Непрогледност

12

7:45 ч сутринта, събота

Манхатън

Тъй като беше събота, Лори не бе навила будилника. Ала все пак се събуди преди осем, отново разтревожена от кошмара за Шели. Помисли си някак между другото дали ще се успокои, ако се види с някой колега.

Въпреки че не беше дежурна, бе решила да отиде в службата. Независимо от намеренията си не успя да отхвърли от работата предишната вечер, когато Лу я закара у тях. При Лори виното и работата не се съвместяваха.

Когато излезе, бе приятно изненадан от свежия есенен ден. Слънцето вече бе слабо, зимно, но небето беше ясно и не бе студено. Тъй като бе събота, нямаше движение и изгорели газове по Първо авеню. На Лори й бе приятно да се разходи до Тридесета улица.

Отиде веднага в регистратурата, за да провери случаите за деня. С облекчение видя, че няма нови кандидати за нейната поредица починали от свръхдози. Графикът беше запълнен с обичайните за петък вечер убийства и катастрофи.

После Лори се запъти към лабораторията по токсикология. Слава богу, не трябваше да се крие от Джон де Врийс. Той сигурно нямаше да дойде в събота. С радост забеляза, че работливият Питър е както винаги при най-новия газов хроматограф.

— Все още никакъв замърсител — каза й той. — Но с огромния нов образец, който получихме вчера, може да извадим късмет.

— Какъв образец? — попита Лори. — Кръв ли?

— Не — отвърна Питър, — чист кокаин, взет от червата.

— От чии черва? — поинтересува се тя.

Питър погледна етикета на образеца пред него.

— Уендъл Морисън. Един от случаите на Фонтуърт от вчера.

— Но как е взел образец от червата?

— Тук не мога да ти помогна — рече Питър. — Нямам представа как го е взел, но с това, което ми даде, значително ме улеснява.

— Радвам се — каза Лори, озадачена от тези неочаквани новини. — Съобщи ми какво си намерил.

Излезе от лабораторията и се върна в кабинета си. След като намери номера в указателя на Службата, се обади на Джордж Фонтуърт вкъщи. Той вдигна на второто позвъняване: Лори се успокои, че не го е събудила.

— Само не ми казвай, че си в Службата — рече той, когато чу кой се обажда.

— Какво друго да кажа? — попита Лори.

— Дори не си дежурна — рече Джордж. — Недей да работиш толкова много. Ще създадеш лошо впечатление за нас, останалите.

— Сигурно — засмя се Лори. — Тук не правя впечатление на никого. Знаеш какво ти нареди Калвин: вчера дори не биваше да разговаряш с мен.

— Тъпотии — съгласи се Джордж. — Какво искаш?

— Интересува ме първият труп, който аутопсира вчера — обясни Лори. — Уендъл Морисън.

— Какво по-точно? — попита Джордж.

— От токсикологията ми казаха, че си им дал кокаинов образец от червата на починалия. Как го намери?

— Д-р Морисън е поел наркотика орално — поясни Джордж.

— Но нали ми каза, че и двамата покойници са си били кокаина венозно — учуди се Лори.

— Само вторият — уточни Джордж. — Когато ме попита как е приет опиатът, мислех, че говориш само за него.

— Всички случаи, които аутопсирах, са приели наркотика венозно, но един от случаите на Дик Кацънбърг го е взел орално, след като се е опитал да си го бие с инжекция.

— Същото е и при д-р Морисън — поясни Джордж. — Предмишничните му ямки приличаха на игленици. Беше пълен и вените му бяха дълбоки, но един доктор по-лесно открива вени.

— И в червата е останало доста кокаин, така ли? — запита Лори.

— Цял тон — отвърна Джордж. — Направо се бе нагълтал. Червата бяха инфарцирани, където кокаинът бе спрял кръвоснабдяването. Беше точно както при доставчиците, дето гълтат презервативи с кокаин и те се късат при пренасянето.

— Имаше ли нещо друго за отбелязване?

— Да — каза Джордж. — Мозъчен кръвоизлив от лек аневризъм. Вероятно е станал по време на пристъпа.

Преди да затвори, Лори каза на Джордж за парченцето тъкан, което бе взела изпод нокътя на Джулия Майърхолц и бе изпратила в лабораторията.

— Нали нямаш нищо против, че се намесвам в случая? — попита го тя.

— Е, чудо голямо! — отговори Джордж. — Само ме смущава, че не съм го забелязал. Бе толкова изподрана, че трябваше да погледна под ноктите й.

