Мургавият ездач

Глава 15

Зората още не беше изгряла, когато Каси стигна до импозантната къща на Камбре. Прозорците бяха тъмни. Дори слугите не бяха още станали от леглата си. И двете обстоятелства бяха в нейна полза… Ако успееше да влезе.

Опита предната врата. Заключена.

Е, какво друго можеше да очаква?! Задачата не беше лесна. А когато влезе вътре, ще трябва да намери спалнята на Камбре, преди някой да е открил нахлуването й.

Ако счупи някой от прозорците, ще я чуят. Градината? Тя беше заградена с висока каменна стена. Точно заради непристъпната стена беше възможно някой да прояви небрежност и да остави задната врата или някой прозорец отворени.

Изглежда, тази нощ щеше само да се катери, помисли си тя мрачно. Сега щеше да й помогне това, че като деца с Лихуа прекарваха безкрайни часове в катерене по дърветата, за да берат кокосови орехи. Но тези прави и високи стени не бяха така удобни като наведените и разклонени дървета. Успя да достигне върха на стената след три опита.

Там се спря. Погледът й обхващаше сенчестите храсти и правилния четириъгълник на басейна. Никакъв звук. Никой не се виждаше. Пътеката, която водеше към задната врата на къщата, се намираше отляво и се виеше между групички от дървета.

Както винаги, слизането беше по-лесно от изкачването. Тя скочи от два метра височина и започна да тича по пътеката.

Някакви неясни очертания вляво.

Каси се спря, обзета от напрежение. Може би това, което беше усетила, въобще не беше движение. Беше доловила с крайчеца на окото си само някакво…

— Ако бях на твое място, не бих направил опит да се помръдна. В гърба ти е насочен пистолет.

Камбре. Не беше чувала този плътен дълбок глас от детството си, но не беше го забравила.

— Чаках те, мосю Валбо. Надявах се да дойде самото негово благородие, но той, изглежда, предпочита да изпраща подчинените си. — Камбре презрително изсумтя. — Аз бих предпочел някой пратеник, който не мирише така.

Валбо? Очевидно мъжките й дрехи го бяха заблудили, но откъде той знаеше за Валбо?

— Запали фенера — нареди Камбре на някого, който се намираше зад рамото му. — Нека да го разгледаме. Макар да се досещам, че не е особено приятен на вид.

Мили Боже, защо беше допуснала такава непредпазливост? Трябваше да изчака, след като се беше покатерила на стената. Трябваше да дебне и да се оглежда. Може би тогава щеше да забележи Камбре.

Но Каси не беше очаквала, че ще попадне в капан. Мислеше, че тя е нападателят.

Зад нея се запали светлина и освети храстите.

— Е, какво имаме тук? — прошепна Камбре.

Той бързо и сръчно я претърси и взе камата. — Какво изящно оръжие. Много по-безшумно от моя пистолет — Ръката му докосна дългата опашка коса, която стигаше до кръста й. — Не си спомням да са ми казвали, че Валбо има такива копринени къдрици. Обърни се.

Тя не се помръдна. Пистолетът се заби в плътта й.

— Съветвам те да ми се подчиниш. Имам причини да запазя живота на Валбо, но ти си никой за мен.

Тя се обърна с лице към него.

— Жена? Така си и помислих. Така, коя може да си ти? — Той се престори, че мисли. — Напоследък само две жени са се изпречвали на пътя ми. Мадмоазел Девил?

Тя не обърна внимание на насмешката в гласа му и остро каза:

— Искам да говоря с теб.

— И аз искам да говоря с теб. — Той отново изсумтя. — От разстояние. Спомням си те като прелестно малко момиченце, но ще трябва да проверя дали жената е станала така прекрасна, както детето обещаваше.

Той извика на мъжете, които все още се криеха в храстите.

— Донесете фенера.

Светлината я заслепи за миг, но не това причини вцепенението й. Градината се завъртя пред очите й, когато видя мъжа, който носеше фенера.

— Мили Боже, не! — прошепна тя.

— Ти ли си Валбо? — попита Лани и погледна неуверено мъжа, който се беше облегнал на прозореца на кафенето. — Заведи ме при дука на Морланд.

Той се изправи.

— Нямам такива нареждания.

— Имаш нареждания. Аз ти ги давам.

— Не се подчинявам на жени. Трябва да наблюдавам пансиона и да се грижа за безопасността на двете ви.

— Значи вече си се провалил с изпълнението на задачата. Каси е изчезнала.

— Невъзможно. Очите ми са като очите на ястреб. Никой не се е доближавал до сградата.

