Непрогледност

11

4:30 ч следобед, петък

Манхатън

Лори се колебаеше дали да ходи пак в лабораторията. Защо да рискува отново да налети на Джон де Врийс! Но беше смешно да се опитва да продължи с документацията. Бе прекалено разсеяна. Реши да потърси Питър. Сигурно вече имаше резултати.

— Знам, обеща да ми се обадиш, ако откриеш нещо — каза Лори, след като го намери, — но не ме свърташе, отбих се да видя какво става.

— Още не съм открил замърсител — рече Питър. — Ала научих нещо, което може да се окаже важно. Кокаинът се усвоява от организма по различен начин и се получават различни метаболити. Единият се нарича бензоилегонин. Щом изчисля съотношението между кокаин и бензоилегонин в кръвта, урината и мозъка на жертвите, мога да пресметна колко време е минало от инжектирането му до смъртта.

— И какво откри? — попита Лори.

— Открих, че е почти еднакво — уточни Питър. — Горе-долу един час в тринадесет от четиринадесетте случая. Но при един от тях беше различно. Кой знае защо, при Робърт Евънс нямаше бензоилегонин.

— Тоест? — запита Лори.

— Тоест Робърт Евънс е умрял твърде бързо — отвърна Питър. — Може би след няколко минути. Че и по-скоро, не мога да кажа.

— Мислиш ли, че е важно? — поинтересува се Лори.

— Не зная — каза Питър. — Ти си съдебният лекар, не аз.

— Вероятно е получил веднага сърдечна аритмия.

Питър вдигна рамене.

— Както и да е — рече той. — Но не съм се отказал да търся замърсител. Ала и да намеря нещо, ще е минимално количество.

Лори си тръгна обезсърчена. Въпреки всичките си усилия не бе постигнала никакъв напредък с тези невероятни случаи на смърт от свръхдози. Искаше пак да поговори с Джордж Фонтуърт и той да й обясни какво го е изненадало при аутопсиите, затова слезе в сутерена и надникна в залата за аутопсии. Не го видя, но забеляза Вини и го попита къде е Джордж.

— Отиде си преди около час — каза Вини.

Лори се качи в кабинета му. Вратата беше отворена, но него го нямаше. Беше до една от лабораториите по серология. Лори влезе в нея и попита дали са виждали Джордж.

— Имаше час при зъболекар — отвърна един от лаборантите. — Каза, че ще се върне, но не знае кога.

Лори кимна.

Излезе от лабораторията и се спря пред кабинета на Джордж. От мястото, където беше застанала, се виждаха двете папки с резултатите от аутопсиите на двата случая на смърт от свръхдози, които той беше правил този ден.

Лори погледна през рамо, за да се увери, че никой не я вижда, влезе в кабинета и отвори горната папка. Беше за аутопсията на Джулия Майърхолц. Тъкмо по време на нея Лори бе отишла на неговата маса. Зачете бързо заключенията. Веднага разбра какво е имал предвид под „изненада“. Очевидно бе реагирал по същия начин като нея при Дънкан Андрюс.

От доклада на следователя Лори забеляза, че жертвата е била идентифицирана на местопроизшествието от „Робърт Нъсман, приятел“.

Взе лист от топчето върху бюрото на Джордж и си записа адреса на Джулия.

Тъкмо щеше да отвори втората папка, когато чу, че някой идва по коридора. Смутена, затвори папката, прибра листчето в джоба си и излезе. Кимна и се усмихна виновно на минаващия лаборант от хистологията.

Въпреки че Бингам я бе смъмрил, задето е ходила в апартамента на Дънкан Андрюс, тя реши да отиде и до жилището на Джулия Майърхолц. Докато чакаше такси, си втълпяваше: призивът на Бингам за дискретност се дължи по-скоро на факта, че в политическо отношение случаят е като горещ кестен. Той бе възразил не срещу това, че е разгледала местопроизшествието — поне така си мислеше Лори.

Апартаментът на Джулия беше в голяма богаташка кооперация на Седемдесет и пета улица в Ийст Сайд. Лори беше доста изненадана, когато портиерът дойде да й отвори вратата, докато тя плащаше на таксито. Виж ти как живеели някои хора в града! Кварталът бе съвсем различен от нейния Кипс Бей.

— С какво мога да ви помогна? — попита портиерът със силен ирландски акцент.

Лори показа значката си на съдебен лекар и помоли да види домоуправителя. След няколко минути той се появи във фоайето.

— Бих искала да разгледам апартамента на Джулия Майърхолц — каза му Лори. — Но преди да се кача, държа да се уверя, че там няма никой.

Домоуправителят попита портиера дали апартаментът е празен.

— Да, празен е — потвърди той. — Родителите й ще дойдат чак утре. Искате ли ключа?

Домоуправителят кимна. Портиерът отвори едно шкафче, взе някакъв ключ и го подаде на Лори.

— Върнете го на Патрик, когато си тръгнете — каза домоуправителят.

— Бих предпочела да дойдете и вие.

— Имам да оправям тръбата за гореща вода в мазето, спукала се е — обясни домоуправителят. — Ще се ориентирате — апартамент 9 В. Вдясно от асансьора.

