Нечистота

Доктор Стринг прегледа раната на Еви и се обяви за доволен.

Рано сутринта Ришар бе извадил от фризера един голям стек, палачинки и портокалов сок и бе приготвил закуска за сина си. След това слезе и Лор и се зае да вари яйца и да препича филийки. Недоспали, с подути очи и суха уста, двамата се движеха механично и мълчаливо работеха, докато слънцето проникваше през листата и обливаше дневната със светлина.

После горе на площадката се появи Еви, не във върхова форма, наистина, но не и толкова скапан, колкото можеше да се очаква, и накуцвайки, се отправи към банята. Като го видя така, на крака, все още жив, все още способен да се придвижва сам и толкова хубав, Лор дискретно прехапа устни — почувства се обзета от онова чисто чувство, което изпитваше, когато с Лиза бяха малки и на моменти й се случваше да ги обожава повече от самата себе си.

Всичката тази храна, тези хиляди калории, които Еви трябваше да изгълта, ако не искаше да си навлече някоя забележка, му възвърнаха цвета на лицето. Ришар и Лор го зяпаха в устата, отмятаха всеки залък, радваха се, че дъвче, че гълта, и единственият въпрос, който се осмелиха да му зададат: по-добре ли се чувстваш, добре ли си, не го затрудни особено. Задоволи се да поклати глава с бузи, издути от хранителните вещества, чиято задача бе да възстановят квотата му от кръвни телца, и със сведено чело, за да предоставя възможно най-малко площ, на която да стъпят, докато го изяждат с очи, сякаш е някакво излязло от приказките същество.

Доктор Стринг се наведе към него и му каза:

— Млади момко, имаш родители, които явно се грижат за здравето ти. На какво си играеш?

Еви вдигна панталона си и удостои доктора с поглед Не-е-твоя-работа, почесвайки се по главата. Смешно беше някой да си мисли, че играе на нещо. Това доказваше, че повечето възрастни имат доста извратено съзнание.

Като не получи отговор, флегматичният доктор с въздишка стана и заведе Еви при родителите му, които бяха седнали, ужасени и онемели, на първата попаднала им скамейка.

— Да не излиза два-три дни — посъветва ги той. — Да си почива и всичко ще е наред.

Лор го изгледа втренчено.

Когато се прибраха, тъкмо сменяха лалетата Pink Beauty със сибирски перуники в учудващо сияен син цвят. Кухнята беше безупречно подредена и на етажа бръмчеше прахосмукачка. Всички прозорци бяха отворени. Светлината бе навсякъде, подът лъщеше като огледало.

Ришар отново се зае да налива портокалов сок, а Лор се отпусна в едно кресло, за да изслуша съобщенията по телефонния секретар.

— Дори не си помисляй да спориш — заяви той на сина си, подавайки му напълнена до ръба чаша.

Това продължи три дни. Три дни наред Ришар и Лор ставаха призори, за да приготвят закуска за Еви. Цели три дни.

На Еви му се струваше, че ще откачи. След месеци спокойствие, тихи утрини, съжителство с безмълвни сенки двамата внезапно му скачаха отгоре. Луди за връзване. Принуден бе да се крие, за да си отдъхне от тях поне за пет минути. Имаше чувството, че непрекъснато го преследват с пържола или бъркани яйца. Ришар изскачаше от кабинета си насред следобеда и се втурваше към кухнята или пък Лор оставяше телефона, за да освободи ръцете си и да му забърка плодов коктейл — плодовете белеше Джина, която Лор откъсваше от чистенето на тази объркана, разстроена, обърната наопаки къща.

Андреас бе имал същия проблем, когато майка му настани в дома им Брижит и двете кокошки се опитваха да го тъпчат, къде ти, направо да го погребат под всякакви сладкиши и гнусотии.

Поиска да види раната на приятеля си и направи гримаса. Еви потвърди, че е бил надрусан и че кървял като прасе в продължение на три километра.

Андреас кимна. Не беше сигурен, че Габи Гарлич заслужава толкова внимание, но признаваше, че си е струвало да се опита. И той би направил така на мястото на Еви. Половината от питомците на „Брийанмон“ се дървеха при вида на това момиче, половината бяха луди по нея. Особено заради репутацията й на недостъпна.

