На юг от границата, на запад от слънцето

3

С Идзуми се срещахме веднъж седмично повече от година. Ходехме на кино, учехме заедно в библиотеката или просто се шляехме безцелно. Но все не стигахме до секс. Веднъж или два пъти месечно я канех у дома, когато родителите ми ги нямаше. Прегръщахме се на леглото ми, но тя винаги отказваше да свали дрехите си, макар да знаеше, че сме сами. „Ами ако вашите внезапно се върнат?“, казваше. Не че се страхуваше. Просто беше много предпазлива. Не можеше да понася неловки ситуации.

Така че се налагаше да я прегръщам облечена и да провирам неумело пръсти под разни презрамки и жартиери, за да стигна все пак до тялото й.

— Не бързай — казваше тя, щом забележеше разочарованието ми. — Изчакай още малко. Моля те. Още не съм готова.

Всъщност аз и не бързах много. Притеснявах се, защото не знаех какво ще последва. А и всичко това вече доста ми бе омръзнало. Разбира се, харесвах Идзуми и въобще ми беше приятно, че си имам приятелка. Ако не беше тя, тези години от живота ми щяха да са съвършено тъжни и безинтересни. Тя беше едно обикновено, добро момиче, от онези, които се харесват на всички. Само че интересите ни изобщо не съвпадаха. Не я вълнуваха книгите, които четях, нито музиката, която слушах. Затова с нея не можехме да бъдем равностойни събеседници по такива теми. С Шимамото бе друго.

Но щом седнех до Идзуми и докоснех пръстите й, у мен веднага се разливаше приятна топлина. С нея можех да говоря свободно за всичко — дори за неща, които не бих споделил с другиго. Обичах да целувам клепачите й, а също и мястото между горната устна и носа. Харесваше ми да повдигам косите й и да прокарвам върха на езика си по малките й уши, при което тя се кискаше до полуда. Дори сега, когато си спомням за нея, си представям тиха неделна утрин. Денят едва започва, времето е хубаво и ясно, всичко е спокойно. Неделя е, нямаш уроци за учене, правиш каквото искаш. И досега, като си спомня за Идзуми, винаги си представям тъкмо такова утро.

Разбира се, тя имаше и недостатъци. Понякога беше доста твърдоглава и не й достигаше въображение. Идзуми не можеше да направи и крачка встрани от еснафския свят, в който бе израсла. Има неща, които така те увличат, че забравяш да ядеш и да спиш. С нея това никога не се случваше. Беше прекалено привързана към родителите си. Опиташе ли се да изкаже мнение по някой въпрос, то бе плоско и банално, макар сега да си мисля: „А ти какво очакваше от шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче?“ Просто понякога ми ставаше тягостно като я слушах. Затова пък никога не злословеше против други хора, никога не демонстрираше досадно самохвалство. Тя явно ме харесваше и бе добра с мен. Слушаше внимателно какво говоря и се стараеше да ме насърчава. Аз много й говорех за себе си, за бъдещето си, за това с какво исках да се занимавам, какъв искам да стана. Фантазирах си, мечтаех като всички момчета. Но тя ме слушаше и ме окуражаваше: „Знам, че непременно ще станеш забележителен човек. В теб има нещо“, казваше и беше искрена. Беше единственият човек, от когото чух такива думи.

Обичах да я прегръщам, дори облечена, макар и да не можех да разбера къде у нея се крие онова, което бе предназначено само за мен. Търсех го, но не го намирах. Тя притежаваше множество добри качества и те, разбира се, далеч надвишаваха недостатъците й, а и моите достойнства, само че нещо й липсваше, нещо абсолютно необходимо. Ако ми се удадеше да разбера какво е то, щях да успея да я склоня да спи с мен. Вечно ли щеше да трае това въздържание? Дори да отнемеше много време, трябваше да я придумам да легне с мен. Но ми липсваше необходимата самоувереност, за да го сторя. Бях само един безразсъден седемнайсетгодишен младеж, терзан от хормоните и измъчван от любопитство. Но си давах сметка, че ако тя не желае да правим секс, не бива да я насилвам. Налагаше се да се въоръжа с търпение и да чакам подходящия момент.

Все пак веднъж успях да постигна своето. Заявих твърдо:

— Не издържам вече да те прегръщам все облечена. Ако не искаш да правим секс, добре, няма да правим. Но искам да видя тялото ти… без дрехи, искам да те прегръщам гола. Разбери! Това ми е нужно.

— Добре, щом така искаш… — промълви Идзуми, след като помисли малко. — Но ми обещай… — Тя ме погледна със сериозна физиономия. — Само това. Няма да правиш нищо, което не искам, чу ли?

