Непрогледност

13

9:15 ч сутринта, неделя

Манхатън

Приведена, Лори бавно напредваше по Деветнадесета улица, като се опитваше да се прикрие с чадъра от вятъра. Не й се вярваше, че времето може да се промени толкова рязко за някакъв си един ден. Не само че валеше и духаше, ами и температурата беше паднала почти до нулата. Затова Лори бе извадила зимното си палто от нафталина.

Застанала на ъгъла, напразно махаше към малкото минаващи таксита — всичките бяха заети. Тъкмо се бе примирила, че ще трябва да ходи пеш до Службата, когато едно свободно такси спря до бордюра. Тя отскочи, за да не я опръска.

Предишния ден най-сетне бе отхвърлила по-голямата част от заключенията; нямаше намерение да работи в неделя и въпреки това реши да иде до Службата, мъчеше я някакво предчувствие. Беше си втълпила, че ако отиде, към серията няма да се добавят нови случаи.

Изтръска дъждовните капки от краката си във фоайето, разкопча палтото и се запъти към регистратурата. Вътре нямаше никой, нямаше и график за деня, но някой бе включил машината и бе направил кафе. Лори изпи една чашка.

След като остави палтото и чадъра, тя слезе до моргата на долния етаж и отиде в централната зала за аутопсии. Светлините бяха включени, значи там се работеше.

Бутна вратата, която се отвори със скърцане. Само две от осемте маси бяха заети. Лори се опита да разпознае работещите, но очилата, маските и качулките й пречеха. Тъкмо се канеше да отиде да се преоблече, когато някой от колегите я забеляза, напусна мястото си пред масата за аутопсии и се приближи до нея. Оказа се, че е Сал д’Амброзио, една от лаборантките.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Сал.

— Че аз тук живея — засмя се Лори. — Кой е дежурен лекар днес?

— Плоджет — отвърна Сал. — Какво се е случило?

— Нищо — каза Лори. — Кой е на другата маса?

— Доктор Бесърман — каза Сал, — извика го Пол. Днес имаме много случаи, повече от обичайното.

Лори кимна на Сал и извика към Пол:

— Има ли нещо интересно?

— Изглежда, да — отвърна той. — Канех се да ти се обадя. Имаме два случая на смърт от свръхдоза, май са от твоята серия.

Сърцето на Лори се сви. Иди, че вярвай после на предчувствия…

— Ей сега идвам — каза тя.

Преоблечена с престилка, се приближи до масата на Пол. Той аутопсираше съвсем млада жена.

— На колко години е била? — запита Лори.

— На двадесет — рече Пол. — Студентка в Колумбийския университет.

— Ужас… — каза Лори. — Най-младата жертва в серията.

— Това не е най-ужасното — рече Пол.

— А кое? — попита Лори.

— Бесърман аутопсира приятеля й — каза Пол. — Тридесет и една годишен банкер. Затова реших, че случаят ще те заинтригува. Изглежда, са си били кокаина едновременно.

— О, боже! — Лори се почувства като замаяна.

Двойната трагедия правеше случая още по-мъчителен. Тя се премести при масата на Бесърман, който в момента изваждаше вътрешните органи от тялото. Погледна лицето на мъртвеца. На челото му имаше голямо, вече обезцветено кръвонасядане.

— От гърчовете е — каза Бесърман, забелязал любопитството на Лори. — Сигурно си е ударил лицето в пода. А може да е станало и в хладилника.

Лори насочи вниманието си към Бесърман.

— В хладилника ли е намерен? — запита тя.

— Поне така твърдят от огледа — каза Бесърман.

— Значи той е третият — рече Лори. — Къде беше момичето?

— На пода в спалнята — отвърна Бесърман.

— Досега открихте ли нещо необичайно? — поинтересува се Лори.

— Не, случаят е типичен за смърт от свръхдоза — каза Бесърман.

Лори се върна при масата на Пол и го загледа как отрязва проби от черния дроб.

— Какви проби изпращаш в токсикологията при тези случаи? — попита той, забелязал Лори до себе си.

— Черен дроб, бъбреци и мозък, както и обичайните физиологични проби — каза Лори.

— Смятам да направя същото — рече Пол.

— Откри ли нещо необичайно при този случай? — поинтересува се Лори.

— Засега не. Всички признаци на свръхдоза кокаин. Никакви изненади, но още не сме започнали главата.

— Разбрах, че днес имате много работа. Така и така съм тук, мога да ти помогна.

— Няма нужда — каза Пол, — още повече че дойде и Бесърман.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти помогна? — попита пак Лори.

— Благодаря ти, но наистина няма нужда.

Преглеждайки документацията по случаите, Лори извади имената на жертвите, както и адреса на мъжа. Телата бяха открити в неговия апартамент. След това отиде до гардеробната и отново се преоблече. Чувстваше се безкрайно обезсърчена. Имаше нещо особено трагично двама млади влюбени да загубят живота си по такъв безсмислен начин. Тя отново съжали за решението на Бингам да не информира обществеността за възможни отровни замърсители в наркотика. Ако го беше направил, тези двамата днес можеха да са живи.

Във внезапен прилив на твърдост Лори реши да се обади на Бингам. Тази трагедия в стил Ромео и Жулиета би трябвало да го накара да проумее каква опасност е надвиснала над здравето на хората.