— Във всеки случай дебелата не е на себе си — продължи той и се загледа в гъстия тъмен сок, който Лор нареди на Джина да им занесе, след като украси чашите с по един резен ананас. — Здравата се е разсмърдяла.

По обед ме сгащи в тоалетната и ме заразпитва. Искаше да знае какво значи това, дето се къпеш с онази гъска. Това са нейни думи, мой човек. Каза, че си щял да съжаляваш.

Еви прекрасно си спомняше убийствения поглед, който му бе хвърлила на брега на езерото. Знаеше, че Анаис Делакоста е луда, нямаше и капка съмнение по въпроса. Достатъчно бе ходила по петите на Лиза, та Еви да има възможност да я наблюдава на воля. Такава беше — не съвсем антипатична в добрите си дни, но луда откъдето и да я погледнеш.

За Лиза Анаис би се оставила да я нарежат на ситни парчета. Тя бе от типа момичета, които един ден се събуждат с инстинкти на телохранители и са винаги готови да предизвикат истински бой. Онези, които я мислеха за лесбийка, се озъбваха с разцепена устна, насинено око или спукан нос, тъй като говореха глупости. Обожанието, което изпитваше към Лиза, не извираше от размътените води на инверсията, а от най-древните пластове на мозъка й.

Малко по-късно тя лично дойде да го види. Еви й разказа, че са го оперирали от апандисит. Обаче нямаш късмет, обяви тя, доктор Стринг е член на управителния съвет на „Брийанмон“ и е разговарял с баща й.

— Грешиш, ако смяташ, че можеш да ме надхитриш — увери го тя. — Можеш само да загубиш. Даваш ли си сметка? Имаш ли достатъчно акъл?

Загледа го втренчено с присвити очи — един слънчев лъч се провираше между клоните на кедъра и гъделичкаше лицето й — и пъхна в джоба на ризата му половин дузина цигари, сякаш, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

— Габи Гарлич е серопозитивна, мой човек. В течение ли си?

Анаис Делакоста не се боеше да разказва най-гадните неща за тези, които не бяха имали щастието да й харесат или бяха застанали на пътя й. Еви прекрасно знаеше, че тя има змийски език и отровна слюнка, но за момент като че ли се обърка и изгуби равновесие.

Бе нахлула в стаята му, след като бе пооблизала подметките на Лор, след като се бе глезила и правила на невинна — роля, която винаги изпълняваше в присъствието на родители — и сега му хвърляше този ужас в лицето. Идваше от училище. Бе слязла от училищния автобус и се бе качила нагоре пеш — упражнение, което се състоеше в това, да пренесеш сто килограма плът, като се придвижваш на два крака — и сега се потеше, и потта й съхнеше, и силната миризма изпълваше пространството, издигаше се, после падаше, както си представяше Еви, на микроскопични капки и попиваше в чаршафите му. Пълна отврат.

Освен това се бе изпотила и над горната устна. Коланът на шортите й се впиваше в корема, ръцете и краката й бяха порозовели. Бе дошла направо в собствената му стая. Бе изкачила хълма, за да го изненада в леглото му. Анаис Делакоста. Момиче с идеи — фикс.

— Сам си направи заключенията — подзе тя.

Той стана, преди напълно да е замърсила стаята, и без дума да каже, слезе в градината — с все още неуверена стъпка, куцукайки, леко разкрачен. Лор седеше под чадъра за слънце с още двама-трима души, настанени в шезлонги, с които пиеше разхладителни питиета и разговаряше. С Анаис по петите, Еви потегли наляво, към гората.

И сигурно щеше да направи някоя глупост, ако Ришар не беше излязъл от колибата си и не им бе преградил пътя. Еви възнамеряваше да даде на Анаис да разбере, по един или друг начин, че като е съгрешила от гордост, като се е обявила за неуязвима и свободна да изговаря гласно всички глупости, които й минат през главата, е направила една крачка в повече и е пресякла начертаната от него линия.

Така че фактът, че остана невредима, се дължеше на Ришар. На косъм се отърва през този ден дебеланата. Направо. Ришар намери, че синът му изглежда ужасно, та се наложи Еви да се вземе в ръце и да придобие друг вид, който сам нарече обезкръвения в процес на оздравяване. Ришар несръчно го прегърна през раменете и го притисна до себе си.

— Не е ли опасно да се разхождаш? — попита той.