Тя дойде у дома в един ясен, макар и леко прохладен неделен ден в началото на ноември. Родителите ми бяха отишли на помен на някакъв роднина на баща ми. Аз също трябваше да съм с тях, но си останах вкъщи под предлог, че имам да уча за изпит. Очаквах ги да се върнат късно вечерта. Идзуми дойде следобед. Прегърнахме се на леглото в моята стая и аз започнах да я събличам. Тя лежеше със затворени очи и мълчеше. Никак не ми беше лесно. Дълго се бавих. Поначало съм малко вързан в ръцете, а и момичешките дрехи са си истинска мъка. Идзуми отвори очи и взе да се съблича сама. Беше със светлосини пликчета и сутиен със същия цвят. Вероятно ги беше купила специално за случая; дотогава винаги беше носила бельо, каквото майките купуват обикновено на дъщерите си гимназистки. След нея и аз се съблякох.

Обгърнах голото й тяло и целунах шията и гърдите й. Погалих гладката й кожа, вдъхнах аромата й. Да се съблечем напълно и да се притиснем един към друг — това бе истинско чудо. Почувствах, че ще полудея, ако не проникна в нея. Но Идзуми ме отблъсна решително.

— Съжалявам — каза тя, после пое пениса ми с уста и започна да движи езика си. Никога преди не го бе правила. Езикът й се плъзгаше по главичката на члена ми, а аз престанах да мисля ясно и свърших.

После дълго я държах в прегръдките си, милвах я и я целувах по цялото тяло, което се къпеше в обливащите стаята лъчи на есенното слънце. Следобедът наистина беше фантастичен. Не можехме да се откъснем един от друг и аз свършвах отново и отново. Всеки път тя изтичваше до банята, за да си изплакне устата. И се смееше.

— Какво странно усещане.

Този неделен ден беше най-щастливият, който прекарахме заедно, макар да се срещахме повече от година. Не се срамувахме от голотата си. Та какво имахме да крием един от друг? Струва ми се, че тогава узнах за Идзуми много повече, отколкото през цялото време, което бяхме прекарали заедно дотогава — може би и тя имаше такова усещане. Нуждаехме се не от думи и обещания, а от истински неща, до най-незначителната дреболия. Натрупвайки се, те незабележимо ни тласкаха напред. Като че ли Идзуми се стремеше тъкмо към това.

Тя още дълго лежа, отпуснала глава върху гърдите ми, сякаш се вслушваше в ударите на сърцето ми. Аз галех косите й. Бях на седемнайсет години, здрав и почти зрял човек. Животът беше прекрасен.

Към четири часа, когато Идзуми вече се приготвеше да си върви, иззвъня входният звънец. Отначало реших да не отварям. Не знаех кой може да е и ако не се покажех, който и да беше, щеше да позвъни и да си отиде. Но звъненето продължаваше настойчиво. „По дяволите!“, помислих си. Идзуми пребледня като платно.

— Вашите ли се върнаха?

Тя скочи от леглото и побърза да събере разхвърляните си дрехи.

— Не се безпокой. Не е възможно да си идват толкова рано. И освен това имат ключове. Защо да звънят?

— Обувките ми! — рече тя.

— Обувките ли?

— Оставих ги в антрето.

Облякох се набързо, натиках обувките й в шкафа и отворих вратата. Пред прага стоеше леля ми, по-малката сестра на майка ми. Тя живееше сама на час път с влак от нас и от време на време ни идваше на гости.

— Какво правиш бе, момче? — попита. — Скъсах се да звъня.

— Слушах музика със слушалки и не съм чул — отвърнах. — Нашите ги няма. Отидоха на помен и ще се върнат късно. Но ти сигурно знаеш, лельо?

— Да, казаха ми. Имах малко работа наблизо и реших да се отбия и да ти приготвя вечеря, нали си зает с учене. Вече напазарувах.

— Но, лельо. Мога и сам да си сготвя. Не съм малко дете — възразих аз.

— Вече купих всичко. А ти си много зает… Учи си спокойно, а пък аз ще приготвя вечеря.

„Сега я втасахме“, помислих си. Прииска ми се да потъна в земята. Как Идзуми щеше се прибере вкъщи? У нас, за да се стигне до антрето, трябваше да се прекоси дневната, а после да се премине покрай кухненския прозорец. Разбира се, можех да кажа на леля, че Идзуми ми е приятелка и се е отбила да ме види, но нали от мен се очакваше да се готвя усилено за изпит. А за каква подготовка можеше да става дума, при положение, че съм поканил момиче у дома? Безполезно беше да моля леля ми да не казва на нашите. Тя не беше лош човек, но определено не умееше да пази тайна.

