоволствие да ви облека. — Тя тръгна към стълбището. — Елате в стаята на Жозет, за да ви взема мерките.

Нито Лани, нито Каси помръднаха. Роуз се обърна към Жозет.

— Те ми нямат доверие. Кажи им в какви прекрасни дами ще ги превърна.

И продължи да върви към стълбището.

— Роуз? — Каси отправи въпроса си към Жозет.

— Роуз Уинтръп — най-добрата шивачка в Корнуол. Уши първия ми чифт панталони. — Тя направи гримаса. — Тя не беше съгласна, не ги одобряваше, но Джеърд я убеди.

— И тя ще ми ушие чифт панталони? — попита Каси.

— И няколко рокли.

— Нямам нужда от рокли.

— Джеърд мисли, че имаш. След като те видях снощи на вечеря, и аз мисля така.

— Ще взема панталоните, но…

— Нищо няма да ти стане, ако приемеш няколко рокли — прекъсна я Лани. — И на мен ми омръзна да те гледам в дрехите, които Клара е избрала за теб.

— И какво ще си помислят хората, които се отбиват на посещение при Джеърд? — попита Жозет. — Няма да повярват, че Джеърд разрешава на една роднина да приема гости в тези отвратителни дрехи. Те са ужасно старомодни, а Джеърд има обширни познания за гардероба на жените.

Каси въобще не се съмняваше в това.

— Тогава ще се крия в конюшнята.

Лани се усмихна и поклати глава.

— Не бъди глупава.

Да, тя наистина се държеше като глупачка. Няколко рокли не биха променили нещата. А спорът само би придал тежест и значение на действията на Джеърд.

— Добре, но ако ушият рокля и на теб.

— Разбира се — каза Лани и започна да се изкачва по стълбите. — Дори няколко. Ще използвам по всички начини, които ми се предоставят.

Такова трябваше да бъде и нейното становище, помисли си Каси. Но всеки път, когато уж го използваше, тя все повече навлизаше в живота му.

— Ще видиш, няма да има никакви проблеми — каза й Жозет. — На теб няма да се налага да вземаш никакви решения. Джеърд вече й каза какво иска.

Жозет хвана Каси за ръката и я задърпа нагоре по стъпалата.

— А и ще харесаш Роуз. Тя шие много бързо и много ще внимава да не те убоде с някоя карфица.

— Това наистина звучи окуражаващо — каза Каси. — Ще ми бъде трудно да яздя Капу с набоден от карфици задник.

Следващата седмица за Каси пристигнаха два чифта панталони, ризи и жакети. Роклите бяха готови три седмици по-късно. Четири от прекрасните одежди бяха в пастелни тонове. Петата рокля беше в яркочервено. Жозет поклати глава.

— Не можеш да носиш тази. Тя е прекалено… прекалено смела. За какво ли е мислил Джеърд?

Тя знаеше точно за какво е мислил Джеърд. Искаше роклята да й напомня за нощите, прекарани в неговата каюта. Мълчаливо уверение, че той не е забравил намерението си да я върне в леглото си. Тя гледаше роклята с невиждащи очи, а спомените се връщаха и изпълваха съзнанието й.

— Каси?

Жозет я гледаше, озадачена. Каси отдели поглед от роклята.

— Рядко имам представа за какво мисли Джеърд. — Тя бързо сгъна роклята и я пъхна зад другите дрехи в гардероба, където никой не можеше да я види. — Но ти си права. Тя наистина е прекалено смела.

— Изглеждаш много спокойна. Къде е Каси? — попита Брадфорд и влезе в библиотеката, натоварен с поднос чаши и чайник.

— Къде е тя обикновено? — Лани вдигна поглед от книгата си и се усмихна. — Навън, на езда с Жозет.

Той постави подноса на масата пред нея и зае отсрещния стол.

— Добре. Значи аз ще разполагам с теб цялата.

Той й наля чая, после добави млякото и две бучки захар. Знаеше, че тя предпочита чая си така. Винаги всичко помнеше. Още от първия ден преди няколко седмици, когато беше дошъл да я търси в библиотеката, той все повече и повече се вмъкваше в живота й. Понякога оставаше само час, друг път вземаше книга и се сгушваше до огъня и оставаше, докато стане време да се преобличат за вечеря. Отначало неговото непрекъснато присъствие я караше да се чувства неудобно, но постепенно свикна с него.

Той наля чай и на себе си и отпи една глътка.

— Знаеш ли, това започва да ми харесва. Не бях и сънувал, че ще свикна с тази билкова отвара.

Тя се усмихна.

— Но той не ти харесва толкова, колкото твоето бренди?

— Да, не е питието, което бих избрал. — Той се облегна удобно назад. — Но ако намекваш, че съжалявам, задето вече не пия, знай, че това не е така. Аз съм напълно компенсиран за липсата на брендито. — Той започна да я изучава с поглед. — Днес си много красива. Харесвам те облечена в жълто.

— Така ли? — Тя направи пауза, а после преднамерено каза: — И Шарл ме харесваше в жълто.

Брадфорд се взря в кехлибареното питие в чашата си.