Горе в кабинета си тя намери домашния телефон на Бингам в указателя. Пое дълбоко дъх и набра номера.

Слушалката вдигна самият Бингам.

— Неделя сутрин е — сухо заяви той, когато разбра кой го търси.

Лори веднага му обясни за двата нови случая на смърт от свръхдоза. След като завърши, отговорът бе мълчание. После Бингам каза рязко:

— Не мога да разбера защо ме безпокоите за това в неделя.

— Ако бяхме направили изявление за печата, може би тези двамата днес щяха да са живи — рече Лори. — Ясно е, че на тях вече не можем да помогнем, но сигурно ще помогнем на други. С тези новите случаите в моята серия стават шестнадесет.

— Вижте, Монтгомъри, аз все още не съм убеден, че става въпрос за истинска серия, така че не използувайте този термин наляво и надясно като нещо, доказано по безспорен начин. Може би имате серия, може би не. Оценявам добрите ви намерения, но къде са ви доказателствата? Лабораторията откри ли някакъв примес?

— Засега не — призна Лори.

— В такъв случай за мен този разговор е просто повторение на разговора ни от оня ден.

— Но аз съм убедена, че по този начин ще спасим живота…

— Известно ми е, че сте убедена — каза Бингам. — Аз пък съм убеден, че това не отговаря на интересите на Службата и на целия град. Средствата за масова информация ще настояват за имена, а при натиска, на който сме подложени, не сме в състояние да ги дадем. Не само семейството на Дънкан Андрюс би желало случаите да не попадат на първа страница. Тази седмица ми предстои среща с пълномощника по здравеопазването и мога честно да ви обещая, че ще го запозная с проблема, за да го реши.

— Но, д-р Бингам… — възрази Лори.

— Стига, Лори. Дочуване!

Тя ядно погледна апарата. Бингам й беше затворил телефона. Лори гневно тресна слушалката. Много важно, че с проблема щял да бъде запознат пълномощникът! Според нея това бе просто прехвърляне на отговорността от един политически лакей върху друг. Тя реши, че Бингам е бил най-близо до истинската причина да не се шуми около серията, когато е споменал Дънкан Андрюс. Все още се опасяваше да няма политически усложнения, ако бъде разгласено толкова известно име.

Лори реши да се обади на Джордан. Не бе служител на градската управа, не бе зависим от някаква група или нечии интереси и би трябвало да събере смелост и да съобщи за опасността. Не беше сигурна, че той ще иска да се забърква, но реши да опита. На второто позвъняване Джордан вдигна слушалката, ала звучеше доста запъхтян.

— На стационарния велосипед съм — обясни той. — Радвам се да те чуя толкова скоро. Надявам се, че вечерта ти е харесала. За мен бе истинско удоволствие.

— Беше чудесна — увери го тя. — Още веднъж ти благодаря.

Вечерта беше хубава и Лори бе почувствала облекчение, след като Джордан се бе ограничил с несполучлива целувка.

Запозна го с последните случаи в серията умрели от свръхдоза. За нейно облекчение той звучеше наистина разтревожен.

— Сега искам да те попитам нещо — каза Лори, — както и да те помоля за една услуга. Шефът на Службата по съдебна медицина не желае да направи публично изявление за серията. А аз държа на това, защото съм убедена, че ще спасим човешки живот. Съществува ли някакъв друг начин тази информация да стане обществено достояние и би ли се съгласил да я огласиш?

— Чакай малко — каза Джордан. — Аз съм офталмолог. Не съм чак такъв специалист в тази област. Искаш от мен да дам някакво изявление за серия смъртни случаи вследствие на свръхдоза наркотик? Няма начин, ще бъде неуместно.

Лори въздъхна.

— Възможно ли е да размислиш?

— Нямам и намерение да размислям — отвърна Джордан. — От подобни неща трябва да съм далеч. Не забравяй, че ние с теб подхождаме към медицината от противоположни точки. Аз гледам на нея откъм клиничната й страна. Пациентите ми са твърде високопоставени. Едва ли ще им е приятно да чуят, че съм се забъркал в някаква афера с наркотици, независимо от коя страна на закона съм застанал. Ще започнат да се двоумят и докато разбера какво става, те вече ще ходят при друг лекар. В днешно време в офталмологията има невероятна конкуренция.

Лори не се и опита да спори. Стана й съвършено ясно, че Джордан Шефилд няма да й помогне. Тя му благодари, че й е отделил от времето си, и затвори телефона.

Оставаше един-единствен човек, към когото би могла да се обърне. Макар че гледаше доста песимистично на вероятността да срещне радушен прием, преглътна гордостта си и позвъни на Лу. Тъй като не знаеше домашния му телефон, тя се обърна към полицейското управление с молба да му предадат да я потърси. За нейна изненада той се обади почти незабавно.

— Здравей, как си? — Изглежда, се бе зарадвал на обаждането й. — Хем си мислех да ти оставя домашния си телефон. Сега ще ти го продиктувам.

Лори се пресегна за хартия и химикалка и записа номера.

— Радвам се, че се обади — продължи Лу. — Аз се разтакавам тук. Защо не дойдеш да хапнем?