Докато леля вадеше в кухнята продуктите от пликчетата, аз грабнах обувките на Идзуми и се качих при нея. Тя вече се бе облякла напълно. Обясних й ситуацията.

Идзуми пребледня.

— Какво да правя сега? Тук ли да стоя? Нали знаеш, че трябва да се прибера до часа за вечеря? Иначе ще си имам неприятности.

— Не се притеснявай. Всичко ще се нареди. Ще измислим нещо — успокоявах я аз, макар да не знаех как всъщност да се измъкнем от тази нелепа ситуация.

— Освен това не можах да открия една закопчалка за жартиерите ми. Навсякъде претърсих, никъде я няма.

— Закопчалка ли?

— Да. Една такава малка, метална.

Претършувах цялата стая — търсих на пода, по леглото, но така и не я намерих.

— Съжалявам. Май ще трябва да си ходиш без жартиери — казах аз.

Слязох до кухнята, където леля ми режеше зеленчуци. Нямахме достатъчно олио и тя ме помоли да изтичам до магазина да купя. Не можех да откажа. Качих се на велосипеда и се отправих към най-близката бакалия. Навън вече се смрачаваше. Обзе ме безпокойство. Нима Идзуми щеше да остане в стаята ми? Трябваше да измисля нещо, преди да се върнат родителите ми.

— Струва ми се, че единственият ти шанс да се измъкнеш, е, когато леля ми отиде до тоалетната — рекох на Идзуми.

— Смяташ ли, че ще се получи?

— Нека да пробваме. Не можем просто да седим тук и да бездействаме.

Разбрахме се аз да сляза долу и да чакам, докато леля влезе в тоалетната, и тогава да плесна два пъти силно с ръце. Идзуми щеше веднага да се спусне долу, да си обуе обувките и да излезе. Ако всичко минеше нормално, щеше да ми се обади от уличен телефон наблизо.

Леля ми си тананикаше ведро, докато режеше зеленчуци, вареше мисо, пържеше яйца. Времето течеше, а тя като че не възнамеряваше да посети тоалетната. Вече ми кипеше отвътре. С такъв пикочен мехур спокойно можеше да кандидатства за книгата на рекордите „Гинес“. Почти бях изгубил надежда, когато тя свали престилката си и излезе от кухнята. След като се уверих, че е затворила зад себе си вратата на тоалетната, притичах до гостната и плеснах силно два пъти с ръце. Стъпвайки на пръсти, Идзуми слезе по стълбището, с обувките си в ръка, обу ги бързо и се измъкна навън. Отидох в кухнята да се уверя, че Идзуми излиза благополучно през входната врата. Само след миг леля ми се показа от тоалетната. Въздъхнах с облекчение.

Идзуми ми позвъни след пет минути. Казах на леля ми, че ще се върна след петнайсет минути и излязох. Идзуми ме чакаше пред телефонния автомат.

— Край! Писна ми! — заяви тя, преди още да съм си отворил устата. — Повече няма да правим това.

Явно се беше ядосала не на шега. Поведох я към парка близо до гарата, настаних я на една пейка и хванах нежно ръката й. Тя носеше червен пуловер, а над него — леко бежово палто. Спомних си с вълнение тялото й под тях.

— Но днес беше прекрасно. Докато не дойде леля ми, разбира се. Не си ли съгласна? — попитах.

— Да, и на мен много ми хареса. С теб винаги ми е хубаво. Но знаеш ли как се притеснявам като остана сама.

— Какво те притеснява?

— Бъдещето. Какво ще стане по-късно, като завършим училище? Ти ще заминеш за Токио, ще постъпиш в университет. А аз ще остана тук. Какво ще правим тогава?

Вече бях решил след гимназия да постъпя в университет в Токио. Много исках да се махна от това градче, да заживея самостоятелно, далеч от родителите си. Успехът ми в училище не беше много висок, но по някои предмети оценките ми бяха добри, при все че не си давах много зор с ученето. „Все ще ме приемат някъде, в някой малък частен университет, където изпитите са малко“, мислех си. Ами Идзуми? Не можех и да мечтая за това тя да дойде с мен в Токио. Родителите й нямаше да я пуснат за нищо на света, а тя нямаше да се противопостави на волята им. Затова, разбира се, искаше да остана. „И нашият университет не е лош. Защо да отиваш чак в Токио“, придумваше ме Идзуми. Ако й обещаех да не замина, тя навярно щеше да се съгласи да спи с мен.

— Е, не отивам в чужбина. Само на три часа път е. Освен това ваканциите в университета са дълги. Три или четири месеца в годината ще съм тук — обяснявах й отново и отново.