В известен смисъл беше по-лош и от Лор. Еви се питаше дали не идва да го шпионира, докато спи, дали не стои прав до леглото му и не го гледа в продължение на минути — извратена работа. Цели три дни Ришар вървеше подир Еви из къщата и не му позволяваше да излезе от градината. Съвършената лепка — чувстваше се виновен до смърт, бе неспособен да затвори очи при мисълта, че можеше отново да задуха лош вятър и да предизвика рецидив.

Денят беше ясен и топъл. Хълмът ухаеше на хубаво, на някаква смесица от лято и есен. Огромният кедър, царствено разположен в средата на градината, буквално блестеше, все едно, че бе посипан със седефени люспи. В лазурното небе се носеха птички, други вихрено се гонеха. Недалеч оттам обаче картината ставаше мрачна.

Триото се загледа за миг в Аксел Мендер, човека от „Медиа Макс“, който можеше да се разпознае по посребрената грива и старомодните маниери, като например начина, по който пламенно целуваше ръка на жените, в случая на Лор, от върха на пръстите до свивката на лакътя.

Ришар разтегли устни в нещо като усмивка и преглътна коментара си. Срещна погледа на сина си, после на Анаис и чу гласа на Лор, която бе станала от стола си и идваше към тях с необичайно бодра стъпка. В момента, когато стигна до тях, Ришар бързо се отправи към кабинета си.

Секунда по-късно поршето потегли със свистене на гуми. Ришар го изкара на пътя и излетя пред очите на семейство Кроз, сякаш караше ракета.

— Какво става всъщност? — попита Лор, която се правеше, че не разбира.

Оставиха Еви на мира чак след три дни. Уф! Цяла вечност за момчето, което радостно се върна към самотните закуски и абсолютното спокойствие. Не че Ришар и Лор бяха изчерпали силите си. Просто бяха отвикнали да стават рано сутрин. Смъртта на Лиза ги изкара от релси.

Като начало ги напусна сънят им. После постепенно се върна, но си лягаха късно и ставаха късно, рядко преди пладне.

Еви отново можеше да изпуши една цигара, докато си пие кафето. Не съжаляваше, че се буди внезапно — откакто сестра му бе потънала в езерото, рязко се надигаше в леглото си точно преди разсъмване и широко отваряше очи в тъмното. Понякога, сред тишината, докато закусваше, му се струваше, че чува гласа на сестра си, и това беше хубаво. Стоеше като завинтен на табуретката с усмивка на уста, напълно очарован от това малко чудо. Нямаше на кого да каже колко му липсва тя.

Може би на Габи? Мислил бе за това. Опитваше се да си я представи в ролята на довереница. Междувременно тя не се бе обадила. А в момента целият „Брийанмон“ сигурно бе в течение на историята му.

Когато отново тръгна на училище, бащата на Анаис го повика в кабинета си. Венсан Делакоста рядко викаше някого в кабинета си, но случаят на Еви беше по-особен и никой директор не желаеше да има смахнат ученик в училището си.

— Да не взимаме пример от насилието, което ни заобикаля — заяви той. — Да не бързаме към ужаса, защото той ще дойде достатъчно рано.

Накара Еви да се закълне, че няма никакви лоши намерения спрямо своите преподаватели или съученици, като по този начин показа колко малко вярва във версията на момчето, което твърдеше, че го е ухапало куче: Защо ми разказваш такива неща, млади приятелю? Защо ме правиш на глупак?

Най-мъчителното не бе да слуша Делакоста, а да стои прав. Раната заздравяваше добре, но Еви още не беше готов за упражнения по издръжливост, топките му тежаха, сякаш бяха излети от олово. Изпитваше желание да седне. Освен това трудно се отърсваше от някои свръхкървави образи, по-специално когато доктор Стринг с гримаса повдигаше члена му, от който кръвта течеше като от чешма.

— Както и да е — въздъхна директорът, докато си играеше с една попивателна. — Анаис ме увери, че можем да ти имаме доверие. Мисля, че двамата се познавате доста добре. Тя беше много привързана към сестра ти. Наистина много привързана. Във всеки случай, Анаис гарантира за теб. Така че, ако обичаш, не я изкарвай лъжкиня. Нищо не искам от вас, само кротувайте малко. Толкова ли е трудно?