— Но някой е излязъл от нея. Заведи ме при негово благородие.

Той поклати глава.

— Ти се опитваш да ме направиш на глупак.

Лани беше силно ядосана. Едва сдържаше чувствата си. Искаше да го хване за яката и да го разтърси.

— Тогава иди и сам се увери. Изчезнала е!

Той се втренчи в нея, смръщи вежди, а после пресече улицата.

— Побързай!

Валбо ускори малко крачка и изчезна във входа на пансиона.

Лани искаше да има в ръцете си копие, за да го мушка в гърба и да го накара да се движи по-бързо. Беше изпълнена с лоши предчувствия още от момента, когато се събуди и видя, че Каси не е в стаята. Не искаше да губи време в напразни спорове.

— Татко? — прошепна Каси.

— Нима ме мислиш за призрак?

Шарл Девил се усмихна на Каси и пъхна фенера в ръцете на Камбре. Пристъпи напред и я прегърна.

— Виждаш ли, аз не съм призрак.

Каси се притисна в него. Той беше силен, топъл и… жив.

— Ти… Той не те е убил.

Камбре каза:

— Мое мило дете, нима мога да убия стария си приятел? Ние сме се съюзили, за да победим общия си враг.

Каси беше объркана. Виеше й се свят.

— Не разбирам.

Баща й я бутна напред.

— Капанът не беше приготвен за теб. Нямах представа, че си в Париж, докато Давид не дойде да ни каже, че си разпитвала за мен. — Той се намръщи. — Трябваше да си останеш вкъщи, както ти казах.

— Ти си бил тук, когато е дошъл Давид?

Той се усмихна.

— Разбира се Имам си стая тук още от… нощта, когато умрях. Чувствах се като затворник, тъй като не ми бе разрешено да напускам стаята си, но Раул ме снабди с платна и бои и започнах да рисувам тази прекрасна градина.

— Но защо? Как?

— Дукът на Морланд се приближаваше опасно близо — каза Камбре. — Неговият човек, Жулом, разпитва Давид преди две години, а Жак-Луи го изпрати да гони дивите гъски в Таити. — Той сграбчи Девил за рамото. — Без моето разрешение, разбира се. Аз му бях много ядосан, че те е поставил в опасност, приятелю мой. Но трябваше да се досетя, че ти си прекалено умен, за да паднеш в лапите на врага.

Тя беше готова да се обзаложи, че за всички превратности на съдбата й е отговорен самият Камбре, но за нейна изненада, баща й се усмихваше.

— Справих се с него с помощта на Каси — каза той.

— Но когато Жулом отново дойде да види Давид преди две седмици, аз разбрах, че той подозира за връзката между нас двамата — каза Раул. — И когато Давид дойде в моята къща веднага след визитата на Жулом при него, Жулом го последва. Тъй като аз бях сменил името си, посещението на Давид нищо не доказа. Ние обаче смятаме Жулом за отвратителен. Тъй като се надяваше, че аз съм някаква брънка във веригата, той изпрати човек да ме наблюдава. — Той стисна здраво устни. — А аз не съм човек, който обича да бъде наблюдаван. Не обичам да ми се пречкат в краката.

— Раул, ужасно е студено тук, в градината — каза баща й и поведе Каси към къщата. — А и моето възкръсване се оказа голям шок за дъщеря ми. Нека да влезем вътре.

— Разбира се. Как може да съм толкова недосетлив? — Раул тръгна до тях по тясната пътека — Е, когато се появи Шарл и започна да разпитва за мен, аз видях в това нашия добър шанс. Защото, предвид на това, с което се занимавам и положението ми в обществото, както и поради деликатността на задачата — да се отърва от Данемон — аз не можех да оставя работите в ръцете на хора от подземния свят. Тези хора винаги се връщат да искат допълнително пари. А и дукът е много опасен мъж. Може да имам нужда от помощ. И какво е разрешението на проблема?

— Нямам представа — отговори Каси.

— Тогава аз ще ти кажа. Да му поставим капан. Да потвърдя подозренията на дука и да се сдобия със съюзник, който да се посвети на унищожаването на дука така, както съм се посветил аз. И така, аз разреших на дука да шпионира и да стане свидетел на „убийството“ на баща ти. Шарл плува под вода и когато реши, че е безопасно, излезе от реката. Върна се в моята къща, както бяхме решили предварително. — Той се усмихна на баща й. — Водите на Сена са много по-студени от водите на вашето море, нали?

Баща й кимна.

