Непрогледност

2

9:40 ч вечерта, понеделник

Куинс, Ню Йорк

— Трябва да направя нещо — заяви Тони Руджеро. Не го свърташе на едно място и той се прехвърли отдясно на предната седалка на черния линкълн на Анджело Фачоло. — Вече четири нощи седим тук пред бакалията на Д’Агостино. Не мога да понасям това бездействие, разбираш ли? Аз имам нужда да правя нещо, каквото и да е.

Огледа нервно лъсналата от дъжда улица пред него. Бяха паркирали колата до един водопроводен кран на авеню Рузвелт.

Анджело извърна бавно глава. Очите му с тежки клепачи се спряха на двадесет и четири годишния „хлапак“, когото му бяха натресли. Нервността и припряността на Тони му играеха по нервите. Според него хлапакът, чийто прякор беше Животното, само му пречеше и той го бе казал на Серино. Но не последва нищо. Все едно бе говорил на стената. Серино отсече, че ценното на хлапака било, дето нямал страх от нищо, бил див и честолюбив, нямал никакви угризения и почти никаква съвест. Имал нужда от повече хора като Тони. Анджело не беше толкова сигурен.

Тони беше нисък и мускулест. Липсата на страховитост в осанката се стараеше да компенсира с мускули. Тренираше редовно в гимнастическата зала в Джаксън Хайтс. Бе казал на Анджело, че взема протеинови добавки и понякога стероиди.

Чертите му бяха заоблени, характерно южноиталиански, косата — лъскава, черна и гъста. Носът му бе леко сплеснат и изкривен надясно — навремето се бе боксирал като любител. Бе израснал в Удсайд и не бе успял да завърши гимназия, затова пък често се бе сбивал заради своята физика и сестра си Мери, която беше според неговия израз „хубавелка“. Открай време я защитаваше, смяташе, че всички мъже имат същата цел като него, опре ли до жени.

— Не мога да седя повече тук — рече Тони. — Трябва да сляза от колата.

Той посегна към дръжката на вратата.

Анджело сложи ръка на рамото му.

— Стой мирен — сопна се той доста заканително, за да задържи Тони.

Серино бе донякъде прав да ги събере двамата. Анджело Контето беше пълна противоположност на дръзкия Тони. Изглеждаше по-възрастен от своите тридесет и четири години. Тони бе нисък, Анджело — висок и слаб, с остри, сякаш изсечени черти. Докато Тони се притесняваше от ръста си, Анджело се притесняваше от кожата си. По лицето му личаха следи от шарка, която на шестгодишна възраст едва не го беше отнесла в гроба, и от жестоко акне, което го бе мъчило между тринадесет и двадесет и една години. Тони беше див и избухлив, Анджело беше внимателен и пресметлив: наглед спокоен социопат, чийто характер се бе оформил в безброй поправителни домове и накрая от тежката, твърде поучителна присъда, излежана в затвор с особено строг режим.

И двамата бяха доста суетни, станеше ли дума за облекло. Тони така и не успяваше да постигне фигурата, за която мечтаеше; неговите костюми, колкото и скъпи да бяха, винаги стояха зле на несъразмерното му мускулесто тяло. От друга страна, Анджело бе истинско предизвикателство дори за най-закоравелите последователи на модата, когато ставаше дума за елегантност. Не че се обличаше крещящо, но бе изваден като от кутийка. Носеше само скъпи костюми, ризи, вратовръзки и обувки. Както мускулестото телосложение на Тони отговаряше на ниския му ръст, по същия начин изисканото облекло на Анджело отговаряше на лицето му, за което той не даваше дума да се каже.

Тони се облегна на седалката. Погледна Анджело. Беше сред малцината, от които се страхуваше и които уважаваше, дори му завиждаше. Анджело беше човек с връзки, истински мъж, за когото се носеха легенди.

— Поли ми каза, че Франки де Паскуале щял да се появи в бакалията — рече Анджело. — Така че ако трябва, ще чакаме тук до края на другия месец.

— Господи! — промълви Тони.