Вече навън, Еви прекоси огрения от слънцето пуст двор на училището „Брийанмон“ — сграда в неоготически стил, оградена със зид, изцяло покрит с беседкова лоза — и седна да си отдъхне на една пейка. Всеки контакт със света на възрастните ви подкосява краката, все едно дали сте във форма, или не сте.

Изтри чело с фланелката си. Предполагаше се, че трябва да влезе в час, но си даде малко почивка и изпуши една цигара в сянката на подрязания по френски жив плет.

Помисли за Лиза, за Патрик Сторер, ликвидиран от майка си чрез дероксат, за онази история със серопозитивността, защото макар да беше завършена лъжкиня, Анаис бе успяла да посее съмнение в душата му.

Към обяд и въпреки че се притесняваше за интимните си части, Еви се сби в коридора, който водеше към гимнастическия салон, за да сложи точка на слуховете и на ироничните забележки относно злополуката.

Неприятен момент, но, от който имаше полза.

Още докато стоеше със свити юмруци, Анаис дойде да му прошепне, че е страхотно доволна от начина, по който е разрешил проблема, и този път похвалата й изглеждаше искрена.

После го заведе при баща си в кабинета му и заяви, че преди да извика Еви Трендел заради сбиването, за което скоро щели да му докладват, тя иска да му каже, че е видяла всичко и че протежето й не е виновно.

Венсан Делакоста въздъхна. Дъщеря му имаше ужасен външен вид и лош характер. Съмняваше се, че някога ще се омъжи, но му се щеше поне да поддържа приятелски отношения с индивиди от своето поколение, а не да си стои вкъщи и да се чуди какво да прави, каквато беше бясна, инатлива, непредвидима, глуха и зла.

Често се питаше как е могъл да създаде това момиче, което му носеше само огорчения, неприятности, унижения. Но нищо не можеше да се направи, затова предпочиташе да отстъпва и дори, ако се наложи, да плати необходимия откуп. Смяташе, че има пред себе си двайсетина години живот, което не беше много, и не бе склонен да ги проваля, да позволява на дъщеря си и на който и да е друг да съсипва оставащото му време. В момента всичко, което желаеше, бе тези двамата да се разкарат от кабинета му, да отидат да всяват смут и да предизвикват хаос другаде.

Във всеки случай Анаис изглеждаше решена да сложи ръка на Еви и под претекст, че го е отървала от разправии, поиска от него да я почерпи с едно питие в кафенето. На това момиче явно му хлопаше дъската.

— Имаме сума ти неща да си кажем — подхвърли тя уж на шега. — Признай, че ако ме нямаше, щеше да загазиш.

Еви проточи врат. Опитваше се да открие Габи в двора, който бръмчеше като кошер, но беше като да търсиш крава в стадо.

— За какво искаш да си говорим? — сухо изрече той, докато оглеждаше двора с присвити очи.

Личеше му, че не е разположен да се занимава с Анаис, ни най-малко.

Срещна погледа на Андреас, който се размотаваше с две-три момчета под аркадата.

— От теб искам само едно — отвърна тя. — Да сме в добри отношения. Само това искам.

Той я изгледа недоверчиво и каза:

— Виж, нямам намерение да ти ги показвам, ясно ли е? Няма смисъл да настояваш, разбра ли? Това не те засяга. Съжалявам.

Между гнева и обидата Анаис избра хладната усмивка.

— А аз доста неща правя за теб. В случай, че не си забелязал.

— И за какво ще ти послужат?

— Искам да ги видя, това е всичко. Не съм казала, че ще ми послужат за нещо.

Еви много добре знаеше, че като й отказваше през последните четирийсет и осем часа, откакто бе заклещила Андреас в тоалетните, ни най-малко нямаше да пречупи ината й, че Анаис нямаше да го остави на мира, докато не отстъпи и не й покаже шибаните снимки. Знаеше каква манна небесна са те за нея, каква възможност разкриваха да се зарови във всичко това, да извади нещата на светло. Знаеше, че ще се запъне.

После най-сетне забеляза Габи Гарлич, която излизаше от библиотеката, и можа за сетен път да се увери, че тя поражда у него тайнствено, учудващо усещане. На километри разстояние от баналното сексуално привличане, дори обратното на сексуалното привличане.

Анаис проследи погледа му и сви устни в презрителна гримаса.