— Но дрехите, които ми даде, когато се върнах тук, бяха много по-хубави от онези, които съм носил през всичките тези години.

— За мен беше удоволствие. — Той се обърна към Каси. — Така че, както виждаш, когато дукът дойде тук да ме търси, той ще се срещне с още един, неочакван враг. А неочакваното винаги е смъртоносно опасно. Не мислиш ли, че планът ми е извънредно добър?

Тя потрепери.

— Наистина, много хитро.

— Достатъчно — каза баща й. — Тези приказки за убийства и смърт я разстройват.

— Простете ми, забравих колко чувствителни са дамите. Но признавам, че съм любопитен откъде тя е узнала за твоята „смърт“. Всъщност дори присъствието й тук, в Париж, ме удивлява. Ти ми каза, че си я оставил у дома си на Хаваите, където била в безопасност. А ето че тя изведнъж се появява и започва да задава въпроси. — Той се усмихна на Каси. — И двамата — и аз, и баща ти — бяхме много объркани. Отбих се във вашия апартамент в пансиона, за да ви уверя, че всичко е наред с баща ти, но трябва да сме се разминали по пътя.

Да ги увери? Чудеше се какво друго би могло да им се случи в онзи пансион. Като гледаше Камбре, се чувстваше така, все едно до нея се плъзгаше кобра.

— Не разбирам защо това те изненадва. Последвах баща си от Хаваите, защото съм загрижена за него.

— Но това, че знаеш за нашето малко представление край Сена, ме тревожи. Сигурен съм, че има някакво разумно обяснение, но само човекът на дука ме видя като бутнах Шарл във водата. Само ако имаш връзка с негово благородие, е възможно да предположиш, че баща ти е мъртъв.

— Престани да я разпитваш, Раул. — Баща й я прегърна през раменете, за да я защити. — Както каза и ти, сигурно има някакво разумно обяснение. Тя обаче не е длъжна веднага да дава обяснения. Има нужда от баня и от почивка.

Раул я изгледа втренчено и внимателно, а после сви рамене.

— Ти, разбира се, си прав, приятелю мой. Ще събудя прислугата и ще им наредя да й занесат вана и гореща вода. Мисля, че тук някъде имам и женски дрехи, с които да смени тези вонящи панталони. — Той отвори френската врата и се поклони на Каси. — Но настоявам да закусите с мен след един час. Ако се наложи да чакам по-дълго, ще умра от любопитство.

Той запали една свещ, която взе от шкафа до вратата и се отдалечи. Баща й не си направи труда да пали свещ. Хвана я за ръката и я поведе през тъмната къща. Чувстваше се много удобно и се движеше безпрепятствено из къщата на Камбре, помисли си тя, изпълнена с отчаяние. Толкова удобно, колкото се чувстваше и в присъствието на самия Камбре.

— Казах ти, че сам ще се погрижа за себе си. Ти трябваше да си останеш у дома. Бих желал поне веднъж да ми се подчиниш.

— Не можех да постъпя така. Трябваше да ти помогна. — И тя избухна: — Не разбирам нищо, татко. Защо чакахте в градината? Защо си мислехте, че някой ще дойде.

— Раул постави шпионин, който да следи. Той знаеше, че най-накрая самият дук ще дойде в Париж. Когато Жюлом се срещна с дука и чичо му в кръчмата, човекът на Камбре се върна бързо, за да ни съобщи новината. — Той се спря и отвори една врата. — Раул си помисли, че след като го е търсил толкова години, Данемон ще предпочете веднага да нанесе удара.

Той беше прав. Ако Лани не беше накарала Джеърд да почака, той щеше да падне в капана.

— И вие щяхте да го убиете?

— Ще говорим за това по-късно. — Той запали свещта, която се намираше на масичката до вратата, а после прекоси стаята и отметна сините завеси, които покриваха прозореца. — Не е ли красива къщата на Раул? Много любезно от негова страна, че ми даде такава удобна стая.

Тя огледа стаята. Мебелите бяха от слонова кост. Цялата стая беше декорирана в студен бледосин цвят. Тук-там се срещаше и бежово. Мебелите бяха изящно изработени и много красиви. В стаята обаче имаше малко цвят и малко топлина.

— На мен не ми харесва. И той не ми харесва.

Той като че ли не я чу, погледът му не се отделяше от небето.

— Започва да се развиделява. Зората е различна тук, в Париж — по-бледа, по-деликатна. Всички цветове са по-малко жизнени тук. Градината на Раул е прекрасна, но ми липсват нашите овошки и нашият цъфнал джинджифил.