Асансьорът спря на деветия етаж и Лори слезе. За по-сигурно натисна няколко пъти звънеца на апартамента и почука на вратата. Този път наистина не искаше да налети на някой от близките на починалата.

Първото нещо, което забеляза, бе натрошената гипсова статуетка върху пода в антрето. Явно бе копие на „Давид“ на Микеланджело.

Просторният апартамент беше обзаведен в приятен провинциален стил. Без да знае какво търси, Лори тръгна да обикаля от стая в стая и да ги разглежда.

В кухнята отвори хладилника. Беше добре зареден със здравословна храна: кисело мляко, покълнал боб, пресни зеленчуци и обезмаслено прясно мляко.

Масичката в дневната беше отрупана с книги за изкуство и здравни списания. По стените имаше лавици, и те с книги за изкуство. На полицата над камината Лори забеляза гравирана плочка. Приближи се и прочете надписа: „Триатлон в Сентръл Парк, трето място, 30-34“.

В спалнята откри велоергометър и много снимки в рамки. На повечето от тях се виждаха привлекателна жена и красив млад мъж сред природата: с велосипеди на планина, на къмпинг в гора, на финала на някакво състезание.

Когато се върна в хола, Лори се опита да си представи защо една любителка спортистка като Джулия Майърхолц е вземала наркотици. Просто нямаше логика. Здравословната храна, списанията и спортните й постижения просто не се връзваха с кокаина.

Мислите й внезапно бяха прекъснати — някой отключваше вратата. Лори направо изгуби ума и дума и понечи да се скрие, сякаш очакваше да се появи Бингам.

Когато вратата се отвори, младият мъж, който влезе, изглеждаше не по-малко изненадан от Лори, че заварва някого в апартамента. Лори го позна — бе мъжът от повечето снимки в спалнята.

— Д-р Лори Монтгомъри — представи се тя и показа значката си. — От Службата по съдебна медицина.

— Робърт Нъсман.

— Не искам да ви преча — каза Лори и понечи да си тръгне. — Мога да дойда друг път. — Само това оставаше — Бингам да разбере.

— Не, не пречите — рече Робърт и вдигна ръка. — Моля ви, останете. Отскочих за съвсем малко.

— Каква трагедия! — поде Лори.

— Не ми го казвайте — рече Робърт и изведнъж стана много тъжен.

— Знаехте ли, че взема наркотици? — попита Лори.

— Не е вземала наркотици — отсече той.

Лори усети гняв в гласа му.

— Зная, че вие твърдите това — добави мъжът и се изчерви, — но повярвайте, Джулия никога не е вземала наркотици. Просто не беше в характера й. Много се грижеше за здравето си. Тя ме запали да тичам. — Той се усмихна при спомена за това. — Миналата пролет ме накара да участвам в първия си триатлон. Просто не мога да си го представя. Господи, дори не пиеше.

— Извинявайте — каза Лори.

— Беше толкова надарена — рече тъжно Робърт. — С такава силна воля, толкова всеотдайна. Мислеше за доброто на другите. Беше религиозна, е, не бе фанатичка, разбира се. Участваше в какво ли не, в програмите за избор на професия, за защита на бездомните, в борбата срещу СПИН.

— Разбрах, че сте я идентифицирали — каза Лори. — Вие ли я намерихте?

— Да — изрече с много мъка Робърт. Погледна встрани: още малко, и щеше да заплаче.

— Сигурно е било ужасно — каза Лори. Съвсем ясно си припомни как е намерила брат си. Направи усилие да отпъди спомените. — Къде беше, когато влязохте?

Робърт посочи спалнята.

— Беше ли още жива? — попита внимателно Лори.

— В известен смисъл — отвърна мъжът. — Не можеше да си поеме дъх. Правих й изкуствено дишане, докато дойде линейката.

— Защо дойдохте? — поинтересува се Лори.

— Тя ми се обади — обясни Робърт. — Каза да намина по-късно.

— Правила ли го е друг път? — запита лекарката.

Робърт изглеждаше озадачен.

— Не зная — каза той. — Предполагам, че да.

— Нормален ли беше гласът й? — продължи Лори. — Бихте ли могли да прецените дали вече е била взела наркотика?

— Мен ако питате, не бе вземала нищо — отвърна Робърт. — Не звучеше възбудено. Но не говореше и както друг път. Беше напрегната. Всъщност малко се страхувах, че ще ми каже нещо лошо, например ще иска да скъсаме.

— Имаше ли някакви проблеми в отношенията ви? — попита Лори.

— Не — каза Робърт. — Всичко беше чудесно. Тоест, аз си мислех, че всичко е чудесно. Само че гласът й звучеше някак странно.

— Ами счупената статуетка до входната врата?

— Видях я, когато влязох снощи — каза Робърт. — Беше любимата й вещ. От двеста години е. Когато видях, че е счупена, разбрах, че става нещо лошо.

Лори погледна разбитата статуетка и се зачуди дали Джулия я е счупила по време на пристъпа. Но ако е било така, как е стигнала от антрето до спалнята?

— Благодаря ви за помощта — каза Лори. — Надявам се, че не съм ви разстроила с моите въпроси.

— Не — рече Робърт. — Но защо си давате целия този труд? Мислех, че съдебните лекари правят аутопсии и се занимават само с убийства.