— Друг път. Сега имам проблем — каза Лори.

— Аха. И какъв е той? — попита Лу.

Лори му разказа за двата смъртни случая от свръхдоза и за разговорите си с Бингам и Джордан.

— Много ми е драго, че съм последен в списъка ти — отбеляза Лу.

— Моля те, Лу, не се прави на обиден. Наистина съм отчаяна.

— Лори, защо ме мъчиш с това? — смъмри я Лу. — С най-голямо удоволствие бих ти помогнал, но не е работа на полицията. Казах ти го и предишния път. Разбирам проблема ти, но не знам как да ти помогна. Пък и според мен това в края на краищата не е твой проблем. Направила си всичко по силите си и си съобщила на началството. Ти си свършила своята работа.

— Не мога да сметна, че съм си свършила работата, и да спра, докато продължават да умират хора. Съвестта не ми дава — каза Лори.

— Какво ти рече паралията Джордан? — запита Лу.

— Страхувал се, че пациентите му нямало да го разберат — обясни Лори. — Каза, че не можел да ми помогне.

— Доста нескопосано оправдание — заяви Лу. — Чудно ми е как така е пропуснал да направи и невъзможното, само и само да помогне на дамата на своето сърце. Щеше да покаже какъв мъж е.

— Не съм дамата на неговото сърце — отвърна Лори и докато изричаше тези думи, осъзна, че не е трябвало да се хваща на уловката.

— Тоя твой принц май невинаги е прекрасен, а?

Тя му затвори телефона. Този човек можеше да те вбеси с грубостта си. Събра нещата си, взе и адреса на двойния случай на свръхдоза и беше на път да излезе, когато телефонът започна да звъни. Лори реши, че е Лу, и не вдигна слушалката. Телефонът иззвъня към двадесет пъти и млъкна, когато тя бе вече при асансьора.

Спря едно такси и се отправи към адреса в Сътън Плейс Саут. Там показа на портиера значката си на съдебен лекар и потърси домоуправителя. Портиерът откликна с готовност.

— Карл ей сега ще слезе. Той живее в сградата, така че почти винаги е на разположение.

След малко се появи дребничък човек с тъмна коса и тънки черни мустачки, който се представи като Карл Бетъни.

— Предполагам, че сте тук заради Джордж ван Дойсън? — попита той.

Лори кимна.

— Ако не ви затруднявам, бих искала да огледам мястото, където са били открити труповете. Празен ли е апартаментът?

— О, да — каза Карл. — Труповете ги отнесоха снощи.

— Не ме разбрахте. Искам да знам дали няма членове на семейството. Не ми се ще да притеснявам когото и да било.

Карл заяви, че трябва да провери. Поговори с портиера, след което се върна при Лори и я увери, че апартаментът на Ван Дойсън е празен, после я придружи до десетия етаж и отключи вратата. Отстъпи встрани и пусна Лори да влезе първа.

— Още не е почистено — отбеляза той, влизайки след нея.

Лори усети тежка, почти отблъскваща миризма. В хола старинната масичка за кафе лежеше обърната под странен ъгъл. Отчупеният й крак се търкаляше до нея. Книги и списания бяха безразборно пръснати по килима — изглежда, са били разпилени от счупената маса. Между кушетката и долепената до стената маса лежеше разбита кристална лампа. Накриво на стената висеше голяма картина с маслени бои от някой от старите майстори.

— Доста повреди — каза Лори. Тя се опита да си представи пристъпа, довел до такива поразии.

— Точно така изглеждаше и снощи, когато влязох — каза Карл.

Лори се отправи към кухнята.

— Кой откри труповете? — попита тя.

— Аз — отговори Карл.

— По какъв повод? — учуди се Лори.

— Нощният портиер ме извика.

Лори се канеше да попита точно за портиера, а освен това възнамеряваше да поговори с него, за което уведоми Карл.

— А той защо ви извика? — попита тя.

— Каза, че се е обадил някой от наемателите и му е съобщил, че от апартамент 10 Е се чуват странни шумове и може би някой е пострадал.

— Вие какво направихте?

— Качих се и позвъних няколко пъти. След това отворих с моя ключ и открих труповете.

Лори примигна. Отново и отново премисли описаната сцена. Нещо не се връзваше. Преди час бе прочела в протокола, че и при двата трупа е било установено трупно вцепеняване, дори при жената в спалнята, което значеше, че би трябвало да са мъртви от няколко часа.

— Казахте, че наемателят се е обадил на портиера, защото от апартамента се чували шумове, и то по време на обаждането.

— Така излиза — потвърди Карл.

Лори се замисли как ли са били открити другите жертви от серията. Дънкан Андрюс и Джулия Майърхолц са били намерени от приятелите си. А другите? Досега не си беше задавала този въпрос. Замисляйки се, тя се натъкна на странно съвпадение — всички жертви бяха открити сравнително бързо. Труповете бяха намерени едва след няколко часа, а пък много хора, живеещи сами и починали ненадейно в апартамента си, са били откривани след дни, понякога чак след като миризмата от разлагането е стигнала до съседите.

Картината в кухнята изглеждаше позната. Съдържанието на хладилника бе разпиляно по пода, а вратата му зееше отворена. Във въздуха се носеше миризмата на прокиснало мляко и гниещи зеленчуци.