— Тогава да се връщаме у дома — нетърпеливо рече тя. — Да напуснем това място веднага.

— Не мога да замина. — Очите му не се отделяха от градината. — Има нещо, което трябва да свърша.

— Не можеш да убиеш Джеърд. Аз няма да ти позволя да го направиш. — Тя прекоси стаята и застана до баща си. — Знам, че се страхуваш от него, но не искам той да бъде убит.

— Боже мой, не съм чувал гласа ти да звучи толкова развълнувано от онази нощ, когато кралят заповяда да убият Капу.

— Погледни ме. — Дланта й се вкопчи в ръката му. — Не можеш да го направиш. Не виждаш ли, че Камбре само те използва? Ти не си като него. Ти не си убиец.

— Но аз всъщност съм убиец. — Гласът му беше тъжен. — Разполагах с много време за мислене, докато бях на борда на онзи американски кораб. През всичките тези години се опитвах да убедя сам себе си, че не съм виновен, защото не беше в моята власт да реша дали онези хора ще умрат, или ще живеят, но това беше лъжа. Аз ги убих.

Тя го погледна ужасена.

— Не може ти да си ги предал. Джеърд каза, че баща му се е обърнал към теб, защото ти си спасил семейството на някакъв друг аристократ.

— Това беше, преди да ме завладее треската. Ти не знаеш какво беше това. Беше… опияняващо. Всички мъже носеха на шапките си кокардата на революционерите. Всички имаха какво да разказват. Ние седяхме по кръчмите и говорехме само за новата република, за Марат и Дантон. Рисувахме героите и пеехме Марсилезата. Тогава, една нощ, Раул дойде и ми каза, че трябва да помогна на републиката. А това беше дълг на всички революционери. Комитетът по Обществената безопасност бил открил, че съм помогнал на семейство аристократи да избяга, но щели да ми простят. Трябваше само да докажа своята преданост към републиката, като им съобщя, когато отново ме помолят за помощ. — Той се усмихна тъжно. — Имах съпруга и дете. Това изглеждаше единственото правилно решение. Раул беше много убедителен. Обеща ми, че всички аристократи, за които ще съобщя, ще бъдат съдени честно и ако ги сметнат за невинни — ако те не са навредили на републиката, — само ще ги лишат от именията им.

Тя го погледна недоверчиво. Не можеше да повярва, че баща й е толкова наивен.

— И ти му повярва?

Той простичко каза:

— Бях млад и бях завладян от опиянението на онези дни.

— Но не само дукът и неговата съпруга са били изпратени на гилотината. Бащата на Джеърд е бил убит от хората на Камбре.

— Раул ми каза, че е изпратил Джеърд, баща му и бебето на дука на кораба, придружени от охрана. За нещастие, по пътя те били нападнати от разбойници и бащата на Джеърд бил убит. — Той най-после се обърна и я погледна. — Знам, трябваше да подложа на съмнение думите му, но ми беше по-удобно да не го правя. И двамата знаем, че обикновено се нося по течението и че не обичам да предприемам каквото и да било.

Тя се почувства зле. Как отчаяно се беше вкопчила в надеждата, че Джеърд е сбъркал. И все пак не беше изненадана, което означаваше, че някъде дълбоко в себе си е знаела, че и тази вероятност съществува.

— Надявах се никога да не видя този твой поглед — каза той тъжно. — Не ме мрази, Каси.

Не, той не беше лош. Беше само слабоволев и заблуден. Искаше му се да загърби злото, което беше сторил.

— Не те мразя.

Тя се сгуши в прегръдката му и отпусна глава на гърдите му. Въпреки онова, което бе сторил преди толкова много години, той беше неин баща. Скъпите спомени, които тя и Лани бяха съживили само преди няколко часа, ясно й показваха, че той си остава неин баща.

— Дори не мога да те мразя.

Ръцете му я стиснаха по-здраво, а после той я пусна и дори я отблъсна от себе си. Усмихна се.

— Наистина се радвам на този жест, който показва привързаността ти към мен, но не мога нито миг повече да понасям тази отвратителна миризма. Трябва да видя защо слугите още не са донесли ваната. — Той тръгна към вратата. — А когато се върна, ще трябва да измислим разумна причина за твоето идване тук и особено за това, че знаеш за онова малко представление. Не трябва да оставяме Раул да си мисли, че си предател.

Когато стигна до вратата, той се спря и я погледна през рамо.

— С Данемон ли дойде до Париж?

— Не, дойдох с Лани.

— Тогава ще ми кажеш ли откъде знаеш?