— Но ако заминеш, ще ме забравиш. Ще си намериш друга приятелка. — И тези нейни думи бях чувал десетки пъти.

Всеки път я уверявах, че това няма да се случи. „Ти много ми харесваш, казвах й. Как бих могъл да те забравя?“ Макар, честно казано, сам да не бях сигурен в това. Достатъчна е дори лека смяна на декора, за да се промени всичко — ходът на времето, потокът на емоциите, — точно както се беше случило между мен и Шимамото. Бяхме все заедно, но ето че щом се оказахме в различни градове, пътищата ни се разделиха. Харесвах я и тя самата ми бе казала да й ходя на гости. Но в края на краищата бях престанал да я посещавам.

— Едно нещо не мога да разбера — продължи Идзуми. — Казваш, че ти харесвам, че съм ти скъпа. Но понякога не проумявам какво се върти в главата ти.

Идзуми извади носна кърпа от джоба на палтото си и изтри сълзите си. Дори не бях забелязал, че плаче. Не знаех какво да кажа и я чаках да продължи.

— Предпочиташ да обмисляш и да решаваш всичко сам и не обичаш някой да си пъха носа в твоите работи. Може би защото си единствено дете. Свикнал си да мислиш и да действаш сам. Струва ти се, че ако за теб нещо е правилно, значи наистина е така — говореше Идзуми и поклащаше глава. — Понякога това ме плаши. Чувствам се изоставена и забравена.

Единствено дете. Отдавна не бях чувал тези думи, които звучаха толкова обидно, когато бях в по-долните класове. Но Идзуми влагаше в тях съвсем друг смисъл. Като казваше „единствено дете“, тя имаше предвид не разглезено, капризно момченце, а моето его, затворено в собствения си свят и нежелаещо да го напусне. Тя не ме упрекваше. Просто при мисълта за това я бе обзела тъга.

— Знаеш ли колко ми беше хубаво и на мен, когато се прегръщахме — каза Идзуми на сбогуване. — Дори си помислих: „Кой знае, може би всичко между нас ще е наред“. Но в живота като че ли не е толкова лесно.

По пътя от гарата до вкъщи премислях думите й. Да, тя общо взето беше права. Наистина нямах навик да говоря за себе си открито. Идзуми си беше разкрила душата пред мен, но аз не можех да й отвърна със същото. Нещо ме възпираше, при все че наистина я харесвах.

Хиляди пъти бях вървял по този път от гарата до вкъщи, но сега градът ми се струваше съвършено чужд. Не можех да се отърся от представата за голата Идзуми, която съвсем неотдавна бях прегръщал. Отново виждах твърдите й зърна, косъмчетата по слабините, меките й бедра. Това вече беше непоносимо. Купих кутия цигари от един автомат, върнах се в парка, където се бяхме разхождали, и запалих цигара, за да се успокоя.

Ех, ако леля ми не ни се беше натрапила, всичко щеше да е прекрасно. Сбогуването ни щеше да е много по-приятно. Щяхме да бъдем дори по-щастливи. Но дори леля да не беше дошла, рано или късно между мен и Идзуми щеше да се случи нещо подобно. Ако не днес, то утре. Най-големият проблем бе, че не можех да я убедя в неговата неизбежност. Защото не можех да убедя и себе си.

Слънцето залезе и повя хладен вятър, сякаш за да напомни, че зимата наближава. Настъпеше ли новата година, щяха да се проведат приемните изпити в университета, а след тях беше началото на един съвсем нов живот. Всичко щеше да се промени и аз щях да стана друг. Копнеех за тази промяна, макар да я очаквах с известно безпокойство. Душата и тялото ми се стремяха към непознати места, жадуваха за глътка свобода. През въпросната година много японски университети бяха окупирани от студентите, улиците на Токио непрестанно се изпълваха от потоци демонстранти. Светът се променяше буквално пред очите ми. Аз също бях обзет от желание да участвам в тази трескава промяна. Беше вече невъзможно да остана в нашето заспало градче. Дните ми там бяха преброени, дори Идзуми да поискаше да ме задържи, като преспи с мен, и дори това да означаваше край на връзката ни. Ако останех, непременно щях да се лиша от нещо, което не биваше да изгубя. То бе неясна мечта, горене, неосъществено желание. Човек има такива мечти само когато е на седемнайсет.

Идзуми нямаше да разбере тази моя мечта. По онова време тя си мечтаеше за друго, живееше в друг свят, твърде отдалечен от моя.

Само че още преди началото на новия ми живот, между нас настъпи внезапен разрив.