— Опитваме се да помогнем на живите — поясни Лори. — Това ни е работата. Всъщност искам да предотвратя бъдещи трагедии като тази на Джулия. Колкото повече научавам, толкова повече бих могла да направя.

— Ако имате още въпроси, обадете ми се — каза Робърт и й подаде визитната си картичка. — И ако все пак се окаже, че не са били наркотици, моля ви, обадете ми. Ще бъде важно, защото…

Чувствата му изведнъж надвиха и той не можа да продължи.

Лори кимна. Написа на гърба на визитната си картичка своя домашен телефон и я подаде на Робърт.

— Ако имате някакви въпроси към мен или ако се сетите за нещо, което трябва да зная, моля, звъннете ми. По всяко време.

Остави Робърт сам с тъгата му, излезе от апартамента и взе асансьора. Докато слизаше, се сети: и Сара Уедърби твърдеше, че Дънкан я е извикал вечерта, когато е поел свръхдозата. Колко странни бяха поканите на Дънкан и Джулия към най-близките им хора! Ако и двамата бяха крили толкова успешно, че вземат наркотици, защо ще викат някого същата вечер, когато ще се упойват?

Върна ключа на портиера и му благодари. Вече беше слязла няколко стъпала, когато се обърна и се върна.

— Вие ли бяхте дежурен снощи? — попита го тя.

— Да, аз — каза Патрик. — От три до единадесет. Това ми е смяната.

— Видяхте ли Джулия Майърхолц? — поинтересува се Лори.

— Да — потвърди портиерът, — виждам я почти всяка вечер.

— Сигурно сте чули какво й се е случило — рече Лори. Не искаше да споделя никаква информация, която той нямаше право да знае.

— Да — каза Патрик. — Взела е наркотици като мнозина млади хора. Какъв срам!

— Изглеждаше ли потисната, когато се прибра снощи? — продължи Лори.

— Не бих казал — рече Патрик. — Но не се държеше естествено.

— В какъв смисъл?

— Не поздрави — каза Патрик. — Винаги поздравява, с изключение на снощи. Но може би защото не беше сама.

— Помните ли кой беше с нея? — попита Лори заинтересувано.

— Да — рече портиерът. — Обикновено не помня такива неща, влизат и излизат много хора. Но тъй като тя не ме поздрави, аз погледнах с кого е.

— Познавате ли ги? — каза Лори. — Идвали ли са и преди?

— Не ги познавам — отвърна Патрик. — И май никога не съм ги виждал. Единият беше висок, слаб, добре облечен. Другият беше мускулест и по-нисък. Не казаха нищо, когато влязоха.

— Видяхте ли ги кога излязоха? — продължи Лори.

— Не — отговори Патрик. — Сигурно са си отишли през почивката ми.

— Кога дойдоха? — попита Лори.

— Рано вечерта — каза портиерът. — Някъде към седем часа.

Тя му благодари отново и взе такси, за да се върне в службата. Почти се беше смрачило. Небостъргачите вече светеха и хората бързаха от работа вкъщи. Докато таксито пътуваше към центъра по задръстените улици, Лори си мислеше за разговорите с приятеля на жената и с портиера. Кои ли бяха двамата мъже, описани от Патрик? Вероятно бяха колеги или приятели на Джулия, но я бяха посетили вечерта, когато тя бе поела свръхдозата, и затова бяха важни. Де да можеше да разбере кои са и да поговори с тях. Дори й мина през ума, че сигурно са пласьори на наркотици. Възможно ли бе Джулия Майърхолц да е водела таен живот, за който приятелят й да не знае?

Върна се в Службата по съдебна медицина и отиде първо в кабинета на Джордж да види дали се е върнал от зъболекар. Очевидно се бе връщал и си бе отишъл: кабинетът му беше тъмен. Разочарована, Лори се опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Тъй като нямаше възможност да говори с Джордж, изведнъж й хрумна да вземе адреса на другата жертва на свръхдоза наркотик, Уендъл Морисън.

Остави палтото си в стаята, взе гумени ръкавици и слезе в моргата. Откри дежурния, Брус Помовски, в канцеларията.

— Имаш ли представа къде е трупът на Майърхолц? — попита тя. — Дали са го прибрали?

— От днешните случаи ли е? — рече Брус.

— Да — потвърди Лори.

Дежурният отвори дебел журнал и прокара пръст по графата за деня. Стигна до Майърхолц и погледна отстрани на страницата.

— Още не са го вдигнали — рече той. — Чакаме да ни се обадят от погребално бюро извън града.

— В хладилното ли е? — попита Лори.

— Да — отвърна Брус. — Трябва да е на количка някъде отпред.

Лори му благодари и тръгна по коридора към хладилното отделение. Вечер моргата значително се променяше. През деня тук кипеше трескава дейност. Но сега Лори чуваше как токчетата й кънтят в пустите, едва осветени коридори със сини плочки. Изведнъж си спомни реакцията на Лу, когато слязоха във вторник сутринта. Той беше нарекъл мястото зловещо.