Тя прехапа долната си устна. Какво можеше да му каже? Можеше ли да му разкаже за онези нощи на борда на „Джоузефин“? Можеше ли да му каже, че страстта беше прераснала в любов? Можеше ли да признае, че е влюбена в неговия враг?

— Не мога да ти позволя да го убиеш.

Той я погледна изпитателно.

— А, ето значи какво е станало. Съдбата приготвя чудесни изненади за нас, смъртните. Камбре може би има по-голям късмет, отколкото му се струва. Ако Данемон също е влюбен в теб, той ще падне в капана.

Завладя я паника.

— Той няма да ме последва. Не знае, че съм тук. Освен това пет пари не дава за мен.

— Невъзможно. — Той й се усмихна нежно. — Ти си рядко срещана и прекрасна жена, Каси. Един мъж трябва да бъде глупак, за да не те обича. А Данемон не е глупак.

— Татко, не се опитвай да ме използваш — прошепна тя. — Не бих могла да го понеса.

— Но ти каза, че не би могла да ме намразиш, Каси. — Той отвори вратата. — А, ето ги ваната и водата.

Той отстъпи, за да направи път на слугите.

— Побързай, мила. Раул е нетърпелив.

Удар, силен като гръм, събуди Джеърд.

— Позволете ми да вляза, ваше благородие.

Въпреки че беше сънен, Джеърд позна гласа на Жулом. Какво, по дяволите… Жулом охраняваше пансиона на Каси! Той скочи от леглото и веднага отвори вратата.

— Какво има? Какво се слу…

— Имаме проблем. — Лани избута Жулом и влезе в стаята.

— Къде е Брадфорд?

— В съседната стая. — Огледа пространството зад нея. — Къде е тя?

Жулом бързо каза:

— Не исках да я водя тук, ваше благородие. Стоях от другата страна на улицата и наблюдавах пансиона, а тя дойде при мен и ми нареди да я доведа. Искала да ви види.

Той направи нетърпелив жест, погледът му не се отделяше от лицето на Лани.

— Каси в пансиона ли е?

— Не.

— Къде е?

— Кълна се, че не е минала покрай мен. Кой би си помислил, че една дама може да скочи през прозореца и да върви из оная мръсотия? Не е моя вината. Вие ми наредихте да я пазя от Камбре, а аз това й правех.

Джеърд измърмори едно проклятие и отново се обърна към Лани.

— Какво, по дяволите, ми мънка той?

— Може би дамата трябва да почака отвън, докато се облечете, ваше благородие — продължи Жулом, който явно се чувстваше неудобно.

— И преди съм виждала голи мъже — сряза го Лани. — Но въпреки това облечи се. Може би не разполагаме с много време. Отвън чака карета.

— Иди да събудиш Брадфорд, Жулом. — Джеърд грабна ризата си и бързо пъхна ръцете си в ръкавите. — Къде е отишла?

— Къде мислиш, че е отишла? — Лани седна върху една малка масичка. — Вината е моя. Не мога да престана да се обвинявам. Трябваше да се досетя, че това ще се случи.

— Камбре! — каза Джеърд. — Господи, отишла е при Камбре. Той ще я убие.

— Тя има кама.

Той обу ботушите си с треперещи ръце.

— Защо не почака? Защо не остави на мен? Тя знаеше, че аз ще го убия.

— Мислиш, че Каси иска да убие Камбре, за да те изпревари — Лани поклати глава. — Тя не е способна да убие човек. Побързай.

— Бързам колкото мога. — Той навлече жакета си. — Тогава защо е отишла при него?

— Вина. Надява се да се освободи от вината.

— Говориш глупости. — Той отвори пътната си чанта и извади от нея пистолет. — Тя нищо не е направила.

— Но тя мисли, че е. — Погледите им се срещнаха. — Вярва, че обича човека, който е убил баща й.

Той замръзна на място.

— Какво?

— И се надява, че Камбре ще я увери, че ти не си убил баща й. — Тя се усмихна мрачно. — Но той може да я убие, преди да е успяла да му зададе въпроса си.

— Какво има, Джеърд? — попита Брадфорд, когато влезе в стаята, последван от Жулом. Беше напълно облечен, само косата му беше рошава. — Лани?

— Камбре. Ще ти разкажа по пътя. — Той се отправи към вратата. — Лани, остани тук с Жулом.

— Не, няма да остана. — Тя се изправи. — Каси е моя приятелка и сестра. Може би ще мога да ви помогна.