— Трябва да се почисти — каза Карл.

Лори кимна. От кухнята надникна в спалнята и отново й стана мъчно. Огледът на апартамента, в който бяха живели тези хора, ги правеше по-реални. По-лесно беше да останеш безстрастен в помещенията на Службата по съдебна медицина, отколкото в дома на починалия. Лори почувства, че очите й се пълнят със сълзи.

— С какво друго мога да ви бъда полезен? — попита Карл.

— Бих искала да поговоря с портиера, който е бил на смяна през нощта — заяви тя и се стегна.

— Ще го уредим — каза Карл. — Друго?

— Ами да — рече Лори, оглеждайки апартамента. — Струва ми се, че засега тук не бива да се чисти. Ще говоря с полицията.

— Снощи бяха тук — напомни Карл.

— Знам — отвърна Лори. — Само че аз се сетих за един човек от отдел „Убийства“, който е малко по-високопоставен.

Когато слязоха долу, Карл й даде телефона на портиера от нощната смяна. Казваше се Скот Мейбрай. Карл дори й предложи да позвъни от служебния му телефон, за да спести време.

— Дали няма да го събудя? — попита Лори.

— Няма да му навреди чак толкова — увери я Карл.

Апартаментчето на Карл беше на първия етаж и гледаше към улицата, за разлика от апартамента на Ван Дойсън — с изглед към Ийст Ривър. Карл настани Лори зад бюрото си, затрупано от поръчки за водопроводчици и електротехници, след което услужливо набра номера на Скот и подаде слушалката. Опасенията на Лори се потвърдиха — по гласа личеше, че човекът отсреща току-що отваря очи. Тя се представи и обясни, че се обажда по настояване на Карл.

— Искам да ви задам няколко въпроса по случая Ван Дойсън — продължи Лори. — Видяхте ли снощи господин Ван Дойсън или приятелката му?

— Не — отвърна Скот.

— Карл ми съобщи, че някой от наемателите се е обадил да се оплаче, че в апартамента на Ван Дойсън се вдига шум. По кое време се случи това?

— Между два и половина и три часа — каза Скот.

— А кой се обади?

— Не можах да разбера — призна Скот. — Не си каза името.

— Дали не е бил някой от съседите? — предположи Лори.

— Не мога да кажа. Не успях да го разпозная по гласа, но това често се случва.

— Какво точно каза? — попита Лори.

— Че от апартамент 10 Е се чувал странен шум — отговори Скот. — Опасявал се, че някой може да е пострадал.

— Каза ли, че шумът се чува в момента? — попита Лори. — Или че се е чувал преди?

— Май че шумът се чува в момента — отговори Скот.

— А да сте забелязали двама мъже да напускат сградата онази нощ? Двама съвършено непознати мъже?

— За това сигурно ще ви излъжа — каза Скот. — Хората влизат и излизат по цяла нощ. Да си призная, не обръщам особено внимание на тези, които излизат. Тревожа се предимно за тези, които влизат.

Лори благодари на Скот и се извини за безпокойството. Обръщайки се към Карл, го попита дали би могла да се свърже с портиера, който е бил на смяна преди Скот.

— Разбира се — каза Карл. — Трябва да е бил Кларк Давънпорт.

Отново Карл набра номера и подаде слушалката на Лори. Когато Кларк вдигна, тя му зададе същите въпроси.

— Видяхте ли Джордж ван Дойсън да се прибира снощи? — попита Лори, след като се представи.

— Да — отвърна Кларк. — Върна се към десет часа заедно с приятелката си.

— Нормално ли се държеше?

— Съвсем нормално за събота вечер — отговори Кларк. — Малко му беше трудно да пази равновесие, та приятелката трябваше да му помага, но и на двамата им беше весело — ако това имате предвид.

— Сами ли бяха?

— Ъхъ. Гостите им дойдоха половин час след тях.

— Имали са гости? — учуди се Лори.

— Не особено много — отговори Кларк. — Двама мъже — единият висок, другият нисък.

— Спомняте ли си как изглеждаха?

Кларк се замисли.

— Високият имаше белези по лицето също като от младежки пъпки.

— Казаха ли си имената? — попита Лори. Тя усещаше как пулсът й се учестява.

— Разбира се — каза Кларк. — Как иначе щях да се обадя на господин Ван Дойсън и да го попитам дали ги очаква? В противен случай нямаше да ги пусна.

— А как се казваха? — Лори приготви лист и писалка.

— Не си спомням — отвърна Кларк. — В събота вечер влизат по стотина души.

Лори бе разочарована. Да бъдеш толкова изкусително близо до нещо наистина съществено. Това все пак беше напредък, въпреки че не успя да научи имената. Отново двама мъже са били забелязани на мястото на събитието малко преди настъпването на смъртта.

— Видяхте ли тези двамата да излизат? — попита Лори.

— Не — отвърна Кларк. — Ала смяната ми свърши малко след като те дойдоха.

Лори му благодари и затвори телефона. Благодари сърдечно и на Карл за помощта, след което напусна сградата.

Въпреки че навън времето беше отвратително и доста студено, тя реши да се сгуши под чадъра и да повърви малко, преди да хване такси за вкъщи. Искаше й се да премисли още веднъж чутото и да прецени мястото му в общата картина.