Лори се спря и погледна надолу към петната по цимента, които й беше посочил лейтенантът. После вдигна очи към стелажите с чамови ковчези, предназначени за непотърсените трупове, които биваха погребвани на гробището Потърс Фийлд. Тръгна отново. Странно, в нормално състояние успяваше да се абстрахира от зловещото в моргата. Трябваше й външен човек като Лу или да дойде по време, когато в моргата няма никой, за да го осъзнае.

Щом стигна голямата тежка врата от неръждаема стомана на хладилното отделение, си сложи ръкавици, натисна дебелата дръжка, за да освободи ключалката. Дръпна силно и отвори тежката врата. Около краката й се изви студена лепкава мъгла. Тя се пресегна и запали лампата.

В отговор на мислите си отпреди няколко минути огледа хладилника отвътре и се опита да го види като случаен човек, а не като съдебен лекар. Беше ужасяващо. Край стените имаше голи дървени рафтове. По тях се виждаше колекция от студени трупове и части от тела, които бяха аутопсирани и изследвани, и чакаха някой да ги потърси. Повечето бяха голи, въпреки че някои бяха покрити с чаршафи, изцапани с кръв и други течности. Сякаш беше в ада.

В центъра на залата бяха струпани стари колички, върху всяка от тях имаше труп. И там някои бяха покрити, други бяха голи и като в някаква зловеща спалня гледаха с невиждащ поглед тавана.

Както никога с погнуса Лори влезе вътре и заоглежда нервно количките, за да намери Джулия Майърхолц. Зад нея тежката врата се затвори с щракване.

Без да мисли, Лори се завъртя и се втурна назад към вратата, уплашена, че е заключена в хладилника. Ключалката обаче поддаде и вратата се отвори на грамадните си панти.

Смутена от собственото си въображение, Лори се върна в хладилника и започна да проверява едно по едно телата върху количките. За да бъде идентифициран по-лесно трупът, на десния палец на крака беше закачен жълто-кафяв етикет с името. Тя намери Джулия недалеч от вратата. Нейното тяло беше от покритите.

Пристъпи към главата и дръпна чаршафа. Вгледа се в бялата кожа и нежните черти на жената. Ако не беше толкова бледа, човек би могъл да я помисли за заспала. Но грубият разрез при аутопсията във формата на буквата „Y“ разсейваше всякаква надежда, че би могла още да е жива.

Лори се взря и видя многобройни наранявания по главата на Джулия, явно бе буйствала по време на пристъпа. Лори си представи как жената се блъска в статуята на Давид и я събаря на пода. Отвори устата на Джулия и погледна езика, който не беше махнат. Видя, че е жестоко прехапан: още доказателства, че е буйствала.

След това потърси къде във вената Джулия си е била кокаина. Намери мястото лесно, както и при другите. Освен това забеляза, че Джулия е издраскала ръцете си по същия начин като Дънкан Андрюс. Вероятно бе имала същите халюцинации. Но забеляза, че одраскванията на Джулия са по-дълбоки, почти като от нож.

Видя добре поддържаните й нокти и разбра защо раните са толкова дълбоки. Ноктите бяха дълги и безупречно лакирани. Докато им се възхищаваше, Лори забеляза късче тъкан под нокътя на средния пръст на дясната й ръка.

Не намери тъкан под другите нокти. Отиде до залата за аутопсии да вземе две епруветки за проба и скалпел. Върна се при Джулия, изчопли парченце от тъканта и го сложи в едната епруветка. Със скалпела отряза ивичка кожа от края на раната от аутопсията и я пъхна в другата.

След като покри тялото на Джулия с чаршафа, Лори отнесе двата образеца в ДНК лабораторията, където ги надписа и регистрира за изследване. Във формуляра за заявката отбеляза, че иска да бъдат сравнени. По всяка вероятност жената сама се бе издрала, Лори обаче държеше да провери. Службата по съдебна медицина беше затрупана с работа, но това не означаваше нещата да не се довеждат докрай. Слава богу, че беше късно и лабораторията бе празна. Не й се искаше да обяснява защо й е това изследване.

Върна се в кабинета си. Сега, когато всички си бяха отишли, реши, че може да се възползва от тишината и да отхвърли малко от документацията, която старателно бе избягвала.

Още бе напрегната, задето е реагирала толкова странно при затварянето на вратата на хладилното, и не бе подготвена за това, което я чакаше в кабинета. Тъкмо влезе, потънала в мислите си, когато някой извика и скочи срещу нея.

Лори изпищя, втрещена от ужас. Реагира инстинктивно, крясъкът й бе толкова силен, че отекна по коридора като някаква заредена атомна частица в ускорител. Тя не успя да се овладее. Едновременно с писъка, сърцето й подскочи в гърдите.

Но нападението, от което се боеше, не последва. Тя трескаво осмисли случката и си спомни, че ужасяващата фигура е извикала „Бау!“, което едва ли ще изкрещи изнасилвач или свръхестествен демон. Същевременно разпозна лицето на Лу Солдано.

Всичко стана само за миг — още преди Лори да реагира, страхът й отстъпи пред гнева.

— Лу! — извика тя. — Какви ги правиш!

— Уплаших ли те? — попита смутено той.

Видя, че е пребледняла. Ушите му още пищяха от вика й.

— Дали си ме уплашил ли? — изкрещя тя. — Направо се паникьосах, не обичам да ме плашат. Друг път не го прави.