— А може да се окажеш и пречка, ако през цялото време ще трябва да се грижим и за твоята безопасност. — Той се обърна към Жулом. — Тя ще остане тук. Няма да ти простя, ако и тя се изплъзне от ръцете ти.

Лани се завъртя към Брадфорд.

— Искам да дойда с вас.

Той поклати глава. Очите й гневно просветнаха.

— Няма да ти го простя.

— Така да бъде — каза той тъжно. — Не мога да рискувам да те загубя.

— Ти никога не си ме имал. А ако направиш това, никога няма да ме имаш. Позволи ми да дойда с теб. Ти имаш нужда от мен.

Агония изкриви чертите на лицето му.

— Нима мислиш, че ще те изложа на риск? Ако сега отстъпя пред молбата ти, може би ще успея да заема мястото на Девил в твоя живот. Ще ти разреша да се грижиш за мен и да вземаш решенията вместо мен. Ще мога да разчитам на твоята сила и да се осланям на твоята привързаност. — Той си пое рязко дъх. — Но аз не съм Девил, Лани. Аз искам да знам, че си жива и че си добре някъде по света, дори да не си до мен.

Той последва Джеърд навън от стаята. Нито един от двамата не проговори, докато не стигнаха до наетата кола, която чакаше отвън.

— Имаме ли някакъв план? — попита Брадфорд. — Или задавам прекалено много въпроси?

— Ще трябва да си я вземем обратно.

— Чудесен план. Как?

Господи, той не знаеше. Знаеше само, че тя не трябва да умре.

— Ние сме на вражеска територия. Не бива да привличаме вниманието върху себе си — каза Брадфорд. — От друга страна, очевидно е, че Камбре също не иска да бъде наблюдаван. После, ние предполагаме, че трябва да спасим Каси, а това може и да не е така. Тя е необикновена жена.

— Колко спокойно ми казваш всичко това.

— Поне един от нас трябва да разсъждава. — Той отвори вратата на каретата. — Не съм сигурен, че ти можеш да мислиш в този момент.

Джеърд се опита да потисне паниката.

— Ще видим какво е положението и ще…

— Вие ли сте господин дукът?

Джеърд се вцепени и бавно се обърна, за да види мъжа, който изпълзя от сянката.

— Колко очарователно изглеждаш. — Раул й се усмихна, седнал начело на масата, докато баща й заемаше мястото си до нея — Дамата, която последна облече тази рокля, не беше и наполовина толкова хубава.

— Не, аз въобще не съм очарователна. — Каси погледна с безразличие морско зелената рокля, която слугите бяха внесли в стаята й ведно с ваната. — Защо твоята гостенка не е взела и роклята си със себе си?

— Аз бях недоволен от нея. Когато тя си тръгна, й позволих да вземе само дрехите, които са на гърба й. — Той посочи към купата с отбрани плодове. — Предполагам, че нямате нищо против да си сервирате сами? Наредих на слугите да се приберат по стаите си и да останат там.

— Защо? — попита баща й. Беше изненадан.

Камбре не обърна внимание на въпроса му, а отново се обърна към Каси.

— Знаех, че роклята ще ми потрябва някой ден. Човек никога не знае кога ще бъде посетен от друга дама, която ще се окаже по-сговорчива. — Той се усмихна. — Кажи ми, негово благородие намира ли те за сговорчива?

— Раул! — намръщи се баща й — Това е моята дъщеря.

— Всяка дъщеря може да бъде курва.

Язвителната грубост на думите му вледени Каси. Камбре продължаваше да се усмихва, но очите му бяха студени и гледаха особено внимателно. Играта на котка и мишка беше свършила. Той атакуваше и Каси с облекчение разбра, че точно това беше очаквала.

— Аз не съм курва. — Тя срещна погледа му. — И мисля, че негово благородие не би казал, че съм сговорчива.

— Но той ти е казал…

— Че баща ми е мъртъв — довърши тя. — Да.

— И те е изпратил да търсиш отмъщение?

— Той не може да ме изпрати никъде. Дойдох, защото така пожелах аз.

— Може и да вярваш, че си постъпила според волята си, но един умен мъж може да дърпа конците толкова умело и недоловимо, че куклата дори да не усети това.

— Както правите вие?

Той кимна.

— Аз съм истински майстор на изкуството. — Той пъхна резенче портокал в устата си. — Е, щеше ли да ме промушиш с онази красива кама?

— Вероятно.

Той се засмя приглушено и се обърна към баща й.

— Тя е доста смела. — Усмивката му изчезна. — Мисля, че ти имаш още една причина да искаш да унищожиш нашия стар враг. Очевидно, той е отнел честта на дъщеря ти.