След като пожела на Джордж приятен уикенд, Лори най-после се залови с документацията. Но както ставаше обикновено напоследък, мислите й пак се връщаха към подробностите в серията смъртни случаи от свръхдози. Въпреки разговора с Лу някои неща в случая на Майърхолц продължаваха да я безпокоят.

Извади папките на трите аутопсии, които беше правила в четвъртък: Стюарт Морган, Рандъл Тачър и Валери Ейбръмс. Записа адресите и на тримата в бележник.

След минута вече излизаше. Взе такси и отиде и на трите адреса. Разговаря с тримата портиери. Обясняваше коя е и те й даваха имената и телефоните на портиерите, дежурили в сряда вечерта.

Когато се върна в кабинета си, Лори започна да звъни по телефона. Най-накрая се свърза с Джулио Чейвъс.

— Познавахте ли Валери Ейбръмс? — попита тя, след като се представи.

— Да, разбира се — отвърна Джулио.

— Виждали ли сте я в сряда вечер? — поинтересува се Лори.

— Не, не съм — рече Джулио. — Поне не си спомням.

Може би Лу беше прав, си каза тя, след като благодари на човека и затвори. Вероятно си губеше времето. Все пак не се сдържа, обади се и на следващия в списъка: Ейнджъл Мендес, вечерния портиер в кооперацията на Стюарт Морган.

Както и първия път, се представи, след това попита Ейнджъл дали е познавал Стюарт Морган и отговорът беше същият:

— Разбира се!

— Виждали ли сте господин Морган в сряда вечерта? — попита Лори.

— Разбира се — каза Ейнджъл. — Виждах го всяка вечер, когато бях на работа. Той ходеше да тича след работа.

— Тича ли в сряда вечерта? — поинтересува се тя.

— Да, както всяка друга вечер — отвърна й Ейнджъл.

Лори отново се зачуди как може да взема наркотици човек, който се грижи за здравето си толкова, че тича всяка вечер. Нямаше логика.

— Нормално ли изглеждаше? — попита тя. — Може би потиснат?

— Изглеждаше добре, когато излезе — каза Ейнджъл. — Но не тича както друг път. Върна се много бързо. Дори не беше потен. Помня, защото му казах, че не се е изпотил.

— И той какво ви отвърна? — поинтересува се Лори.

— Нищо — рече Ейнджъл.

— Беше ли обичайно за него да не отвръща нищо? — попита пак тя.

— Само когато бе с други хора — поясни портиерът.

— С други хора ли беше, когато си дойде след тичането? — допълни Лори.

— Да — потвърди Ейнджъл. — Беше с двама непознати.

Лори се изправи на стола.

— Можете ли да ги опишете? — рече тя.

Ейнджъл се изсмя.

— Не, едва ли. Виждам всеки ден толкова много хора! Просто помня, че беше с непознати, защото не поздрави.

Тя му благодари и затвори. Това вече беше нещо. Още чуваше как Лу я предупреждава да не си играе на детектив, но поразителната прилика със случая на Майърхолц можеше да бъде началото на голям удар.

Накрая се обади на последното име в списъка: Дейвид Уонг. За беда той не си спомняше да е виждал Рандъл Тачър в сряда вечерта. Тя му благодари и затвори.

Реши да се поинтересува от още един случай, преди да се заеме пак с документацията. Отиде в хистологията и поиска микроскопските изследвания на Мери О’Конър. Когато се върна в кабинета си, прегледа пробите от сърцето под микроскопа, за да види степента на атеросклерозата. Беше умерена, както й бе казал Пол. Не се забелязваше сърдечна миопатия.

Щом свърши и с това, Лори не можа да измисли друга причина, за да отложи документацията. Избута микроскопа, извади незапълнените папки и ще, не ще, се зае с тях.

— Значи това е всичко? — попита Лу и размаха във въздуха лист хартия, изписан на машина.

— Това успяхме да съберем — каза му Норман.

— Цяла камара докторски жаргон. Какво, по дяволите, значи „кератоконус“? Или ето тук друг бисер: „псевдофакитна мехурчеста кератопатия“. Какъв е този боклук? Кажете, за бога!

— Искаше диагнозите на жертвите, пациенти на доктор Джордан Шефилд — каза Норман. — Ето това откриха следователите.

Лу прочете отново страницата. Марта Голдбърг, псевдофакитна мехурчеста кератопатия; Стивън Вивонето, интерстициален кератит; Джанис Сингълтън, херпес зостер; Хенриет Кауфман, ендотелна дистрофия на Фукс; Дуайт Соренсън, кератоконус.