— Извинявай — разкая се Лу. — Държах се детински. Но това място ме плаши: мислех си, че така ще си отмъстя поне малко.

— Можех да те тупна по носа — каза Лори и размаха юмрук пред лицето му. Гневът й беше преминал, особено след извинението и очевидното му разкаяние. Тя заобиколи бюрото и се тръшна на стола. — Какво, за бога, правиш тук по това време? — попита го.

— Чисто и просто минавах — рече Лу. — Исках да говоря с теб и се отбих в приемното на моргата с надеждата, че ще те заваря. Всъщност не очаквах да те намеря, но човекът долу ми каза, че току-що си била в кабинета му.

— За какво искаше да говориш с мен?

— За твоя приятел Джордан — каза Лу.

— Той не ми е приятел — сопна се Лори. — Наистина ще ме ядосаш, ако продължаваш да го наричаш така.

— Е, какво толкова! — рече Лу. — Думата ми изглежда относително точна. В края на краищата излизаш с него всяка вечер.

— Личният ми живот си е моя работа — каза Лори. — Но за твое сведение не „излизам“ с него всяка вечер. Ето, тази вечер не съм излязла.

— Е, от четири вечери пропускаш една, не е лошо — рече Лу. — Но да се върнем на въпроса. Исках да ти кажа, говорих с Джордан, че някой очиства професионално пациентите му.

— И какво ти отвърна той? — попита Лори.

— Нищо — отсече Лу. — Не пожела да ми каже нищо конкретно за пациентите си.

— Добре е направил.

— Но по-важно е как се държа. Беше наистина нервен, докато бях там. Не зная какво да мисля.

— Нали не смяташ, че е замесен в тези убийства?

— Не — каза Лу. — Да обира пациентите си като слепци — играта на думи е случайна — да, но да ги убива — не. Това значи да заколи златната кокошка. Ала определено беше притеснен. Имаше си нещо наум. Струва ми се, че знае нещо.

— Има доста причини да бъде нервен — възрази Лори. — Каза ли ти, че Серино го е заплашил?

— Не — рече Лу. — Как го е заплашил?

— Не ми обясни — продължи Лори. — Но ако Серино е такъв, какъвто казваш, ти е ясно за какво става дума.

Лу кимна.

— Защо ли Джордан не ми каза?

— Сигурно смята, че не би могъл да го защитиш. А ти можеш ли?

— Вероятно не — отвърна Лу. — Не непрекъснато. Прекалено известен е този твой Джордан Шефилд.

— Научи ли нещо важно, докато разговаря с него? — поинтересува се Лори.

— Научих, че убитите не са имали еднакви диагнози — рече Лу. — Поне така твърди той. Това беше една моя вятърничава идея. Научих, че не са свързани по никакъв друг начин с Джордан Шефилд, освен че са негови пациенти. За съжаление не узнах много.

— Какво ще правиш сега? — попита Лори.

— Ще се надявам! — рече Лу. — И ще накарам следователите да открият какви са били диагнозите. Може би ще ни подскажат нещо. Трябва да има някаква подробност, която изпускам.

— И аз имам същото чувство при моите случаи на смърт от свръхдози — каза Лори.

— Между другото — додаде Лу, — какво правиш тук толкова късно?

— Надявах се да свърша малко работа. Но тъй като пулсът ми все още е ускорен благодарение на теб, сигурно ще взема документацията вкъщи и ще я оправям там.

— Какво ще кажеш да вечеряме? — запита Лу. — Ще дойдеш ли с мен в Малката Италия? Обичаш ли спагети?

— Обожавам ги.

— Е? Вече ми каза, че тази вечер не си с добрия доктор, а това е любимото ти извинение.

— Не се отказваш лесно.

— Ей, аз съм италианец.

След петнадесет минути се отправиха с колата на Лу към центъра. Лори не знаеше дали постъпва добре, като отива да вечеря с този мъж, но наистина не можа да измисли как да се измъкне. Преди й се бе видял недодялан, а сега беше направо чаровен: забавляваше я със случки от детството си в Куинс.

Уж бе израсла в Манхатън, пък никога не беше ходила в Малката Италия. Докато пътуваха по Мълбъри стрийт, бе очарована от квартала. Имаше множество ресторанти и тълпи от хора по улиците. Като самата Италия, и това място, изглежда, кипеше от живот.

— Тук се усеща италианският дух — поде Лори.

— Нали? — рече Лу. — Но ще ти кажа една малка тайна. Повечето недвижими имоти тук са собственост на китайци.

— Странно — каза тя, бе малко разочарована, макар да не знаеше защо.

— Някога кварталът беше италиански — продължи Лу. — Но повечето италианци се изнесоха в предградията, например в Куинс. А китайците с тяхната предприемчивост изкупиха имотите.

Спряха на място, където паркирането беше забранено. Лори посочи знака.

— Моля! — каза Лу. Сложи малка картичка на таблото до кормилото. — От време на време имам право да се възползвам от това, че съм един от най-достойните нюйоркчани.

Поведе я по тясна улица към ресторант, който не биеше на очи.

— Няма име — рече Лори, когато влязоха.

— Не му и трябва.