— Аз не съм се чукала със сестра ти — каза тя през зъби. — Задоволявах се с приятелството й.

Само че Еви нямаше настроение за разправии. Погледна я спокойно, почти добронамерено, и се отдалечи, свивайки рамене.

Последния час имаха история. Урокът беше особено скучен, а навън денят бе чудесен, уханен и светъл, с температура около двайсет и пет градуса и относително приемливо за тези ширини атмосферно замърсяване. Кръгло и търпеливо, слънцето светеше високо горе и пръските от шадравана бързо съхнеха по бордюра от полиран камък. Отвъд зидовете много хора по ризи тръгваха на почивка броня до броня, рамо до рамо, като армия, размекната от изпаренията на хилядите тихо туптящи ауспуси, включили се към ултракъсовълнови радиостанции, кресливи и близки до нулата в музикално отношение, облегнали ръка на отворения прозорец и общо взето щастливи, общо взето в добро разположение на духа, стига съпругите и децата да стоят мирно на седалките си в климатизирания въздух и светът да не вземе да се взриви на хиляди парчета.

Стринг не препоръчваше на Еви да взима душ и до пълното заздравяване на раните категорично му забраняваше да се къпе в езерото, тъй като водата размеквала тъканите. Само че оставаха още малко хубави дни и при това толкова милостиво небе никой нямаше намерение да се затваря вкъщи. Половината „Брийанмон“ мислеше само как да се измете на езерото.

Нямаше нищо по-добро за разгорещяване на духовете, за да бъдем честни. Не перспективата да поплуваш в доста хладната вода насочваше всички тези младежи към гората, където трябваше да вървят по каменист път, после по коловози на повече от километър, нито страхотната разходка сред високите ели, които танцуваха на светлината. Не, не спортът, не пейзажът — друго нещо ги привличаше.

По брега не липсваха храсталаци и млади гъсти гори.

На Андреас не му се искаше да остави Еви сам, но не виждаше какво друго може да направи — мисълта да се откаже от експедицията дори не му хрумваше.

Разправяха, че последните горещини влияят пряко на мозъка на момичетата и Андреас не отричаше, че явлението буди интереса му.

Попита Еви дали ще може да се справи с километъра, който ги очакваше след спирката на автобуса и на отиване, и на връщане, без да се брои търкането на слиповете. Мишел Арамантис, която се присъедини към тях при шадравана, заяви, че освен ако не намерят кола — но за деветокласниците местата бяха скъпи, — идеята не й изглежда добра.

— Ами ако се отвори и започне да кърви? Какво ще правим? Ще му сложим турникет?

За да се разсее от безсилието и обзелия го бяс, Еви си намокри главата на шадравана. Час преди това забързаната Габи Гарлич му бе подхвърлила, че сигурно ще се видят при езерото. Разтърси глава и се почувства способен да се изкачи догоре пълзешком, да се влачи по корем, но да отиде на срещата, защото Габи Гарлич за пореден път го бе омагьосала.

Само че да получи кръвоизлив насред гората — гарвани и мишелови кръжаха в небето, мяукаха и грачеха — не си беше работа. Истинска дилема.

Докато разсъждаваха, етажите на „Брийанмон“ се изпразваха и плътта, живата сила на училището бързо се изнизваше през входа.

— Не можеш да искаш това от най-добрите си приятели — мръщеше се Андреас. — Та това са последните хубави дни. Следващата пролет е чак след пет месеца…

Преминаха през портала, като продължаваха по-скоро киселия си разговор за границите на приятелството и за егоизма.

Еви вече чуваше съскането на вратите на автобуса, които щяха да се отворят пред него и да го отведат към полумрака на стаята му, чийто таван щеше да оглежда под всякакви ъгли, докато другите се къпят в езерото и за разнообразие излагат анатомиите си вън от тоалетните на баровете. Не че искаше да си оплакне очите, съзерцавайки Габи Гарлич. Да срещне два-три пъти погледа й бе напълно достатъчно.

Във всеки случай ситуацията не можеше да е по-лоша. Така си мислеше.

До момента, в който видя баща си, паркирал малко по-горе, окъпан от медната светлина и лесно забележим с поршето си сред този декор от разтопено злато. Беше слязъл от автомобила — ведър, облечен в бял лен, и махна с ръка на Еви.