Вместо да слезе от колата, бръкна в широкото си яке и извади двадесет и пет калибровия пистолет. Освободи пружинния предпазител на дулото, издърпа магазина и преброи патроните, сякаш някой от осемте би могъл да изчезне, след като ги бе броил за последен път само преди половин час.

Когато Тони натисна спусъка на празния пистолет, Анджело опули очи.

— Скрий пистолета! — каза той. — Какво те прихваща?

— Добре де! — рече Тони, върна магазина обратно и прибра пистолета в кобура под рамото си. — Я не се занасяй, какво си изкара ангелите! — Извърна очи към Анджело, който го гледа известно време. Тони вдигна ръцете си. Познаваше Анджело достатъчно добре, за да разбере, че е ядосан. — Пистолетът е прибран. Вече можеш да се успокоиш.

Анджело не каза нищо. Пак насочи поглед към входа на бакалията — следеше кой влиза и излиза оттам.

Тони въздъхна тежко.

— Цял месец вече, откакто ония копелета плиснаха киселината в лицето на Поли. Може гадовете да са се изпокарали, да са се омели от града. На тяхно място аз бих постъпил така. Още на другия ден щях да се чупя оттук. Щях да отпраша към Флорида или някъде по крайбрежието. Дали не висим тук за тоя, що духа? Мислил ли си за това?

— Видели са Франки. Видели са го тук, в бакалията на Д’Агостино.

— И как е станало? — попита Тони. — Как все пак са успели да се доберат до Серино?

— Много лесно — каза Анджело. — Вини Доминик повикал Серино на среща. Уговорката била никой да не носи оръжие. Всеки трябвало да остави своето в колата си. Дори използвахме метален детектор, който Серино беше задигнал от летище „Кенеди“. Когато почнал да поднася кафето, Тери Мансо плиснал чаша с киселина в лицето на Пол. Знаем, че Франки е замесен, защото пристигна с Мансо.

— А Франки как успя да се измъкне? — поинтересува се Тони.

— В мига, в който Поли бе облян с киселината, осветлението угасна — обясни Анджело. — После Поли се разпищя така, че всеки хукна да се крие в тъмното. Бях при витрината. Счупих я с един стол и се измъкнах ни лук ял, ни лук мирисал. Видях как и Мансо се изнизва през вратата. Франки вече се качваше в колата. Всичко се разигра светкавично, почти никой нямаше време да реагира.

— А как спипа Мансо? — поинтересува се Тони.

— Хукнах да го гоня — рече Анджело. — Мансо загуби. Колата ми беше точно пред ресторанта, пистолетът лежеше на предната седалка, за да го грабна веднага, в случай че нещо се обърка. Дадох два изстрела, докато Мансо се опитваше да се вмъкне в колата си. Така и не успя. И двата куршума попаднаха в гърба му.

— Колко души бяха замесени? — попита Тони.

Гризеше го любопитство за случката с киселината, откакто беше чул за нея, но се побоя да отвори дума.

— Според мен най-малко още двама, освен Мансо и Де Паскуале — уточни Анджело. — Искаме да говорим с Франки именно за да разберем със сигурност.

— Божичко, умът ми не го побира! — ахна Тони и поклати глава. — Не мога да си представя колко ли са обещали да платят хората на Лучия за такъв удар.

— Никой не знае със сигурност — каза Анджело. — Всъщност говори се, че сополанковците го били направили на своя глава, мислели, че ще бъдат възнаградени от хората на Лучия за смелостта си. Но както личи, тях изобщо не ги е еня.

— Ама че нагло — промърмори Тони. — Киселина в лицето. Господи!

— Добре че ме подсети — додаде Анджело. — Взе ли киселината за акумулатори?

— Да, разбира се — рече Тони. — На задната седалка е, в старата лекарска чанта на доктор Травино.

— Добре — каза Анджело. — На Поли ще му хареса. Бива си я хватката.

Тони се протегна. Около минута мълча. После прочисти гърлото си.

— Какво ще кажеш, ако сляза от колата само за миг? Искам да направя няколко лицеви опори. Раменете ми се схванаха.

