На юг от границата, на запад от слънцето

1

Роден съм на четвърти януари 1951 година. През първата седмица, първия месец, първата година от втората половина на двайсети век. Навярно родителите ми са видели нещо знаменателно в този факт и затова са ме кръстили Хаджиме — „начало“ на японски. А иначе съм имал съвсем обикновено раждане. Баща ми работел в крупна посредническа агенция, майка ми била обикновена домакиня. По време на войната, докато още следвал, баща ми бил мобилизиран и пратен да се сражава в Сингапур. След капитулацията бил известно време в лагер за военнопленници. Домът, в който живеела майка ми, изгорял до основи при въздушна атака на „Б-29“ в последната година от войната. Поколението им преминало през горнилото на продължителната война.

Впрочем при появата ми на бял свят почти нищо не напомняло за нея. Нямало вече нито руини, нито окупационни войски. Живеехме в малко, тихо градче, в къща, дадена на баща ми от фирмата. Построена преди войната, тя и бе поовехтяла, но затова пък беше доста широка. В градината растяха борове, имаше дори малко езерце и няколко каменни фенера.

Растях в типично за средната класа предградие. Всичките ми съученици, с които дружах, живееха в спретнати къщички, които може би бяха малко по-големи от нашата, но всички имаха подобен параден вход с антре и градина с борове. Бащите на приятелите ми служеха в разни компании или бяха хора със свободни професии. Много рядко се срещаха семейства, в които и майката работеше. Почти всички имаха куче или котка. Никой от познатите ми не живееше в апартамент в многоетажна сграда. По-късно се преместих в друг квартал, но и там беше почти същото. Така че до заминаването ми за Токио и постъпването ми в колежа бях убеден, че всички хора по света живеят в еднофамилни къщи, имат градина и домашен любимец и ходят на работа, облечени в костюми. Напълно невъзможно бе да си представя друг начин на живот.

В света, в който растях, повечето семейства бяха с по две или три деца. Приятелите ми от детството бяха все от такива, създадени сякаш по калъп, домочадия. Ако някъде децата не бяха две, значи бяха три, ако не бяха три — тогава бяха две. Семейства с шест или седем питомци бяха голяма рядкост, но още по-необичайни бяха тези, които имаха само едно дете.

Моето бе сред необичайните, тъй като нямах брат или сестра. По тази причина в детството си дълго се чувствах непълноценен, някак особен, лишен от нещо, което всички имаха и считаха за естествено.

Ненавиждах израза „едно дете в семейството“. Звучеше ми като напомняне, че нещо ми липсва. Сякаш ме посочваха с пръст и ми казваха: „Ей ти, недодяланият“.

В света, в който живеех, всички бяха убедени, че единаците са разглезени от родителите си, че са слабохарактерни и себични. Банална истина, като факта, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-ниско е атмосферното налягане или като това, че кравата дава мляко. Ето защо мразех да ме питат колко братя и сестри имам. Чуеха ли, че съм сам, хората инстинктивно си помисляха: „Аха. Единствено дете. Значи е разглезен, слабохарактерен и себичен“. От такава шаблонна реакция ми ставаше тежко и тъжно. Но всъщност ме нараняваше и потискаше нещо друго — това, че всичко, което си мислеха за мене, бе самата истина. Аз действително бях разглезен, слабохарактерен и себичен.

В нашето училище почти нямаше други „единствени деца“. През първите шест години там срещнах само едно. Много добре си я спомням (да, беше момиче). Сприятелихме се и си приказвахме за всякакви неща. Разбирахме се отлично. Дори може да се каже, че се привързах към нея.

Фамилията й бе Шимамото. Скоро след раждането си тя преболедувала от полиомиелит и влачеше съвсем леко левия си крак. На това отгоре Шимамото беше преместена при нас в края на пети клас от друго училище. Трябваше да се пребори с тежко психологическо бреме, несравнимо с моите проблеми. Това обаче я правеше само по-силна, далеч по-силна и спокойна от мен. Тя никога не хленчеше, на никого не се оплакваше, никога не показваше признаци на раздразнение, каквото навярно изпитваше понякога, и се усмихваше дори когато й беше зле. И колкото по-тежко й беше, толкова по-широка ставаше усмивката й. Обичах тази нейна усмивка. Тя ме успокояваше, окуражаваше ме, сякаш ми казваше: „Всичко ще е наред. Потърпи малко и ще видиш, че всичко ще се оправи“. Години по-късно, щом си спомнех лицето й, тази усмивка винаги изплуваше първа в паметта ми.