— За мен не е очевидно — отговори баща й.

— Е, защо не попитаме самия него? — Той се изправи на крака. — Той чака в библиотеката.

Сърцето на Каси подскочи в гърлото й. Погледът на Камбре не се отделяше от лицето й.

— Какъв ясен отговор — каза той нежно. — Мисля, че ти лъжеш. Мисля, че негово благородие те смята за особено сговорчива.

Тя отчаяно се опита да изтрие всякакъв израз от лицето си.

— Това е номер. Той не може да е тук.

— Разбира се, че може. Изпратих да го повикат, когато ви оставих тази сутрин.

— Но не ми каза — отговори баща й и бавно се изправи. — Не бива да имаш тайни от мен, Раул.

— За нещастие, ти обичаш това малко нежно същество, а аз се уморих да чакам в осветената от луната градина появяването на мъжа. Помислих, че ще стане много по-бързо, ако привлека мухата в паяжината. — Той се обърна към Каси. — Казах му да дойде веднага и то невъоръжен, или ще ти прережа гърлото. Не бях сигурен дали е достатъчно влюбен в теб, за да дойде тук, но бях приятно изненадан.

Гърлото й беше пресъхнало.

— Невъоръжен? Той не би го направил. Аз не означавам нищо за него. Той би предпочел да запази живота си.

— Тогава той е необикновено галантен. — Камбре тръгна към вратата. — Искам да приключим с всичко това. Доведи я, Шарл.

— Аз сама ще дойда. — Тя бутна стола си назад и го догони.

Все едно сънуваше кошмар. Джеърд беше паднал в капана и вината беше нейна. Той щеше да умре. Не, тя нямаше да позволи това да се случи.

Камбре отвори вратата на библиотеката и отстъпи настрани.

— След вас, мадмоазел. Не искаме негово благородие да се тревожи за вашата безопасност по-дълго, отколкото е необходимо. Ще бъде твърде нелюбезно от наша страна.

Джеърд беше седнал на един стол с лице към вратата. Застина, когато я видя на прага.

— Добре ли си? Той не те е наранил?

— Не биваше да идваш — прошепна тя. — Защо дойде?

— Нямах избор. — Джеърд се усмихна. — Той имаше нещо, без което аз не бих могъл да живея.

— Ти си глупак. Той ще те убие.

— Това не са последните нежни думи, от които един мъж има нужда на прага на смъртта — каза Камбре и я бутна в стаята. — И след като е пожертвал живота си заради дамата на сърцето си. Много неблагодарни думи.

— Тук съм — каза Джеърд студено — Пусни я.

Той се обърна към Каси:

— Брадфорд те чака в каретата отвън. Той ще те заведе при Лани.

— Не мога да те оставя тук.

— Тя е права, не може да те остави.

Камбре извади пистолет изпод жакета си.

— Какви ги приказваш, Раул? — Баща й също влезе в библиотеката. — Каси няма нищо общо с това.

Очите на Джеърд се отвориха широко от изненада, когато позна баща й.

— Девил?

Баща й не му обърна никакво внимание.

— Капанът беше за Данемон. Никой друг не бива да бъде нараняван.

— Понякога невинните също страдат заедно с виновните — каза Раул и заключи вратата. — Но тя далеч не е невинна. Дъщеря ти беше готова да те предаде. Тя е курва и е спала с нашия враг.

— Никога не би те предала — каза Джеърд. — За Бога, нима не познаваш дъщеря си? Каси прекоси половината свят, за да се опита да те спаси.

— Нямам нужда ти да ми казваш каква е дъщеря ми.

— Тогава кажи на Камбре да върви по дяволите и я изведи от тук.

Баща й се извъртя рязко към Камбре.

— Първо ще се отървем от Данемон, а после ще говорим за Каси. Дай ми оръжието. Аз ще го застрелям.

Раул го погледна с присвити очи.

— Колко смел си станал. Но ще трябва сам да го извърша.

— От доста дълго време бягам и се крия, Раул. Искам да сложа край на това. Дори да ми дадеш нов старт в живота, той ще ме последва.

— Не! — Каси застана между Джеърд и Камбре. — Ще трябва да застреляте първо мен.

— По дяволите, махни се оттам, Каси — извика Джеърд.

— Виждаш ли, Шарл? — Камбре се усмихна. — Не мога да ти дам пистолета. Ти няма да имаш смелостта да застреляш дъщеря си, за да стигнеш до Данемон.

Той вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Каси.

— Докато аз няма да имам угризения на съвестта.