Анджело изруга през зъби и каза на Тони, че да седи с него в колата е като да е заключен в стая с двегодишно дете.

— Извинявай — рече Тони с повдигнати вежди. — Свикнал съм на повече движение.

Сключи двете си ръце и направи няколко упражнения. По средата на едно от тях спря и се загледа навън през страничния прозорец.

— Мале! Тоя, дето идва насам, не е ли Франки де Паскуале? — развълнувано произнесе Тони.

Анджело се наведе напред, за да погледне край Тони.

— Наистина прилича на него.

— Най-после! — възкликна радостно Тони и затърси пипнешком пистолета си, като се пресегна към дръжката на вратата.

Усети ръката на Анджело върху своята и погледна учудено наставника си.

— Не бързай толкова — каза Анджело. — Трябва да се уверим, че е сам. Не бива да изпортваме работата. Това може да е единственият ни шанс, а Поли не желае повече неприятности.

Като настървена хрътка, която едвам се сдържа да не хукне към показалата се плячка, Тони наблюдаваше как Франки де Паскуале изчезва в претъпканата бакалия. За негова изненада Анджело подкара колата.

— Къде отиваш? — попита Тони.

— Само ще дам малко назад — обясни Анджело. — Изглежда, Франки е сам. Ще го пипнем, когато излезе.

Анджело паркира колата под ъгъл до бордюра, край автобусната спирка. Остави двигателя включен. Зачакаха.

Двадесет минути по-късно Франки излезе от магазина с пакети в двете ръце. Анджело и Тони го наблюдаваха, докато идваше право към тях.

— Има вид на хлапе — обади се Анджело.

— Такъв си е — каза Тони. — На осемнадесет години е. Беше в един клас със сестра ми, преди да се хване с бандитите и да зареже училището.

— Хайде! — рече Анджело.

Двамата с Тони светкавично слязоха от колата и се изправиха пред изненадания Франки де Паскуале. Той ги зяпна с широко отворени очи, челюстта му увисна.

— Здрасти, Франки! — каза спокойно Анджело. — Трябва да поговорим.

В отговор Франки изпусна покупките. Торбите се скъсаха, когато паднаха на мокрия тротоар, и няколко консервени кутии с доматено пюре се търкулнаха в канавката. Франки се обърна и побягна.

Тони го настигна в един миг. Сграбчи го грубо отзад и го събори на тротоара. Притисна го надолу, набързо го претърси и измъкна малък пистолет. Прибра го в джоба си и обърна стъписаното момче към себе си. Отблизо Франки изглеждаше дори по-малък от осемнадесет години. Всъщност май още не се бръснеше.

— Не ме бий! — примоли се Франки.

— Затваряй си човката! — сряза го Тони.

Хлапакът беше пълна отрепка. На Тони му стана отвратително.

Анджело докара колата до тях. Остави двигателя включен и изскочи на улицата. Неколцина минувачи се бяха спрели с чадърите си, за да позяпат. Анджело си проби път през тях.

— Хайде, чупка! — изкомандува той. — Ние сме от полицията.

Размаха им лъскава стара значка на полицейското управление, която държеше в джоба си точно за такива случаи. Това, че на нея пишеше квартал Озоун Парк, а те бяха в Удсайд, нямаше никакво значение. Формата и блясъкът на метала оказаха желания ефект. Малката тълпа започна да се разпръсва.

— Не са полицаи! — изкрещя Франки.

В отговор на неговия изблик Тони опря пистолета до главата му.

— Още една дума, и си на оня свят, малкият!

— В колата! — нареди Анджело.

Хванаха Франки от двете страни, изправиха го и го повлякоха към колата. Отвориха задната врата и натиснаха главата му надолу, после го напъхаха вътре. Тони се качи след него. Гумите изскърцаха и те се понесоха на запад по авеню Рузвелт.

— Защо постъпвате така? — попита Франки. — Нищо не съм ви направил.

— Затваряй си устата — обади се Анджело от предната седалка.