— Надявах се всички да са с едно и също заболяване — промърмори Лу. — И да улича тоя бързак Шефилд в лъжа.

Норман вдигна рамене.

— Съжалявам — каза той. — Мога да намеря някой да преведе тези термини на нормален английски — ако в английския има съответните думи.

Лу се отпусна на стола.

— И какво мислиш? — попита той.

— Нищо не ми хрумва — рече Норман. — Когато името на доктора се появи за първи път, реших, че сме попаднали на следа. Но сега ми се струва, че само си губим времето.

— Някои от пациентите да са се оплакали от обслужването? — запита Лу.

— Единственото нещо за отбелязване открихме при семейство Голдбърг — отвърна Норман. — Хари Голдбърг е завел дело срещу Шефилд, след като той е премахнал катаракта на жена му. Явно е имало усложнения и тя е недовиждала с това око.

— Какви са тези неща? — каза Лу и хвана дебела папка листове, изписани на машина.

— Останалите материали, събрани от следователите — обясни Норман.

— Боже господи! — ахна Лу. — Тук сигурно има петстотин страници.

— По-скоро четиристотин — каза Норман. — Все още не ми е хрумнало нищо, но ще е най-добре да ги прегледаш и ти. И не е зле да започваш: ще има още, когато продължим с разпитите.

— А балистичната експертиза? — допълни лейтенантът.

— Не са се обадили — отвърна Норман. — Занимават се с убийствата от миналия месец. Но предварителното становище е, че са използвани само два пистолета: калибър двадесет и две и калибър двадесет и пет.

— Какво става с икономката? — поинтересува се Лу.

— Жива е, ала не е дошла в съзнание — каза Норман. — Улучена е в главата и е в кома.

— Охранявате ли я? — попита лейтенантът.

— Денонощно. Пиле не може да прехвръкне.

Когато най-сетне понапредна с документацията, Лори подреди старателно готовите заключения. Вече можеше да се заеме със случаите на смърт от свръхдози. Прегледа ги и отдели трите папки, които търсеше: на Дънкан Андрюс, Робърт Евънс и Марион Оувърстрийт. Беше ги аутопсирала във вторник и сряда. Преписа адресите им и си събра нещата.

Пак тръгна като сутринта да обикаля жилищата. Само че сега портиерите, с които искаше да говори, бяха отново на работа.

Беше разочарована от резултатите в жилището на Евънс и Оувърстрийт. И двамата портиери не можаха да й кажат много за въпросните вечери. Но при Дънкан Андрюс нещата стояха различно.

Когато таксито спря пред сградата, Лори позна синия нагънат брезентов сенник и вратата от ковано желязо, които бе забелязала при предишното си посещение. Щом слезе от таксито, позна дори портиера. Пак той беше дежурен при последното й злополучно идване. Но това не я спря. Имаше вероятност Бингам отново да разбере за посещението й, но тя беше готова да рискува.

— С какво мога да ви помогна? — попита портиерът.

Лори се опита да разбере дали я е познал. Не личеше.

— Аз съм от Службата по съдебна медицина — поде тя. — Казвам се д-р Монтгомъри. Помните ли, идвах миналия вторник.

— А, да — отговори портиерът. — А аз се казвам Оливър. Мога ли да направя нещо за вас? Дошли сте, за да се качите пак в апартамента на Андрюс ли?

— Не, не искам да безпокоя никого — каза Лори. — Просто ще поговоря с вас. На работа ли бяхте в неделя вечерта?

— Да — рече Оливър. — В почивка съм в понеделник и четвъртък.

— Помните ли дали сте видели Андрюс вечерта, когато почина?

— Май да — отговори мъжът, след като си помисли. — Виждах го почти всяка вечер.

— Помните ли дали беше сам? — запита Лори.

— Не мога да ви кажа — рече Оливър. — Толкова много хора влизат и излизат, че е малко вероятно да помня, особено седмица по-късно. Може би щях да се сетя, ако беше същия ден или ако се беше случило нещо необичайно. Чакайте малко! — изведнъж възкликна той. — Току-виж се сетя. Една вечер господин Андрюс влезе с някакви хора. Сега си спомням, защото ми сбърка името. Нарече ме с името на домоуправителя.

— Знаеше ли как се казвате? — продължи Лори.

— Разбира се — отговори Оливър. — Работя тук отпреди той да се нанесе. Беше преди пет години.

— Колко души бяха с него? — попита Лори.

— Май двама. Може би трима.

— Но не сте сигурен коя вечер е било? — попита Лори.