Шимамото имаше висок успех, държеше се с всички добре и затова я уважаваха. В това отношение аз бях съвсем различен. Впрочем съучениците ни надали и нея я харесваха особено. Просто не я дразнеха и не й се присмиваха, но освен мен тя нямаше други истински приятели.

Може би околните я намираха твърде затворена и сдържана. Някои навярно я смятаха за надменна и студена. Аз обаче успях да доловя зад тази външност нещо топло и крехко. То се таеше дълбоко в нея, като в детска игра на криеница, и се надяваше някой да го намери.

Тъй като заради работата на нейния баща семейството й често се беше местело от град в град, Шимамото бе сменила доста училища. Не помня какво работеше баща й. Веднъж тя ми разказа подробно за него, но мен, както и повечето деца, малко ме интересуваше с какво се занимава нечий баща. Като че беше нещо, свързано с банково дело или данъчна инспекция, или с преструктурирането на някакви компании. Къщата, в която живееше семейство Шимамото, бе на фирмата, където работеше бащата, и бе доста голяма, в европейски стил, заобиколена с масивна каменна ограда. Покрай оградата имаше жив плет от вечнозелени храсти и през пролуките в него се виждаше градина със зелена морава.

Шимамото беше висока на ръст почти колкото мен, имаше изразителни, впечатляващи черти на лицето. Сигурен бях, че след няколко години ще стане истинска красавица. Но когато я видях за пръв път, тя все още не беше придобила съответстваща на характера й външност. В нея имаше някаква несъразмерност и малцина я намираха за привлекателна. Може би защото чертите й на възрастен се съчетаваха зле с все още детинското у нея. От тази дисхармония на човек му ставаше някак неловко.

Къщите ни бяха съвсем наблизо (буквално на две крачки една от друга), затова, когато Шимамото дойде в нашия клас, за един месец ни сложиха на един чин. Заех се да я запозная с особеностите на живота в училище: какви учебници са необходими, какви контролни правим всяка седмица, докъде сме с учебния материал по всеки предмет, как чистим класната стая и дежурим в столовата. В нашето училище имаше правило на всеки новопостъпил ученик да помага онзи, който живее най-близо до него. И тъй като Шимамото накуцваше, учителят специално ме повика да ми каже, че иска от мен да съм особено внимателен с нея.

Отначало разговорите ни не вървяха — стеснявахме се един от друг, нещо обикновено при единайсет-дванайсетгодишните момчета и момичета. Но когато разбрахме, че и двамата сме единствени деца в семействата си, всичко тръгна като по мед и масло — отпуснахме се и започнахме да разговаряме безспир. Никой от нас не беше срещал дотогава деца без братя или сестри. Толкова много неща имахме да си кажем. Често се връщахме заедно от училище. Пътят беше повече от километър. Вървяхме бавно (заради нейното накуцване) и си приказвахме за какво ли не. Скоро установихме, че имаме много общо: и двамата обичахме да четем, да слушаме музика, и двамата обичахме котки. И двамата не умеехме да разкриваме чувствата си пред другите. И двамата имахме дълъг списък с храни, които не понасяме. Предметите, които ни бяха интересни, ни се удаваха лесно, но имаше и такива, които мразехме до смърт. И ако имаше някакви разлики между нас, то това беше фактът, че Шимамото се стараеше съзнателно да се крие от околните зад защитна стена. Не като мен. Учеше упорито и имаше висок успех дори по най-омразните й предмети, нещо, което не можеше да се каже за мен. Когато за обяд ни даваха храна, която не понасяхме, тя все пак я изяждаше. С други думи, защитната стена, с която се обграждаше, бе много по-висока и яка от моята. Ала онова, което се криеше зад нея, поразително приличаше на криещото се зад моята.