Не изпускаше от погледа си огледалото за обратно виждане. Ако имаше нещо тревожно, щеше да завие по булевард Куинс. Но всичко беше спокойно, така че продължи направо. Авеню Рузвелт свърши, излязоха на Грийнпойнт и Анджело се поотпусна.

— Е, сополанко! — рече Анджело, като хвърли поглед в огледалото. — Време е да поговорим.

Франки се беше свил в ъгъла възможно най-далече от Тони. Тони държеше пистолета в лявата си ръка, която беше опрял на облегалката. Нито за миг не изпускаше от очи Франки.

— За какво искате да говорим? — попита Франки.

— За това, което вие с Мансо направихте на Поли Серино — поде Анджело. — Сто на сто вече си се досетил, че работим за господин Серино.

Очите на Франки се прехвърлиха от лицето на Тони към пистолета му, след това нагоре, към отражението на Анджело в огледалото. Обзе го ужас.

— Не съм го направил аз — каза той. — Само присъствах. Идеята беше на Мансо. Те ме принудиха да отида. Аз не исках, но заплашиха майка ми.

— Кои са тези „те“? — попита Анджело.

— Тери Мансо — рече Франки. — Само той.

Най-неочаквано Тони цапардоса с дулото на пистолета Франки през лицето. Франки изкрещя и притисна с длани лицето си. Между пръстите му потече струйка кръв.

— За какви ни вземаш? За глупаци ли? — с насмешка попита Тони.

— Не го бий още — каза Анджело. — Може би ще е сговорчив.

— Моля ви, не ме бийте повече — изхлипа Франки.

Тони изруга презрително и провря със сила дулото на пистолета през пръстите на Франки в устата му.

— Ще ти размажа мозъка по колата, ако не поумнееш и не престанеш да ни будалкаш.

— Кой друг беше замесен? — отново попита Анджело.

Тони измъкна дулото на пистолета си, за да даде възможност на Франки да говори.

— Само Мансо — изрида Франки. — Той ме накара да отида с него.

Анджело поклати с погнуса глава.

— Явно не искаш да ни помогнеш, Франки. Я си спомни осветлението. Точно когато Мансо хвърли киселината, осветлението угасна. Не беше съвпадение. Кой изключи осветлението? Ами колата? Кой караше колата?

— Нищо не знам за осветлението — проплака Франки. — Не си спомням кой караше. Не го познавам. Беше го взел Мансо.

Анджело кимна погнусено. Нямаше да е толкова лесно. Мразеше да се занимава с такива гнусотии. Беше хранил слаби надежди, че Франки ще издаде и майчиното си мляко още щом го вкарат в колата. Очевидно се бе излъгал.

Погледна в огледалото и за миг зърна лицето на Тони в трепкащия отблясък на пробягващите улични лампи. Беше се ухилил самодоволно и по това Анджело разбра, че се забавлява. Дори човек като Анджело си помисли, че понякога Тони е ужасен.

Щом стигнаха кея на Грийнпойнт в Бруклин, Анджело зави надясно към Франклин, после наляво към Джава стрийт. Всичко наоколо беше запуснато, особено районът при брега. Покрай улицата се нижеха изоставени складове. Допреди седемдесет и пет — сто години тази част от града е била една от процъфтяващите, но отдавна се бе преобразила, ако не се броят няколкото предприятия, например заводът на „Пепси-кола“ нагоре, по посока на Нютаун Крийт.

В дъното, където Джава стрийт свършваше при Ийст Ривър, Анджело мина с колата през портал, който се заключваше с верига. Над портала имаше табела: „Американ Фреш Фрут къмпани“. Колата започна да подскача по грубата чакълеста настилка, но Анджело не намали скоростта. Спря чак когато вече нямаше накъде да кара.

— Излизайте всички — каза той.

Бяха паркирали под прикритието на огромен склад върху кея, врязал се стотина метра навътре в Ийст Ривър. Точно зад реката се виждаше грамадата на окъпания в светлини Манхатън. Тони слезе от колата, хванал в ръка малката черна чанта на доктор Травино, и подкани Франки също да излиза.