— Не — потвърди Оливър. — Помня обаче, че ме нарече Хуан, и това ме смути. Знаеше, че се казвам Оливър.

Лори благодари на Оливър и се запъти към къщи. Как да разбира тези странни прилики? Кои бяха двамата мъже и дали в различните случаи бяха едни и същи? И как така млад, интелигентен, енергичен мъж ще сбърка имената на портиера и на домоуправителя си? Вероятно всичко това не значеше нищо. В края на краищата Дънкан може би е мислел да повика Хуан, понеже нещо в апартамента му не е било наред.

Лори влезе в кооперацията си и докато вървеше към асансьора, огледа входа. Забеляза напуканите и нащърбени плочки по пода и олющената боя по стените. В сравнение с жилищата, които беше посетила, тук беше бордей. Потискащо бе, че всички жертви, починали от свръхдози, бяха приблизително на възрастта на Лори, та и по-млади и очевидно печелеха повече от нея. Тя плащаше по-голям наем, отколкото можеше да си позволи при своята заплата, а всъщност живееше в дупка. Беше отчайващо.

Котаракът я развесели. Беше спал през целия ден и предишната нощ и преливаше от енергия. Подскачаше като полудял, катереше се по мебелите във фантастичен изблик на жизнерадост, който разсмя Лори до сълзи.

Несвикнала с лукса да разполага с толкова много време, през следващите няколко часа тя взе вана и подремна. Джордан не се бе обаждал — на телефонния секретар нямаше съобщение от него, значи срещата оставаше за девет, уговорения час.

Половин час Лори се двоуми какво да облече, пробва три различни тоалета и накрая в девет без пет бе готова. За разлика от предишните два пъти Джордан се яви точно в девет.

— Сега вече съседите наистина ще се разприказват — рече му Лори. — Мислят, че излизам с Томас.

Джордан беше запазил маса във „Фор Сийзънс“. И тук, както и в другите ресторанти, които той предпочиташе, Лори не бе идвала. Кухнята бе отлична, обслужването — безупречно, виното — чудесно, но тя пак не се сдържа, каза си, че в безименния ресторант, където предишната вечер я беше водил Лу, е къде-къде по-приятно. Там имаше нещо толкова привлекателно. Докато във „Фор Сийзънс“ беше тихо като на гробища, направо да полудееш. Чуваше се само звънтенето на ледените кубчета в чашите с вода или потракването на приборите по чиниите и Лори имаше усещането, че трябва да шепне. Обзавеждането бе толкова превзето със строгата си геометрия, че тя се почувства застрашена. Задави се с водата при досадната мисъл: ами ако сравняваше не ресторантите, а мъжете, с които беше?

Джордан непринудено й разказваше надълго и нашироко за работата си.

— Всичко върви по вода — каза й той. — Намерих заместничка на Марша, която е десет пъти по-добра от нея във всяко отношение. Не зная защо толкова се безпокоях, че трябва да търся друга секретарка. И операциите ми са успешни. Никога не съм правил толкова операции за такъв кратък период. Дано и занапред е така! Вчера ми се обади счетоводителят и ми каза, че този месец ще бием рекорда.

— Радвам се — рече Лори.

Изкушаваше се да спомене за разкритията си през деня, но Джордан не й даде възможност.

— Мисля да открия още един кабинет — рече той. — И дори да взема съдружник, който да преглежда пациентите втора ръка.

— Какво значи пациенти втора ръка? — попита Лори.

— Които не са за операция — обясни Джордан. Мярна келнера и го повика, за да поръча втора бутилка вино.

— Днес разгледах пробите на Мери О’Конър — поде Лори.

— Предпочитам да разговаряме за по-весели неща — прекъсна я Джордан.

— Не те ли интересува какво открих? — попита Лори.

— Не особено — отвърна Джордан. — Освен ако не е нещо странно. Не мога да се занимавам с нея. Трябва да продължавам. В края на краищата за общото й здравословно състояние отговарях не аз, а интернистът й. Виж, щеше да е друго, ако бе умряла по време на операция.

— Ами останалите ти пациенти, които бяха убити? — попита Лори. — Искаш ли да поговорим за тях?

— Всъщност не — каза Джордан. — Има ли смисъл? Не можем да ги върнем.

— Просто си помислих, че сигурно изпитваш нужда да поговорим за тях — рече Лори. — На твое място щеше да ми се иска.

— Това ме потиска — призна Джордан. — Но каква полза да го обсъждаме! Предпочитам да се съсредоточа върху положителното в живота си.