— Но не те е харесвал толкова, колкото те харесвам аз. — И рязко смени темата: — Възмущаваш ли се от Жозет?

Тя го погледна шокирана.

— Аз много харесвам Жозет.

— Всички харесват Жозет. Не това те питах. Възмущаваш ли се от нея?

— Защо да се възмущавам?

— Каси, изглежда, прекарва с нея повече време, отколкото с теб.

— Аз не съм ревниво дете — каза тя рязко. — Съвсем естествено е Каси и Жозет да търсят компанията си. И двете са луди на тема коне, и двете са почти на една и съща възраст, и имат много сходства в характерите. Разбира се, аз не съм възмутена.

Той направи неопределена гримаса.

— Значи си по-толерантна от Джеърд. Той е повече от недоволен, че те прекарват по цял ден заедно. А аз мисля, че ти се чувстваш малко самотна.

— Може би.

Нямаше да е правилно да завижда на Каси за времето, което прекарва с Жозет.

— Каси е човек, който никога не би предпочел да си остане вкъщи, ако има възможността да поскита навън. Но на нашия остров я виждах много по-често. А може би там бях по-заета, отколкото съм тук. — И побърза да добави: — Но ти не бива дори да й споменаваш за това. Когато сме заедно, тя си е такава, каквато винаги си е била. А за Каси е добре да бъде с Жозет. Аз винаги съм й била и майка, и приятелка. А сега, макар и в по-малка степен, тя трябва да изпълнява същата роля за Жозет.

Той каза сухо:

— Не съм забелязал да се държи особено майчински. Вчера показваше на Жозет как да стои изправена върху гърба на коня. Отначало се изплаших, но тя не падна. Постепенно се примирих с това. Джеърд обаче не показва признаци на примирение. Той грубо я смъкна от гърба на коня, разтърси я и й каза, че повече не иска да я вижда да повтаря този номер.

— И тя какво направи?

— Каза, че може да язди коня си както пожелае. А после наперено се отдалечи.

— Ще го направи отново — каза Лани.

Той кимна.

— Без съмнение. Щом не искаш да върна на Каси съзнанието, че има определени отговорности по отношение на теб, то какво…

— В нейните отговорности не влиза и това да ми прави компания.

— Не ме прекъсвай. Каза, че на острова не си била така самотна, защото си била заета. Изглежда, лекарството е да ти намеря някаква работа.

Тя повдигна вежди.

— В какъв смисъл?

— Ще се заемеш ли с домакинството на замъка?

— Джеърд вече има иконом.

— Мисис Блейкли е компетентна, но всяко голямо домакинство има нужда от господарка.

Тя се намръщи.

— И какво те кара да мислиш, че мога успешно да ръководя такова огромно имение? Никога не съм имала собствен дом. Дори в нашата къща Клара изпълняваше ролята на иконома.

— Но ти си вървяла след нея и си успокоявала нещата, обзалагам се.

Тя не отрече.

— Къщата обаче не е замък.

— Моя мила лейди, ще престанеш ли да отклоняваш въпроса? И двамата знаем, че ако пожелаеш, би могла да ръководиш и Англия.

Тя се усмихна.

— От онова, което си ми разказвал за вашия крал, съдя, че не е особено предизвикателство да бъдеш по-добър от повечето англичани.

— Значи ще го направиш?

— Да управлявам Англия?

Той се усмихна.

— Може би по-късно.

Тя се замисли. Предложението беше особено примамливо и силно я изкушаваше. Не беше свикнала да бездейства и сегашното бездействие опъваше нервите й до краен предел.

— А какво ще каже Джеърд?

— Джеърд не се интересува нито кой, нито как управлява Морланд, стига всичко да върви гладко. Е?

Тя бавно кимна.

— Ще говориш ли със слугите?

— Вече съм го направил. Те с радост ще ти се подчиняват и ще ти съдействат.

— Знаеше ли, че ще се съглася?

— Познавам те — нежно рече той. — От известно време те изучавам с голямо удоволствие.

Тя срещна погледа му, а после бързо извърна очи.

— Много любезно от твоя страна, че си се замислил от какво имам нужда.

— Винаги се интересувам от какво имаш нужда и се грижа желанията ти да бъдат задоволени — каза той. — Аз не съм като Девил. За мен ти винаги ще бъдеш на първо място. — Той се изправи на крака, преди тя да успее да отговори нещо. — Хайде, ела с мен да отидем да поговорим с мисис Блейкли. Знаеш ли, ще ми липсва успокояващата мисъл, че цял ден си удобно настанена тук с книгите. Сега ще трябва да те търся навсякъде, защото постоянно ще бъдеш в движение.

Както винаги, тя беше силно изненадана. Той винаги казваше неща, които я обезпокояваха и трогваха, а после бързо се измъкваше, преди тя да е успяла да отговори. Трябваше да му се противопостави, да бъде упорита и неотстъпчива с него. Може би дори трябваше да му забрани да я търси. Не че това щеше да й принесе особена полза. Вече беше разбрала, че под уж небрежната си външност Брадфорд крие много упорита душа.