Вътре обстановката бе доста кичозна: покривки на бели и червени карета, дървени решетки с изкуствен бръшлян и пластмасови гроздове. На всяка маса имаше свещ в кана, покрита с капки восък. По стените имаше няколко картини с изглед от Венеция, рисувани върху черно кадифе. В тясната зала бяха наблъскани тридесетина маси: май всички бяха заети. Измъчени келнери се стрелкаха около клиентите. Изглежда, всички се знаеха на малко име. Кънтяха гласове, ухаеше на богата апетитна храна с подправки.

Лори изведнъж разбра колко е гладна.

— Май е трябвало да направим резервация — каза тя.

Лу й показа с ръка да бъде търпелива. След няколко минути се появи много едра жена, която приличаше на италианка, и грабна Лу в прегръдките си. Той я представи на Лори. Казваше се Мари.

Сякаш с вълшебна пръчица се появи свободна маса и Мари ги настани на нея.

— Имам чувството, че си доста известен тук — каза Лори.

— Толкова пъти съм идвал! С парите, които съм похарчил тук, едно от децата им е завършило колеж.

Лори беше огорчена, че няма лист с меню. Трябваше да изслуша какво предлагат от келнер, който го изрецитира със силен италиански акцент. Тъкмо изпя внушителната си литания, и Лу се наведе към нея и й препоръча равиоли или маникоти. Лори бързо се спря на равиоли.

След като поръчаха вечерята и им донесоха бутилка бяло вино, Лу разочарова Лори — запали цигара.

— Може би ще постигнем компромис — поде тя. — Хайде да изпушиш само една.

— Готово.

След чаша вино Лори се отпусна. Когато донесоха ордьоврите, Джузепе, собственикът готвач, се появи да ги поздрави.

Според Лори вечерята бе чудесна. След последните няколко вечери в тежкарска обстановка това оживено заведение й донесе облекчение. Като че всички познаваха и обичаха Лу. Мнозина добродушно се шегуваха с него, задето е довел Лори. Явно обикновено вечеряше сам.

За десерта Лу настоя да се разходят нагоре по улицата и да идат в италианско кафене, където сервираха еспресо без кофеин и италиански сладолед.

Когато кафето и сладоледите вече бяха пред тях, Лори вдигна поглед към Лу.

— Искам да те питам нещо — каза тя.

— Карай — рече той. — Надявах се да избегнем неприятните теми. Моля те, не искай пак от мен да ходя при момчетата от наркоотдела.

— Искам само мнението ти — рече Лори.

— Слушам — отвърна Лу. — Това не е толкова страшно.

— Но няма да ми се смееш — каза Лори.

— Започва да става интересно — рече лейтенантът.

— Нямам причина да си го мисля — продължи Лори. — Просто някои дребни факти, които ме тревожат.

— При това темпо ще ти трябва цяла нощ, за да го кажеш — рече Лу.

— Става въпрос за поредицата случаи на смърт от свръхдоза — допълни Лори. — Какво ще кажеш, ако предположа, че тези хора са убити, а не са починали от свръхдоза.

— Продължавай — подкани я Лу. Замислен, извади цигара и я запали.

— Докараха труп — жената е починала внезапно в болницата — каза Лори. — Имала е тежко сърдечно заболяване. Но ако я видиш отблизо и я изследваш внимателно, веднага ти хрумва, че е възможно да е била удушена. Заключението е „естествена смърт“, направено е главно поради останалите подробности — че е била в болница, че е била пълна и е имала сърдечно заболяване. Но ако тази жена беше намерена другаде, би могло да се сметне за убийство.

— Къде е връзката с твоите случаи на свръхдоза? — попита Лу.

Наведе се, стиснал цигарата в ъгъла на устата си. Бе присвил очи срещу дима.

— Започнах да гледам на моите случаи на смърт от свръхдоза в същата светлина. Да оставим настрана факта, че тези хора са били намерени сами в жилищата си със спринцовка до тях. Веднага ти идва наум, че са убити. Ами ако не са си били сами кокаина?

— Оо, това променя нещата — каза Лу. Облегна се и извади цигарата от устата си. — Вярно е: извършвани са убийства с наркотици. Няма съмнение. Но подбудите обикновено са по-очевидни: грабеж, секс, отмъщение, наследство. Случва се мнозина от пласьорите на наркотици, и то на дребно, да бъдат убивани от недоволните си клиенти. Покойниците от твоята серия не се вместват в тази схема. Мен ако питаш, тези случаи са необичайни, защото починалите очевидно са преуспели, никога не са посягали към опиатите и не са имали сблъсъци със закона.

— Така е — призна Лори.

— Значи мислиш, че някой насила им е бил кокаина? Лори, бъди реалистка. При положение че има хора, готови да плащат луди пари за този боклук, защо някой ще се залавя да провежда личен кръстоносен поход срещу неколцина от най-достойните и най-умните нюйоркчани? Какво ще постигне? По-вероятно е тайно да са вземали наркотици, дори да са ги продавали.

— Едва ли — рече Лори.

— Освен това — добави Лу — нали каза, че не са смъркали кокаина, а са си го вкарали венозно.

— Точно така — потвърди тя.