Лори се вгледа в лицето му. Лу каза, че изглеждал нервен, когато го попитал за смъртта на пациентите му. Сега тя не забелязваше и следа от нервност. Видя само категоричното му нежелание да мисли за неприятни неща.

— Върху положителното, например, че вчера си оперирал Пол Серино? — запита Лори.

Дори да бе доловил присмехулния й тон, Джордан не се издаде.

— Точно така — каза той, готов начаса да сменят темата. — Горя от нетърпение да му оперирам и второто око и да не го виждам повече.

— Кога ще стане това? — попита Лори.

— До една седмица — отговори Джордан. — Искам само да се уверя, че първото е добре. Изтръпвам при мисълта за евентуални усложнения. Не че ги очаквам. Операцията мина идеално. Ала той отказа да остане в болницата и не мога да бъда сто процента сигурен, че получава лечението, от което се нуждае.

— Е, вината няма да бъде твоя — рече Лори.

— Не съм сигурен, че Серино ще е на същото мнение.

След десерта и кафето Лори се съгласи да разгледа апартамента на Джордан в Тръмп Тауър. Беше впечатлена още от мига, когато влезе. Точно отпред, почти на височината на жилището, беше осветеният връх на Краун Билдинг. Тя влезе в хола — от него се виждаше Пето авеню до Емпайър Стейт Билдинг и Центъра за световна търговия. На север се простираше част от Сентръл Парк с лъкатушещите, окъпани в светлина алеи.

— Разкошно е — каза Лори.

Беше смаяна от панорамата. Докато разглеждаше Ню Йорк, усети, че Джордан е застанал точно зад нея.

— Лори! — прошепна той.

Тя се обърна и се озова в силната му прегръдка. Ъгловатото му лице беше осветено от светлината, която струеше през прозорците от златистия връх на Краун Билдинг. Устните му бяха леко разтворени, той се наведе, за да я целуне.

— Ей! — каза тя и се измъкна. — Дали да не пийнем нещо?

— Твоето желание е закон за мен — рече Джордан с тъжна усмивка.

Лори беше малко изненадана от себе си. Разбира се, не беше толкова наивна да смята, че жестът на Джордан е неочакван. В края на краищата излизаше с него вече три вечери и го намираше за привлекателен. И все пак, кой знае защо, си имаше едно наум.

— Е? — промърмори Тони, когато Анджело се върна на масата от телефона при мъжката тоалетна.

Устата на Тони беше пълна. Тъкмо я беше натъпкал. Взе салфетката и избърса кръга от сметана и сирене около устните си.

Бяха в малък денонощен ресторант в сутерена на „Астория“. Идеята да отидат там беше на Тони, но Анджело нямаше нищо против, тъй или иначе трябваше да се обадят на Серино.

— Е? — повтори Тони, след като преглътна и отпи от минералната вода.

— Я не говори с пълна уста — каза Анджело и седна. — Гади ми се.

— Извинявай — рече Тони. Вече беше забол вилицата в тортелините, готвейки се за следващата хапка.

— Иска пак да излезем тази вечер — допълни Анджело.

Тони напъха препълнената вилица в устата си и каза:

— Страхотно!

Анджело отново се смръщи от отвращение при вида на пълната му уста, пресегна се, взе чинията и я захлупи на салфетката върху масата.

Тони се стресна от рязкото движение и се втренчи изненадан в преобърнатата чиния.

— Защо го направи? — изхленчи той.

— Казах ти да не ядеш с отворена уста — сопна се Анджело. — Аз му говоря, а той ми преживя.

— Добре де, извинявай.

— Пък и ме е яд, че Серино пак ни праща. Мислех, че най-после сме приключили с тая гадост.

— Поне парите са добри — рече Тони. — Какво трябва да направим?

— Да продължим с доставките — каза Анджело. — Сигурно сме приключили с търсенето, което според мен е добре. Точно там си навлякохме неприятности.

— Кога? — попита Тони.

— Веднага щом домъкнеш задника си до колата — каза Анджело.

След петнадесет минути, когато наближаваха Куинсбъро Бридж, Анджело пак се обади:

— Има и още нещо, което ме тревожи. Не ми харесва моментът. Събота вечер не е подходящо време. Току-виж, се наложи да променяме плана и да импровизираме.

— Защо просто не използваме телефона? — попита Тони. — И да проверим дали всичко е тип-топ, преди да предприемем каквото и да било?

Анджело му хвърли един поглед. Хлапакът на моменти го изненадваше. Не беше съвсем тъп.