Насаме с друго момиче изпитвах притеснение, но не и с Шимамото. Обичах да се прибираме заедно към къщи. Тя вървеше, накуцвайки леко с левия крак. Понякога сядаше в парка на някоя пейка и си почиваше за кратко. Това не ми тежеше — напротив, дори се радвах, че имаме още време за разговор.

Прекарвахме все повече време заедно. Не си спомням някой да ни е вземал на подбив по тази причина. Тогава това не ме учудваше, но сега ми се струва странно. Нали децата на тази възраст, щом забележат, че някое момче дружи с момиче, веднага започват да им се подиграват. Вероятно характерът на Шимамото ги възпираше. В нейно присъствие момчетата изпитваха леко напрежение и не искаха да се покажат като глупаци. Нещо в нея ги караше да си мислят: „По-добре да не говорим глупости пред това момиче“. Дори учителите бяха някак нащрек с нея. Може би заради накуцването. Така или иначе, повечето хора съзнаваха, че не бива да я дразнят и това ми беше приятно.

Шимамото не посещаваше часовете по физкултура и си оставаше вкъщи, когато целият клас отиваше на екскурзия, на излет в планината или на летен лагер, където всички плуваха. Когато се провеждаха училищни състезания, тя изглеждаше малко кисела, но по отношение на всичко останало водеше съвсем обикновен ученически живот. Никога не говореше за крака си — доколкото си спомням нито веднъж не е ставало дума за него. На връщане от училище никога не ми се извиняваше, задето върви бавно и ме задържа, нито пък в изражението й се четеше неловкост. Но аз добре разбирах, че тя през цялото време мисли за това и че тази тема й е неприятна и я избягва. Тя не обичаше особено да ходи на гости у други деца, понеже, според обичая, трябваше да си събуе обувките на входа. А те бяха с различни по височина токове и различна форма, нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие. Сигурно й ги правеха по поръчка. Щом се върнеше вкъщи, тя гледаше веднага да ги събуе и да ги прибере в шкафа.

В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам музика. Уредбата беше много хубава, но не и дългосвирещите плочи, които баща й събираше. Бяха около петнайсет — най-вече лека класическа музика за любители. Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.

Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността й. После с тънка четчица почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я връщаше в обвивката й и я поставяше на мястото й върху рафта. Бе усвоила тази процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.

У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни. Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка й ни приготвяше, и прекарвахме следобеда с увертюри от Росини, „Пасторалната симфония“ на Бетховен и сюитата „Пер Гинт“. Майка й се радваше, че им ходя на гости. Приятно й беше, че дъщеря й е намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че й харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка й не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в гласа й звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.

От плочите на баща й най-много обичах една — концертите за пиано на Лист, по един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка. Второ, никой от познатите ми — с изключение на Шимамото, разбира се — не беше слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил свят, за който никой около мен не знаеше — свят, подобен на тайна градина, чийто вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно стъпало по-нагоре.

А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна, изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане, мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези водовъртежи са били една абстракция. Повече от всичко на света исках да разкажа за тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка и тежестта на плочата в ръката ми — бе доста тежка и ми се струваше необикновено масивна.

Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?

Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка й бе излязла по някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно — също като през нощта. По стените се разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше „Преструвай се“. Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:

Сега вече знам какво означават. „Да се престориш на щастлив, когато ти е зле. Никак не е трудно“. Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно да гледаш на него така.

Шимамото беше със син пуловер по врата. Тя имаше няколко сини пуловера. Синият цвят, изглежда, й беше любим. А може би сините пуловери просто подхождаха на тъмносиньото палто, с което винаги ходеше на училище. Изпод пуловера се подаваше бялата якичка на блузата й. Карирана пола, бели памучни чорапи. На мекия, опънат по тялото пуловер се очертаваха малките издутини — гърдите й. Седеше на дивана с подвити под себе си крака. Беше се отпуснала на облегалката и слушаше музиката, отправила поглед някъде надалеч, сякаш разглеждаше въображаем пейзаж.

— Казват, че родителите с едно дете не се разбират много добре? Така ли е според теб? — попита тя.

Замислих се над думите й, но връзката между двете не ми беше ясна.

— Къде чу това? — попитах.

— Един човек ми го каза. Отдавна. Родителите, които не се разбират, имат не повече от едно дете. Страшно се разстроих, като го чух.