— Е, как някой ще забие игла на човек, който се съпротивлява? Сестрите по болниците виждат доста зор, докато бият инжекции на пациентите. Пък ти си седнала да ми разправяш, че жертвата се дърпа, не иска да взема опиат, а й го бият против волята й. Чакай малко!

Лори затвори очи. Лейтенантът беше заговорил за най-слабата точка в теорията й за убийствата.

— Ако са им били кокаина против тяхната воля, щеше да има признаци, че са се съпротивлявали. Има ли?

— Не — призна Лори. — Поне аз не открих. — Изведнъж си спомни разбитата статуетка в апартамента на Джулия.

— Единственият друг начин това да е станало, е, жертвите предварително да са били упоени и после да са били очистени със силен наркотик. Поправи ме, ако греша, но вие в Службата по съдебна медицина щяхте да откриете този наркотик, ако го е имало. Нали?

— Да — съгласи се Лори.

— Не те виня, че си помислила за убийство, но вероятността е доста малка.

— Има някои други факти, които открих и които ме накараха да се усъмня — настоя Лори. — Днес бях в жилището на една от последните жертви и портиерът ми каза, че вечерта, когато е умряла, жената се е прибрала с двама мъже, които той не бил виждал преди това.

— Лори, нима тази мисъл за убийствата ти е хрумнала само защото жената се е прибрала с двама мъже, които портиерът не познава?

— Стига де! — сопна се тя. — Не ми се карай толкова. Неприятно ли ти е, че повдигнах въпроса? Всичко това ме тревожи. Като умствен зъбобол е.

— Има ли още нещо? — попита Лу нетърпеливо. — Разправяй.

— При два от случаите жертвите са повикали гаджетата си някъде около час преди да умрат.

— И? — каза Лу.

— И нищо — рече Лори. — Това е. Само ми се стори странно, че тези хора, които уж крият, че вземат наркотици, викат приятелите си тъкмо когато се канят да се упояват.

— Могли са да се обадят по хиляди други причини. Едва ли са си представяли, че всичко ще свърши така. Това единствено доказва, че сами са си били кокаина. Вероятно са вярвали в ширещия се мит за афродизиачните му свойства и са искали приятелчетата им да са подръка, когато достигнат върхова възбуда.

— Сигурно си мислиш, че съм откачила — допълни Лори.

— Няма такова нещо — отсече Лу. — Хубаво е човек да се съмнява, особено в твоята професия.

— Благодаря ти за консултацията. Оценявам търпението ти.

— За мен беше удоволствие — каза лейтенантът. — Винаги когато искаш да провериш нещо, аз съм насреща.

— Вечерята беше много приятна — рече Лори. — Но май трябва да се прибирам. Все пак смятах да поотхвърля малко от работата.

— Ако ти хареса ресторантът — каза Лу, — на драго сърце ще те заведа в още един в Куинс. В центъра на истински италиански квартал. Истинска кухня от Северна Италия. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Благодаря за поканата — рече Лори, — но съм заета.

— Да де — саркастично отбеляза Лу. — Как така забравих д-р Лимузина!

— Лу, моля те! — възкликна Лори.

— Хайде — каза той и избута стола си. — Ще те закарам до вас. Стига да изтърпиш раздрънканата ми таратайка.

Лори се ококори.

Франко Понти спря черния кадилак пред неаполитанския ресторант на авеню Корона над „Везувио“ и слезе. Портиерът го позна и се спусна да го увери, че ще се погрижат за колата му. Франко му даде десетдоларова банкнота и влезе вътре.

В петък вечер ресторантът винаги бе препълнен. Един акордеонист обикаляше масите и свиреше на клиентите. Наред със смеха и гълчавата се долавяше и някаква празничност. Франко се поспря зад червената плюшена завеса, която отделяше фоайето от салона. Веднага забеляза в едно от тапицираните сепарета Вини Доминик, Фреди Капузо и Ричи Хърнс заедно с две едрогърди мацки с миниполи.

Отиде право при тях. Щом го видя, Вини потупа момичетата и им каза да идат да се напудрят. Понти седна.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита Вини.

— Няма да откажа чаша вино — рече Франко.

Вини щракна с пръсти. Моментално се появи келнер. Все така светкавично се върна с чаша и Вини наля на Франко вино от бутилката на масата.

— Имаш ли нещо за мен? — попита Вини.

Франко отпи и обърна бутилката, за да погледне етикета.

— Довечера Анджело Фачоло и Тони Руджеро са при Серино. Значи нямат задачи. Но нощес са бачкали. Не зная какво са правили вечерта, защото ги изгубих. Ала след като хапнаха пица в полунощ, отново ги намерих, бяха запретнали ръкави. Чете ли за убийствата в Манхатън нощес?

— Имаш предвид големия банкер и оня от аукционната къща ли? — попита Вини.

— Точно тях — каза Франко. — Анджело и Тони очистиха и двамата. Голяма каша забъркаха. Насмалко да ги пипнат и двата пъти. Всъщност трябваше да внимавам да не ме приберат като свидетел, особено при банкера. Бях паркирал отпред, когато дойдоха ченгетата.

— И за какво, по дяволите, са им видели сметката? — рече Вини.

Беше почервенял като домат и се бе ококорил.

— Още не зная — каза Франко.