Който се стъписа, точно както правеха повечето юноши, когато идваха да ги вземат. Но най-лошото от всичко, почти немислимото, беше да открие Ришар в компанията на Габи, да ги види един до друг, да види, че Ришар се е довлякъл, без никой да го моли за това.

— Спасени сме! — обяви Андреас.

Еви помисли, че сънува. Ришар поначало си беше навлек. Но откакто си бе наумил, че трябва да наблюдава как върви оздравяването на сина му, се държеше направо отблъскващо. Еви наведе глава и нервно се засмя.

Ришар заяви, че нямало проблем, щял да ги закара където искат. Нямал друга работа. Имали късмет.

Еви го изгледа остро, но Ришар явно не забеляза. Изглеждаше направо очарован, че може да им бъде полезен.

Наблъскаха се на задната седалка. Габи седна отпред. Ришар я помоли да си закопчае колана.

Но шофираше спокойно — трябваше да настояват, за да изпревари един от онези туристически автобуси, които бродеха из страната — и се погрижи да поддържа разговора, да се намесва със забавни забележки и с необичайни разсъждения, докато караха из гората.

Еви беше ужасен от номера на баща си, намираше го за жалък. Шосето пълзеше нагоре, слънцето осветяваше крайпътната папрат, а той се шегуваше, караше с една ръка, показваше им, че още го бива. Жалка история.

Как можеше Ришар да падне толкова низко? Всъщност, ако това можеше да утеши Еви, Мишел го намираше за неустоим. Намираше го за неустоим още от осми клас, когато току-що бе постъпила в гимназията, а днес се кълнеше, че е готова на всичко за Ришар — с напредването на възрастта им много момичета се оказваха безвъзвратно изгубени за обществото, напълно извратени, пък дори да бяха девствени и неспособни да правят свестни свирки. Мишел го смяташе за красив. Не беше ли гротескно? Този тип в поршето със зъбната си протеза — зъбите на Ришар се бяха скапали преждевременно, както можеше да се предвиди, вследствие на усилена консумация на неподходящи продукти. Този тип с ченето и поршето, малка му! Еви се молеше да не му се налага да се смее, защото раните му се бяха затворили съвсем наскоро. Това може и да беше баща му, но го мразеше, когато се държеше така. Мишел просто беше малко по-луда, отколкото изглеждаше, малко по-смахната, отколкото я мислеха.

После поеха по лош горски път, който слизаше към езерото, и поршето започна да се блъска в бабуните — бум, бум, бум, което не впечатли Ришар — както вървяха нещата, и тасът му да паднеше, нямаше да спре да си го прибере.

Обикновено собствениците на луксозни коли избираха другото езеро — онова, в което се бе удавила Лиза, — защото до него се стигаше по асфалтиран път, който водеше право на паркинга. Там имаше и лавка, в която продаваха газирана вода и сладкиши, и навес с лодки за наемане. Това езеро предпочитаха бащите на семейство. При хубаво време там беше пълно с народ, въздухът миришеше на масло за почерняване и майките се разхождаха по брега, изпъчили гърди.

С други думи, мястото не беше особено спокойно. Докато на това, към което ги караше Ришар така охотно, почти не ходеха възрастни.

— Ще се оправим на връщане — заяви Еви.

Ришар се задоволи да му се усмихне в огледалото за обратно виждане и да го погледне само за миг, защото трябваше да държи здраво волана, да внимава с коловозите и да заобикаля ужасните дупки, които буквално се хвърляха под колелетата.

После водите на езерото блеснаха през една пролука и гъсталакът се разтвори. Ришар спря след половин дузина паркирани накриво автомобили, обърна се към пасажерите си и скромно заяви:

— Донесъл съм и кърпи, представете си.

Ришар се настани на двайсетина метра от тях и отправи погледа си в друга посока. Въпреки това Еви не се чувстваше така отпуснат, както би му се искало.

А и Габи го изнервяше.

Изглежда, че си даваше сметка за това, защото го гледаше с интерес и сякаш се забавляваше, докато той с пресъхнала уста се мъчеше да опровергава тъпотиите, които се разправяха за физическата му цялост и мотивациите му, понеже всъщност ставало дума за най-обикновен инцидент, за експеримент — въпрос, по който не смятал да се разпростира.