Анджело отключи висока врата, която водеше към вътрешността на склада, и направи знак на Франки да влиза. Момчето се поколеба на тъмния вход.

— Казах ви всичко, което знам. Какво искате от мен?

Тони блъсна Франки така, че той влетя, препъвайки се, вътре. Щракването на електрическия ключ отекна в приличния на пещера склад, когато Анджело включи шалтера, задействащ лампите с живачна пара. Отначало те едва мъждукаха, но докато вървяха към края на кея и мъкнеха дърпащия се Франки, светлината ставаше все по-ярка. Скоро беше достатъчно силна, за да освети огромните наръчи зелени банани, с които бе пълен складът.

— Моля ви — простена Франки, но Анджело и Тони не му обърнаха внимание.

Продължиха чак до края, където отключиха врата, обкована с дъски. Анджело откри електрическия ключ за единствената крушка, висяща на оголена жица. В помещението имаше старо метално бюро с липсващи чекмеджета и няколко стола, в пода зееше широка дупка. Под дупката водата на Ийст Ривър приличаше повече на нефт, вихрено понесен по посока на течението, край подпорите на кея.

— Истина ви казвам — изплака Франки. — Всичко беше работа на Мансо. Закараха ме там насила. Нищо повече не знам.

— Разбира се, Франки — рече Анджело. Обърна се към Тони и добави: — Вържи го за някой от столовете.

Тони сложи чантата на доктор Травино на бюрото и я отвори. Бръкна в нея и извади отвътре въже за простиране. След това с крива усмивка каза на Франки да седне на един от столовете с дървена облегалка. Момчето се подчини. Докато Тони го връзваше, Анджело си запали цигара.

Тони подръпна въжето, за да изпробва здравината на възлите. Доволен, се изправи и кимна на Анджело.

— Още веднъж, Франки — каза Анджело. — Кой още беше замесен в номера с киселината? Кой, освен теб и Мансо?

— Никой — проплака Франки. — Казвам ви истината.

Анджело духна подигравателно дим в лицето на Франки. Погледна към Тони и рече:

— Време е за серума на истината.

Тони извади от чантата на доктор Травино стъклено шишенце и капкомер. Подаде ги на Анджело. Анджело развинти капачката и предпазливо помириса съдържанието. Когато почувства дъха му, бързо отдръпна главата си назад.

— Уха! Бива си го.

Премига няколко пъти и изтри сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Има ли вероятност да промениш мнението си? — попита спокойно Анджело, като се приближи до Франки.

— Истината ви казвам — упорито повтори Франки.

Анджело погледна Тони.

— Дръж му главата назад.

Тони сграбчи кичура от косата на Франки точно над челото и дръпна главата му назад.

— Кажи, Франки! — рече Анджело, наведен над обърнатото нагоре лице на момчето. — Чувал ли си някога израза „око за око, зъб за зъб“?

Едва тогава Франки разбра какво става. Но колкото и да се опитваше да стисне очи, Анджело успя да изпразни капкомера в долната част на клепача на дясното му око.

Чу се слаб съскащ звук като от вода, капнала върху горещ тиган, сетне пронизителен вик, последвал врязването на сярната киселина в нежните очни тъкани. Анджело погледна Тони и забеляза, че лицето му е изкривено от усмивка. Докъде ли ще стигне светът с това ново поколение, помисли си Анджело. Този хлапак, Тони, изпитваше наслада. За Анджело това бе не забавление, а работа. Ни повече, ни по-малко.

Анджело остави шишенцето със сярната киселина на бюрото и дръпна няколко пъти от цигарата. Когато виковете на Франки поутихнаха и преминаха в задавено хълцане, Анджело се наведе към него и спокойно го попита дали иска да промени мнението си.

— Отговори! — заповяда той, когато му се стори, че Франки не му обръща внимание.

— Истината ви казвам — успя да каже момчето.

— Да му се не види! — промърмори Анджело, докато отиваше да вземе отново киселината. — Дръж му пак главата назад — извика той през рамо на Тони.