— От ден на ден ченгетата се раздвижват все повече! — измуча Вини. — И колкото повече вдигат врява, толкова повече закъсваме с бизнеса. Наложи се временно да затворим повечето игрални клубове. — Той погледна ядосано Франко. — Трябва да разбереш какво става.

— Пуснах някои пипала — отвърна Франко. — Ще поразпитам и ще държа под око Анджело и Тони. Все някой знае.

— Трябва да предприема нещо — каза Вини. — Не мога да седя със скръстени ръце и да гледам как пращат по дяволите всичко.

— Дай ми още два дни — примоли се Франко. — Ако не разбера какво става, ще светя маслото на Анджело и Тони.

— Но това означава война — рече Вини. — Не съм сигурен, че ми се воюва. Още по-зле за бизнеса.

— Знаеш ли, докторе? — каза Серино. — Не беше толкова страшно. Наистина се бях притеснил, но не почувствах нищо, докато ме оперираше. Как мина?

— По-добре от това, здраве му кажи — отвърна Джордан. Държеше малко фенерче и осветяваше окото, което току-що беше оперирал. — И сега изглежда добре. Роговицата е бистра, камерата — дълбока.

— Щом си доволен ти — каза Серино, — и аз също съм доволен.

Беше в единична стая в богаташкото крило на Манхатънската болница. Джордан правеше последните следоперативни визитации — едва преди половин час беше завършил последната трансплантация на роговица. Само днес бе направил четири. Анджело се беше облегнал на стената. Тони спеше в едно кресло близо до банята.

— Нека няколко дни това око се възстановява — каза Джордан и се изправи. — След това, ако всичко е добре, а съм сигурен, че ще е — добави бързо той, — ще оперираме и другото. После ще бъдете като новороден.

— Значи трябва да чакам и за другата операция? — попита Серино. — Не ми каза. В началото ме увери, че ще чакам само за първата операция.

— Отпуснете се — помоли го Джордан. — Не си вдигайте кръвното. Добре е да има малко време между операциите, та окото да се възстанови, преди да се заема с другото. А при темпото, с което работихме днес, няма да ви се наложи да чакате дълго.

— Не обичам да ме изненадват доктори — предупреди Серино. — Умът не ми го побира как така ще чакам втори път. Сигурен ли си, че окото, което оперира, е добре?

— Повече от добре — увери го Джордан. — Никой не би могъл да го оперира по-сполучливо, повярвайте.

— Ако не ти вярвах, нямаше да лежа тук — каза Серино. — Но щом съм толкова добре и трябва да чакам няколко дни, какво правя в тази потискаща стая? Искам да си вървя вкъщи.

— По-добре е да останете. Трябва да ви се слагат лекарства в окото. И ако се получи инфекция…

— Всеки може да ми сложи няколко капки — възрази Пол Серино. — След всичко, което стана, жена ми Глория се справя доста добре. Искам да се махна оттук!

— Ако сте решили да си ходите, не мога да ви задържа — каза Джордан. — Но трябва непременно да си почивате и да не се движите.

След три четвърти час един санитар избута Серино с инвалидната количка до колата му. Тони вече беше докарал лимузината пред входа на болницата. Моторът бе запален.

Серино бе платил сметката за болницата в брой, постъпка, зашеметила дежурния касиер. След като шефът му щракна с пръсти, Анджело започна да отделя стодоларови банкноти от дебела пачка, която извади от джоба си, докато не превиши сумата. Касиерът беше силно впечатлен.

— Разкарай се — изсъска Серино, когато Анджело се опита да му помогне да стане от количката: санитарят я беше докарал до колата и бе пуснал спирачките на колелата. — И сам мога. Какво си мислиш, че съм сакат ли?

Отблъсна се и се изправи, олюля се за миг, докато се закрепи на крака. Беше облечен с всекидневните си дрехи. Над оперираното му око имаше метален предпазител с многобройни дупчици.

Бавно се отпусна на предната седалка. Разреши на Анджело да затвори вратата вместо него. Анджело седна отзад. Тони подкара, но щом излезе на улицата, не улучи завоя. Колата подскочи.

— Божичко! — изкрещя Серино.

Тони се наведе над кормилото.

Мина през Централния тунел и излезе на магистралата на Лонг Айлънд. Серино се разнежи.

— Знаете ли какво, момчета — усмихна се той щастливо, — чувствам се чудесно! Толкова се бях притеснил покрай тази подготовка, най-после ме оперираха! И както казах на доктора, изобщо не боля. Разбира се, усетих първата игла.

Анджело се сви на задната седалка. Още от началото се гнусеше да влезе в операционната. Когато видя как Джордан насочва огромната игла към лицето на Серино, точно под окото, едва не припадна. Мразеше иглите.

— Но след това — продължи Серино — не усетих нищо. Дори заспах. Можеш ли да повярваш? А, Тони?

— Не, не мога — нервно рече той.

— Когато се събудих, всичко бе свършило — каза Серино. — Джордан може да е магаре, но е страшен хирург. И знаете ли какво? Мисля, че е хитър. Знам, че е практичен. Може и да започнем бизнес с него, той и аз. Какво ще кажеш, Анджело?

— Интересна идея — рече Анджело без ентусиазъм.