— Хмм…

— Вашите разбират ли се?

Не знаех какво да отвърна. Никога не се бях замислял.

— Майка ми не е много добре със здравето. Не съм сигурен, но вероятно би й било доста тежко с още едно дете.

— Никога ли не си се питал как щеше да се чувстваш, ако имаше брат или сестра?

— Не.

— Защо?

Взех от масата обложката на плочата и се опитах да прочета написаното на нея, но в стаята вече беше съвсем тъмно. Върнах я обратно и разтърках очи. Веднъж майка ми ме беше попитала същото. Отговорът ми не я беше нито зарадвал, нито огорчил. А просто озадачил. Не каза нищо. Но аз й бях отговорил съвсем искрено.

Отговорът се беше получил доста дълъг и объркан. Не можах да се изразя ясно, но ето какво исках да кажа: „Израснах без братя и сестри и от мен излезе това, което съм сега. Ако ги имаше тях, щях да съм друг. Но защо да мисля за нещо несъществуващо?“ С други думи, въпросът на майка ми според мен беше безсмислен.

Отвърнах същото и на Шимамото. Тя ме изслуша, без да отмести поглед от мен. Нещо в изражението й беше много привлекателно — аз, разбира се, осъзнах това по-късно, — сякаш с нежни докосвания тя снемаше слой след слой тъничката обвивка, скриваща човешкото сърце. Спомням си прекрасно как се променяше изражението й, устните й леко се кривяха, в очите й, някъде много дълбоко, проблясваше слабо, едва видимо огънче, подобно на пламъка на мъничка свещичка, блещукаща в тясната, потънала в мрак стая.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — промълви Шимамото. Думите й прозвучаха така, сякаш ги изрече не дете, а възрастен човек.

— Наистина ли?

— Да. В живота някои неща са поправими, а други не. Времето например. То не може да се върне назад. Нали?

Кимнах.

— Отмине ли времето, разни неща се втвърдяват. Като цимент в кофа. И тогава човек не може да се върне обратно. Тоест, искаш да кажеш, че циментът, в който си се превърнал, се е втвърдил и затова можеш да бъдеш само такъв, какъвто си сега, а не друг.

— Да, може би — рекох неуверено.

Шимамото дълго гледа ръцете си и накрая каза:

— Знаеш ли, понякога си мисля какво ли ще е, когато порасна и се омъжа? В каква къща ще живея? С какво ще се занимавам? Мисля си и за това колко ли деца ще имам?

— Охо! — възкликнах.

— Ти не мислиш ли за това?

Поклатих глава. На кое дванайсетгодишно момче му минават през ума такива мисли?

— И колко деца искаш да имаш? — попитах.

Шимамото премести ръката си от облегалката на дивана върху коляното си. Наблюдавах я разсеяно как плъзга бавно пръсти по квадратните шарки на полата си. Имаше нещо загадъчно в тези движения, сякаш от пръстите й се проточваха невидими тънки нишки и после се сплитаха в едно съвсем ново понятие за време. Затворих очи и в тъмнината пред мен изплуваха безброй водовъртежи. Изплуваха и изчезнаха безшумно. Някъде далече Нат Кинг Коул пееше „На юг от границата“. Песента бе за Мексико, но тогава все още не го знаех и в звученето на думите „на юг от границата“ имаше нещо особено привлекателно. „Какво ли има на юг от границата?“, помислих си. Когато отворих очи, Шимамото все още шареше с пръсти по полата си. Някъде дълбоко в себе си усещах мъчително-сладка болка.

— Странно — поде тя, — но не мога да си представя, че ще имам повече от едно дете. Виждам се като майка. Но само на едно дете.

Тя безспорно беше преждевременно развито момиче. Чувствах, че ме възприема като човек от противоположния пол и навярно изпитваше влечение към мен, както и аз към нея. Но нямах представа какво да правя със своето влечение. Предполагам, че и тя не знаеше. Беше ме докоснала само веднъж. Отивахме някъде и тя ме хвана за ръката, сякаш искаше да каже: „Насам, побързай“. Ръцете ни се допряха за не повече от десет секунди, но на мен ми се стори, че измина най-малко половин час. Когато пусна ръката ми, изведнъж ми се прииска пак да я хване. Всичко стана съвсем естествено, но разбрах, че тя много искаше то да стане.