Безспорно най-значителното разкритие бе появата на двамата тайнствени мъже. Дали не са свързани с наркобизнеса? Лори се питаше дали тази информация ще е достатъчна, за да привлече вниманието на отдела за борба с наркотиците. Започваше да се надява, че с появата на все повече сходства между отделните случаи Лу ще промени отношението си.

Искаше й се да може да поговори с наемателя, оплакал се от шума. Какво е чул и кога го е чул? Когато заваля сериозно, Лори спря едно такси и се прибра вкъщи. Приготви си салата и горещ чай и извади всички материали за серията. Направи нов списък на случаите и разчерта две графи след имената: „Открит от“ и „Двама мъже на местопроизшествието“.

Вписа готовите отговори и посвети останалата част от следобеда на запълване на празните места. Това означаваше доста ходене, но Лори бе наясно, че ако иска да убеди някого в теорията си, трябва да е изчерпателна.

Надвечер бе сигурна, че усилията й не са отишли напразно. Всеки път трупът е бил открит от портиера или домоуправителя след телефонно оплакване от друг наемател, че от апартамента на починалия се чуват странни звуци. Запълнила почти всички графи в схемата си, Лори се упъти към къщи, твърдо убедена, че се върши нещо страшно. Имаше прекалено много съвпадения. Сега й оставаше да съумее да убеди в това някой, разполагащ с достатъчно власт, за да вземе мерки.

Когато се прибра, вече се беше мръкнало. Още не беше решила каква да бъде следващата й стъпка. Разтвори неделния брой на „Таймс“, любопитна да види какъв е отзвукът за леталния изход на банкера и студентката. Откри към края на притурката кратка бележка за случилото се, от която излизаше, че става дума за два обикновени случая на смърт от свръхдоза. Нищо не се споменаваше за демографски сходните случаи от последните дни. Пропуснат бе още един ден и още една възможност да се предупреди обществеността.

Лори реши да позвъни вкъщи на Лу. Не смяташе, че вече разполага с достатъчно данни, за да го убеди в каквото и да било, но искаше да го държи в течение. Обади се телефонният му секретар, ала тя не остави съобщение.

Докато затваряше телефона, се поколеба дали да не се обади на Бингам. Реши, че в най-добрия случай ще е безполезно, а в най-лошия може да си докара уволнението, и се отказа. Той категорично бе заявил, че докато не говори с пълномощника по здравеопазването, няма да предприеме нищо, така че…

Очите й се преместиха от телефона върху разтворения вестник. В нея бавно се оформяше идеята самата тя да пусне новината. Вярно, когато сподели мнението си с Боб Талбът, след това си имаше неприятности, но справедливостта изискваше да признае, че тогава тя не го предупреди да не разгласява думите й.

Разсъждавайки така, потърси телефона му в бележничето си. Намери го и позвъни.

— Не мога да повярвам — каза Боб, като разбра кой е. — Бях решил, че повече никога няма да ми се обадиш, а не знаех какво друго да направя, след като ти се извиних.

— Аз попрекалих — призна си Лори. — Извинявай, че не ти се обадих, но шефът ме направи на нищо заради твоята история.

— Още веднъж извинявай — каза Боб. — Какво се е случило?

— Може и да не ти се вярва — рече Лори, — но ми се струва, че имам новина за теб. Ще стане страшна публикация.

— Целият съм слух — отвърна Боб.

— Не искам да говоря по телефона — заяви Лори.

— Права си — съгласи се той. — Искаш ли да те заведа някъде да вечеряме?

— Прието — каза Лори.

Срещнаха се в ресторанта „Пи Джи Кларк“ на ъгъла на Петдесет и пета улица и Трето авеню. Цяло чудо беше, че в дъждовната петъчна вечер успяха да намерят свободна маса, и то в дъното, до стената, където можеха да говорят, без да надвикват глъчката. След като сервитьорът — светлоок ирландец — взе поръчката и постави пред тях по една преливаща халба, Лори започна:

— Имай предвид, не съм убедена, че постъпвам правилно, като ти разказвам всичко това, но съм отчаяна. Чувствам, че трябва да направя нещо.

Боб кимна.

— Искам да ми обещаеш, че името ми ще бъде запазено в тайна.

— Честна скаутска — каза той и вдигна два пръста, след това извади бележник и молив.

— Не знам откъде да започна — поде Лори.

Началото й беше малко несвързано, но когато заговори за последните събития, разказът й потече по-гладко. Тя започна с Дънкан Андрюс и първите си подозрения и завърши със смъртта на Джордж ван Дойсън и Каръл Палмър. Подчерта, че всички жертви са несемейни, високообразовани и заможни хора без какъвто и да било намек за употреба на наркотици или незаконна дейност в биографиите си. Спомена и за натиска, оказан върху шефа на Службата по съдебна медицина да не се шуми около случая с Дънкан Андрюс.

— В известен смисъл той повлече крак. Все си мисля, че Бингам отрича наличието на серия само защото тя започва с Дънкан Андрюс.

— Невероятно — каза Боб в паузата, докато им сервираха вечерята. — Не съм видял нищо публикувано по този въпрос. Нищо. Нищичко.