— Чакайте! — извряка Франки. — Не ме мъчете повече. Ще ви кажа каквото искате да знаете.

Анджело върна шишенцето с киселината на бюрото и отново се приближи до Франки. Погледна сълзите, които струяха от затворените очи на хлапака, особено от онова, в което беше капнал от киселината.

— Добре, Франки — подхвана Анджело. — Кои бяха замесени?

— Дайте ми нещо за окото — проплака Франки. — Адски боли.

— Ще се погрижим за него веднага щом ни кажеш каквото искаме да знаем — рече Анджело. — Хайде, Франки, започвам да губя търпение.

— Бруно Марчезе и Джими Лансо — измънка Франки.

Анджело погледна Тони.

— Чувал съм за Бруно — кимна той. — От тукашните е.

— Къде можем да намерим тези типове, ако решим да поговорим с тях? — попита Анджело.

— Петдесет и пета улица, номер тридесет и осем двадесет и едно, първи апартамент — каза Франки. — Близо до Северния булевард.

Анджело извади лист хартия и записа адреса.

— Чия беше идеята? — попита той.

— На Мансо — изплака Франки. — За това не съм ви лъгал. Идеята му беше, че ако направим това, всички до един ще станем войници на клана Лучия, част от близкото му обкръжение. Но аз не исках. Те ме принудиха да отида с тях.

— Защо не ни го каза в колата, Франки? — поинтересува се Анджело. — Щеше да си спестиш куп неприятности, а на себе си — излишните мъки.

— Беше ме страх, че онези ще ме очистят, ако разберат, че съм проговорил — каза Франки.

— Значи се боиш повече от своите приятели, отколкото от нас? — попита Анджело и мина зад Франки. Това стигаше, за да нарани чувствата на Анджело. — Виж ти! Но карай! Вече няма защо да се страхуваш от приятелите си, ние ще се погрижим за теб.

— Дайте ми нещо за окото — каза Франки.

— Непременно — отвърна Анджело.

С леко движение, без да се колебае нито секунда, той извади автоматичен валтер и простреля Франки отзад в главата, точно над врата. Главата на момчето отскочи напред, след това клюмна на гърдите му.

Внезапното последно действие изненада Тони, който премигна и отстъпи назад в очакване да бликне кръв. Но не последва нищо такова.

— Защо не ми даде да го направя аз? — изплака той.

— Дръж си устата и го развържи — рече Анджело. — Не сме дошли тук да се забавляваш. Ние работим, запомни това!

След това Тони развърза Франки. Анджело му помогна да пренесат безчувственото тяло до дупката в пода. Преброиха до три и го хвърлиха в реката. Анджело гледа известно време, колкото да се убеди, че течението е поело трупа и го е отнесло.

— Да се връщаме в Удсайд, предстои ни да направим светско посещение на останалите — рече Анджело.

На адреса, който бе дал Франки, имаше малка двуетажна къща с по един апартамент на всеки етаж. Входната врата беше заключена, но механизмът й се задействаше с кредитна карта. Само след минути двамата бяха вътре.

Заеха позиция от двете страни на вратата на първи апартамент и Анджело почука. Не последва никакъв отговор. От улицата бяха видели, че вътре свети.

— Разбий я — нареди Анджело и кимна към вратата.

Тони отстъпи няколко крачки назад, след това ритна вратата. Страната откъм пантите се разцепи от първия ритник и вратата зейна. След миг Анджело и Тони бяха в малкия апартамент, стиснали с две ръце пистолетите си. Апартаментът беше празен, ако не се броят няколкото недопити бутилки бира на масичката. Телевизорът беше включен.

— Какво ще кажеш? — попита Тони.

— Сигурно са се уплашили, след като Франки не се е върнал, и са духнали — рече Анджело. Запали цигара и се замисли за момент.

— Какво ще правим? — каза Тони.

— Знаеш ли къде живее семейството на тоя Бруно? — попита Анджело.

— Не, но мога да разбера — отвърна Тони.

— Действай! — рече Анджело.