Помня докосването й. Никога не бях изпитвал подобно нещо, нито го изпитах отново по-късно. Една обикновена ръка на дванайсетгодишна девойка, малка и топла, но в тази длан за мен се бе съсредоточило всичко, което исках да узная и всичко, което трябваше да узная тогава. Шимамото някак ми отвори очите, разкри ми, че то съществува в реалния свят и какво точно представлява. За тези десет секунди се превърнах в дребна птичка, издигаща се в небето, за да улови порива на вятъра. И оттам, от висините, погледнах към простиращата се под мен земя. Тя ми се стори така далечна, че не беше възможно да разбера добре какво има там долу. И все пак имаше нещо и някой ден щях да озова там и щях да разбера всичко. От това откритие дъхът ми секна и нещо в гърдите ми потрепна.

Върнах се вкъщи, седнах край писалището си и дълго разглеждах ръката си, която Шимамото бе държала. Бях във възторг — тя ме беше хванала за ръката! Мекото й докосване още много дни топлеше сърцето ми. И в същото време то ме беше смутило и объркало, дори натъжило, накарало ме беше да се измъчвам над въпроса как да продължа да живея с тази топлина в гърдите ми.

След като завършихме шести клас1, с Шимамото постъпихме в различни училища. Наложи се да се преместя в друг град. Всъщност „друг град“ е силно казано, защото той беше само на две гари от моя роден и през първите три месеца след преместването си три-четири пъти ходих на гости на Шимамото. Но после престанах да я навестявам. И двамата бяхме в деликатна възраст, когато дори фактът, че посещаваме различни училища и живеем в различни, макар и близки градове, беше достатъчен да започне да ми се струва, че живеем в два различни свята. Имахме различни приятели, различна ученическа униформа, различни учебници. Внезапно всичко взе да се променя: тялото ми, гласът, мисленето и в отношенията ми с Шимамото се прокрадна неочаквана неловкост. А и тя, разбира се, се променяше повече и от мен — и физически, и психически. Майка й започна да ме гледа някак странно. „Защо това момче продължава да идва тук? — загатваше погледът й. — Нали вече не живее наблизо и ходи в друго училище“. Но може би просто бях станал прекалено чувствителен. Все пак нямаше как да не забелязвам погледите й.

Все повече се отдалечавах от Шимамото и накрая съвсем престанах да я посещавам. Навярно това бе грешка. (Впрочем дали наистина е така, може само да се гадае. Струва ми се, че не съм длъжен да се ровя във всички кътчета на паметта си и да се опитвам да преценя какво в миналите ми постъпки е било правилно и какво не.) Трябваше да бъда колкото се може по-близо до Шимамото. Нуждаех се от нея, както и тя от мен. Но бях твърде стеснителен и раним. Повече не я видях. Всъщност срещнахме се, но след много години.

Дори след като престанахме да се виждаме, непрестанно си спомнях за нея с топло чувство. Тези спомени ме окуражаваха, утешаваха ме, когато преживявах смутовете и терзанията на юношеството. Както собственик на ресторант държи на масата в най-тихото кътче табелка с надпис „Запазена“, така и аз задълго запазих в сърцето си място за Шимамото. Макар да бях сигурен, че никога повече няма да я видя.

На дванайсет години, когато се запознах с нея, в мен все още не се беше пробудил сериозен интерес към противоположния пол. И макар че вече ме обземаше смътно любопитство към хълмчетата под блузата й и ми беше интересно какво има под полата й, нямах представа какво значи това и докъде може да доведе.

Затварях очи и рисувах въображаеми картини. Те бяха размити, незавършени. Очертанията им се губеха, виждах всичко като през мъгла. И все пак беше ясно, че в тези образи се таи и ме очаква нещо изключително важно за мен. Знаех, че пред очите на Шимамото възникват същите картини.

Ние бяхме все още неоформени напълно същества, едва започващи да усещат присъствието на една неочаквана реалност, която тепърва щеше да ни се разкрие и да ни направи цялостни. Стояхме пред непозната врата. Двамата сами в слабата, трепкаща светлина, хванали се за ръце за десет мимолетни секунди.