— В сутрешното издание на „Таймс“ се споменава за смъртта на двамата — уточни Лори. — Но е поместено в края, и то в два реда. Прав си, за другите случаи досега не е имало нищо.

— Какъв удар! — възхити се Боб. Погледна часовника си. — Трябва да се размърдам, ако искам да попадне в утрешния вестник.

— Чакай, не съм свършила — каза Лори.

Обясни му, че използуваният кокаин идва от един източник, че е изключително чист и следователно действа много силно, че по всяка вероятност е примесен с минимално количество смъртоносна отрова и сигурно се продава от един и същи пласьор, успял да установи контакти със заможни млади хора.

— Последното може и да не е вярно — поправи се Лори. — Може би пласьорите са двама. В повечето случаи, които проучих, в жилището на жертвата са били забелязани да влизат двама мъже.

— Че защо двама? — попита Боб.

— Нямам представа — призна Лори. — Тази история е пълна със загадки.

— Свърши ли? — Боб нямаше търпение да си тръгне. Вечерята му стоеше недокосната.

— Не, не съм. Вече си мисля, че във всички тези случаи смъртта не е настъпила в резултат на нещастен случай, а е била предизвикана умишлено. Тоест касае се за убийства.

— Става все по-весело — каза Боб.

— Всички трупове са били открити малко след настъпването на смъртта — обясни Лори. — Което само по себе си е странно. Хора без семейства, умрели сами, остават неоткрити по няколко дни. В случаите, които проучих, трупът е намерен след телефонно обаждане. В два от случаите жертвите са се обаждали преди смъртта си на свои близки. В останалите случаи се е обаждал анонимен наемател от същата сграда. Който се е оплакал на портиера от шума, идващ от апартамента на починалия. И ето ти загадката — тия оплаквания са правени няколко часа след настъпването на смъртта.

— Боже мой! — възкликна Боб. Той вдигна очи към Лори. — А полицията? Защо полицията не е разровила всичко това?

— Никой не вярва на версията ми, че става дума за серия. Полицията не подозира нищо. За тях това си е обикновена смърт от свръхдоза.

— А Харолд Бингам? Досега нищо ли не е направил?

— Нищо — каза Лори. — Предполагам, че не желае да се забърква в евентуален скандал. Бащата на Дънкан Андрюс се е кандидатирал в предстоящите избори и неговите хора оказват сериозен натиск върху кмета, който пък притиска Бингам. Все пак Бингам обеща да говори с пълномощника по здравеопазването.

— Ако тези случаи са убийства, значи имаме работа с убиец маниак — каза Боб. — Страхотна сензация!

— Смятам, че обществеността трябва да бъде предупредена. Струва си, макар и заради един спасен живот. Затова ти се обадих. Трябва да се разгласи, че в този наркотик има смъртоносен примес.

— Това ли е всичко? — запита Боб.

— Мисля, че да — каза Лори. — Ако се сетя за нещо, което съм забравила, ще ти се обадя допълнително.

— Чудесно! — Боб стана от масата. — Извини ме, но ако искам статията да се появи в утрешния брой на вестника, трябва да тичам при главния редактор.

Лори проследи с поглед как Боб си проправя път сред тълпата чакащи за свободна маса. После погледна плувналото в мазнина телешко в чинията и реши, че не е гладна. Понечи да стане, но в този момент се появи сервитьорът ирландец със сметката. Тя потърси с поглед Боб, ала той отдавна беше изчезнал.

Хем те канят, хем си плащаш.

— Колко е часът? — запита Анджело.

— Седем и половина — отвърна Тони, поглеждайки часовника, задигнат от дома на Вивонето.

Бяха спрели колата на Пето авеню малко по̀ на север от мястото, където Седемдесет и втора улица се съединява с Източната алея на Сентръл Парк. Бяха откъм страната на парка, но имаха добър изглед към входа на жилищния блок, който ги интересуваше.

— Тоя Кендъл Флечър си обува шортите сума ти време — забеляза Анджело.

— Каза ми, че отива да тича — оправда се Тони. — Ако не ми вярваш, да му се беше обадил ти.

— Иде някой — каза Анджело. — Как ти се струва? Прилича ли ти на банкера Кендъл Флечър?

— В тоя вид не прилича на банкер — рече Тони. — Не мога да го разбера това тичане за здраве. Да нахлузя гащи като на Питър Пан и да хукна нощем из парка! Че то значи сам да си прося боя.

— Според мен е той — допълни Анджело. — По годините прилича. На колко години каза, че е тоя Кендъл?

Тони извади от жабката лист, на който бе написано нещо на машина. Светейки си с фенерчето, той намери нужния текст и го прочете на глас:

— Кендъл Флечър, тридесет и четири годишен, вицепрезидент на „Ситикорп“.

— Трябва да е той — каза Анджело и запали колата.

Тони пъхна списъка обратно в жабката.

Кендъл Флечър бе излязъл от блока, облечен в тренировъчен екип. Пресече Пето авеню на кръстовището със Седемдесет и втора улица и затича веднага щом стигна до парка.

Анджело се насочи към Източната алея. Двамата с Тони не изпускаха Кендъл от очи, докато той минаваше през отбивката, свързваща Седемдесет и втора с алеята, след което пое на север по лекоатлетическата пътека.