Или пък тя отстъпваше прекалено бързо и лесно? Зададе си този въпрос с известно неудобство. Не можеше да отрече, че започваше с нетърпение да очаква появата на Брадфорд. Дните изглеждаха празни и безсмислени, ако не беше видяла неговото набръчкано мило лице. Мълчалив или общителен, той я караше да се чувства… желана.

Той отстъпи встрани и й отвори вратата.

— Само ми обещай, че няма да прекарваш много време в помещението за миене на чинии. С удоволствие приех мисълта, че обичаш книгите, но не обичам кухнята.

Тя се усмихна спокойно и мина покрай него.

— Никаква кухня. Няма да поставям в опасност вашите стомаси. Всъщност мислех на теб да възложа скубането на птиците.

— Довечера дежурен в конюшнята ще бъде младият Джо Бари. — Каси пусна тежката кадифена завеса, която покри решетките на прозореца. — Джеърд можеше да изпрати някой по-възрастен в такава студена нощ.

Лани се засмя тихичко и протегна ръце към огъня.

— Можеше да му кажеш на вечеря. Но имам чувството, че той не би обърнал никакво внимание на твоите оплаквания по отношение на направения от него избор. Ти харесваш това момче?

Каси кимна.

— Той е този, който изпраща съобщенията на Жозет, когато тя е в училището.

Тя прекоси библиотеката и се отпусна на един тапициран с брокат стол, който беше близо до огнището.

— Той може да ме следва навсякъде, но поне го прави по ненатраплив начин. Не като онзи огромен Джек Рамгейл, който ми се мръщи през цялото време. — Тя сложи лакти на коленете си и отпусна тежестта на тялото си върху тях. Втренчи поглед в огъня. — Днес следобед Жозет ме заведе до заливчето, за да видя лодката й.

— И огромният Джек ви последва?

— Толкова отблизо ни следеше, че помислих, че може да ме настъпи по петата. Нима е толкова глупав да си помисли, че ще отплавам, докато той ме гледа от брега?

— Слугите са много предани на Джеърд.

— Но днес ми хрумна нещо — каза тя замислено. — Отвсякъде сме заобиколени с вода. Защо ли не съм се научила да управлявам лодка?

— Ти се интересуваше от яздене на коне. — Протегна ръка, за да попречи на Каси да я прекъсне. — А, не, аз не мога да управлявам лодки. Никога не съм правила нищо такова. Мога само да карам кану. Ще трябва да намерим друг начин, когато му дойде времето.

Когато времето настъпи. На Каси се струваше, че времето за действие никога няма да дойде.

— Снощи сънувах татко.

— Аха, ето защо днес си неспокойна. Хубав ли беше сънят?

— Не.

Беше несвързан кошмар. Баща й беше понесен от тъмен, буен водовъртеж. Протягаше безпомощно ръка, но нямаше кой да го измъкне.

— Трябва да го намерим, Лани.

— И така, ти си готова да скочиш в морето и да плуваш до Франция, за да го намериш. — Тя поклати глава. — Но той може да не е стигнал още до там. Знаеш, че е най-добре да оставим Джеърд да проведе търсенето и после да отидем при Шарл. Сега, когато слугите чакат нарежданията си от мен, съм в по-добро положение и веднага ще разбера, ако дойде съобщение.

— Това е вярно.

Колко странно беше тяхното положение тук, в Морланд: бяха наполовина затворнички, наполовина гости, а от вчера Лани командваше в този огромен замък.

— Но когато дойде времето за заминаване, ние трябва да имаме готов план.

— Не можем да заминем от пристанището, в което пристигнахме. То е твърде близо. Сигурно ще ни отнеме известно време и да се снабдим с билети. Брадфорд спомена, че на около десет мили южно от тук се намира друго по-малко пристанище. То също е възможност.

— Ще попитам Жозет за него.

Сега, когато имаше задача, която трябва да изпълни, тя се развесели. Лани беше права — не можеше да пилеят оскъдните си средства в Париж. Трябваше да останат тук, докато Джеърд получи съобщението. Тя се изправи на крака.

— Време е да се преоблечем за вечеря.

— Ти отивай първа. Аз имам още малко време и ще остана тук. — Сбърчи нос. — Нямам нужда да измивам от себе си миризмата на кон.

Каси се отправи към вратата, но се спря пред нея.

— Лани…, ти сънуваш ли татко?

— Не много често. Рядко сънувам, но обикновено сънищата ми са хубави. — Тя се усмихна. — Той прави онова, което смята за правилно. Каси. Господ ще бъде с него.

Каси би искала да бъде също толкова сигурна. Снощният кошмар я беше изплашил. Господ не беше с онова бедно същество, във водовъртежа.

— Това е било само сън, Каси — каза нежно Лани. — Ако сънуваш нещо друго, ела при мен и ще поговорим.

Да, щеше да изтича при Лани, както правеше, когато беше малко момиченце и всичко щеше да е наред. Сега проблемите бяха по-големи, сънищата — по-кошмарни и тя трябваше сама да се справя с тях. Лани си имаше своите собствени грижи. Насили се да се усмихне.

— Сигурна съм, че повече няма да сънувам кошмари, в които да е замесен татко.