Не бе свалил панталона си. Нямаше нито един косъм на гърдите. Като повечето от останалите момичета Габи беше с голи гърди. Не последва Андреас и Мишел, които веднага се спуснаха към езерото, нито отиде при съучениците си, нито включи уокмена си, нито нищо — слушаше го. Еви имаше чувството, че изследва всяка подробност от лицето му.

— Експеримент? Какъв експеримент?

Той предпочиташе да не говори за това.

Тя беше разочарована.

След малко й разказа, че с Лиза от време на време постели. Добави, че тя е първият човек, с когото споделя това. Случвало им се цяла седмица да не хапнат нито залък.

Докато тя преглъщаше новината, той провери дали Ришар не ги шпионира и дали все още се взира в отвъдния бряг, пушейки смрадливите си английски цигари — понякога момчетата пренасяха някое пищящо момиче и го хвърляха във водата, а Ришар не искаше да гледа това.

Габи бе вдигнала едната си вежда, фактът, че е спала с Лиза, не й бе отворил всички врати, помисли си Еви. Явно откриваше у някогашната си приятелка черта, за която не бе подозирала. Но това бе напълно нормално, напълно разбираемо. Никой не би могъл да познава сестра му по-добре от него.

— Нещо в този дух — обясни той. — Ако разбираш какво искам да кажа.

Беше ужасно трудно да се обясни връзката между постенето и парчетата стъкло в слиповете.

— Много добре разбирам — заяви тя. — Съмняваш ли се?

Той й разказа, че накрая получавали халюцинации. Краката им сякаш се отлепяли от пода. Изчаквали да останат сами, Ришар да тръгне в една посока, Лор в друга, и започвали диетата си. На третия ден преставали дори да ходят на училище. Тътрели се голи из къщи и си правели клизми.

— Трябва да кажа, че бяхме като надрусани — заяви той, поклащайки глава. — Наистина съжалявам за онова време.

Габи съжаляваше за останалото. Лицето й помръкна за миг при спомена за няколкото месеца, прекарани заедно, за особеното трио, което бяха образували с Лиза и Патрик.

— Имам усещането, че ти и аз сме единствените оцелели — прошепна тя и обърна към него по-хубавия си профил. — И това внезапно променя отношенията ни, които стават откровено странни.

Габи някак тържествено поклати глава, после го погледна с недоумение и обяви, че отива да се изкъпе.

Колкото повече време минаваше, толкова по-прекрасна му се струваше тя. Андреас намираше, че няма достатъчно задник, но той не беше способен да мисли за друго. Мишел я намираше за малко високомерна, но какво разбираше тя? Еви установи, че протегнатата му напред ръка трепери. Това със сигурност бе добър знак. Не му се бе случвало от кой знае кога.

Легна по гръб с ръце, скръстени под главата. Чуваше шум на плискаща се вода, на хвърлящи се в езерото тела и една все още далечна светлина озаряваше душата му, изпълваше я с надежда, каквато никога не си бе представял, че е възможно да лелее. По някакъв начин това беше почти ужасяващо.

За съжаление, както можеше да се очаква, Ришар изчака Габи да отиде да се къпе, за да се приближи. Клекна и се зае да чертае линийки по земята с една клечка.

— Ако моят баща ми се беше лепнал по този начин — започна той, — признавам, че нямаше да го оценя. Но мисля, че щеше да е прав да действа така при подобни обстоятелства. Не трябва да се преуморяваш, моето момче. Трябва да бъдеш предпазлив. Във всеки случай, като се има предвид как ни изкара акъла на нас с майка ти, предпочитам упреците ти.

— Какви упреци?

— Какви упреци? — изсмя се Ришар и без дума да добави, се върна на мястото си.

Седна и два-три пъти погледна към Еви, преди да каже:

— Да не мислиш, че имам намерение да отида в ада заради теб? Може би така си мислиш. Мислиш си, че не съм решен да спася това, което все още може да бъде спасено? В такъв случай имаш много лошо мнение за мен. Много зле ме познаваш.

„Мамка му“, каза си Еви и сви глава между раменете си.

Тъй като Габи живееше в града — в едно художническо ателие близо до централната гара, в което баба й тайно бе въртяла любов с Ерих фон Щрохайм и някои други, та имаше сантиментално отношение към него, макар вече да не можеше да изкачва стълбите, — Ришар остави сина си и другите двама, които трепереха на вечерния хлад, и продължи нататък с младата си пътничка.