Анджело го изпревари със стотина метра, спря колата и включи аварийните светлини. Двамата с Тони слязоха.

Кендъл не беше единственият, който тичаше по алеята. Докато Тони и Анджело го гледаха как се приближава, покрай тях минаха десетина тичащи.

— Не мога да ги разбера тия хора, и туйто — заяви Тони с удивление.

Секунда преди Кендъл да се изравни с тях, те му препречиха пътя.

— Кендъл Флечър? — попита Анджело.

Кендъл спря.

— Да? — отвърна той въпросително.

— Полиция — заяви Анджело и показа значката си от районното на Озоун Парк. Тони също показа своята. — Съжалявам, че ви безпокоя по време на тренировка — продължи той, — но трябва да поговорим. Възложено ни е разследване във връзка със „Ситикорп“.

— Времето не е подходящо — каза Кендъл. Гласът му беше спокоен, но очите го издаваха. Съвсем определено нервничеше.

— Мисля, че няма смисъл да вдигате скандали — рече Анджело. — Няма да ви отнемем много време. Искаме да поговорим с вицепрезидентите, преди работата да стигне до съдебните заседатели.

— Но аз съм по шорти — възрази Кендъл.

— Няма проблеми — каза Анджело. — Ще ви закараме у вас, ще се преоблечете, после ще отидем в управлението да поговорим и ако съдействате на разследването, след един час пак ще си тичате.

Кендъл се съгласи, но не изглеждаше убеден. Тримата се качиха в колата и се върнаха до сградата на Пето авеню. Преди да последва Кендъл и Анджело в зданието, Тони остави картонче под предното стъкло. Носеше старата докторска чанта от черна кожа. Минаха покрай портиера, който не им обърна внимание, влязоха в асансьора и се качиха на двадесет и петия етаж.

Никой не проговори, докато Кендъл отключваше вратата на апартамента. Покани ги да влязат. Тони се огледа и закима одобрително.

— Чудесна обстановка — заяви той и постави докторската си чанта на масичката.

— Мога ли да ви предложа нещо, докато ме чакате да се преоблека? — попита Кендъл и посочи барчето.

— И дума да не става — каза Тони. — Нали разбирате, на работа сме, а когато сме на работа, не пием.

Анджело бързо огледа апартамента, докато Тони наблюдаваше Флечър. Той от своя страна наблюдаваше Анджело с объркано любопитство.

— Какво търсите? — извика Кендъл след Анджело.

— Проверявам дали няма други хора — отвърна той, връщайки се от кухнята на път за спалнята.

— Ей, не можете да претърсвате апартамента! — извика Кендъл. — Имате ли заповед за обиск?

— Заповед ли? — зачуди се Тони. — О, да, заповед за обиск. Все забравяме да я вземем!

Анджело се върна.

— Искам отново да се легитимирате — заяви Кендъл. — Това е безобразие!

Анджело бръкна в елегантното си сако и извади валтера.

— Ето ми я служебната карта — каза той, посочвайки на Кендъл да седне.

Тони щракна ключалките на докторската чанта.

— Значи грабеж? — запита Кендъл, вперил очи в пистолета. Той седна. — Заповядайте! Вземайте каквото ви харесва.

— Аз съм продавачът на лакомства — обяви Тони, докато вадеше от чантата малък цилиндър и дълга торба от прозрачен найлон.

Анджело се премести зад гърба на Кендъл с пистолета в ръка. Кендъл тревожно наблюдаваше Тони, който наду торбата с газ от цилиндъра. Газът бе очевидно по-лек от въздуха. Напълнил торбата, Тони стисна отвора й, после прибра цилиндъра в чантата. Приближи се към Кендъл, държейки торбата.

— Какво значи това? — разтревожи се Кендъл.

— Смятаме да ти предложим пътешествие на чудесата — усмихна се Тони.

— Не ми трябват никакви пътешествия — рече Кендъл. — Вземайте каквото искате и се махайте!

Тони разтвори гърлото на торбата и тя заприлича на миниатюрен въздушен балон. След това я хвана от двете срещуположни страни и с рязко движение я нахлузи на главата на Кендъл.

Кендъл не го очакваше и въпреки това реагира. Сграбчи ръцете на Тони и успя да спре торбата до раменете си. Започна да се изправя и в този момент Анджело преметна ръката си с пистолета около врата му, като с другата сграбчи дясната му китка, опитвайки се да я откопчи от ръката на Тони. Тримата се боричкаха известно време, докато ужасеният Кендъл не ухапа Анджело по ръката през найлоновата торба. Почувствал как зъбите му разкъсват кожата, Анджело изкрещя от болка, пусна ръката на Кендъл и понечи да го удари в лицето, но видя, че вече няма смисъл.

След няколко вдишвания в торбата Кендъл затвори очи и цялото му тяло се отпусна, а челюстта му увисна. Тони приклекна до проснатия Кендъл, придържайки торбата. Междувременно Анджело разкопча ризата си и нави ръкава. На десетина сантиметра под лакътя, от вътрешната страна, имаше обла редица от рани, повтарящи захапката на Кендъл. Някои кървяха.

— Това копеле ме ухапа! — възмути се Анджело. Пъхна пистолета си в кобура под мишницата. — При тоя занаят човек не знае какво може да му дойде до главата.