Тя щеше да умре. Куршумът щеше да прониже плътта й и да сложи край на живота й.

— Раул, ти не искаш да направиш това. — Баща й тръгна към нея. — Дай ми пистолета.

— Дръпни се назад. — Камбре не отмести оръжието, но гласът му стана по-остър. — Точно това искам да направя. Както виждаш, взел съм предпазни мерки — въоръжен съм с двуцевен пистолет. Той е много по-точен от обикновените оръжия. Давам ти една минута да отстраниш тази кучка от пътя на куршумите. След това ще натисна спусъка.

Внезапно Джеърд се изправи и застана до нея. Каза с дрезгав глас.

— Махни се оттук, Каси.

— Не ставай глупав. Не мога да постъпя така.

Тя отново застана пред него. Този път се обърна с лице към него и го прегърна. Той изруга и се опита да раздели ръцете й, но тя го стискаше с всички сили.

— Колко трогателно — каза Камбре. — Точно като Ромео и Жулиета, нали, ваше благородие? Мисля, че и тази драматична ситуация ще има същия изход.

Тя се стегна, готова да посрещне куршума.

— Ти ми каза, че мога да отведа Каси — каза баща й. — Трябва да сдържиш обещанието си.

— О, много добре. Но ще е жалко да… Ах, ти, кучи сине!

Каси се обърна и видя, че баща й се е хвърлил към Камбре. Секунда по-късно те бяха на пода и се бореха за пистолета. Джеърд я отблъсна и се спусна към двамата мъже.

Изстрел.

Кръвта попиваше в дебелия персийски килим.

Чия беше кръвта? Майко Божия, чия беше кръвта?

— Глупак!

Камбре отмести от себе си тялото на баща й. Девил несръчно се претърколи, ръцете му все още стискаха пистолета, чийто изстрел го беше убил. Камбре се опита да му отнеме пистолета, но Джеърд се спусна към него и го стисна за гърлото.

— Пусни… ме. — Камбре впи нокти в ръцете на Джеърд. — Може… да… се споразумеем. Аз имам власт. Мога…

Джеърд щеше да го удуши. Каси никога преди не беше ставала свидетел на убийство. Предполагаше, че ще изпита някакво ужасно чувство. Но не почувства нищо, освен диво задоволство и съжаление, че това не беше станало по-рано. Преди изстрелът да беше отнел живота на баща й. Бавно се запъти към мъртвото му тяло.

— Спри… — задъхваше се Камбре.

После ръцете на Джеърд стиснаха още по-здраво гърлото му и той вече не можеше да говори.

Тя падна на колене до баща си. Кожата му беше бледа, а ризата — изцапана с кръв.

— О, татко, не…

Той отвори очи. Тя рязко си пое дъх, не можеше да повярва. Беше още жив!

— Не исках… да умреш…

— И ти няма да умреш. — Тя го прегърна. — Аз няма да ти позволя.

— Мъртъв ли е Раул? Убих ли го?

— Тихо. Да.

— Трябваше… да го направя. Знаех, че той… няма да… ме остави… да живея. Не можех… да убия… Данемон. Дължа му го… Изкупление…

Той докосна бузата й.

— Лани.

— Тя не е тук. Ще можеш да я видиш по-късно.

— Грижи се… за Лани. Аз… никога не съм го правил. Сбърках. Толкова много… пъти… греших.

— Шшш… Лани те обича. И аз те обичам.

— Щастлив съм…

Очите му се затвориха и тялото му потръпна.

Тя го люлееше нежно, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Каси… — Ръката на Джеърд беше на рамото й. — Трябва да тръгваме. Някой може да е чул изстрела.

Тя прегърна по-здраво тялото на баща си.

— Аз няма да замина без него. Неговото място не е тук.

— Не съм искал да го правиш — каза той нежно. — Остани тук. Аз ще кажа на Брадфорд да изпрати тук някое купе.

— Губя го вече за втори път — прошепна тя.

Ръката на Джеърд стисна по-здраво рамото й.

— Ще се върна веднага — каза той.

Тя го гледа, докато излезе от библиотеката, а после втренчи очи в сгърченото тяло на Раул Камбре. Очите му бяха широко отворени и изхвръкнали от орбитите си. Смъртта не е била милостива към него, помисли си Каси.

Добре.

Обърна се отново към баща си. Неговата смърт също не беше лека, но лицето му беше спокойно. Изкупление, беше казал той. Нима беше получил опрощение? Надяваше се наистина да е така. Нека почива в мир, помоли се тя.

Прости му. Господи. Прости греховете му.