Тони се изправи и отиде при докторската чанта.

— Не мога да му се начудя на този газ — каза той. — Старият доктор Травино наистина си разбира от работата.

Той извади от чантата спринцовка и парче гумен маркуч, който използува за турникет върху ръката на Кендъл.

— Ела да видиш вени! — възкликна той. — Като пури са! Просто не можеш да сбъркаш! Ти ли ще го направиш, или аз да се погрижа?

— Погрижи се ти — отвърна Анджело. — Само че свали тая торба от главата му, да не я оплескаме пак като с Робърт Евънс.

— Правилно — отбеляза Тони, свали торбата и я изтръска. — Не мога да понасям тая сладникава миризма. Пфу!

— Хайде, слагай му кока де! Докато се намотаеш, той ще вземе да се събуди.

Тони натисна иглата в една от изпъкналите вени върху ръката на Кендъл.

— Нали ти казах! — похвали се, доволен, че е успял от първия път.

Развърза турникета и натисна буталото, изпразвайки спринцовката във вената на Кендъл.

Остави използваната спринцовка на масичката и прибра останалите неща в докторската чанта, откъдето извади пликче от полупрозрачна хартия, пълно с бяла прах. Изсипа малко от нея в ноздрите на Кендъл, после сложи и върху палеца си и я вдиша със смъркане.

— Обожавам остатъците — заяви той ехидно.

— Не се докосвай до това нещо! — изкомандва Анджело.

— Не можах да се сдържа — отвърна Тони и сложи пликчето до използуваната спринцовка. — Какао ще кажеш, да го пъхнем ли в хладилника?

— Дай да пропуснем — рече Анджело. — Говорих с доктора и той каза, че ако тялото престои по-малко от дванадесет часа в стаята, всичко е наред. А както пипаме, всички ги откриват доста преди да са минали дванадесет часа.

Тони се огледа.

— Прибрах ли всичко?

— Така изглежда — каза Анджело. — Дай да седнем и да погледаме дали Кендъл ще хареса пътешествието.

Той се настани на кушетката, а Анджело — във фотьойла, зает доскоро от Кендъл.

— Хубав апартамент — рече Тони. — Какво ще кажеш да поогледаме дали няма нещо за прибиране?

— Колко пъти трябва да ти обяснявам, че когато се занимаваме с тия наркотици, не се пипа?

— Жалко — въздъхна Тони, оглеждайки стаята.

След няколко минути Кендъл се размърда и премляска с устни, после изстена и се обърна по корем.

— Кендъл, сладурче! — обади се Тони. — Как си? Кажи нещо!

С голямо усилие Кендъл успя да седне. Бледото му лице бе безизразно.

— Е, как е? — попита Тони. — С толкова снежец в кръвта трябва да се чувстваш в рая.

Неочаквано Кендъл повърна върху килима.

— Боже мой! — възкликна Тони, отскачайки встрани. — Отвратително!

Кендъл се закашля мъчително, после погледна Тони и Анджело. Очите му бяха изцъклени. Изглеждаше объркан.

— Как се чувстваш? — попита Анджело.

Устата на Кендъл се сгърчи в безуспешен опит да произнесе нещо. Внезапно очите му се обърнаха нагоре, така че се виждаше само бялото, и тялото му се разтресе в конвулсии.

— Това се чакаше — рече Анджело. — Хайде да изчезваме!

Тони взе докторската чанта и последва Анджело към вратата. Анджело надникна през шпионката, не видя никого, отвори, подаде глава навън и се огледа.

— Коридорът е чист — каза той. — Хайде!

Те бързо напуснаха апартамента и изтичаха по стълбите.

Слязоха един етаж и спокойно дочакаха асансьора.

— Гладен ли си? — попита Тони.

— Малко — отвърна Анджело.

За да не ги види портиерът, слязоха от асансьора на първия етаж и продължиха надолу по стълбите. Напуснаха сградата през задния вход, използувайки товарния асансьор.

Когато стигнаха до колата, Анджело се спря в недоумение.

— Я виж! Направо не ми се вярва! Оставили са ни фиш за глоба! Ама че нахалство! Тоя полицай само да има късмет да си паркира колата към Озоун Парк.

Веднага щом потеглиха, Тони попита:

— Какво ще правим сега? Ще вършим ли още работа, или ще вечеряме?

Анджело поклати глава.

— Не мога да разбера кое ти харесва повече — трепането или плюскането.

Тони се ухили.

— Зависи от настроението.

— Най-добре да направим и другия удар — каза Анджело. — След това, като спрем да вечеряме някъде, вече ще е време да звъннем и да кажем на портиера, че в апартамент 25 Ж се чува странен шум.

— Давай да го направим тогава — каза Тони и се облегна.

От смръкнатия кокаин се чувстваше прекрасно. Струваше му се, че за него няма нищо невъзможно на този свят.

Щом автомобилът на Анджело дотегли, Франко Понти включи на скорост. Изчака няколко коли и едва тогава се включи в движението на Пето авеню. Беше проследил как Анджело и Тони спират тичащия в парка и го придружават обратно в апартамента му. Въпреки че не беше видял какво се е случило вътре, можеше да си го представи. Въпросът всъщност беше не какво се е случило, а защо.